Пол Бъръл
Кралска служба (6) (Най-скандалните разкрития за принцеса Даяна от нейния иконом)

4. Кралицата и аз

След като принцесата се притесняваше от величествения сюрреалистичен свят, в който се бе озовала, какво можеше да се каже за някакъв си лакей. Често сядах на стола под продълговатия прозорец на моята стая, гледах към Лондон от Бъкингамския дворец и в мислите си се връщах към покритите с обли камъни улици, които водеха към Чапъл роуд, чудейки се какво щеше да се случи, ако животът ме беше задържал в хотела в Уесекс.

Давах си сметка какъв невероятен късмет имам да работя в сянката на кралицата. От прозореца на най-горния етаж късмета ми изглеждаше още по-невероятен. От него виждах паметника на Виктория, нататък Мел, която се промушваше под Арката на адмиралтейството, ширналия се парк Сейнт Джеймс, осеян през лятото със сини и бели шезлонги, и Биг Бен, който се извисяваше на хоризонта. Ако най-голямото влияние върху мен през детството ми е идвало от мама, то кралицата оказа влияние върху мъжа, който станах. Животът на всеки от нас се формира от множество хора и места, а аз бях в сърцето на династията Уиндзор и поглъщах всяка стъпка и жест на суверена — вродената й честност, толерантност, пълно спокойствие, обич към хората и това вездесъщо, саможертвено чувство за дълг.

Мама винаги поставяше хората от Чапъл роуд на първо място в ежедневните си грижи, а кралицата поставяше на първо място своя дълг към държавата и към народа. На такова място бях аз — един зъб в зъбчатото колело, което въртеше нейния живот. Много пъти ми се е искало мама да можеше да ме види, но моята работа се вършеше главно зад затворени врати. Персоналът рядко получава похвали за това, че благодарение на него дворът е като едно неспиращо, добре режисирано представление. Никой не вика на бис сценичните работници, но една усмивка или кимване от Нейно Величество бяха достатъчни, за да изпитаме огромно задоволство от работата си.

Да дам възможност на моето семейство да надзърне в този живот беше също огромна радост за мен. Колко синове са имали шанса да се обадят на майките си по телефона и да ги поканят на среща с кралицата и с останалата част от кралското семейство? Мама си беше инсталирала телефон на Чапъл роуд, за да можем да поддържаме връзка.

— Просто не мога да повярвам, че сега ти разговаряш с мен от Бъкингамския дворец!

Тя толкова се радваше за мен. Обичаше да седи в задната стая на нашата къща, да стиска телефона и да пали цигара от цигара, запленена от мисълта за нещата, които вършех през деня. Само като й споменех, че ще сервирам чай на кралицата и тя започваше да се задъхва от вълнение.

През първата ми година като личен лакей на Нейно Величество нямах търпение час по-скоро да дойде Коледния бал, на който служителите в двора през година можеха да канят свои роднини в двореца или в замъка Уиндзор.

— Мамо, искам да ми направиш честта и да присъстваш на Коледния бал с мен — и с кралицата — казах й аз.

Последва един северен писък, достатъчно силен да изкара миньорите горе от мината. Но след това тя въздъхна:

— О, много бих искала, но мисля, че няма да мога. Ще те изложа, Пол.

— Мамо, не ставай глупава. Ще дойдат майките на всички. Ти ще бъдеш заедно с другите и аз ще бъда при теб.

Този ден тя счупила семейната касичка, за да си купи семпла дълга синя вечерна рокля с метален колан, която носеше с плетен шал. Разказала на цялото село, че ще се срещне с кралицата на бала. Никой там не познаваше човек, който да се е срещал с кралицата.

На бала мама беше силно притеснена от всичко наоколо, да не говорим за кралското семейство. Тя не можеше да повярва, че стои на едно и също място с монарха, Единбургския херцог, принц Чарлс и принцеса Ана.

— Чувствам се като Пепеляшка — прошепна мама — а ти си моят вълшебен принц!

Бяхме се хванали за ръце и вървяхме заедно.

Когато кралицата тръгна да се представя на роднините на персонала, започнах да се опасявам дали мама ще издържи.

— Трябва ми една цигара — каза тя.

Здраво бях стиснал треперещата й ръка.

— Здравей, Пол — каза Нейно Величество, като си приближи до нас.

„Чу ли, мамо?“, помислих си аз. „Тя ме нарече Пол.“ Толкова много исках мама да забележи тази непринуденост, но си мисля, че в този момент тя беше заслепена от диамантената огърлица пред нея.

Винаги можете да разчитате на Нейно Величество да разчупи леда и тя започна с мама разговор за миньорите в Дарбишър. Мама само се усмихваше. След това тя разказваше, че не можела да снеме очи от врата на кралицата. Никога преди това не беше виждала истински диаманти, камо ли толкова много.

