Сабине Тислер
Колекционер на деца (91)

90

Наближиха Каза Мерия и Бетина натисна клаксона.

— Не искам да ги уплаша. Тук много рядко минават хора — обясни тя. Спря точно пред къщата и слезе. — Енрико! Ян!

Никакъв отговор.

Марайке с мъка се измъкна от колата, взе патериците и закуцука след Бетина.

— Няма никой — обясни тихо Бетина. — И колата на Енрико я няма. Много странно…

В гърдите на Марайке се надигна паника. Спокойно, заповяда си тя, сега не бива да реагираш като майка. Ти си полицай и знаеш какво трябва да направиш.

— Първо ще обиколя къщата — обясни тя. — Внимателно се оглеждай и ми кажи веднага, щом нещо ти направи впечатление. Търсим нещо различно от вчера.

Бетина тръгна напред, Марайке закуцука след нея.

— Нищо — изохка след малко Бетина. — Не виждам разлики. Но и вчера не съм се оглеждала за подробности. Нямах представа…

— Добре, добре — опита се да я успокои Марайке, когато видя, че приятелката й преглъща.

После отиде до най-близката врата и натисна бравата. Вратата се отвори.

— Стой отвън и ме повикай, ако някой се приближи. Ще огледам какво има вътре.

Марайке влезе в къщата, а Бетина започна да се разхожда напред-назад, оглеждайки се на всички страни.

Марайке трепереше с цялото си тяло, но успя да претърси къщата бързо и съсредоточено, както работеше винаги. Патериците й пречеха, но не много. Дано само не се наложи да бягам с тях, защото съм загубена, помоли се безмълвно тя.

Започна с кухнята. Намери само един шкаф с плашещо малко храна — само най-необходимото. Лавица за съдове, под мивката парцал и почистващ препарат. В едното чекмедже прибори, в другото свещи. И толкоз. На масата няколко скици. Никакви пари, никакви списания, нито дори забравена книга. Никъде не се виждаше сандъче с разни дреболии. Стори й се невъзможно в тази кухня да яде и пие човек. И да живее.

В недовършената дневна Марайке намери щайга със спално бельо и кърпи, както и няколко книги. „Престъпление и наказание“ от Достоевски, „Одисей“ от Джеймс Джойс, „Братът на Шлафе“ от Роберт Шнайдер и „Граф Монте Кристо“ от Александър Дюма. Иначе помещението беше празно. Камината не беше използвана.

В съседната стая веднага си личеше, че е пребивавала жена. На масата, която служеше и за бюро, стоеше ваза с още свежа роза. Значи жената е заминала наскоро. Две писалки, няколко химикалки и моливи в красива кристална чаша, хартия за писма, до нея купчина списания, документи и няколко папки. Марайке прелисти набързо папките и внезапно извика тихо. Веднага позна момчето на снимката. Феликс, синът на Ане. Сниман на плажа, със стегнати мънички мускули.

Значи е бил той, каза си Марайке. Влязъл е във Вале Короната, откраднал е снимката и я е скрил между вещите на жена си.

Тя разрови сандъците, които стояха неразопаковани в стаята на Карла, и се опита да стигне до някакво заключение.

Дали Енрико е скрил снимката в папката, защото не е знаел къде да я дене? Ако жена му не съществуваше, това беше неговото бюро. Много женска подредба. Значи той беше хомосексуалист, който убива малки момчета и вероятно злоупотребява с тях. Картината постепенно се оформяше.

По челото на Марайке изби пот. Какво ставаше тук? Къде са Ян и Енрико?

Тя отиде в спалнята, където намери само един матрак на пода, върху него яке и мъжки панталон. В къщата нямаше нито едно място, където Енрико да пази личните си вещи.

Накрая Марайке влезе в работилницата му. Учудващо добре обзаведена в сравнение с останалите помещения. Колкото и да й беше трудно, тя претърси внимателно всяка кутийка с винтове, пирони и дюбели. Така я бяха учили преди много години в полицейското училище. Къде е най-добре да скриеш необикновен диамант? Сред други диаманти.

Къде ли може да са отишли? — питаше се през това време Бетина. Може би до магазина, за да купят винтове или дървен материал за оградката? Да, това е възможно. Но защо колелото на Ян не е тук? Енрико не би го взел в колата само за да купят няколко дреболии. Ако пък са решили да направят малка разходка пеша или с колела, защо колата на Енрико липсва?

Или пък Ян изобщо не е стигнал дотук, а Енрико е заминал някъде по работа?

Бетина въздъхна и започна да се моли с такава пламенност, каквато не беше изпитвала от детските си години.

По-късно тя не беше в състояние да каже дали е чакала половин час, или само няколко минути, докато приятелката й излезе от къщата. Марайке държеше в ръка малка кутия. Бетина никога не забрави как изглеждаше лицето на Марайке в този момент, когато тя докуцука до нея и я погледна, без да каже нищо. Веднага й стана ясно, че се е случило нещо ужасно. Ян е в смъртна опасност.

— След толкова години най-сетне имам доказателство. Разбира се, ще сме сигурни едва след като изследват находките в лабораторията — заговори глухо Марайке. — Но повярвай ми, Бетина, тук живее убиецът на деца, който отвлече и уби три малки момчета в Германия и поне още три в Италия. И ако не се случи чудо, нашият Ян ще е следващата му жертва. — Тя отвори кутийката. — Погледни какво има вътре, Бетина. Това са трофеите му. Шест кучешки зъбчета върху парче кадифе. Сигурна съм, че това са зъбите на Даниел, Бенямин, Флориан, Феликс, Филипо и Марко.