Джон Конъли
Време на мъчения (27)

27

Отношенията между Паркър и детектив Гордън Уолш от Отдела за углавни престъпления на полицията в Мейн бяха по-студени от някога. Събитията в Бореас по-рано тази година бяха принудили Уолш да признае неловкото си положение по отношение на Паркър, Луис и Ейнджъл — мъжете, които се чувстваха добре в черно, бяло и всички нюанси на сивото, въпреки че Ейнджъл и Луис клоняха към по-тъмните тонове. По-конкретно, Уолш се беше опитал да използва познанията на Луис, за да разбере какво се случва в Бореас, отчасти по настояване на специален агент Рос — човек, който се чувстваше също толкова добре в сенките, помисли си Уолш, и имаше сходни на техните интереси. Резултатът бе сериозно компрометиране на репутацията на Уолш, което можеше да застраши кариерата му.

О, той не беше толкова наивен, та да си мисли, че може да омеси тесто, без да се изцапа, но ударът не бе дошъл от Луис или Ейнджъл, а от самия Паркър. Именно той бе изтъкнал, че Уолш се е сдушил с известни престъпници, включително един — Луис, — който като нищо можеше същия ден да е пръснал нечий мозък. Оттогава насам Уолш се държеше на разстояние от Паркър и очарователно опасните (и дори опасно очарователните) му спътници, поради което не се зарадва особено, когато излезе от офиса си в участъка в Грей и видя на паркинга „Мустанга“ на Паркър — приумица на кризата на средната възраст, както и самия него, вдъхващ хладния обеден въздух, като че ли нямаше ни едничка грижа на света. Най-лошото бе, че се беше подпрял на колата на Уолш, така че нямаше как да се измъкне, освен ако не го прегази — не че този вариант беше за изхвърляне, като се имаха предвид обстоятелствата.

— Здрасти — рече Паркър, като че ли не бе изнудил Уолш да си мълчи само преди година. Не че някога бяха били близки приятели, но все пак…

— Махай се от колата ми.

— Това твоята кола ли е?

— Много добре знаеш, че е моята. Махай се от нея. Махай се от паркинга. Въобще, тръгвай на изток и не спирай, докато не потънеш в морето.

Той заобиколи Паркър и отключи шофьорската врата, но проклетият частен детектив не помръдна от капака. Уолш седна зад волана и запали двигателя. Дори даде малко газ с надеждата да уплаши Паркър, въпреки че това щеше да бъде още по-изненадващо и от самата му поява там. Уолш видя няколко колеги, които ги гледаха любопитно. Имаше чувството, че е въвлечен в любовна свада, а аналогията го накара да изскърца така силно със зъби, че му се стори, че един от тях се разклати.

Уолш вдигна крака си от газта. Паркър се приближи до вратата му и той свали прозореца, без да го поглежда.

— Ще те черпя обяд — каза Паркър.

Уолш продължи да гледа упорито пред себе си. Хрумна му да отпусне глава на волана и да остане така, може би да затвори очи и да се надява мракът да го погълне, но се боеше да не остави впечатлението, че плаче.

— В „Коул Фармс“ — изкуши го Паркър. — Телешки черен дроб с лук. И бекон. Даже ще се бръкна за индийски пудинг за десерт.

Уолш отпусна рамене.

— Дай ми парите предварително. Не ти вярвам, че ще платиш. Не ти вярвам и точка.

Паркър му връчи две двайсетачки.

— Може да си взема и безалкохолно — продължи Уолш. — Освен това обичам да оставям щедри бакшиши.

Паркър добави още десет долара. Уолш пусна парите в Стойката за чаша.

— Ще се видим там — рече той. — Ако умреш по пътя, няма да ми липсваш.

Той потегли. Докато излезе на шосето, Паркър вече го следваше плътно отзад.

Поне Рос ще остане доволен, помисли си Уолш. А после: Майната му на Рос.

„Коул Фармс“ съществуваше от над шейсет години. Намираше се на „Луистън Роуд“, близо до входа на игрището за голф „Спринг Мийдоус“. Двамата седнаха на маса за четирима. Паркър си поръча сандвич с пуйка, а Уолш — обещания черен дроб с лук, бекон и достатъчно гарнитури, за да прекатурят масата.

— Да ти имам наглостта — каза Уолш, след като сервитьорката взе поръчките им.

— Още си кисел заради Бореас.

— Меко казано.

Паркър си спомни окървавеното тяло на пясъка. Спомни си и как го прекрачи, без да почувства нищо.

