Сабине Тислер
Колекционер на деца (86)

85

Може би всичко щеше да стане другояче и да завърши щастливо, ако онази сутрин Марайке не се беше спънала на път към банята. От малката спалня на първия етаж до банята водеше тясна извита стълба, чиито стъпала бяха с различна височина и дълбочина.

Марайке беше по чехли, сънена и невнимателна. Спъна се на предпоследното стъпало, падна лошо и нарани левия си глезен.

Елеоноре веднага й предложи да я откара при докторката в Амбра, за да видят дали няма нещо счупено, а Бетина реши да излезе на дълга разходка с децата. Предишната вечер бяха решили да отидат всички заедно в Сиена, за да разгледат катедралата, „Пиаца дел Кампо“ и евентуално още няколко църкви, а в най-лошия случай и няколко музея. Еда и Ян, естествено, не бяха особено въодушевени и промяната в плана ги изненада много приятно.

Към девет и половина Марайке, подкрепяна от Елеоноре, докуцука до колата, за да отидат на лекар в Амбра. Горе-долу по същото време тръгна и Бетина с децата. Всеки от излетниците носеше в раницата си бутилка вода и достатъчно храна, защото възнамеряваха да направят дълга обиколка.

Бетина носеше подробна карта на гората и беше начертала маршрут през Монтеварки към Сан Винченти, после напряко през долината до Монте ди Рота, след това връщане в Ла Пекора през Каза Чингале.

Елеоноре и Марайке седяха почти два часа в чакалнята на лекарката. Когато най-сетне им дойде редът, тя хвърли само бегъл поглед на подутия крак и ги прати в болницата на Монтеварки, в отделението за спешна помощ. Обясни им, че кракът трябва да се види на рентген и евентуално да се гипсира.

След три часа Марайке излезе от болницата с патерици. Рентгенът не показа счупване, затова бинтоваха здраво глезена и я пратиха да си ходи вкъщи с добрия съвет да вдига стъпалото на възглавница и да се щади.

— Слава богу, че не е счупен — каза Елеоноре по обратния път.

— Странно е, но имам чувството, че не мога да направя нито крачка — отвърна мрачно Марайке. — А това е крайно неприятно за хора с моята професия.

До Сан Винченти излетът премина без произшествия. И Ян, и Еда се държаха необичайно добре и почти не мърмореха. Еда приказваше почти без прекъсване и многословно хвалеше приятеля си Мики, който бил вече в дванайсети клас и искал да следва информатика. Мики имал ужасно акне, бил метър и деветдесет и пет висок и все още не умеел да координира движенията на крайниците си. Когато го заговаряли, ставал яркочервен и се срамувал, че е жив. Но всичко това не пречело на Еда да е силно влюбена в него и да го смята за най-прекрасния човек на света. Голяма работа, че не си отварял устата — нито за разумен разговор, нито за целувка.

Бетина беше трогната от готовността на момичето да говори за любимия си и оцени високо това доказателство за доверие. Помнеше, че на възрастта на Еда се бе влюбила с цялото си сърце в учителката си по химия и беше толкова отчаяна, че започна да заеква и да фъфли. В сравнение с нея Еда беше в много по-добро положение. Трябваше да почиват цели три пъти, защото телефонът на момичето звънеше — обаждаше се, естествено, Мики (тя го наричаше „Майки“). Всеки път Еда изтичваше в храстите, шепнеше влюбено в продължение на десет минути и се връщаше с пламнало от щастие лице. Бетина се опита да си представи какво може да е толкова вълнуващо в тези дълги монолози, но не успя.

Зад Монтебеники Ян намери малка костенурка. Помилва бронята й и започна да я чеше под главата, която тя подаде с готовност, защото й беше приятно. Ян изпадна в блаженство и когато Бетина му разреши да вземе костенурката, едва повярва в щастието си. Натъпка джобовете си със зеленина за вечеря на костенурката и я понесе като рохко яйце. Когато Еда отново се скри в храстите, за да се чуе с Мики, двамата с Бетина обсъдиха как да нарече костенурката.

Прекосиха Сан Винченти. Бетина се чувстваше доста уморена, но Ян и Еда изобщо не усещаха умора, защото бяха твърде заети с любимците си.

Точно на изхода на селото Бетина тръгна по черен път, който според нея трябваше да ги поведе в правилната посока. На картата беше отбелязан друг път, започващ от средата на селото, но тя не го откри никъде.

След около половин час изведнъж се озоваха пред къща, скрита зад малък хълм. Бетина изобщо не очакваше да види къща на това място и бе обзета от неприятното чувство, че е попаднала в частен имот. Ян и Еда бърбореха весело, докато тя се оглеждаше с надеждата да види някого, на когото да се извини за нахлуването и който да я упъти.