— Тя е точно това, което очаквах една кралица да бъде — казваше мама.

Това беше въведението й в моя живот. През следващите години тя щеше да види моя работодател още няколко пъти в двореца и веднъж в Балморал, когато случайно срещнахме кралицата да разхожда коргитата по хълмовете.

Етикетът на майка ми беше малко по-добър от този на леля ми Пърл. На един друг бал бях поканил нея. Издокарана, тя се скова и изцъкли очи, когато кралицата започна да поздравява роднините.

Леля Пърл чакаше кралицата да започне разговора.

— Чувам, че времето в Дарбишър е ужасно напоследък — заинтересува се кралицата, както винаги добре осведомена.

Най-напред леля Пърл беше като поразена от гръм. После каза първото нещо, което й дойде наум:

— Да, ̀жасно, Ваше Величество, наистина ̀жасно — и се спусна да прави някакъв безумен реверанс.

По-късно леля щеше да умре от ужас, че пред кралицата е изпуснала първата буква. Аз се смеех и се опитвах да я успокоя, че монархът обича местните говори.

Роднини и външни лица не бяха единствените изпадащи в ужас при среща с кралицата. Дори хора, които работеха в Бъкингамския дворец, се притесняваха, когато трябваше да й ги представят, както ставаше винаги на Коледа. В последния ден в Бъкингамския дворец преди дворът да се е пренесъл и Уиндзор за коледните празници, последното задължение на кралицата за годината беше да се срещне и поздрави един по един всички членове на персонала — които наброяваха около триста души — и да им пожелае „Щастлива Коледа“. Тя винаги пожелаваше „Щастлива Коледа“, никога „Весела Коледа“, за да се избегне свързването на празника с пиене.

Но аз мисля, че в този случай пиенето би помогнало на мнозина. Прислужниците от кафееното помещение и миячките на съдове, помощник-икономите и носачите от сутерена се разтреперваха при мисълта, че ще се срещнат с монарха. Те никога не влизаха в досег с нея в долния си свят.

Кралицата държеше на този протокол, за да отдаде признание към труда на персонала, благодарение на който животът й вървеше като по часовник във всяко отношение. Веднъж, когато я попитали колко слуги има, тя отговорила:

— Всъщност, нямам никакви. Имам голям персонал, но никакви слуги.

Дори представянето на персонала беше класически оркестрирано. Дворът спираше работа и се редеше на опашка, която се извиваше нагоре и надолу в задните коридори до Мраморната зала на партера, през залата за закуски в Залата от 1844 и до вратата на Церемониалната зала. Опашката се подреждаше по старшинство. Имаше лакеи в аленочервени ливреи, пажове с тъмносини фракове и характерните за тях кадифени яки, готвачи с ослепително бели престилки и токи^[1], и прислужнички с традиционното си черно облекло и бели престилки. От четиринайсетте лакеи Пол Уайбру беше пръв, а аз — втори. За нас това беше странно, защото виждахме кралицата всеки ден — сутрин, обед и вечер, а трябваше да минаваме през този ритуал да обявяват имената ни и да ни представят, след като малко по-късно следобед ще сме отново горе да й помогнем да приготви стаите си за заминаването в Уиндзор. За нас беше нещо съвсем естествено да сме близо до кралицата, но това изпълваше много други със страх, нещо като сценична треска.

Кралицата и Единбургският херцог заставаха на единия край на Церемониалната зала, а персоналът се подреждаше пред вратата в противоположния край. Всеки изчакваше дворцовият стюард да извика името му. Приличаше на церемония по награждаване, но вместо медали служителите получаваха малък подарък, който преди това всеки си беше избрал от каталог. Жените от миялните трябваше да сменят гумените си ръкавици с чифт бели памучни, защото всички жени трябваше да носят ръкавици, когато ги представяха на кралицата. Интересното е, че монархът, която винаги за официални случаи носеше ръкавици, приемаше служителите си с голи ръце.

Кралската Коледа е магическа и изтощителна. Коледният празник често оживяваше в замъка Уиндзор, когато децата от имението, включително хористи от параклиса Сейнт Джордж се изкатерваха групово нагоре по хълма, държейки на пръчки запалени фенери, събираха се в правоъгълния двор и изпълняваха коледни песни. Кралицата заставаше сама на застланите с килим стъпала в ъгъла на Кралския вход, пиеше топло вино и се наслаждаваше на атмосферата. Можеше да си почива, защото знаеше, че няма да й се наложи да опакова подаръци — това беше задължение на личния й лакей.

