Даниел Стийл
Блу (5)

5

Когато отиде в офиса на SOS/ЧП, Джини откри, че обмислят две възможни назначения за нея. Едното беше в Северна Индия, където млади момичета били продавани в робство от бащите си — имало център, който им предлагал убежище, ако успеели да избягат. Повечето момичета били ужасно малтретирани още в невръстна възраст. Другото място беше в планините на Афганистан, в бежански лагер, в който беше работила и преди. Джини познаваше района, знаеше, че работата е опасна и изтощителна, но си заслужаваше. Тя бе по-склонна да иде там, тъй като бе приемала подобни назначения и преди. Опасностите бяха очевидни, но фондацията се грижеше изключително добре за работниците си, управляваше лагерите и програмите с военна точност и работеше в сътрудничество с „Червения кръст“ и с международните сили. Затова Джини знаеше, че няма да е сама на терен, особено в опасните райони. И в повечето случаи дори правителствата на страните, в които отиваха, уважаваха хуманитарната им дейност и ефективната помощ, която оказваха на местното население. Джини рядко се бе чувствала нежелана на местата, където отиваше. Условията бяха сурови и понякога рисковани, но подобни мисии й бяха по сърце.

— Още ли не си готова да се откажеш от трудните назначения? — изпитателно я изгледа Елън Уорбърг, нейният супервайзър. — Повечето хора прегарят след година. А ти се натоварваш с най-трудните начинания вече близо три години.

— Обичам предизвикателствата — обясни Джини. Досега винаги беше приемала най-трудните назначения и бе станала известна в нюйоркския офис. И работата й беше безупречна. Тя не показваше никакви признаци за намаляване на темпото. В края на разговора се бяха съгласили за мястото в Афганистан. Трябваше да замине след две седмици. Докато излизаше от офиса, Джини си помисли колко малко време й остава да намери място на Блу.

Когато се прибра, порови отново в интернет и откри три възможности. Уговори си срещи и на трите места през седмицата, преди Блу да се върне от училище. Искаше да подсигури всичко, преди да замине. Ако успееше, краткият й престой в Ню Йорк щеше да се увенчае с успех. Нямаше да е изгубила времето си напразно.

Блу се справяше чудесно в училище. Всяка вечер сядаше на масата за един час, за да си напише домашното. Мърмореше, че уроците и учителите били досадни, но засега с нищо не показваше, че възнамерява да се махне, въпреки предсказанията на леля му. Но все пак бяха минали само два дни. Страхът на Джини бе, че ще напусне училище, след като тя замине. Смяташе, че докато тя е тук, Блу ще играе по правилата. Ала нищо от онова, което правеха в часовете, не го вдъхновяваше. Казваше, че вече е чувал всичко и Джини подозираше, че може и да е вярно. Той бе умен и зрял за възрастта си, интересите му бяха по-широки, отколкото на повечето му връстници. Явно знаеше много за събитията по света и се интересуваше от музика. Държавната училищна система не бе добре уредена и нямаше достатъчно средства, за да разшири основната учебна програма. Грижеше се да осигури минималните познания в класната стая, не максималните. В края на седмицата Блу покри тестовете в програмата за напреднали и бе одобрен за специалните паралелки.

Още не му бе казала за Афганистан, но възнамеряваше да го направи през някой от следващите дни. Искаше първо да обиколи приютите за млади хора. До края на уикенда огледа и трите, и единият й се стори идеален за него. Там приемаха лица на възраст от единайсет до двайсет и три. Някои се връщаха при семействата си след работа с психолог, но това се случваше рядко. Повечето обитатели бяха в положението на Блу, от разпаднали се семейства, родителите им бяха мъртви или в затвора. Приютът окуражаваше питомците си да ходят на училище, помагаше им да си намерят почасова или постоянна работа и предлагаше консултации, медицинска помощ и подслон за срок до шест месеца. Работеше по модела за намаляване на вредните последствия, което означаваше, че някои от приютените още бяха на дрога, но трябваше да отговарят на определени критерии за поведение и бяха в процес на спиране на наркотиците, като никога не ги използваха в самия приют. Програмата бе практична и реалистична. Приютът имаше свободно място за Блу, но той самият трябваше да поиска да иде там — никой не можеше да го принуждава да остане. Щеше да живее в една стая с още пет момчета на неговата възраст и всеки ден да получава безплатна храна. Цялата програма се основаваше на свободната воля и бе финансирана от частни фондации и правителствени помощи. И сякаш бе измислена за Блу.

