Джон Конъли
Време на мъчения (46)

46

Паркър мина отново покрай сцената на убийството на Грифин. Огражденията още стояха и тепърва се търсеха отпечатъци, но тялото беше изнесено, а останките от колата бяха натоварени на платформа, за да бъдат откарани в лабораторията.

Паркър се обади на Ейнджъл и се разбраха да се видят заедно с Луис в „Бейсайд Американ Кафе“, което някога се наричаше „При Бинтлиф“. За щастие, променило се беше само името, но не и качеството на храната там. Верни на скъпия си навик, Ейнджъл и Луис си поръчаха яйца по бенедиктински с раци, а Паркър предпочете обикновени яйца с бекон. Както се и очакваше, апартаментът на Грифин беше запечатан от полицията, а от мъжете от „Портърхаус“ нямаше и следа. Паркър, на свой ред, им разказа за срещата си на улица „Мидъл“. При новината, че Кастин ще му плати, за да разбере какво е сполетяло Джеръм Бърнел, в очите на Луис проблесна пламъче. Двамата мъже в бара бяха успели да го настъпят по мазола, а ето че сега почти със сигурност щеше да има нова среща с тях, която можеше да завърши с насилие и смърт.

Ако имаха късмет.

Говореха, докато се хранеха. Луис се съгласи, че убийството на Грифин не е било просто решаване на проблем, а крайна форма на възмездие.

— Може да е и предупреждение — каза Ейнджъл, следвайки другата линия на разсъждение.

— Да, но за кого? — отвърна Паркър.

— Може би за нас.

Тази възможност не му бе хрумвала досега.

— Ако е така, значи, не ни познават добре — отбеляза Луис.

— Така е — съгласи се Ейнджъл. — Кога ли сме обръщали внимание на подобни предупреждения?

— Предпочитам да ги приемам като покани — отвърна Луис.

Сметката дойде. Паркър я взе.

— Ти ли черпиш? — попита Ейнджъл.

— Ще я пратя на Мокси. Това беше работна среща.

— Дали по-късно ще черпи и шампанско?

— Може би. Ако открием Бърнел жив.

— Значи, ще си останем без шампанско.

— Най-вероятно.

Когато се върна в Скарбъроу, Паркър се зае да прегледа за трети път досието на Джеръм Бърнел. Почти беше приключил, когато един шофьор му достави купчина документи, свързани с Паркър Грифин, в това число лични данни и списък с предишни арести, след част от които беше лежал в затвори в Охайо и Западна Вирджиния. Паркър ги прелисти, ориентира се за реда и значимостта им и започна отначало. Прегледа ги набързо, след което се обади на адвоката, защитавал Грифин при последното му дело. Казваше се Бет Шиърс и според информацията в интернет, след делото се бе прехвърлила в щатския Департамент за професионална и финансова регулация. Паркър не се изненада. Мейн не поддържаше щатни обществени защитници, а когато се наложеше, наемаше частни адвокати. Заплащането бе значително по-ниско, отколкото в частната практика, а бюджетът на щата за служебна защита все не достигаше. Адвокатите или съчетаваха ангажиментите си колкото могат по-добре, или подобно на Шиърс си намираха работа, предлагаща повече пари и сигурност.

Намери телефонния й номер в указателя и за щастие, я хвана у дома. Адвокатката беше гледала репортажа за Грифин по телевизията и не се изненада от обаждането, въпреки че бе очаквала да я потърсят първо от полицията. Не можа да му каже кой знае какво за бившия си клиент. Пледирал невинност, въпреки че отпечатъците от пръстите и ДНК анализът сочели обратното. Освен това бил заловен на местопрестъплението, което също не му помогнало особено. Имал късмет, че старицата, която ударил, не починала веднага след нападението, иначе още щеше да гние в „Уорън“.

— Освен това ми налиташе — каза Шиърс.

— Сериозно?