Удоволствие беше да гледаш как монархът раздава подаръци и да съпреживяваш изненадата на кралските деца и на другите роднини при получаването им. В началото на декември в двореца пристигаше подвижен магазин и тя избираше подаръците. Собственикът на магазина Питър Найт представяше около две хиляди неща — играчки, игри, разни джунджурии, порцелан, домашни потреби, кухненски съдове и прибори и подреждаше гигантска сергия в една от залите за аудиенции. Всеки ден след вечеря Нейно Величество пазаруваше сама, избираше предмет, написваше името на близкия на бележка и го поставяше пред залата, да се прибере и опакова. Пол Уайбру и аз избирахме хартията за опаковане и панделките и се надпреварвахме кой ще опакова повече. Имаше около сто подаръка всяка година и състезанието винаги беше много оспорвано.

Една вечер, когато бях останал да работя до късно през нощта и навсякъде около мен имаше тиксо, опаковъчна хартия и панделки, кралицата влезе в стаята.

— Време е да си лягаш, Пол. Свършил си вече много.

Трябваха ни около три седмици да опаковаме подаръците и понякога дните изглеждаха страшно къси.

В покоите на кралицата не се слагаше нито коледно дърво, нито някаква друга украса. Никакви картички не се поставяха, докато тя не пристигнеше в замъка Уиндзор. В Бъкингамския дворец нямаше празнична украса, с изключение на едно-единствено, високо около пет метра дърво, което се донасяше от имението Уиндзор и се поставяше в Мраморната зала. И днес, ако застанете на предните порти и погледнете през свода във вътрешния двор, ще мернете блещукащите разноцветни светлинки.

Нашите старателно опаковани подаръци се отваряха и хартията се разкъсваше след чая в пет часа на Бъдни вечер, както повеляваше традицията. Това ставаше в Пурпурната дневна на първия етаж, където огромните портрети от коронацията на крал Джордж VI през 1937 година и кралица Елизабет, рисувани от сър Джералд Кери, изпълваха стените от двете страни на мраморната камина. Друго гигантско коледно дърво стоеше под еркера в средата на залата и петнайсетметрова маса бе опъната в единия край. Масата беше разделена на секции с червена панделка, очертаваща къде да се поставят подаръците на всеки. В единия край сядаха кралицата и Единбургският херцог, а придворните дами и флигел-адютантите — на другия. Ние, прислугата, стояхме винаги пред залата, но от писъците на радост, лая на възбудените коргита и празничната атмосфера разбирахме, че Коледата на династията Уиндзор беше започнала. На долния етаж в приличните на затвор изби, които и изолираха звука, персоналът, който беше работил дни наред до полунощ, отпускаше с диско купон.

На Коледа всички в страните от Общността на нациите настройваха телевизорите си, за да чуят речта на кралицата. (По онова време тя се записваше още в средата на декември.) Замъкът Уиндзор не правеше изключение. До три часа на този ден всички членове на кралското семейство се събираха в облицованата с дъб зала и заставаха около телевизора. Някои сядаха на канапета или столове, но повечето стояха. Отзад тихо заставаше кралицата и преди да е свършило предаването изчезваше към градината, за да разходи коргитата. Кралицата не е човек, който обича да се наслаждава на вниманието.

 

 

Държавните посещения предизвикваха особено жужене, което разстройваше режима на двора почти толкова, колкото и Коледа. Посещението на Роналд Рейгън в замъка Уиндзор си остава за мен един мил спомен. Тогава монархът изкомандва секретните служби да я слушат.

Една седмица преди посещението на президента във вътрешния двор пристигна колона черни бронирани коли за преглед на сградите. За пръв път президент на САЩ щеше официално да отседне в замъка. Кралицата се усмихна като видя дългото шествие от коли на силите за сигурност да влиза във вътрешния двор. Такова нещо тя нямаше да приеме. Посланието й до тях им бе предадено от представител на двора. „Това е мой замък и ако сигурността в него е достатъчна за мен, тя ще е достатъчна и за президента.“ Ясно и честно.

Президентът Рейгън пристигна с хеликоптер на 7 юни 1982 година. Един паж на кралицата и аз бяхме определени да се грижим за него и за съпругата му Нанси в апартамент 240, който заема целия първи етаж на Ланкастър Тауър и е с внушителна гледка към алеята за разходки и градините от двете й страни.