Джини обясни на директорката положението на момчето и как го е срещнала. Жената, която бе на нейната възраст, отбеляза, че за него е голям късмет да намери покровител в нейно лице.

— Заминавам за три месеца. Може да го взема отново при мен, след като се върна, но много ми се иска да е тук, докато ме няма — сподели надеждите си тя.

— Това зависи от него — философски каза директорката Ан Оуен. — Цялата програма е доброволна. Има много други деца, които биха поискали мястото.

Джини кимна, надявайки се, че Блу ще се съгласи да остане тук, а не да скита сам по улиците. Той всъщност възнамеряваше да направи точно това, а и леля му твърдеше, че го предпочитал пред живота според правила. Беше твърде самостоятелен, но същото се отнасяше и за повечето хлапета в „Хюстън Стрийт“, както се наричаше приютът. След като видя заведението, Джини разказа на Блу и той оклюма.

— Не искам да оставам там — мрачно заяви момчето.

— Не можеш да се върнеш в бараката. В приюта ще те хранят, ще ти осигурят подслон и легло. Има и други хлапета на твоята възраст. Ако се разболееш, ще се погрижат за теб. Постъпи умно, Блу. Не се излагай на риск на улиците. Това е гаден живот и ти много добре го знаеш.

— Но пък мога да правя каквото си поискам — упорито се противопостави той.

— Да, например да измръзнеш, да умреш от глад, да бъдеш пребит и ограбен. Чудесен избор, ако питаш мен. — Тя знаеше не по-зле от него с какво можеш да се сблъскаш на улицата. — Ще се върна в края на април и ако искаш, можеш да останеш отново при мен. Но се налага да издържиш дотогава. — И за двамата срокът изглеждаше като цяла вечност, а и момчето се безпокоеше, че тя изобщо няма да се върне.

— Нека поне да идем да видим мястото в събота, а после решавай. От теб зависи — напомни му тя.

За съжаление, изборът наистина беше негов и никой не можеше да го принуди да остане. Наистина нямаше да е толкова удобно като апартамента й, но той бе прекарал при нея съвсем малко време; пък и приютът бе за предпочитане пред бараката и другите места, на които се бе подслонявал, когато трябваше сам да се грижи за себе си. Джини се чудеше дали ще може да издържи в подобна институция дълго, ако изобщо реши да опита. Животът му досега бе независим и без ограничения.

Блу сякаш имаше олово в обувките си, така тежко пристъпваше, когато отидоха да видят „Хюстън Стрийт“ в събота, почти пълзеше по стъпалата пред входа. Приютът имаше три отделения: едно за жени и две за мъже, както наричаха младите си питомци. Блу не каза нито дума, докато обикаляха. Някои от младежите му махнаха с ръка, но той не им обърна внимание. И остана с каменно лице, докато разговаряха с консултанта Хулио Фернандес, който бе дружелюбен, отзивчив и готов да сподели с тях всякаква информация. Блу го слушаше, но изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разреве.

— Кога искаш да дойдеш при нас, Блу? — направо го попита Хулио.

— Не искам — почти грубо изтърси момчето.

— Жалко. В момента имаме място за теб, но няма да е за дълго. Не остават свободни места.

Наблизо имаше и станция на метрото, с което можеше да стигне до училището за минути. Докато Хулио и Джини разговаряха за условията, Блу се отдалечи. Няколко минути по-късно тя забеляза, че някой свири класическа музика на пиано — при това нещо, което й се стори малко амбициозно. Не обърна обаче внимание, докато Хулио не спря да говори и зяпна нещо зад гърба й. Тя се обърна и ченето й едва не увисна, когато видя, че на пианото е седнал Блу със съсредоточена физиономия. Докато го гледаха, той премина на джаз. Не им обръщаше никакво внимание и сякаш бе в някакъв друг свят, докато свиреше.

