Сабине Тислер
Колекционер на деца (62)

61

Отначало Енрико само усещаше, че не е сам на строежа. Чуваше шумолене, въпреки че беше пуснал бетонобъркачката и тя бучеше оглушително. Освен това запълваше дупките между едрите камъни с цимент и при всяко движение се чуваше плясък и стържене. Първо си помисли за змия, но змиите не понасяха строителни работи да нарушават спокойствието им и бързо се оттегляха. Не се сети за нито едно животно, което не би побягнало, и това го обезпокои.

Стана по-предпазлив, по-бдителен, по-често се оглеждаше. Въпреки това постоянно имаше чувството, че някой го наблюдава. Даже когато стоеше пред гърмящата бетонобъркачка и хвърляше лопати пясък в отворената й паст, усещаше поглед в тила си.

Наоколо нямаше хора. Ловният сезон беше закрит, в гората не растяха гъби, а италианците не излизаха просто да се разхождат. Периодът беше благоприятен. Той трябваше да побърза със строежа. Когато човек нямаше разрешение да строи, най-добре беше да постави властите пред свършен факт и да се надява на милост. Знаеше, че ще се наложи да плати глоба, но в крайна сметка ще легализират построеното от него и няма да го съборят.

Никога досега не беше искал разрешение за строеж и винаги имаше късмет. Мразеше дългата ръка на италианския закон в лицето на някой дребен и дебел чиновник да му предписва как да построи къщата си. Дълбоко презираше дребните духом, които се стремяха да действат в съгласие със закона, да се придържат към предписанията и да вземат десетки разрешения — и в крайна сметка да построят къща, каквато искат, само защото такава са им разрешили.

Той беше човек на изкуството, а изкуството беше до голяма степен спонтанност. Сутрин на закуска решаваше дали да направи прозореца висок или нисък, тесен или широк — или да сложи на мястото врата. Всяко от решенията му беше естетическо и един прост чиновник никога не би могъл да проумее каква амбиция го движи.

Вече два пъти беше водил Карла със себе си, за да опознае Каза Мерия. Първия път тя не се въодушеви особено. Пожела тераса на южната страна, а той държеше на северната. Беше й все едно, че терасата ще се вижда от пътя — за нея най-важно беше слънцето.

— Няма да е проблем да сложим чадър за слънце, нали? Така ще седим навън и през пролетта, и през есента, когато от северната страна е вече хладно.

Според Енрико хладната северна страна беше по-добра, защото терасата няма да се вижда от пътя, а погледът към дълбоката клисура и тъмната гора ще го успокоява. Постоянното търсене на слънце и топлина беше специфична женска черта — той предпочиташе да седи в сянката. Ако му стане студено, ще облече дебел пуловер.

Нека Карла си говори, нека се аргументира колкото ще — в крайна сметка той строи къщата и ще сложи терасата където му харесва. Тя нямаше влияние върху него — също както чиновниците и италианските закони.

Само веднъж, преди десет години, когато реставрираше Вале Короната, се появи сериозен проблем. Тъкмо когато заливаше с цимент дъното на естествения басейн, пристигна висш чиновник от надзорната строителна служба и разигра истински театър, защото Енрико нямал разрешение да строи басейн.

Енрико отлично си спомняше как изпадна в дива паника. Никога не се беше чувствал толкова несигурен и уплашен. Слепоочията му пулсираха, умът му отказваше да работи. Владееше го една-единствена мисъл: „Да спечеля време!“.

Остави лопатата и наложи на лицето си най-очарователната си усмивка. Покани чиновника на чаша хубаво вино и му подари две бутилки грапа „Ди Брунело“ — не харесваше това питие, но винаги държеше по няколко бутилки вкъщи за подкуп.

Обясни, че решил да придаде малко стабилност на естественото езерце, защото преливало при всеки дъжд и водите заливали долината. Даже влизали във воденицата и няколко пъти унищожили важни научни документи. Вътре било толкова влажно, че той получил астма, а приятелката му се оплаквала от болки в коленете.

Нямал представа, че подобна мярка, която ще се отрази добре на долината, на къщата и на природата, се нуждае от специално разрешение. Работил бързо и упорито, за да предотврати по-сериозни щети — а и да зарадва приятелката си, която обичала този басейн и плувала в него през всеки сезон. Ако не се бил намесил, малкият естествен басейн в долината щял да бъде разрушен завинаги от водната стихия. Бил готов да се закълне, че никога повече няма да излее и една кофа цимент, без предварително да е поискал разрешение. Защото уважавал италианските закони — те били справедливи и смислени, доколкото той като немец можел да прецени. За съжаление все още учел италиански и знаел твърде малко за италианското законодателство. Всяка вечер зубрел думи по два часа и слушал записи, за да се усъвършенства.

След това показа на „госта“ си, който в провинциална Италия е по-важен от кмета и всички се плашат от него, създадената от нищото къща, а после и снимки от жалката руина.

Чиновникът остана много впечатлен от словоохотливия германец, който беше вложил много пари и труд, за да реставрира стария имот, който имаше вкус и очевидно се стараеше да му угоди.

След два часа се сбогуваха. Чиновникът благодари за подаръка, отказа се да налага наказание и да събаря естествения басейн, нарече Енрико свой приятел и си замина, убеден, че светът ще стане по-добро място за живеене, ако има повече хора като Енрико.

Оттогава Енрико си живееше на спокойствие във Вале Короната и правеше каквото си ще. Смяташе да работи по същия начин и в Каза Мерия.

Само че там някъде имаше човек, който го наблюдаваше.

Това беше най-лошото, което можеше да си представи. Докато непознатият не се покаже, той не би могъл да му поиска сметка, да го прогони или да го нападне.

Чак след три седмици видя за първи път сянката й да изчезва между дърветата. И глава, която просветна като ярка точка между клоните.

След два дни я видя по-ясно. Тя стоеше зад един кипарис, усукваше кичур от русата, почти бяла коса и го дъвчеше, а тъмните й очи неотстъпно го следяха. Явно нямаше намерение да бяга. Зяпаше го, сякаш възнамеряваше да го закове за стената, издигната тази сутрин. Енрико не знаеше дали погледът й сигнализира страх, или агресия. Вероятно и двете.

— Buongiorno — поздрави той, опитвайки се да бъде любезен, макар че му се щеше да подгони с лопатата това същество, което от доста време го наблюдаваше, досаждаше му и го объркваше.

Тя не отговори. Само изръмжа предупредително като куче.

— Махай се! — извика той. — Нямаш работа тук!

Алора бавно поклати глава, притисна две ръце върху сърцето си, после презрително се изплю на земята.

— Алора — пошепна тя, почеса се между краката, седна на един пън и продължи да фиксира Енрико. Абсолютно неподвижна, с пронизващ поглед, непрекъсван дори от примигване.

В една от стаите на приземния етаж, където подът все още беше от утъпкана глина и нямаше таван, Енрико бе събрал инструменти и градински уреди, които му трябваха постоянно. Сега изнесе оттам една вила, вдигна я и тръгна срещу Алора.

Гъвкава като котка, тя скочи от пъна, стрелна се настрана, избягна умело удара с вилата и изчезна в гората, крякайки като ранена маймуна.

Енрико никога не беше виждал това странно същество и не вярваше, че го е прогонил завинаги. Остави вилата и се запита дали е в състояние да убие тази по свой начин красива белокоса вещица. Да, щеше му се да я набучи на острите върхове на вилата, но…