Даниел Стийл
Блу (17)

17

Блу не беше особено ентусиазиран от идеята да посещава терапевт, но се съгласи, защото знаеше, че е важно за делото. Двамата с Джини останаха приятно изненадани, когато се срещнаха с нея в понеделник след излета с лодката. Името й бе Саша Халович, дребна съсухрена жена, която спокойно можеше да е баба на Джини. Личеше й, че е много мъдра. Тя прекара насаме с момчето два часа в кабинета си, след което поговори с Джини с разрешението на Блу. Мнението й бе, че не се е случило нищо повече от онова, което е разказал, но и то определено е травмирало психиката му, макар според нея да го превъзмогвал добре, до голяма степен благодарение на Джини. Халович намираше Блу за стабилно и здраво момче, преживяло немалко трудности, но справящо се забележително. Каза, че няма нужда от хипноза, че ще напише доклад и е готова да свидетелства в съда. Добави също, че няма да е зле да го вижда от време на време, за да му помогне да преживее следващите месеци, и Джини се съгласи.

Андрю се обади да обсъди това с Джини, тъй като тя бе подписала разрешението на Халович да говори с Блу.

— Изглежда, момчето е в доста добра форма благодарение на теб. — Отдаваше заслугите изцяло на нея, но Джини скромно ги отклони.

— Благодарение на себе си и с малко помощ от приятелите — поправи го тя. — Наистина е чудесно хлапе. Имам пълна вяра в него. На хиляда процента.

— Точно така трябва. Ако повечето родители бяха като теб, светът щеше да е пълен с по-добри хора.

— Искам само Блу да има изумителен живот — твърдо заяви тя. — И мисля, че ще се случи.

Фактът, че беше направила всичко, за да го вкара в „Ла Гуардия Артс“, беше истинско чудо за Андрю. Джини беше от хората, които променят живота на другите — не само в Сирия и Афганистан с хуманитарната си работа, но и у дома, всеки ден. Доказателство за това бе делото, върху което той работеше. Психоложката също беше останала силно впечатлена. Бе казала на Андрю, че Джини е точно човекът, от който е имал нужда Блу, и е било истинско чудо, че са се намерили един друг. Андрю напълно споделяше мнението й. След като поговориха, Джини отново му благодари за чудесния излет с лодката и мача на „Янките“.

Следващата голяма стъпка дойде, когато полицията предостави всички доказателства на съдебните заседатели, а те никак не бяха малко — показания на други жертви и техните семейства, както и на свидетели, които след малко припомняне се сещаха, че са забелязали подозрителни неща. Това бяха разкази на разярени родители и травмирани деца. „Отец Теди“ беше изнасилвал по-големите, които били негови прислужници, принуждавал към орален секс по-малките като Блу и опипвал много деца, като ги обвинявал, че са го изкушили, и ги заплашвал да ги прати в затвора и дори да ги нарани физически, ако кажат на някого, поради което към чувството за вина добавяше и бремето на тайната. Четенето на материалите беше мъчително. Когато случаят стигна до заседателите, бяха известни единайсет жертви от Ню Йорк и шест от Чикаго. Нюйоркската полиция беше уведомила колегите си в Чикаго, които също водеха разследване. Андрю и Джейн Сандърс бяха сигурни, че ще се появят и още пострадали от свещеника.

В рязък контраст с трагедията на жертвите бе възмущението на енориашите, които продължаваха да вярват в любимия си свещеник и настояваха, че момчетата лъжат. Андрю така и не можеше да разбере защо хората упорито продължават да са лоялни към някого и да го смятат за чудесен човек въпреки неоспоримите доказателства за противното. Но тяхната обич към отец Теди бе безусловна и те твърдо вярваха в чистотата на църквата. Напълно забравяха, че подобно на всяка организация, църквата е съставена от индивиди и че навсякъде, във всяка област има отвратителни хора. Тед Греъм беше един от тях. Второто голямо престъпление бе потулването от страна на архиепископията. То вече бе несъмнено, макар че тепърва предстоеше да се докаже. Но двама млади свещеници от „Сейнт Франсис“ в Ню Йорк се престрашиха да говорят и разказаха, че са чули и видели лоши неща, и докладвали за Тед Греъм на един монсеньор в архиепископията, но никой не си мръднал пръста, за да го махне от поста му. А когато двамата докладвали втори път, били наказани.

