Даниел Стийл
Блу (3)

3

На следващия ден се събуди рано и видя, че е спряло да вали. Беше натрупало цяла педя сняг и небето още бе сиво. Бързо взе душ, облече се и в девет часа беше при бараката. Почука вежливо на вратата и й отвърна сънен глас. Май го беше събудила. Няколко секунди по-късно той подаде глава навън, облечен в канадката й и със спален чувал в ръце.

— Събудих ли те? — малко притеснено попита тя и момчето кимна ухилено. — Искаш ли да закусим?

Той отново се усмихна и нави спалния чувал, за да го вземе със себе си. Не искаше да го оставя — някой можеше да нахълта в убежището му и да го вземе. Освен чувала имаше и малък сак, в който държеше цялото си имущество. Приготви се за две минути и двамата тръгнаха отново към „Макдоналдс“. Щом стигнаха, Блу веднага отиде в тоалетната и когато се върна, Джини видя, че е направил опит да се среше и е измил лицето си.

Поръчаха си закуска и седнаха на масата, на която бяха вечеряли снощи.

— Весела Коледа, между другото — каза тя, преди да се нахвърлят на храната. Беше си взела кафе и мъфин, а той два мъфина плюс порция яйца с бекон и картофки. Имаше вълчия апетит на нормално растящо момче.

— Не обичам Коледа — тихо промълви той, докато отпиваше от горещия шоколад с бита сметана.

— Аз също — призна тя с отнесено изражение.

— Имате ли деца? — Явно проявяваше любопитство към нея.

— Не — просто рече тя. „Имах“ щеше да му разкрие повече, отколкото му беше нужно да научава и отколкото тя искаше да сподели. — Къде са майка ти и татко ти, Блу? — поинтересува се, докато отпиваше от кафето си, след като бяха приключили с храната. Непрекъснато се питаше как се е озовал на улицата.

— Мъртви са — тихо отвърна той. — Мама умря, когато бях на пет. Татко преди няколко години, но отдавна не съм го виждал. Беше лош човек, но мама беше наистина добра. Разболя се. — Той погледна предпазливо Джини. — Живеех при леля ми, но тя си има деца и няма стая за мен. Медицинска сестра е. — После отново я стрелна с подозрителен поглед. — Вие да не сте ченге? — Тя поклати глава. — Или социален работник?

— Не. Работя в една фондация за защита на човешките права. Летя до далечни страни и се грижа за хора във военни зони или на лоши места, които имат нужда от помощ. Африка, Афганистан, Пакистан, такива места. Работя в бежански лагери или там, където хората са ранени, болни, или властите се отнасят лошо с тях. Работя там известно време, след което отивам другаде.

— Защо го правите? — Отговорът й го беше заинтригувал. Работата й му се струваше трудна.

— Смятам, че е добро дело.

— Опасно ли е?

— Понякога. Но си мисля, че си заслужава. Върнах се преди два дни. Бях в Ангола четири месеца. Това е страна в Югозападна Африка.

— Защо се върнахте? — Работата й го озадачаваше.

— Защото друг човек зае мястото ми, а аз се прибрах. Фондацията, за която работя, ни премества на всеки няколко месеца.

— Харесва ли ви да го правите?

— Да, през повечето време. Понякога не ми допада особено, но е само за няколко месеца, пък и дори да е страшно или неудобно, свиква се.

— Много ли ви плащат?

Тя се разсмя.

— Не, съвсем малко. Вършиш го, защото обичаш да го вършиш. Повечето пъти условията са доста сурови. И понякога е много страшно. Ами ти? Ходиш ли на училище?

Той се поколеба, преди да отговори.

— Напоследък не. Ходех, докато живеех при леля. Сега нямам време. Хващам се на работа, когато мога.

Тя кимна, но се запита как ли оцелява по улиците без семейство и пари. И ако беше толкова малък, колкото подозираше, трябваше да избягва Агенцията за защита на детето, ако не искаше да попадне в ръцете им и да се озове в приют за безпризорни. Натъжи се при мисълта, че не ходи на училище, а трябва да се грижи сам за себе си на улицата.

Поговориха още няколко минути, после излязоха. Той каза, че ще се върне в бараката по-късно, когато се стъмни. Мястото изглеждаше доста потискащо за Бъдни вечер. Джини го погледна и взе решение.

— Искаш ли да ми погостуваш малко? Можеш да останеш целия ден, преди да се върнеш в бараката довечера. Можеш да гледаш телевизия, ако искаш. Аз нямам какво да правя днес. — За довечера планираше да сервира храна в приют за бездомни като доброволец. Изглеждаше й добър начин да прекара вечерта — да служи на другите, вместо да се самосъжалява и да чака празниците да отминат.

