Джон Конъли
Време на мъчения (39)

39

Паркър се раздели с Ейнджъл и Луис и се върна в Скарбъроу. И той като Шейки усещаше наближаването на зимата. Скалпът го сърбеше на местата, където го бяха пронизали сачмите — сигурен предупредителен знак за пристъп на главоболие. Беше се научил да разчита сигналите на увреденото си тяло.

Взе няколко хапчета, направи си кафе и седна на верандата, за да го изпие, въпреки че вечерта беше малко по-хладна, отколкото би му се искало, и проклетата лява ръка не спираше да му го напомня. Въпреки това в Мейн човек се научаваше да се радва на удоволствията, когато може. През лятото блатата бъкаха от насекоми, а ако седнеше на верандата след падането на снега, щеше да се наложи да къртят леда от него и да натрошат костите му, за да го вместят в ковчега. Харесваше октомври и ноември. Това бяха неговите месеци.

Обади се на Мокси Кастин по мобилния си телефон и му разказа за срещата си с тримата мъже в „Портърхаус“, въпреки че му спести някои детайли от разменените реплики, защото по принцип не беше разумно да казваш на някого всичко, особено ако е адвокат. А и не познаваше Кастин толкова добре, колкото Ейми Прайс, която се грижеше за неговите дела.

— Вярваш ли, че тези мъже имат нещо общо с изчезването на Бърнел? — попита Кастин.

— Не бяха от града и не изглеждаха така, сякаш планират разходка до пристанището по залез-слънце и вечеря в „Димило“. Ако бяхме в Дивия запад, щяха да стоят на върха на някоя канара и да следят дали някой е пратил шайка подире им.

— Никога не съм стъпвал в „Димило“ — отбеляза Кастин.

„Димило“ беше плаващ ресторант за морска храна, позициониран върху стар ферибот, закотвен в Лонг Уорф. Каквито и да бяха качествата му, вродената неприязън на Паркър към храни, които приживе са имали повече от четири крака или въобще не са имали крака, го беше отказала да стъпва там.

— И аз не съм — отвърна той, без да покаже учудването си от завоя в разговора. Познаваше славата на събеседника си на чревоугодник.

— Мислиш ли, че си заслужава да пуснеш полицията подире им? — попита Мокси, когато мисълта му отново влезе в релси.

— Ти решаваш, но аз не разполагам с нищо повече от връзката на Харпър Грифин с Бърнел, а и онези типове вече не са в „Портърхаус“.

— Значи, ще чакаме.

— И аз така смятах.

— Грифин в опасност ли е?

— Може би.

Паркър остави адвоката сам да помисли за възможните последствия.

— Все пак ще изчакаме — каза Кастин накрая.

— Ако нещо се обърка…

— Аз ще се оправя.

— Добре.

След кратко мълчание Кастин попита:

— Колко може да се обърка?

Паркър си спомни физиономиите на двамата мъже.

— Много.

Кастин благодари на Паркър, макар да не знаеше за какво, и затвори.

След това Паркър се обади на Шейки, за да се увери, че се е прибрал жив и здрав. Дребничкият мъж седеше на фотьойла си, ядеше сандвич и гледаше видеокасета с „Дяволчетата“^[1]. Шейки нямаше собствен компютър, нито кредитна карта, така че не можеше да си тегли филми, въпреки че Паркър му беше предложил да му даде паролата си за „Нетфликс“^[2] и да му подари съвместим плейър. Шейки обаче обожаваше видеокасетите и старите грамофонни плочи, които си купуваше много евтино. Малкият му апартамент беше пълен с книги, аудиозаписи и филми. На Паркър му бе нужно известно време да осъзнае, че Шейки беше живял с години на улицата, където му се бе налагало да вози всичките си вещи с количка или да ги носи на ръка; сега му беше приятно просто да притежава разни неща и да се обгражда с тях, без да се тревожи за пренасянето им или евентуални кражби.