Още по онова време Нанси беше движещата сила зад президента. Той нямаше нужда от прислуга, защото тя бе винаги до него и дрехите му пристигнаха безупречно изгладени и сгънати. Единственото, което трябваше да правим, беше да сме на негово разположение. В апартамента му бяхме оставили кутии с шоколадени бонбони, украсени с червени, бели и сини панделки, но се оказа, че американският ръководител не обича такива. Той си беше донесъл стъклени буркани, натъпкани с желирани дражета. Десетки. Една от масите в апартамента му приличаше на минисклад за бонбони. На всеки от бурканите беше президентският кръст. Беше пристрастен към желираните дражета. Първият ден имаше семейна вечеря на свещи. Аз, в аленочервена ливрея, обикалях с един поднос с напитки преди вечерята в Зелената гостна, в която се бяха настанили хората от американския антураж и членовете на кралското семейство, включително принцът и принцесата на Уелс. По това време те вече се бяха пренесли в двореца Кенсингтън и в Хайгроув. Докато обслужвах президента и неговата съпруга, усетих стеснителността на президента Роналд Рейгън: той се притесняваше да отиде да разговаря с кралицата.

— Хайде. Иди да говориш с кралица Елизабет! — Нанси Рейгън подтикваше съпруга си и той я послуша.

Мислех си колко хубаво, че дори американските президенти трябва да бъдат подтиквани да се приближат до Нейно Величество. Не само мама и леля ми Пърл.

Те поне можаха да се срещнат с кралицата. Бяхме си разменили няколко писма с холивудската легенда Бет Дейвис. Когато като неин почитател, й изпратих първото си писмо, тя ми отговори и между нас започна кореспонденция. Тя ми писа на 3 август 1984 година да ми се оплаче, че не е имала възможност да се ръкува с Нейно Величество на вечерята, дадена в нейна чест в Туентиът Сенчъри Фокс:

Не ни пуснаха достатъчно близо поне да я видим как изглежда. За мен и за останалите това беше съкрушително, още повече че като никога си бяхме сложили бели ръкавици. Всички ние имахме чувството, че Нейно Величество трябва да си е помислила какви просяци са актьорите и актрисите в Холивуд… изпълвам се с вълнение обаче, когато погледна писмата ти и видя думите „Бъкингамски дворец“.

Бет Дейвис

За кралския двор държавните посещения са същото като да ти дойде на гости в Чапъл роуд някой по-заможен приятел, за когото вадиш най-хубавите си порцеланови съдове. Подземията на кралските резиденции, където се съхраняват ценности, буквално се изпразват. Всичко се изнася: посребрени канделабри и солници, които са толкова големи, че трябва да ги носят по двама души. Да не пропусна златните прибори от времето на крал Джордж III. Масата с форма на подкова в Балната зала в Бъкингамския дворец побира 160 души, много повече, отколкото масата в Уиндзор, чийто плот е дълъг трийсет и шест метра и широк три метра. Толкова широка беше полираната маса, че слугите трябваше да си надяват върху обувките памучни пантофи и да се качват на нея, за да подредят по средата от единия до другия край свещниците и аранжират цветята между тях. В тези случаи педантичната прецизност бе наложителна повече от всякога. Разположението на съдовете и приборите се измерваше с линия. Приборите не можеха да са на повече от палец разстояние от ръба на масата, а столовете се подреждаха като във войнишки строй, като управителят на двора надлежно проверяваше всичко.

 

 

Банкетите бяха изкусна операция, която трябваше да остави силно впечатление у гостуващите държавни глави. Синхронът в обслужването се осъществяваше със сигнална система, подобна на тази, която задейства уличите светофари. Оператор на системата беше дворцовият стюард, който следеше като техник по осветлението при едно командно табло с пълен поглед към залата. Отзад, там, където бе прислугата, всеки следеше последователността, в която светваха цветните крушки: жълто — „готов“, зелено — „тръгвай“. При светването на зелено тиха процесия от пажове и лакеи влизаха в стаята едновременно от четирите ъгли. Това беше същински театрален спектакъл и изпълнението му, привидно без никакво усилие, скриваше бясното тичане зад кулисите, където се подготвяше пристигането на следващото ястие.

Като дете винаги са ми казвали да не започвам да ям, преди да е сервирано на всички. В кралските среди такова нещо не се съблюдава. Щом се сервира на кралицата, тя започва, без оглед на това, че сервирането на другите още продължава. Смята се за невъзпитано, ако не си изядеш храната, докато е още топла. В двора на кралица Виктория щом свършела тя с яденото, чинията й се вземала, но също така и чиниите на останалите, независимо дали са свършили или не. В днешно време чиниите не се прибират, докато всички не сложат долу вилиците и ножовете.

Ако светофарната система за сигнализация е една по-съвременна форма в живота на прислугата, то разрешеното шпиониране не е. Слухтенето е черта на една отминала епоха. Става въпрос за един параван във вид на решетка, богато украсена с орнаменти, който покрива задната стена на Балната зала и двореца. Зад решетките прислугата стои и наблюдава спектакъла на банкета десетки очи от долния свят шпионират дискретно, с разрешение, хората от висшето общество в най-прекрасната им премяна.