— Ама че талант — тихо възкликна Хулио, докато тя продължаваше да го гледа с отворена уста. Блу никога не й беше казвал, че свири на пиано. Нито пък леля му. Просто бе споменал, че харесва музика, а ето че се оказа майстор на клавишите. Някои от питомците също се заслушаха, неколцина заръкопляскаха, когато той приключи, затвори старото пиано и се върна при Хулио и Джини. Не изглеждаше впечатлен от онова, което беше направил току-що — за разлика от всички, които го бяха слушали.

— И кога трябва да постъпя тук? — обърна се към Джини.

— Не трябва — намеси се Хулио. — Не си длъжен да правиш каквото и да било, ако не го искаш. Това не е затвор. А дом за много деца като теб. Те са избрали да са тук, но всеки е дошъл, защото го е искал. Не приемаме въдворени насила от съда. — Приютът имаше места за четиристотин и четирийсет души и през повечето време всички бяха заети.

— Ти кога заминаваш? — попита я момчето с нещастна физиономия.

— След десет дни. Най-добре е да се настаниш една седмица по-рано, за да видим как се справяш. Междувременно можем да обиколим и други места.

Опитваше се да звучи окуражаващо, но Блу изглеждаше отчаян и нещастен.

— Добре, ще дойда следващата седмица — с безизразно лице рече той.

Изглеждаше напълно лишен от емоции. Благодариха на Хулио и си тръгнаха. Веднага щом излязоха от сградата, Джини го погледна изумено.

— Никога не си ми казвал, че свириш на пиано — каза тя. Още беше удивена от изпълнението му. Момчето свиреше майсторски, имаше невероятен талант и тя не можеше да проумее къде се е научил.

— Не свиря. Просто си играех — сви рамене той.

— Това не беше игра, Блу. А истински талант. Можеш ли да четеш ноти? — Той бе пълен с изненади.

— Горе-долу. Сам се научих. Криво-ляво го правя.

— Е, макар и „криво-ляво“, правиш го невероятно. Направо накара всички ни да тупнем по гръб.

Той се усмихна на думите й. Не беше го попитала дали мястото му харесва. Нямаше смисъл да повдига темата, тъй като вече се беше съгласил да отиде. Но начинът, по който бе свирил на пианото, определено я заинтригува. Момчето имаше талант, при това невероятен — още повече че бе самоук. Имаше толкова много непознати страни, които тя тепърва започваше да открива.

— Къде се научи да свириш? — поинтересува се тя, докато пътуваха с метрото обратно.

— Има пиано в подземието на църквата, в която ходи леля ми. Свещеникът ми даваше да свиря. — Лицето му се стегна, докато го казваше, и Джини видя странния му поглед. — Той обаче беше изрод, затова спрях. Подрънквам всеки път, когато видя пиано. Понякога влизам в някой музикален магазин, докато не ме изгонят.

Джини се зачуди защо Шарлийн не бе споменала нищо за таланта му — той определено не можеше да се подмине. Блу обясни причината за мълчанието й секунди по-късно.

— Леля ми не знае — рече той.

— Защо не си й казвал, че свириш? Никога ли не те е чувала?

— Свещеникът твърдеше, че ще загази, ако някой разбере, че ми позволява да свиря, така че трябвало да го пазим в тайна. И аз го пазих. — Малко по-късно добави: — Мама пееше в хора и свиреше на органа в църквата. Понякога сядах до нея по време на службата, но тя не ме е учила да свиря. Просто гледах. Предполагам, че мога да свиря и на орган.

Джини си помисли, че майка му сигурно е била талантлива жена, щом синът й притежаваше такава музикална дарба.

След вечеря й хрумна идея и тя я сподели с Блу.

— Какво ще кажеш да кандидатстваш в музикално училище следващата есен? „Ла Гуардия Артс“ е обществено училище. Мога да проверя, ако искаш.

