Даниел Стийл
Блу (6)

6

Както често се случваше при пътуванията до мястото на назначението й, Джини отлетя от Ню Йорк за Лондон, където имаше престой. Мразеше огромните размери и хаоса на „Хийтроу“, но й бяха познати. Обади се на Блу, докато чакаше. Той тъкмо беше в междучасие, така че поговориха няколко минути, след което тя подремна в чакалнята няколко часа и хвана самолета за Кабул. Проспа по-голямата част от полета, после взе друг самолет до Джалалабад в Източен Афганистан, където щеше да я посрещне човек от SOS/ЧП и да я откара през Хиндукуш и градчето Асадабад на границата с Пакистан до едно село край река Кунар, където се намираше лагерът.

Условията там се оказаха по-сурови, отколкото ги помнеше. В продължение на пет години мястото беше функционирало без сътрудничеството на „Лекари без граници“, но сега отново работеха тук, така че бе осигурена добра медицинска помощ, ала лагерът бе по-претъпкан, отколкото при предишното й идване. Продоволствието беше ограничено, липсваха каквито и да е удобства и атмосферата бе напрегната за работниците, които се стараеха да отговорят на нуждите на всеки бежанец. От SOS/ЧП работеха с цялата ефективност, на която бяха способни в една на практика военна зона, както бяха правили вече повече от трийсет години.

Шофьорът на Джини беше младеж тъкмо прехвърлил двайсетте, който правеше магистратура за лагера. Казваше се Филип, учеше в „Принстън“ и бе пълен с новаторски теории и наивни идеи какво трябва и не трябва да правят. Джини го слушаше търпеливо, но тя имаше много повече опит от него и гледаше по-реалистично относно нещата, които можеха да постигнат. Не желаеше да обезкуражава младежа, но знаеше, че повечето му предложения са били предлагани още преди двайсет години, ако не и повече. Положението в Афганистан бе напрегнато, при това от много време. Жените бяха подложени на ужасяващо малтретиране, а едно на всеки десет деца умираше.

Докато приближаваха лагера, Джини чу стрелба в далечината. Филип й каза, че в лагерите в самия Джалалабад положението било още по-лошо. В града имало над четирийсет лагера, повечето от кирпичени постройки и колиби, в които хората умирали от недостиг на храна. Децата понасяли най-тежкия удар. Много семейства отишли там, за да се спасят от боевете в провинциите, но всъщност умирали от глад и липса на медицинска помощ в лагерите. Трудно беше да се прецени коя участ е по-лошата.

След близо три години на терен Джини бе наясно, че понякога се налагаше само да помагат на местните да оцелеят в тежките условия, а не да ги учат как да живеят различно или да променят света. Беше свикнала да работи с тежко ранени жени, с деца, изгубили крайници или умиращи от ужасни болести, или от елементарни заболявания, за които нямаха лекарства. А понякога бежанците умираха просто защото им се беше струпало прекалено много. Работата й беше да ги подкрепя както може и да прави онова, което й е възможно.

Заля я огромна вълна от облекчение, докато слизаше от джипа. Да бъде тук, на място като това, където единственото важно беше човешкият живот и най-простите умения за оцеляване, свеждаше всичко до ценността на човешкото достойнство и живот. И всичко останало, през което бе преминала, изчезна в мига, в който пристигна. Чувстваше се необходима и полезна, можеше най-малкото да се опита да промени живота на тези хора, дори резултатите да не отговаряха напълно на надеждите й.

Из лагера бродеха деца, облечени в парцали и с гумени сандали на бос крак въпреки смразяващия студ, с жените носеха бурки. Самата тя си беше сложила бурка още щом кацна в Джалалабад, за да не скандализира някого и да не създава проблеми в лагера. И преди беше живяла и работила с бурка и покрита глава. Беше мислила за Блу на няколко пъти по време на дългия път, но щом се озова изправена срещу всичко тук, той бе почти забравен. Беше сторила каквото може за него, но сега имаше по-належащи задачи и трябваше да се съсредоточи, за да си върши работата. Страната беше в постоянна гражданска война и Джини бе научила от Филип, че много от бунтовниците живеели в пещери наблизо — нещо, което не я изненада.

В края на лагера имаше медицински център, където често караха ранени цивилни. Шокиращ брой от тях умираха от тежките си наранявания още преди да пристигнат и често имаха загнояли рани, които почти не бяха третирани досега. Условията бяха съвсем примитивни. Запасите от лекарства и превързочни материали се доставяха с хеликоптер веднъж месечно и трябваше да се справят с тях до следващата доставка. От „Лекари без граници“ идваха редовно да се грижат за по-тежките случаи, а през останалото време работниците правеха всичко по силите си с наличното.