Шест седмици по-късно Греъм бил преместен в Чикаго, за да прави каквото си иска там. Един от младите свещеници вече беше напуснал църквата, потресен от случая, а другият обмисляше да напусне, но още не беше решил. В разговора с Джейн Сандърс той споделил, че напълно изгубил илюзиите си за църквата и бил почти сигурен, че ще се махне. Най-голямата му мечта преди била да стане свещеник, ала вече не искал. Въпреки че баба му останала с разбито сърце и много разочарована. Тя силно почитала традициите и двама от собствените й синове били свещеници.

Прочитането на доклада на детектив Сандърс пред съдебните заседатели разкри колко много деца са били засегнати от подлостта на Тед Греъм. Той ги бе наранил, може би непоправимо, нанасяйки физически увреждания на онези, с които е блудствал на такава млада възраст, бе съсипал родители, разбил семейства, развенчал илюзиите и обезверил колегите си, изложил на опасност началниците си, които се бяха опитали да го защитят и сега щяха да отговарят за това. Един млад монсеньор разговарял с него, преди да бъде преместен в Чикаго и когато го попитал дали твърденията и подозренията са верни, отец Теди отрекъл и дал пространно и достоверно изглеждащо обяснение, според което хората му завиждали. Представил се за жертва, докато истината била точно обратната. Монсеньорът, когото излъгал, сега щеше сериозно да загази заради местенето му в Чикаго и да плати за наивността си.

Но неговите началници знаели какво правят, когато потулили проблема и се опитали да го решат географски, като го пробутат на други невинни. Това бе трагедия за всички замесени, дори за самия Тед Греъм, макар той да отричаше и да твърдеше, че е мъченик на вярата.

Журито обсъди случая и гласува да подведе отец Теди под отговорност. Никой не се съмняваше, че е виновен, както и че църквата е скрила онова, което е знаела за престъпленията му.

Няколко дни след гласуването на журито отец Тед Греъм бе екстрадиран в Ню Йорк, за да му бъде повдигнато обвинение. Чикагският съд също щеше да повдигне обвинение по-късно. Той долетя от Чикаго с двама заместник-шерифи, яви се във Върховния съд на Ню Йорк с адвоката си и двама свещеници и пледира невинен по единайсет случая на сексуално посегателство. Беше му наложен арест и гаранция в размер на един милион долара, след което бе отведен с белезници от заместник-шерифите. Той им говореше любезно, изглеждаше напълно спокоен, не показваше нито страх, нито вина. Джини не беше отишла на заседанието, но Андрю присъстваше и го следеше внимателно, за да може да й разкаже по-късно. Тя остана отвратена, когато чу какво представление изнесъл Тед в залата. Беше решил да играе докрай ролята на страхотен човек и християнски мъченик.

— Какво следва сега? — попита тя Андрю. — Ще седи в затвора до процеса ли?

— Малко вероятно — цинично отвърна той. — Църквата тихомълком ще плати гаранцията след ден-два, когато шумът утихне. Адвокатът му поиска да бъде пуснат на негова отговорност, като настоя, че няма опасност да избяга, но съдията отказа. Ще трябва да платят сто хиляди долара за пускането му и да гарантират останалата сума. Църквата е добра в тези неща, така че ще го измъкнат. А после ще трябва да повторят същото и в Чикаго, когато бъде обвинен и там.

Поредицата от събития бе необичайна — Блу беше намерил куража да проговори, Джини му беше повярвала, бяха се обърнали към подходящите власти и Андрю бе поел случая им. И нещата изобщо не свършваха с това. През следващите месеци щеше да има още разследвания и внимателно подготвяне на делото, а процесът щеше да се състои след около година, освен ако Греъм не се признае за виновен преди това и спести на щата разходите по осъждането му. А след това трябваше да се изправи пред съда в Илинойс. Нямаше обаче съмнение, че ще влезе в затвора, а Блу, Джини и Андрю знаеха, че мястото му е точно там.

Покрай всичко около случая Джини така и не успя да организира ваканция за себе си и Блу, но един ден все пак отидоха на плаж на Лонг Айлънд, както и на концерт в парка. Андрю пък ги заведе на първия за Блу мюзикъл на Бродуей. Гледаха „Фантомът от операта“ и на момчето много му хареса. През уикенда отново излязоха с лодката.

Нещата постепенно започнаха да се успокояват и Блу тръгна на училище след Деня на труда. Джини го заведе първия път, както бе обещала, и го изпрати до входа на Амстердам Авеню, но не влезе с него. Нататък трябваше да се справи сам като първокурсник в гимназията и евентуално да започне кариера като музикант. Спомни си за първия ден на Крис в детската градина и плака в метрото през целия път до дома си. Изпита желание да се обади на Андрю, но не искаше да го натоварва със сълзливите си истории, пък и знаеше, че той е зает. Но Блу се бе превърнал в силна връзка между двамата.

