Джон Конъли
Време на мъчения (37)

37

Харпър Грифин се мъчеше да си спомни кога за първи път бе чул за Чарли Паркър. Не четеше много вестници, само големите заглавия понякога, и рядко гледаше новините по телевизията. Не беше пълен идиот, но интелектът му беше мързелив и лишен от всякакво любопитство, фокусиран изцяло върху собствената му вселена. Всеки човек посвещава живота си на опити да опровергае Коперник, като постави себе си в центъра на съществуванието, но само най-упоритите успяват да превърнат това в изкуство. Харпър Грифин беше именно такъв, несмущаван от подозрението, че е просто една празнина с име, въпреки че самият той никога не би могъл да го изрази с толкова богат речник.

Макар да нямаше никакво намерение да го прави, ако седнеше да поговори спокойно с Паркър, може би с учудване щеше да открие колко точна е била диагнозата на детектива за характера му. Гимназията бележеше връхната точка в живота на Грифин. Тя му бе позволила да прикрива нищетата на характера си, като изпробва различни маски, всяка от които му тежеше и го тормозеше. В същото време се заобикаляше с хора, които се чувстваха не по-малко несигурни от него, но които с времето щяха да израснат по начин, който той никога нямаше да познае.

В крайна сметка Грифин се задоволи с попрището на безогледното насилие и тормоз, в което ставаше все по-добър с помощта на свитата си от по-млади мъже и жени, които бяха кухи почти колкото него, и повърхностно заслепени от този разюздан млад бог. Беше се порадвал на немалко жени — свои и чужди, — но една объркана част от него се държеше на разстояние дори в най-интимните моменти и наблюдаваше отстрани как другият му аз се поти в сексуална агония, чудейки се защо това вече не му носи удоволствие.

Педалите — такива бяха за него; не гейове, не хомосексуални, просто педали — си го отнасяха особено тежко. Мразеше ги, както ги мразеше Господ — а според пастор Рики от местната църква Господ много мразеше педалите, презираше ги повече от мюсюлманите, привържениците на абортите и феминистите, а това значеше много, защото Господ определено не си поплюваше и с другите споменати. Пастор Рики толкова се нахъсваше срещу педалите, че лицето му ставаше мораво и се налагаше да бърше слюнката от устата си с голяма бяла кърпичка. Пасторът съзираше педали навсякъде — имаше нюх за тях. Вероятно така бе намерил и онзи, с когото го арестуваха в мъжката тоалетна недалеч от Градския съвет в Чарлстън насред „неописуем акт“, както се бе изразил помощникът му, въпреки че според него пастор Рики бил изкушен от Сатаната, който бил разгневен от непреклонния отказ на пастора да капитулира пред силите на либерализма. Това според Харпър Грифин беше доста амбициозно извъртане на нещата, но въпреки това се възхищаваше на изобретателността на помощник-пастора.

По-късно, докато пиеха кафе в съседната зала, енориашите се чудеха как такъв устойчив човек като пастор Рики може да бъде принуден да падне толкова ниско — както в преносен смисъл, така и в буквален, защото го бяха намерили коленичил на пода. За Грифин това, разбира се, не беше изненада, защото двамата с пастора често бяха мразили педалите заедно. Човек трябва да познава деградацията, казваше пастор Рики, а Грифин с удоволствие трупаше опит, защото и двамата бяха на едно мнение относно педалите и техните низки дела.

Понякога, в по-просветлени, така да се каже, моменти, Грифин подозираше, че страда от известно объркване относно сексуалността си.

Беше израснал в Търли, пулсиращото сърце на окръг Пласи, което си беше основателна причина да си потърси друго място за живеене веднага щом му се удаде възможност. Бавно и не само по своя воля той пое на север, а поради липсата на каквито и да било умения се отдаде на дребни престъпления, от които постепенно премина към по-мащабни противозаконни прояви, за които също нямаше нужните качества — поради което и се оказа в щатския затвор на Мейн. Първата половина от присъдата премина тежко, а втората, макар и с перспективата за евентуално предсрочно освобождаване, не изглеждаше много по-обнадеждаващо. Тогава го потърси Отрезът.