Джини и Филип бяха сред малцината от персонала в лагера без медицинско образование. В миналото при подобни назначения Джини бе влизала в служещите за операционни палатки да държи подноси с какви ли не ужасии и кървави парцали в тях. Човек трябваше да е издръжлив, за да работи на такива места, и да има як гръб, тъй като често трябваше да помага при разтоварването на камиони с продоволствие и оборудване. Ала най-вече трябваше да имаш силен дух и изпълнено с обич сърце. Джини не беше в състояние да промени условията на живот или положението в страната, но можеше поне да накара бежанците да се почувстват малко по-удобно и да им даде утеха и надежда. С готовността си да живее с тях в лагера и да се излага на същите опасности тя им казваше с делата си колко важни са те за нея.

Две малки момичета, хванати за ръце, се взираха в нея и се усмихнаха, докато тя прекосяваше лагера до главната палатка. По-голямата част от оборудването и продоволствията бяха от стари военни излишъци, но им служеха добре. Джини беше облечена също с военни дрехи, носеше яки кубинки и мъжка канадка. Беше много студено и по-рано през деня бе валял сняг. Бе метнала бурката върху дебелите дрехи и когато я сваляше, лентата на ръката с логото на SOS/ЧП я идентифицираше като хуманитарен работник. В лагера имаше и двама души с ленти на „Червения кръст“ — фондацията й работеше в тясно сътрудничество с тях.

Тя докладва за пристигането си и се представи на някакъв едър червенокос англичанин с огромни мустаци. Той седеше на импровизирано бюро в главната палатка с газови калорифери наоколо. Беше бивш британски военен и се казваше Рупърт Макинтош. Беше нов тук, но бе работил на терен от години и бе известен със своята компетентност. За Джини беше удоволствие да се запознае с него.

— Чувал съм за вас — каза й той, след като се ръкуваха. — Имате репутацията на малко луда глава. Предупреждавам ви обаче, не искам никакви инциденти тук. Правим всичко възможно да ги избягваме. И държа нещата да си останат такива. — Той я изгледа строго, след което се ухили. — Трябва да кажа, че ловите окото с този костюм.

Джини също се разсмя — сигурно представляваше нелепа гледка с бурката върху дебелите дрехи и тежките кубинки. Той беше чувал, че е много красива, но му бе трудно да се увери заради всичките дрехи, които беше навлякла. Под бурката Джини носеше дори вълнена шапка. Но пък така беше тук — обличаха се според времето и работата, която трябваше да изпълняват, а не според модата.

Макинтош описа задачите, върху които се бяха съсредоточили досега. Доста жени и деца бяха намерили убежище в лагера, на местните не им харесваше, че те отказват да се върнат по домовете си, за да бъдат малтретирани отново. Но рано или късно трябваше да го направят. Разказа на Джини, че преди два дни в едно село наблизо убили една жена с камъни, защото била изнасилена. Обвинили я, че „съблазнила“ изнасилвача си. Мъжът бил пуснат да се прибере у дома си. Това беше типична ситуация тук, бяха се натъквали на подобни неща неведнъж.

— Яздите ли? — попита я Рупърт и Джини кимна. Беше забелязала коне и мулета в ограден с въжета район. Животните бяха единственото превозно средство в планините, където нямаше пътища. Беше яздила и преди в райони като този.

— Справям се.

— Значи ще свърши работа.

Когато по-късно тя отиде при останалите в трапезарията, в палатката се бяха събрали хора от какви ли не националности — французи, британци, италианци, канадци, немци, американци, — все работници от организации, които обединяваха усилията си в името на общото дело. Разнообразието от националности правеше атмосферата в лагера по-интересна. Всички владееха английски, а самата Джини говореше и малко френски.

Храната беше толкова лоша и оскъдна, колкото бе очаквала, и накрая едва не заспа с лице в чинията, уморена от дългото пътуване.

— Идете да поспите — посъветва я Рупърт и я потупа по рамото. Една германка я отведе до палатката им, където получи походно легло — едно от общо шест, също като Блу в „Хюстън Стрийт“. Ограничаването до най-основните неща и простите условия на живот й действаха утешаващо. Така човек можеше да погледне на всичко от друг ъгъл и проблемите, измъчвали го досега, преставаха да съществуват. Беше го открила още при първото си назначение. Бе твърде уморена да се съблича и заспа веднага щом се напъха в тежкия спален чувал. Събуди се чак сутринта.