Чувстваше се странно да се върне в апартамента, след като остави Блу в училището. Беки й звънна за първи път от седмици и Джини й съобщи, че днес е първият учебен ден на Блу в гимназията.

— Не мога да повярвам, че го направи за него — възкликна Беки, този път с възхищение и не така критично, както обикновено. Собствените й деца бяха тръгнали на училище преди седмица и тя сподели, че й е приятно да има отново време за себе си. Беше преживяла дълго лято — децата си бяха у дома три месеца, а баща й умираше. Джини спомена и за обвинението и че вече има седемнайсет известни жертви на перверзния свещеник, включително Блу.

Беки я изслуша и се шокира.

— Трудно ми е да си представя, че свещеник е способен на подобни неща, макар да съм чела. Мислиш ли, че ще се признае за виновен? — Внезапно прояви по-голям интерес към делото, макар че преди не беше повярвала нито на Блу, нито на сестра си. Ала сега други също го обвиняваха и твърденията им изглеждаха достоверни. Поговориха още няколко минути, след което всяка се зае с делата си.

Кевин Калахан също й се обади през седмицата. Беше чел за обвинения срещу свещеник за сексуални престъпления в Ню Йорк и бе предположил, че е по онзи случай на Джини, когато го беше потърсила за съвет преди няколко месеца.

— За същия тип ли става дума? — Беше любопитен да научи, а и от доста време не се бяха чували.

— Точно за него. Има още шестнайсет жертви и сигурно ще се появят още, преди всичко да приключи.

— Как се справя момчето ти? — Възхищаваше й се, че се е застъпила за Блу и му е повярвала, когато никой друг не е обърнал внимание на думите му.

— Изумително добре — каза тя, горда с Блу. Той бе източник на постоянна радост за нея. Разказа на Кевин, че е започнал да учи музика в специална гимназия. Първият му рецитал щеше да е през декември. Радваше се, че Блу ще има една година спокойствие, преди да започне процесът срещу отец Теди. Нужно му беше време, за да се възстанови.

— А ти? Кога отново хващаш пътя? — попита я Кевин.

— През октомври — отвърна тя, изпълнена е чувство за вина. — Чакам следващото си назначение.

Той отбеляза, че е невероятна и в работата си. Съжаляваше, че не й остава повече време за старите приятели, връзки или романтика, но не виждаше как би могло да е иначе с всичко, с което се занимаваше, а сега и с Блу и процеса. Беше затрупана с работа. Тя му обеща, че ще му се обади, преди да замине.

Септември се изнизваше спокойно. Блу ходеше на училище, Джини се грижеше за домакинството, четеше докладите на Държавния департамент и чакаше вести за новото си назначение, които можеха да пристигнат всеки момент. Успяха отново да поканят Андрю на вечеря, Блу му разказа за училището и му показа задачите си, които силно впечатлиха адвоката. Блу композираше музика и беше много развълнуван, че учи в гимназията. Буквално беше разцъфнал там.

След като момчето отиде да гледа телевизия в стаята си след вечеря, Андрю и Джини седнаха да поговорят. Почти нямаха време за това напоследък. Андрю се оплака, че е затрупан с нови дела. Добави също, че ще има важна среща с архиепископията през октомври, на която да обсъдят възможно споразумение за Блу и да избегнат гражданския иск. И ако се стигне до споразумение, Тед Греъм щеше да се признае за виновен по обвиненията за сексуални престъпления. Монсеньорите, епископите и архиепископите започваха да разбират, че няма начин да се измъкнат, и искаха да разберат от Андрю за каква сума смята да предяви иск. Все още не се бяха съгласили с каквото и да било, но това бе първият знак за раздвижване от страна на духовниците, явно и те искаха да оставят проблема зад гърба си. В добавка им предстоеше да преговарят и с другите жертви.

— Мисля, че трябва да присъстваш — изтъкна Андрю и Джини го погледна с изпълнени с паника очи.

— Не мога… заминавам преди това. Още не зная кога, но се съгласих да замина на първи октомври. Как мога да присъствам на срещата?

— Не знам. Е, щом не можеш, значи не можеш. — Изглеждаше разочарован, но я разбираше. — Щеше да е много по-въздействащо, ако можеше да говориш от негово име. И свидетелството ти ще има повече тежест от думата на родител, защото ти си се появила наскоро в живота му и все още си донякъде обективна. Щом не можеш да присъстваш, аз ще поема нещата, но ако съществува някаква възможност да останеш тук, най-добре е да дойдеш.