Грифин беше израснал в Пласи и Отрезът му беше добре известен. Тъй като не беше много умен, а и все се опитваше да впечатли своя така наречен „екипаж“, дори бе имал глупостта да се конфронтира с част от техните момчетата, когато пътищата им се пресичаха в „Оуки“. Там започнаха и неприятностите му.

„Оуки“ се намираше по средата между Търли и Мортънсвил и беше популярно място за по-големите тийнейджъри заради либералното си отношение към личните карти, стига хлапетата да пиеха в задната зала и да реагираха адекватно на Звънеца, сигнализиращ появата на полиция. В „Оуки“ се въртяха всевъзможни сделки, на фона на които сервирането на алкохол на непълнолетни изглеждаше незначително нарушение на закона. Ако чуеха Звънеца, всички непълнолетни трябваше да излеят чашите си в пластмасовата кофа в ъгъла — тя имаше дупки на дъното и се оттичаше право в канала. След това бирата и концентратите биваха заменени с безалкохолно от диспенсера, поставен там именно с тази цел.

Въпросната вечер обаче, редувайки шотове уиски — истинска класа, мислеше си още тогава — с бира „Милър Хайлайф“, Грифин не нарушаваше закона, тъй като три месеца по-рано беше навършил двайсет и една, въпреки че всички наоколо му изглеждаха подозрително млади. (С годините само Грифин остаряваше, а хората около него си оставаха на същата възраст. Само лицата се сменяха.) Грифин не знаеше какво правят трите момчета от Отреза в „Оуки“ Ако беше малко по-трезвен, щеше да се досети, че какъвто и да е поводът да са тук, присъствието им е заплаха за някого и не е препоръчително да проверява дали имат нещичко и за него. Но когато един от младежите от Отреза мина твърде близо до него на път за тоалетната, всичко пред очите му беше размазано. Грифин се беше наквасил порядъчно и се носеше на гребена на ласкателствата на невръстните си почитатели.

Ала Грифин знаеше за Отреза повече, отколкото беше благоразумно, защото не всички жители на тази затворена територия държаха на изолацията си в еднаква степен. Грифин може и да спеше с мъже, но това не значеше, че отказва на жените, когато му се отвори възможност. Беше го правил с жена от Отреза само няколко пъти, но това бе достатъчно да разсее предпазливостта му. Отрезът вече не му се струваше толкова загадъчен и страховит, след като бе покорил една от жените му.

Затова, когато рамото на момчето го закачи, Грифин не отстъпи назад. Размениха се остри думи и Грифин насмалко да се изфука как е изчукал жена от Отреза, когато събитията ескалираха. Той замахна с юмрук по начин, който в деветдесет и девет от сто случая щеше да пропусне или едва да закачи целта, но в този конкретен случай попадна право върху челюстта на момчето и той политна назад през вратата на мъжката тоалетна, където се подхлъзна и пукна черепа си на плочките.

Когато червената мъгла се вдигна, Грифин осъзна кого е ударил. Отначало не беше го познал заради ниско нахлупената бейзболна шапка и рядката набола брада. На пода лежеше Мариус, малкият син на Касандър Хоб. Току-що бе помлял един от принцовете на Отреза.

В този миг се чу Звънецът.

Грифин никога не бе изтрезнявал толкова бързо. Никой в Пласи не смееше да надигне глас срещу Отреза, какво оставаше за юмрук. Стореното можеше спокойно да го прати в гроба. Двете приятелчета на Мариус бяха в основната зала на бара, а мъжката тоалетна беше празна, така че Грифин направи най-умното и вероятно единственото, което му оставаше: избяга през прозореца на тоалетната и хукна към колата си, където изчака ченгетата да влязат в „Оуки“, след което запали и да отпраши на юг. За съжаление, в портфейла си имаше само четиридесет долара, което определено не беше достатъчно, за да започне нов живот някъде другаде, затова се върна в апартамента в края на града, който държеше под наем, откакто родителите му го бяха изритали от тях. Имаше съквартирант на име Коуди, който редовно пафкаше трева и държеше парите си в един чорап в най-долното чекмедже на шкафа си. Грифин го облекчи с триста седемдесет и три долара с пълното намерение някой ден да му ги върне, прибра малко багаж в една чанта и се върна при колата си. Едва успя да запали отново — беше капризна, иначе казано, проклета стара бракма — когато един пикап препречи пътя му. Тогава се появиха мъжете.