— Да, три пъти. Трябваше да го хвърля на вълците, но ми трябваха парите.

— И какво, пуснахте ли му?

Отне й секунда да се усети, че Паркър се шегува.

— Не, умнико, сдържах си нервите и му казах, че ако още веднъж ме погледне така, ще го зарежа да се оправя сам. Направих каквото можах, но между нас казано, исках само съдията да го заключи.

— Споменавал ли ви е за някакъв крал?

Беше предпазлив. Знаеше, че полицията рано или късно също ще я потърси.

— В смисъл, владетел?

— Да.

— Не, не мисля.

Паркър й благодари. Погледна бележките си и реши, че не е научил кой знае какво. Върна се към документите, но едва стигнал до втората страница, се спря, прелисти обратно, откри това, което бе привлякло вниманието му, после отмести материалите за Грифин и посегна към досието на Бърнел. След малко откри това, което търсеше: информацията за бившата му съпруга, Нора Медоус, родена на 19 юни 1971 година в Дийп Дел, Западна Вирджиния. Взе листа с нейните данни в лявата си ръка, а тези на Харпър Грифин — в дясната. Харпър Грифин: роден на 20 ноември 1979 година в Търли, Западна Вирджиния.

Паркър извади карта на Западна Вирджиния на компютъра си и видя, че Дийп Дел и Търли са все в окръг Пласи, най-малкия в целия щат.

Любопитно.

Отдели още час проучване на Нора Медоус, използвайки дадения му от Кастин номер на осигуровката й. Когато приключи, вече разполагаше с настоящия й адрес, месторабота и марка на автомобила, който шофираше. Живееше в Кълъмбъс, Охайо, на около четири часа път от окръг Пласи. Не се беше върнала съвсем у дома, но беше доста близо.

Какво беше казал един от мъжете на бензиностанцията на Бърнел? „Харесва ми якето ти.“ Това беше. Може да не значеше нищо, но можеше и да е много важно: „Харесвам не просто якето ти, а скъпоценните камъни в него“.

Колко ли би могла една жена да мрази бившия си съпруг? Паркър се зачуди дали има граници. Достатъчно, за да организира грабеж и убийство, но всичко да се разпадне, когато самият той извади оръжие и започне да стреля? Може би. Но толкова, че да го вкара в затвора? Толкова, че да позволи да бъде насилван вътре?

Освен ако Нора Медоус не беше пълен садист, защо би й било да съсипва живота на съпруга си след проваления грабеж? Не са се разбирали, но разводите не бяха сложна работа. Така или иначе е щяла да има издръжка. Може би просто е била алчна и е искала всичко.

Не, Паркър пропускаше нещо. Сигурен беше. Липсваше връзка между Грифин и Нора Медоус. Вярно, бяха родени в един и същи окръг, но Грифин беше влязъл в уравнението едва след осъждането на Бърнел, а дори и надрусан с „Адерол“ не се беше изтървал, че Бърнел е вбесил Нора Медоус, а че е разгневил Мъртвия крал. При това именно последното беше предизвикало реакцията на двамата мъже с него и почти със сигурност бе допринесло за смъртта му.

За съжаление, Паркър не познаваше никого в Западна Вирджиния. Пусна отново търсачката и добре че го направи. Понякога животът раздава нелоши карти.

Все пак се намираше с кого да се свърже в Западна Вирджиния. Трябваше само да възобнови едно старо познанство. Съмняваше се обаче, че другата страна на въпросното познанство ще се зарадва да го чуе.

Продължи да работи до късно през нощта. Седна на дивана в кабинета, намести няколко възглавници зад гърба си си и опъна крака пред себе си. Липсваха му само килимче и столче за банята и можеше официално да мине за дядка. Приключи с бележките чак в два сутринта, защото най-сетне бе открил това, което бе търсил от самото начало: мъртъв крал.

А после видя името на академичната справка и тръпките го полазиха като паяк в тъмнината.