— Защо им е да ме приемат? — мрачно отвърна той. Още беше потиснат заради пренасянето в приюта, макар на нея мястото да не й се стори толкова лошо.

— Защото имаш огромен талант — увери го тя. — Знаеш ли колко рядко се случва някой сам да се научи да свири така? — Блу направо я беше изумил.

— Свиря и на китара — подхвърли той и тя се разсмя.

— Още колко таланти криеш от мен, Блу Уилямс?

— Николко, това е — каза той и отново заприлича на хлапе. — Но се обзалагам, че мога да се науча да свиря и на барабани. Никога не съм опитвал, а много ми се иска.

Тя се засмя, а той се разведри с напредването на вечерта. Даде й списъка със задачите, които беше изпълнил за нея. Записваше всичко старателно. Джини му плати и той остана много доволен. Но въпреки това се усещаше колко е тъжен, че тя заминава и че се тревожи за нея.

— Ами ако не се върнеш? — уплашено попита Блу.

— Ще се върна — тихо го увери тя. — Повярвай ми. Никога не ми се е случвало да пострадам и винаги се връщам. — Беше му го казвала и преди, но Блу въпреки това се тревожеше. В неговия свят хората си отиваха завинаги.

— Гледай да го направиш — мрачно рече той и тя го прегърна, преди да си легне. Имаше моменти, в които наистина й изглеждаше като дете, и други, когато й се струваше прекалено мъдър за годините си. Беше видял много за крехката си възраст.

Времето да се премести в „Хюстън Стрийт“ дойде прекалено бързо и за двамата. Един ден преди да отиде, той й купи цветя със собствени пари от супермаркета. Джини му помогна да се премести с натежало сърце, но знаеше, че това е най-доброто за него. Въпреки това за първи път й беше тъжно, че напуска Ню Йорк по работа. Досега винаги го беше правила с радост.

Блу беше много притихнал в таксито. Тя му беше купила някои неща — тениски и нови джинси, училищни принадлежности и раница за тях. Той изглеждаше съкрушен, докато изкачваше стъпалата. А тя направо го зашемети, когато го остави в спалното. Връчи му лаптоп като подарък и очите на момчето едва не изхвръкнаха от орбитите.

— И гледай да ми пишеш и да се обаждаш — сериозно рече тя. — Искам да знам, че си добре.

Той само кимна, изгубил дар слово, после увисна на врата й, прегърна я, и Джини видя сълзи в очите му. Никой никога не беше правил подобно нещо за него. Компютърът беше важно средство за него. А и Джини нямаше кого другиго да глези. Обеща да го посети през уикенда преди заминаването си и да излязат да хапнат заедно.

Когато го видя последния ден, той изглеждаше нещастен. И двамата си бяха липсвали един на друг през седмицата и Блу на няколко пъти се свърза с нея по скайп — харесваше му, на нея също. Но момчето много добре знаеше какво е да изгуби някого, пък било то и за няколко месеца, и никакви уверения не можеха да го убедят, че тя ще се върне. Беше прекалено уплашен от предишните си загуби, най-вече от смъртта на майка си, когато е бил едва петгодишен, за да вярва, че отново ще види Джини. Досега всички го бяха изоставяли. Майка му и баща му със смъртта си, леля му — по свой избор.

Джини го прегърна силно пред „Хюстън Стрийт“ в събота вечерта и се прибра у дома да довърши приготвянето на багажа си. Сутринта заминаваше за Кабул. Беше обещала на Блу да му пише при всяка възможност. Увери го, че ще поддържа връзка с него и две пълни с мъка сълзи се търкулнаха по бузите му, когато тя си тръгна. Джини плака през целия път с метрото до апартамента си.

Вечерта Беки се обади да се сбогуват и успя да изрече всички неподходящи неща. Сърцето на Джини вече я болеше след сбогуването с Блу. Времето, което бяха прекарали заедно, и връзката, която се бе създала така неочаквано, беше рядък дар и за двамата и тя възнамеряваше да я продължи, когато се върне. Вече беше проучила гимназията „Ла Гуардия Артс“ и смяташе да го убеди да кандидатства в нея.