Блу се поколеба — още не бе сигурен дали може да й има доверие, и не разбираше защо е толкова мила с него, но тя му харесваше и ако всичко, което му беше разказала, бе истина, значи бе добър човек.

— Добре. Може да дойда за малко — съгласи се той и двамата тръгнаха заедно по улицата.

— Живея на една пряка оттук — обясни Джини и няколко минути по-късно пристигнаха.

Блу я последва във фоайето и се качиха в асансьора. Тя отключи вратата на апартамента и влязоха. Блу се огледа. Погледът му се спря върху вехтите мебели и голите стени, погледна я изненадано и се ухили.

— Мислех си, че живеете на по-хубаво място.

Джини се разсмя. Той бе вежлив и откровен, с присъщата на децата искреност.

— Да, така и не се погрижих за обзавеждането, когато се нанесох. През повечето време ме няма — обясни със стеснителна усмивка.

— Леля ми има три деца в едностаен апартамент в горната част на града. — Под „горната част“ вероятно имаше предвид Харлем. — Но нейното жилище изглежда по-добре от това.

Двамата се разсмяха, Джини дори по-силно от него. Беше доста показателно — бездомно момче да й казва, че апартаментът й прилича на дупка. Тя се огледа. Нямаше как да не се съгласи с преценката му.

— Пробвай фотьойла, доста е удобен.

Посочи го и му даде дистанционното на телевизора. Чувстваше се напълно непринудено с него. В Блу нямаше нищо опасно и тя го приемаше като сродна душа. И двамата бяха бездомници по свой начин. Той пообиколи стаята, после седна и забеляза фотографията на Марк и Крис на бюрото. Остана дълго загледан в снимката, после се обърна към Джини.

— Кои са те? — Усещаше, че са важни за нея и че зад снимката се крие някаква история.

Въпросът му я изненада и за момент я остави без дъх. Накрая тя отвърна, колкото можа по-спокойно:

— Съпругът и синът ми. Умряха преди три години. Вчера беше годишнината от смъртта им.

Блу помълча известно време, после кимна.

— Съжалявам. Наистина е тъжно. — Но не по-тъжно от това да изгубиш родителите си и да станеш бездомник по улиците.

Официално Джини не беше бездомна, но смъртта на Марк и Крис също бе променила завинаги живота й и оттогава се носеше без посока.

— Да, беше ужасно. Стана при автомобилна катастрофа. Затова сега пътувам толкова много. Нямам при кого да се върна. — Даде си сметка колко жалко звучат думите й. — Както и да е, работата ми харесва, така че се получава.

Не му каза, че са живели в прекрасен дом в Лос Анджелис с хубави мебели, че е имала чудесна работа, която беше напуснала, и че навремето се обличаше в истински дрехи, а не с излишъци от военни складове. Това вече нямаше значение. Всичко бе минало. Сега тя живееше в този малък апартамент с вехти мебели, които бе намерила зарязани на тротоара или в магазини за втора употреба, сякаш се наказваше за случилото се. Това беше нейният вариант на покаяние и изкупление. Но Блу бе твърде млад да разбере това, така че тя не каза нищо, докато той превърташе известно време каналите. Забеляза го, че поглежда и към лаптопа й. Друг на нейно място щеше да се разтревожи, че може да го открадне, но тази мисъл изобщо не мина през ума й. И след като погледа телевизия около час, Блу я попита дали може да използва лаптопа й и тя му позволи.

Видя го как проверява няколко сайта за бездомни младежи, на които можеха да получават оставени за тях съобщения. Не написа нищо, но Джини остана с впечатлението, че търси нещо.

— Приятели ли ти оставят съобщения там? — с интерес попита тя. Не знаеше нищичко за света му. Той явно се оправяше в мрежата толкова добре, колкото и по улиците.

— Леля ми понякога оставя — честно отвърна той. — Безпокои се за мен.

— Обаждаш ли й се?

Момчето поклати глава.

— И без това й се е струпало прекалено много на главата. Децата й, работата. Дава нощни смени и се налага да оставя децата сами. Преди аз ги наглеждах. — Но от предишния му разказ бе ясно, че не е лесно четирима души да живеят в една стая. Е, поне поддържаше контакт с нея по интернет.

Той отново се върна към телевизията, а Джини провери имейла си и не намери никакви нови съобщения. Малко по-късно се обади сестра й и започна да се извинява, че не й се е обадила предишния ден, на годишнината. Искала да го направи, но така и не успяла.