Грифин помнеше как ги беше умолявал, докато го извличаха от колата, после нещо го бе блъснало в лицето и оттам нататък вече не помнеше нищо. Събуди се няколко дни по-късно в болницата. Лекарят му каза, че е извадил късмет — налягането от кръвоизлива в мозъка можело да го убие. Той обаче беше чувал разкази за други като него и знаеше, че късметът му е дори по-голям: можеше жив да го изгорят.

След този случай повече не докосна уиски.

Касандър дойде да го навести в деня, когато трябваше да го изпишат от болницата с гипсирани десен крак и лява ръка, което значително затрудняваше равновесието му. Касандър беше един от лидерите в Отреза — въпреки че хората, които твърдяха, че са по-запознати, настояваха, че в Отреза няма истински лидери и че това са пълни глупости. Грифин можеше да разпознае лидер, когато го видеше, въпреки че онази жена от Отреза не му беше споменавала за йерархията, на чийто връх стояха Касандър и Оберон. Но Касандър не бе участвал в побоя му — помнеше, че всички бяха млади мъже.

Грифин опита да прикрие страха си, макар да се питаше дали Касандър не е дошъл, за да довърши започнатото. Успя да навлажни достатъчно пресъхналата си уста, за да попита как е момчето — от отговора разбра, че се възстановява в болница в Чарлстън. Грифин отвърна, че се радва: ако Мариус беше умрял или се беше парализирал, Отрезът щеше да намери начин да го изпепели. Не се изненада обаче, че не са се обадили на ченгетата. Отрезът не решаваше проблемите си по този начин.

Касандър не каза почти нищо. Просто гледаше Грифин, сякаш се чудеше как е възможно нещо толкова тъпо да е оцеляло при естествения подбор и да се е озовало в орбитата на Отреза. После изказа предположение, че Грифин ще пожелае да се премести да живее някъде другаде. Грифин, чиито мисли клоняха в тази посока още от преди сбиването в „Оуки“, потвърди, че ще го направи веднага щом проходи отново нормално, т.е. без да пада — или дори по-рано, побърза да добави, когато видя сянката, преминала през лицето на Касандър при намека, че Грифин може да отложи заминаването си по независимо каква причина.

— Момчето, което преби в „Оуки“, е мой син — каза Касандър, — но предполагам, че това ти е известно.

Грифин усети как всяко мускулче в тялото му се стяга до болка.

— Ако беше умрял — продължи Касандър, — и ти щеше да умреш. Исках да те убия, по-големият ми син — също. В интерес на истината, той искаше лично да го направи.

Грифин едва се сдържа да не повърне. Всички в окръг Пласи се бояха от Лусиъс Хоб. Той беше не просто луд, но и жесток до мозъка на костите си. Ако в Западна Вирджиния имаше животински вид, екземпляр от който той да не е измъчвал до смърт в един или друг момент, то причината бе само, че още не го е заловил.

— Един човек обаче се застъпи лично за теб, само пред мен.

Той се наведе към Грифин.

— Някои от нас биха те скопили и изгорили жив, ако разберат, че си бил с наша жена — прошепна той. — Добре го запомни.

Касандър потупа счупения крак на Грифин — по-силно от нужното — и го уведоми, че с интерес ще следи развитието му в бъдеще. Грифин предположи, че това е само израз, но впоследствие се оказа, че Касандър е говорел сериозно. Ето как на половината от излежаването на присъдата си в „Уорън“ — общо девет години след обжалването — Грифин получи съобщение от Отреза. Напомняха му, че все още има дълг към тях и че сега му се удава възможност да им направи услуга.

А именно: като превърне живота на Джеръм Бърнел в истински ад.

Което Грифин направи, подпомогнат от контрабандните доставки на наркотици, медикаменти и никотин, които редовно стигаха до него и които той използваше, за да се подсигури, като подкупва собствените си мъчители и ги пренасочва към Бърнел. Всяко нещо си имаше цена: от сексуалното насилие до плюенето в храната и Грифин надлежно плащаше за всичко, без да спори. Ала най-много обичаше сам да си върши работата, подпомаган при нужда от две приятелчета. Благодарение на това оставащите му години в „Уорън“ минаха повече от поносимо. Дори успя да задоволи влечението си към хомосексуално насилване, без никой да възрази.

