Пол Бъръл
Кралска служба (8) (Най-скандалните разкрития за принцеса Даяна от нейния иконом)

6. Измяна в Хайгроув

В Хайгроув бе обявена тревога. Въоръжени полицаи с насочени пушки стояха в здрача на стъпалата и изчакваха мига да щурмуват къщата и да заловят неканения гост, чиято призрачна фигура бе забелязана да минава покрай прозореца на една стая горе. Капчиците пот, избили по челото ми, говореха за страха, който ме бе обзел. Сложил си бях бронежилетка — допълнение към униформата ми на иконом, но тя не можеше да ме успокои. Принцът и принцесата на Уелс ги нямаше. Аз пръв приближих задната врата. Опитах се първо да успокоя ръката си, за да мога да превъртя ключа в ключалката, но трябваше да отстъпя. Около мен стоеше подразделение на полицията в Глостършър, плюс полицаи с кучета вълча порода, а шестима други полицаи патрулираха из имението. Тяхната част беше вдигнала тревогата и ни бе алармирала по телефона същата вечер.

Марая вдигна телефона.

— Здравей, Марая, Пол все още ли е там, в къщата? — попита един от офицерите.

— Не, върна се преди около десет минути. Ще ви го дам.

Поех слушалката.

— Пол, има ли някой друг в къщата?

— Не, току-що я заключих.

Полицаят усети, че нещо не е в ред.

— На площадката отпред току-що светна лампа. Един от нашите в задния двор е забелязал фигура на прозореца и е помислил, че си ти. По-добре ела.

Докато приближавах до полицейския пост недалеч от къщата, на полицаите с кучетата и на въоръженото отделение бе подаден спешен сигнал за незабавно съдействие. Когато всички полицаи се събраха на едно място, им бяха раздадени бронебойни жилетки.

— Добре. Стой зад нас — прошепна един от полицаите, когато задната врата бе отворена с удар. Полицаите се разпръснаха в различни посоки. Бяха въоръжени с пушки. Аз пък носех плана на къщата, за да се извърши щателна проверка навсякъде. Полицаите претърсиха всички етажи — започнаха от сутерена и се придвижваха нагоре, етаж по етаж, стая по стая. Операцията „да го изкараме от скривалището му“ в стила на „Старски и Хъч“ бе смешна, като се сетя сега, но тогава полицаите бяха страшно сериозни. Сърцето ми щеше да се пръсне.

Докато пълзяхме към най-горния етаж, показвах спалнята на Уилям и Хари, стаята на бавачката и дневната на децата. Внезапно двете кучета започнаха да ръмжат.

— Усещат нещо — каза единият от полицаите, които ги водеха.

Всички бяхме убедени, че в къщата има някой. Всяка една от стаите на най-горния етаж бе проверена, но нямаше никой.

След това въоръжените полицаи минаха напред и се качиха в таванското помещение. Нищо.

На покрива също нищо.

Полицаят, който бе забелязал движение в къщата, беше озадачен. Убеден беше, че съм бил аз. Единствено от телефонното обаждане вкъщи бе разбрал, че не съм бил там. Нито можеше да разбере какво е било това, което е видял, нито да го обясни. Принцът и принцесата бяха уведомени за инцидента, но обяснението за случая бе, че е подадена погрешна тревога. Мистерията си остана.

Още щом пристигнах в Хайгроув забелязах едно нещо, което ми напомняше за „дома“ — дървената кутия на стената в помещението на иконома. Както и кралицата, принц Чарлс викаше персонала с натискане на звънец, при което в едно малко кръгло прозорче падаше мъничък червен диск, подобно на миниатюрна бариера в паркинг.

В Хайгроув обаче този червен диск можеше да се оприличи по-скоро на предупредителен клаксон, отколкото на звънец, защото принц Чарлс не обичаше да го карат да чака. Трябва да си там след петнайсет секунди. От икономското помещение на приземния етаж трябваше да се втурна през постлания с килим коридор в неговите стаи.

Принцесата винаги се забавляваше, когато ме видеше да летя към него.

— Хайде, бързо! Тичай! — смееше се тя. — За мен никога не тичаш толкова бързо!

Нямаше нужда да тичам толкова бързо за принцесата. Или за монарха. Но всички в двора знаеха колко претенциозен е принц Чарлс. Дори принцесата знаеше колко строг може да бъде съпругът й, и колко са високи изискванията му. По тази причина тя обичаше да се шегува като ме видеше да се втурвам, за да съм му на разположение на секундата, и особено когато трябваше да се качвам на покрива, независимо от времето, за да вдигам знамето. То трябваше да се вее, когато той беше в резиденцията. Кралицата имаше флаг-сержант за тази работа, ала в Хайгроув вдигането на знамето беше мое задължение. Имах един милион други задачи, но принцът държеше на знамето. Когато по телефона се известяваше, че след пет минути той пристига, веднага започваше цирковият номер с катеренето на покрива. Покачвах се на тъмния таван през един отвор на площадката с детските помещения, след това се провирах, пълзейки на колене през друг отвор, който водеше към сивите керемиди на полегатия покрив. По извитото било на покрива бе поставен дървен мостик с перила от едната страна, по който да вървя. Като казвам „мостик“, да се разбира „дъска“. А „да вървя“ е всъщност „да си играя със смъртта“. При бурни ветрове и поройни дъждове белият пилон на знамето беше моята опора. Стоях там и чаках, чаках, докато колата или хеликоптерът се покаже, за да вдигна знамето да се развее. За щастие флагът на принцесата на Уелс не се налагаше да се вее, когато тя беше сама вкъщи. Нещо, което тя винаги отбелязваше.

Когато червеният диск паднеше в прозорчето на кутията, трябваше да оставя всичко друго и веднага да отида в библиотеката, чиито прозорец зад завеси в шотландско каре от Балморал и с дървени щори, гледаше към великолепните градини и терасата в задната част на къщата. Принцът винаги седеше на плетен стол край кръгла маса в средата на стаята. Тя беше изпълнена с уханието на белите лилиуми в средата на масата, подаващи се от ваза, скрита от купища книги. Свободното място беше само толкова, колкото да пише писма. Той се изправи и ми съобщи, че „много специален гост“ ще дойде в Хайгроув в този летен ден.

— Кралица Елизабет пристига следобед — обяви принцът.

В кралското семейство винаги когато говореха с персонала за кралицата майка, я наричаха кралица Елизабет. Беше първото й посещение в Хайгроув — юли 1988 година. Знаех, че това събитие е много важно за принца. Всеизвестно беше колко обожаваше той баба си. Специално в пет бе планиран чай. Принцът, за разлика от майка си, никога не пиеше чай в пет. Подредих маса на терасата и сложих чадър да пази кралицата майка от слънцето. Исках всичко да бъде перфектно.

Докато даймлерът пълзеше нагоре по виещата се чакълеста алея, аз бях застанал с принца на двете каменни стъпала към главната веранда, от която двойна бяла врата водеше към триетажната къща от осемнайсети век. Отворих вратата на колата и оттам излезе кралицата майка с голяма шапка с копринени рози на широката периферия. Внукът й се поклони, пое й ръката и я целуна.

— Добре дошла, скъпа бабо — каза той и двамата влязоха първо вътре, а после се разходиха из лабиринта от прекрасни цветни алеи, които той сам беше проектирал и посадил.

В кухнята главният готвач Крис Барбър и аз правехме сандвичи с пушена сьомга, пиле, шунка и краставица върху нарязани на квадратчета филийки хляб без кора. Правехме и малки кръгли сандвичи с конфитюр — „конфитюрените пенита“, както ги наричаха. Децата в кралското семейство много ги обичаха.

Излязох през стъклената врата в задната част на терасата, където разперените клони на стария кедър хвърляха сянка върху плочника. В двата му края имаше по една беседка в готически стил под ъгъл от четирийсет и пет градуса спрямо осмоъгълното езеро по средата.

На масата, в средата на терасата, предложих на кралицата майка сандвич с пушена сьомга. Тя не посегна.

— Не, благодаря ти, Пол. Знаеш ли, те са най-нелюбимите ми, каза тя, накланяйки глава на една страна, както често правеше, когато говореше.

Принцът изглеждаше съкрушен.

— Би ли желала нещо друго, бабо? — попита я той.

— Не, чаят ми е достатъчен — каза тя с вдигната ръка с разтворена длан. Не хапна нито един сандвич този ден.

Няколко часа по-късно кралицата майка се качи отново на даймлера си, извади една кърпа за глава от кремав шифон и я размаха от полуотворения заден прозорец. Така започваше ритуалът по сбогуването между баба и внук. Когато принцът видя шалът да се развява от прозореца, той извади кърпичката от джобчето на блейзъра си, хвана я с палец и показалец в едното ъгълче и я размаха в отговор. Виждаше се, че е развълнуван.

— Не знам какво бих правил без нея — заяви той, докато колата се отдалечаваше надолу по алеята и колелата й вдигаха прах. Той остана там и махаше с кърпичката си, докато тя изчезна от погледа, после се обърна и влезе.

Веднага след това настроението му се промени — от размисъл към порицание. Завих в антрето, след като бях затворил външната врата зад себе си.

— Колко жалко, че чаят се провали — отбеляза принцът.

Очевидно трябваше да се консултирам с персонала на кралицата майка и Кларънс Хаус — Уилям Талън, дворцовият стюард и пажът Реджиналд Уилкокс.

— Следващият път би ли се обадил, ако обичаш, на Уилям или Редж, за да разберем какво харесва кралицата майка, вместо да гадаем — заяви той.

— Ужасно съжалявам, Ваше Кралско Височество. На чай в кралското семейство винаги се сервира пушена сьомга.

Протестът беше безсмислен. В неговите очи се бяхме провалили и острите му забележки имаха желания ефект. Почувствах се отвратително. Един сандвич с пушена сьомга и посещение на кралицата майка ми дадоха да осъзная крещящата разлика между живота в Хайгроув и в Бъкингамския дворец. Служенето на престолонаследника се очертаваше да бъде много по-голямо предизвикателство, отколкото служенето на монарха.

Трудно е да кажа кое от двете принцът правеше повече — да пише бележки, или да се здрависва с хората. Необяснимо е за човек като него, толкова загрижен за околната среда, че цяла една малка гора може би е била изсечена, за да се доставят на Хайгроув бележници. Кралицата никога не ми оставяше бележки с нареждания. Тя предпочиташе да ми каже. Принц Чарлс пишеше всичко. В Хайгроув бележките хвърчаха като конфети.

Вземал ли е някой семената за градината?

Има ли каса с бутилки в Тетбъри?

Можеш ли да повикаш някой да ми погледне телефона?

Може ли да бъде залепена порцелановата чиния?

Нито пък, както се оказа, беше склонен да направи нещо за самия себе си. Веднъж ми писа: „Писмо от кралицата трябва да е паднало случайно в кошчето край масата в библиотеката. Моля те, потърси го“. По-късно, когато книгата на Андрю Мортън започна да излиза с продължения в „Сънди Таймс“ той ми остави бележка, в която пишеше: „Никога повече да не виждам този вестник в къщата си! Що се отнася до таблоидите — да не виждам нито един и от тях. Ако някой ги иска, ще трябва да си ги набави сам — това се отнася и за Нейно Кралско Височество!“.

 

 

Моята служба в Хайгроув, на по-малко от два километра от Тетбъри в Глостършър започна на 1 септември 1987 година. Принцът и принцесата на Уелс бяха в Испания на гости на крал Хуан Карлос, а оттам щяха да отидат в Балморал. Едва през втората седмица на октомври щях да видя новите си работодатели. Имах пет седмици да се запозная с непознатата къща и с новия начин на живот. Не знам как щях да се справя без портиерката Уенди Бери. Познавах сина й Джеймс — лакей в Бъкингамския дворец. Тя получи службата в Хайгроув, когато той се премести като заместник-иконом в двореца Кенсингтън и препоръча майка си за портиерка. Край нея се чувствах отново като в изпитателен срок — тренирах в сянката й. Преместих се от столицата без Марая и Алекс в началото и затова се настаних в нейното жилище, което заемаше един етаж в каменната пристройка при входа в края на алеята, която води към къщата.

Държахме крепостта Хайгроув, но къщата беше затворена, защото ги нямаше господарят и господарката. Мебелите бяха покрити с чаршафи, за да не се прашат. На големите прозорци на партера по съображения за сигурност бяха спуснати дървени щори. Приличаше на изоставена къща. Странно беше да отидеш от постоянно обитаемия Бъкингамски дворец с непрекъснатия приглушен шум от гъмжащия от персонал най-долен етаж, в празнотата и тишината на безлюдното имение Хайгроув, заобиколено отвсякъде с обработваеми земеделски земи. Ходехме из къщата като уплашени, загубени души. Вместо щурите партита след края на дежурството, пиехме с Уенди бутилка вино и тихо си приказвахме. Сред персонала извън къщата имаше и други приятелски лица, особено конярят в имението Пади Уайтланд, който бе толкова стар, колкото и някои от мебелите от розово дърво. Всъщност той дошъл в къщата заедно с мебелите и бе работил в нея повече от четирийсет години.

