Сабине Тислер
Колекционер на деца (81)

80

Новините бяха към края си и Ане се питаше дали да гледа американския трилър, който започваше в единайсет. Точно тогава от шосето дойде сигнал на кола. В първия момент тя се уплаши до смърт, но веднага се сети, че човек, който иска да я нападне, няма да й даде сигнал, че идва. Най-вероятно беше Енрико — той съобщаваше по този начин за себе си.

Ане включи външното осветление, излезе от къщата и го изчака да прекоси двора. Вече минаваше единайсет и Енрико вероятно имаше сериозна причина да дойде по това време. Пътят през гората и денем беше труден, да не говорим за безлунна нощ като тази.

— Здравей, Енрико — посрещна го любезно Ане.

— Здравей, как си? — попита ведро той, сякаш беше най-естественото нещо на света да се появи по това време в една самотна къща, където живее сама жена.

— Добре съм. Случило ли се е нещо?

— О, не, нищо. Исках да те видя. Това е всичко.

Ане се стъписа, но реши да не реагира.

— Заповядай, влез — покани го тя. — Навън вече е доста хладно.

— Наистина ли? Аз обичам да седя навън. Понякога прекарвам цялата нощ под открито небе.

Двамата влязоха в дневната.

— Къде е Карла? — попита Ане.

— Отдавна заспа. Цял ден нарежда камъни, за да оправи входната алея, и беше много уморена. Не чу, че излязох с колата. Просто трябваше да дойда тук, разбираш ли?

Ане кимна. Ситуацията беше повече от странна, но тя реши да крие стъписването си.

— Искаш ли чаша вино?

— С удоволствие.

Ане донесе бутилка и две чаши и седна срещу Енрико. Допреди малко й се спеше, но сега беше будна и нащрек.

— Е, свикна ли вече с Вале Короната? — попита мило той.

— До известна степен. Ако не се беше случило това със снимката на Феликс, щеше да ми е по-лесно.

Енрико кимна.

— Мистериозна история. Имаш ли представа кой може да е бил?

— Не, никаква. Нищо не разбирам. Вероятно до края на живота си няма да открия злосторника. Както и никога няма да разбера какво се е случило с детето ми.

Ане се чудеше на лекотата, с която лъжеше. Най-лесното беше да разкаже на Енрико за Алора, но по някаква незнайна причина реши да си мълчи. Това стана съвсем несъзнателно.

— Често мисля за теб — заговори тихо Енрико. — Представям си как живееш тук. Сама, в мълчание и в мрак. Особено когато работя, ти си винаги в мислите ми. Възхищавам ти се. Ти си силна жена, Ане, няма много като теб. Но ме е страх, че може да ти се случи нещо. Затова дойдох. Все по-често се будя нощем и ми се иска да скоча в колата и да дойда, за да се уверя, че си добре.

Ане се усмихна.

— Аз съм възрастна жена, Енрико. Знам как да си помогна. Освен това Кай идва често.

Тя се чувстваше поласкана от загрижеността му, но в същото време в сърцето й покълна лошо чувство. Непременно трябваше да разбере какво цели Енрико.

— Хубаво е, че се намерихте. Аз много харесвам Кай, ценя го. Той е мил човек.

Дрън-дрън, помисли си сърдито Ане. Енрико не се интересува от никого другиго, освен от себе си. Кай му е напълно безразличен.

— Смятам да прочистя басейна — съобщи Ане и със задоволство забеляза как Енрико трепна. В следващия миг обаче той се усмихна.

— Откъде ти хрумна тази мисъл?

— Изнервя ме, че не виждам какви гадини плуват вътре. Страх ме е да се изкъпя. Една сутрин Кай опита, но излезе само след минута. Няма да търпя повече това положение. Ще ми кажеш ли как да източа водата? Опитах, но не намерих нищо. Няма кран, няма тръба навън, нищо.

— Изчакай до пролетта. Скоро ще дойде есента и вече няма да има смисъл. Ще стане много студено, за да се къпеш в басейна.

— Вероятно си прав, но искам да знам как се изпуска водата. Вероятно си предвидил нещо за такъв случай.

— Кога смяташ да се върнеш в Германия?

— Не знам — въздъхна Ане и зарея поглед из кухнята. — Понякога се будя с намерението веднага да си събера багажа и да замина. После си казвам, че ще издържа още няколко седмици. А има и дни, когато съм твърдо решена да прекарам тук остатъка от живота си. Наистина не знам.

— Ще ти направя едно предложение. — Енрико изпи чашата си на един дъх. Ане никога не го беше виждала да пие така и много се изненада. — Забрави басейна. Ще ти трябват много време и сили да го изчистиш. Чака те мръсна работа. Дни наред ще стоиш в тинята и ще ринеш мръсотията с лопата. Това не е за теб, Ане. Няма да издържиш да прекарваш часове сред змии и всякакви други гадини. Аз ти обещавам да почистя басейна, докато ти си в Германия. Щом се върнеш, ще имаш чист басейн и бистра вода.

Ане не беше напълно убедена.

— Благодаря ти, но аз искам да сложа помпа и да увелича малко площта на басейна. Първо ще говоря с Харалд. Надявам се да ми даде малко пари. Глупаво е, че разполагам с естествен басейн, а не мога да го използвам.

— За да сложиш помпа, трябва да разрушиш целия басейн й да го изградиш наново. Ще ти трябва разрешително и преустройството ще трае цяла година. Имотът ти ще се превърне в строителна площадка и новият басейн ще струва цяло състояние. Това ли искаш?

— Защо не? Не съм мислила по този въпрос.