Пастор Рики би се гордял с него.

Когато тази седмица Бърнел беше отвлечен от улиците на Портланд, дългът на Грифин най-после бе изплатен докрай. Всичко мина гладко и Отрезът дори възнагради усилията му с малка пачка, част от която той тъкмо прахосваше в „Портърхаус“, когато Чарли Паркър се появи.

Това го накара да си спомни всичко, което знаеше за този детектив, а то хич не беше хубаво, въпреки че, както вече стана ясно, не си падаше по конвенционалните методи за набиране на информация. Беше спестил най-лошото на Лусиъс и Джабал, но не вярваше, че репутацията на Паркър ще остане достатъчно дълго в тайна, не и в днешните времена. Отрезът може и да не желаеше да оставя следи, използвайки твърде много мобилни телефони и компютри, но и най-беглото проучване щеше да им разкрие достатъчно, за да ги разтревожи.

Паркър бе изчакал до самия край. И точно когато Грифин си мислеше, че го е накарал да млъкне, той бе хвърлил гранатата: Мъртвия крал. Работата беше там, че Грифин идея си нямаше кой е този Мъртъв крал. Просто бе чул името от едни типове в Хънтингтън, които също си имаха проблеми с Отреза. Предвождаше ги Корт Лийбон, който беше изхвърлен от рокерската банда „Монголите“, задето… е, Грифин не беше сигурен защо са му посочили вратата, но знаеше, че е свързано с цялостната му неспособност да се разбира с други хора. Понастоящем Лийбон ухажваше „Бандитие“ заедно със собствената си малка банда от марионетки, които го бяха последвали и напуснали „Монголите“ и на които искаше по някакъв начин да демонстрира добрата си воля.

Рокерските банди продължаваха да обикалят около Отреза въпреки смъртта на злощастния член на „Паганите“ преди няколко години. Някои от тях просто нямаха достатъчно акъл, за да заобикалят препятствията по пътя си: чувстваха се длъжни да ги прегазват. Забраната на Отреза дори да преминават по пътищата в окръг Пласи будеше недоволство, но по-мъдри глави бяха решили, че не си заслужава да се стига до конфронтации, въпреки че решението подлежеше на промяна, ако разузнаването покажеше, че е възможна атака.

Точно такава информация Лийбон се надяваше да предостави на „Бандитите“, но да я набави се бе оказало много по-трудно, отколкото бе предполагал. Един от хората му вече беше застрелян в гараж в Уийлинг, след като беше изпратен в Пласи да разузнава в Отреза, представяйки се за моторист на екскурзия, и Лийбон беше склонен да припише смъртта му на „тези шибани селяци“, както ги наричаше. Когато научи за проблемите му с Отреза, Лийбон потърси Грифин, но последният не можа да му предложи почти нищо повече от това, което самият той вече знаеше — онова, което му беше разказала жената.

Именно Лийбон, по време на третата им среща, пръв спомена за Мъртвия крал. Той и приятелчетата му бяха превзели една славна наркоманска бърлога, в която Лийбон си правеше компания с мърлява блондинка на име Макайла — Грифин въобще не беше сигурен, че това е име, но какво ли пък знаеше той, — която беше толкова слаба, че мязаше на игла с татуировки. Лийбон му каза, че Мъртвия крал е названието, с което Отрезът нарича водача си — не Оберон, не Касандър, а някакъв друг, когото никой не е виждал. Увери го, че го знае от сигурно място, а после се засмя по начин, от който на Грифин му се доповръща. Лийбон беше пил и смърдеше на „Чивас“. Миризмата напомни на Грифин за последната му среща с твърдия алкохол, като че ли болките в ръката, крака и по-голямата част от торса не му стигаха.

Въпреки всичко случило се, за кратко Грифин се замисли дали да не се присъедини към Лийбон и неговата групичка с надеждата поне отчасти да си отмъсти на Отреза за всичко, което му бяха причинили, ала бързо се отказа по две причини. Първата беше, че не вярваше Лийбон — дори с евентуалната помощ на „Бандитите“ — да може да се мери с Отреза, което пък означаваше, че новият му познайник много скоро щеше да разбере какво е чувството да си мъртвец.