Веднъж така ми се прииска да има протоколна процедура, при която земята да се разтвори и да ме погълне. Когато кралицата, като държавен глава е на посещение в чужда държава, необходимостта от перфекционизъм е не по-малка. Беше първото ми пътуване в чужбина при първото посещение на кралицата в страните от Персийския залив през 1979 година. Сутринта на заминаването имаше обичайното bon voyage с шампанско за персонала, организирано от най-доверената помощница на кралицата, личната й камериерка Маргарет Макдоналд. Тя седеше с изпънат гръб на едно кресло. Беше дребничка, но с безупречна фигура. Носеше очила с рогови рамки, прическата й беше винаги идеално направена, шиеше си копринени рокли по поръчка при дизайнера на кралицата сър Норман Хартнъл и носеше три реда перли и брошка, подарък от кралицата. Беше истинска кралска дама и само монархът и принцеса Маргарет нежно я наричаха „Бобо“. Била им е прислужница, когато са били малки. За персонала в двора тя беше „очите и ушите на трона“ и никой не си позволяваше да й противоречи.

Преди заминаване тя по два пъти проверяваше всяка подробност, за да е сигурна, че всяка рокля, шапка и бижу са опаковани. Аз трябваше да излъскам кафявите кожени куфари на Нейно Величество, да лъсна гравираните плочки, след това да прикрепя към всеки куфар и кутия за шапки жълт етикет, завързан и висящ на една и съща дължина, на който пише: „Кралицата“.

Госпожица Макдоналд провери и моите ваксаджийски умения върху обувките на кралицата, за да е сигурна, че ще отговоря на високите изисквания. Беше много придирчива, но не беше забравила скромните си корени от долния етаж, където, като пристигнала от Шотландия, заспивала обляна в сълзи, защото й било много мъчно за семейството й.

Преди да потеглим за Персийския залив тя забавляваше двора с анекдоти от предишни пътувания. Може би сме били твърде омаяни, или възможно е шампанското да ни е ударило в главите, но внимателно оркестрираната организация на моя дебют с Нейно Величество се провали.

В кортежа, по средата на пътя за Хийтроу, помощник-гардеробиерката на кралицата Пеги Хоут се обърна към колежката си Мей Прентис и каза в пълен ужас:

— Забравихме роклята на кралицата.

Седях на предната седалка и никога в живота си не съм се завъртал толкова бързо. Лицата на жените побледняха. Всички знаехме, че след трийсет минути кралицата трябваше да се качи на Конкорд.

В онази студена февруарска сутрин тя се беше облякла в топло палто и вълнена рокля. Роклята, която беше останала да виси в стаята на гардеробиерките в Бъкингамския дворец, беше дълга, копринена в арабски стил, в която тя смяташе да се преоблече, преди да пристигнем в Кувейт. Шофьорът, който също бе обзет от нашата паника, даде знак на един от полицаите от ескорта. От двореца бе изпратена друга кола да ни настигне с роклята с друг полицейски ескорт.

Кралицата бе задържана малко повече от нормалното в апартамента Хаунслоу на летище Хийтроу и излитането на Конкорда бе забавено. Толкова исках всичко да мине гладко на първото ми пътуване, а направихме такава глупава грешка, но кралицата, толерантна както всякога, тихичко се подсмихваше на отчаяните мерки, които бяха взети, за да бъде донесена роклята й. Тя продължаваше да се усмихва, когато бе съпроводена до стълбата на самолета от лорд шамбелана. Той по традиция е последният човек, на когото кралицата казва довиждане при заминаване и първият, когото поздравява при пристигането си у дома.

Кралицата за пръв път пътуваше с Конкорд и това бе моето първо пътуване със самолет в чужбина. В детството ме бяха водили на почивка в Скегнес, Скарбъро и Нюкий. Седнах до камерхера на Единбургския херцог Бари Лавъл. Издигнахме се във въздуха и стигнахме до „пурпурния коридор“ — запазено въздушно пространство за кралицата, в което никакви други самолети не се допускат да летят. Обикновено на дълги полети пътувахме с Тристарс на Британските авиолинии. Салоните им първа класа бяха преоборудвани, за да отговорят на изискванията на кралицата: нови килими, маса за хранене, канапета, столове и легла. Икономичната класа ставаше първа класа обслужване за служителите от двора, които се изтягаха върху празните места.

След като гостува на емира на Кувейт, кралицата посрещна на борда на „Британия“ редица арабски ръководители. Кралската яхта се превръщаше в нещо като кораб на съкровищата, тъй като всеки от тях се стремеше да надмине предходния гост с все по- и по-разточителни подаръци: персийски килими, комплекти бижута със сапфири и диаманти, златни камили и кана за вода във формата на сокол.

