Даниел Стийл
Блу (7)

7

Сенаторът, който я беше поканил да говори пред подкомисията по човешките права, беше уредил кола и шофьор, който да я посрещне на Юниън Стейшън във Вашингтон. Джини имаше време само колкото да хапне един сандвич по пътя. Искаше да чуе и другите оратори и незабавно влезе в сградата. Очакваха я. Тя зае мястото си сред публиката и остана дълбоко развълнувана от първите речи. И в двете се говореше за жестокостите срещу жени в Африка и Близкия изток. Председателят обяви почивка и тя използва времето да оправи прическата си и да си сложи червило.

После дойде нейният ред. Тя се качи на подиума и се обърна към комисията, настанена на издигната платформа. Прочете приготвената си реч за много тревожното положение с човешките права на жените в Афганистан. В изложението й нямаше нищо ново, но речта й беше въздействаща и примерите, които даде, смутиха всички присъстващи. Говори четирийсет и пет минути и когато свърши, в залата цареше пълна тишина — хората се опитваха да дойдат на себе си от чутото току-що.

Чувстваше се удовлетворена, че си е свършила добре работата, и за момент се сети за годините в телевизията, когато се бе радвала на кариерата си като репортер. Беше загърбила и погребала всички онези умения и сега беше друг човек, който отиваше в размирни страни, живееше в мизерни условия и се опитваше да изцели недъзите на света, доколкото беше възможно. Но за тези няколко минути, облечена в тъмносиния си костюм и с високите токчета, тя отново бе част от един различен свят. И докато слизаше от подиума, се чувстваше добре. Съжаляваше, че Блу не е тук да види всичко това. Щеше да му е интересно да разбере колко вълнуваща е работата на Сената и как стават нещата. А говоренето пред сенатори не беше нещо, което тя правеше всеки ден. Подобни събития впечатляваха и самата нея.

Председателят на подкомисията й благодари и тя се върна на мястото си. Няколко минути по-късно събранието приключи. Неколцина фотографи от пресата я снимаха, докато излизаше. Отвън колата я чакаше да я върне на гарата, където отново взе експреса до Ню Йорк.

Заспа във влака и се върна в апартамента си в десет вечерта. Денят беше изтощителен и след като се изкъпа и обмисли всичко случило се, тя си легна, като се питаше дали Блу ще се появи на сутринта. Боеше се, че няма да го направи, и се чудеше дали да не отиде отново на гарата да поговори с него, или пък просто да го остави на мира. Той имаше право на онзи живот, който искаше, и тя не можеше да му натрапи по-добър. Окончателният избор си беше негов.

На сутринта пиеше кафе и четеше онлайн новините, когато звънецът на входа иззвъня. Тъкмо преглеждаше материала на „Ню Йорк Таймс“ за речта й. Отзивите бяха много добри. Джини отиде до домофона с надеждата, че е Блу, и много се зарадва, когато чу гласа му. Отключи вратата и минута по-късно асансьорът спря на етажа й. Тя го чакаше на прага. Той още носеше канадката й и й се стори малко по-висок и по-зрял, отколкото преди три месеца. Връщането на улицата го беше променило. Изглеждаше пораснал, а не малко момче. Той се поколеба за момент и тя му махна да седне на канапето. Пролича си, че се чувства неловко в апартамента, докато сваляше канадката и се настаняваше.

— Ял ли си? — Той кимна и тя се запита дали наистина е така, но не настоя. — Е, как си? — попита го дружески, търсейки истината в очите му. Животът на улицата не беше лесен. Видя, че носи училищната си чанта, и предположи, че лаптопът е в нея. Вече нямаше къде да оставя нещата си, затова ги мъкнеше със себе си.

— Добре съм — тихо отвърна Блу. — Прочетох, че един хуманитарен работник бил убит от снайперист в Афганистан. Радвам се, че не си била ти — искрено каза.

— Бях с него. Беше много добър човек — добави тя, припомняйки си за Енцо. — Върнаха ни у дома по-рано заради станалото. Тук съм от близо две седмици и те търся.

Погледите им се срещнаха и Блу се извърна.

— Добре съм — повтори той. — Не се чувствах на мястото си в „Хюстън Стрийт“. Пък и не ми харесваха някои от хлапетата.

— Съжалявам, че не си останал там. Ами училището? Сега какво ще правиш по въпроса? Знаеш мнението ми.

Той сви рамене.

— Не знам. На учителите дори не им пукаше дали сме си написали домашните. Просто изглеждаше ужасно тъпо да кисна всеки ден там и да си пилея времето.

