Даниел Стийл
Блу (2)

2

Когато се събуди на сутринта, денят бе ярък и слънчев и по мразовития въздух в стаята си личеше, че навън е много студено. Беше денят преди Бъдни вечер, най-омразният ден в годината, и Джини още се бореше с културния шок и часовата разлика след пътуването. Обърна се на другата страна и отново заспа. Когато се събуди пак четири часа по-късно, денят бе посивял и валеше сняг. Намери някакво разтворимо кафе в шкафа и пакетче стари ядки, които изхвърли. Прекалено я мързеше, за да излезе на студа да си вземе нещо за ядене. Пък и без това не бе гладна — никога не бе изпитвала глад в този ден. Отиде в дневната по пижама и се постара да не погледне към снимката на Марк и Крис в сребърна рамка на очуканото бюро. Имаше само две техни снимки в апартамента. Тази, която се опитваше да не забелязва, беше на Марк с Крис на втория му рожден ден. Седна на фотьойла, затвори очи и неизбежно се замисли за същия ден преди три години, когато бяха отишли на партито, Крис с костюмчето му от червено кадифе с карирана папийонка. Опита се да пропъди образа от ума си, но не успя. Спомените просто бяха твърде силни — от партито, как се събужда в болницата след катастрофата, как Беки й казва какво се е случило. И двете се бяха разридали, а после всичко беше размазано. Отслужиха панихида, след като излезе от болницата месец по-късно, не можеше да си спомни да е изпадала друг път в такава истерия. После седмици наред остана на легло в дома на Беки. От телевизията бяха чудесни, помолиха я да си вземе отпуска, вместо да напуска, но тя знаеше, че никога не би могла да се върне там без Марк. Работата в телевизията без него изглеждаше безсмислена и щеше да й причинява твърде много болка.

Живееше от спестяванията си, от застраховката му за живот и от парите от продажбата на къщата. Имаше достатъчно да продължи още дълго да се занимава с това, което правеше, въпреки мижавата заплата от SOS/ЧП. Нуждаеше се само от малко груби дрехи за пътуванията й. Не й пукаше какво носи, как е облечена, какво яде и как живее. Всичко, което бе имало някакво значение за нея, беше изчезнало. Животът й бе празна черупка без Марк и Крис. Единствено работата даваше някакъв смисъл на съществуването й. Нямаше никаква търпимост към несправедливостите, с които се сблъскваше всеки ден в различните култури и страни по света. Беше станала борец за свобода, защитаваше жените и децата — може би, за да смекчи собственото си чувство за вина, че не е била достатъчно бдителна онази съдбовна нощ, че бе позволила на съпруга си да изложи на риск и тримата. Искаше й се да беше умряла с тях, ала вместо това бе оцеляла, колкото и жестоко да беше. Наказанието й бе да прекара остатъка от живота си без тях. Почти не можеше да понесе тази мисъл и рядко си позволяваше да я допусне, но никога не можеше да я избегне на този ден. Тогава спомените се връщаха устремно при нея като призраци.

След като мръкна, тя застана до прозореца, загледана как снегът се сипе леко по улиците на Ню Йорк. Вече беше натрупало десетина сантиметра. Беше прекрасно и изведнъж й се прииска да излезе и да се поразходи. Трябваше да глътне малко свеж въздух и да избяга от собствените си мисли. Картините в съзнанието й я потискаха и тя реши, че студът и снегът ще я разсеят и ще прочистят главата й. Можеше да си вземе нещо за хапване на връщане, тъй като не бе яла през целия ден. Не че беше гладна, но знаеше, че трябва да се храни. В момента й се искаше само да се махне от апартамента и от натрапчивите мисли.

Облече два дебели пуловера, джинси, обу туристически обувки с топли чорапи, нахлузи плетена шапка и навлече канадката. Вдигна качулката над шапката и извади чифт дебели ръкавици от едно чекмедже. Всичките й вещи вече бяха функционални и прости. Беше прибрала всички бижута от Марк в трезора на банката в Калифорния. Не можеше да си представи да си ги сложи отново.

