Даниел Стийл
Блу (15)

15

Този път полетът до Ел Ей изглеждаше безкраен. Пътуването на запад винаги бе по-дълго, но този път не бе съпроводено с празнично настроение. Дори Блу изглеждаше сериозен и мрачен в самолета. Той също бе преживявал загуби — и двамата му родители си бяха отишли. И той не обичаше погребенията повече от Джини.

— Добре ли си? — нежно го попита тя малко преди кацането. Беше видяла сълзи в очите му и му се усмихна тъжно.

— Струва ми се странно, че няма да бъде там — каза в отговор момчето и хвана ръката й.

Джини отново взе кола под наем като предишния път и потеглиха към къщата на Беки. Цялото семейство седеше в кухнята, хранеше се в мрачно мълчание. Лизи скочи веднага щом влязоха и прегърна Блу, който също се зарадва да я види. Срещата им разведри обстановката и всички се разприказваха веднага щом Джини и Блу седнаха.

След закуска двете сестри се измъкнаха тихо и отидоха в погребалния дом. Поръчаха всичко необходимо — ковчега, картичките, програмата, подвързаната с кожа книга за посетителите на поклонението, после отидоха в църквата, където се срещнаха със свещеника и уточниха останалите неща — за музиката, молитвите и кой ще държи реч. Баща им не се беше срещал с приятелите си от няколко години. Мнозина от тях бяха все още живи и здрави, тъй като не бяха на преклонна възраст. Но неговият ум го беше напуснал от няколко години и той не искаше да вижда никого, след като болестта надделя.

Беки мълчеше на излизане от църквата и погледна сестра си, докато Джини караше обратно.

— Изненадана съм, че не се засрами да говориш със свещеника, като се има предвид какво се каниш да направиш в Ню Йорк — малко остро отбеляза тя.

— Доколкото знам, отец Донован не изнасилва малки момчета — отвърна Джини, без да откъсва очи от пътя.

— Откъде си толкова сигурна, че онзи свещеник от Ню Йорк го е правил? Знаеш ли, оказва се, че много от децата, които обвиняват енорийските си свещеници в подобно нещо, всъщност лъжат. Защо си мислиш, че Блу ти казва истината? — скептично попита Беки.

— Сигурна съм. Разследването стигна до други петнайсет жертви. Беки, това е сериозно. Подобни деяния съсипват живота на хора. — Джини се опитваше да говори разумно с нея, но Беки бе на противното мнение, твърдо убедена, че е права.

— Ами свещеникът? Какво ще стане с неговия живот, ако влезе в затвора за престъпление, което не е извършил? Това също се случва често. — Тя дори не го познаваше, но беше убедена в невинността на Тед Греъм само заради това, че е свещеник.

— Ами ако всички онези хлапета казват истината? Не е ли опасно да оставиш на свобода някого, който посяга на малки момчета, особено ако е свещеник?

Беки замълча замислена, но подозираше, че това е поредният кръстоносен поход на Джини. Винаги имаше нещо подобно около нея — човешки права, бездомно момче, а сега вендета срещу църквата. В живота й не беше останало нищо, освен каузи. Откакто Марк и Крис загинаха, беше запълвала живота си е битките на други хора и с жертви, които да спасява. Сестра й се бе променила и на Беки вече й бе трудно да общува с нея. Бе станала някакъв борец за свобода, сражаващ се във войните на другите, защото няма свой собствен живот.

— Мисля, че дълбоко грешиш. Не можеш да тръгнеш срещу църквата — гневно я погледна Беки. — Това противоречи на всичко, на което сме учени.

— Но трябва, когато някой върши нещо лошо — възрази Джини. Тя нямаше съмнение в честността на Блу.

Продължиха в мълчание, а помежду им сякаш беше зейнала пропаст, широка цял километър. След това Джини и Блу отидоха в центъра за костюм. Спряха се на прост тъмносин, който според Джини щеше да бъде подходящ и за други случаи, може би за рецитал в училището. Блу остана много доволен, хареса и бялата риза и тъмната вратовръзка. И когато го облече за вечерното поклонение, изглеждаше като мъж.