Принц Чарлс му казваше:

— Като умреш, Пади, ще те балсамираме, ще те качим на кон и ще те поставим във входното антре.

Пади имаше енциклопедични познания за Хайгроув и когато разказваше, винаги вмъкваше нови подробности. Ако принцът искаше да се отсече някое дърво, казваше на Пади. Ако искаше да се вдигне ограда, пак казваше на Пади. Ако някоя от цветните лехи не беше в ред, казваше на Пади. Ако искаше да чуе клюка, добре информираният Пади му я казваше. Принцът му вярваше, както и на останалите. Пади знаеше и можеше всичко и затова другите го обичаха, най-вече принцът.

После идваха градинарите. Денис Браун подхранваше растенията и зеленчуците, така, както се хранят деца. С таке на главата и с риза с навити ръкави, човек винаги можеше да го намери с голяма лопата за копаене или с по-малка за разсаждане в ръка във викторианската зеленчукова градина, която снабдяваше къщата с екологично чисти зеленчуци и плодове. Колегите му Дейвид и Джеймс се грижеха останалата част от градините, които оформяха различни цветни пространства от двете страни на къщата — златисти тисови дървета като гигантски свити на кълба таралежи от двете страни на едната алея; бордюри от подрязани тучни, зелени, естествени плетове; многоцветни ливади с всякакви диви цветя; килим от жълти лютичета; пояси от дървета. Това определено беше една от най-красивите градини в Англия.

През септември Марая и Александър дойдоха при мен. Вече очаквахме второто си дете. Марая беше установила, че е бременна две седмици, след като напуснах кралицата. Новият ни дом — порутеният котедж в Клоуз Фарм беше доста отдалечен от имението. Предния месец майсторите го бяха ремонтирали отвътре и мирисът от прясна боя се усещаше във всички стаи. Но един слой боя и нов зелен килим не можеха да прикрият пукнатините. Градината все още беше страшно обрасла, улуците не бяха поправени, а на прозорците на долния етаж имаше счупени стъкла.

Първата ми работа беше да облепя прозорците с полиетилен, за да не влиза вода, когато вали. Къщата беше мрачна. Дори тапетите в бяло и розово, които Марая беше избрала, не можеха да развеселят обстановката. Макар че тя беше главното действащо лице зад плановете за преместването ни, предишното ни жилище й липсваше и тя беше започнала да се разколебава.

Да живееш в такава къща, да работиш в резиденция, където всичко е покрито с чаршафи срещу праха, да си на 180 километра от приятелите си и шегите в двореца, при това с жена, която не се чувства добре: Какво направих? — мислех си аз. Рискувал бях кариерата си и първите впечатления съвсем не бяха окуражаващи. Все още не се бяхме твърдо установили, но връщане назад нямаше. Трябваше да направим най-доброто от това лошо положение.

Пади с мушаменото си яке, който внасяше вкъщи миризмата на обор и коне, винаги казваше нещо, което да ни разсмее.

— Щом ще имате бебе, ще ви трябват пресни яйца — повтаряше той.

Пади пристигна един следобед с трактора, влачейки ремарке, върху което имаше един сглобен кокошарник. Той го свали и монтира в задния ни двор и пусна в него шест червени ярки.

— Пресни яйца всяка сутрин — обяви Пади.

Марая отбеляза колко е добре все пак, че не беше отчел и необходимостта от прясно мляко всяка сутрин.

Когато видя новия ни зелен килим, заяви, че е страхотен.

— Това наистина е божи цвят. Господ рисува всичко в зелено — дърветата, тревата… килимите! — смееше се Пади.

Ако условията на живот изглеждаха трудни, то работата беше още по-трудна. Когато през октомври принцът и принцесата пристигнаха, започна истинският тест. Нямаше го дворът с триста души персонал на Бъкингамския дворец. Не бях вече един от двамата лакеи, които си разпределяха задълженията и винаги имаха помощ от двамата пажове. Бях иконом на изолирано място. Върху мен лежеше отговорността за управлението на цяла кралска резиденция, не на един коридор, или апартамент. Бъръл и Бери бяха единственият целогодишен персонал вътре в къщата, а работа имаше за петима души по цял ден да стоят изправени на палци.

Персоналът знаеше, че принцът е човекът, който плаща заплатите. Даваше хубави заплати. Работещите при принца и принцесата на Уелс бяха най-добре платените от всички кралски служители. Преместването ми от монарха при престолонаследника ми донесе увеличение от 10 000 лири и годишната ми заплата стана от около 8000 на 18 000 лири. Заради това увеличение колелцата на механизма се задвижиха много по-бързо. Направо бях хвърлен в бездната. Нямаше виночерпец да налива бордо от бутилките; нямаше помощник-икономи да лъскат сребърните съдове и да мият другите съдове; нямаше лакеи, които да посрещат гостите, да им поемат палтата и да носят дърва за огъня; нямаше цветари да аранжират цветята на масата, нито пък човек, който да тича на покрива да вдига кралския флаг; нямаше и кой да пазарува. Неочаквано всичко това се стовари върху един-единствен иконом. Нямаше ги вече официалните ливреи, закачени в гардероба. Само един най-обикновен двуреден тъмносин блейзър със златни копчета с отличителния знак на принца на Уелс на реверите — три пера, заобиколени от ордена на жартиерата, тъмносини панталони, бяла риза и тъмносиня вратовръзка.

Имаше една разлика, която на пръв поглед не се хвърляше на очи — оставих девет коргита и отидох при двата джак ръсели на принца — Тигър и Ру, но разходката им, слава богу, не беше мое задължение. Принц Чарлс си ги разхождаше. Нямаше телефонна централа. Дори вдигането на телефона стана мое задължение. Един ден вдигнах слушалката в икономското помещение.

— Здравейте, Тетбъри номер…

— Здравей, Пол.

Веднага познах гласа. Беше кралицата.

— Добър ден, Ваше Величество.

Силно се развълнувах като я чух. За пръв път говорехме, откакто бях напуснал. Не можех да се въздържа да не я попитам как е. И как е любимото ми корги Чипър. А как е…

— Там ли е Негово Кралско Височество?

Тя ме прекъсна по средата. Очевидно бях говорил твърде дълго. Свързах я с принц Чарлс.

— Кралицата, Ваше Кралско Височество.

Когато се преселвах по М-4, ми бе казано, че принцът „не възнамерява да използва Хайгроув много“. Щеше да е нещо като замъка Уиндзор за кралицата и Роял Лодж за кралицата майка — за уикендите само. Принцът и принцесата смятали да бъдат заедно от понеделник до петък в двореца Кенсингтън, където Харолд Браун беше иконом. Поне така официално се казваше. Но още от първата есен принц Чарлс започна да прекарва сам и делнични дните в Хайгроув. Принцът водеше със себе си камерхер, пътуващ готвач и полицай за охрана и оставаше най-малко три дни в седмицата. Свикнах да виждам червения хеликоптер Уесекс от ескадрилата на кралицата да кръжи над площадката за кацане на заграденото място край конюшните, на няколкостотин метра от предния вход. Работа, която уж щях да върша само през уикендите, ми стана делнично задължение. Когато принцът беше сам, животът в Хайгроув имаше атмосферата на чакалня пред лекарски кабинет — официален, тих, по график. Запълваше дните си с ангажименти и срещи. Гостите му за обяд включваха приятели като Върнън Ръсел-Смит, Камила Паркър Боулс, Кандида Лисет Грийн, херцогинята на Девъншър, Чарлс и Пати Палмър-Томкинсън и депутатът в парламента Николас Соумс.

Когато беше сам, с часове можеше да прекарва в градината. Спомням си как копаеше земята и засаждаше килим от мащерка — от задната тераса надолу до езерото. Наричаше я „алеята ми от мащерка“ и казваше, че си изкривил гърба, докато я направи. Иначе стоеше в библиотеката. Слушаше класическа музика, която се носеше толкова силно из коридорите, че и да му се чука на вратата, не чуваше. Често обикалях къщата в такт с „Аида“ на Верди. Принцесата никога не посещаваше Хайгроув през седмицата. Стоеше в Лондон с децата и обядваше в двореца с приятели като модния дизайнер Яспър Конран, Лора Лонсдейл и Каролин Бартоломю или вечеряше в Харис Бар в Мейфеър с бившия крал на Гърция Константин, когото наричаше Тино и съпругата му кралица Ан-Мари. Ходеше също така в Сан Лоренцо на Найтсбридж с лейди Карина Фрост, съпруга на телевизионния водещ Дейвид Фрост. В седем и трийсет сутрин два пъти в седмицата тя имаше уроци по езда с майор Джеймс Хюит в казармите Найтсбридж в Хайд Парк. В онзи етап от живота си тя много искаше да усвоява нови неща. Другите сутрини имаше „глухи уроци“, както се изразяваше — учеше езика на глухите или вземаше уроци по танци в дневната.

В петък следобед принцесата откарваше Уилям и Хари, тогава на пет и две години, в Хайгроув и семейството се събираше заедно. Тръгваха обратно за Лондон в неделя след обяда. Пътуваха заедно с бавачка, лична камериерка и офицер от охраната. За принцесата Лондон беше социалната й сцена, а дворецът Кенсингтън — домът й. Принцът, за разлика от нея, предпочиташе да обядва с „компанията от Хайгроув“ и все по-често използваше къщата като своя база, оставяйки рядко да пренощува със съпругата си в столицата.

В кралските среди не беше необичайно брачните двойки да водят отделен живот. Не беше странно, че принцът имаше различни интереси от съпругата си, които го задържаха в провинцията. В крайна сметка и животът на кралицата и на Единбургския херцог течеше по отделни пътища, като двамата редовно се срещаха на кръстовищата през дългия си брачен живот. В началото в Хайгроув принцът и принцесата винаги прекарваха заедно уикендите. Противно на онова, което се говореше за живота им в края на осемдесетте години, никога не ми се е налагало да нося на принцесата поднос с вечеря в стаята й. Всяка вечер пред телевизора в хола се слагаше малка маса и те се хранеха заедно. Бъбреха си като всички други съпрузи, които са отново заедно, след като работата им ги е била разделила за известно време. Веднъж прочетох някъде, че принцът никога не питал принцесата как била прекарала седмицата или как е тя самата. Пълни глупости. Принцът, който е учтив и приказлив, обикновено пръв започваше разговора и много се интересуваше от работата на съпругата си и какво е правила през седмицата. Ако тя искаше да разговаря с него по друго време, винаги знаеше къде да го намери — в библиотеката. Той стоеше до късно, слушаше музика, имаше купища писмена работа. Принцесата си лягаше и слушаше по-съвременна музика от своята си стереоуредба. Докато долу се свиреше Верди и Хайдн, горе пееше Уитни Хюстън. Непрекъснато се повтаряше една от хитовите й песни — „Винаги ще те обичам“. (Едва в по-късните години у принцесата се породи любов към класическа музика.)

Всяка вечер едно от задълженията ми беше да поднасям таблата с напитките в гостната и да напълвам една сребърна бутилка с прясно изцеден портокалов сок за принца. Имаше обаче нещо, което малко го дразнеше — принцесата също обичаше сока и често отиваше в стаята първа, заради което принц Чарлс ми напомни в официална бележка: „Би ли могъл в бъдеще да задържаш бутилката с портокалов сок за края на вечерята, защото Нейно Кралско Височество има склонността да изпива всичкия и за мен не остава нищо! Ч“. Още един меморандум.

В гостната — едно от четирите главни помещения, в което се влиза от централния коридор, имах и друго задължение — всяка неделя сутрин да поставям един малък олтар, за да може принцът да взима свето причастие от епископ Удс. Драпирах бяла покривка около масичката за карти и поставях два сребърни свещника със запалени свещи на двата й края, после слагах сребърна табла, сребърен потир и кристални кани с вода и с червено вино между тях. Това беше церемония, на която принцът гледаше изключително сериозно, но принцесата никога не участваше в нея. В началото те и двамата ходеха на службата в местната църква в Тетбъри. Тя смяташе, че церемонията се обезсмисля, ако не е в божия храм и говори за мързел.

Когато принцесата идваше с децата, в Хайгроув започваше да кипи живот. Това беше единственият път, когато я виждах. Къщата се изпълваше със смях, с радостните писъци на двете момчета, които тичаха по дървените подове. Принцесата ги преследваше по коридора, играеше с тях на криеница, а принцът ръмжеше като лошия вълк от приказките. Денем принцесата свиреше на пианото, което беше в хола до вратата на гостната, а момчетата стояха край нея.