В по-късните години на персонала се даваха щедри подаръци от домакина в израз на благодарност за тежката работа. При едно пътуване с кралицата до Йордания получих подарък златен часовник „Омега“ с кръста на краля върху циферблата. Получавал съм медали за служба, като например Орденът на лъва от Малави, както и сребърни украшения от краля на Швеция.

В Кувейт за пръв път се качих на плаващия дворец — кралската яхта „Британия“. Яхтата с петте национални флага, развяващи се от различните мачти, и низа от флагове, опънат от предната част до кърмата, беше великолепна гледка. Макар че много пъти съм влизал вътре, винаги трябваше да си напомням, че това е яхта, а не къща — толкова просторно и луксозно беше и на горната палуба, и на главната палуба. Пристигнахме тържествено в Бахрейн в един божествен слънчев ден. Бяха ни разрешили преди това да се попечем на палубата с комина.

Кралицата се чувстваше най-добре, когато „Британия“ пореше вълните, но кралското спокойствие сякаш я напусна щом мина по мостика, за да слезе на брега за вечеря. Тогава бе единственият път, когато я видях да губи самообладание. Носеше вечерна рокля от тюркоазена коприна с диамантена корона. Изведнъж новите й обувки се плъзнаха на червения килим и тя се изпързаля по мостика. Бях вече на брега, застанал до колата и не можех да направя нищо друго, освен да гледам, убеден, че монархът всеки миг ще падне по гръб. Как се задържа на краката си, не ми е ясно! Докато летеше надолу тя сграбчи перилата, викайки „Помощ! Помощ!“. Докато стигна до края на мостика, белите й ръкавици се бяха измърсили от боята. В колата тя ги смени с нов чифт. Винаги имаше в чантата си резервни.

 

 

Кралицата очевидно умееше повече от мен да се задържа на краката си. Първо, онзи инцидент с коргитата в Сандрингам. По-късно при едно пътуване до Кентъки пак се случи нещастие. Това беше за втори път, когато кралицата ме намира проснат по гръб, та трябваше да попита:

— Добре ли си, Пол?

Интересът на кралицата към развъждане на коне ни беше отвел в една ферма за расови коне за разплод, за да види тя своите расови кобили и едногодишни жребци, които живееха в конюшните на собственика и коневъда Уил Фариш (по-късно американски посланик в Лондон) — хубава ферма с бяла ограда и обори от червено дърво в покрайнините на Лексингтън. От падането ми в Сандрингам все ме болеше гърбът и непрекъснато се лекувах от дискова херния. След полета до Кентъки острата болка пак се появи. През следващите шест дни тя значително се изостри. Дори навеждането, за да вдигна обувките на кралицата, беше ужасно болезнено, но аз търпях, знаейки, че скоро щяхме да се върнем у дома. И тогава се случи нещастието.

Последната вечер, когато кралицата беше на вечеря, аз вървях внимателно по главното стълбище, което водеше към трапезарията. Остра болка ме стрелна в левия крак. Изгубих опора и се претърколих през дванайсет стъпала. Пищях, както никога не съм пищял, докато в един миг млъкнах, разбирайки, че нямам никакво усещане от кръста надолу. Кралицата и останалите от групата, общо дванайсет души, се бяха втурнали в преддверието. Всички бяха вперили в мен погледи, без да знаят какво да правят. Някой набра Бърза помощ и номера на доктор Бен Роуч — лекарят на семейство Фариш.

Личната камериерка на кралицата Пеги Хоут коленичи край мен.

— Пеги, не усещам нищо от кръста надолу — казах й аз.

Никой не смееше да ме помести, докато не пристигнат лекарите. Спомням си колко загрижено си шепнеха всички около мен. Едва ли друг път ще се случи да ме откарат в болница в толкова тежко състояние. След като ме сложиха и привързаха на носилката, ме взе линейка с полицейски ескорт.

В онкологичния център Люсил Марки Паркър, където се помещаваше и местната болница, говореха за спешна операция. В болницата бяха приготвили кралски апартамент за извънредни случаи — процедура, съблюдавана навсякъде, където кралицата пристигаше на посещение. За пръв път осакатен кралски слуга спеше в леглото на кралицата. Приемането ми в болницата бе напълно дискретно, както и ако това се беше случило с кралицата. На таблото в стаята на медицинските сестри, на което изнасяха информация за пациентите, моето име не фигурираше. На празното място имаше корона, стъпало и символ за мъж — кодирана картина за лакей на кралицата.

Диагнозата беше, че имам счупен диск в долната част на гръбначния стълб, който беше притиснал седалищния нерв. Това бе предизвикало загубата на усещане от кръста надолу.

Докато лежах на една болнична количка, вперил поглед в светлините горе, лорд Порчестър, който беше мениджър на кралицата по конен спорт, се бе надвесил над мен:

— За кралицата беше трудно да вземе това решение…

После той ми обясни, че графикът не им позволява да чакат, за да ме вземат със себе си в самолета за вкъщи. Кралската група трябваше да се върне без мен.