Той и Лизи седнаха на задната пейка и се заприказваха тихо, докато Марджи и Чарли останаха с родителите си. Двете сестри посрещаха гостите. Бдението накара Джини да осъзнае колко време бе минало. Не позна почти никого, тъй като повечето опечалени бяха приятели на Беки и Алън. И всичко й напомняше за погребението на Марк. След края на поклонението искаше час по-скоро да се прибере и да си сипе чаша вино. Компютърът й беше на масата и тя видя, че има имейл от Андрю о’Конър. Отпи от виното си, докато го четеше. Беше отсрочил срещата в архиепископията с една седмица. Приятно беше да получи новини от външния свят. Погребалната атмосфера я потискаше.

Децата слязоха в стаята за игри; няколко минути по-късно възрастните чуха Блу да свири на пианото и също се присъединиха към тях. Той им изнесе малък импровизиран концерт и всички пяха. Изпълнението му превърна скръбта в танц, както е писано в Библията, а накрая изпя един госпъл с ясен и силен глас, който трогна всички и просълзи Джини.

— Мама пееше тази песен — тихо й рече той. Имаше много хубав глас, а след песента всички си поговориха. Изпълнението на Блу на пианото беше повдигнало духовете им.

Погребението беше на следващия ден и Блу отново слезе долу с костюма си. Лизи се появи няколко минути по-късно в къса черна рокля, избрана от майка й. Двамата изглеждаха много пораснали. Час по-късно цялото семейство се събра и потеглиха за службата с две черни лимузини, които бяха наели предишния ден от погребалния дом.

Църквата беше по-пълна, отколкото бе очаквала Джини — хората оказваха огромна почит на баща й. Блу седна до нея и изглеждаше горд, че е тук, а Беки и семейството й заеха останалите места на пейката.

След службата застанаха отвън да поздравят хората, после отидоха за кратко до гробището, за да оставят ковчега. Джини видя гробовете на Марк и Крис и чувството за загуба я връхлетя с такава сила, че едва не я остави без дъх. Блу видя изражението й и се наведе към Лизи.

— Това те ли са? — прошепна той и посочи двата гроба. Тя кимна в отговор. До тях имаше място за Джини — беше купила и трите в един и същи ден. Надгробният камък на Крис беше малко по-малък. След кратката служба Джини отиде при гробовете, докато останалите се разотиваха. Наведе се и докосна камъка на сина си, по бузите й се стичаха сълзи, а когато се обърна, видя Блу да стои до нея с две бели рози с дълги стебла в ръка. Той остави по една на всеки гроб, а Джини го прегърна и двамата останаха така, докато тя плачеше. После Блу нежно я отведе. Качи я в лимузината и държа ръката й през целия път обратно до къщата.

Там вече ги очакваха, имаше и зареден бюфет. Гостите останаха до ранния следобед и най-сетне си тръгнаха. Чарли се преоблече в джинси, приятелката му дойде, а по-малките решиха да идат при басейна. Джини им се усмихна през прозореца на кухнята и се обърна към сестра си. Службата беше прекрасна и традиционна, точно както смятаха, че ще подобава за баща им. Бяха постигнали съгласие по всяка подробност.

— Точно това би искал татко, да ги види как си играят. — Той беше весел човек и обичаше да е заобиколен от внуците си. И Джини имаше чувството, че въпреки необичайните обстоятелства щеше да се зарадва да се запознае с Блу.

— Сега какво смяташ да правиш с него? — попита я Беки, когато видя, че се е загледала в Блу в басейна.

— Какво искаш да кажеш?

— Не можеш да го задържиш завинаги. Той е вече голямо момче, а теб през повечето време те няма. Няма да го осиновиш, нали?

— Не знам. Не съм се замисляла по въпроса. Говориш за него, сякаш е някаква риба, която трябва да хвърля обратно в реката. — Но истината беше, че той нямаше къде да отиде, а двамата изпитваха обич един към друг. Той бе станал важна част от живота й. Ала Беки не го разбираше. — Няма особен смисъл да го осиновявам. След четири години ще стане на осемнайсет. — Но леля му Шарлийн също не го искаше, а Джини не възнамеряваше да го оставя в приемно семейство. — Може би просто ще остане при мен, докато не порасне достатъчно, за да живее сам. През следващия месец постъпва в гимназия.

— Той не е твое дете, Джини. Не е част от семейството. Пък и животът ти вече не е пригоден за деца, щом обикаляш непрекъснато по света.

— Ако не се грижа за него, кой ще го направи? — Джини се обърна да погледне сестра си, в чийто живот нямаше нищо необичайно или различно, а само нещата, които пасваха. Докато сега в живота на Джини всичко бе необичайно и различно. Между двете като че ли нямаше нищо общо, освен баща им, а той вече си беше отишъл. И независимо дали нарочно или не, Беки винаги я настъпваше по палците.