— Напълно те разбирам, но училището е важно.

Блу почти изстена, макар да знаеше, че казаното от нея е вярно.

— Искам да се върна тук — рече той толкова тихо, че тя едва го чу. Погледна я отново в очите.

— Да останеш при мен ли? — Беше изненадана. Мислеше си, че той също се е отказал, но ето че беше дошъл.

Той кимна и заговори по-ясно.

— Мислех си, че никога няма да се върнеш, така че няма значение какво ще направя.

— Има, и то голямо — изтъкна тя. — Казах ти, че ще се върна.

В отговор той сви рамене.

— Не ти повярвах. Хората винаги казват, че ще се върнат, но никога не го правят.

И беше ужасен, че ще я убият, и затова се беше отказал от всичко и се бе върнал на улицата.

— И какво смяташ да правиш, ако останеш отново при мен? Не можеш просто да седиш, да гледаш телевизия и да играеш игри на лаптопа.

— Не знам. — Той наведе глава за известно време, после отново я погледна.

— Ако останеш, ще трябва да тръгнеш пак на училище и този път да не отпадаш. Ще трябва да продължиш. Аз ще замина отново след месец. Настоявам да останеш в приюта, докато ме няма, за да знам, че си добре и не си изложен на опасност на улицата. Можеш да се върнеш тук, Блу, но само ако се разберем за тези неща и ти спазиш обещанията си. Не желая да се излежаваш на канапето ми и да бездействаш, защото ти е прекалено скучно или те мързи да ходиш на училище.

— Мразя и училището, и приюта. Но ако ме накараш, ще отида.

— Сам трябва да се накараш да ходиш на училище. Не мога да тичам подире ти като полицай, нито пък искам да го правя. Ако те „накарам“ да направиш каквото и да било, ти просто отново ще избягаш. Сам трябва да желаеш онова, което ще получиш накрая. И да се разберем, не искам да скиташ по улиците, докато ме няма. Ужасно ще се притеснявам за теб. Този път много се тревожих, а не мога да направя нищо, докато съм на някое от местата, на които работя. Трябва да мога да разчитам на теб, че ще изпълниш обещанието си. Също като мен, когато ти казах, че ще се прибера. — Той кимна сериозно и Джини разбра, че не я лъже. Искаше да му помогне и беше готова да го приеме при себе си, но не и ако отново избяга и отпадне от училище, докато тя отсъства. Трябваше да се постарае. — Е, какво мислиш?

— Мисля, че мразя училището и ще ми е неприятно да остана в „Хюстън Стрийт“ — сериозно отвърна той, а после й се ухили. — Но ще го направя заради теб, защото си добър човек и не искам да те тревожа. А сега мога ли да се върна?

Изписаната на лицето му благодарност я накара да се усмихне със сълзи на очи. Тя беше всичко, което имаше той на този свят. Мислеше си, че го е изгубила, когато изчезна, но сега й хрумна една идея.

— Да, можеш да се върнеш. Но вече не можеш да спиш на канапето ми.

— Става — съгласи се той. — Спях на пода у леля ми и във ваната, когато идваше приятелят й. Беше пълен задник — добави за всеки случай. За първи път го споменаваше. Джини знаеше за него онова, което бе чула от Шарлийн. — Мога да спя на пода и тук.

— Нямах предвид това. — Тя му даде знак да я последва и го заведе до втората спалня, която беше пълна с неразопаковани кашони. — Имам работа за теб — на минимално заплащане, разбира се. Ще разчистим тази стая, ще разопаковаме кашоните и ще я подредим за теб. Как ти се струва?

Очите му грейнаха, сякаш беше малко момче на Коледа. Погледна я невярващо.

— Никога не съм имал своя собствена стая — благоговейно прошепна той. — Дори докато живеех с мама. Спяхме в едно легло, но тогава бях малък. Кога можем да го направим? — В гласа му се долавяше нетърпение и вълнение.

— Ами, да видим — промърмори тя, преструвайки се, че мисли по въпроса. — Вече прочетох вестника. Взех душ. По-късно трябва да ида до супера. Какво ще кажеш да започнем още сега?

Той извика и я прегърна, а тя го попита къде са му нещата. Оказа се, че е оставил малкия си куфар и спалния чувал при един приятел на гарата, но можел да ги вземе по всяко време.

