Джон Конъли
Време на мъчения (29)

29

Едуард Хенкел, шериф на окръг Пласи, спря отстрани на пътя и се опита да успокои дишането си. Едва не беше ударил елен. Ако беше шофирал малко по-бързо, нямаше да се размине, а мъжкарят беше достатъчно голям, за да потроши предното стъкло и да го убие. Появил се беше толкова внезапно от мъглата, че Хенкел едва успя да го забележи, преди да се е изпречил пред колата. Не си спомняше дори кога е натиснал спирачката; сякаш колата беше спряла под давлението на някаква външна сила, а кракът му само по инерция се бе озовал на педала.

Гърдите го боляха. Напоследък често се случваше, което и бе причината да отиде на лекар. Освен това се задъхваше, страдаше от гадене и умора, а ако се изправеше внезапно, му се завиваше свят. Отдаваше всичко на грип, докато не се появиха болките. Бързият поглед в интернет показа, че на четиридесет и девет той изпитва всички предупредителни симптоми на наближаващ инфаркт. Подобно на горе-долу всички мъже след Адам, си помисли, че ще е достатъчно да вземе някакво лекарство и да си почине няколко дни, защото 1) ако наистина беше грип, нямаше смисъл да преиграва, и 2) ако имаше сърдечни проблеми, животът му щеше коренно да се промени — и то ако изобщо оцелееше, защото най-голямата промяна, с която се сблъсква човек в живота си, е неговият свършек.

Хенкел беше разведен, а двете му подрастващи деца живееха с бившата му съпруга и пастрока си в Кливланд. Отношенията между всички бяха доста добри, въпреки че Хенкел нямаше възможност да вижда децата си толкова често, колкото му се искаше, а и те бяха на възраст, в която нямаха голямо желание да се влачат до Търли за два уикенда месечно само и само баща им да се почувства отново като такъв. Затова и се съгласи посещенията да бъдат веднъж месечно само и само децата да са доволни, и донякъде се получи: синът му, Денис, вече не беше толкова враждебно настроен, както при предишните си идвания в Търли, но по-малката. Ким, си оставаше същинско чудовище. Другите бащи с дъщери на същата възраст го успокояваха, че това не е нещо необичайно за петнайсетгодишните момичета и че не бива да го приема лично. Дори Айрин — жената, което беше поела химическото чистене в Мортънсвил и с която той неотдавна започна плаха връзка, го уверяваше, че това е само фаза и Ким ще омекне. Това обаче беше, преди да се е срещнала лично с нея и преживяването да я накара донякъде да промени мнението си — както и да погълне по-голямата част от бутилка мерло, за да успокои нервите си.

Хенкел не беше казал на Айрин за болките в гърдите и призляването, нито за посещението при лекаря, след като една сутрин се събуди в четири часа от непоносима болка и реши, че това все пак няма нищо общо с грипа. Налагаше се обаче да я осведоми за последвалата ангиография, защото бяха обръснали част от слабините му, за да вкарат контраста, а тя неминуемо щеше да забележи промяната в тази област.

Чудеше се дали смъртта вече е надвиснала над него.

Патрулният автомобил на полицейското управление в Мортънсвил беше спрял на едно голо място в гората над езерото, в което нищо не плуваше и нищо не вирееше заради всички отрови, които се изсипваха там от години. През лятото беше сборище на насекоми и издаваше остра, химическа миризма. През есента също не миришеше по-добре, но поне насекомите намаляваха. От друга страна, сега езерото като че ли имаше конкуренция по отношение на смрадта.

Самият шеф на полицията Бентли се обади на Хенкел от личния си мобилен телефон, така че информацията да не се разпространи веднага. Бентли беше дребен, жилав мъж малко над шейсетте, който трябваше отдавна да се е пенсионирал, но беше като вързан за града и работата си. Ако напуснеше нея, вероятно трябваше да напусне и него, защото нямаше да понесе да гледа как някой друг се разпорежда с управлението. Бентли се самоопределяше според положението си в Мортънсвил. Без него щеше да се чувства кръгла нула.

Хенкел спря до другия автомобил и видя Бентли, който размаха шапката си от една пролука между дърветата. Хенкел взе собствената си шапка от седалката до себе си, извади нов чифт латексови ръкавици от кутията на пода и бавно се запъти към колегата си. Покрай лицето му жужаха последните есенни мушици, а в ясната утринна светлина му се струваше, че вижда цял рояк в гората. С приближаването усещаше все по-силно миризмата на разложение и изпита силно облекчение, когато първата работа на Бентли, още преди да каже нещо, бе да му подаде тубичка с ментолов вазелин. Хенкел сложи малко над горната си устна и около ноздрите си. Смрадта не изчезна, но ментолът надделяваше.

Хенкел нахлузи ръкавиците, Бентли стори също с чифта, който стърчеше от джоба на панталоните му.

— Кой ги е намерил? — попита Хенкел.