— Момчето не е твой проблем. Ти не си „пазач на брата си“, нито на нечий друг син — упорито настоя Беки.

— Ако беше така, никое от осиновените деца нямаше да има дом — тихо рече Джини. — Не знам защо, но двамата с Блу се намерихме един друг. Може би това е достатъчно добре засега.

Отидоха при басейна и загледаха как децата играят водна топка с Алън. Всички се забавляваха. Денят беше чудесен по един горчиво-сладък начин. Въпреки погребението имаше нещо ведро и спокойно в него. Не беше като шокиращата агония при погребението на Марк и Крис, когато всичко беше наопаки и ужасно неправилно. Сега нещата следваха нормалния си ред, когато родителите си отиват и дават път на следващото поколение.

Децата останаха в басейна до мръкване, после доядоха остатъците от бюфета и всички си легнаха рано. Останала сама в стаята, Джини се замисли за думите на сестра си. Изумително беше как не разбира, че животът на другите може да бъде така различен от нейния. Светът й бе ограничен от Пасадена и в него имаше място само за „нормални“ хора, чийто живот отразява техния с Алън. Момче като Блу или други необичайни неща не се вписваха в него. И тогава си спомни въпроса на Беки от следобеда дали смята да осинови Блу. Досега не се беше замисляла за това, но внезапно се запита дали да не го направи. Момчето се нуждаеше от семейство и дом. Бе нещо, върху което трябваше да помисли.

Прекараха още един ден в Пасадена, след което се върнаха в Ню Йорк. Трябваше да се заемат с живота си и да водят битката срещу архиепископията. Джини се обади на Андрю о’Конър веднага щом се прибраха. Срещата с монсеньора беше след два дни.

— Просто исках да ви съобщя, че се върнах — каза тя. Беше уморена.

— Как мина? — попита той. Изглеждаше загрижен.

— Горе-долу по начина, по който се очакваше, като цяло подобаващо. Чувствах се малко неловко със сестра ми. Бясна е, че предизвикваме църквата. Смята, че е кощунствено и че свещениците не могат да направят нещо лошо. Тя и съпругът й са много традиционни хора. Опитвам се да избягвам темата, но тя настоява да я обсъжда с мен и твърди, че не съм права. Наистина не разбира.

— Много хора не разбират. Не желаят да повярват, че подобни неща се случват, нито да видят пораженията от такива деяния. Нужна е голяма смелост да тръгнеш срещу течението, но така е правилно. Получавах смъртни заплахи, когато започнах да работя по тези случаи. Винаги ми е било интересно, че хора заплашват живота ти в името на религията, когато не харесват това, което правиш. Завладяващо противоречие.

Джини изобщо не се бе замисляла за рисковете, които Андрю може да си навлече, като поема такива дела.

— В такъв случай трябва да сте доста храбър — с възхищение рече тя.

— Не, просто съм убеден в правотата на онова, което правя. Винаги се забърквам в неприятности, но това е животът, който искам да живея — решително заяви той.

— Моят живот беше различен, когато съпругът и синът ми бяха живи. Бях заета с тях. Сега се боря с несправедливостите в света и се опитвам да променя нещата за хора, които не могат да си помогнат сами. Но явно откритото говорене и поемането на рискове е много заплашително за някои хора. Те не обичат непопулярни становища, които ги принуждават да се вглеждат в онова, в което вярват, и да се усъмняват в достойнствата му.

— Така е — съгласи се той. — Семейството ми реши, че съм се смахнал, когато постъпих в църквата. Бяха категорично против и смятаха, че е много странно. Ужасиха се още повече, когато напуснах. Май винаги ги шокирам и никога не ме одобряват.

Не изглеждаше смутен от това и Джини се разсмя.

— Сестра ми мисли същото за мен.

— Добре е да ги държиш нащрек — подхвърли той и двамата се разсмяха. Но Андрю звучеше по-сериозно, когато продължи. — От самото начало не влязох в църквата поради правилните причини. Отне ми много време да го разбера. Мислех си, че това е призванието ми, но не беше така.

Никога не бе споделял такива неща с клиент, но тя беше състрадателна жена с открито сърце и ум и му харесваше да разговаря с нея. И дълбоко й се възхищаваше за онова, което правеше за Блу.

