Сабине Тислер
Колекционер на деца (84)

83

Самолетът трябваше да кацне в пет и пет. Ане влетя в чакалнята на летище Веспучи в пет и шест и с облекчение прочете на таблото, че полетът закъснява с половин час. Настани се удобно в малкия бар, изпи едно еспресо и се опита да почете.

Залата за посрещачи беше необичайно малка, грозна и изобщо не отговаряше на очакванията, с които туристите кацаха във Флоренция. Подхождаше по-скоро на някоя незначителна пустинна държава, отколкото на един от най-красивите градове в Италия.

Няколко италианци разговаряха на висок глас, без да се притесняват, че всички ги слушат. Дребна чернокоса италианка носеше огромна табела, на която пишеше „Госпожа Кюперсберг“. Ане неволно се засмя. Нито един италианец не би могъл да прочете и да произнесе правилно това име. Италианците не бяха в състояние да произнесат дори съвсем обикновени немски думички.

На малкия екран най-сетне светна съобщение, че самолетът от Мюнхен е пристигнал. Само след няколко минути Харалд излезе през плъзгащата се врата.

Изглежда страхотно — беше първата мисъл на Ане. Много по-добре от преди. Явно му се е отразило добре, че няколко седмици не е ял манджите ми.

Той видя Ане сред посрещачите и се засмя като хлапак.

— Здрасти — поздрави я, когато се приближи.

Ане също му отговори със „здрасти“. И двамата бяха смутени и не знаеха какво да си кажат. Накрая Харалд я прегърна и я целуна по бузата.

— Хубаво е, че си тук — пошепна тя и улови ръката му. — Да вървим, защото съм оставила колата на забранено за паркиране място точно пред залата за излитащи. С нетърпение очаквам да видя израза на лицето ти, когато влезем в долината.

Харалд наистина остана много впечатлен от Вале Короната.

— Боже, колко романтично място — рече той, докато вървяха към къщата. — Фантастично! Не си го представях така. Започвам да разбирам защо си се влюбила като ученичка в това парче земя.

Той остави чантата си под стария орех и влезе в къщата. Обходи бавно всички стаи, опипваше стените и вратите, таваните и подовете. Провери как се затварят вратите и прозорците, но не каза нито дума.

— Добър ли е покривът? — попита той, щом приключи с обиколката.

— Мисля, че да, но засега не е валяло много.

— Къщата не е особено добра — отбеляза спокойно Харалд. — Вратите и прозорците явно са поставени от дилетант. Въпреки това е красива. Има атмосфера. Поздравявам те за твоя имот.

Каза „твой“, не „наш“ — отбеляза веднага Ане.

Харалд я прегърна, тя въздъхна и се облегна на гърдите му. Чувстваше се щастлива от одобрението на мъжа си и едва сега разбра колко й е липсвал.

Тя беше приготвила салата с риба тон и боб и свари макарони по арабски. Харалд обичаше доматен сос с люти чушлета.

Докато вечеряха, Ане пожела да научи какво става в родната Фризия и Харалд й разказа подробно за болните жители на градчето. Ане попита за Памела, но той й отговори, че не я е виждал от седмици и даже не знаел дали не е заминала някъде. Странно, но Ане веднага му повярва.

Докато Харалд разказваше, в сърцето й се надигна копнеж по дома и тя реши да се върне в Германия най-късно след месец. Съзнаваше, че не би могла да прекара зимата съвсем сама в долината.

Всъщност Ане нямаше намерение още първата вечер да разкаже на Харалд какво е преживяла в Италия, но след като изпиха две бутилки вино, езикът й се развърза. Харалд зададе съвсем обикновения въпрос: „Е? Научи ли нещо за Феликс?“ — и тя се разприказва. Не скри нищо от него. Описа връзката си с Кай, лудата Алора и полицайката, с която се бе запознала днес. Най-подробно разказа за открадването на снимката и за своите предположения.

Харалд я слушаше мълчаливо — също като Марайке — и по челото му се вдълбаха две отвесни бръчки. Други две се проточиха от ноздрите към ъгълчетата на устата и Ане много се учуди, защото никога досега не ги беше забелязвала. Лицето му изразяваше не само сериозност, но и строгост и това я обезпокои.

Тя свърши; Харалд мълча известно време, разтриваше кокалчетата на пръстите си и дъвчеше горната си устна. После заговори:

— Сериозно ли ми казваш, че си купила тази долина просто така, защото ти е харесала от пръв поглед, а сега се оказва, че се намираш на мястото, където живее убиецът и където може би е погребан Феликс? Нашето момче лежи под басейна? Това е безумна идея. Измислила си цялата тази история само защото някаква си луда или слабоумна, която не може да говори и да чете, хвърля рози във водата! Защо ми разказваш всичко това? Искаш ли да знаеш какво мисля?

Ане кимна.

— Мисля, че ти си лудата, скъпа моя. Вече не си наясно с действителността. Знам, случва се хора, които живеят сами, да изперкат. По цяла нощ се взират в тъмната гора и се вслушват във виковете на совите. Следят танците на злите вещици, на дяволите и призраците около басейна. Да, тук е прекрасно, но те моля да не ми пълниш главата с тези глупости.

— Ти не си разбрал нищо, нищичко!

В гърлото на Ане беше заседнала буца и тя говореше с мъка.

— Напротив, Ане, разбирам те, но аз съм реалист, а ти си истеричка. Това е всичко. Ако излезеш на разходка в гората и видиш купчина листа, ти ще започнеш да ги разравяш, защото смяташ, че отдолу лежи труп. Ти виждаш само трупове. Навсякъде. Това не е признак на душевно здраве, мила моя.