Въпреки предупрежденията на лейди Сюзън Хъси, че не всичко е така, както изглежда, не виждах да изплуват на повърхността някакви по-големи семейни проблеми. Като родители принцът и принцесата изглеждаха много щастливи и спокойни и никой друг не полагаше повече усилия от тях, за да осигури топъл и щастлив дом за децата им. Те бяха страхотен екип. Нямаше никаква „война между двамата Уелсци“. Ако е имало нещо, то беше по-скоро приятелско примирие.

Оживената атмосфера се пренасяше и в трапезарията на персонала. Не бяхме само двама души. Към нас се присъединяваха бавачките Барбара Барне или Рут Уолъс, личните камериерки Ивлин Дагли или Фей Маршалси и служителите от охраната Греъм Смит или Дейв Шарп. Като хора от персонала на принцесата те си имаха свое чувство за хумор. Единственият, който загубваше ума и дума при пристигането на принцесата, беше Пади. Той знаеше, че тя обича да плува сутрин в отопления външен басейн, над който зимно време се опъваше гигантски надуваем покрив. Пади безкрайно много се безпокоеше дали ще направи температурата каквато трябва и никога не знаеше колко точно хлор да сложи във водата. Често пъти го правеше наслуки, после изпадаше в паника, когато виждаше принцесата да се връща от сутрешното си плуване със зачервени очи, но тя винаги виждаше смешната страна.

Принцесата беше близка с хората, които я обслужваха и много се грижеше за тях — за едни повече, за други по-малко, но най-много от всички — за охранителя си Греъм Смит, който беше уникален с това, че всички го харесваха. Беше общителен и не си придаваше важност. В по-късните години принцесата често казваше, че той е бил истинският й любимец. Греъм беше в началото връзката между принцесата и Марая, когато за пръв път й бе предложена позицията на лична камериерка. Той много се радваше, че и двамата сме в Хайгроув. По едно време започна да кашля, после му се възпали гърлото и разви рак. Винаги когато можеше, принцесата отделяше време в сутрешната си програма да го придружи до болницата, когато той започна да ходи на химиотерапия. Заболяването му накрая го принуди да подаде оставка и няколко години по-късно той почина. Никой не успя изцяло да заеме мястото му.

Марая беше друга любимка на принцесата. През първия си уикенд през октомври принцесата посети новата ни къща и ни донесе подарък — възглавници, които подхождаха на тапетите ни. Принцесата обичаше на канапето да има разхвърляни възглавници.

— Доста сте ми далеч. Трябва да поработя по въпроса — каза тя.

Тогава не знаех, че тя имаше предвид да поработи и върху мен. Бях съпруг на Марая, но и бивш лакей на кралицата, а сега — иконом в Хайгроув, считан за територия на принц Чарлс. В началото ме смятаха за човек на принца, независимо от приятелството на Марая с принцесата. Когато принцът оставаше сам в Хайгроув, мое задължение беше да го обслужвам и да защитавам неговия свят. Това обаче не продължи дълго и може би принцесата беше причината.

Принцесата имаше навика да подарява на приятелите си възглавници. Имаше нюх към домашния интериор. Тя се беше занимавала с обзавеждането и на двете им резиденции и в нито една от тях нямаше и следа от бароковата пищност на Бъкингамския дворец. В неокласическия Хайгроув зад изчистената фасада от охра и камък с венециански прозорец над предния вход имаше семпла украса. Вътре стените бяха бледожълти, тапицерията на мебелите — бледозелена, мебелите в библиотеката — бамбукови, килимите — зелени. Приличаше на всяка друга по-голяма къща в Челси. По масите и стените имаше снимки на Уилям и Хари. И присъствието на принц Чарлс беше видно — негови акварели висяха в рамки на стените, любимите му керамични фигури стояха на групи по маси и над камините, навсякъде имаше вази с цветя и саксии. На кръгла маса в средата на хола имаше невероятна аранжировка на сухи цветя, която веднага грабваше погледа. В огромни саксии от двете страни на входа бяха насадени миниатюрни дървета и малки храсти обички.

Извън къщата обаче се чувстваше най-вече влиянието на принца — любовта и познанията му по архитектура и градинарство бяха видни навсякъде. Къщата не изглеждаше кой знае колко внушителна, когато я купи през 80-те години и за това й добави отпред нов фронтон, поддържан от йонийски колони от гладък камък с кръгъл стъклен прозорец в средата. Покривът бе заобиколен отвсякъде с каменна балюстрада, в чиито четири краища се издигаха каменни урни. Къщата бе за него истинско убежище, независимо, че е недалеч от главния път Тетбъри-Чипинг Содбъри. До нея се стигаше по виещ се през поляни с жълт и червен мак, и невен път. Той можеше да прекарва с часове в цветните лехи, оформени в сложни фигури по негови собствени проекти — окопаваше, плевеше, садеше, подрязваше — един свят, който принадлежеше само на него. Така, подобно на страстта му към акварела, пустата някога местност бе станала за него платно, върху което бе изваял истински природен шедьовър. Във високите живи плетове бе изразял прозорци и бе направил сводове. От пълзящи рози бе оформил розов тунел. Тревиста пътека прекосяваше поляна с диви цветя. Той възвърна някогашното величие на викторианската зеленчукова градина, в която се влизаше през розова порта в тухлената ограда. В нея растяха цветя, плодове и зеленчуци, но най-голямата й забележителност беше езерото с фонтан, заобиколено от ниска ограда от бели колчета. Имаше и горска градина с пънове, оформени като столове, отгоре върби правеха заслон, а земята долу бе настлана с кора от дърво. В средата стоеше гигантска гола амазонка в ръждив цвят. Принцът ми беше дал кутия восък и аз трябваше два пъти в месеца да я мажа и лъскам, за да добие блясък. В дървото над фигурата, на шест метра височина, бе кацнала горската къщичка със сламен покрив на Уилям и Хари, боядисана беше в бяло и червено и си имаше ръчно направени столчета и шкафчета. Това им беше скривалището и мястото, където двамата млади принцове и две други момчета — Алекс и вторият ми син Николас, прекарваха дълга щастливи часове. Николас се роди шестнайсет минути след полунощ на 19 април 1988 година в болницата Принцеса Маргарет в Суиндън. С позволението на принца засадих череша в градината на нашата къща в Клоуз Фарм, за да ознаменувам появата на втория ми син.

Принцът си беше изградил и безвредна за околната среда канализация: система от резервоари и тръстикови вади за филтриране на отпадните води. Дори и на тази част от природосъобразната си градина принцът обръщаше голямо внимание, което се вижда от следната бележка: „Би ли уведомил, ако обичаш, гостите, които отсядат в Хайгроув, да НЕ хвърлят тампони и презервативи в тоалетните чинии, тъй като засядат в тръстиковия дренаж“. Чудех се по кой начин и с какви думи да казвам на гостите за подобна височайша заповед. Трябва да призная, че се чувствах твърде неудобно да я препредавам. Просто молех гостите да се въздържат да пускат в тоалетите чинии каквито и да било предмети. Не смятах, че беше нужно да уточнявам и такива подробности като принца. Принцът рециклираше всичко, което ставаше за рециклиране. Той искаше костите от месото и всички остатъци след хранене, включително черупките от яйцата, да се хвърлят върху купчината компост.

Принцесата повече от всички други знаеше колко важни за съпруга й са градините и поддържането на имението. От самото начало тя заснемаше всичко — етап по етап, сезон по сезон. Внимателно и с единствената цел да му достави удоволствие тя маркираше напредъка и редеше стотици цветни снимки в албуми с кожени корици. За онези, които погрешно смятат, че тя се е отнасяла с пълно пренебрежение към любовта на съпруга си към градинарството, тези албуми са живото потвърждение тъкмо на обратното. Тя го правеше за него. Правеше го, за да покаже интерес към една от страстите му, дори когато, както вече сме разбрали от историята, трети лица се бяха намесили и от двете страни на брака им.

 

 

На бюрото в икономското помещение стоеше дневник с размер А4, така че Уенди и аз да записваме странстванията на принца. Това беше нашият бордов дневник за пристиганията и заминаванията. Когато в ъгълчето на страницата за деня поставяхме знак с червен химикал, това означаваше, че принц Чарлс е в Хайгроув сам. Дебела зелена линия даваше да се разбере, че принцесата е сама, а голямо Д за детска стая означаваше, че Уилям и Хари са също тук. Когато поставяхме червено, зелено и Д заедно, обикновено през уикендите, цялото семейство Уелс бяха в Хайгроув. От прилежание и като служебно задължение ние ревностно вписвахме имената на гостите, които се очакваха, както и по кое време, за да смогнем да се справим с трескавия график. Имената се записваха без много, много да се замисляме. И през ум не ми е минавало, че нашата добре организирана система ще създаде неприятности.

Този дневник за ползване от персонала стоеше в служебното помещение на иконома. Не се криеше, тъй като целта му беше ефикасното управление на къщата и никога не съм го смятал за някаква тайна.

През пролетта на 1988 година с червен знак в ъгълчето, означаващ, че принцът е сам, гостите за обяд бяха записани, без да сме смятали за необходимо да прикриваме нещо: „обяд за четирима — Негово Кралско Височество, г-жа Паркър Боулс, г-н Нийл Фостър и г-н Върнън Ръсел-Смит“. Следваше напомняне, че ще дойде електротехник да поправи осветлението в библиотеката. Нищо необичайно. Просто един най-обикновен обед. По същия начин написах: „Ема Томсън и Кенет Брана за обяд“, „Майкъл Портило за обяд“, „Джими Савил за обяд“, единственият човек, на когото се разрешаваше да пуши в Хайгроув, „Селина Скот“, телевизионната водеща или „г-н и г-жа Хектор Барантес за обяд“ — майката и вторият баща на херцогинята на Йорк. И аз продължавах да отбелязвам: „Г-н и г-жа Оливър Хор и г-жа Паркър Боулс за обяд“, „Г-жа Кандида Лисет Грийн и г-жа Паркър Боулс за обяд“. Или „Г-н и г-жа Паркър Боулс с децата си“.

Като гръм от ясно небе един ден през август на 1988 — три месеца преди честването на четирийсетия рожден ден на принц Чарлс, червеният диск падна в кутията под надписа библиотека и аз отидох да видя какво иска.

— Пол, можеш ли да ми кажеш откъде принцесата знае кой точно е посещавал Хайгроув тази седмица?

Не можех да разбера какво точно ме пита. И дума не бях споменал на принцесата. Бях объркан.

— Съжалявам, Ваше Кралско Височество, не разбирам — и в онзи момент аз наистина не разбирах.

Не се и помислих за многото пъти, когато принцесата идваше при мен в икономското помещение да почете вестник, заради някоя и друга клюка на чаша кафе или докато миех в мивката в кухнята, тя сушеше съдовете. Нямах никакво предчувствие, когато я заварих да ме чака в работното ми помещение. Принцесата често се появяваше в помещенията на персонала още от времето в Бъкингамския дворец. Не подозирах колко хитра може да бъде. Поне тогава не подозирах.

Докато принцът ме солеше, подозираше и ме караше да си спомня, изведнъж ми проблесна:

— Ние наистина записваме гостите за обед, Ваше Кралско Височество — казах аз плахо.

— Защо? — И за двама ни изведнъж стана ясно какво се бе случило. — Защо записвате имена в дневника си? — настойчиво питаше той.

— За да можем да кажем на полицията кого да очаква на главния вход. Затова Уенди и аз пишем и…

— Не го правете повече. Никакви имена не пишете в този дневник — прекъсна ме той.

От този момент нататък изоставих ефикасния си метод, заради който бях смъмрен. Системата на цветните кодове бе преустановена и на страницата за деня вече се записваше: „Четирима за обяд“. Имена не се вписваха.

 

 

След годишната семейна ваканция в Балморал и нещо друго се промени. Принцът и принцесата на Уелс вече не прекарваха редовно заедно уикендите в Хайгроув. Това се случваше само при специални случаи и то когато непременно бяха поканени и гости. През цялата есен и зимата на 1988-а и начало то на 1989-а принцесата стоеше сама с децата от петък до неделя или идваше през уикендите, в които принцът не беше в къщата.

Започна да се усеща разлика между „къщата на принцесата“ и „къщата на принца“, както ние се изразявахме — когато принцесата беше в къщата и когато принцът беше сам. Когато принцесата пристигаше с момчетата и с прислугата си от Лондон, атмосферата бе по-лека и по-непретенциозна. Яденето се внасяше в трапезарията и всеки се обслужваше сам. Върху дългата махагонова маса се поставяха пластмасови подложки. Когато принцът се връщаше, всичко му се сервираше, а на масата се постилаше бяла ленена покривка.