Прибра портмонето и ключовете в джоба си, изгаси светлините, излезе от апартамента и взе асансьора до партера. Секунди по-късно вървеше в снега по Осемдесет и девета на изток към реката, като вдишваше дълбоко мразовития въздух. Снегът продължаваше да вали. Облачета пара се издигаха във въздуха, когато издишаше. Мина по надлеза до реката и спря край парапета, загледана в минаващите кораби — влекач, две баржи и увеселително корабче, цялото светнало за нечие коледно парти. Настроението на борда му бе празнично и тя чу музика и смях в свежия въздух, докато корабчето минаваше покрай нея.

По улицата нямаше почти никакво движение, докато стоеше загледана надолу към водата. Изведнъж образите на Крис и Марк отново нахлуха в съзнанието й и тя си помисли в какво се е превърнал животът й след смъртта им. Живот, който бе посветила на другите — живот, който поне служеше на някого, но, както се бе досетила сестра й, на нея не й пукаше дали е жива или мъртва, затова бе поемала безумни рискове. Хората си мислеха, че е храбра, но единствено тя знаеше каква страхливка е всъщност и как се надява да я убият, за да не й се налага да прекара остатъка от дните си без съпруга и сина си.

Загледана в блещукащата под нея вода, тя си помисли колко лесно може да прекрачи парапета и да скочи в реката. Много по-лесно, отколкото да живее без тях. Обхваната от странно спокойствие, Джини се запита колко ли време ще й отнеме да се удави. Беше сигурна, че в реката има течения и както бе навлечена с толкова много дрехи, щеше да потъне бързо. Изведнъж идеята й се стори страшно привлекателна. Не си помисли за Беки или за баща си. Сестра й имаше свой собствен живот и семейство, вече изобщо не се виждаха, а баща й нямаше и да разбере, че е умряла. Като се замислеше, моментът изглеждаше чудесен да се махне от този свят.

Тъкмо се готвеше да прекрачи парапета, когато зърна с периферното си зрение някакво внезапно движение. Сепна се и се обърна. Качулката на канадката блокираше полезрението й и видя само как нещо бяло се втурва в някаква малка барака. Затръшна се врата. Очевидно някой се криеше вътре и Джини се зачуди дали не е възнамерявал да я нападне. В моментното й състояние скачането в реката и удавянето изглеждаше просто и разумно решение; ала да бъде нападната от някакъв хулиган, криещ се в барака, бе далеч по-неприятно и по всяка вероятност щеше да остане жива след това. Но тя не искаше да се махне. Имаше план за изпълняване. Смяташе да скочи в реката и не искаше да чака до следващия ден. Имаше нещо привлекателно поетично в идеята да умре на същата дата, макар и три години по-късно. Чувството й за ред налагаше да се самоубие тази вечер. Изобщо не й мина през ума, че мисленето й е изкривено, че разсъдъкът й е парализиран от мъка. Всичко й изглеждаше напълно логично. Не искаше да избяга и да се откаже от замисъла си, защото някой се е скрил в бараката. Беше дори дразнещо, че онзи в бараката не излизаше, и продължаваше да се таи там. Джини стоеше и го чакаше да излезе, за да не я стресне или нападне. Отказваше да се махне и остана на мястото си, твърдо решена да изпълни плана си. Вземането на това решение я беше освободило от болката. Беше намерила изход.

От бараката не долиташе никакъв шум, ала изведнъж долови някакво раздвижване и чу приглушено кашляне. Любопитството й надделя. Ако някой кашляше, може би беше болен и се нуждаеше от помощ. Това не й бе хрумвало досега. Джини остана дълго, вперила поглед в бараката, след което дръзко отиде до нея и почука на вратата. Зачуди се дали човекът вътре всъщност не е жена, макар да й се бе сторило, че е видяла мъж с периферното си зрение. Така или иначе, фигурата се бе шмугнала бързо вътре и бе затворила вратата.

Остана отпред около минута, после отново почука предпазливо. Не искаше да отваря и да стряска онзи вътре. Отговор не последва, затова почука трети път. Щеше да предложи помощта си, ако човекът беше болен. И след като се погрижеше за неговите нужди, щеше да обърне внимание и на своите. Вече беше обмислила всичко. Щеше да извърши класическо самоубийство. Знаеше, че хората правят подобни неща всеки ден и мисълта вече не й изглеждаше шокираща.

— Добре ли сте? — с твърд глас попита тя.

