Сабине Тислер
Колекционер на деца (61)

60

Ане пристигна на „Пиаца дел Кампо“ в Сиена с цял час закъснение и силно раздразнена. Този следобед всичко вървеше наопаки. Разговорът с Елеоноре продължи по-дълго от очакваното, тръгна си ненавреме и пристигна в долината твърде късно, преуморена, прашна и запотена. Въпреки това реши да си вземе горещ душ, да си измие косата, да я изсуши и тогава да потегли за Сиена.

Оказа се обаче, че в долината няма ток, а следователно и течаща вода — водната помпа не работеше. След кратка, но силна буря главният бушон изгорял, а Карла не знаеше къде Енрико държи ключа за електрическото табло. Енрико продължаваше да работи в Каза Мерия и според Карла нямаше да се върне преди залез-слънце, а това означаваше най-рано към девет.

Ане беше готова да се разкрещи. Толкова се радваше на вечерта с Кай, а сега щеше да отиде при него мръсна, лепнеща от пот. Прииска й се да се качи на билото, където имаше обхват, да му звънне и да се откаже от срещата, но имаше чувството, че не е способна да направи и крачка, камо ли пък да изкачи билото.

Изми се набързо с водата от естествения басейн, проклинайки Карла за незнанието и несамостоятелността й. Карла обаче не виждаше проблем. Според нея на света имало и много по-страшни неща от липсата на ток. Във Вале Короната такива неща се случват често, заяви спокойно тя.

Ане не се впусна в дискусии. Облече чисти дрехи, гримира се набързо, сложи в чантата си грим, крем за лице и четка за зъби и потегли.

По каменистия черен път малко преди Дудова насреща й излезе камион, който караше право към нея и съвсем естествено очакваше тя да се върне по стръмния, пълен със завои път, докато се открие възможност за разминаване. Ане изпита желание да изскочи от колата и да каже на горския работник, че най-простото е камионът да влезе за малко в маслиновата гора, но й липсваха италианските думи. Човекът сигурно я беше взел за туристка и бе решил да се покаже. Още не я познаваше. Още никой не знаеше, че тя е новата собственичка и обитателка на Вале Короната.

Разминаването й струваше още пет минути и когато най-сетне зави по асфалтовото шосе към Сиена, часовникът показваше седем без двайсет.

За Ане Сиена беше най-красивият град на света с един-единствен малък недостатък: липсваха места за паркиране. Вече знаеше, че може да паркира около Стадио Комунале и отиде пеша до Кампото, но тази вечер всички улици към стадиона бяха задръстени. Ане спря колата и нервно погледна часовника си. Седем и пет. Ще мине доста време, докато стигне до Кампото. Дано Кай прояви търпение.

Паркингът пред стадиона се оказа затворен. Утре щяло да има футболен мач и феновете обикаляли наоколо в търсене не билети.

— Явно няма да стане — мърмореше си под нос Ане. — Добрият Бог протяга ръка над мен, за да ме предпази от морални прегрешения и плътски грехове. Явно нищо няма да стане, дяволите да ме вземат!

Тя удари гневно по волана, включи алармата и безогледно си проби път през чакащата опашка от коли.

Зелен светофар, още един — Ане преминаваше кръстовище след кръстовище, без да знае къде се намира. Усещаше обаче, че се отдалечава от центъра.

Когато се озова зад градските стени, реши да спре и да погледне картата. Наложи се обаче да мине през още три кръстовища, докато открие табела с името на улицата. „Виале Джузепе Мадзини“ — най-отгоре на картата. Ане зави със свистящи гуми, за да се върне през Порта Оливе и да стигне до „Палацо Салимбени“, но улиците бяха съвсем различни от отбелязаните на картата. Накрая се озова на Порта Камолия, която се намираше далеч зад стадиона и на голямо разстояние от Кампото.