Когато принцесата беше в Хайгроув, идваше да приказва с мен в служебното ми помещение и винаги гризеше бял шоколад, който държах специално за нея в хладилника с виното. Щом влезеше, тя затваряше вратата, която водеше към кухнята. За останалата част от персонала това беше нещо като знак „Не безпокойте“. Другата врата, към коридора, се оставяше леко открехната и когато минаваше принцът, виждаше съпругата си, облегната с гръб към кухнята, да приказва или, както смяташе той — да клюкарства. Беше казал на принцесата да не слуша клюките и празните приказки на персонала. Безпокоях се, че излишното говорене с нея може да се отрази зле върху мен и да засегне отношенията ми с него. На един от коледните балове, които кралицата даваше за двора в Бъкингамския дворец, принцесата приказва половин час с Марая и мен в отдалечения край на Картинната галерия. Тази вечер тя беше облечена в официална рокля на Зандра роудс с назъбен подгъв. Спомням си, че си помислих тогава не монополизираме ли компанията й.

— Ваше Кралско Височество, хубаво е да се видите и с другите — казах й аз.

Хората ни гледаха. Правеше им впечатление, че допустимият десетминутен разговор се проточваше твърде дълго и принцесата и Марая се кикотеха като стари приятелки. Беше ми страшно неудобно заради хората, но бих излъгал, ако кажа, че не бях поласкан, че принцесата прекара толкова много време с нас. Тя нямаше моите безпокойства.

В служебното ми помещение тя се отбиваше за не повече от петнайсет-двайсет минути. Смееше се и се шегуваше. Говореше за Уилям и Хари и за успехите им. Един ден беше много развълнувана, защото тъкмо беше паднал първият зъб на Уилям. В моменти като този отново се появяваше самотната принцеса, която бях видял, когато с Марк Симпсън й бяхме предложили Биг Мак, но този път в нейната собствена къща. Каза колко самотна се е чувства, колко силна трябва да бъде, колко недооценена се смята. Всичко това бяха най-общи приказки. Тя не казваше нищо конкретно. Като че ли искаше да ми даде да разбера какви тревоги има, за да получи евентуално отговор или някаква реакция, но такива от моя страна никога не е имало. Слушах я. Жал ми беше за нея, но само я слушах. А тя си ядеше белия шоколад. Каза ми, че имала един „специален приятел“, за който никой не знаел. Отново нищо не казах. Би било грубо да я питам.

В онази стая, когато бяхме двамата с нея сами, тя изглеждаше уязвима, несигурна, но щом излезеше от вратата на икономското помещение тя се държеше като принцеса и персоналът, особено Уенди любопитстваха. Какво ми беше казала? Какво ставаше? Семейни работи, отговарях.

А как се държеше принцът с мен, когато беше сам у дома? Е, той продължаваше да ми оставя бележки.

 

 

Уенди много преди мен беше разбрала какво ставаше. Аз трябваше сам да откривам всичко. Подобно на пъзел, без да имам картинката на кутията, за да си помагам, картината се подреждаше парченце по парченце. В моя служебен дневник може и да не е имало имена и цветни кодове, но аз продължавах да пиша думата „частно“ за безброй много дни на пролетта на 1989-а — напомняне за иконома и за портиерката, че принц Чарлс е някъде другаде в частна резиденция. Само тогавашният му помощник — частен секретар Ричард Ейлард, личният му охранител Колин Триминг и камерхерът му Майкъл Фосет или Кен Стронач знаеха точно къде се намираше той.

Към края на 1989-а и началото на 1990 година в примирието започна да се усеща напрежение. Персоналът може и да е бил оставен на тъмно, но ние не бяхме глухи. Във все по-редките случаи, когато принцът и принцесата биваха заедно и когато момчетата бяха вече заспали, на долния етаж се чуваха повишени гласове, тряскане на врати, тежки стъпки нагоре по стълбите и всичко това отекваше в къщата, докато настъпеше пълна тишина.

Нито пък бяхме слепи. Влязох в дневната една събота вечер и масата, която внимателно бях подредил за вечеря за двама, беше в безпорядък. Някои от чашите бяха обърнати, други — счупени, солта от солницата беше разсипана, а бялата ленена покривка беше подгизнала от разлята вода. Принцът — в копринения си халат с герба му на малкото джобче, лазеше на четири крака да събира разхвърляните по земята прибори.

— О, Господи — възкликна той. — Мисля, че закачих масата с халата си и направих този ужасен хаос.

Принцесата не се виждаше никъде. Когато принцът оставаше сам по средата на седмицата и много често в неделя вечер, обичайният час за вечерята — осем и половина, се изместваше напред.

— Мисля, че ще вечерям рано тази вечер, Пол, и после ще се оттегля — казваше принцът.

На малката маса се сервираше за един човек. Както бях инструктиран, на един тапициран стол пред канапето оставях „Таймс“, отворен на страницата с вечерните телевизионни програми. От едната страна слагах дистанционното управление, а телевизорът включвах на стендбай. В кошницата край откритата камина се донасяха още дърва. Дневната се подреждаше така, че да създаде впечатлението, че принцът тихо прекарва вкъщи. И така, докато една вечер Уенди каза:

— Ще я запали за две минути и после ще излезе. Какво прахосване.

Принцът обичаше да вечеря спокойно и бавно, но по това време вечерите му бяха много прибързани. Когато червеният диск паднеше в кутията в дневната, време беше да вдигам масата. Още преди да съм дошъл с таблата от долния етаж чувах гумите на колата да изскърцват по чакъла на алеята и тя да изчезва в далечината.

— Излезе и ще се върне чак призори — отбелязваше Уенди.

Принц Чарлс имаше за своите лични нужди зелен астън мартин, който държеше в един троен външен гараж — бивша конюшня откъм задната част на къщата. До него стоеше бентли класик с кремава тапицерия и един стар модел астън мартин със сребърен дракон на капака, който кралицата му бе подарила за двайсет и първия рожден ден. Той шофираше сам, а Колин Триминг седеше на мястото до него. Тези гуми бяхме чули да скърцат по чакълестата алея.

Никога нищо не си бях помислял за тези среднощни излизания с колата, докато един ден не посетих полицейската караулка край къщата, където непрекъснато патрулираше отряд полицаи от полицията в Глостършър. Бях взел от храната, останала в кухнята, да ги почерпя. За похожденията на принца се подхвърляха шеги и добре пазената в полицейските среди тайна започна да плъзва. Според мен те си мислеха, че аз вече знаех. Говореше се, че при тези мистериозни свои пътешествия принц Чарлс винаги изминавал точно трийсет и пет километра — седемнайсет и половина в едната посока и седемнайсет и половина — в другата. Мидълуич Хаус беше точно на такова разстояние. Там живееше г-жа Камила Паркър Боулс.

— Е, Пол, не може да не си знаел — каза Уенди, когато се върнах в къщата с клюката.

Сетих се как принцесата ми беше разказвала колко е самотна. За предупреждението на лейди Сюзън Хъси, че не всичко е така, както изглежда. За настъпилата промяна, при която двамата прекарваха поотделно все повече уикенди. Дневникът. Имената. И принцесата ги беше видяла. Тя е знаела. Стана ми тежко като си помислих за всичко това.

Следващият уикенд, когато дойде в Хайгроув, принцесата — тогава на двайсет и осем години, нахълта в икономското помещение и попита има ли нещо за ядене в хладилника. Обитаването на два отделни свята — единият с принца и другият — с принцесата, означаваше, че и лоялността на прислугата беше разделена — веднъж към принца и веднъж — към принцесата. Това предполагаше, че всичко, което знаеш за единия лагер, го оставяш там, където е, и като отидеш при другия — подхващаш нещата, откъдето си ги оставил последния път, когато си бил там. Превключването от единия в другия свят ставаше като с робот, без емоции, при което чувствата и моралът нямаха място. Да си иконом в Хайгроув означаваше да си знаеш мястото, да забелязваш всяка подробност, но да не коментираш нищо. Да се правиш, че не виждаш беше задължително изискване за тази работа. Намерението ми беше да остана безпристрастен. До деня, в който принцесата реши да ме намеси. Това щеше да е първият тест за доверие. През лятото на 1989-а научих една тайна, която си остана тайна, докато тя самата не реши публично да проговори. Тази тайна създаде помежду ни връзка, която остана завинаги.

Беше петък, горещ летен следобед. Следобед Уилям и Хари се бяха върнали в детските помещения на втория етаж заедно с бавачката си Олга Пауъл.

Принцесата дойде в икономското и веднага подхвана темата.

— Искам да те помоля нещо, Пол. Искам да ми изпълниш една поръчка. Не искам никой, абсолютно никой друг да знае.

Тя ми обясни какво трябва да правя.

— Ще отидеш ли утре следобед на железопътната гара Кембъл да вземеш един човек? — попита тя.

— Разбира се, Ваше Кралско Височество.

— Ще вземеш оттам моя специален приятел майор Джеймс Хюит.

Всичко, което принцът и принцесата искаха от мен да направя, го правех по възможно най-добрия начин, без да задавам въпроси. Но да поиска от мен по толкова таен начин да взема един човек означаваше, че прави гигантска крачка в доверието си към мен. Беше риск, но пресметнат, да иска това от мен, бившият слуга на кралицата и икономът, който прекарваше по-голямата част от времето си с принц Чарлс. Тя разчиташе, че близкото й приятелство с Марая ще окаже влияние. Онова, което тя не знаеше, бе, че бях твърдо решен да не я предавам. Знаех нещастието й и усещах самотата й. Този „приятел“ й носеше емоции и щастие. Поне така изглеждаше.

След обяда подкарах моята сребриста воксхол астра по единайсеткилометровия път до Кембъл. Излязох от главния път, завих наляво и после поех по А-433, който заобикаля Тетбъри. След това завих надясно в тесен път, водещ до малко селце, където гостът чакаше на един изоставен паркинг. Видях го преди още той да ме е видял — облегнат на спортната си кола, със сако от туид, отворена бяла риза и слънчеви очила.

— Здравей, Пол. Как си? — каза той и протегна към мен ръка.

Седна отзад и аз подкарах колата по обратния път. Усещах, че се чувстваше неудобно.

— Мога да ти имам доверие, нали, Пол?

Казах му, че може, щом принцесата ми има доверие.

В личен план тази мисия беше вълнуваща за мен. През следващите години стана нещо обикновено да уреждам тайни срещи и да помагам за пристигането на гостите мъже. Кога е ставало, как са се казвали, при какви обстоятелствата е без значение. Това беше обаче най-първата ми мисия, когато съдействах за осъществяването на среща, и никой не трябваше да разбере. Дори Уенди.

Влязох с колата в задния двор, след това вкарах майор Хюит през една странична порта край плувния басейн, минахме през градината, и се качихме на терасата. Влязохме в къщата през стъклените врати, които бяха разположени по дължината на предния хол, простиращ се от единия до другия край на къщата. Принцесата ни чакаше. Тя прегърна „специалния си приятел“, който през есента трябваше да замине на служба в Германия. Цялата сияеше.

— Благодаря ти, Пол — каза тя.

— Извикайте ме, когато отново ви трябвам, Ваше Кралско Височество — казах и се върнах при съдовете в мивката от обяда.

Трябва да се подчертае, че майор Джеймс Хюит започна да посещава Хайгроув много след Камила Паркър Боулс. В това отношение принц Чарлс беше нанесъл първия удар. Принцесата чисто и просто започна да наваксва, за да достигне равнището на измяната на съпруга си. Разбира се, принцът никога нямаше да разбере за посетителя. Никога нямаше да му кажа това. Бях иконом в Хайгроув, но точно този уикенд това беше къщата на принцесата. Нямах никакви угризения на съвестта и бях доволен, че можех да бъда полезен. Колин Триминг, Ричард Ейлард и Майкъл Фосет бяха помагали в организирането на личния живот на принца. Аз пък помагах да улесня живота на принцесата. Което беше по-важно — помагах й да бъде отново щастлива.

 

 

На 28 юни 1990 година — четвъртък, седем дни след осмия рожден ден на Уилям, се случи нещо страшно, което се оказа разделителната линия в брака на принцесата. Събитието я накара да се чувства по-нежелана, отколкото когато и да било преди.

Принцесата беше в двореца Кенсингтън и се готвеше да отиде на училищната забава на сина си. В Хайгроув през това време всичко беше полудяло. Принцът беше прекарал в къщата цяла седмица. Сервирах обяд за десет души, след това се втурнах да приготвям дневната и предния хол за прием вечерта за Уайлдфаул и Уертланс Тръст, на който почетен гост щеше да бъде Майкъл Кейн. Следобед принц Чарлс отиде да играе поло в Сайрънчестър.

Внезапно телефонът иззвъня и сякаш адът се отвори за камерхера на принца Кен Стронач — той имаше вид на човек, който ще получи удар. Спусна се към колата си и отлетя с включени сирени, за да стигне по-бързо до принца. Принц Чарлс беше паднал от понито си за поло и си беше счупил дясната ръка. Беше откаран в болница със страшни болки. Около петдесетината поканени гости започнаха да пристигат за приема. Шоуто трябваше да продължи. Посрещнах Майкъл Кейн на предната врата и аз трябваше да го информирам, че на него се падаше сега да изпълнява ролята на отсъстващия принц. Да е домакин на прием от името на Негово Кралско Височество, принца на Уелс беше нова роля, която той, като актьор, свикнал да е в центъра на вниманието, изпълняваше с апломб.