— Било е голяма грешка — честно рече тя. — И сериозна смяна на посоката, когато сте напуснали църквата. Едва ли ви е било лесно да вземете подобно решение.

— Не беше. Но след като отидох в Рим, осъзнах колко много политика има в църквата, особено във висшите й кръгове. Всичко е интриги и игра на власт. За мен църквата никога не е имала нещо общо с политиката, макар че определено беше интересно да бъда в Рим сред всички кардинали, а работата във Ватикана бе като вълшебство. Направо главозамайващо. Но не това беше причината да постъпя в църквата. Сега съм по-полезен с работата си, отколкото като свещеник. Преди бях на практика юрист със свещеническа якичка и нямах желание да работя в енория, особено след Рим. И щом разбрах това, стана време да се махна. Не помагах на никого. Всъщност исках да съм юрист, а не свещеник.

Андрю изглеждаше напълно убеден в решението си и смяташе, че е постъпил правилно.

— Честно казано, разочарована съм да го чуя — леко се засмя тя.

Харесваше му как звучи гласът й. По общуването й с хората си личеше, че не е чужда на човешкото страдание и че самата тя е страдала.

— Това пък защо? — озадачи се той.

— Представях си, че сте се влюбили в някоя монахиня, двамата сте избягали и сте заживели щастливо. Винаги съм харесвала подобни истории. Сигурно съм романтичка по душа. Невъзможна любов, която накрая побеждава.

— И аз харесвам тези истории — призна той. — Но не се случват често. И ако трябва да сме честни, повечето днешни монахини не приличат на Одри Хепбърн в „Историята на една монахиня“. Малко пълнички са, подстригват се странно, изглеждат все едно са забравили да се срешат, носят анцузи и джинси, обличат монашеските си одежди само когато отиват в Рим, пък и шапчиците им винаги са накриво. — Джини се разсмя, макар че сестра й определено би се шокирала от подобни думи. Но той го каза по мек, весел начин, а и беше истина. — Единственото нещо, в което се влюбих, докато работех във Ватикана, беше каноничното право. Беше завладяващо, но така и не видях монахиня, която да накара сърцето ми да прескочи.

Джини се запита дали някоя след това е успяла да го направи. Той беше толкова интересен и интелигентен мъж.

И тогава той отговори на въпроса, сякаш беше прочел мислите й.

— Така и не се завърнах напълно в светския живот. Може би напуснах църквата, когато станах твърде стар, чаках твърде дълго. Бях напълно освободен от обетите си преди пет години, когато бях на четирийсет и три. Нещо като почетно пенсиониране. — Джини се изненада, — оказваше се, че е по-възрастен, отколкото изглеждаше. Беше сметнала, че е на около трийсет и девет или четирийсет, не на четирийсет и осем. — Но през повечето време продължавам да се чувствам като свещеник, с цялото типично за католиците чувство за вина. Може би няма бивши йезуити. Църквата имаше силно влияние върху мен. Бях много млад, когато влязох в нея. Прекалено млад. Днес хората не постъпват в църквата толкова рано и така е по-добре. Те знаят какво правят, когато вземат решението. Аз имах куп висши идеали, които всъщност бяха безсмислени, но ми отне много време, за да го разбера. Бях в ордена двайсет и пет години. Сигурно ще са ми нужни два пъти повече, за да изляза наистина от него, ако изобщо успея. Така че засега се задоволявам с ролята на създател на неприятности, гонещ гадини като отец Теди Греъм. — Изрече името с пълно презрение. — В началото исках да правя точно това. Бях нещо като кръстоносец. Исках да бъда добър свещеник, а не лош. Сега съм щастлив, че мога да поставя лошите зад решетките и да раздрусам дървото за обезщетения за жертвите им. Заниманието ми не е особено благородно, тъй като включва пари, но не е и низко, тъй като парите не са за мен.

Той беше пурист в сърцето си и Джини отново се запита дали не произлиза от богато семейство, щом може да поема случаи като Блу без възнаграждение. У него имаше нещо много аристократично, но по един непретенциозен, скромен начин.

— Май и двамата сме кръстоносци, борещи се за човешки права — замислено рече тя. — Сестра ми ме обвини в това неотдавна. Че съм кръстоносец, с комплекса на Жана д’Арк. Смята, че това, с което се занимавам, е нелепо. Но на мен ми се вижда смислено. Нямам съпруг и деца. Имам време да се опитам да излекувам болестите на света.

