Джон Конъли
Време на мъчения (25)

25

Паркър предложи на Бърнел да го закара до апартамента му, но той отказа и си повика такси, което пристигна след няколко минути. Тримата мъже го изпратиха с поглед, докато се качваше в колата, скрил плика с парите под якето си. Паркър беше решил да не ги взима поне засега, но увери Бърнел, че това не означава, че няма да се заеме със случая. Просто искаше да се обади тук-там, преди да се ангажира. Бърнел се съгласи. Информира го, че ще остави парите при адвоката си, защото не искаше да ги държи в квартирата по-дълго от необходимото.

— Мъртвия крал — каза Луис, когато Бърнел си замина. — Мислите ли, че Харпър Грифин си е измислил прякор в затвора?

— Ако беше така, щеше да го използва често — отвърна Паркър.

Бърнел изрично потвърди, че това е единственият случай, когато Грифин го е изричал.

— А кой е Мъртвия крал тогава?

— Вероятно трябва да намеря Харпър Грифин и да го питам.

— Може ли и ние да дойдем? — попита Ейнджъл. — Изглежда ми като човек, който ще се повлияе добре от един разговор за отношението му към другите.

— И малко терапия — добави Луис. — Предимно физическа.

— Неодобрена от щата.

— Вие явно сте решили, че ще поема случая — каза Паркър.

— Ти вече отмяташ точки. Личи ти.

Паркър поиска сметката.

— Трябва първо да свърша малко работа. После ще видим.

Паркър потегли с колата си към дома си в Скарбъроу. И къщата му, също като него, носеше физически и психически белези от нападението, което едва не сложи край на живота му. Въпреки всички усилия на братята Фулчи, още личеше разликата в боята върху дупките от куршумите и сачмите от пушките. Вратата на кабинета му беше сменена, но новата му напомняше за онова, което беше изгубил. Вече не обръщаше гръб на нощта, когато влизаше през кухненската врата от задната страна на къщата и се беше научил да отключва с лявата си ръка, за да бъде дясната му по-близо до оръжието. Макар да бе минала година, все още не беше възвърнал някогашното си спокойствие по отношение на нощните скърцания и намествания на старата сграда.

Мислеше да я продаде. Обичаше блатата и мириса на море, но Портланд го привличаше все по-силно. Като начало, щеше да шофира по-малко. Седенето с изправен гръб, независимо за какъв период от време, все още му причиняваше дискомфорт. Затова и харесваше сепаретата в „Голямата изгубена мечка“ — там имаше възможност да се протегне. Ако си намереше местенце в сърцето на Портланд, щеше да може да ходи пеша по ресторанти, барове, кафенета и дори на кино. Не беше обсъждал евентуалното си преместване с никого, но мисълта мира не му даваше. Нямаше причина да се разпростира сам в такава голяма къща, а и ясно осъзнаваше уязвимостта си. Никой не би оцелял след преживяваното от него без последици за чувството си за сигурност и безопасност.

Ала колкото и да беше странно, той всъщност не се страхуваше. Напомнянето за случилото преди всичко го дразнеше, също както предпазните мерки, които чувстваше, че трябва да взима, за да предотврати нов инцидент. Не, не ставаше дума за страх: той знаеше, че мъртвата му дъщеричка бди над него от сенките, въпреки че от седмици не го бе посещавала. Понякога му се струваше, че усеща присъствието й, обикновено когато беше тъмно и винаги навън. Тя обичаше блатата и горите. Беше дете на природата. Тя беше шумоленето на листата, когато нямаше вятър, и стъпките в мократа трева, където никой не бе минавал. Тя го пазеше — и заради себе си и, както вярваше Паркър, заради полусестра си, Сам.

Сам не беше това, което той си мислеше, че е. Беше негова дъщеря и нещо повече: беше същество в процес на сътворение, но никой не можеше да каже как ще завърши тази метаморфоза. Ако Сам знаеше, то отказваше да каже.

Паркър обаче подозираше, че тя наистина знае. Беше го забелязал в очите й. Те слушат, татко. Тя трябваше да остане скрита, докато му дойдеше времето. Те винаги слушат. Никой не знаеше колко е изключителна, защото това щеше да изложи всички им на риск. Те ще ни чуят.

Ще ни чуят и ще дойдат.

Паркър отвори новия си лаптоп, доставен му от Луис. В тази интернет епоха нищо не беше сигурно и човек не можеше да направи нищо в интернет, без някой да наднича през рамото му. Тази нова машинка обаче беше възможно най-сигурната и рискът от проследяване беше минимален, особено с този браузър „Тор“. Информацията в него беше защитена с толкова много стени и процедури за сигурност, че самият Паркър трудно ги запамети всичките — в случай че някой път изпратеше собствените си данни в пространството заради някой погрешно натиснат клавиш.

Компютърът съдържаше цялата информация, събрана до момента за хората от списъка от самолета в Големите северни гори. Към всеки профил бяха добавени редица подробности — съпрузи, съпруги, деца, професии, бизнеси, банкови сметки, притежавани автомобили, закупени къщи, придобити акции, приятели, врагове, познати, и всички те се съпоставяха помежду си, за да се открият евентуални връзки и модели.

Малцината, които познаваха специален агент Рос и неговата работа, бяха убедени, че Паркър участва в тайна мисия за залавянето на най-опасните мъже и жени в списъка, но грешаха. Е, от време на време изскачаше някой — като Роджър Ормсби, — който си струваше да бъде хванат, но Паркър с удоволствие прехвърляше повечето такива индивиди на Рос, без дори да ги разгледа. ФБР и полицията бяха по-подготвени да се разправят с тях от него, дори с помощта на Ейнджъл и Луис.

Не, Паркър беше убеден, че някъде в списъка — или извън него — се крие самоличността на един човек. Списъкът беше отдавнашно дело на група мъже и жени, които наричаха себе си Бакерите^[1]: егоцентрични, неморални особи, заети с издирването на погребано божество. Наричаха го Богът на осите, или Онзи-който-чака-зад-стъклото. Наричаха го още Абадон и Старата змия. Той беше падналата светлина, затъмненото слънце. И видях звезда, паднала от небето на земята; и даде й се ключът от кладенеца на бездната.^[2]

Бакерите търсеха този кладенец, следвайки предводителя си, който стоеше над всички тях. Паркър смяташе, че имената в списъка и информацията за живота им, която събираше с помощта на Ейнджъл, Луис и шепа други помощници, функционират като кръгове или сфери на съществуванието. Някои от тях се припокриваха, създавайки сложни поредици от кръгови диаграми, и някъде в защрихованите части, като име или доловимо, повтарящо се отсъствие, се намираше личността на този предводител. Паркър можеше да прекара целия си живот в лов на слугите или да намери господаря им и да го унищожи.

Той работи до късно вечерта, седнал до прозореца в кухнята, под закрилата на мъртвото си дете, което бдеше от клоните на бора.

* * *

А на запад, в една преобразена в къща конюшня във Върмонт, друго дете седеше на ръба на леглото си и гледаше през прозореца, но не виждаше нищо от това, което се намираше отвъд него. Вместо това с очите на изгубената си полусестра Сам наблюдаваше лицето на баща си, осветено от екрана, и слушаше шепота на пробуждащия се бог.