Обичайната ми роля ме отведе на ново място — от импозантната провинциална къща в една най-обикновена стая в болницата в Сайрънчестър на около осемнайсет километра от имението. Станах кралска кухня на колела — носех храна за принца от Хайгроув и се мъчех да му осигуря и домашен уют — сребърни прибори, вместо болничните от неръждаема стомана; кристална чаша с монограм, вместо обикновената стъклена; чинии от костен порцелан с гравиран герб, вместо белите порцеланови; дори занесох любимата му рисунка на двата му джак ръсела — Тигър и Ру в рамка и я поставих на статив в ъгъла на стаята; мъничко от Хайгроув, за да облекчи болката му заедно със силните обезболяващи.

Онзи уикенд принцесата отпразнува двайсет и деветия си рожден ден, отивайки до болницата в блестящия си нов мерцедес да вземе съпруга си и да го откара в Хайгроув. За нея това беше възможност да бъде около него, да му е на разположение. Или, както тя се изразяваше — да направи това, което най̀ умееше — да се грижи. Тя се суетеше, тревожеше и опитваше да вземе нещата в свои ръце, но принц Чарлс не искаше и да чуе. Раздразнен от болката си, той безцеремонно я сряза и й каза, че иска да бъде сам. Тя се почувства отхвърлена и нежелана в собствената си къща. Постоя около половин час и разплакана се върна в Лондон. Това отхвърляне беше без съмнение последната капка, която преля чашата в техния брак. Едва-що беше заминала принцесата, и в Хайгроув пристигна Камила Паркър Боулс. На принц Чарлс му беше драго да я види. Тя не остана през нощта. Всъщност не си спомням някога да е оставала.

Камила Паркър Боулс започна да се появява в Хайгроув по-често, откогато и да било преди, но противно на създалия се мит, тя нито се премести в къщата, нито е била домакиня на вечери. От редовен гост на обеди в началото, тя сега стана редовен гост на вечери или посетител през деня със своя джак ръсел, но за цялото лято не е идвала в къщата повече от двайсетина пъти.

Ако Камила Паркър Боулс беше единственият посетител, животът щеше да е песен, но не беше. Тя бе сред многото приятели, които идваха да повдигнат духа на принца и официални гости, които го занимаваха с работа. Принц Чарлс беше сприхав пациент, който сега не можеше да пише писма, да не говорим, че не можеше да се отдаде на страстта си към полото, нито на акварелите или градинарството. Инцидентът го осъди на скука и еднообразие и на период на възстановяване в Хайгроув през юли и август. Прекарваше времето си в библиотеката, или излегнал се на шезлонг на слънце на задната тераса. Беше неуморен и твърдо решен частните му аудиенции да продължат, обедите и вечерите с гости да не спират и приятелите да го посещават. Някои като депутатът Николас Соумс или лорд и лейди Ромси оставаха да нощуват, което означаваше да се обслужва още една стая. Принцът, и когато беше най-добре, трудно може да се нарече най-независимият човек, а сега, когато не можеше да си служи с дясната ръка, слугите му и аз станахме нещо много повече от домашната патерица, на която да се обляга. Раздразнителността му се засили, когато започна да се учи да пише с лявата ръка, изписвайки кратки писъмца и бележки с разкривени букви като четиригодишен.

— Чувствам се толкова гадно излишен! — оплака се той един ден.

Никога не бях изпитвал такова изтощение. Всички неща, които трябваше да върша, взети заедно, представляваха невероятен товар. И накрая ме откараха в болница. Работното ми време, задълженията ми и издръжливостта ми бяха обтегнати до краен предел заради нуждата денонощно да бдя над принца. Преди той прекарваше по около три дни в къщата, после заминаваше за ден-два и това ми даваше почивката, от която имах нужда. След инцидента той беше непрекъснато вкъщи и кралската ми служба стана нещо като гледане на болен роднина. Работих от седем сутрин до единайсет вечер два месеца без прекъсване.

Една вечер бях приключил в полунощ и се бях върнал вкъщи с намерението веднага да се мушна в леглото. Марая ме намерила припаднал на пода в банята, превит на две от болка. Извикала местния лекар д-р Уолш и той ме изпратил в болницата Принцеса Маргарет в Суиндън. Лекарят каза, че съм напълно изтощен и в резултат на това съм се заразил от вирусна инфекция. На иконома, както преди това на принца, бе наредено да си почива и следващата седмица останах в отделна стая в болницата.

Докато лежах там, единственото нещо, за което си мислех, беше да се върна по-скоро в Хайгроув. Никой не е незаменим, но според мен никой не можеше да управлява къщата по-добре от мен. Това е или моя сила, или — грешка, но аз продължавам да съм човек, който умее всичко, който се стреми към съвършенство и иска всичко да свърши сам, когато е възможно. През втория ден непрекъснато си мислех за тези неща, когато три познати лица се появиха на вратата — принцесата и момчетата. Уилям и Хари влязоха с по един балон с надпис „Оздравявай“ в ръка, а майка им седна в края на леглото ми. Принцесата се мъчеше да сдържи заразителния си смях. Без униформата, и бяла фланелка, окаян и отчаян — гледката на иконома й, легнал в леглото, много я развесели.

— Никога не съм те виждала да стоиш на едно място — каза тя и продължавайки да се смее, добави: — Покъртителен си!

После направи това, което винаги правеше в болница — реши да пообиколи.

— Нека видим дали има още някой интересен тук — каза тя и продължи надолу по коридора на отделението заедно с Уилям.

Представям си реакцията на пациентите, излезли от упойка, виждайки край леглата си принцесата на Уелс. Майката и синът срещнали една жена, която имала рожден ден и се възстановявала от операция. Принцесата се върна в приповдигнато настроение „да види своя пациент“. Уилям я беше трогнал, защото купил от павилиона цветя за рожденичката. Говореше за предстоящата ваканция в Балморал, за Марая, нашите деца, живота в новия ни дом, който принцесата ни беше осигурила, преди да се разболея. Беше великолепна къща вътре в имението Хайгроув, която тя „официално откри“ на 10 август 1990 година.

 

 

Принцесата на Уелс в жълти шорти и тюркоазена спортна риза стоеше на задната врата на каменната къща от XVIII век, покрита с плочи от Котсуолд. Тя държеше разтворена ножица над опънатата червена панделка. Хари караше колело по тревата, а Уилям тичаше и се смееше с Александър и Ник. Много важната церемония, като че ли не ги интересуваше.

Принцесата също не гледаше много сериозно на нея. Тя стоеше пред задната врата с лице към кухнята.

— Обявявам тази къща за открита — се опита да изрече тя тържествено, но почти през цялото време се смееше.

Беше петък вечер и аз бях отскочил от главната къща, преди да съм приготвил вечерята за принца и принцесата, които този уикенд трябваше да заминат за Майорка. Оставих принц Чарлс в библиотеката. Той ни беше направил подарък за новата къща — колекция от негови акварели — един с керемидените покриви на Флоренция, пейзаж от италианската провинция, сцена от мач по поло и една по-стара рисунка на отплаващия кораб „Сириус“.

Най-после се осъществи отдавнашният план на принцесата да премести семейство Бъръл по-близо до Хайгроув. От мизерната и неприветлива Клоуз Фарм се бяхме преместили в Котиджис. Беше къща, каквато можеше да се види само изрисувана на кутиите с шоколадови бонбони. Трите спални бяха с ниски тавани с греди, а по предната стена отвън се виеха рози. Бяла порта нарушаваше еднообразието на оградата от Котсуолдски камък, която заобикаляше къщата. Беше идеален дом, за какъвто Марая бе мечтала. Дори едно изоставено складово помещение бе превърнато по идея на принц Чарлс в стая за игра на момчетата. Принцесата пък бе поела грижата Дъдли Поплак да й придаде изисканост — въжета покрай стълбището, бордюрни очертания във всички стаи, нови пердета и възглавници навсякъде — и всичко това безплатно. Имотът, обитаван доскоро от камерхера на принца Кен Стронач, преди да се премести в Лондон, беше на броени крачки пеша от главната къща. Няма друг служител в Англия, който да е имал по-хубава разходка до работата си. Откъм западната страна на Хайгроув живописният път минаваше под свод от жив плет надолу по тревистата пътека през поляна с диви цветя, покрай горската градина и през зеленчуковата градина.

 

 

Мисля, че нито принцът, нито аз някога ще забравим посещението на ексцентричния комик Спайк Милиган, който пренощува в Хайгроув една събота. Той не искаше да го обслужват камерхери и когато не се появи за закуска, засвири алармата. По-късно установихме, че изобщо не е спал в широкото легло, а по някаква необяснима причина бе прекарал нощта опънат на твърдия под на банята към Синята стая. Няколко седмици по-късно ни изпрати по пощата специално направена гравирана порцеланова плочка с инструкции да се монтира на пода на банята. На плочката пишеше: „Спайк Милиган спа тук“. Принц Чарлс страшно се забавляваше с това.

 

 

Звънецът иззвъня и червеният диск падна в кутията. Принцът стоеше в средата на стаята. Заедно с Камила Паркър Боулс. Двамата разглеждаха куп картини в рамки, подпрени на стената.

— Пол, къде са картините, дето онзи ден бяха ей там? — попита принцът, сочейки към камината.

Гостенката му ми се усмихна. Знаех точно какво има предвид той. Колко неудобно, помислих си.

— Имате предвид акварелите ли, Ваше Кралско Височество?

— Да. Онези с керемидените покриви и пейзажите от Флоренция.

— Вие ми ги дадохте, когато се преместихме в новата къща — отговорих аз.

Той се замисли за миг.

— О, да, наистина.

След това се обърна към г-жа Паркър Боулс:

— Е, ще трябва да намерим нещо друго за теб.

Стана ми ясно, че принцът и гостенката му избираха картини, които тя да окачи в дома си. Тя беше получавала много подаръци от принца през годините. Дори днес може да бъде видяна с диамантена брошка с формата на герба на принца. Като се върна назад в мислите си излиза, че съм помагал на принца да избира подаръци за любовницата си зад гърба на принцесата, но аз само изпълнявах служебните си задължения. Сляп, без мнение. Така, както са ме учили.

Асортимент от бижута пристигаше редовно с охрана по М-4. Изпращаше ги Дженевив Холмс, личният сътрудник на принца в двореца Сейнт Джеймс. Тези подредени в кутии бижута, обвити във фина бяла хартия, бяха от Кенет Сноуман от лондонската бижутерска група Уортски. Той често беше посещавал кралицата с различни неща на Фаберже. Моята задача сега беше да разопаковам и отворя кутиите, да подредя бижутата върху дървена табла, която бях поставил върху една етажерка в ъгъла на библиотеката, покрита с бяла ленена покривка. След като бях излязъл от стаята, принц Чарлс избрал едно бижу за Камила Паркър Боулс, а всичко останало беше пакетирано и върнато обратно.

И все пак принцът никога не забравяше принцесата. За десетата годишнина от сватбата им през 1991 година — когато вестниците ни караха да вярваме, че между съпруга и съпругата съществува дълбока ненавист, той й изпрати една висулка за спомен да си я сложи на златната гривна — също подарък от него. Когато тя разопакова подаръка, намери вътре двусантиметрово Х от злато — не някаква гигантска целувка, а римският знак, символизиращ цифрата десет. Да го добави към златните W и H, които й бе изпратил през 1982-а и 1984 година по случай раждането на двамата им сина. Всяка година й изпращаше някакво ново бижу, винаги златно: чифт балетни пантофи заради любовта й към танца; ракета за тенис, заради уроците, които толкова обичаше; мече, защото непрекъснато си купуваше мечета; шапка за поло; ябълка и, което е показателно — златна миниатюра на катедралата Сейнт Пол, където се бяха оженили.

Гривната беше голяма скъпоценност за принцесата и тя си я държеше в сейфа. В брака им може и да имаше проблеми, но гривната по специален начин й напомняше за всичките онези хубави мигове, които е имала, казваше тя.

Тя продължи да изпраща на съпруга си картичка за годишнината му и картичка за Свети Валентин, дори след като се разделиха през 1992 година чак до развода им четири години по-късно. Последният подарък, който принцът изпрати на принцесата, беше една сламена шапка, обшита с миди по периферията. Тя не можеше да разбере дали това е шега или просто лош вкус.

— И какво да правя сега с това — смееше се тя.

 

 

Мислех, че за мен кралските пътувания в чужбина са нещо, останало в миналото. Само икономът на двореца Кенсингтън Харолд Браун придружаваше принца и принцесата на Уелс зад граница. И един ден принцесата влезе в икономското помещение и ми каза за петдневно пътуване до Япония по случай коронацията на императора през ноември 1990 година и ме помоли да ги придружа.