На следващия ден отиде в палатката, която й посочиха, и се зае да записва историите на децата с помощта на преводач.

Работниците в лагера никога не се намесваха в местната политика, имаха и изрична забрана да го правят, така че през изминалата година бунтовниците не ги бяха безпокоили, макар всички да знаеха, че това може да се промени по всяко време.

Една седмица след пристигането в лагера потеглиха към планините с мулета, пътуваха по виещи се пътеки по стръмните склонове да търсят хора, които имат нужда от помощта им, и да ги свалят долу за медицински грижи. За целта бяха взели две резервни мулета и се върнаха в лагера с едно шестгодишно момче и деветнайсетгодишната му майка. Мъжът и бащата на жената не искаха да я пускат, но накрая се съгласиха заради детето. Лицето й беше забулено, не разговаряше с никого, през целия път беше забила поглед в земята и бързо се изгуби в групата местни жени, когато стигнаха в лагера.

Джини беше заета всеки ден от зори почти до полунощ, но нито веднъж не се почувства в опасност. Хората от района не бяха враждебно настроени към тях и броят на жените и децата в лагера продължаваше да расте. Около месец по-късно тя отиде до столицата Асадабад на провинция Кунар заедно с една от германките, един италианец и една френска монахиня. В града имаше офис на „Червения кръст“, който можеха да използват. Джини влезе със списъка съобщения и доклади, които Рупърт й беше поръчал да изпрати. Дадоха й бюро и компютър, а останалите отидоха да обиколят града. След като прати съобщенията на Рупърт, тя реши да провери собствения си имейл, вместо да обядва с другите.

Имаше три съобщения от Беки. Пишеше, че състоянието на баща им продължава да се влошава, и я молеше да се обади при първа възможност. Джини беше в Афганистан вече шест седмици, а последният имейл от сестра й беше пратен преди четиринайсет дни. Явно се беше отказала от опитите да се свърже с Джини и изглеждаше раздразнена от мълчанието й, въпреки че преди да замине, Джини я беше предупредила, че може да няма достъп до интернет. Имаше и имейл от Хулио Фернандес от приюта „Хюстън Стрийт“, и един от Блу, пратен само преди три дни. Реши да прочете първо имейла на момчето и бързо го отвори. Мислеше си за него, откакто беше дошла тук, но през повечето време по-належащи дела отвличаха вниманието й. Дните й бяха изцяло заети от работата.

Имейлът на Блу започваше с извинение и тя веднага се досети за останалото. Пишеше, че хората от „Хюстън Стрийт“ били много добри, но не понасял правилата. Другите хлапета също не му допадали особено. Някои били свестни, но един от съквартирантите му се опитал да открадне лаптопа му, а през нощта било толкова шумно, че не можел да спи. Имал чувството, че живее в зоологическа градина, и затова напуснал. Не знаел къде ще отиде, но бил добре и се надявал тя да е в безопасност и да се върне жива и здрава.

След като прочете имейла, видя, че има и един от училището. Съобщаваха й, че Блу е отпаднал две седмици след заминаването й. Последният имейл беше от Хулио Фернандес, който пишеше, че се опитали да убедят Блу да остане, но той бил твърдо решен да се махне. Блу не се съобразявал с правилника, бил свикнал да прави каквото си иска по улиците. Това не било необичайно, но било несъвместимо с изискванията към питомците. Така че Блу бе постъпил точно така, както бе предвидила Шарлийн — беше избягал от приюта и отпаднал от училище. И сега Джини нямаше представа къде е и не можеше да направи нищо. А трябваше да остане тук още шест седмици. При ограничената комуникация, ръцете й бяха вързани. Нямаше как да го следи оттук.

Отговори първо на имейла на Блу, като написа, че се надява той да е добре. Съобщи му, че при нея всичко е наред, и го помоли да се върне в приюта и училището. Напомни му, че ще се прибере в края на април и че очаква да го види в апартамента си. Опита се да се окуражи, припомняйки си, че той е успявал да се справя без нея тринайсет години и ще оцелее на улицата още шест седмици, макар да не беше доволна от стореното от него. Бе много разочарована, че е напуснал, особено училището. Щеше да се опита да промени нещата, когато се върне. Междувременно той трябваше да се оправя сам и да разчита на себе си, както беше правил преди. Но пък познаваше добре живота на улицата.