Беше се обадила и бе научила, че учениците кандидатстват през есента и през зимата за следващата учебна година и че изпитите са през ноември и декември. Срокът за приемане на документи беше изтекъл преди два месеца. През януари вече излизаха резултатите. Джини бе обяснила необичайното положение и от училището казаха, че е възможно да направят специално изключение за него, особено ако е наистина такъв рядък талант, както твърдеше тя. Обещаха й, че ще разгледат възможностите, докато я няма, и ще й се обадят. Джини не искаше да разочарова Блу и затова не му беше казала нищо.

— Слава богу, че най-сетне разкара онова хлапе от къщата си — въздъхна с облекчение Беки, когато Джини й разказа, че е настанила Блу в приют за младежи. — Мислех си, че никога няма да се отървеш от него. Имаш късмет, че не те уби.

— Нямаш представа за какво говориш — възмути се Джини с раздразнен тон, който трябваше да прикрие мъката й от сбогуването преди няколко часа. Тя също имаше проблем с изгубването на хора.

— Трябва да престанеш да правиш такива безумни неща. Някой ден някой ще ти види сметката и няма да е никаква изненада. Така и не дойде да видиш татко — с неприкрит укор каза сестра й.

— Ще дойда следващия път, обещавам — безрадостно я увери Джини. За момент свали защитата си въпреки хапливите думи на Беки. — Просто ми е трудно.

— Става все по-трудно да се грижа за него — направо рече сестра й. — И той се влошава. Следващият път може да бъде твърде късно. Може изобщо да не те познае. Понякога не познава и мен, а съм непрекъснато пред очите му. Тази седмица отново се изгуби, а вчера се изкъпа и излезе навън без дрехи. Не мога да правя това вечно, Джин. Трябва да измислим нещо, при това скоро. Трудно е за Алън и децата.

Казваше самата истина и Джини се почувства по-виновна от всякога, че не й помага.

— Ще поговорим, когато се върна.

— Кога? След три месеца? Майтапиш ли се? Той се влошава все повече и повече с всеки изминал ден. И ще се почувстваш отвратително, ако умре, преди да си се прибрала.

Думите на Беки й подействаха като юмрук в корема.

— Надявам се, че няма да умре — нещастно промълви Джини. Чувстваше се като най-лошата дъщеря и сестра на света. И без това се чувстваше като най-лошата съпруга и майка, тъй като бе позволила на Марк да кара, когато беше прекалил с пиенето, а тя не беше разбрала. А сега можеше да изпусне шанса си да се сбогува с баща си. Но тя не можеше да понесе толкова много загуби. В това отношение беше малко като Блу, след като изгуби Крис и Марк.

— Е, поне се надявам повече да не чуеш за онова бездомно хлапе. Това е главоболие, което не ти трябва.

Джини премълча. Беки беше казала повече от достатъчно. Почувства се депресирана, когато разговорът приключи. Блу вече й липсваше. Надяваше се момчето да е добре, докато я няма. Беше направила всичко по силите си, накара го да се върне в училище и го настани в добър приют. Сега от него зависеше дали ще продължи в този дух и ще издържи до завръщането й. А тогава можеха да помислят за бъдещето му, и наесен за гимназията.

Тази нощ почти не мигна. Все мислеше за него. Той й се обади по скайпа на сутринта, преди заминаването й. Изглеждаше тъжен като нея и й благодари отново за фантастичния лаптоп. Сподели, че го крие под възглавницата си, а една нощ го държал дори между краката си, за да не му го вземе някой. Никога не го оставял, дори в училище.

— Ще се видим скоро, Блу — с нежна усмивка обеща тя, докато се гледаха един друг на екрана.

— Само гледай да се върнеш! — заръча й навъсено той, после бавно се усмихна. Джини знаеше, че ще помни тази усмивка през цялото време, докато я няма. Без да каже нито дума повече, той натисна копчето за прекъсване на връзката и изчезна.