— Не виждам защо Харолд трябва да е единственият, който да пътува — каза тя.

Беше началото на края за Харолд и принцесата, но това беше също така началото за мен на едни много по-близки отношение с нея, независимо, че на времето още не го знаех. Пътуването до Япония не беше лесно за никой в кралската група. Разделението между съпруга и съпругата се забелязваше силно още преди пристигането им в британското посолство, където им бяха дадени отделни апартаменти на първия етаж. Те бяха бизнеспартньори, но нищо друго не ги свързваше. Бяха заедно, защото такава им беше работата. В отношенията им се беше настанила леденина и нямаше и намек за взаимност в нито едно от нещата, които правеха, или казваха. Видях принцеса, различна от онази, която познавах в Хайгроув. Усещаше се някаква несигурност в нея — сприхавост и отчаяние. Беше много напрегната в присъствието на принца и се нахвърляше срещу мен и срещу личната си камериерка Хелена Роуч за най-малкото нещо: трябвали й повече кърпи; сешоарът не работел както трябва; имало мокра следа на роклята. А килимът между стаите на принца и принцесата сякаш беше направен от черупки на яйца — това ме изненада, защото никога по-рано не се бях чувствал неудобно в нейно присъствие. Не можех да позная сухата, потисната и изтощена принцеса. Мърмореше, че не се чувства ценена и уважавана, но независимо от това хората в Япония я обожаваха. Принцесата искаше обаче да бъде ласкана в личния си живот. Задушаваше я строгият протокол при съвместното им пътуване, както и нелюбезното отношение от страна на антуража и прислугата на принца.

— Искам да обикалям света и да върша това, което на мен ми се иска, а не каквото другите ми казват. Искам да върша нещата по свой си начин — каза тя в стаята.

Общи пътувания с програма и протокол поставяха свободния й, спонтанен дух в усмирителна риза. Принцесата се чувстваше най-добре и най-щастлива, когато не беше с принца. Страшно много искаше да се освободи и да пътува сама.

В Япония видях как принц Чарлс унищожаваше увереността й, когато тя се опитваше да получи одобрението му. Принц Чарлс и хората му си гледаха часовниците, докато се въртяха в големия хол преди едно официално мероприятие, когато принцесата — усмихната и лъчезарна, слезе облечена в тоалет на Катрин Уокър — робманто от червено шотландско каре с червена кадифена яка и маншети. Беше малко крещящо, но елегантно и тя се усмихваше. Бях на стълбите, малко по-назад, когато тя отиде до принца и попита:

— Харесва ли ти тоалета ми, Чарлс?

Отговорът му беше мек и без никакви обидни нотки, но ефектът — брутален.

— Да. Приличаш на стюардеса на Бритиш Каледониън.

При което се обърна, излезе от предния вход и отиде при чакащата го кола. Усмивката се стопи от лицето на принцесата и тя сведе очи. След това направи нещо, в което по-късно стана специалист — събра отнякъде самочувствие и последва съпруга си. Това не беше единственият път, когато той разбиваше увереността й — нарочно или без да иска. Шест месеца по-късно, през май 1991 година, по време на посещение в Чехословакия кралската делегация бе отседнала в двореца на президента Хавел в Прага. Там съпругът и съпругата не само че бяха в различни стаи, но и на различни етажи. Принцесата беше отишла да се преоблича за следобеден ангажименти отново слизаше по стълбите, където долу я чакаше принцът. Тя носеше много светло сив костюм с черни копчета и черна кърпичка в малкото джобче, с обувки в черно и бяло. Този път тя не го попита как изглежда, но принц Чарлс пак й се подигра:

— Като те гледа човек ще каже, че току-що си влязла в мафията.

Той се усмихна. Може би е смятал да го подхвърли като шега, но никой не се засмя. Тъжната истина беше, че тя винаги изглеждаше поразително добре, но й го казваха други хора.

Само когато успяваше да открадне по някоя и друга минута извън протокола, тя ставаше отново веселата и сърдечна принцеса, която познавах. Както тогава, когато излезе с Хелена Роуч и мен през стъклените врати в градината на посолството в Токио, преди да тръгне за градинското парти на японския император.

— Елате, вие двамата. Хайде да си направим една щастлива снимка за спомен — предложи принцесата.

През всичките ми години на работа при кралицата никога не съм се снимал с нея неофициално и ето ме сега тук — застанал до бъдещата кралица на Англия. Когато Хелена каза „зеле“, изведнъж се почувствах неудобно заради протокола.

— Мисля, че не е редно. Надявам се Негово Кралско Височество да не ни види — казах аз.

— О, не се безпокой за такива неща. Хайде сега засмей се — и апаратът щракна.

Тази снимка ми е много скъп спомен. Гледам я сега и виждам колко съм скован на нея — застанал мирно с връзка на Ермес, която принцесата ми беше купила през юни. (Принцесата никога не забравяше рождените дни.) Гледам я с дълго сако върху семпла тясна рокля в цветовете на японското знаме с червен диск върху шапката й, за да символизира изгряващото слънце.

Взех фотоапарата и заснех принцесата и Хелена. Такива снимки си направихме и на един балкон в Чехословакия.

Весели снимки, направени по време, когато принцесата беше всичко друго, но не и весела. Нямах търпение час по-скоро да проявя снимките от Япония и Чехословакия и веднага гордо ги подредих на лавицата над камината в нашата къща заедно с още един друг скъп спомен — портрет на принцесата, направен през юли 1990 година. Беше ми дала знак да отида при нея в трапезарията, където беше наредила върху масата колекция от черно-бели изрезки на първите й снимки за Вог, направени от фотографа Патрик Демаршелие. Изглеждаше ослепителна с разрошена коса и черен пуловер високо по врата.

— Искаш ли една? — попита тя и ми даде да си избера от колекцията. Когато направих избора си, тя взе снимката, облегна се на ниския бюфет и я надписа: „На Пол и Марая с много любов от Даяна“. Още една усмивка, която да скрие хилядите вътрешни терзания.

По щедрост тя приличаше на принц Чарлс. Същата тази година за трийсет и втория ми рожден ден той ми подари първото литографско копие на акварелите си от Уенслидейл. Надписа ми го с молив: „Чарлс, 1990“. Всички останали копия бяха надписани само с първата му буква. Закачихме го на стената над камината, където в рамка стоеше портретът на жена му.

 

 

Паспортът ми се напълни с печати от чужбина след пътуванията до Япония и Чехословакия и после — през септември 1991 година — до Пакистан — първото соло пътуване на принцесата от името на Двореца. Желанието й да пътува и да се изявява бяха получили одобрение и сега тя беше освободена от обвързващия, безмилостен протокол на общите визити със съпруга си, далеч от строгите му критични бележки за тоалетите й. Тя беше сама на световната сцена и твърдо решена да блести като независима кралска персона, представлявайки страната си, без принц Чарлс край нея. Бъкингамският дворец и Форин Офис щяха да я наблюдават.

Принцесата беше с висок дух, защото пътуването беше разрешено от кралицата, която се бе разпоредила един от нейните реактивни самолети BAE-146 да лети до Хималаите. Принцесата знаеше, че ще я наблюдават да видят дали от нея може да бъде посланик на Великобритания и бе напълно наясно със значението и важността на това пътуване. Подобно на спортистка, готвеща се за най-голямото си състезание, тя упорито тренираше психиката си за предстоящото изпитание. Очакваше я само триумф. Отново и отново тя преглеждаше програмата си. Подходи много внимателно към гардероба си, за да има по нещо семпло, но и елегантно за различните ангажименти. Дойде при мен в икономското помещение на Хайгроув:

— Това пътуване е много важно за мен, Пол, и искам да ме придружава А-отборът — заяви тя.

Аз влязох в този отбор, оглавяван от усърдния й частен секретар Патрик Джефсън. Той включваше още личната й камериерка Хелена, фризьорът Сам Макнайт и един служител от охраната. Някогашният радиожурналист Дики Арбайтър също бе под ръка да се занимава и залъгва медиите. Той беше страхотен поддръжник на принцесата. Тя толкова много държеше на него, че бе включила името му в списъка на хората, на които изпращаше картички за рождените им дни.

Привилегия беше да си на такова историческо соло пътуване с принцесата, особено след като крайният му успех и гладко протичане надминаваше очакванията навсякъде, където отидехме — планинското село Читрал, прохода Кибер, Лахор, Равалпинди и Исламабад. Както винаги тя беше съвършеният професионалист. Обичаше хората и правеше страхотно впечатление навсякъде, където отидеше, особено в Читрал, сред облаците на Хималаите, където всичките 500 жители на селото излязоха да я видят. Хвалебствията във вестниците и по телевизията по неин адрес я изпълниха с голяма радост и себеуважение. В момент, когато на злонамерени неофициални брифинги пред пишещите за кралското семейство журналисти я представяха като психически неуравновесена, тя беше горда и самоуверена и затвори устата на всички. Като съпруга принцесата беше уязвима и се нуждаеше от подкрепа, но само „старата гвардия“ можеше пренебрежително да представи подобни разбираеми чувства за признак за нестабилност. Като член на кралското семейство и посланик на Великобритания тя просто беше недостижима. От този миг нататък принцесата все повече и повече набираше сила. Тя си извоюва авторитет със своя А-отбор, на който разчиташе и който беше непрекъснато до нея.

Когато се завърнахме, тя ми подари илюстрована книга за Пакистан. Вътре беше написала специално послание да ми напомня за дълбоките чувства и непретенциозността на хората, които бяхме срещнали, особено на тези в един център за глухи. Ето какво беше написала: „За Пол. «Има много хора, които обичат Бога… те пребродват пустините, търсейки го… но аз ще обичам този човек, който обича божието человечество» — Икбал. С обич от Даяна. Пакистан 1991“. Този стих от пакистанския народен поет Мухамад Икбал бе нейното вдъхновение и пътеводител по време на първото й самостоятелно пътуване. Той въплъщаваше в себе си значението, което тя отдаваше на човеколюбието. Принцесата го носеше в себе си навсякъде, където отидеше.

Това пътуване остави страхотни спомени: укротителят на змии, който така я разсмя като пъхна главата на една кобра в устата си; „коронясването“ й с тюрбан като почетен жител на Читрал.

Никога няма да забравя първия ден сред белите надгробни паметници на военното гробище на войниците от Британската общност в Равалпинди, където принцесата отдаде почит на падналите герои. Когато тя полагаше венец от името на кралицата, помислих си, колко странно е, че аз, нейният иконом, присъствам на това събитие. Аз не бях частен секретар или кралски офицер, който ходи на такива места. Мястото ми беше там, в резиденцията — да приготвям обяда или да правя чай, но принцесата все повече и повече искаше от мен да бъда част от антуража й. Не носех униформа, а костюми, като всички останали. През 1991 година все по-често бях с принцесата. Започнах да я опознавам повече, да бъда по-близък с нея.

В Пакистан започнах да проумявам кое в живота й даваше сили. Разказа ми за един отдавнашен приятел Ейдриън Уорд-Джаксън, с когото я запознала принцеса Маргарет. Бил заразен с вируса на СПИН. Тя му доверявала болките си. Той й говорел открито за болестта си. От приятелството й с него тя разбрала какво представлява тази болест и то сложило началото на кампанията й в полза на болните от СПИН. Тя за пръв път „по неоспорим начин“ видяла пораженията от болестта, когато посетила отделение за болни от СПИН и открила ново крило в болницата в Мидълсекс. Никога няма да забравя онова, което ми каза:

— От времето на туберкулозата насам не е имало болест, която да мори младите хора, преди техните родители, а нито един член на семейството (Уиндзор) не се е заловил с това.

Тя почувствала, че много хора проявяват само временен интерес, а една кампания в полза на болните трябва да бъде последователна и постоянна. Започнала да получава ругателски писма, в които я питали: „Защо толкова много сте се загрижила за хомосексуалистите?“. И видяла в тях колко са объркани хората. Надявала се, че ако бъдат просвещавани, ще спрат да задават такива въпроси.

Циниците често пъти грубо подхвърляха, че принцесата си правела рекламна кампания с благотворителната си дейност и че би дала всичко, за да я снимат как проявява грижа към някого. Онова, което те изобщо не можеха да разберат, бе нейното състрадание, искреното й желание да помага на другите, огромното значение, което отдаваше на хуманитарната работа. А когато се стигнеше до истински приятели в нужда, нямаше по-добър приятел, на когото да се довериш от принцесата. Ейдриън Уорд-Джаксън почина, знаейки това.

Беше я помолил да бъде край него, когато дойде краят му и тя смяташе това за привилегия. В средата на август, когато общата им приятелка Анджела Серота й се обади да й каже, че той е вече много тежко болен, разстоянието и задълженията й не й попречиха да изпълни обещанието си. Беше в Балморал и след като не успя да си осигури самолет, потегли на седемчасов път с кола през нощта към Лондон, придружена от един, охранителя Дейв Шарп, за да бъде край леглото на Ейдриън заедно с Анджела.