Никога досега не я беше притискал и всичко, което казваше, беше важно за нея, но тя не можеше отново да отложи датата на заминаването си. Имаше задължения и към SOS/ЧП.

През нощта лежеше измъчена в леглото и мислеше за срещата през октомври, на която Андрю настояваше да присъства. Ала просто не виждаше как може да го направи.

Два дни по-късно й се обади Елън и съобщи, че фондацията има ново назначение за нея. Пак я пращаха в Индия, но в друга част на страната. Условията щели да бъдат малко по-тежки. Предстоеше да работи в бежански лагер в Тамил Наду, в Югоизточна Индия. И трябваше да замине след десет дни, в началото на октомври, както беше обещала.

Джини три дни мислеше само за това и накрая не издържа и отиде до офиса да говори лично с Елън. Винаги изникваше нещо ново, все във връзка с Блу, но тя се радваше, че го има в живота си. Не знаеше какво да прави, но не можеше да замине преди срещата през октомври. Не искаше да навреди на делото на Блу срещу отец Теди, а Андрю смяташе, че ще се получи точно това, ако я няма. Беше обсъдила въпроса отново с него и той бе пределно ясен. Заяви й, че тя трябва да присъства, ако може да го направи.

Седна с тежка въздишка срещу Елън.

— Изглеждаш изтормозена — отбеляза Елън, докато й подаваше папката с информация, с която трябваше да се запознае преди назначението.

— Направо да не повярваш колко напрегнато може да бъде у дома. Много по-просто е да се тревожиш само за дизентерията и снайперистите.

Елън се разсмя. Понякога и тя се чувстваше по същия начин. Години наред беше работила на терен като Джини и назначенията още й липсваха. Но тя имаше здравни проблеми от болестите в лагерите и лошите медицински грижи и накрая беше решила, че е време да работи в офиса, а не на място. Смяташе, че Джини има още години пред себе си, преди да вземе подобно решение.

— Вълнуваш ли се, че заминаваш отново? — попита я с топла усмивка и Джини едва не избухна в сълзи. Не беше развълнувана, а смазана от невъзможността да вземе решение. Но дълбоко в сърцето си знаеше, че няма избор. Трябваше да остане с Блу. Той никога нямаше да го изрече, но тя бе наясно колко много ще означава това за него. Може би трябваше да направи тази жертва.

— Изобщо не знам как да ти го кажа, Елън, но мисля, че трябва да остана у дома до края на годината. Не искам да провалям работата си и я обичам, но станах настойница на четиринайсетгодишно момче. Участваме в наказателно дело, по което той е жертва. Току-що постъпи в ново училище. И мисля, че трябва да съм тук. — Изглеждаше нещастна, докато говореше.

Елън беше шокирана. Виждаше как се разкъсва Джини. Тя бе един от най-добрите им работници и не искаха да я губят. Това щеше да е огромен удар за тях.

— Много съжалявам, Джини. Мога ли да помогна с нещо? — Елън бе състрадателна жена и искрено желаеше да помогне, стига да е по силите й.

— Да, да го гледаш, докато ме няма. — Джини не си бе оставала толкова дълго у дома от три и половина години и понякога това й се струваше странно. Но да остави Блу за три месеца и да се върне след Коледа щеше да е неизмеримо по-лошо.

— Мислиш ли, че ще се откажеш от теренната работа? — попита Елън. В гласа й се долавяше тревога.

— Надявам се, че не. Честно казано, не знам. Трябва да видя как ще тръгнат нещата, засега всичко е толкова ново. И се опитвам да свикна да се грижа за тийнейджър.

— Смяташ ли да го осиновиш? — Въпросът беше напълно логичен с оглед на казаното от нея.

— Не знам — замислено призна Джини. — Вече ставам негов законен настойник и не съм сигурна, че ни трябва повече. Но онова, което не му трябва и което аз не искам да му причинявам точно сега, е да замина за три месеца, докато в живота ни се случват толкова много неща. — И перспективата да бъде убита по време на назначение щеше да е катастрофа за него. Беше си мислила и за това, макар че не го сподели с Елън. Не беше готова да напусне SOS/ЧП, просто й трябваше време да реши всички проблеми и беше сигурна, че към края на годината ще го направи. — Можеш ли да ме пуснеш в отпуска до края на годината? — попита с безпокойство.

— Мога, ако наистина смяташ, че трябва да постъпиш така — честно отвърна Елън. Погледна я с тревога. Боеше се, че тя никога няма да се върне.

