Сабине Тислер
Колекционер на деца (65)

64

Карла и Енрико се нанесоха в двете полуготови стаи в Каза Мерия, Ане остана сама във Вале Короната и през първата седмица не видя и не чу жив човек, нито размени дума с някого.

Една сутрин в девет и половина чу вой на мотор. Тъкмо беше взела душ, косата й беше още мокра, носеше най-старите си джинси и лека блузка на цветя. Затаила дъх, тя стоеше неподвижно и пламенно се надяваше, че се е излъгала.

Ала когато шумът се засили, гърлото й се сви от страх. Някой идва, каза си тя, не ставай глупава. Няма от какво да се страхуваш, това е напълно нормално. Сигурно някой е излязъл на разходка. Или двама влюбени си търсят усамотено местенце за пикник. Ако изпадаш в паника при всяко приближаване на кола, по-добре се върни в Германия или поне иди на лекар. Може би някой се е заблудил. Или някой идва при теб — да те види, да ти съобщи нещо. Нали няма как да се свържат с теб по телефона.

Напълно нормално беше през гората да се движат коли. Никой не се побъркваше от страх само от шума на мотор. Единствено тук, във Вале Короната, този шум изглеждаше като заплаха.

— Здравей, Ане! — извика Кай, щом слезе от черния джип. — Надявам се, че не идвам твърде рано и в неподходящ момент, но ти от цяла вечност си сама в тази забравена от бога долина и нито веднъж не се обади. Разтревожих се за теб и закопнях да те видя. — След тази реч той пое дълбоко дъх и се засмя извинително.

— Не е цяла вечност, а само една седмица. Но ти си прав, тук човек губи представа за времето.

— Изглеждаш великолепно. Самотата ти се отразява добре. — Кай я целуна по двете бузи.

— Благодаря за цветята.

Ане не повярва в комплиментите му. Чувстваше се едва ли не грозна с тези стари джинси и с мократа коса.

— Ако свариш кафе, аз ще се изсуша набързо.

Двамата влязоха в къщата и тя хукна по тясната стълба към спалнята.

Кай влезе в кухнята и се огледа. Съвършена чистота. Ане не беше променила почти нищо, но помещението изглеждаше много по-добре. Сигурно защото всички лампи бяха запалени, докато при Енрико винаги беше тъмно.

На мястото, където преди висеше снимката на Карла, сега бе окачена снимка на Феликс от плажа на остров Крит. Момчето беше по бански, долната му устна бе издадена напред, смееше се весело и с гордост, но и с малко ирония стягаше мускулите на тъничките си ръце. Снимката беше от почивката на семейството в Гърция. Девет месеца преди изчезването на Феликс.

Снимката трогна Кай по специален начин. Излъчваше жизнерадост, решителност, кураж… Ясно показваше какво крехко, но щастливо дете е бил Феликс. Кай отдавна си блъскаше главата как би могъл да помогне на Ане в безизходното й търсене, но не можеше да измисли нищо. От изчезването на Феликс беше минало прекалено много време.

Ане се върна в кухнята с чисти дрехи и изсушена коса. Кафеварката вече съскаше, а Кай разбиваше млякото в малка каничка.

— Да идем на терасата — предложи Ане и нареди на таблата чашки за еспресо, захар, бутилка минерална вода и кошничка с плодове.

По това време под ореховото дърво все още беше сенчесто и хладно.

— Съжалявам, че толкова дълго не се появих при теб — заговори Кай. — Но имах много работа. Продадох една къща в Греве, Кианти, и една край морето в Кастильоне дела Пеская. Постоянно пътувах дотам и обратно. Като тръгнеш от Сиена към морето, губиш половин ден.

— Знам, знам…

— А ти? Как живееш тук съвсем сама?

Ане му изглеждаше доста променена. Спокойна, вглъбена. Но и малко бледа, което беше необичайно за горещото лятно време.

— Справям се. Не много лесно, но се справям.

— Разказвай.

— Необичайно е. Невероятно тихо. Докато Карла и Енрико бяха още тук, можех да говоря… нищо че понякога мълчахме с часове. И изведнъж настана пълна тишина. Пълна липса на човешки глас. Чувствах се малко странно, но не се страхувах истински. Мислех, че нощем ще ме обзема паника, но това не се случи. Спя като мечка и се будя едва след като се развидели.

