Сабине Тислер
Колекционер на деца (43)

42

Ла Пекора, 1994 г.

В четвъртък след Великден Харалд се прибра вкъщи почти в еуфория. В продължение на часове беше лепил обяви по стени, дървета, контейнери за отпадъци и витрини. В Кастелнуово Берарденга, Монтебеники, Рапале, Амбра, Ченина, Капаноле и Бучине.

На обявата имаше снимка на Феликс. Момчето се смееше, вятърът бе отвял бретона настрана и откриваше челото, нослето му беше загоряло от слънцето. Отдолу пишеше на немски и италиански: „Феликс Голомбек, 10-годишен, изчезна на 16 април в 18:00 ч. Момчето е на ръст около 1.20 м, слабо, с руса коса. Беше облечено в тениска, джинси и маратонки. Който го е видял някъде, моля да се обади на телефон 338675432 / или на полицията в Амбра“.

Тъкмо когато Харалд закачваше поредната обява на вратата на един бар в Капаноле, до него се приближи стара жена и му каза, че видяла малко русо момче. В събота преди Великден. В сребърносиво порше. На предната седалка. Старата жена, естествено, не запомнила номера на колата, защото не си помислила нищо лошо. Направило й впечатление, че колата се движи необикновено бавно, сякаш търси място за паркиране — а всъщност можела да спре навсякъде. Възрастната дама на име Мария Саки не беше в състояние да каже дали зад волана е бил мъж, или жена. Изобщо не обърнала внимание.

Харалд веднага уведоми карабинерите в Букине и те любезно го увериха, че ще потърсят сребърносивото порше. Обещаха да го държат в течение.

Харалд отдавна не пушеше, но сега помоли Ане за цигара. Най-сетне имаше опорна точка. Тъничка сламка, за която да се залови. Целият трепереше от вълнение.

— Това означава, че в събота е бил жив. Значи е вероятно и сега да е жив. Онзи мръсник със сребърното порше сигурно го крие някъде.

Ане не намери нищо утешително в уверенията му.

— Та ние изобщо не знаем дали в колата е бил Феликс! По света има хиляди слабички руси момчета. Кой знае какво е видяла онази старица. Може момчето да е било с тъмна коса, но тя си е казала, че няма разлика. Възможно е Феликс да е минал оттам преди два часа в тъмен фиат и никой да не го е забелязал — момче във фиат е обичайна гледка, нали?

Съзнаваше, че в този миг унищожава последната му надежда, но не можа да спре. Даже продължи да го убеждава:

— Ако аз отвлека малко дете, в никакъв случай не бих се разхождала с него в такава рядка, скъпа, биеща на очи кола.

Харалд се взираше през прозореца и пушеше. Държеше цигарата по много странен начин, сякаш беше първата в живота му.

— Ако намеря онзи тип, ще го убия.

— Знам.

Възцари се мълчание.

— Ако жената е права, сигурно не е бил местен — заговори след малко Ане. — Тукашните селяни не се мотаят с поршета из улиците. Значи е бил чужд човек, турист. Сигурно го е прекарал през границата. В друга страна, например в Белгия. За да го продаде на порноиндустрията… Точно тази мисъл не мога да понеса…

Еуфорията на Харалд отлетя. Сега беше гневен, а може би и отчаян. И в двата случая около устата му се вдълбаваше тънка линия.

Ане продължи да говори:

— Помисли, Харалд… В тукашната гора почти не идват гъбари, нали? Но и никой не очаква важен порнотърговец да се скрие в храстите и да чака да се разрази буря, за да отвлече малко момченце. Това се случва веднъж на двеста години. Според мен бандитите ловят деца в градовете. Докато си играят на улицата. Затова не вярвам, че в поршето е бил Феликс.

— Къде е тогава?

— Нямам представа. Не намирам обяснение. Нищо не ми хрумва. А ти как мислиш, защо Феликс се е качил в поршето?

Харалд се отпусна на един стол и вдигна рамене.