Втората беше, че около час след като спомена за Мъртвия крал, Лийбон реши да запознае Грифин с източника си на информация: осемнайсетгодишно момче, вързано с тел за един стол, с окървавено лице и три липсващи пръста от дясната ръка — липсващи, но не и изгубени, защото Лийбон ги държал грижливо увити в напоен с олио парцал. Хлапето, както обясни Лийбон, карало подготвителни курсове за специалност медицина в университета в Чарлстън. По-важното обаче било, че е идвало от Отреза. Според Лийбон младежът им помогнал да начертаят карта на района, въпреки че, както сам признаваше, не бил убеден в точността на всички маршрути, нито в тяхната безопасност, поради което решил да отреже още няколко пръста на момчето, а после да го изгори жив по маниер на Отреза.

Тогава Грифин реши, че Лийбон е сериозно и дълбоко увреден.

Представлението му през следващия час заслужаваше награда за актьорско майсторство. Успя дори да глътне малко „Чивас“ от учтивост, но единствената му мисъл бе как да се махне по-бързо от Хънтингтън и Лийбон, възможно по-далеч от изпепеленото момче в мазето, защото колкото неминуемо след деня идва нощ, толкова сигурно и Отрезът щеше да ги открие.

Към четири сутринта всички бяха достатъчно пияни и друсани, за да успее да се измъкне незабелязано. Качи се в колата и подкара, защото най-добре мислеше, докато шофираше. Малко след шест часа спря за кафе и закуска. Бяха онези дни, когато не всеки идиот имаше мобилен телефон, затова Грифин развали една петачка и се обади от телефона до мъжката тоалетна.

Престън Саймъс, барманът в „Оуки“, не остана доволен, че го будят с кокошките, и то човек, който е персона нон грата в целия окръг и в голяма част от околностите му, но млъкна, когато Грифин му каза за момчето в мазето. Пет минути по-късно Престън Саймъс беше на път към Отреза.

Убийствата в Хънтингтън бяха приписани на вътрешно насилие в рокерската банда, въпреки че бяха извършени необичайно тихо и ефективно. Само че така и не откриха Лийбон. Говореше се, че сигурно е успял да избяга от касапницата, въпреки че полицията намери мотора му пред къщата. Грифин обаче знаеше какво му се е случило. На следващия ден вятърът разнасяше миризма на изгоряло месо от Отреза.

Грифин се надяваше, че помощта му по случая с Лийбон и изгореното момче може да е изплатило дълга му, но в сърцето си знаеше, че не е така: Отрезът беше злопаметен. И все пак, докато седяха зад „Портърхаус“, Джабал го беше накарал да повярва, че инцидентът с пукнатия череп е забравен благодарение на сътрудничеството му по повод Бърнел, и че що се отнася до Отреза, дълговете на Грифин са изцяло платени.

Другият, Лусиъс, си траеше почти през цялото време. Грифин нямаше представа какво му минава през главата; всъщност дори не беше сигурен, че Лусиъс е човек. Подозираше, че ако надзърне в съзнанието му, там ще открие само низките, инстинктивни апетити на гризач или хищен бозайник — може би прилеп или пор, нещо способно на всепоглъщаща злост.

И ето че докато седеше с бира в ръка и се наслаждаваше на факта, че има малко кинти в джоба си и отпуск от Отреза, изведнъж, като гръм от ясно небе, Чарли Паркър се появи с приказки за Мъртвия крал. Грифин отрече някога да е споменавал това име, но Лусиъс не му повярва не на последно място защото лицето му бе издало истината още щом Паркър си отвори устата. Лусиъс даде една нощ на Грифин да помисли как може да изкупи грешката си, което може би означаваше, че иска Паркър да бъде убит.

За жалост, Харпър Грифин не беше убиец — или поне не можеше да се изправи срещу Паркър и двамата му партньори, особено цветнокожия, от когото го побиваха тръпки. Той му напомняше за чернокожите момчета в Пласи, които тормозеше, когато имаше кой да пази гърба му, но заобикаляше внимателно отдалече, когато беше сам.

Хората от Отреза обаче са убийци, мислеше си Грифин, така че могат сами да се разправят с Паркър, ако толкова държат. Отиде до хладилника си, извади последната бира и подхрани с нея нарастващото си възмущение. Всичко това само защото един плод на кръвосмешение не бе внимавал къде върви, а после не бе понесъл едно кроше и се беше строшил като порцеланова ваза. Но какво общо имаше Паркър, та да обикаля и разпитва за някакъв си педофил? Да върви по дяволите. Всички да вървят по дяволите!