Отново не последва отговор, но когато понечи да се отдалечи, тих глас отвърна:

— Да, добре съм.

Гласът й се стори много младежки. Не можеше да определи дали е мъжки или женски. Инстинктът й надделя и Джини напълно забрави за себе си.

— Студено ли ви е? Искате ли да хапнете нещо?

Последва дълга, много дълга пауза, сякаш човекът в бараката обмисляше думите й.

— Не, добре съм. — Този път прозвуча като глас на момче. — Благодаря — добави.

Джини се усмихна. Поне беше учтив. Тя се обърна да си тръгне и отново си помисли за плана си, макар че прекъсването беше забавило инерцията й и я беше разсеяло. Вече не се чувстваше така твърдо решена, както преди няколко минути, но въпреки това продължи да върви към парапета, като се питаше кой ли е в бараката и какво прави там. Изведнъж чу глас зад нея да извиква „Хей“. Обърна се изненадана и видя момче на около единайсет или дванайсет по тениска, със скъсани джинси и високи кецове, с разчорлена коса. Гледаше я с широко отворени очи и дори от това разстояние видя, че те са ярко, почти електриково сини на лице с цвят на мляко с капка кафе.

— Имате ли храна? — попита момчето, докато Джини се взираше в него, шокирана колко оскъдно е облечено в този студ.

— Мога да взема — отвърна тя. Наблизо имаше „Макдоналдс“. Самата тя често си купуваше закуска оттам.

— Не, всичко е наред — малко разочаровано каза той, застанал треперещ до бараката. Тя беше градска собственост, но явно бе забравена отключена и момчето я използваше за подслон и място за спане.

— Мога да ти донеса нещо — предложи тя.

Момчето се поколеба, после поклати глава и изчезна обратно в бараката, а Джини се върна при парапета и се загледа надолу в реката. Вече започваше да се чувства неловко от решението, което й се струваше така разумно само преди минути. Канеше се да се отправи обратно към апартамента си, когато момчето с яркосините очи и черна коса внезапно се озова до нея.

— Мога да дойда с вас — подхвърли то в отговор на предишното й предложение за вечеря. — Мога да си платя.

Джини видя как се мъчи да не трепери. Ясно беше, че не й е писано да скочи в реката и да умре тази вечер. Вместо това щеше да нахрани това дете. Понечи да свали канадката си и да му я даде, но момчето храбро отказа. Тръгнаха един до друг, отдалечавайки се от реката. Само преди минути Джини възнамеряваше да умре, най-сетне да избяга от мъките си в един рядък за нея пристъп на страхливост, а сега отиваше да вечеря с непознато момче.

— На около две преки оттук има „Макдоналдс“ — каза му тя.

Опитваше се да върви бързо, така че движението да го загрее, но той се тресеше видимо, когато стигнаха до ресторанта, и тя успя да го огледа добре на ярката светлина. Имаше най-сините очи, които бе виждала някога, на сладко, все още детско лице, което се взираше невинно в нея. Сякаш е било писано пътищата им да се пресекат тази вечер. В ресторанта беше топло и момчето заподскача, за да се стопли. Идеше й да го прегърне и да го сгрее, но не посмя.

— Какво искаш? — нежно го попита тя.

Момчето се поколеба.

— Давай — окуражи го Джини. — Почти Коледа е, нали така.

Момчето се ухили и си поръча два сандвича „Биг Мак“, пържени картофки и голяма кола. Джини си взе един „Биг Мак“ и малка кола. Плати сметката и двамата седнаха на една маса и зачакаха вечерята си, която няколко минути по-късно пристигна. Междувременно момчето се беше стоплило и спря да трепери. Нахвърли се яростно върху храната и беше по средата на втория бургер, когато спря да яде, за да й благодари.

— Можех и сам да платя — малко смутено рече той и тя кимна.

— Не се и съмнявам. Този път обаче аз черпя.

Момчето кимна.

Джини го гледаше и се питаше на колко ли е години. Още бе изненадана колко сини са очите му.

— Как се казваш? — предпазливо попита тя.

— Блу Уилямс — отвърна той. — Блу е истинското ми име, не е прякор. Мама ме е кръстила така заради цвета на очите ми.

Джини кимна. Напълно разбираемо.

— Аз съм Джини Картър — представи се тя и двамата се ръкуваха. — На колко си години?