Паркър си спомни разговора с подрастващата дъщеря на една от приятелките на Рейчъл, която не разбираше защо хората продължават да си купуват музика или да харчат пари за дивидита, сидита, книги, списания и куп други неща — неща, за които Паркър с удоволствие заделяше по някой и друг долар. „Нашето поколение не желае да притежава нещата“, беше му обяснила тя като учител, който разяснява на малко дете защо е важно да не ближе пръстите си и да ги пъха в контактите. Паркър кимаше учтиво, но през цялото време си мислеше, че е лесно да отхвърлиш притежаването, когато почти всичко, което поискаш, се намира на върха на пръстите ти, при това обикновено безплатно, макар и невинаги законно. Собствените вещи обаче имаха огромно значение, ако си спомняш времето, когато не си имал нищо. В крайна сметка човек трябва да се радва на определено благосъстояние и привилегии, за да може да избере да не притежава нищо.

Паркър обеща, че ще се видят по-натам, и затвори. Радваше се, че Шейки е добре. Поне едно хубаво нещо беше излязло от онази работа в Просперъс, когато разследваше смъртта на приятеля на Шейки, Джуд. По-рано през седмицата беше мернал името на града във вестника. Оказало се, че питейната вода е замърсена и окръжните власти доставят вода с цистерни. В статията имаше снимка на някои от привилегированите жители на Просперъс, наредили се на опашка с туби в ръка като бежанци от военен конфликт. Първо пожарът, напомняше вестникът, сега и водата. Скоро градът щеше да го нападнат скакалци и циреи… или поне така се надяваше Паркър.

Мисълта за Шейки го върна към Харпър Грифин. Ейнджъл и Луис деликатно бяха подхвърлили, че би било добре да му се осигури малко по-професионално наблюдение от това, което можеше да предложи сакатият бездомник, но Паркър не разполагаше с неограничени ресурси. Грифин и приятелите му вече бяха видели Ейнджъл и Луис, а братята Фулчи не биха били повече на очи дори ако се маскираха като шарени динозаври.

Освен това Грифин не изглеждаше особено умен, но това не можеше да се каже за мъжете с него. Те се оглеждаха за опашка. Вече знаеха, че са засечени от радара на Паркър, както и той — от техния. Жалко, че детективът не беше предположил, че Грифин може да има такава интересна компания: инак щеше да накара Ейнджъл да закачи бръмбар на колата им, за да я проследят с GPS.

Грифин обаче беше слабата брънка и единствено от него зависеше, ако поиска, да спаси кожата си. За целта трябваше само да сподели каквото знае за Джеръм Бърнел и мъжете, които повече от сигурно бяха изиграли роля за изчезването му.

И за Мъртвия крал.

Нощта беше безлунна, но блестящата вода на блатата въпреки това се виждаше. Изпита нужда да се обади на Рейчъл.

Можеше да се чуе и със Сам, ако още не беше заспала. Тя винаги му липсваше, макар да не можеше да мисли за нея без болка.

Беше им гостувал във Върмонт в края на миналия месец. Тя бъбреше весело, без да се смущава. Хапнаха сладолед, отидоха на кино, после Рейчъл се присъедини към тях. За кратко сякаш отново бяха семейство. Сам в нито един момент не показа, че е с нещо по-различна от това, което изглежда: малко момиченце, може би една идея преждевременно развито, което се чувства щастливо в собствената си кожа.

Ала всеки път, когато Паркър я погледнеше, той си спомняше за една друга Сам, която стоеше над един умиращ човек и може би желаеше смъртта му. Сам, която шепнеше настойчиво на баща си и го предупреждаваше да не я разпитва и да не говори за това, което му се струва, че е видял, за да не им донесе страховити мъки. Всичко това Сам изричаше с гласа на дете, но всъщност тя беше нещо по-странно, нещо по-старо…

Той пропъди тревожните мисли. Нямаше полза от тях. Вече разбираше, че мисията му на тази земя, като мисията на всеки баща, е да закриля детето си.

Само че неговото дете беше специално. То можеше да променя цели светове.