— Не викайте толкова — помоли тя, докато минаваха покрай къщата.

Енрико седеше под смокиновото дърво с кръстосани крака и се усмихваше ведро.

— Здравейте! — поздрави той. — Каква приятна изненада! Тук много рядко идват хора. Виждам, че ви мъчи жажда.

Бетина се смая от сърдечното посрещане и се учуди, че непознатият им говори на немски.

— Откъде знаете, че сме немци?

— Вижда се — засмя се Енрико. — Освен това чух част от разговора ви. Моля, заповядайте, седнете.

— Благодаря. — Бетина прие поканата с удоволствие, Ян и Еда също се зарадваха, че ще си починат.

Енрико донесе вода, плодов сок и солети, каквито винаги имаше вкъщи, в случай че хлябът свърши.

Последва непринуден, приятен разговор, в който се включиха дори Ян и Еда. Енрико веднага им стана симпатичен. Бетина разказа, че са дошли на почивка в Ла Пекора, а Енрико обясни, че по случайност познава добре мястото, защото Ла Пекора е една от къщите, които е преустроил и подновил.

Бетина узна, че новият й познат е архитект, решил да се махне от Германия, в момента за съжаление сламен вдовец, понеже жена му заминала при родителите си. Енрико разказа за своя живот в самота, за желанието си да забрави завинаги света на големия бизнес и да оцелява с малко собственост и по възможност без постиженията на цивилизацията като радио, телевизия и компютри, че се старае да пести ток и вода.

Ян и Еда го зяпаха, сякаш бяха попаднали на извънземен. Как е възможно да се живее без телевизор и компютър? Това е безумие! Подобен живот им изглеждаше абсолютно невъзможен. Бетина обаче остана възхитена от странния немец.

Ян пусна Хари — така бе кръстил костенурката — да се поразходи във високата трева зад къщата, но нито за секунда не я изпусна от поглед. Страхуваше се да не я загуби, защото тя се движеше учудващо бързо. Енрико му показа листа от глухарче — любимата храна на костенурките — и наряза ябълка на тънки парченца, които Хари жадно погълна.

— Ако искаш, ела ми на гости през някой от следващите дни — покани го сърдечно Енрико. — Ще ти направя ограда за костенурката, за да я пускаш свободно в Ла Пекора и да не се налага постоянно да я следиш. Ужасно е все да те е страх, че ще ти избяга.

— Наистина ли? — попита плахо Ян. Не можеше да повярва, че този напълно чужд човек е готов да направи толкова много за него.

— Наистина — отговори нежно Енрико и го помилва по косата.

По някое време Бетина погледна часовника си и се стресна. Разговорът беше продължил три часа и тя бе забравила за времето. Обратният път беше много дълъг, а Бетина се чувстваше напълно изтощена. След тази дълга почивка имаше чувството, че не е в състояние да направи нито една крачка.

Енрико предложи да ги закара до Ла Пекора. Бетина се почувства едва ли не виновна, но той я увери, че това не му струва нищо, и тя прие предложението.

Докато пътуваха, Енрико каза:

— Бих се радвал да ме посетите още веднъж, преди да си заминете. Толкова приятно ми беше да прекарам следобеда с вас. — Погледна Ян в задното огледало и му намигна.

Ян се ухили. Еда беше заспала до него.

— С удоволствие ще наминем — каза Бетина. — Ще доведа и Марайке.

— Елате, когато искате. Няма да ми пречите.

Двамата вече си говореха на „ти“ и Бетина го бе приела съвсем естествено. Имаше чувството, че разговаря с човек, когото познава от години.

Енрико спря на отклонението за Ла Пекора.

— Не ми се сърдете, но няма да ви закарам до къщата. Отдавна не съм виждал Елеоноре, а тя е много мила и когато ме види, ще ме задържи до късно вечерта. Предпочитам да се върна вкъщи и да почета.

— Разбирам — засмя се Бетина. — Много мило, че ни докара дотук. Много, много ти благодаря. Дано някога ти се реваншираме.

— Със сигурност — отговори с усмивка Енрико, обърна колата и си замина.

Вечерта Марайке и Бетина дълго седяха на терасата. Марайке беше вдигнала крака си на едно столче и беше необичайно мълчалива. Вятърът се засилваше и свещите трепкаха. Бетина разказваше за Енрико. Марайке никога не я беше виждала толкова въодушевена от мъж и много се учуди.

— Непременно трябва да се запознаеш с него — заключи Бетина. — Необикновен човек. Сигурна съм, че ще ти хареса. Не е ли прекрасно, че срещнах толкова интересен тип в тези далечни планини?