— Какво ще кажеш за празнична закуска, а после да идем за нещата ти и да се захващаме за работа? Утре пък ще излезем да ти вземем легло, гардероб и всичко, от което се нуждаеш. — Мислеше си за ИКЕА или за един друг магазин в центъра, където предлагаха сносни мебели на разумни цени. Самата тя също искаше да смени някои от мебелите си. Занемареният вид на апартамента беше започнал да й дотяга. Изведнъж й се прииска да направи това място малко по-уютно и да го превърне в дом за двамата.

Тръгнаха заедно към „Макдоналдс“ в топлия априлски ден и светът изглеждаше добро място и на двамата. Тя го беше намерила, а той щеше да си има собствена стая за първи път в живота си. Желанията и на двамата бяха изпълнени. Тя му разказа за лагера в Афганистан, докато закусваха, и спомена отново гимназията по изкуства.

— Искаш ли да я проверя? Документите се подават през септември и си закъснял за прослушванията, но разговарях с тях, преди да замина. Ако си сериозен, може и да склонят да направят изключение за теб и да те допуснат да кандидатстваш сега. Важно е. Ако те приемат, ще трябва да се отнесеш отговорно, не можеш просто да зарежеш училището и да избягаш. Ще гарантирам с името си за теб — сериозно рече тя и Блу я погледна впечатлен. — Ще трябва да се явиш на прослушване, ако те допуснат. Това не би трябвало да е проблем за теб. Може пък училището да ти хареса, ако правиш нещо, което обичаш.

— Ако мога да свиря на пиано всеки ден, определено ще ми хареса — увери я той и напъха още един мъфин в устата си. Ядеше така, сякаш не беше докосвал храна от три месеца.

След закуска взеха метрото до Пен Стейшън. Тя го последва надолу по стълбите й изчака на перона, докато той отиде да намери приятелите си в скривалището, в което прекарваха нощите. Нямаше никого, освен едно момче, което изглеждаше на около шестнайсет. Джини гледаше как Блу взема нещата си и поговори няколко минути с него. Беше й споделил, че в групата няма момичета и че са нощували там цялата зима. Никой не ги тормозел и мястото било добро, когато навън е студено. Върна се минути по-късно с торбата в ръка и спалния чувал под мишница. Чувалът изглеждаше мръсен и окъсан и тя му предложи да купят нов. Щом чу това, той изтича и го даде на приятеля си. Джини се трогна, когато другото момче го прие с благодарност.

После се върнаха в апартамента и запретнаха ръкави. Джини запали лампата и зачете написаното върху кашоните. Изобщо не си беше направила труда да ги погледне досега и внезапно осъзна колко много от нещата вътре са сантиментални. Имаше кутии с надпис „бебешки снимки“, една със „сватба“ и други кашони, върху които не пишеше нищо. Започна с тях и остана шокирана, когато видя снимките с нея, Крис и Марк в сребърни рамки, както и някои вещи от дневната им, част от които бяха сватбени подаръци. Имаше и мъхнати възглавнички, както и една чудесна кашмирена наметка — все неща, които Беки бе сметнала, че могат да й послужат отново. Намери и една чудесна кутия с тоалетни принадлежности от черупка на костенурка, подарена й от Марк за рождения й ден, подвързани с кожа книги, които тя бе подарявала на него, и кутия с плюшените мечета и любимите играчки на Крис. Ахна, когато я отвори, и тутакси я затвори отново. Някои от нещата й причиняваха и сега твърде силна болка, когато ги гледаше. В коридора имаше празен килер. Възнамеряваше да прибере там нещата, които нямаше да използва и запазваше само заради спомените, като бебешките снимки и сватбения албум. Но се зарадва на много от другите вещи. Беки ги беше подбрала добре.

Преровиха всички кашони до ранния следобед и Джини реши, че наред с останалите неща трябва да купи и библиотека за любимите си книги. Взе някои от снимките в рамки и ги постави на различни места в дневната. Имаше чувството, че ще може отново да живее с тях. Живото присъствие на Блу беше щит срещу самотата и мъката, когато ги поглеждаше. Той вземаше внимателно всяка снимка и се взираше в лицата на Марк и Крис, сякаш се опитваше да ги опознае по образите им.

— Бил е наистина сладък — тихо рече и остави внимателно една снимка на Крис на бюрото.

— Да, така е — съгласи се Джини с овлажнели очи и се извърна. Блу я потупа по рамото и тя се обърна и му се усмихна през сълзи. — Благодаря ти. Добре съм. Просто понякога ми липсват ужасно. Затова все бягам на безумни места като Афганистан и Африка. Нямам време да мисля, когато съм там.