— Ти си във възможно най-добрите ръце и кралицата ще се погрижи за всичко във връзка с теб — каза той.

По-късно един лекар ми обясни:

— Центърът на диска е като скарида и се е завил около ишиасния нерв, който е прищипнат и това е предизвикало временната парализа. Ако не направим, каквото трябва сега, има опасност никога повече да не проходиш.

В полунощ бе взето решение да ме оперират. Първото лице, което видях, след като дойдох в съзнание, беше на сестрата Дорис Галахър. Това, което тя казваше, звучеше много по-добре, от онова, което чувствах. Тя каза, че операцията е била успешна и загубата на чувствителността ще е само временна.

— Напълно ще се възстановиш — заяви тя.

Все още полуупоен, заобиколен от цветя и плодове, изпратени ми от гостите, чиято вечеря, бях провалил, гледах телевизора, сложен високо в ъгъла на стаята и наклонен надолу. Показваха на живо отлитането на самолета на кралицата от летището на Лексингтън.

След три дни ходех с проходилка из отделението, което стана мой дом за две седмици. Отидох до следващата стая да видя кои са съседите ми.

— Здравей, аз съм Рои Райт, а това е съпругата ми Джули — поздрави ме един весел американец.

Джули хранеше с картофено пюре едно момиче, което беше подпряно в леглото, заобиколено от туби и техника.

— Мигни веднъж, ако искаш още, миличка — каза Джули на осемнайсет годишната си дъщеря Бет.

Преди броени дни от мозъка на Бет отново бяха отстранили тумор. Изведнъж моята болка се оказа толкова незначителна. Тя се бе борила с болестта от осемгодишна възраст. Джули свърши с храненето.

— Бет никога не е чувала английски акцент. Имаш ли нещо против да идваш по малко при нея? — попита баща и.

През следващите единайсет дни всеки следобед ходех да говоря на Бет. Майка й ми каза, че тя слуша. Това се виждало от въртенето на очите й. Когато дойде време да се връщам вкъщи казах на Бет довиждане. Поддържах връзка с Рон Райт и с брат му Клод и съпругата му Шърли, която й четеше моите писма. Три години и половина по-късно Бет почина.

Кралицата спази обещанието си да се погрижи за мен. На мен изобщо не ми бе представена сметка за медицинските разходи и тя уреди да отпътувам за вкъщи с нов реактивен самолет BA-146, който още не беше зачислен към кралската ескадрила. Трябваше да навърти още летателни часове преди кралицата да се качи на него. Станах нещо като опитно свинче. Самолетът преобзаведен с легла в салона за кралицата, долетя до Кентъки за един оздравяващ лакей. Бях първият пътник, който се качи на кралския BA-146, дори преди самата кралица.

 

 

Обиколих целия свят с кралицата — ходих в Китай, Австралия, Нова Зеландия, Карибските острови, Европа и Мароко, но специалното пътуване беше само на няколко километра от замъка Уиндзор — за конните състезания Роял Аскът всяка година. Това беше любимата дата в календара на кралицата, защото на нея тя можеше да се отдаде на спорта на кралете.

През юни 1982 година служителите в двора се обзалагаха дали раждането на първото дете на принца и принцесата на Уелс ще съвпадне с четиридневните конни надбягвания и дали ще е момче или момиче. За щастие все още не беше дошло времето за раждане и вниманието на кралицата бе ангажирано с конните състезания. Тя никога не залага, защото не носи пари в себе си (с изключение, когато ходи на църква), но това не й пречи да се забавлява. Вълнението за нея е да отгатне кои ще са победителите — ей така, за забавление, и да види най-прекрасните състезателни коне на сезона в действие.

За мен най-вълнуващото преживяване беше петнайсетминутното пътуване в открита каляска от Хоум Парк надолу по тесните пътища през Голдън Гейтс и чак до прочутата Стрейт Майл — процесия, която води началото си от 1825 година. Седнал с изпънат гръб отзад на кралската каляска, облечен в аленочервената ливрея и с цилиндър на главата, лакеят трябва да гледа право напред, без никакво изражение на лицето и без да отклонява вниманието си, но ушите му се наострят, когато далечният шум от публиката по трибуните започне да става все по-силен и по-силен и оркестърът на Блуз и Роялс гръмне.

Нито пък вниманието на Нейно Величество можеше да се отклони. Още не спрели, колелата на каляската и тя надникваше от едната страна да провери какви следи са оставили върху торфа. Това е неразделена част от домашното й за конните състезания — да види дали бягането ще е меко или твърдо.