— Още тогава ти казах: ръцете ми са чисти.

— А съвестта ти?

— И тя, или поне що се отнася до Бореас.

— Точно това ме тревожи.

Паркър прокара пръсти по масата, сякаш да провери колко е гладка, и не намери ни една неравност, нито троха.

— Всяко нещо си има цена, Гордън. — За първи път наричаше Уолш по име. — Няма нищо безплатно.

— Не знам какво трябва да значи това.

— Напротив, знаеш. В Бореас бе сложен край на нещо ужасно. Аз платих с болка. Ти плати с мълчание.

— Има си закони. От мен се иска да ги прилагам.

— Правото и правдата не са едно и също.

— Мисля, че ти се размина организация на убийство. Не желая да поддържам връзки с човек, който е способен на такова нещо.

— Ами Рос?

— Рос очевидно няма същите скрупули. Той ми каза, че ти се плаща за това, въпреки че според мен по-редно е да се каже, че смучеш от федералната цица. Толкова ли си закъсал за пари?

— Осигуряват ми известна гъвкавост. Някои от клиентите ми не са в състояние да плащат достатъчно за услугите ми.

— А куршумите си имат цена.

— Купуваме ги изгодно.

Уолш се облегна назад, видимо отвратен, но и за да направи място за храната си. А тя беше много. Личеше си, че се изкушава да я остави недокосната и да си тръгне, но блюдата ухаеха твърде примамливо. Той сложи едно лукче в устата си и битката беше изгубена.

— Защо си тук? — попита той.

— Джеръм Бърнел.

Уолш го изгледа над едно пържено картофче.

— Чух, че тъкмо е излязъл.

— Той ме потърси.

— Защо?

— Твърди, че са го накиснали.

— За детското порно? Не беше мой случай.

— А престрелката в бензиностанцията?

— Бях в екипа. Том Стедлър беше шефът.

— Стедлър отдавна е мъртъв.

— Да. Млад си отиде. Не се грижеше за себе си.

Уолш топна залък хляб в яхнията, като старателно загреба и малко бекон.

— Слава богу, че ти си взе поука от грешките му — каза Паркър.

— Така е. Никога не пий диетична кока-кола. Захарта поне е естествена.

— Бърнел те помнеше.

— Така ли? Поласкан ли да се чувствам?

— Останах с впечатлението, че си се усъмнил в някои детайли около застрелването на втория мъж — онзи, който се е подвизавал като Хенри Форд.

Уолш сви рамене.

— Дънстанови потвърдиха версията на Бърнел. По онова време нямаше повод да разнищваме случая. Форд беше убил помощник-шериф, а двамата със Саймъс бяха заклали още поне петима души. А и онова момиче, Кори Уайът. Това нямаше да свърши добре за нея.

— Поне петима?

— Бяха обрали дома на семейство Тимард, но в буса имаше и други предмети, които явно не бяха техни. Отне ни известно време, но проследихме един часовник до бижутерски магазин в Роуд Айлънд. Принадлежал е на шейсет и осем годишен мъж на име Артър Дайнс. Живеел сам в къща в покрайнините на Уестърли. Къщата още е там. Дайнс го няма.

— Къде е отишъл?

— Подозирам, че в морето, където са го пратили Форд и уродливият му полубрат, като са го вързали за нещо тежко, за да не изплува.

— Чакай малко — Форд и Саймъс имат роднинска връзка?

— Двайсет и пет процента обща ДНК, въпреки че това се разбра чак след като Бърнел влезе в затвора, а и нямаше да промени нищо. Знаеш ли, че братът, Саймъс, е носил протези, а в джоба си е носил други, модифицирани с остриета? Що за човек трябва да си, за да направиш такова нещо?

Паркър отхапа от сандвича си. Трябваше му време да помисли.

— Да се върнем на Бърнел и изстрелите срещу Форд. Кое те смути?

— Ами, най-вече ъглите. Ако Форд се е обърнал да стреля, както твърдеше Бърнел, куршумите вероятно нямаше да го уцелят право отзад. Изглеждаше, сякаш е бил застрелян, докато се опитва да избяга. Стедлър се съгласи под сурдинка, но нали Бърнел беше герой. И да, наистина беше. Не му го отричам. Той е спасил всички в бензиностанцията и се е разправил първокласно с Форд. Но го е довършил. Може би има някаква жилка. Ако щеш, безскрупулност. По-корав е, отколкото изглежда — или поне беше, преди да попадне в „Уорън“.