Блу кимна с разбиране. Той имаше свои начини да бяга от спомените — например, като отпадне от училище и броди по улиците. Но и двамата знаеха от собствен опит, че никога не можеш да тичаш достатъчно бързо, за да избягаш напълно от болката. Тя винаги те причакваше някъде и дори един звук, миризма или спомен можеха да я върнат.

Джини погледна часовника си и реши, че е време да отидат в центъра. Имаше представа от какво се нуждаят и беше измерила стаята. Мястото беше достатъчно за единично легло, бюро, гардероб и стол. Смяташе да купи и библиотека, както и други неща. Магазинът, в който искаше да отиде, се намираше в Долен Ийст Сайд.

— Но как ще домъкнем всичко дотук? — разтревожи се Блу.

Джини се усмихна.

— Те ще го домъкнат — отвърна със сериозен тон и момчето се разсмя. Никак не му беше приятно да я види как плаче, но сега изглеждаше радостна, че е намерила много от старите си неща.

Влязоха в магазина и веднага се заеха да избират. Джини намери библиотека, която щеше да подхожда на дневната. Приличаше на антикварен предмет. Купи ново бюро, с което да замести грозното писалище, което използваше сега. Масата й за хранене я биваше, но взе четири еднакви стола и един малко овехтял кожен фотьойл, който щеше да върви със стария. Върхът на всичко бе едно канапе с тъмносива тапицерия, което бе на промоция. Не беше купувала толкова мебели откакто бяха обзавели къщата си в Бевърли Хилс. Тези далеч не можеха да се сравняват с онова, което бе имала там, но подхождаха на сегашния й живот. После отидоха да изберат мебели за Блу. Той стоеше като ударен с мокър парцал, докато се оглеждаше.

— Какво предпочиташ? Старомодни неща? Или модерни? В бяло? Или с дървено покритие? — Трогна се, когато го видя така слисан. Той почти веднага се насочи към мъжки на вид комплект в тъмносиньо. Включваше бюро, ракла и легло. Лицето му грейна, когато видя червен кожен стол. Джини добави две лампи за стаята и малко червено килимче, което подхождаше на стола. Мебелите бяха точно за момче на неговата възраст.

В кашоните Джини беше открила някои постери от старата си кухня, които смяташе да окачи на стените. А спасените от Беки възглавнички щяха да изглеждат чудесно на новото канапе. Дневната й вече щеше да бъде предимно в бежови и сиви тонове. Беше решила да остави спалнята си в сегашния й вид, защото мебелите бяха в прилично състояние и всичко бе бяло. В кашоните беше намерила бял монголски килим от агнешка кожа, който смяташе да постели в спалнята си. Целият й апартамент щеше да се преобрази. Плати за мебелите, като се уговори да й ги доставят на следващия ден, а срещу допълнителна сума да вземат онова, което вече не й трябваше — иначе казано, повечето от сегашните й вещи. Денят беше минал пълноценно.

След експедицията в магазина се отбиха в Китайския квартал, хапнаха превъзходни ястия в един ресторант, който тя харесваше, и се прибраха в апартамента. Блу искаше да гледа някакъв филм по телевизията, но Джини му напомни, че на следващия ден е на училище. Момчето изстена, но тя го изгледа строго и той вдигна ръце в знак, че се предава.

— Добре, добре. Знам.

А когато той си легна на канапето, Джини му напомни да се сбогува с него, защото нямаше да го завари, когато се върне от училище на следващия ден.

На сутринта Блу се тътреше мудно, но все пак тръгна за училище. Докато чакаше мебелите, Джини разпечата формулярите за кандидатстване в „Ла Гуардия Артс“, както й бяха казали. Прочете внимателно условията и отново видя, че явяването на изпит е задължително. Бяха закъснели с няколко месеца, но ако го допуснеха до прослушване, той имаше шанс. Директорът, с когото бе разговаряла, бе подчертал, че изключението ще се отнася за сроковете, но няма да го допуснат, ако се представи зле на тестовете или на прослушването. Блу трябваше да отговори на изискванията като всички останали и така бе честно. Джини остави формулярите на бюрото си и за всеки случай изпрати на Шарлийн имейл, че Блу отново е при нея.