— Много съжалявам. Децата ме подлудяваха цял ден, а татко беше изкарал тежка нощ. Не ми остана и една свободна минута. Вчера цял ден беше превъзбуден, искаше да излиза, а аз нямах време да го изведа. Изнервя се, когато е в колата с децата. Те пускат твърде силно музика и през цялото време говорят. Чувства се по-добре, когато е тихо и може да си почива. Обаче спи лошо и се безпокоя, че някой път ще излезе навън посред нощ. Като се стъмни, става по-зле, обърква се и понякога се ядосва. Наричат го залезен пристъп. През деня е по-добре.

Докато слушаше сестра си, Джини осъзна колко малко знае за болестта му и с колко много неща трябва да се справя Беки. Това я накара да се почувства виновна, но не чак толкова, че да поиска да сподели тежестта по грижите за него. Беше й предостатъчно и това, което чуваше.

— Какво ще правиш довечера? — попита Беки. Изобщо не й харесаше, че Джини ще бъде сама на Бъдни вечер.

Джини не спомена, че е намерила бездомно момче, нахранила го е два пъти и го е довела да прекара деня в апартамента й. Беше го направила заради него, но и пък така си имаше компания. Бе наясно, че Беки ще изпадне в паника, ако научи. Идеята за непознато бездомно момче в апартамента й щеше да предизвика порой от предупреждения, безпокойство и страх. Но някак се чувстваше уверена, че няма да се случи нищо лошо. Беше станала много по-храбра и авантюристична през последните няколко години, след многото преживявания на непознати места. Самата тя преди не би постъпила така, но предвид начина, по който живееше сега, се чувстваше спокойна, а и Блу бе много учтив, почтителен и възпитан.

Каза на Беки за плана си да сервира храна в приют за бездомни довечера и няколко минути по-късно затвориха. Джини и Блу огладняха към три следобед и тя го попита какво му се яде. Лицето му грейна, когато тя предложи нещо китайско и поръча малко пиршество, което пристигна час по-късно. Седнаха на масата на два грозни различни стола и погълнаха по-голямата част от храната, после се облегнаха назад така преяли, че не можеха да помръднат. Блу се върна на фотьойла, погледа още малко телевизия и заспа, а Джини тихо вървеше из апартамента и прибираше нещата от пътуването си. Той се събуди в шест и видя, че навън е тъмно. Стана и я погледна с благодарност. Бяха прекарали приятно деня и на нея й харесваше, че й гостува. Придаваше топлота на апартамента, който обикновено й се струваше студен и безличен. А гостуването беше истинска благословия за него. Не му се налагаше да се мотае на автогарата или около Пен Стейшън и да търси някое топло местенце, където да седне и да чака деня да изтече, за да се върне в бараката за поредната нощувка. Сега бараката бе неговият дом от няколко седмици. Знаеше, че рано или късно ще се наложи да се махне, когато градските служители го открият, но засега се чувстваше в безопасност там и прекарваше спокойно нощите.

— Трябва да тръгвам — рече Блу и стана. — Благодаря за храната и приятния ден. — Говореше искрено, но изглеждаше тъжен, че трябва да си ходи.

— Среща ли имаш? — подразни го с усмивка Джини. На нея също й беше тъжно, че той си тръгва.

— Не, но трябва да се връщам. Не искам някой друг да ми вземе бараката — отвърна той, явно се боеше, че в палата му ще се настанят други бездомници. Бе наясно, че подобни безопасни и уютни местенца, където може да се прекара спокойно нощта, трудно се намираха по улиците.

Облече канадката й. Сърцето й се сви, когато той взе спалния чувал под мишница.

— Ще се видим ли отново? — тъжно попита момчето. Повечето хора в живота му идваха и си отиваха. Това бе най-дългото време, прекарвано с някого от месеци, всъщност откакто беше заживял по улиците. Хората изчезваха, отиваха в своите убежища, в други градове или намираха подслон някъде другаде. Рядко се случваше да срещне някого за втори път.

— Сигурен ли си, че не искаш да прекараш нощта в приют? — Докато беше спал, тя бе проверила в интернет и бе открила няколко приюта за младежи, които предлагаха легло, безплатна храна и дори възможност за работа и събиране със семейството при желание. Поне щеше да спи на истинско легло и на топло. Той обаче беше непреклонен.

— В бараката съм си много добре. Ти какво ще правиш довечера? — попита я, сякаш бяха стари приятели.