Джини се боеше от същото. Благодари за разбирането, подписа формуляр за отпуска и остави пакета с информация за Индия на бюрото. После се прибра у дома и зачака Блу да се върне от училище. Седеше в дневната с чувството, че някой е умрял. Не изпитваше облекчение, че остава у дома, нито се чувстваше освободена. Беше сигурна единствено, че е постъпила правилно за Блу. Изобщо не бе сигурна, че е правилно за нея и знаеше, че работата, с която се занимаваше досега, ще й липсва.

Телефонът иззвъня, докато седеше и мислеше за всичко това. Беше Андрю и той моментално долови промяната в тона й.

— Не ми звучиш като щастлив пътешественик — подхвърли шеговито. — Случило ли се е нещо?

— Не знам — честно отвърна тя. Не се чувстваше страхотно, дори да бе постъпила правилно. — Току-що продължих отпуската си до края на годината. Не ми се вижда редно да изоставя Блу. Но не съм готова да се откажа и от работата. Тя ми липсва. Тук единствените ми занимания са да пазарувам и да играя карти с Блу. Това не ми е достатъчно — изтъкна с нещастен тон. — Но пък не исках да отсъствам за срещата ти с архиепископията идния месец. — Искаше й се да бъде на две места едновременно, но знаеше, че не може.

— Защо не си дадеш почивка за известно време? Може да ти се отрази добре да си останеш у дома за няколко месеца. Всички мъки на света и съсипаните хора ще ги има и през януари, тогава ще можеш да се върнеш при тях. Сигурно е възможно да ти дават по-кратки назначения или да решаваш моментни проблеми, вместо да отсъстваш по три месеца наред. — Идеята не беше лоша, но досега тя изобщо не беше помисляла за такъв вариант. Думите му я ободриха донякъде. — Знам, че Блу ще се радва, аз също — продължи въодушевено той. — Какво ще кажеш другата седмица да отпразнуваме с вечеря оставането ти?

Беше много мило от негова страна да предложи, макар да й се струваше малко странно. Харесваше го и му се възхищаваше, но той беше адвокат на Блу, а не неин приятел. И беше сигурна, че и той се чувства по същия начин.

— Да говорим за делото ли? — попита тя.

— Не — спокойно и ясно отговори той с усмивка, която тя не можеше да види. — Защото те харесвам. Мисля, че си фантастичен човек, а и току-що се сетих, че вече не съм свещеник. Устройва ли те?

Тя се замисли дълго, след което също се усмихна и кимна.

— Да.

— Имам добри новини за теб. Следващата седмица имат свободен час в съда за семейни въпроси. Там се разглеждат въпросите за настойничество. Ти и Блу трябва да присъствате, както и Шарлийн, ако иска.

Новината беше чудесна.

— Какво ще кажеш да вечеряме след това, за да имаме повод за празнуване?

— С Блу ли?

— Не, само ние двамата — твърдо рече той.

Когато Джини съобщи на Блу, че ще остане до януари и ще си бъде тук за Коледа, той нададе крясък, който сигурно можеше да се чуе чак в Сентрал Парк. Решението й да остане с него и да не заминава за Индия за три месеца беше посрещнато с топло одобрение от почитателите й и тя беше доволна. Изведнъж оставането у дома ставаше напълно логично, а това я караше да се чувства добре. Знаеше, че е трябвало да постъпи точно така.

Разглеждането на искането за настойничество мина толкова леко, колкото й беше казал Андрю. Съдията изпитваше съчувствие към Блу, знаеше за предстоящото наказателно дело. Отнесе се с дълбоко уважение към работата на Джини за хуманитарната фондация и към всичко, което беше направила за момчето. Шарлийн също се яви на заседанието. Двамата с Блу се видяха за първи път от цяла година и срещата беше прочувствена. Но тя не беше до него — за разлика от Джини, въпреки че й се налагаше да пътува по работа. Джини вече беше променила неизмеримо живота му и съдията с готовност я определи за настойник. След заседанието Андрю и Джини заведоха Блу на обяд, а Шарлийн се извини, че я чака работа, и побърза да си тръгне веднага щом излязоха от съдебната зала.

Така Джини стана официално настойница на Блу. Това бе огромна крачка и за двамата, както и нова отговорност един към друг. Ако беше заминала за Индия, Джини нямаше да може да присъства на заседанието, така че инстинктивното й решение да остане се оказа правилно. Във всичко това имаше и някаква магия — нещата, които се бяха случили, хората, които се бяха появили в живота й, училището, в което учеше Блу, изправянето на Тед Греъм пред съда. Ръката на съдбата бе докоснала всички. И причината за това бе Блу.