— Може и да си права. Това с поршето сигурно е глупост. Някой просто се е разхождал. Например бракониер. Случайно е срещнал Феликс, докато детето си е играело край потока, и го е попитал как да стигне до селото. Феликс е тръгнал с него, за да му покаже пътя. А на известно разстояние е чакала колата му…

— Феликс не би тръгнал с непознат.

Харалд посегна към бутилката с уиски.

— В града сигурно не, но тук, в гората, е друго. Тук всеки човек се смята за добър. Тук е рядко населено и хората си помагат един на друг. Чувстват се свързани. Феликс не е помислил нищо лошо. Качил се е в колата, за да се предпази от дъжда и от бурята. Нали разбираш: да се скрие на сухо, докато дъждът спре.

Харалд млъкна. Останалото беше ясно. Феликс се е озовал на лошото място в лошо време и е срещнал убиеца си, без онзи да го е търсил. Мръсникът се е възползвал от случая, убил е момчето им и вероятно го е заровил някъде в собствения си имот. Няма да го намерят, защото не знаят къде да го търсят. Няма как да преровят всички частни имоти в Тоскана.

В продължение на две седмици Ане не излезе от къщи, за да не пропусне евентуалното завръщане на Феликс. Харалд дълго я убеждаваше да слязат заедно в селото и да хапнат нещо. Един ден все пак отидоха в хотел „Амбра“. Боядисаните в леденосиньо стени, шумният телевизор под тавана и студената ярка светлина на неоновите лампи засилиха усещането за самота. Без Феликс двамата бяха изгубени. Вече не се надяваха и усещаха, че са напът да се изгубят един друг. Разбираха го много добре, но не смееха да го изрекат.

— Трябва да се върна в Германия — рече Харалд. — Кабинетът не бива да остава дълго затворен.

Ане кимна. Естествено. Преди три години Харалд бе поел практиката на възрастен селски лекар, който скоро след това почина, и много от пациентите на стареца се бяха преместили при втория практикуващ лекар, защото се отнасяха скептично към новака. Харалд работеше усилено и с времето успя да си изгради солидна клиентела. Вече имаше десетки постоянни и верни пациенти. Докато беше в отпуска, вторият лекар се бе съгласил да го замества и се грижеше за всички в селото. Ако Харалд останеше още седмица в Италия, отново щеше да изгуби пациенти.

Ане погледна мъжа си и не откри в сърцето си дори искрица любов. Потърси нещо в лицето му, порови се в спомените си с надеждата да преоткрие своите чувства към него, но не намери нищо. Само празнота. Равнодушие. Той винаги щеше да й напомня за Феликс. Без него Феликс нямаше да го има. Но без Феликс Харалд беше чужд човек за нея. Сигурно и той чувстваше същото.

— Аз ще остана — каза тя.

Харалд я погледна изумено.

— Защо? Какво ще правиш тук? Ще седиш в някаква стая под наем и ще чакаш някой да ти се обади ли? Това ще го правиш и у дома. Или ще обикаляш гората и ще го търсиш? През последните две седмици не излезе от къщи. Защо сега искаш да останеш?

— Не мога да си тръгна оттук.

— Имам нужда от теб в кабинета, Ане. Това е много по-важно, отколкото да обикаляш из селото, обляна в сълзи. И за хиляден път да задаваш въпроси. Дали все пак някой не е видял нещо. Най-късно след четири седмици случката ще се забрави.

— Не можем просто да си тръгнем!

— Напротив, можем. Даже трябва. Защото няма полза да клечим тук. Защото карабинерите няма да предприемат нищо повече, освен ако по невнимание не се спънат във Феликс. Окачил съм обяви. Навсякъде. Претърсих всеки сантиметър от околността, но не открих нищо. Нищичко. Полицията преброди хиляди квадратни метри. С кучета. Водолази претърсиха езерото. Не можем да направим нищо повече, Ане. Можем само да седим тук и да чакаме, докато полудеем.