Той я изгледа подозрително и с опасение.

— На шестнайсет — тутакси отговори и Джини веднага разбра, че лъже.

Очевидно се тревожеше, че ще се обади на Агенцията за защита на детето. На шестнайсетгодишна възраст не попадаше в техните правомощия.

— Искаш ли да идеш в приют за през нощта? В бараката сигурно е студено. Мога да те заведа, ако искаш — предложи тя.

Той поклати решително глава и изпи половината кола. Вече беше излапал двата бургера и повечето картофки. Беше прегладнял, явно не бе слагал нищо в уста от доста време.

— Добре съм си в бараката. Имам спален чувал. Доста топло е.

Джини реши, че това е малко вероятно, но премълча.

— Откога живееш навън? — Зачуди се дали не е избягал и дали някой не го търси. Но и да беше така, онова, от което е избягал, вероятно е било по-лошо от несгодите му по улиците. В противен случай щеше да се прибере у дома.

— От няколко месеца — неопределено отвърна той. — Не обичам приютите. Пълни са с ненормални. Пребиват те или те обират, а и много от обитателите им са болни. Така е по-сигурно.

Джини кимна. Искаше да му повярва — и преди беше чувала за насилието в приютите.

— Благодаря за вечерята — каза той и й се усмихна. Още повече заприлича на малко момче, далеч не на шестнайсет. Личеше си, че още не се бръсне, и въпреки живота, който водеше, имаше вид на дете — много мъдро, но все пак дете.

— Искаш ли още нещо? — предложи тя. Той поклати глава и двамата станаха от масата. Джини поръча още два бургера, картофки и кола и му даде торбичката, когато я приготвиха. — Ако случайно огладнееш по-късно.

В очите му се четеше огромна благодарност, докато вземаше храната. Излязоха от ресторанта и тръгнаха в посоката, от която бяха дошли, като бързаха заради студа. Още валеше, но вятърът беше утихнал. Стигнаха бързо до бараката и Джини разкопча канадката си, свали я и му я подаде.

— Не мога да я взема — помъчи се да откаже той, но тя настоя. Беше облякла два дебели пуловера, и въпреки това й беше много студено, така че можеше да си представи как мръзне момчето само по тънка тениска без нищо друго.

— Имам друго яке у дома — увери го тя и той бавно и с благодарност навлече канадката. Беше с дебела подплата и импрегнирана. Момчето я погледна и й се усмихна.

— Благодаря за вечерята и за палтото.

— Какво ще правиш утре? — попита го тя, сякаш хлапакът имаше много натоварен график, а не се опитваше просто да оцелее в бараката; запита се дали наистина има спален чувал, както твърдеше. — Какво ще кажеш за закуска? Или да ти донеса нещо?

— Ще бъда наоколо. Обикновено излизам сутрин, за да не ме заварят вътре.

— Мога да дойда сутринта, ако искаш — предложи тя и Блу кимна, но я погледна озадачено.

— Защо го правите? Защо ви е грижа? — попита той, отново обхванат от подозрения.

— Защо не? До утре, Блу. — Тя се усмихна и му махна.

Тръгна към апартамента си, след като той влезе в бараката, облечен в канадката и с допълнителната вечеря, която му бе купила. Вече напълно беше забравила за желанието си да скочи в реката. И като се замислеше, вече не й изглеждаше смислено. Усмихваше се на себе си, докато вървеше в снега. Ама че странна среща. Запита се дали хлапето ще бъде там, когато дойде на сутринта. Даде си сметка, че може и да го няма, но така или иначе момчето й беше дало много повече, отколкото тя на него. Джини му беше предложила палто и вечеря, ала знаеше с абсолютна сигурност, че ако Блу не се бе появил изневиделица, в момента тя щеше да е на дъното на реката. И докато влизаше в апартамента си, потръпна при мисълта колко близо е била до самоубийството. За момент й се бе сторило толкова лесно и естествено да прекрачи парапета, да се остави водите да я погълнат и да изчезне. А вместо това бе спасена от бездомно момче на име Блу с искрящо сини очи. Мислеше си за него, докато се унасяше в сън, и за първи път от месеци спа спокойно. Беше преживяла годишнината благодарение на него и той бе спасил живота й.