Сабине Тислер
Колекционер на деца (66)

65

Алора много държеше да знае сега кой живее във Вале Короната, след като мъжът с вилата и русата жена се бе нанесъл в дома на нейната nona. Освен това беше любопитна да разбере дали през всичките тези години, когато не се беше мяркала там, са настъпили промени.

На път към Вале Короната стъпи на стъкло. Седна на един пън, засмука големия пръст на крака си и изруга тихо. После стана и продължи напред, докато престана да усеща болка.

Долината си беше същата. Тиха и спокойна. Цветята си бяха по местата. Розмаринът, лавандулата и салвията бяха станали огромни храсти и човек можеше да си къса листа направо от прозореца на кухнята.

Алора намери без проблеми старото си скривалище и се пъхна в дупката. Може би някой спеше в къщата. След малко стана и направи няколко крачки встрани, за да вижда и мястото за паркиране. Там стоеше малък стар фиат, чиито гуми бяха обрасли с плевели. С тази кола явно не пътуваше никой. И в къщата нямаше никого.

Алора се приведе и прекоси горичката срещу къщата, която свършваше при потока. През цялото време не изпускаше къщата от поглед. От време на време спираше и се ослушваше. Нищо. Никакъв звук. Никакво движение.

Днес прозорците и вратите бяха затворени както някога, но поне не се чуваше онова страшно хленчене.

Алора стигна до малкия паркинг и оттам до къщата. Първо се изкачи по външната стълба и надникна в спалнята. Леглото под огромна мрежа за москити беше грижливо оправено и покрито със завивка от красиво избродиран бежов лен. На скрина срещу леглото бе поставено огледало, пред него бяха наредени гримове.

Алора продължи обиколката си. Не можа да надзърне в дневната, защото й беше необходима стълба. Гостната също беше подредена и тя не беше в състояние да определи дали през последните дни някой е спал в леглото, или не.

Алора долепи лице о кухненския прозорец и изведнъж се вцепени. Облиза леко прашното стъкло, за да вижда по-добре, и ужасът й нарасна. На снимката над диванчето позна малкото момче, което мъжът, наричан от нея „ангел“, бе изнесъл от къщата и погребал под бетона на пресушеното езерце, сега отново пълно с вода. Сърцето й заби лудо. Опита се да разбере защо снимката на това дете виси в кухнята, но не беше в състояние да разсъждава разумно. Главата й се усещаше като натъпкана с памук. Обзета от гняв и отчаяние, тя заблъска с чело по стъклото, все по-силно и по-силно, но не усещаше никаква болка. Едва когато стъклото се счупи и по лицето й потече кръв, мислите се върнаха в главата й. Тя се казваше Алора, денят беше слънчев и горещ. Намираше се в гората, в долината, къщата беше празна. Край нея нямаше никой.

Алора отчупи няколко стърчащи от рамката стъкла, за да не се нарани още, и се промуши през отвора.

В мивката видя две използвани чаши за еспресо. Сутринта някой е пил кафе.

Алора направи онова, което правеше в гората: коленичи и започна да души. Усети лек аромат, който й хареса. Помириса също гниеща салата в кофата за боклук, сирене в хладилника, прах по етажерката за съдове и плесен над мивката. Помириса изгорените паяжини в контакта, използван наскоро, почистващите препарати по пода, влагата на завесите. Помириса единствения гранясал орех в кошничката и специфичната миризма на жена в леглото.

Накрая се върна в кухнята и внимателно откачи снимката на Феликс от стената.