Това бяха първите му думи, откакто пристигна.

— Момчето на Чарли Лътър.

— Аха.

Пери Лътър беше простичък човек. Работеше почасово в закусвалнята „Шелбис“, където миеше чинии и метеше пода. Обичаше да рисува животни от зоопарка и да ги раздава на хората. Беше единственото дете на семейство Лътър, родено, след като те бяха минали четиридесетте. Сега и двамата бяха на близо осемдесет и Хенкел се чудеше какво ще стане със сина им, когато си идат. Вероятно щеше да се наложи да постъпи в някакъв дом, защото със сигурност не можеше да се грижи за себе си.

— Казал на майка си, после баща му ми се обади — обясни Бентли. — Помоли да не намесваме името на момчето. Обещах му да направя каквото мога.

Телата лежаха, отчасти изровени, в една яма в сърцевината на шубрака. В пръстта Бентли забеляза следи от животно — може би лисица, не беше специалист по разпознаването им. Първата му мисъл беше, че е трябвало да изкопаят по-дълбока дупка и евентуално да натрупат камъни върху труповете, само че наблизо нямаше много камъни. Личеше си, че който го е направил, е бързал или не му е пукало особено дали останките ще бъдат открити.

И двете тела бяха на мъже. Хенкел предположи, че стоят там от около седмица. Дали заради начина, по който бяха хвърлени, но те лежаха един до друг, главата на единия почиваше върху гърдите на другия, а ръката му беше преметната върху него като в утешителна прегръдка. И двамата бяха застреляни в главата отблизо с достатъчно голям калибър, че да оставят куршумите масивни изходни рани, които бяха разкривили чертите им още преди разложението да се е захванало с тях.

— Потърси ли документи? — попита Хенкел.

— Проверих джобовете, но бяха празни. Не исках да ги разбутвам повече от необходимото.

Хенкел приклекна до гроба. Съжаляваше, че не си е сложил повече ментол. Съдейки по дрехите и цялостния им вид, нямаха и трийсет години или дори по-малко. Единият имаше татуировка на бодлива тел на дясната си китка. Това можеше да помогне при официалното идентифициране на телата, въпреки че Хентли вече подозираше кои са, и вероятно Бентли — също.

— Дъстин Хъф — каза Хенкел, като посочи тялото с татуировката — това с преметнатата ръка върху другото.

— Което ще рече, че другият е Роби Килиан.

— И аз така предполагам.

Килиан и Хъф бяха от Кълъмбъс, Охайо, но имаха бизнес в Западна Вирджиния. Бяха започнали с продажба на трева, но бързо бяха преминали към оксикодон^[1], метамфетамини и всичко друго, което пазарът бе готов да поеме. Бяха амбициозни и се носеха слухове, че са сключили сделка с някакви мексиканци за продажба и дилърство на хероин. Килиан беше от богато семейство, поне по стандартите в тази част на света, и родителите му бяха готови да глезят сина си с пари, стига да стои далеч от тях — оттам двамата с Хъф бяха почерпили първоначалния капитал за бизнеса си. Благоразумно стояха далеч от окръг Пласи или поне така изглеждаше допреди няколко седмици, когато едно хлапе на име Луси Холмс взе свръхдоза на купон и едва не умря. Въпреки че почти никой не можеше да го потвърди, подозираха, че хероинът, който си е инжектирала, е бил доставен, пряко или не, от Килиан и Хъф. Пласи беше неразработен пазар и окуражени от връзките си, двамата младежи бяха решили да си го присвоят.

После изчезнаха и майката и бащата на Килиан, макар да не можеха да бъдат номинирани за награда за родителски грижи, се оказаха достатъчно загрижени за благополучието на сина си, за да вдигнат шум, а овдовялата майка на Хъф добави гласа си към тези на богатите си съседи. И ето че синовете им бяха намерени, гниещи в плитък гроб.

— Това е работа на Отреза — каза Хенкел.

— Не знаем със сигурност.

— Наоколо няма други, които биха затрили две момчета така.

— Може да са разсърдили мексиканските си приятели в Кълъмбъс.

Хенкел знаеше какво се опитва да направи по-възрастният му колега. Шефското място може и да му харесваше, но като при всеки друг служител на закона в окръга — още от времето, когато бяха носили колани с препасани пистолети и извити мустаци, — удоволствието и удовлетворението от работата бяха обратнопропорционални на замесването на Отреза.

— Ако са разсърдили някого там, щяха да са заровени в дупка в Охайо. Няма никакъв смисъл да ги влачат дотук, за да се отърват от телата.

Бентли разгони мухите с шапката си, като че в момента те бяха единственият му проблем, включително и заради упоритото си нежелание да се махнат.

— Напоследък Отрезът си трае.

— Или просто внимават.

— Което ни връща на въпроса как бихме могли да не го преписваме на тях — рече Бентли, като дръпна една сламка. — Обикновено, когато те закопаят някого, се стараят да си остане там.