Сервитьорът мина покрай тях и Харалд поръча още половин литър вино — просто вдигна празната гарафа. Изглеждаше твърд и решителен. Измършавялото му лице сякаш беше изсечено от камък. Ако някой го удари с чук, няма да му причини нищо, помисли си неволно Ане.

Тя усети как виното се върна в гърлото й и остави гадно кисел вкус в устата й. Беше й трудно да говори.

— Значи е по-важно да вземам кръв, да слагам превръзки и да утешавам пациентите: „Само минутка, госпожо Нажински, докторът ей сега ще дойде“?

— Да.

— Ти си отвратителен.

Харалд не каза нищо повече. Остатъкът от вечерта премина в мълчание. Двамата допиха поръчаното вино, колкото и да им горчеше. Платиха и тръгнаха да се прибират. Ане имаше чувството, че всички ги зяпат. „Това са родителите на момченцето, дето изчезна…“ Обаче никой не ги спря, никой не им каза колко съжалява за случилото се. Просто си излязоха и пак останаха сами на света. Вече не чувстваха нищо. Сякаш сърцата им бяха изтръгнати.

Мълчаливото пътуване до Ла Пекора се проточи безкрайно. Ане затвори очи и се опита да преодолее надигналото се гадене. Няма ли да свършат тези завои! Искаше й се да повърне, но не можа. Колата подскачаше по неравния път, потъваше в дупки, преодоляваше издатини и тя усещаше, че Харалд кара твърде бързо, но й беше все едно. Само да можеха да полетят в някоя пропаст…

Щом се прибраха в Ла Пекора, Ане веднага си легна. Съблече се набързо и се пъхна под завивката. Копнееше Харалд да я прегърне и тя да се наплаче на гърдите му, за да се утеши поне малко. Но никой не дойде.

Защото Харалд стоеше на терасата, взираше се в мрака и проклинаше несправедливия, мръсен свят.

На сутринта Ане стана много рано и се залови за работа. Събра багажа, направи закуска, напълни хладилната чанта с храна за из път. Харалд натовари колата. Накрая Ане влезе в стаичката на Феликс и с огромно усилие на волята събра нещата му, както беше правила безброй пъти. Без никакви емоции, сякаш е готова всеки момент да повика сина си: „Феликс, остави гущерчето на мира, ела да си измиеш ръцете и иди в тоалетната, защото тръгваме!“. Въобразяваше си, че той е навън, за да намокри за последен път краката си в потока и да изцапа панталоните си с мъх.

Колко пъти му се беше карала за дреболии. Колко нетърпелива, непоносима и несправедлива беше. Мачкаше крехката детска душа, сякаш най-важното нещо на света беше в колата да седи чисто и прилично облечено дете.

Сега съжаляваше. Горчиво съжаляваше за поведението си. Би дала всичко на света, за да има възможност да се поправи и да го прегърне… Беше твърде глупава, за да проумее какво щастие е на прага да застане малко момче с черни ръце, което не е в състояние да се раздели със своите пръчки, камъчета и животинки.

А сега го напускаха. Заминаваха си. Показваха, че се предават. Спряха да търсят, защото смятаха, че никога няма да го намерят. Феликс никога повече нямаше да иска да му построят дървена къща, да моли баща си да го изведе на нощна разходка, да събира фигурки от шоколадови яйца. Мястото му в колата, на масата и в училище ще остане празно. Сякаш се е разтворил във въздуха. Изчезнал беше от света просто ей така, изведнъж. Без да каже сбогом.

Харалд не вярваше, че Феликс ще се върне, а Ане имаше чувството, че предават детето си.

Харалд заключи вратата и остави ключа в саксията до стълбата заедно с кратко писмо до Пино и Саманта. Бяха платили предварително.

Край. Отиваха си завинаги. Ане нямаше ни най-малка представа как ще живее оттук нататък.

Потеглиха. Харалд караше бавно и внимателно. Никой от двамата не се обърна.

Щяха да минат цели десет години, преди Ане да дойде отново в Ла Пекора.