Принцесата остана край Ейдриън четири дни. В последните му мигове, когато го питала нещо, той само вдигал палец в отговор. Това е бил един от най-тъжните и мъчителни моменти в живота й, казваше тя. Била хипнотизирана от спокойствието, с което той понасял страданието. Анджела лежала на леглото до него и тя, и принцесата казали заедно Отче наш. Да разбереш какво е означавал този момент за нея е да разбереш принцесата. Тогава открила своето вътрешно аз, смисъла на ангажираността, видяла как хората посрещат смъртта, пътешествието на душата, казваше тя. Ако трябва да се търси откъде е дошло нейното чувство за духовност, то, то е дошло от онази болнична стая, където почина Ейдриън, малко след полунощ на 23 август 1991 година. После, както винаги когато беше в болница, принцесата тръгнала сама да пътешества из коридорите и посетила детското отделение в друго крило, докато Анджела стояла при мъртвото тяло на Ейдриън. Принцесата видяла как настъпва краят на живота. Тя искаше да види и как започва новият живот. След онази нощ тя често говореше за смъртта и за куража на Ейдриън Уорд-Джаксън. Купи си една книга със заглавие „Да посрещнем смъртта и да намерим надеждата“, за която пишеше, че е „наръчник за емоционална и духовна грижа за умиращия“.

 

 

В месеците след пътуването до Пакистан се налагаше да ходя от Хайгроув в двореца Кенсингтън да замествам Харолд Браун в дните, когато беше почивка. Няколко седмици през годината прекарвах в Лондон в малка стая на най-горния етаж над апартаменти осем и девет. Готвеше се обикновено за един човек, яденето се слагаше на количка и се откарваше в дневната. Принцесата седеше свита на кълбо върху дивана в бялата си хавлия и гледаше „Бруксайд“ или „Коронейшън стрийт“. Вместо да ме освободи да си вървя, тя ми позволяваше да остана и си бъбрехме. Тя ядеше. Аз стоях прав. Щом свършеше яденето, неизменно салата и риба, изкарвах количката от дневната през гостната и в икономското помещение на първия етаж. Тя ме следваше и разговорите продължаваха докато миех съдовете, а тя ги подсушаваше. Също както в Хайгроув. Но аз виждах сега повече от нейния свят и между нас се установяваше разбирателство и хармония. Тя ме допускаше край себе си, докато принц Чарлс ме държеше на ръка разстояние. Когато стояхме заедно в икономското помещение, на която и да било от двете къщи, разговарях за това-онова с приятелката на Марая, не с принцесата на Уелс, независимо, че настоявах да се обръщам към нея с „Ваше Кралско Височество“. Въпреки това всички бариери биваха премахвани и принцесата, такава каквато я знаеха хората, я нямаше. Тя стоеше в халата си без никакъв грим. В такива моменти беше толкова обикновена, толкова нормална. Служех на две различни личности: едната — плод на фантазията на хората, които я виждаха от външната й страна и другата — изгубеното момиче, чиято същност никой не познаваше. Знаех къде започваше фантазията и какво ставаше вътре в Кенсингтън, където реалността вземаше връх.

Много бях слушал от персонала колко трудно може да бъде с нея, колко непредсказуеми били настроенията й, но когато бяхме само двамата нямаше друг човек, с когото да е по-лесно да се говори или когото да ти е по-приятно да слушаш. Мислех си, че Харолд Браун имаше фантастична работа и шефка. Улавях се, че като че ли ми се искаше той час по-скоро да отиде другаде.

Семейният живот в провинцията с Марая и момчетата просто не можеше да е по-щастлив. Александър и Ник се чувстваха добре, а през уикендите най̀ обичаха да са с най-добрите си приятели — принцовете Уилям и Хари, кралските братя, които майка им наричаше „моите момчета“, или „малките симпатяги“ от един весел анекдот, или когато Уилям беше съвсем малък — „малкият ми човек“. Помежду си и в писмата си и принцът, и принцесата на Уелс наричаха Уилям с галеното му име „Уомбът“, а Хари — просто „Хари“.

 

 

Уилям и Хари, Александър и Ник растяха заедно. Две двойки момчета с абсолютно различен произход, които тичаха из Хайгроув, а в по-късните години — в двореца Кенсингтън. Принцесата ни даваше ненужните дрехи и обувки на принцовете. През уикендите те бяха непрекъснато заедно.

Детските спомени на всяко от момчетата ще се въртят около онези щастливи дни и години — същите спомени, уловени в нашите семейни албуми. От момента, в който се преместихме в имението, малките принцове бяха все при нас — идваха за нещо газирано или за шоколадова бисквита, играеха в задната ни градина, караха наоколо колелата си, пищяха и се заливаха от смях в стаята за игри, играеха си в пясъка, правеха през зимата снежни човеци, пляскаха лятно време в плувния басейн. Разсмиваха ни толкова, колкото и нашите момчета.

Лицето на Уилям беше добре познато в нашата кухня. Ще подаде глава от задната врата, ще се усмихне хитро и ще каже:

— Имаш ли шоколадови бисквити или сладки, Марая?

Той знаеше, че държахме кутии с бисквити „Киткатс“, „Туикс“ и „Пенгуин“ и ги нападаше също като майка си. Първите спомени на Александър са от третия му рожден ден през май 1988 година, когато дадохме малко парти в Клоуз Фарм и Уилям, тогава на пет години, и Хари — на три, бяха сред шестте деца, които лакомо се нахвърлиха върху синия трактор — торта, направена от главния готвач на техните родители Мървин Уичърли. Докато принц Чарлс играеше поло в Уиндзор, принцесата беше с нас, гледаше и се радваше на веселия пир, оставил лепкави следи по цялата покривка. Тя, Марая и Уенди се редуваха да полюшват новородения ни син Ник, тогава само на един месец. Принцесата подари на Александър зелено войнишко яке с кръпки на лактите и раменете, една пушка играчка и тъмночервена барета като тези на войниците от парашутния полк. Тя знаеше, че и той, като Хари, е луд да си играе на войници.

Много често през годините малките принцове оставаха сами в провинцията, без други деца, с които да си играят, и принцесата канеше Александър и Ник в детските помещения, които заемаха целия най-горен етаж в Хайгроув — спалнята на Уилям, спалнята на Хари, стаята на бавачката, кухнята и детската дневна, в която по средата на стените в лимонено жълто и синьо имаше бордюр с азбуката. Когато се качвах горе с чинии с панирани рибени хапки и пържени картофки за двамата принцове и моите синове, заставах отстрани и наблюдавах как Александър и Ник лапаха заедно с бъдещия крал на Англия. Когато принцесата и бавачката Рут Уолъс извеждаха принцовете на разходка, често вземаха и Александър и Ник. През септември 1989 година, след като принцесата се върна от Балморал, оставяйки принц Чарлс в Шотландия, всички момчета отидоха в зоологическата градина в Бристол. За мен беше изненада, че бях поканен да оставя този ден работата си и да отида с тях — първият от многото семейни дни, прекарани с принцесата. Беше толкова необичайно да се забавлявам без униформа, докато принцесата вървеше заедно с тълпата като всички останали майки със синя бейзболна шапка на главата си. Принцесата, Марая и Рут с Ник в количката вървяха заедно напред, а офицерът от охраната Дейв Шарп и аз следяхме трите момчета. Още от времето, когато принцесата и Марая се срещнаха за пръв път в Бъкингамския дворец, бракът и майчинството винаги бяха връзката, която ги сближаваше — споделяха си, а момчетата непрекъснато си играеха заедно, и това изгради помежду им трайно приятелство. Когато през 1990 година се преместихме в хубавата къща, Марая и принцесата бяха като съседки. Принцесата ни беше работодател, но едновременно с това и семеен приятел. Александър и Ник винаги казваха:

— Здравей, Принцесо.

За мен беше необичайно, но и приятно като ги виждах да се държат така неофициално, докато майка им и аз се обръщахме към нея с „Ваше Кралско Височество“. Убеден съм, че момчетата израснаха, мислейки си, че „Принцеса“ е малкото й име. Съдействах за създаването на мила смесица от официалното с неофициалното. Когато принцесата идваше в кухнята, Марая включваше чайника и традиционно питаше:

— Чаша кафе, Ваше Кралско Височество? — след което Ник скачаше в скута й, прегръщаше я и питаше:

— Къде беше, Принцесо?

Това създаде някои класически моменти, най-забележителният, от които беше, когато тригодишният Ник, с шорти и тениска, беше тръгнал сам от нашата къща през поляните и бе стигнал чак до голямата къща. Бях на предната врата и чаках принца да замине. Бентлито му чакаше на алеята. И изведнъж Ник се появи по пътеката. Без да ми обърне никакво внимание синът ми се покатери на стъпалото точно, когато принцът излезе с черна вратовръзка за ангажимент в Лондон, изгледа го от горе до долу и изчурулика:

— Хубаво си се облякъл, принц Чарлс. Къде отиваш?

Беше един от онези моменти, когато като родител просто не можеш да повярваш, че това го е направило детето ти и ти идва земята да се отвори да те погълне. Ник, разбира се, изобщо не можеше да разбере ужаса, който преживяваше баща му. След като си беше позволил такава детинска дързост по отношение на протокола, Ник се махна. Докато задаваше въпроса си към принца, той се мъчеше да се провре покрай него и да влезе вътре, за да търси Уилям и Хари. Принц Чарлс не можа да сдържи усмивката си.

Хайгроув — голямата къща и многото акри земя около нея, бяха мястото за игра на четирите момчета. Под един от навесите направих басейн, пълен с топки, в който момчетата „се гмуркаха“. Много често ставаха разправии кой си „играе“ повече в него — момчетата или принцесата. Тя обичаше да се промъкне зад Уилям, Хари, Александър и Ник, да ги бутне в многоцветните дълбини и да се спусне след тях. Принцесата на Уелс се плъзгаше по гръб и редовно „се давеше“ под топките, а момчетата скачаха върху нея и я гъделичкаха.

Когато принцесата не беше там, едно от по-неофициалните ми задължения беше да намирам забавления на децата и ние си измислихме една игра, която нарекохме: „Намери колкото може повече яйца“ — вариант на „Намери великденските яйца“, която кралицата организираше в градините Фрогмор на замъка Уиндзор за децата от кралското семейство. Тя вземаше кошница с шоколадови яйца, отнасяше я в градината и ги изпокриваше по разни ъгълчета, в пукнатини в стени и дървета, сред жълтите нарциси и примулите. Коргитата и децата се надпреварваха кой да ги намери пръв. Вариантът на играта, измислен от иконома на Хайгроув, създаваше веселие, което продължаваше с часове. Криех истински яйца от кокошка между балите сено и слама в плевнята срещу конюшните. Разбира се, удоволствието не може да се сравнява с намирането на шоколадово яйце, но и тук вълнението за победителя, който намираше най-много яйца — обикновено Уилям, беше голямо.

Уилям имаше морско свинче, а Хари — сив заек с увиснали уши, които живееха в кафези в един ъгъл на конюшнята, където Паси Уайтланд държеше за принцовете две понита — Смоуки и Тригър. Едно момиче на име Мариън Кокс ги учеше да яздят. Да прибавим към тях двата джак ръсела на баща им, черните крави Абърдийн Ангус, понитата за поло на принц Чарлс и жълтеникавокафявите бухали в плевнята. В езерото в градината плуваше шаран, а аквариумът на Уилям и Хари с тропически рибки стоеше в един ъгъл в кухнята. Имаше и един хамстер, който винаги пътуваше с малките принцове от Кенсингтън до Хайгроув и обратно. Уилям и Хари идваха в кухнята да помагат да се нарежат ябълките, морковите и марулята за морското свинче, заека и хамстера и после винаги сами изчистваха кафезите им.

Но електрически захранваният умален модел на колата на баща им астън мартин, който беше подарък от производителите, бе за моите синове най-голямата облага от това, че можеха да си играят с принцове. Зелената двуместна състезателна кола с кремава кожена тапицерия, табло от розово дърво, истински фарове, касетофон и облечен в кожа волан беше, както моите момчета често ми казваха, най-прекрасната от всички играчки. Повечето малки момчета ще изтичат до къщата на някой приятел да видят дали ще излезе да си играят. Уилям пристигаше с колата и ние бяхме свикнали да го виждаме на шофьорското място с Хари до него. Появяваха се пред нас да вземат Александър и Ник, за да покарат из имението. Уилям постоянно спореше с Хари кой да шофира и като по-голям винаги се налагаше. Той много обичаше коли и автомобилни състезания и на десет години смяташе себе си за експерт шофьор! Докато един ден не се случи следното — той искал да се изфука и се опитал да мине с колата през тясната порта, водеща покрай парника към задния ни двор, но я ожулил цялата отстрани в каменната колона. Марая била в кухнята, когато изпадналият в паника Уилям нахлул вътре.