После благодари на Хулио Фернандес за усилията му и обеща, че ще се обади, когато се върне. Писа и до училището с молба да приемат отсъствието на Блу като уважително и ги увери, че той ще навакса изпуснатия материал. Всичко беше прах в очите, но засега можеше да направи само толкова. Накрая прати имейл на Беки и й обясни, че в лагера нямат други средства за комуникация, освен радиостанциите, които използваха само при спешни случаи и за близък обхват. Писмото до сестра й беше кратко и след като го изпрати, й звънна от офиса на „Червения кръст“. Беки вдигна на второто позвъняване.

— Къде си? — разтревожено попита тя.

— В Афганистан. Знаеш къде съм. В лагера нямаме интернет. За първи път идвам в града от пристигането си и едва ли ще дойда отново. Как е татко? — Ужасяваше се при мисълта, че може да си е отишъл.

— Всъщност е по-добре. Изпробват ново лекарство, което като че ли действа. Умът му е малко по-ясен, поне сутрин. Вечер винаги е много замаян. Но сега му даваме приспивателно, затова не се тревожа, че ще стане посред нощ и ще излезе от къщата, докато спим. — Страхът й от подобно нещо я беше държал будна месеци наред.

— Ох, слава богу. — Преди малко Джини беше обхваната от паника, но се почувства по-добре от думите на сестра си.

— Иска ми се да се върнеш и да започнеш по-разумен живот. Съвсем ненормално е, особено като се има предвид положението на татко. Няма как да се свържа с теб, ако нещата се влошат много или ако умре.

— Имаш спешния ми номер в местния клон на „Червения кръст“. Дадох ти го, преди да замина — напомни й Джини. — В извънреден случай ще пратят човек до лагера да ме намери. Иначе ще се прибера след шест седмици.

— Не можеш да продължиш да живееш така. На трийсет и шест си. Не си някое хлапе от Корпуса на мира без отговорности, а аз не мога през цялото време да вземам решенията. Ти също трябва да си част от това.

— Казах ти, ще дойда в Ел Ей, когато се прибера.

— Обещаваш го вече три години.

Джини не добави, че е много по-полезна тук, отколкото би била в Ел Ей. И чувстваше, че засега мястото й е именно тук.

— Не мога да говоря дълго. Звъня ти от телефон на „Червения кръст“. Целуни татко от мен.

— Пази се, Джин. Направи ни услуга и се върни жива.

— Ще се опитам. Вероятността да те застрелят в Ел Ей е много по-голяма, отколкото тук. В лагера е спокойно.

— Добре. Обичам те.

— И аз те обичам — отвърна Джини, макар че сестра й понякога да я подлудяваше. Не можеше да си представи да води живота на Беки или дори онзи, който бе имала преди. Да бъде омъжена, да има деца и да живее в Пасадена. Преди, докато Марк беше жив, Беки пак я критикуваше, че животът им е твърде повърхностен и бляскав. Сега пък си мислеше, че сестра й е полудяла. Двете открай време се различаваха съществено и Беки така и не бе одобрила постъпката й. Джини го знаеше и затова думите на сестра й не я жилеха толкова силно. Но за нея Беки винаги беше недоволната по-голяма сестра. Така беше още откакто бяха малки.

След като приключи разговора, Джини разпечата имейлите на Рупърт и отиде да потърси другите, които тъкмо приключваха с обяда си в един ресторант наблизо. Храната изглеждаше и миришеше ужасно и тя се зарадва, че е пропуснала храненето.

— Какво ядете? Тифозен специалитет ли? — Джини сбърчи нос и направи кисела физиономия. Поръча си чаша чай, после всички се поразходиха из града и се върнаха при джипа, за да се приберат в лагера.

Джини занесе имейлите на Рупърт и двамата побъбриха известно време. Още беше студено, особено през нощта — така беше от самото й пристигане. Тук в началото на март още си беше зима. Двамата с Рупърт обсъдиха някои от медицинските проблеми, с които се сблъскваха, и той каза, че след няколко дни отново ще иде из планините. Помоли я да го придружи, тъй като харесваше как тя общува с местните, особено с децата. Имаше мил и внимателен подход към тях.

— Някой ден и ти трябва да си родиш — подхвърли той с топла усмивка. Рупърт беше женен, но му се носеше славата на женкар. Почти не виждаше съпругата си в Англия. Той не знаеше нищо за миналото на Джини и се сепна от замръзналата й физиономия, с която посрещна коментара му.

— Аз… всъщност имах момченце — смотолеви Джини. — Загина заедно със съпруга ми в автомобилна катастрофа.

„Която стана по моя вина“ — мислено допълни тя.

— Ужасно съжалявам — отвърна покрусеният Рупърт. — Ама че тъпо от моя страна. Нямах представа. Мислех си, че си от онези неомъжени американки, които отлагат брака и децата, докато не навършат четирийсет. Напоследък като че ли стават много.

