Сабине Тислер
Колекционер на деца (48)

47

Ане се събуди в пълен мрак. Не знаеше къде се намира, не виждаше пръстите си. Усещаше, че лежи на матрак, под главата й има ниска възглавница и е завита с вълнено одеяло. Опипа наоколо, за да намери опорна точка. Установи, че матракът е поставен на пода, но не напипа нищо друго. Нямаше лампа, чантата й също бе изчезнала. Все още беше по джинси, блуза и яке, само обувките не бяха на краката й.

Господи! Къде се намираше? В голямата къща или във воденицата? Не помнеше как си е легнала, знаеше само, че по някое време беше започнала да пие виното на големи глътки.

Скри глава под одеялото и го подпъхна под гърба си, за да попречи на хладния нощен въздух да стига до тялото й, но напразно. Цялата се тресеше, а след малко и зъбите й затракаха.

Колко време бяха седели в кухнята? И за какво бяха разговаряли? По дяволите, защо не помнеше нищо? Нито една подробност. В главата й зееше дълбока черна дупка. Тотална празнота. Кой я е довел в тази стая? Енрико, кой друг. Сигурно я е носил, а тя е спала дълбоко и не е усетила нищо. Никога досега не й се беше случвало подобно нещо. Да, смътно помнеше някои вечери и нощи, но все пак ги помнеше.

Опита се да потисне страха, но той си проби път навън. Изведнъж й се стори абсурдно, че нощува в тази забравена от бога долина с нейните зидове, стълбища и басейни, в непознато място, в непозната къща. И някъде наблизо спеше абсолютно непознат мъж. Някъде наблизо.

Мислите й се объркаха. Най-добре да изчака утрото. Тогава ще се ориентира. Лежеше на матрак в гола стая. Това не беше чак толкова лошо. Сигурно непроницаемият мрак беше виновен за развихрянето на фантазията й. Мракът я обгръщаше като плътна, задушаваща завивка, която не пропуска нито лъч светлина, нито въздух за дишане.

Утре, повтаряше си Ане. Утре всичко ще е наред. Утре ще разбера какво става.

Тя заспа отново и престана да усеща студа. Треперенето престана. Тялото й натежа и се отпусна.