— Марая, Марая, случи се нещо страшно!

Тя недоумявала какво за бога се бе случило, особено пък след като той добавил:

— Татко ще полудее. Трябва ми кутия зелена боя.

Марая излязла да види какво е станало с колата и трябвало да разочарова Уилям, че едно замазване с боя няма да реши проблема. Камъкът се бил врязал в лъскавия метал и оставил дълбок прорез от едната страна. Уилям бе ужасен. Дойде му на ум да паркира колата в гаража с поразената страна откъм стената, за да не види принц Чарлс, но Пади и аз го посъветвахме да си признае. На принц Чарлс хич не му беше забавно, че синът му е могъл да бъде „толкова глупав“. Колата беше изпратена за поправка при Астън Мартин и те я върнаха като нова. Уилям трябваше да се задоволи с мястото до Пади на сенокосачката, докато седна отново зад волана на колата си. Родителите му му позволиха да продължи да я кара, защото знаеха, че в Хайгроув е в безопасност. Освен това Уилям и Хари, Александър и Ник бяха вкусили и отдалеч по-силни усещания, когато ходеха с принцесата на картинг в Лондон. Там те развиваха по 60 километра в час на закритата площадка. Това толкова много им харесваше, че на едно по-отдалечено място в Хайгроув бе направен импровизиран картинг и през лятото се вземаха коли под наем да се забавляват децата.

Уилям и Хари бяха самоуверени и общителни момчета и не се смущаваха да се обръщат към по-възрастните наоколо и да разговарят с тях. Разделени бяха само нощем, защото спяха в отделни спални. Ходеха навсякъде заедно и вършеха всичко заедно, независимо че поради възрастта си Уилям беше естественият лидер. И двамата посещаваха частното училище Уедърби в Нотинг Хил в Лондон. Нямаха търпение да се върнат вкъщи да покажат на майка си какво са рисували през деня. Както в Хайгроув, така и в Кенсингтън, принцесата, която много искаше да показва колко се гордее с направеното от нейните момчета, покриваше стените на гардеробната и тоалетната си стая с детски рисунки на пеперуди и с цветя от картон, разтегателна хартия и черупки от яйца.

Страстта на Хари към войниците намери израз и в рисунките му. Той непрекъснато рисуваше сражения около замъци, изтребители хвърляха бомби от небето и мацаше листа с червено, за да придаде завършек на кървавите сцени. Хари истински вярваше, че и балоните са бомби и че прочутата южна градина на баща му ставаше бойно поле, когато през лятото там се правеше барбекю. Уилям и Хари заедно с брат ми Греъм, който идваше понякога през уикенда със семейството си, стреляха с водни пистолети по принцесата, преследваха я из градината, където тя не успяваше да се измъкне от страхотното попадение на огъня на синовете си. Принцесата редовно организираше барбекю за персонала. Предпочиташе да го прави, когато принцът го няма, за да могат всички, включително тя самата, да се поотпуснат. Мървин Уичърли приготвяше планини от храна за личните камериерки, офицерите от охраната, бавачките, портиерката и иконома. Това е нашата свободна вечер, казваше принцесата. Когато стигахме до десерта, тя отиваше в кухнята и излизаше на терасата със сребърен поднос с разни сладкиши. После помагаше да се раздигат и измият чиниите.

Накрая идваше най-голямото й забавление — да бута всички в басейна. Писъците от удоволствие и плисъкът на вода бяха знак, че започваше лудорията, която бях кръстил „народна супа“. Както и с водните пистолети в началото на вечерта, принцесата не се притесняваше, че ще се намокри и не можеше да се въздържи да не скочи в басейна при другите.

Тя никога не се уморяваше от подобни игри. За нея те представляваха бунтовното й начало — предизвикателство към безупречното поведение, което би трябвало да се очаква от бъдещата кралица на Англия. Когато цопваше в басейна с дрехите си, тя беше на същото равнище като прислугата си. Много обичаше да вижда шокирания израз по лицата на хората, когато скачаше във водата с джинси или шорти, тениска или риза.

Нищо обаче не може да се сравни с ужаса, изписан на лицето на британския посланик в Кайро, когато я придружавах на второто й соло пътуване в чужбина през май 1993 година.

 

 

Бяхме на палубата на речен кораб и плавахме към храма Филе на малък остров близо до язовир Асуан, когато принцесата, застанала от дясната ми страна и загледана в Нил, се обърна към мен и каза:

— Хайде да си направим една радостна снимка, Пол.

Тя повдигна слънчевите очила и ги тикна нагоре в косата си.

— Сега, не се навеждай много напред — каза тя само с ъгъла на устните си, докато Хелена нагласяваше апарата. — Какъв горещ ден!

Принцесата знаеше, че въпреки силния бриз се е изпотила под робмантото, но това беше една закачлива бележка, целяща да шокира, да предизвика смях, един миг, уловен от фотоапарата.

Секунди по-късно тя отново ме изненада.

— Хайде сега, искам да зарадваш още един човек. Искам да организираш довечера в посолството парти за рождения ден на Сам.

Докато плавахме надолу по Нил не беше най-подходящото време изведнъж да започна да планирам рождения ден на фризьора й Сам Макнайт, но знаех, че няма нещо невъзможно, щом принцесата го иска. Когато слязохме за малко в един хотел на брега на Нил, аз се изплъзнах от групата, набрах телефон и организирах изненада край басейн.

Вечерта, в потъналата в зеленина градина на посолството в Кайро, Сам слезе по стълбите от терасата под звуците на „Честит рожден ден“. В песента се включиха всичките единайсет членове на делегацията, начело с принцесата, която стискаше бутилка шампанско в една ръка. Дори навъсеният запасен морски офицер Патрик Джефсън реши да се поотпусне този път. Нахлупил беше фес, подобен на тези, които бях купил като сувенири за Уилям и Хари заедно с малки пирамидки, които принцесата специално ме беше изпратила да търся. После, естествено — толкова естествено, колкото, гърбиците на камилите, високото настроение прерасна в шумна веселба и накрая всички се намерихме в басейна — с дрехите, разбира се. Принцесата ту изплуваше, ту потъваше, издаваше писъци сякаш се дави, русата й коса изчезваше под водата. Патрик Джефсън гледаше на всичко това с широко отворени очи — като човек, натоварен да води дневника за публичните й изяви, той не бе свикнал на такива гледки. Нито пък британският посланик, който се намръщи като разбра за масовото къпане. Струва ми се, че според него подобни странности бяха неуместни и безразсъдни, особено поради факта че само два дни преди това папараци се бяха промъкнали на покрива на съседна сграда и я бяха снимали с черния й бански. За щастие обективите им не са били насочени към среднощната „народна супа“ и заглавията по вестниците на следващия ден отразяваха триумфалната обиколка на принцесата. На снимките тя се разхожда между гигантските колони на храма на Карнак в Луксор и из Долината на царете, а на други — гледа с удивление пирамидите и сфинкса.

Заглавията по британските вестници потвърждаваха, че принцесата е карта асо на дипломатическия фронт. Независимо от личните си битки по това време, тя се превръщаше в абсолютно безупречен пътуващ посланик, какъвто винаги е искала да бъде. Каквато и кампания да водеха тихомълком срещу нея сивите костюми, не можеха да накърнят увереността й, нито уважението в света към нея.

Египет бе решаващ момент в отношенията ми с принцесата. Тя ме водеше на пътуванията си в чужбина, все по-често ме използваше в двореца Кенсингтън и бе споделила с мен тайната си за „специалния приятел“. Сега, и годината, която кралицата определи с добилата известност фраза annus horribilis^[1], тя ме притегляше все повече през невидимата линия, разделяща професионалния от личния й живот. Тъй като беше познато лице в нашия апартамент в Роял Мюз и след това в къщата ни в Хайгроув, тъй като беше приятелка на съпругата ми, тъй като всъщност беше в истинския смисъл на думата леля на синовете ми, прекосяването на тази линия не изглеждаше толкова трудно, колкото би трябвало да е.

Принцесата седеше в своята спалня в посолството пред голямото огледало върху тоалетката и си играеше с косата си. Бях дошъл от кухнята с чаша сок от моркови.

— Как успя да го направиш тук, насред Кайро?

— Мървин Уичърли знае.

Тя много обичаше сок от моркови, или моркови и целина. Обърнах се да си вървя, но принцесата се завъртя на тапицирания стол и каза:

— Седни, седни.

Докато тя се обръщаше пак към огледалото, аз седнах на крайчеца на изрядно оправеното легло.

— Има едно лице, с което искам да се запознаеш, като се върнеш в Лондон. Лусия е една от най-красивите и елегантни жени, които някога съм срещала — каза тя.

Лусия Флеша де Лима беше съпругата на тогавашния бразилски посланик в Лондон. Но за принцесата тя въплътяваше преди всичко образа на майка. Съпругът й, посланик Паулу Тарсу, който след това отиде посланик във Вашингтон и после — в Рим, въплътяваше образа на баща. Принцесата редовно използваше бразилското посолство на лондонската Маунт стрийт за срещи с един човек. НЕ Джеймс Хюит. В онази стая в Кайро принцесата ми разказа всичко за този човек и за срещите, които си правеха.

Тя отново ми се довери, но не само това — тя искаше от мен да се запозная с Лусия — главната фигура в семейството, което принцесата беше избрала да е около нея, за да замести нейното. Всеки би могъл да работи за принцесата. Всеки би могъл да си помисли, че я познава добре, защото тя умееше да кара хората да се чувстват така. Но принцесата знаеше къде е чертата, отделяща професионалните задължения и в някои изключителни случаи — кога да се освободи от услугите на някого. Достъпът до нейния интимен кръг беше само с покана. Дори Марая, нейна стара приятелка, не принадлежеше към него. С Лусия и с неколцина от най-близките приятели на принцесата щях да се срещна по-късно, но поканата да вляза в нейния интимен кръг дойде онази сутрин в Кайро.

Преди да потегли за Близкия изток принцесата много се радваше на дрехите, които Катрин Уокър специално й бе ушила за пътуването. В посолството Мървин Уичърли, Хелена Роуч и аз станахме нещо като консултанти на мода. Когато излизаше от стаята си, тя ни питаше:

— Как изглеждам? — или: — Какво ще кажете?

Можехме да се въртим около нея, да ахкаме и да казваме, че и чувал да си сложи, пак ще изглежда добре, но ние бяхме по-сдържани в ласкавите си оценки. Тя се отдалечаваше, знаейки, че изглежда божествено, че когато пътува сама, няма някой като принц Чарлс, който с хапливия си език непрекъснато я кара да се чувства нищожна. По време на това пътуване тя беше по-приказлива и дружелюбна откогато и да било друг път, но зад фасадата на увереност имаше тъга.

Вратата на спалнята, която тя обикновено оставяше открехната, беше заключена. Появи се със зачервени очи. Каза, че има нужда да остане сама, за да си излее чувствата. Ако беше кралицата, или който и да било друг, изобщо не бих се осмелил да питам. Но с принцесата не можех да се въздържа.

— Добре ли сте, Ваше Кралско Височество? Мога ли да бъда с нещо полезен?

Тя се усмихна.

— Всеки има нужда да си поплаче от време на време, Пол — промълви тя и след това, като поизпъна малко блузата си, овладя се напълно, пое дълбоко въздух и тръгна навън — беше пак неизтощимата принцеса на Уелс.

Стоицизмът и смелостта й бяха забележителни, като се има предвид какво преживяваше. Принцесата беше под огромно напрежение. Баща й, граф Спенсър, когото тя обожаваше, почина в болница през март, докато тя караше ски в Австрия. Същият този месец бе обявена раздялата на херцога и херцогинята на Йорк. След това принцеса Ана започна процедурата по развода си с Марк Филипс. Всички погледи бяха приковани върху напрежението и отношенията между принца и принцесата на Уелс след злощастното им пътуване до Индия, което бе запомнено със следната снимка — принцесата, сама и изоставена, пред Тадж Махал.

Съзнанието на принцесата бе заето и със сътрудничеството й с журналиста Андрю Мортън и книгата, която той щеше да издаде: „Даяна: нейната истинска история“. Години по-късно, когато се връщаше назад, тя съжаляваше за това. Още в Египет може би вече е започнала да се разколебава, тъй като вестниците бяха започнали да правят догадки за участието й в начинанието на Мортън.

Когато се завърнах в Хайгроув, казах на Марая колко се тревожа за принцесата, как тя се е разкрила пред мен и че иска да ме запознае с приятелката си Лусия. Марая разбра, че бях погълнат от желанието да правя каквото трябва, за да бъде принцесата добре. Знаех, че принц Чарлс е добре. Виждах го. Но нямаше как да разбера доколко е щастлива или нещастна принцесата в двореца Кенсингтън.

— Откажи се — каза Марая онази нощ в леглото. — Ти си иконом тук, не там. Не можеш да си позволиш да се приближаваш толкова много.