Почти седем и половина. Ане беше напът да полудее. Най-добре да обърне колата и да се върне в новия си дом. Ще седне под ореховото дърво и ще отвори бутилка вино, за да полее този проклет ден. Точно тогава телефонът й иззвъня. Светна зелено, камионът зад нея даде сигнал. Ане натисна копчето на високоговорителя и изкрещя, без да погледне дали се обажда Кай, без да чуе какво има да й каже:

— Идвам! Все някога ще дойда, ако намеря място за паркиране и успея да стигна оттам до Кампото!

И изключи телефона.

Продължи да се лута още четвърт час и накрая паркира на „Пиаца дела Либерта“, пак близо до стадиона. Тръгна към Кампото и след двайсет минути изтощителен марш пристигна на срещата в осем и десет. По лицето й се стичаха вадички пот, спиралата оставяше тесни сивкави ивички по напудреното лице.

Кай я очакваше край фонтана. С отворена риза, с навити ръкави на лекото лятно сако, с ръце в джобовете. И май си свирукаше някаква песничка. Проклет да е, колко добре изглежда само, помисли си Ане, а аз ще се появя като някоя стара вещица, три дни обикаляла на метлата си в бурята.

Кай я видя отдалеч, махна й и се засмя.

— Едва не полудях — каза вместо поздрав Ане. — Само ако кажеш нещо за вида ми, ще впия нокти в гърлото ти.

Той сложи ръка на рамото й и я натисна да седне на едно стъпало.

— Седни и си почини, а после ще решим какво да правим.

— Така не мога да ида на ресторант! Цялата лепна! Във Вале Короната нямаше ток, а аз се върнах чак от Ла Пекора и не можах даже да си взема душ. — Ане го погледна и изведнъж избухна в смях. — Днес всичко върви наопаки!

— Добре тогава, каня те на душ и хладна напитка на терасата в жилището ми. Какво ще кажеш? Само няколко минути пеш. След това ще идем да вечеряме.

— Сигурна съм, че не съм в състояние да направя дори една крачка, но предложението ти е чудесно.

Тя се изправи бавно и раздвижи ръце и крака.

— Да вървим. Надявам се, че имаш поне едно кресло, в което да се настаня по-удобно, отколкото на тези стълби.

Тя каза „кресло“, но мислеше за леглото му.

Кай се зарадва, че Ане взе душ, вместо да влезе във вана. Като Алора, защото щеше да е принуден да й предложи течен препарат за пране вместо соли за вана. Тя се справи учудващо бързо и излезе на терасата, загърната в неговия синьо-зелен халат. Настани се удобно в един лежащ стол и въздъхна.

— Каква благодат!

Кай я гледаше и се учудваше как може една жена да изглежда толкова прекрасна в неговия огромен халат за баня. Приготви й кампари и сода с лимон, а за себе си наля уиски.

— Наздраве! Желая ти щастлив живот във Вале Короната.

Ане кимна безмълвно. Изпи питието си на малки глътки, наслаждавайки се на почивката.

— Фантастично — прошепна тя. — Гледката от жилището ти е невероятна. Моята долина прилича повече на Германия, но това тук е Италия.

— Вече съжалявам, че не ти показах и други обекти. От повечето къщи се разкрива чудна гледка и може би това ще ти липсва.

— Може би, може би, може би… — повтори замислено тя. — Човек никога не знае какво ще му липсва един ден. В долината има нещо, което ме привлича като с магия. Това място ме завладя. В него има нещо специално, което не съм в състояние да опиша. Когато отидохме там, изпитах чувството, че съм идвала и друг път. Сякаш познах къщата… Не, Кай, мисля, че постъпих правилно. Съдбата ме отведе в онзи малък рай. Ще живея там и ще чакам. — Тя разбърка питието си със сламката. — Знаеш ли какво, Кай, сега ще идем в леглото и там ще ти разкажа защо съм в Италия и какво очаквам от това място.

Тя стана и се усмихна. Улови ръката му и го поведе към спалнята.

Кай загуби ума и дума. Естествено, беше очаквал вечерта да завърши в леглото — но не си и помисляше, че инициативата ще дойде от Ане. Последва я без съпротива, с лудо биещо сърце. Кръвта шумеше в ушите му. Беше толкова развълнуван, сякаш му беше за пръв път.