— Докато се стигне дотам, аз ще почистя басейна за теб. Съгласна ли си?

— Не искам да работиш за мен, Енрико, не е почтено!

— О, това не бива да те притеснява.

Той взе ръката й и започна да милва малкото й пръстче. Ане го възприе като интимно докосване и се стресна, но не издърпа ръката си.

— Много мило от твоя страна, но си имаш достатъчно работа в Каза Мерия.

Енрико само се усмихна.

— И така, има ли отточна тръба, или не?

— Има, разбира се. На дъното. Някъде в първата третина пред водопада. Трябва да я търсиш и да ровиш в тинята, докато я напипаш. Трудна задача. Водата е много студена. Тръбата е затворена с капак, който се отвърта трудно. Аз имам инструменти, но човек, който не познава басейна, няма да се справи в тинята, защото няма да вижда нищо.

Ане усети как я обзема гняв.

— Страхотно. Очевидно си намерил много практично решение да запазиш басейна.

— За мен той е по-скоро езеро. Исках да се напълни с водорасли и с всякакви растения, да се насели с водни животни. Не съм имал намерение да изпускам водата и да чистя дъното. Беше случайност, че сложих отточна тръба. Първоначално смятах да бетонирам цялата повърхност.

— Супер — промърмори примирено Ане. — Значи засега да забравя басейна.

— Нали ти обещах, че ще го изчистя? Даже може да измисля нещо, за да пускаш водата сама.

Ане кимна. Беше много ядосана от идиотските измислици на Енрико и вече не се притесняваше, че той ще свърши мръсната работа вместо нея.

Тя напълни отново чашите и изнесе празната бутилка. Енрико се изправи тихо и застана зад нея. Ане го усети едва когато я хвана за раменете и внимателно я обърна към себе си.

— Усетих го още първия път, когато ти се появи в двора на Вале Короната.

— Какво? — попита задъхано Ане. Не можеше да си представи, че Енрико иска нещо от нея, и не знаеше какво да прави.

— Усетих, че между нас ще възникне нещо много специално. Ние с теб сме сродни души, различни от другите хора. — Той плъзна пръсти по веждите й, очерта контурите на бузите, спусна се по шията и стигна до гърдите. — Мисля, че ти си единствената, която разбира защо съм живял във Вале Короната, а аз съм единственият, който разбира защо искаш да живееш тук. Тук и никъде другаде.

Ане се освободи от ръцете му и се върна на масата. Нямаше никакво желание да се впуска в интимности с Енрико. Дързостта му я разгневи.

— Защо?

Вместо да отговори, той попита:

— Имаш ли нещо против да нощувам във воденицата?

Точно от този въпрос се беше опасявала. Разбира се, че имаше нещо против, но не беше в състояние да му откаже. Защото той й позволи да живее във воденицата, докато сключат договора за продажба.

Енрико усети колебанието й.

— Виното ми се качи в главата. Ще ми е трудно да шофирам през гората в този мрак.

Ставаше все по-лошо. Ане усети как я обля студена пот. Защо този човек просто не я оставеше на мира?

— Разбира се, че можеш да нощуваш във воденицата — отговори глухо тя. — Но аз съм сложила матрака в долното помещение, защото в момента не ми е нужен.

— Няма проблем — кимна спокойно Енрико.

— Какво ще каже Карла, когато види, че те няма?

— Докато тя се събуди, аз ще съм се прибрал. Обикновено се налага да я будя, иначе ще спи до обед. И това се е случвало.

Ане кимна и духна свещта.

— Трудно е да продадеш къща, която си построил с двете си ръце — заяви изведнъж Енрико. — Все едно детето ти е пораснало и е заминало в друга страна. Някъде, където е недостижимо. Преди теб имах трима клиенти за Вале Короната, но аз отказах да я продам.

— Кай не ми е казал нищо за това!

— Защото клиентите не бяха потърсили неговата агенция. Аз бях дал обява в местното вестниче в Амбра. С код.

— И защо не продаде Вале Короната на някого от тримата?

Енрико вдигна рамене.

— Откъде да знам? Инстинктът ми подсказваше, че не са истинските. Няма да оценят Вале Короната и — това е най-важното — мястото им не е тук. Но когато се появи ти… — той направи ефектна пауза и се усмихна многозначително, — … веднага разбрах, че къщата е очаквала именно теб.

— Би било хубаво, ако си прав — отвърна тихо Ане.

— Това е магично място — промълви Енрико.

— Забелязвам го всеки ден.

Значи и Енрико е усещал, че Вале Короната е нещо много специално. Тази мисъл я успокои.

— Човек трябва да общува внимателно с това място, Ане. Не бива да нарушава магията му, иначе мирът, който лежи над тази долина, ще бъде нарушен.

Енрико стана и я прегърна.

— Спи добре! Благодаря ти, че ми даде убежище!

Целуна я съвсем леко по бузата и излезе от стаята. Ане го изчака, докато включи осветлението във воденицата и спусна завесите. После се качи в спалнята и си легна. Казаното от Енрико не преставаше да занимава ума й. Как би могла да наруши мира в долината? Може би, като организира шумно празненство? Или извика секачи да махнат няколко дървета? Или като разруши басейна?

Утре ще го попитам какво е имал предвид, реши тя и заспа спокойно.

На разсъмване Ане се събуди от шумните птичи песни и излезе в двора, но Енрико вече го нямаше. Воденицата изглеждаше непроменена, матракът бе облегнат на вратата към банята. Ане огледа навсякъде, но така и не разбра дали Енрико е нощувал там, или не.