Джон Конъли
Време на мъчения (17)

17

Малко след четири и половина, докато навън се лееше проливен дъжд, Чарли Паркър влезе в „Голямата изгубена мечка“. Не беше стъпвал тук от месеци — откакто го простреляха. „Мечката“ си беше същата. Вътре си беше все така сумрачно и успокояващо, а в кухнята тъкмо започваха да жужат приготовленията за вечерното нашествие, въпреки че в такава дъждовна вечер, и то в сряда, употребата на думата „нашествие“ беше доста относителна.

Собственикът, Дейв Еванс, гледаше някакъв лист хартия над очилата си така, сякаш там пишеше нещо обидно за майка му. Не вдигна очи дори когато сянката на Паркър падна отгоре му.

— Мислех те за мъртъв — каза Дейв.

— Бях.

Дейв за миг пренасочи вниманието си от листа към детектива и го огледа на светлината от бара.

— Добре изглеждаш като за мъртвец. Някои от редовните клиенти изглеждат по-зле от теб. Какво ти, аз изглеждам по-зле от теб.

Той остави документа и стисна ръката на Паркър. Беше ходил на свиждане в болницата няколко пъти, но оттогава не го беше виждал. Но беше чел за него. Събитията от Бореас бяха стигнали не само до местната, но и до националната преса. Дейв беше останал с впечатлението, че всички стари нацисти са мъртви, а ако има живи, скоро ще им вземат мерките за ковчега, но при всички случаи Паркър ще открие онези, които още могат да хапят. Чакаше го всеки момент да открие марсианци в Милинокет^[1].

Паркър изглеждаше различно. Като начало, беше отслабнал, на лицето му се бяха появили още няколко бръчки, а в косата му се виждаха нови прошарени кичури. Освен това беше станал по-смълчан и дистанциран, но Дейв реши, че това е напълно нормално за човек, който е бил прострелян и на път за оня свят, да не говорим, че на няколко пъти наистина е умирал и е бил връщан от смъртта.

Най-променен обаче беше погледът му. Ако беше вярно това, което хората казват — че очите са прозорец към душата, то в душата на Паркър гореше нов огън. В очите му се четеше спокойна увереност, каквато Дейв не бе виждал досега. Пред него стоеше фундаментално нов човек — човек, който след всичко преживяно се бе върнал не по-слаб, а по-силен, и който беше едновременно и по-малко, и повече от предишното си аз.

За първи път, ако паметта не го лъжеше, Дейв се уплаши от Чарли Паркър.

— Офисът ми свободен ли е още? — попита Паркър, като имаше предвид любимото си сепаре в „Мечката“.

— За теб винаги — отвърна Дейв. — Има свободно място и зад бара, ако ти дойде настроение.

Не знаеше как се оправя Паркър с парите, но и не искаше да изглежда така, сякаш му дава милостиня. Щеше му се да помогне, ако може и ако има нужда. Предложението му беше отправено съвсем искрено, но не можеше да се отрече, че изпита облекчение, когато Паркър отказа.

— Е, мисля, че ще се оправя. Но ти благодаря.

— Ако размислиш, само кажи.

— Непременно. Ще ме потърси един мъж, на име Бърнел. Прати го при мен, моля те.

— Разбира се. Искаш ли кафе?

— Да, чудесно.

— Веднага. Само двама ли ще бъдете?

— Не, четирима. Ейнджъл и Луис също ще дойдат.

— Добре.

Дейв се опита да докара радостно изражение от новината, но чертите на лицето му не откликнаха. След толкова години все още не можеше да приеме спокойно тези двама мъже в бара си. В моменти на затишие бе чувал какво говорят за тях някои от градските и щатските детективи, които пиеха в „Мечката“. „Опитомени убийци“ беше едно от по-учтивите описания. Повечето не си правеха труда да добавят епитета.

Ейнджъл и Луис бяха идвали няколко пъти в бара, докато Паркър беше в болницата, и след това, докато се възстановяваше, което притесняваше Дейв още повече, отколкото, когато придружаваха детектива. Още по-лошото бе, че един или два пъти бяха с братята Фулчи, а винаги когато братята Фулчи престъпеха през прага, въображението на Дейв рисуваше ярки картини на любимото му заведение, сринато до основи, а тухлите — като муниции срещу силите на разума.

Паркър наблюдаваше вътрешната борба, изписана на лицето му.

— Знаеш, че Ейнджъл и Луис те харесват, нали?

— Откъде знаеш? — попита Дейв.

Той почти можеше да разбере Ейнджъл, който от време на време се усмихваше, дори усмивката му да бе от онези, които с лекота прикриват противоположните чувства. Но Луис… Луис почти не се усмихваше, а когато го правеше, изражението му напомняше повече на онова, което мишката вижда в мига преди котката да я сграбчи в ноктите си.

— Те умеят да показват лошите си чувства — отвърна Паркър.

— Но не и положителните.

— Не — призна Паркър. — Не особено.

Той се отправи към последното сепаре отляво на бара и седна с лице към заведението. Вече беше проучил Джеръм Бърнел и познаваше случая в детайли. Името му се стори познато още докато слушаше съобщението на телефонния си секретар, а няколкото минути в интернет запълниха всички празноти. Сега в бележника си молескин^[2] разполагаше с множество факти и имена, включително тези на адвокатите на обвинението и защитата по делото на Бърнел.