Щом мебелите пристигнаха, Джини започна да се разпорежда къде да сложат новите неща и кои от старите да вземат. Апартаментът се промени като по магия, когато всичко беше готово. След като носачите си тръгнаха, тя сложи мъхнатите възглавнички на сивото канапе, което изглеждаше идеално, и постла агнешкия килим в спалнята си. Имаше още няколко кадифени възглавнички, които също намериха място на канапето и една стара бежова от мохер, която подхождаше на кожения фотьойл. Извади още снимки на родителите си, Беки, Марк и Крис и ги сложи на различни места, след което окачи няколко художествени фотографии и постери. Куфарът, който използваше за масичка, още изглеждаше добре със старите етикети по него и тя сложи отгоре му няколко списания. Четирите нови стола около масата бяха голямо подобрение, а библиотеката се напълни с книги.

След това се зае със стаята на Блу. Всички тъмносини мебели изглеждаха чудесно, а червеният килим и столът добавяха необходимото разнообразие в цвета. Джини окачи три пъстри постера на стените, включи новите лампи и оправи леглото. Следобед апартаментът изглеждаше съвсем различен.

Когато Блу се върна от училище, тя му отвори и момчето се ококори от изумление.

— Леле! Чия е тази къща? Все едно съм в някоя от онези програми, в които хората излизат от къщите си, пристигат декораторите и нагласяват всичко, а после всички плачат от щастие.

— Благодаря, Блу — рече тя, трогната от думите му.

После той отиде да види спалнята си и се възцари мълчание. Тя го последва. Той все още стоеше в средата на стаята и се взираше невярващо. Окачените на стената постери изглеждаха страхотно, лампите бяха запалени, а леглото го чакаше — с чисти чаршафи, одеяло и кувертюра. Блу се обърна към нея.

— Защо направи всичко това за мен? — попита, внезапно осъзнал колко много е сторила. Всичко му беше изглеждало различно в магазина за мебели. Сега се чувстваше като у дома.

— Защото го заслужаваш, Блу — тихо рече тя и го потупа по рамото, както беше направил той предишния ден, за да я утеши. — Заслужаваш изумителен живот. — Блу бе подобрил неимоверно живота й, сега тя също имаше дом, а не само пълен с разнородни грозни мебели апартамент, в който отсядаше между пътуванията. Трябваха й три години да отвори кашоните. Блу й беше дал силата да го направи и я бе вдъхновил. Все още бе болезнено за нея, но бе извадила много от старите фотографии — без те да я задушат. И беше готова да живее отново.

Вечерта си приготвиха заедно вечеря, тя сложи свещници на масата и запали свещите. Показа му формулярите за кандидатстване в „Ла Гуардия Артс“. Блу я погледна нервно.

— Не мисля, че ще успея да вляза — умърлуши се той, докато ги прелистваше.

— Защо не ги оставиш те да решат това? — спокойно отвърна тя. Беше се свързала с училището следобеда и оттам се съгласиха да му позволят да кандидатства и след това да се яви на прослушване. Това бе невероятна възможност. Джини не го притисна, нито се опита да се наложи. Той имаше да пише домашно след вечеря. Тя го остави да се занимава, изми чиниите и си помисли колко драстично се бе променил животът й, откакто той влезе в него. Докато бършеше ръцете си, погледна от кухнята към дневната и го видя да работи на масата за хранене, наведен над учебниците. Новите мебели изглеждаха чудесно в помещението. Придаваха му уютната атмосфера на дом и докато тя стоеше и се възхищаваше на промяната, Блу я погледна и се усмихна.

— Какво гледаш? — попита, внезапно смутен дали той не е обект на вниманието й.

— Мястото изглежда добре, не мислиш ли? — Толкова хубаво бе да може да разговаря, да споделя мисли и идеи е някого. Животите им се бяха сблъскали точно в подходящия и за двамата момент. След онази ужасна нощ на годишнината, нощта преди Бъдни вечер, тя нито веднъж не бе помисляла да се хвърля в реката, а сега беше заобиколена от познати неща в апартамента и имаше момче, което се нуждаеше от нея, от шанс в живота и от усмивка от съдбата. Джини можеше само да се надява, че тя е този шанс. Дори мисълта за това правеше живота й смислен.

Остави кърпата на мястото й и изгаси лампата. Блу се върна към домашното си. Тази нощ той за първи път спа в собствено легло и в собствена спалня. Джини тъкмо се унасяше в сън, когато се задумка по стената. Тя се уплаши да не е станало нещо и скочи, но той извика от другата стая:

— Благодаря, Джини!

Джини се усмихна и седна на леглото.

— За нищо. Лека нощ! — извика му в отговор и си легна с усмивка.