— Няма нищо. — Тя му се усмихна. Винаги й беше трудно да произнася тези думи, мразеше колко жалко звучат те и как предават скритата зад тях трагедия. Но изглеждаше неправилно да отрича съществуването на Марк и Крис. Това напомни както на нея, така и на Рупърт колко малко се познават и какво ги е накарало да се захванат с подобна работа. В неговия случай той беше отпаднал от медицинския университет, а и бе радостен, че вижда съпругата си само по няколко пъти в годината.

— Да разбирам ли, че нямаш други деца? — Той я погледна с искрено съчувствие, когато тя поклати глава.

— Именно затова се захванах с тази работа. Така мога да бъда полезна на някого, вместо да си седя вкъщи и да се самосъжалявам.

— Ти си храбра жена — с възхищение рече той.

Споменът как се бе взирала в Ийст Ривър на годишнината от смъртта им проблесна моментално в ума й. Единственото нещо, което я бе спряло онази нощ, беше срещата с Блу и оттогава тя възприемаше живота си по различен начин. За първи път от много време се чувстваше по-изпълнена с надежда и сега искаше да помогне и на него.

— Невинаги — честно призна тя. — Преживях някои доста тежки моменти, но докато съм тук, нямам време да мисля за това.

Той кимна и я поведе обратно към центъра на лагера, като много добре си даваше сметка, че дори навлечена с бурка и топли дрехи, тя е много красива жена. Беше й хвърлил око още от пристигането й, но тъй като бе чула за репутацията му от другите, Джини внимаваше да не го окуражава — той бе женен, а тя не искаше усложнения в живота си. Пък и беше дошла тук, за да работи.

Събитията в лагера не оставяха много свободно време, пък и се появяваха нови хора. Дойде делегация от Върховната комисия по човешките права в Женева, посети ги и група германски лекари, които бяха скъпи гости за времето, през което бяха тук. Джини и някои от другите пътуваха в планините с тях. Помогнаха при израждането на едно бебе и прегледаха няколко болни деца, които доведоха в лагера с майките им за допълнително лечение.

Две седмици преди заминаването си Джини се отправи отново в планините с други членове на медицинския екип. Всичко досега бе вървяло гладко и заместникът й трябваше да пристигне от офиса в Ню Йорк след седмица. Джини беше спокойна и бъбреше с Енцо, млад италиански лекар, дошъл предишната седмица. Докато яздеха по стръмната камениста пътека, двамата си говореха какво ще ядат, когато се приберат у дома — тук храната бе оскъдна и почти не ставаше за ядене. Минаха един труден завой и продължиха покрай една от пещерите, в които според твърденията се криели бунтовници. Тъкмо се смееха на шегата, която той бе подхвърлил, когато проехтя изстрел и конят й се изправи на задните си крака.

Джини се вкопчи в гривата му, като се молеше наум да не полетят надолу в дълбоката клисура. Успя да успокои животното и го дръпна от ръба, но конят бе нервен и пръхтеше. Италианецът понечи да хване юздата и да й помогне, когато проехтя втори изстрел, този път още по-отблизо. Водачът на групата им направи знак да се връщат обратно. В същия миг Енцо клюмна напред — куршумът го бе улучил в тила и бе пръснал мозъка му. Един поглед й беше достатъчен да разбере, че е мъртъв.

Един от германците бързо хвана поводите на коня и го поведе надолу, следван плътно от останалите. Нямаше нови изстрели, но Енцо бе станал първата жертва, която бяха имали от близо година. Не спряха, докато не стигнаха лагера. Един от мъжете свали безжизненото тяло на Енцо от коня. Бяха успели да го задържат да не падне по обратния път и всички бяха дълбоко покрусени от внезапната му смърт.

Малко по-късно целият екип се събра в палатката на Рупърт да обсъдят какви мерки за сигурност да вземат за през нощта. Никой не бе забелязал да ги следват по обратния път и затова заключиха, че става въпрос за случаен изстрел — и фатален за Енцо, чието тяло бе увито в брезент и натоварено на един камион, за да бъде откарано до града и върнато в Италия от „Червения кръст“.

Рупърт ги предупреди да бъдат много внимателни и постави мъжете от лагера на стража през нощта. Свързаха се с местните власти по радиостанцията и полицията обеща да дойде. В лагера цареше напрежение; Джини и останалите се опитваха да не тревожат жените и децата, но атмосферата се бе променила мигновено — от спокойни и уверени всички застанаха нащрек, обхванати от страх. Това накара Джини отново да осъзнае колко опасна е работата им и как не бива да рискуват живота си с лека ръка.