Бърнел бе лежал пет години за престъпленията си. Случаят беше широко отразен от медиите поради миналото на ответника, като повечето медии следваха една и съща линия: думата „герой“ често се повтаряше, но винаги във връзка с други епитети като „опетнен“, „посрамен“ и „низвергнат“. Медиите бяха въздигнали Бърнел, а след това, бързайки да го развенчаят, го бяха разкъсали на парчета, докато бе падал от пиедестала.

Първоначалното разследване бе започнало след анонимен сигнал в Пощенската служба на „Форест Авеню“ в Портланд.

Четвъртата поправка защитаваше писмата и колетите от първа класа от претърсване и задържане без предупреждение, но не важеше за останалите класи, а една пратка за Бърнел беше изпратена по „Медия Мейл“. Бяха я отворили и вътре бяха намерили стотина сексуални снимки на деца, след което бързо бяха получили разрешение за обиск на дома му, при който бе изскочил още материал и който бе довел до ареста и последващото му осъждане.

Паркър обикновено не се занимаваше с такива случаи, но му се стори интересно, че Бърнел беше отказал да се признае за виновен в замяна на намалена присъда въпреки всички доказателства срещу него. Затворът беше истинско мъчение за сексуалните насилници над деца и всеки що-годе почтен адвокат би разяснил това на клиента си, а адвокатът на Бърнел беше един от най-добрите. Досието на Бърнел беше чисто, а действията му в миналото можеха да накарат съдията да погледне по-благосклонно на него, особено ако прокурорът беше склонен на споразумение. На другото блюдо на везните обаче тежеше значителното количество сериозна порнография: хиляди снимки, в това число такива с насилие и участието на съвсем малки деца, много от които бяха на собствения му компютър. Тъй като част от тях бяха изпратени с „Ю Ес Мейл“, се бе наложило да се приложи федералното право. Държавната прокуратура обаче бе направила неочакван ход и бе прехвърлила отговорността на щата Мейн, най-вече защото не можеше да бъде потвърдено със сигурност, че Бърнел е изпращал материали през границите на щата или е поръчвал такива. Изображенията, открити на преносими устройства в гаража му, също не можеха да бъдат категорично свързани с междущатско престъпление. Въпреки всичко Паркър беше убеден, че отклонявайки федералната юрисдикция, държавната прокуратура е търсела гаранции, че Бърнел ще получи адекватна присъда, съответстваща на минимум пет години за притежание на нелегални материали, забранени от федералния закон. В крайна сметка той беше осъден на осем години, които бяха намалени на пет след обжалване, и глоба от петдесет хиляди долара. А сега беше излязъл от затвора и искаше да наеме Паркър.

Детективът би отказал, ако не бяха две неща. Първото бе онова, което Бърнел бе сторил, преди всичко това да се случи — геройското му дело, което му бе спечелило мимолетна слава. Второто беше една малка подробност, която адвокатът на Бърнел съобразително бе изтъкнал по време на процеса, макар в крайна сметка тя да не бе донесла особени резултати. Нито една снимка с детска порнография не била открита на лаптопа на Бърнел, който той винаги носел със себе си. Снимките били само на компютъра му вкъщи, който дори не бил защитен с парола. Паркър не знаеше кой знае колко за Бърнел, но и малкото, което беше научил, го караше да подозира, че този човек не е глупак, а само глупак би съхранявал подобни незаконни материали на незащитен компютър в дома си, след като би могъл да ги държи на лаптопа си, до който никой няма достъп.

Докато размишляваше над този проблем, се появиха Ейнджъл и Луис. Те бяха наели дългосрочно апартамент в източния край на Портланд, с гледка към водата, и по всичко личеше, че нямат нищо против да пътуват редовно между града и базата си в Ню Йорк. Това беше добре дошло за по-хубавите ресторанти в района, след като свикнаха с характерния стил на обличане на Ейнджъл и се убедиха, че няма да окраде приборите им.

Паркър не ги бе виждал от ареста на Роджър Ормсби насам. Проследяването му беше отнело много време и бе наложило използването на допълнителна човешка сила. Парите, получени от Рос, му позволиха да плати сравнително щедро за услугите им. Ейнджъл и Луис се опитаха да откажат компенсацията, но Паркър настоя — а и това не бяха негови пари, а федерални.

— Дойде ли? — попита Луис. Паркър ги беше осведомил за обаждането на Бърнел.

— Каза в пет, има още десет минути.

— Въпреки всичко не разбирам защо си губиш времето — каза Ейнджъл.

Когато той пристигна, Дейв Еванс боязливо се бе отдръпнал, усещайки, че този следобед няма да види усмивки от него. Като дете Ейнджъл беше пострадал от мъже със сходни вкусове с тези на Бърнел и яростта му към тях не отслабваше.

— От любопитство.

— Това не ми харесва.

— Знам.

Паркър не каза на Ейнджъл, че не го е карал да идва. Ейнджъл сам бе пожелал да присъства, а Паркър нямаше никакво намерение да го спира. Част от Ейнджъл искаше да види Бърнел, сякаш можеше в неговото лице да види призраците на другите като него, отдавна отишли си от този свят, и да ги изпепели в пламъци.

Паркър също искаше Ейнджъл да види Бърнел и да чуе историята му.

Защото Ейнджъл щеше да разбере дали Бърнел казва истината.