— Всички намираме решения, които работят за нас. Някои успяват по-рано от други. Явно сте извлекли най-доброто от лоша ситуация и го използвате по предназначение. Това е изкуство — изтъкна той. Уважаваше я за дейността й, а и едно момче с късмет бе облагодетелствано от постижението й. Други на нейно място щяха да плачат за изгубеното до края на живота си, ала вместо това тя бе избрала да служи на хората.

— Сестра ми ме попита дали възнамерявам да осиновя Блу. Изобщо не се бях замисляла сериозно, докато не го каза. Може би трябва да поговорим за това тези дни.

— Би било чудесно за него, ако наистина искате да го направите. Добре го обмислете, за да сте сигурна.

— Да. Добър съвет.

— Е, ще се видим в архиепископията в понеделник. Ще ви чакам в кафенето зад ъгъла, за да ви запозная с някои детайли и с основните играчи. Никога не вреди да имаш вътрешна информация.

— Чудесно. Още веднъж, благодаря — топло рече тя.

— И още веднъж, моите съболезнования — каза той.

Затвориха, тя отиде да види какво прави Блу и се изненада, когато й каза, че му е зле.

— В какъв смисъл зле? — попита го тя и пипна челото му, за да види дали няма температура. Нямаше.

— Сигурно си просто уморен от пътуването. — Бяха преживели няколко трескави дни покрай поклонението, погребението и полетите до и от Калифорния. Но Блу изглеждаше блед и точно преди да си легне вечерта, той повърна. Джини си помисли, че може да е пипнал някакъв грип. Поседя с него и когато той най-сетне се унесе, тя също си легна.

Имаше чувството, че тъкмо е затворила очи, когато някой я разтърси и я събуди. Примигна объркано, Блу стоеше до леглото й. Никога досега не бе влизал в стаята й.

— Какво има? — стресна се тя и скочи на крака.

— Коремът ме боли. Сериозно, боли… много.

Джини му каза да легне на леглото й и се чудеше дали да не звънне на лекар, когато той отново повърна и се преви от болка. После й показа къде го боли — в долната дясна част на корема. Джини беше минала през курсове за първа помощ и веднага разбра какво е. Облече се незабавно и му каза, че отиват в спешното. Блу беше твърде зле, за да може да се облече, така че тя наметна халат върху пижамата му и обу високите му кецове. Бързо успяха да хванат такси и Джини каза на шофьора да кара към болница „Маунт Синай“, която бе най-близо.

Пет минути по-късно бяха в спешното отделение и Блу описваше симптомите си на сестрата, докато Джини попълваше формулярите на рецепцията.

Написа всичко необходимо и осъзна, че той няма осигурителна карта. Изтича обратно на сестринския пост. Блу седеше в количка с позеленяло лице и държеше купа под брадичката си, в случай че повърне отново.

— Блу, имаш ли здравна осигуровка? — нежно попита тя. Момчето поклати глава и Джини изтича обратно на рецепцията. Каза, че не е осигурен. Дежурната не се зарадва особено.

— Можете да пратите сметката на мен — бързо предложи Джини и попълни адреса си във формуляра. Запъна се за момент върху графата за най-близък роднина и си помисли дали да не напише своето име, но все пак записа леля му, както бе правилно. Беше посочила своето име като човека, който го е довел в спешното.

— Нямаме право. Не можем да го пишем на ваша сметка — обясни дежурната, докато преглеждаше формуляра. — Щеше да е по-добре, ако има осигурителна карта. — Отбеляза „неосигурен“ във формуляра. — Вие майка му ли сте? — подозрително попита.

— Не — честно отвърна Джини и се запита дали не сгреши.

— В такъв случай не можете да подпишете разрешителното за приемане. Той е малолетен. Разрешителното трябва да бъде подписано от най-близкия му роднина или настойник.

— Часът е четири и половина и не искам да губя време да я търся — отчаяно рече Джини.

— Можем да го приемем като спешен случай, но настойницата трябва да бъде уведомена — строго каза дежурната, докато Джини се чудеше дали Шарлийн не е на смяна в болницата. Това много би опростило нещата.

Междувременно лекар вече преглеждаше Блу и Джини отиде при тях. Блу изглеждаше много уплашен и тя потупа ръката му. Докторът я изведе в коридора да поговорят.