Ане не разказа на Кай, че продължава да я мъчи страх от нещо неизвестно. И този страх едва не я подлудява. Дни наред се опитваше да го преодолее. По цял ден вършеше нещо, за да забрави къде е, но това не й се удаваше. Отиваше в кухнята, правеше си еспресо и забравяше да го изпие. Переше и пресаждаше цветя, само и само да прави нещо. Скубеше плевелите между камъните в двора, макар да се чувстваше глупаво. Сядаше на терасата пред спалнята с книга в ръка и се опитваше да чете, но само след петнайсет минути оставяше книгата, защото не успяваше да се съсредоточи. Излизаше на разходка и страхът от идващата нощ се засилваше с всяка крачка.

Щом слънцето изчезнеше зад планините и паднеше здрач, тя влизаше в къщата, сядаше край кухненската маса и трепереше от страх пред дългата вечер, която я очакваше. До скоро, когато Карла и Енрико още бяха тук, тримата седяха под стария орех, ядяха, пиеха, смееха се и разговаряха и долината й се струваше същински рай. Сега, когато остана сама, тук стана ад.

Тишината и самотата бяха като дебела завивка, която я обгръщаше цялата и й пречеше да диша. Докато живееше с Енрико, не се чувстваше така.

Наблизо нямаше нито едно живо същество. Не се чуваше нито звук. Само потокът неуморно се плискаше ден и нощ.

Беше грешка да купи Вале Короната така прибързано. Огромна, непростима грешка. Ден след ден Ане осъзнаваше това с болезнена яснота.

— Много се радвам — рече сърдечно Кай. — Опасявах се, че вече съжаляваш за решението си. — Взе ръката й и добави: — Днес съм свободен през целия ден. Хайде да предприемем нещо заедно. Време е да излезеш от тази долина.

Ане кимна с безкрайна благодарност. В момента не можеше да си представи нищо по-добро.

През последните четири седмици двамата се срещаха няколко пъти и тя оставаше да нощува при него. Той беше добър любовник и приятен събеседник. Забавляваха се и Ане забравяше поне за няколко часа защо е дошла в Италия. С Кай тя се чувстваше сигурна и свободна, много по-млада и жизнена, истинска жена. Все добри причини да запазя тази връзка, казваше си често Ане. Понякога се питаше дали е влюбена в него, но все още не беше сигурна. Когато копнееше за Кай или се радваше на предстоящата среща, решаваше, че е влюбена. Може би жените на нейната възраст се влюбват другояче, не като момичетата. Тя познаваше добре механизмите на връзката и нищо не можеше да я изненада.

Денем не искаше да му пречи да работи, но вечер я обземаше лудо желание да му се обади. Само че за тази цел трябваше да излезе навън в мрака и да се изкачи на билото, а тя не смееше. Подлудяваше я дори само фактът, че в долината нямаше обхват и телефонът никога нямаше да звънне.

— Мисля, че имам нужда от телевизор — каза изведнъж тя, без никаква връзка с предишния разговор. — Ужасно е, когато не чуваш човешки глас. Дори да е само гласът на водещия новините. Освен това искам да знам какво се случва по света. Ако някъде пуснат атомна бомба, няма да разбера.

— Аз ще се погрижа. Познавам човек, който слага сателитни чинии.

След дълго мълчание Кай попита предпазливо:

— Правиш ли нещо по въпроса с Феликс? Гледах снимката в кухнята… прекрасна е.

Ане кимна.

— И аз я намирам прекрасна. Но не съм предприела нищо. Може би не е зле да се свържа със семействата на другите две изчезнали момчета. Не знам дали ще ми кажат нещо важно, но е добре да опитам. Ще ми помогнеш ли? Моят италиански не е достатъчен за такива разговори.

— Разбира се. Въпросът е само как да се доберем до адресите. Ще попитаме свещеника. Или карабинерите…

— По-добре да влезем в някое заведение. Там винаги има хора, готови да се разприказват.

— Права си. — Кай захапа една ябълка. — Идеята е страхотна. Но сега ми кажи къде искаш да те заведа днес. В Монталчино? В Пиенца? Или в Сан Джиминяно? Била ли си вече там?

— Хайде да отидем в Монталчино — реши Ане и стана. — Ще купя малко вино. Но имам едно условие.

— Ще го изпълня.

— Щом се върнем, ще нощуваш при мен във Вале Короната. Съгласен ли си?

— Съгласен съм, разбира се.

Кай се наведе и я целуна по устата. Ане се усмихна зарадвано и отнесе таблата в кухнята.