— Е, и Омир може да задреме^[2].

— Не знам какво значи това.

— Значи, че всеки може да допусне грешка.

Бентли се взря в телата.

— Знаеш ли какво щеше да направи Ръс Дъгар с тях?

Дъгар беше шерифът на окръг Пласи преди Хенкел и легендарна фигура тук. Ненавиждаше работата на бюро и в резултат на това стана последният сред силите на закона в Пласи, убит по време на служба. Бил застрелян и оставен да умре край пътя, след като спрял един тип на име Оуен Бик, заподозрян в шофиране в нетрезво състояние — само за да открие, че въпросният мъж е целият в кръв, понеже току-що е убил жена си, и няма никакво желание да се обяснява на когото и да било, особено на шерифа. Дъгар умрял в калта, а Бик отпрашил нататък, вече наясно с факта, че е наложително да се преоблече и да се отърве от колата. Успял да остане незабелязан три дни, но за негово нещастие го открила не полицията, а Отрезът, или поне така се говореше. Отрезът си имаха договорка с Дъгар и явно не останали никак доволни, че тя е била застрашена по такъв начин. Тялото на Бик беше открито да виси с главата надолу от едно дърво от другата страна на границата на окръга. Беше вързано с жица над останките от огън, който бе изпепелил главата и торса на трупа.

— Да, знам — отвърна Хенкел.

Дъгар щеше да вземе една лопата от багажника на колата си, да покрие лицето си с кърпичка, да зарови телата, както се полага, и повече дума да не се чуе за това. В света на Дъгар и хората като него Килиан и Хъф сами си просеха неприятности и не биваше да се изненадват, когато съдбата им ги поднесеше. Позицията на Дъгар за Отреза беше пределно ясна: той не им се месеше, в замяна искаше единствено никой да не пострада, а Отрезът си вършеше работата, без да привлича твърде много внимание.

Дъгар, както заключи наследникът му, по всяка вероятност гореше в ада.

Хенкел чу автомобил да спира горе на пътя. Бентли отиде да види кой е и се върна с Роб Чанър — един от заместниците на Хенкел и далеч не негов любимец. Извиха му ръцете да го вземе и въпреки че младият мъж беше умен и работеше ефективно, така и не успя да спечели симпатията му, защото не криеше амбицията си да стане най-младият шериф в историята на окръг Пласи.

Чанър като че ли не се смути ни най-малко от миризмата на телата. Хенкел дори си помисли, че тя като че ли го вълнува, но може би позволяваше антипатията да влияе на преценката му.

— Братче, някой много е искал да ги прати по-бързо при Господ — отбеляза Чанър. — Уха!

— Как ни намери, Роб? — попита Хенкел.

— Минавах покрай къщата на Чарли Лътър и видях, че има някакъв проблем с Пери. Тъпчото се беше изтропал насред моравата пред къщата. Помислих, че ще трябва да го усмирявам с шоковата палка. Заедно с баща му успяхме да го успокоим и тогава Чарли ми разказа какво е станало.

Хенкел си помисли, че би хвърлил Чанър при Килиан и Хъф, ако посмееше да удари Пери Лътър с шоковата палка, но не каза нищо. Хвърли последен поглед на телата и нареди на Чанър да донесе мушамата от багажника на колата му. Събираха се облаци, а не му се искаше дъждът да отмие уликите.

— Повече нищо не можем да направим за тях — каза той. — Време е да обявим случая.

Фермата на Лътър попадаше в юрисдикцията на Мортънсвил, а телата бяха открити извън града, но нито Хенкел, нито Бентли бяха в състояние да се захванат с разследване на убийство. Това беше работа за щатската полиция.

Бентли не помръдна, а Хенкел забеляза, че и Чанър се е спрял и ги гледа.

— Добре ще бъде, ако се разчуе, че телата са намерени — каза Бентли.

Хенкел много добре разбираше какво има предвид.

Кажи на Отреза, и то преди детективите да довтасат.

— Скоро всички ще разберат — отвърна той.

— Да, но…

Хенкел го погледна.

— Не мога да ти попреча да се обадиш на когото поискаш, или да си тръгнеш оттук — каза той, — но ако възникне проблем и щатската полиция или федералните дойдат да душат наоколо, добре ще бъде да можеш да обясниш всяко свое действие след откриването на гроба. Това важи и за теб, Роб. Ясно?

След кратко мълчание Чанър кимна. Бентли сви рамене.

— Нищо конкретно нямах предвид — каза той.

Да бе, помисли си Хенкел.

— Хайде, Роб, донеси мушамата. Аз ще информирам щатската полиция. — Той се обърна отново към Бентли. — Освен ако не предпочиташ ти да го направиш.

— Не, ти си — отвърна Бентли, но поне имаше благоприличието да не го погледне в очите.

— Да — рече Хенкел, — така и предполагах.

Той се качи по склона след Чанър и остави Бентли да се слее с цялата смрад на покварата и разложението.