Мога да избягам, помисли си Грифин. Едни момчета в „Уорън“ бяха предложили да му намерят работа, ако му потрябва — е, работа от типа да прекарва забранени медикаменти от Канада, но със сигурност за предпочитане от онази, която отговорникът по пробацията му натрапваше — величествено почистване на дворове, в дъжд и пек, нямаше значение. Почти веднага отхвърли идеята за бягство, защото знаеше, че Отрезът ще го намери, и то без никакви затруднения.

Внезапно остави бутилката и се зачуди дали през цялото време не е гледал на ситуацията от погрешен ъгъл. Смяташе, че Паркър е проблемът, а той самият или Отрезът са решението. Този Паркър обаче не беше какъв да е частен детектив, който изкарва жълти стотинки от изнудвания и прегрешили съпрузи. Той беше ловец и убиец. Освен това, доколкото Грифин знаеше, се ползваше и със специална защита: никой не се разминаваше с нещата, които той вършеше, ако някой отгоре не го закриляше.

Грифин знаеше, че Отрезът никога няма да го остави на мира. Ако избягаше, щяха да го убият. Ако не успееше да се разправи с Паркър, щяха да го убият. Дори някак да успееше да измисли решение на проблема, почти сигурно пак щяха да го убият, щом всичко свършеше — просто за да му затворят голямата уста. Откъдето и да погледнеше ситуацията, май се беше запътил право към гроба.

Затова, вместо да предаде Паркър на Отреза, май трябваше да предаде Отреза на Паркър. Човек, който се ползва с нечия закрила, може да намери начин да защити и другите. Ако имаше федерални връзки, можеше да вкара Грифин в някоя от онези програми за защита на свидетелите и да го настани в специална къща със стая, кухненски бокс, кабелна телевизия и „Плейстейшън“, докато федералните връхлитат върху окръг Пласи с цялата мощ на парите на американските данъкоплатци.

Само че какво точно можеше да му продаде? Това беше проблемът. Единственото, което можеше да предложи на Паркър, бяха инструкциите да тормози Джеръм Бърнел в „Уорън“. Можеше да добави Корт Лийбон и неговите хора, въпреки че тогава щеше да се наложи да признае собственото си участие в насъскването на Отреза срещу тях. Останалото бяха само слухове и дори събрани заедно, пак не струваха повече от едно кафе от Паркър или полицията.

Освен ако не се съгласеше да носи микрофон.

Цялото познание на Грифин по темата идваше от телевизионните предавания и филмите за ченгета, но предполагаше, че технологията е напреднала достатъчно, за да му позволи да носи микрофон във формата на копче или игла за вратовръзка, без да се увива целият в жици и тиксо. Заговорът за убийство сигурно си струваше усилието, а точно за това намекваше Лусиъс, макар и не толкова многословно. Но ако се наложеше, Грифин можеше да го подлъже да го изрече на глас. Не беше изчерпал докрай младежкия си чар.

Грифин грабна лаптопа си и се залови да търси информация за Паркър. Не намери уебсайт. Що за човек в наши дни няма уебсайт, с който да рекламира бизнеса си, чудеше се Грифин, докато не му проблесна: човек, който няма нужда от такъв. Намери обаче някои данни в сайта на Асоциацията на частните детективи в Мейн, макар че контактите бяха ограничени до пощенска кутия и номер на мобилен телефон. Грифин въведе номера в телефона си, но веднага го изтри — не искаше Джабал или Лусиъс да вземат апарата му и да намерят номера на Паркър вътре. Вместо това откъсна парченце от едно меню за доставки, преписа номера върху него и го зарови между дребните монети в джоба си. Не възнамеряваше да се обади веднага на детектива; не и докато не се убедеше, че няма други възможности. Първо щеше да излезе и да поговори с някои хора за него.

Грифин допи бирата си, облекчи се и се изми. Главата му се въртеше от цял ден пиене. Посегна да вземе ключовете от колата си, замисли се за кратко дали не е твърде пиян, за да шофира, после реши, че щом размишлява по въпроса, явно не е, и потегли към Портланд.