Малко след това Рупърт я повика в палатката си. Изглеждаше много сериозен, докато сядаше зад импровизираното си бюро.

— Другата седмица изпращам теб и останалите жени обратно у дома. Току-що ми съобщиха, че снощи имало и друга стрелба на няколко километра оттук. Мисля, че отново може да стане горещо. — Джини знаеше, че заместникът й е мъж. Рупърт много държеше на безопасността както на мъжете, така и на жените, и бе ефективен и истински професионалист, когато се наложеше. — Просто ще се чувствам по-добре, ако пратя някои от момичетата у дома. Прекара тук два и половина месеца, почти цялата си смяна. Свърши си работата и това е предостатъчно. — През последните два месеца нещата в лагера наистина вървяха по-гладко от всеки друг път благодарение на Джини.

— Готова съм да остана — изтъкна Джини. — Просто няма да се връщаме в планините. — Бунтовниците и бойците на опозицията рядко слизаха в долината от пещерите си.

— Знам, че си готова. Винаги си готова. Но е време да се връщаш у дома — настоя той и на Джини й стана ясно, че няма смисъл да спори с него. Беше решил твърдо. Тя му благодари и излезе. Тук беше почти като в армията — правиш онова, което ти нареждат. Рупърт командваше лагера като истински военен. Личеше си, че е бивш офицер, свикнал заповедите му да се изпълняват. Тя се върна в палатката си и съобщи на другите жени, че ги връщат у дома. Рупърт оставяше мъжете, но искаше колкото се може повече жени да напуснат лагера. Не смяташе за правилно да ги държи тук. И жените като че ли приеха новината с облекчение. Единствено Джини бе заявила, че е готова да остане, и щеше да го направи, ако той й позволеше.

Смъртта на Енцо помрачи атмосферата в лагера през следващите няколко дни. Нямаше други инциденти, но Рупърт бе непреклонен в решението си да върне жените и Джини беше на първо място в списъка му, тъй като заместникът й скоро пристигаше. И в деня, в който той дойде, Рупърт извика жените в палатката си.

— Заминавате утре — съобщи им. — Носят се упорити слухове, че насилието тук скоро може да се засили. Дори си мисля, че ще се наложи да преместим лагера, но така или иначе, вие заминавате. — После благодари на всички за чудесната им работа и побъбри няколко минути с Джини, след като другите излязоха. — За мен беше удоволствие да работим заедно — каза й той. — Бях чувал добри неща за теб преди да дойдеш, но реалността далеч надхвърли отзивите. — Усмихна й се. — Ти си адски храбра жена и вършиш страхотна работа. — Това беше голяма похвала, тъй като самият той бе много компетентен в работата си.

— Надявам се всичко да бъде наред при теб, когато се върнеш. И се надявам някога да се срещнем отново на някое подобно безумно място.

Самият той винаги бе предпочитал най-опасните. Липсваше му приливът на адреналин по време на бой и никога не се тревожеше за опасностите, които грозят самия него. Беше истински воин и се възхищаваше на Джини, защото според него и тя бе такава. Не се страхуваше от нищо. Дори когато убиха Енцо, не изпадна в паника, запази самообладание по целия път обратно до лагера, като помагаше на ездача от другата страна да поддържа тялото на Енцо на кога. Нито за миг не се уплаши, че самата тя може да бъде застреляна.

— Ще останеш ли известно време в Ню Йорк? — поинтересува се Рупърт. Искаше да побъбрят, преди тя да започне да си стяга багажа.

— Никога не оставам за дълго — отвърна с усмивка тя. — Аз съм като теб. Предпочитам да съм на място като това. Съживявам се, докато върша такава работа. Ню Йорк ме отегчава.

— Признавам, там никой не стреля по теб от пещери. Това поне можеш да избегнеш. — Но и двамата знаеха, че подобни опасности си вървят с територията и са част от работата.

Всички бяха смълчани на прощалната вечеря в трапезарията. Заедно с Джини заминаваха още пет жени — две французойки от Лион, пристигнали шест месеца по-рано от някаква организация във Франция, една англичанка и две германки. Джини се беше сбогувала с местните жени и деца, за които се грижеше. Когато напуснаха лагера, другарството, на което така се бе наслаждавала тук, вече й липсваше. И шестте жени бъбреха през целия път до Асадабад, а после до Джалалабад, откъдето трябваше да вземат самолета до Кабул. Единствено двете французойки се радваха, че си тръгват. Германките и англичанката бяха тъжни също като Джини. Всички знаеха, че ще им бъде трудно да се настроят отново за нормалния живот.