Каляската доста подскачаше по хълмистия път. Моята задача беше да се вслушвам, за да доловя още първите звуци на „Бог да пази кралицата“ и тогава, след дискретно побутване от колегата ми лакей до мен, двамата сваляхме едновременно цилиндрите си. Всички дами наоколо приветстваха, а господата докосваха цилиндрите си за поздрав. Когато музиката затихваше и каляската намаляваше ход в кралското заграждение, аз трябваше да скоча, за да помогна на кралицата да слезе. Слизането от движеща се каляска с апломб си иска майсторлък, но аз нито веднъж не паднах по лице.

Веднъж заела позиция в кралската ложа, въоръжена с бинокъл, кралицата се оживяваше както никога — единственото място, където си позволяваше да се отпусне от строгите ограничения на задълженията си. Тя подвикваше след някой кон, пляскаше от радост, а понякога дори издаваше радостни възгласи. Беше едновременно и смешно, и мило да наблюдаваш как монархът следи конното надбягване на телевизионния екран в кралската ложа, а след това се втурва грациозно навън на балкона да види как конете вземат последните две дължини до финала.

Лорд Порчестър беше винаги край нея, за да я съветва. Аз също бях там, за да се погрижа между третото и четвъртото надбягване да й се сервира чай Ърл Грей. Принцеса Маргарет не пиеше чай. Тя предпочиташе Пимс.

Родилните болки на принцесата на Уелс започнаха във възможно най-добрия момент. Роял Аскът завърши, без да бъде прекъснат и през нощта на 1 юни 1982 година принц Уилям, или бебе Уелс, както го наричаше принцесата, се роди в девет часа сутринта в болницата Сейнт Мери в Падингтън. На три километра оттам, на етажа на кралицата в Бъкингамския дворец, хората от персонала й бяха сред първите, които научиха новината и отвориха шампанско, за да отбележат събитието.

Всички в двора чакаха с нетърпение да видят бебето принц и то беше единственото, за което се говореше на долния етаж, но наследникът на наследника на трона прекара първите си седмици в новата детска стая на двореца Кенсингтън с бавачката Барбара Барнис.

За пръв път видях принц Уилям два месеца по-късно през август в Балморал. Беше сам, покрит с дантела, паркиран в голяма синя количка пред кулата на поляната, където е каменният фонтан. Бавачката го наблюдаваше от прозореца.

 

 

Ако Роял Аскът беше времето, когато виждах кралицата оживена, Бъкингамският дворец беше мястото, където я видях абсолютно хипнотизирана. Това бе вечерта, когато в Китайската трапезария й бе представена за одобрение най-новата й восъчна фигура от Музея на мадам Тюсо.

— Искаш ли да дойдеш да я видиш? — попита ме кралицата.

Нейно Величество вървеше напред, следвана от подтичващите коргита. Аз вървях на крачка зад нея, подбутвайки кучетата, които се дърпаха в разни страни, да я следват. Беше наистина вълнуващо да гледам заедно с кралицата. Стаята разбира се е в източен стил с червена, златиста и зелена украса. На камината са изваяни преплетени дракони и змейове, килимът в средата е китайски, а светлината идва от китайски фенери. Сякаш влизаш в пищната украса на павилиона Брайтън по времето на принц регента.

Кралицата влезе в затъмнената стая и веднага забеляза восъчната фигура, изправена сама в средата на стаята. Преди да запали светлина тя отстъпи назад, изненадана при вида на силуета на жена във вечерна рокля. Кралицата запали лампите и клонираната восъчна фигура бе обляна в ярка светлина. Приликата бе чак страховита.

Познавах лицето на кралицата толкова добре. Скулпторите бяха уловили всяка линия и ъгъл, дори двата кичура бяла коса над ушите й. Тя има достатъчно практика да позира за портрети и да установи след това приликата, но аз нямах и просто стоях изумен пред „близначката“ пред нас.

— Наистина е много добра, нали? — каза тя, примъквайки се малко по-близо до нея. Това беше един необикновен и много силен личен момент за мен — да гледам как кралицата наблюдава кралицата.

— Как може да е толкова точно? — чудеше се тя.

Тя стоя там десет минути, после кимна одобрително. Кралицата се обърна, загаси лампите и излезе от стаята. Това беше първият и единствен път, когато оставих „кралицата“ сама в тъмното. След като бяхме видели восъчната фигура, тя, с кралска заповед, зае мястото си в Музея на мадам Тюсо.

Но кралската заповед, която щеше дълбоко да засегне пътя на моя живот, дойде през 1984 година, когато се ожених за съпругата си Марая. Имахме безпрецедентното одобрение на кралицата да бъдем първата двойка в двора, които и женени ще продължат да служат заедно.

Беше решение, което наруши кралския протокол, датиращ от стотици години и което за пръв път ни изкара по вестниците.