— Има остър апендицит — обясни той. — Трябва да го оперираме веднага. Не искам да чакам.

Джини кимна — беше предположила същото.

— Разбирам, но има един проблем. Не съм му настойница, родителите му са починали. Има леля, която му е настойник, но те изобщо не се виждат и той живее при мен. Не мога ли просто аз да подпиша формуляра?

Докторът поклати глава.

— Не, но и не е нужно. Можете да се опитате да я откриете, докато извършваме операцията. Сега го вкарваме в операционната, но настойницата му трябва да бъде уведомена.

Джини реши да се обади на Шарлийн, след като откарат Блу. Върна се в стаята при него. Той отново повръщаше, сестрата държеше купата. Изглеждаше окаяно и очите му бяха огромни на ужасно бледото му лице. Бързаха да го откарат в операционната и вече му бяха сложили система. Минута по-късно дойде друга сестра и обясни процедурата. Блу плачеше и Джини го целуна по челото, докато избутваха носилката в коридора. Вкараха го в асансьора и вратата се затвори. Джини остана сама и разплакана.

Позвъни на мобилния телефон на Шарлийн с надеждата, че е на работа, но й отговори сънен глас. Лелята на Блу се стресна, когато я чу да плаче от другата страна. Джини й обясни положението и чу някакъв мъжки глас, който се оплакваше, че им звънят по телефона в пет сутринта. Вероятно беше Харолд, приятелят на Шарлийн.

— Всичко ще бъде наред — успокои я Шарлийн, която не се разтревожи особено. — Ще подпиша формулярите утре, когато дойда на работа.

Каза го небрежно. Затвориха и Джини отиде да седне в чакалнята, докато Блу излезе от операционната. Първо щяха да го настанят в интензивното. Това й даваше време отново да помисли за положението им. От гледна точка на закона бяха в неизяснено положение и разболяването му я накара да реши, че е най-добре да стане негова настойница. Шарлийн не желаеше да поеме отговорност за него — за разлика от Джини.

Блу излезе от интензивното в осем сутринта. Настаниха го в празна стая за двама. Още беше гроги от упойката и операцията и спа до обед; Джини използва времето да се прибере у дома, да вземе душ и да се преоблече. Когато се върна, седна на стола до леглото му и задряма. Блу проспа и целия следобед. В пет часа Джини отиде в кафенето да се срещне с Шарлийн. Носеше формулярите и Шарлийн ги подписа и й ги върна. После изненада Джини с думите си.

— Не искам повече да му бъда настойница. Изобщо не го виждам. Той не е мой син. И живее у вас — заяви тя.

Беше напълно логично и Джини осъзна, че наистина иска да бъде негова настойница, но Блу също имаше думата по въпроса и тя трябваше да го попита.

Прекара нощта в болницата и два дни след операцията го прибра у дома да се грижи за него. Седяха заедно на канапето и гледаха телевизия, когато тя му зададе въпроса дали е съгласен да му стане настойница. На лицето му се появи широка усмивка.

— Ще го направиш ли? — попита той със сълзи в очите.

— Стига да искаш. За процедурата ще попитам Андрю.

Направи го и адвокатът обясни, че процедурата е съвсем проста, особено на възрастта на Блу. На четиринайсет той вече имаше думата и тъй като и двамата го искаха, а Шарлийн желаеше да се откаже от настойничеството, изслушването щяло да бъде чиста формалност. Джини беше отговорен човек и Андрю я увери, че никой съд не би възразил. Освен това тя се грижеше да е настанен добре, докато я нямаше в страната.

— Мога да се заема, ако искате — предложи й Андрю и тя се съгласи. Андрю смяташе да поиска бързо изслушване и предвид положението на Блу и провежданото разследване беше сигурен, че съдът бързо ще се съгласи да промени настойника му.

Само уверенията му бяха достатъчни Джини и Блу да се почувстват щастливи. Тя бе убедена, че решението е правилно, а Блу буквално разцъфна, защото Джини искаше той да остане с нея и бе готова да поеме отговорност за него. Това бе най-важното и за двамата. И докато Блу се възстановяваше от операцията, двамата ликуваха. Разговаряха какво ще правят, след като той бъде в състояние да излиза. Джини приготвяше любимите му ястия и гледаха любимите му филми. Мисълта, че ще стане негова настойница, засилваше връзката помежду им. Острият апендицит се оказа благословия и за двамата. С нетърпение очакваха изслушването.