В разговора Джини сподели, че се занимава с тази работа от три години. Никоя от жените не познаваше друг, работил на терен от толкова много време, но пък тя не би приела нещата да са различни. Последното, което искаше, бе работа на бюро в Ню Йорк. Работата на терен за нея се бе превърнала в начин на живот.

Едва след като кацнаха в Кабул, тя започна да мисли отново за живота си в Ню Йорк. Обикновено се ужасяваше от мисълта, че трябва да се прибере в пустия си апартамент и да води отново безсъдържателния живот там. Но този път очакваше с нетърпение да стигне до Ню Йорк. Трябваше да намери Блу. Надяваше се, че ще се появи на прага й в деня, в който му бе казала, че ще се върне. Но и да не го направеше, тя бе твърдо решена да го търси и ако се наложи, да преобърне целия град, за да го намери. Изпита странна паника, която я заля като вълна, докато се тревожеше какво може да стане, ако не го види никога повече. Щеше да бъде съсипана. Каквото и да й струваше, трябваше да го намери.

Опита се да се свърже по скайпа от летището в Кабул, не получи отговор и му прати имейл, преди да се качи в самолета. Опита отново при престоя в Лондон. Той обаче не отговаряше нито по скайп, нито на имейлите й. Където и да се намираше, Блу мълчеше. Чудеше се дали не се е върнал в бараката. Беше началото на април и едва ли беше твърде студено, така че не се страхуваше. Искаше обаче да го открие колкото се може по-скоро и да разбере как е и защо е напуснал училище. А след като го намери, трябваше да спази обещанието си към Беки и да отиде в Ел Ей да види баща си.

Заспа, мислейки за Блу, в самолета за Ню Йорк и още мислеше за него, когато се събуди. Виждаше го в ума си, с пакостливия му поглед и най-сериозното му изражение. Когато кацнаха, беше съвсем будна. И веднага щом влезе в апартамента си, тя захвърли багажа и отиде до бараката. Той обаче не беше там. Градската управа си бе върнала имуществото и на вратата й се мъдреше катинар. И тъй като бараката вече не беше вариант, Джини нямаше представа къде да го търси.

На следващия ден дори не закуси, а отиде направо в „Хюстън Стрийт“, където се срещна с Хулио Фернандес. Научи, че Блу така и не се адаптирал и се върнал на улицата, както правели някои от хлапетата. Онзи живот им беше познат и в някои случаи по-лесен, въпреки неудобствата и рисковете. Пожела й късмет в опитите да го намери.

После се обади на леля му Шарлийн, но и тя нямаше представа къде е. Не го беше чувала, нито разговаряла с него от няколко месеца. И не пропусна да напомни на Джини, че я е предупредила, че той ще избяга.

Джини обиколи други приюти и места, за които й бяха казали, че се навъртат бездомни хлапета. След цяла седмица търсене най-сетне се предаде. Оставаше й единствено да чака дали момчето няма да се появи на прага на апартамента й. Беше му пратила няколко имейла, че се е върнала, но всички останаха без отговор. Пусна съобщение за него и в сайта за бездомните хлапета, ако случайно лаптопът му е бил откраднат или изгубен. Нямаше какво повече да направи. И беше разстроена, когато отиде в офиса на SOS/ЧП да предаде доклада си. Всички знаеха за случката със снайпериста и изпитваха огромно облекчение, че не е пострадала. Същото се отнасяше и за Беки, която беше научила от новините. Баща им все още се повлияваше добре от новото лекарство, макар да знаеха, че е само временно. Рано или късно отново щеше да се влоши. Лекарството можеше да забави болестта само за известно време. Джини предложи да се чуе с него, когато се върна в Ню Йорк, но Беки каза, че още се обърквал по телефона.

Десет дни след завръщането си се мотаеше безцелно из апартамента и се чудеше дали ще види Блу отново, когато й се обадиха от офиса. Трябвало да присъства на сенатско изслушване във Вашингтон за положението на жените в Афганистан, а тя бе идеалният човек за целта, тъй като се бе върнала от страната съвсем наскоро. Джини обикновено посрещаше с ентусиазъм подобни предложения, но след неуспешното издирване на Блу не беше в настроение. Беше изгубила още един човек, за когото я бе грижа, и макар той да не беше присъствал дълго в живота й, бе намерил място в сърцето й и тя се чувстваше потисната, че не го е намерила. Надяваше се, че където и да е, той е добре и не е пострадал, че не му се е случило нещо лошо.