— Той продължава да отрича, че детското порно е било негово.

— Да, това беше странно. Не се призна за виновен, въпреки натиска. Упорито твърдеше, че е невинен.

— Може би защото наистина е бил невинен.

— Вярваш ли му?

— Ейнджъл му вярва.

— А Ейнджъл е спец по сексуалните насилници?

— Може да се каже.

Уолш замълча, за да осмисли информацията.

— Ако е невинен, кой го е натопил?

— Може да е била бившата му съпруга. Не са били близки, ако мога така да се изразя.

— Не — възрази Уолш. — Едно е да не си близък с някого, друго е да го мразиш, а една жена трябва да мрази мъжа си колкото аз мразя данъците, за да го обвини в педофилия.

— Е, ако Бърнел не лъже, някой явно си е направил труда да му спогоди този номер. Според него е отмъщение за убийствата при Дънстан.

— Отмъщение ли? Ако е така, защо просто не са го застреляли?

— За да не се свърши толкова бързо?

— Първо да го измъчат, после да го убият.

Майка и дете понечиха да седнат на съседната маса, но размислиха и се отдалечиха. Уолш ги изгледа.

— Виждаш ли какво правиш с хората? — попита той.

— Ти още си тук.

— Защото ми плащаш.

— Това е подкуп.

— Не и ако не получиш нищо в замяна. Ще вземеш ли парите на Бърнел?

— Така мисля.

— Няма да ти донесат радост.

— Ще те изненадам. Какво ще ми кажеш за Форд и Саймъс?

— Никакви следи. Като призраци.

— Отпечатъци?

— Получихме частично съвпадение за Саймъс от един обир с взлом в Роаноук, Вирджиния, през 2002 година. Били откраднати много ценности, но собствениците били на почивка по това време. За щастие, защото имали и деветнайсетгодишна дъщеря. Още си я имат, благодарение на вилата им във Флорида.

— Бърнел каза, че и Кори Уайът, и Пейдж Дънстан са изчезнали.

Уолш изчопли парченце бекон от зъбите си, погледна го свъсено, сякаш го е обидило с нещо, и го изяде.

— Уайът беше наркоманка.

— Преди убийствата?

— Не, след тях. Преди тях е била само примамка в схема за изнудване на злощастни мъже за пари. Случилото се при Тимард обаче я пречупило. Така или иначе е била на път, но след смъртта на приятелите й съвсем се предала.

— Ами Дънстан?

— Не съм следил повече случая.

— Наистина ли се води изчезнала?

— Трябва да проверя.

— Хайде де…

— Виж, последния път, когато чух за нея, още се издирваше, но това не означава, че има връзка със стрелбата в бензиностанцията. Това ли е теорията на Бърнел?

— Да.

— Нали знаеш какво е параноя?

— Да.

— Е, не забравяй, че е заразна. Винаги мий ръцете си след контакт с нея.

Уолш довърши мълчаливо ястието си. Паркър хапна още малко от сандвича си, но остави по-голямата част в чинията си. Още не беше възвърнал апетита си. Уолш поиска да му сложат индийския пудинг в кутийка за вкъщи. Каза, че трябва да върви. Може и да беше вярно.

— Рос още ли ти плаща, за да ме клеветиш? — попита Паркър.

— Никога не ми е плащал за това. Направих го от добро сърце.

— А сега?

— Не ми пука какво ще стане с теб.

— На Рос обаче му пука.

Уолш избегна погледа му.

— Така е.

— Гледай да напишеш вярно имената — каза Паркър.

— Непременно. Я само ми припомни: „изрод“ с „т“ ли се пишеше?

Паркър се прибра у дома. Отметна малко документация, изпрати няколко сметки, после отиде сам на кино в „Никълодиън“ в Портланд. Предпочиташе местното кино пред големите в Сако и Уестбрук. Миризмата му действаше странно успокояващо, въпреки че няколко пъти се наложи да стане и да се облегне на стената заради болките в гърба си. Нямаше кой да възрази, защото беше седнал на последния ред, а и залата беше почти празна. Понякога усещаше кожата си твърде стегната на присадените участъци, друг път чувстваше болка на мястото на липсващия бъбрек. Когато се изправяше, инстинктивно хващаше малката топка, която държеше в джоба си, и я мачкаше както за да упражни увредената си лява ръка, така и за да се разсее от другите болки.

Мислеше за Джеръм Бърнел и жестоки, хищни убийци.