Ане се беше зарадвала, че след пристигането на Харалд двамата си общуват непринудено, спокойно и хармонично, но се оказа, че се е лъгала. Той разруши хармонията. Прииска й се да го изгони от къщата. Не можеше да легне в едно легло с него. Искаше да остане сама. Той идваше от друг свят и не беше в състояние да разбере нейния. Край. Всичко свърши. Между двамата повече нямаше връзка. Миналото не можеше да се върне.

— Вече знаеш къде са банята и спалнята — каза просто тя и се запъти към стълбата. Нямаше намерение нито да си маха грима, нито да си измие зъбите. Искаше само да легне и да заспи, за да не се пита защо мъжът й не може да разбере, че тя търси причината за изчезването на Феликс и е на път да разгадае тайната. Само така щяха да решат общия си проблем. За него тя беше просто жена, която си е изгубила ума.

След около половин час Харалд влезе в спалнята и веднага видя, че възглавницата на жена му е мокра. Ане беше плакала, докато заспи.

Той се мушна тихичко под завивката, угаси светлината, прегърна Ане и целуна косата й.

— Утре сутринта всичко ще изглежда другояче, любов моя. Утре ще помислим какво да правим оттук нататък. Не се притеснявай за нищо.

Ала Ане спеше дълбоко и не чу тези думи.

На следващата сутрин тя се събуди рано, но мястото до нея беше празно. Ала си личеше, че леглото е било използвано, освен това Харалд бе навил завивката на „салам“, както правеше винаги, и я беше избутал в края на леглото.

Ане стана и погледна през прозореца. Харалд стоеше на ръба на басейна само по шорти и се взираше замислено във водата. Ане наметна халата си и отиде при него. Той я видя да идва, усмихна се и посочи басейна.

— Ама че гадост! Човек може да влезе в тази помия само ако много му се иска пиявиците да му изсмучат и последната капка кръв. Какво ти каза онзи Енрико за отточната тръба?

— Твърди, че е някъде в предната третина. Не можа да ми обясни точно къде. Каза, че човек трябва да се гмурне, да напипа капака в тинята и после с много сила, или най-добре с подходящ инструмент, да го завърти. Сигурно междувременно е целият в тиня и не може да се раздвижи.

— Любимият ти Енрико е побъркан — промърмори пренебрежително Харалд. — Как е могъл да построи такъв непрактичен басейн? Това е идиотщина. Моля те, Ане, свари по едно силно кафе, а аз ще видя какво мога да направя.

— Наистина ли ще се гмурнеш да търсиш капака? — попита ужасено тя и го огледа недоверчиво. С тънките си бледи крака Харалд изобщо нямаше вид на гмуркач.

— Да не съм луд! И с десет коня не можеш да ме завлечеш до тази дупка! Имаш ли някакви инструменти?

Ане му показа навеса зад банята и местата, където бяха натрупани камъни, строителни отпадъци, греди, железа и тем подобни. Енрико или не е имал желание да ги изнесе, или е смятал, че едно или друго ще му влезе в работа по-нататък.

Докато Ане правеше закуска, Харалд се ровеше в отпадъците.

Когато изнесе таблата, тя видя, че е намерил дълъг железен прът и ровичка с него по дъното на басейна. Повика го да закусят, но той само махна с ръка и продължи да търси. След малко през тялото му премина тръпка като от удар. Очевидно беше намерил нещо и усещаше съпротива.

Харалд продължи да забива пръта в дъното на басейна с все сила и да ругае все по-ядно. Ане го наблюдаваше от масата под ореха. Сигурно съжалява за онова, което ми наговори вчера, помисли си тя, иначе нямаше да се занимава с басейна. Трудно е да се говори с него, но за щастие понякога сам стига до правилното решение.

Ане тъкмо си намаза филийка с мармалад, когато Харалд нададе ликуващ вик. В същото време от тръбата в стената на басейна потече силна струя зелена вода.

Харалд се засмя доволно и се запъти към масата.

— Ще си измия ръцете и ще облека нещо топло — каза той, — после ще закусим на спокойствие, докато помийната яма се изпразни. Тогава започва голямото чистене. Както виждаш, има моменти в живота, когато човек е принуден да си послужи с груба сила. Знаеш ли къде има магазин, за да купим нов капак за тръбата?

Ане кимна и Харалд влезе в кухнята.

Сгушена в скривалището си, Алора наблюдаваше къщата и двора. Там отново се бе появил непознат мъж и тя не посмя да отиде при Ане. Най-вече защото и този мъж правеше странни неща с басейна. Каменната грамада се изпразваше бързо — също както някога, когато дяволът бе излязъл от къщата с детето на ръце.

Алора изпитваше страх. По гърба й лазеха студени тръпки и скоро обхванаха цялото тяло. Треперейки, тя се долепи до дървото. И днес бе донесла рози, но не посмя да ги хвърли във водата. По-добре да ги накъса на парченца. Инстинктът й казваше да чака и да разбере какво ще се случи по-нататък.

Чакането продължи цели четири часа. Едва тогава Ане и непознатият мъж излязоха от почистения басейн, натоварени с метли, парцали, маркуч, лопати и куп четки. Отнесоха всичко в малкия навес зад банята и влязоха в къщата. Скоро се появиха отново, облечени за излизане: Ане с джинси и пуловер, мъжът с кафяв кадифен панталон и кожено яке. Заключиха грижливо, слязоха до паркинга, качиха се в колата и потеглиха нанякъде.

Алора отлично чу как Ане каза на мъжа:

— Първо ще опитаме в Амбра и ако не намерим, ще идем в Монтеварки. Там има няколко магазина.

Слънцето вече стоеше високо над долината. Алора клекна на ръба на басейна и търпеливо изчака дъното да изсъхне. После се зае за работа.