Джон Конъли
Време на мъчения (26)

26

На деня след разговора с Чарли Паркър Бърнел отново отиде да се срещне с отговорника си в Изправителния департамент на „Уошингтън Авеню“. Изглежда, трябваше пак да се подложи на тест с полиграфа, а заради промяна в програмата първата сесия на групата му за психотерапия бе изтеглена за привечер. Нямаше смисъл да се връща в апартамента си, затова реши да си вземе кафе отнякъде и да почете. Беше си купил евтино няколко книжки на старо — предимно научна фантастика и фентъзи — от книжарница „Зелената ръка“ на улица „Конгрес“, недалеч от апартамента си, и сега се бе потопил в разказа на Алфред Бестър „Унищоженият“. Не беше чел подобни развлекателни книги, преди да влезе в затвора; предпочиташе документалистиката и литературата, провокираща добър вкус у читателя, но нищо не може да научи човека да цени развлечението така, както животът зад решетките.

Можеше да вземе автобуса — преживянията в затвора му бяха завещали постоянни болки, — но предпочете да повърви. Постепенно свикваше с липсата на стени наоколо и се наслаждаваше на свободата просто да ходи по улицата. Освен това, ако вървеше, имаше по-малка опасност да привлече вниманието на полицията, защото още се опасяваше от патрулните коли, които обикаляха града, особено по улица „Конгрес“ и около Старото пристанище. Ако се заседеше по-дълго на някоя пейка или автобусна спирка или пък, опазил бог, решеше да си почине в парка на площад „Конгрес“, това щеше да е все едно да размаха магнит срещу метални стружки. В интерес на истината, вероятно просто щяха да го подминат, защото той не изпъкваше с нищо, ала вътре в себе си се чувстваше различен и се боеше, че излъчва такова впечатление и за другите.

Винаги внимаваше с децата: да стои далеч от тях и да не ги гледа, защото дори случайният контакт с група ученици до Детския музей или неволен поглед встрани на минаване край гимназията на „Къмбърланд Авеню“ беше достатъчен, за да повикат полицията.

Сутринта му се обади адвокатът. Една компания в Южен Портланд, търгуваща с точно онези боклучави накити, които някога презираше, имаше свободно място в отдела за закупуване на стока, и адвокатът му беше уредил да го наемат. Ако искаше, Бърнел можеше да започне в понеделник. За своя собствена изненада, той прие. Едва по-късно си даде сметка, че започва да прави планове за някакво бъдеще. Сигурно беше заради срещата с частния детектив и двамата му партньори предишната вечер и факта, че те не отхвърлиха нито историята, нито страховете му. Може би щяха да го защитят. Може би дори щеше да бъде реабилитиран. Най-много от всичко искаше да си върне доброто име. Не искаше да умре с това клеймо върху себе си.

Познатото лице, което му се стори, че бе видял в „Мечката“, продължаваше да го безпокои. Не можеше да се сети кой е мъжът, който влезе в тоалетната, докато разговаряше с Паркър, а когато самият Бърнел отиде да се облекчи, онзи вече беше излязъл. Чертите му обаче му напомняха на някого. Не можеше да се закълне, но в тях имаше нещо от онзи мъж на име Хенри Форд. Бърнел си помисли, че сигурно е трябвало да го спомене на Паркър, но се побоя, че може да прозвучи като проява на параноя.

От дясната му страна се появи Източното гробище и видът на надгробните камъни заплаши да изпепели приказката за бъдещето, която започваше да се пише в съзнанието му. Той се бореше с отчаянието, защото може би още имаше надежда за него. Виждаше три възможни реалности. Първата бе, че е прав за всичко и животът му е съсипан като наказание за убийството на двамата непознати в бензиностанцията, както и че това ще завърши със смъртта му. Втората бе, че греши, че няма причина да се страхува и че просто е полудял през петте години в затвора. Нямаше да е нито първият, нито последният, който се е пречупил по такъв начин. С времето и с малко помощ можеше да възвърне здравия си разум.

А третата? Третата бе, че хората, които бяха решили да го измъчват, вече са забравили за него или са сметнали, че е страдал достатъчно. Беше изгубил репутацията и каквото беше останало от брака си. Беше изгубил дома си и години от живота си. Нервите му бяха разсипани, а тялото му бе развалина заради физическото и сексуалното насилие. Ако искаха да прекратят жалкото му съществуване, можеха спокойно да го направят.

Ала докато си мислеше това, разбра, че не иска да умира. Никога не се бе смятал за силен и жилав човек, способен да оцелее във всяка ситуация, но ето че беше изтърпял пет кошмарни години на затворничество, преживял бе мигове, в които му се бе искало да се самоубие, но ето че още дишаше и се бореше. Щеше да си намери работа и по-приятно място за живеене. Щеше да продължи да храни птиците в парка „Диъринг Оукс“ и на Източната алея. Можеше дори да си вземе куче за компания. Винаги бе искал куче, но Нора имаше алергия към тях или поне така твърдеше. Все едно, тя си беше отишла и някой пес от приюта щеше прекрасно да заеме мястото й. Този живот, или поне каквото бе останало от него, беше за предпочитане пред никакъв.

Ами ако го наблюдаваха — тези невидими мъже, тези слуги на Мъртвия крал? Ами ако решаха, че е по-добре да продължи да страда, отколкото да сложат насилствен край на мъките му? Дали ако се постараеше да не изглежда твърде щастлив — което надали щеше да бъде трудно, предвид обстоятелствата, — ако ходеше с наведена глава, ако се държеше така, сякаш е много по-увреден, отколкото беше в действителност… дали това щеше да им стигне?

Той стигна до черните парапети на Източното гробище и се поспря да погледа малката дървена постройка с гранитния постамент — единственото здание в гробището. На нея имаше табела с името и датата на създаването й: 1668 година. Викторианската сграда беше известна като Къщата на мъртвите, защото под себе си криеше входа към подземна гробница: портала към долния свят, собствената малка вратичка на Портланд към Хадес. Бърнел беше чел някъде, че се предлагат специални обиколки за разглеждане на гробницата, но нямаше никакво желание да го прави. Редиците на мъртвите рано или късно щяха да посрещнат всекиго и той не виждаше причина да се запознава предварително с тях.

До бордюра зад гърба му спря бус, скривайки го от движението. Страничните врати се отвориха и от него слязоха неколцина мъже. Бърнел усети присъствието му в същия миг, в който почувства остра болка отстрани на шията си и гробището се размаза пред погледа му. Краката му се подкосиха, но той не падна. Нечии силни ръце го подхванаха и го понесоха. И тъй като последните му мисли бяха за подземния свят, стори му се, че се носи във въздуха; в лодка, плаваща в черни води — Ахерон, реката на болката, или Лета, реката на забравата. Течението щеше да го отнесе в Къщата на мъртвите, а нейде под нея най-после щеше да срещне Мъртвия крал — бога, пред когото бе прегрешил и който щеше да му въздаде вечно място в Полетата на разплатата.

Само след секунди тротоарът опустя, а бусът потегли на запад. Сви по „Уошингтън Авеню“ и подмина ниската червеникава сграда на Отдела за пълнолетни в Изправителния департамент, където Крис Атууд препрочиташе досието на Джеръм Бърнел, за да се подготви за втората им среща, и се чудеше възможно ли е човек да бъде едновременно толкова храбър и толкова низък.

По това време Бърнел вече беше изгубил съзнание. Последната му мисъл, преди всичко да потъне в черен мрак, беше:

Поне не съм бил луд.