Сенатското изслушване бе следващата седмица и тя прекара уикенда в подготовка на речта си за тежкото положение на жените в Афганистан. Много малко неща се бяха подобрили въпреки многобройните хуманитарни организации, работещи в страната. Беше почти невъзможно да се променят старите обичаи, а наказанията за нарушаването им бяха сурови, често със смърт. Смяташе да разкаже за двете жени, убити с камъни за престъпления, извършени от мъже спрямо тях. Тяхната история беше идеален пример какво трябва да се промени. Но налагането на тези промени бе битка, която не бяха спечелили и може би нямаше да спечелят още дълги години.

Трябваше да изнесе речта си в понеделник следобед на заседание на подкомисията по човешки права. Щеше да има още две речи, нейната щеше да е последната. Възнамеряваше да вземе сутрешния експрес до Вашингтон и да пристигне малко след дванайсет.

Отиде на Пен Стейшън, облечена в тъмносин костюм и с обувки с високи токчета — радикална промяна в облеклото за нея. Носеше куфарче с речта и лаптопа си, за да може да поработи по пътя и евентуално да направи някои промени в последния момент. Тъкмо се канеше да се качи във влака, когато видя група хлапета да тича покрай нея. Момчетата скочиха от перона и тръгнаха през релсите към някакъв страничен проход в тунела. Различи там и други хлапета със спални чували. Беше опасно, ако стъпят на неправилните релси, но хлапетата бяха отракани, знаеха и как да се крият, и охраната на гарата не подозираше за присъствието им.

И внезапно сред тях видя позната фигура. Носеше старата канадка, която му беше дала в нощта на първата им среща. Джини се озърна, за да се увери, че никой не гледа към нея, скочи от перона, като едва не се преби, и го извика, докато пресичаше релсите.

Той чу името си и се обърна. Когато я видя, лицето му пребледня, сякаш видя призрак. Погледът му й каза, че изобщо не е вярвал, че тя ще се върне някога. Беше решил, че няма да я види никога повече, а сега тя викаше името му и вървеше през релсите към него, при това на високи токчета. Първоначално стоеше като закован на място, но накрая бавно тръгна към нея. Лицето му беше безизразно, когато застанаха един срещу друг до релсите. Не идваше влак, тя беше задъхана от тичането и се крепеше несигурно на неудобните си обувки.

— От две седмици те търся къде ли не — каза тя и впи поглед в него. Ярките му сини очи срещнаха нейните. — Къде беше?

— Тук — просто отвърна той и махна към другите хлапета. Бяха все бездомници и живееха заедно в общото си гнезденце.

— Защо напусна „Хюстън Стрийт“ и заряза училището?

— Не ми хареса. А в училището е тъпо.

Искаше й се да го скастри, че и той е тъп, щом си мисли, че може да живее с незавършен осми клас, но премълча. И без това знаеше мнението й.

— Глупава постъпка от твоя страна — гневно поде тя. — И защо не отговори на имейлите ми, защо не ми каза къде си? Лаптопът още ли е у теб?

— Да. Помислих си, че здравата ще ми се ядосаш — засрамено смънка той.

— Ядосана съм, но това не означава, че не ми пука за теб. — Чу последното повикване за влака си. Не можеше да остане, но вече поне знаеше къде е Блу.

— Трябва да тръгвам. Пътувам за Вашингтон. Ще се върна късно вечерта. Ела утре в апартамента ми и ще поговорим.

— Няма да се върна там — упорито заяви той и тя не разбра дали имаше предвид училището, или „Хюстън Стрийт“, но нямаше време да го обсъждат точно сега. Погледна го за последен път, после се завтече и го прегърна, и той отвърна на прегръдката й.

— Ела да ме видиш. Няма да ти се карам — увери го тя. Той кимна и Джини забърза през релсите. Когато се качи на перона, се обърна да му махне, той й махна в отговор. Тя се затича с всички сили към експреса и се качи тъкмо когато вратите започнаха да се затварят. Гледаше назад, докато влакът излизаше от гарата, и го видя в тунела с другите момчета. Говореше и се смееше с тях в странния живот, който му беше познат. Беше прекарал на улиците два месеца, докато нея я нямаше, а това бе много време за хлапе на неговите години. Запита се дали ще дойде в апартамента й. Може би беше решил, че не иска да бъде част от живота й.

Влакът набра скорост. Джини се чувстваше раздърпана — сакото й се бе разкопчало и беше издраскала едната си обувка. Опита да се успокои и да прочете речта си отново, но сърцето й биеше лудо. Изпитваше огромно въодушевление, че го е открила, и единственото, за което можеше да мисли в момента, беше за Блу.