— Ще сервирам вечеря в един приют за бездомни. Правила съм го и преди, когато си идвах. Мисля си, че е добър начин да прекараш Бъдни вечер. Искаш ли да дойдеш с мен? — Той поклати глава. — Храната си я бива — опита се да го изкуши, но Блу бе ял доста китайска храна и отвърна, че не е гладен. — Закуска утре? — предложи тя, момчето кимна и се отправи към вратата. Благодари й отново и си тръгна.

Джини си мислеше за него, докато се обличаше. Знаеше, че я очаква трудна работа — щеше да мъкне тежки тенджери и да сипва в стотици чинии. Всяка вечер в приюта се събираха хиляди и тя приветстваше възможността да се изтощи до такава степен, че да не мисли за миналото.

Взе такси до Уест Сайд и се записа за доброволка. Пратиха я в кухнята през първите два часа да разнася тежките тенджери със зеленчуци, пюре и супа. Беше гореща и тежка работа, а после я преместиха отпред да сипва храната. Бездомниците бяха предимно мъже, много малко жени, всички обаче бяха в добро настроение и си пожелаваха весела Коледа. През цялото време Джини си мислеше за Блу и как ли се чувства в бараката. Беше почти полунощ, когато приключи. Междувременно тълпата бе оредяла и доброволците подготвяха дългите маси за закуска. Тя пожела весела Коледа на всички и си тръгна, като по пътя се отби в една църква за нощната литургия и да запали свещички за Марк и Крис, за Беки и семейството й, и за баща им. В един след полунощ взе такси до дома си, но когато слезе, вече знаеше какво иска да направи.

Извървя краткото разстояние до бараката. Огледа се дали наоколо не се спотайва някой, който да я нападне. Беше късно, не се виждаше жива душа. Отново беше започнало да духа и бе много студено. Шофьорът на таксито бе споменал, че температурите ще паднат до дванайсет под нулата и че вятърът ще се засилва. Джини видя парапета, до който беше стояла и се бе опитвала да събере кураж да скочи предишната вечер. Отиде право при бараката и почука — леко, но достатъчно да го събуди, тъй като момчето сигурно спеше. Наложи се да почука няколко пъти, преди да получи отговор. Гласът му бе сънен.

— Да? Какво?

— Искам да поговорим — рече Джини толкова силно, колкото да я чуе, и момент по-късно Блу подаде глава навън и се намръщи от хапещия вятър.

— По дяволите, ама че е студено — промърмори и примижа към нея. Още беше полузаспал.

— Да, така е. Какво ще кажеш да пренощуваш на канапето ми? Коледа е. А в моя апартамент е доста по-топло, отколкото тук.

— Не, добре съм — отвърна той. Изобщо не беше помислял да остава при Джини и не искаше да се възползва от нея — тя и без това бе така мила с него. Не искаше да злоупотребява. Но Джини беше твърдо решена и настоя.

— Знам, че си добре. Но те каня да дойдеш у дома при мен. Само за тази нощ. Казват, че щяло да стане още по-студено. Не искам да се превърнеш на висулка. Ще се разболееш.

Той се поколеба, а после, сякаш нямаше сила да се съпротивлява, отвори широко вратата — беше спал с дрехите и обувките си, — нави спалния чувал и я последва по улицата към сградата, в която живееше. Беше твърде уморен да спори с нея, пък и не искаше. Мисълта за топло място, където да преспи, беше много привлекателна, а и тя изглеждаше добър човек с добри намерения.

Влязоха в апартамента й и Джини му постла на канапето, сложи две възглавници и одеяло. Това бе най-близкото подобие на легло, което бе виждал от месеци. Джини му даде една от собствените си пижами и му предложи да се преоблече в банята. След като излезе, той приличаше на хлапе в пижамата на баща си, вперил поглед в превърнатото в легло канапе.

— Тук добре ли ще ти бъде? — загрижено попита тя и момчето се ухили.

— Майтапиш ли се? Много по-добро е от спалния ми чувал.

Не проумяваше какво му се случва, защо тя го обсипваше с лукс. Да спи в дома й надхвърляше и най-разюзданите му фантазии. Но смяташе да се порадва на положението, докато може. Тя го гледаше как се пъха под завивките, след което изгаси лампите и се прибра в спалнята си да се преоблече и да почете малко в леглото. Странно колко утешаващо бе да знае, че в апартамента има още някой, друго човешко присъствие. Макар и да не можеше да го вижда от спалнята си, усещаше, че е там. Надникна веднъж и видя, че е заспал дълбоко, после и тя си легна, като се усмихваше. В края на краищата се бе получила много добра Бъдни вечер, най-добрата от години. И за него също.