Пол Бъръл
Кралска служба (15) (Най-скандалните разкрития за принцеса Даяна от нейния иконом)

13. Сбогом, Ваше Кралско Височество

Възторжени аплодисменти гръмнаха около мен, докато „Красавицата“ и „Звярът“ се покланяха на сцената пред нестихващите овации в лондонския театър Доминиън.

Беше вечерта на 30 август 1977 година, последната ми възможност за почивка. Бях завел семейството си на мюзикъл преди завръщането на Шефката от Париж на следващия ден. Това беше последната й вечер от непредвидената лятна ваканция с Доди в императорския апартамент на хотел Риц.

Като се върнахме в Олд Баракс Марая, брат ми Греъм, съпругата му Джейн и аз седнахме в дневната да пийнем кафе и да си поговорим за един от любимите мюзикъли на принцесата.

Аз си легнах пръв, за да съм готов на другия ден в седем сутринта, очаквайки да видя принцесата за пръв път от 15-ти август насам и да се наклюкарстваме. Тя имаше много да ми разказва. Разбрах това от последния ни телефонен разговор. Имаше и много неща, които трябваше да се планират, преди есента, когато предстояха още мисии, свързани с противопехотните мини.

Малко след полунощ телефонът иззвъня. Беше Лусия Флеша де Лима. Беше обезумяла. Била си вкъщи във Вашингтон, когато шефът на протокола на президента Клинтън в Белия дом Мел Френч й се обадил по телефона да й съобщи за автомобилно произшествие с принцесата. Тя видяла съобщението по Си Ен Ен. Лусия все още нямаше новия номер на мобилния телефон на принцесата. Знаех, че принцесата никога никъде не ходеше без него и й се обадих, без изобщо да ми дойде на ум, че тя може да не отговори. Тя винаги отговаряше. Телефонът иззвъня, след това превключи на автоматичния секретар. Марая приготви още кафе. Аз звъннах отново. И отново. Седнахме на масата в кухнята. Звънях и звънях, и звънях.

Непрекъснато повтарях на Шефката, ако някога й се случи беда, да влезе в обществена тоалетна, да се заключи и да ми се обади. „Винаги ще дойда да ви спася, където и да сте“, съм й казвал. Сега тя беше в беда, телефонът й звънеше, а аз се чувствах безпомощен.

Излязох от Олд Баракс, спуснах се по пътя през зелената поляна нагоре край двореца и влязох в офиса. Там бяха Джаки Алън, личната помощничка на управителя Майкъл Гибинс, шофьорът Колин Тебът и секретарките Джо Грийнстед и Джейн Харис. Върху лицата на всички бе изписана тревоги. Някой направи кафе. Майкъл палеше цигара от цигара. От телефона на бюрото в своя офис той се свърза с частния секретар на кралицата в Балморал, а Джаки и аз седяхме отпред в общото помещение.

Първото позвъняване дойде около половин час след полунощ и потвърди, че е имало автопроизшествие в Париж. Не изглеждаше да е било сериозно.

До един час имаше второ обаждане. То беше сериозно. Доди беше мъртъв. Принцесата била с наранявания, по всяка вероятност със счупена ръка и пукнат таз. Трябва да отида там, мислех си аз. Ще й трябвам. Джаки Алън започна да търси самолетни билети за мен и шофьора Колин. Решиха и той да дойде, защото като бивш полицай от охраната в двореца, беше свикнал да взема бързи хладнокръвни решения. Всички бюра на Британските авиолинии в Лондон бяха затворени, затова се наложи билетите да бъдат купени от бюро в Ню Йорк.

В четири часа Майкъл отново вдигна слушалката. Джаки влезе в стаята. Миг след това тя излезе. Каза ми да седна и ме прегърна.

— Пол, трябва да си силен. Много ми е мъчно, че трябва да ти кажа — принцесата е мъртва.

Един час преди това, в три часа през нощта британско време, в четири часа в Париж, бе констатирана смъртта на принцесата. Спешната хирургическа намеса не я бе спасила. Някаква невидима сила ме повали и притисна. И да съм извикал, никакъв звук не е излязъл от мен. Пълна празнота. Пареща болка. Джаки и аз седяхме и плачехме. След това чувството за дълг се включи като на автопилот и отстрани емоциите. Сега тя се нуждае от мен повече от всякога, си помислих.

 

 

Обадих се на Марая в Олд Баракс:

— Скъпа, принцесата е починала. Заминавам за Париж.

Оставих я разплакана. Самолетните билети бяха ангажирани. Втурнах се вкъщи да си приготвя една малка чанта за път. След това изтичах в апартаменти осем и девет. Влязох през задната врата в дома, който я очакваше. Тишината в него ме удари в лицето. Само след дванайсет часа нейният глас и смях щяха да изпълнят празнотата, а сега нищо. Вървях назад-напред. Всичко си беше така, както го бе оставила тя. Отидох до бюрото й. Беше чисто и подредено. Три съвсем малки часовника тиктакаха тихичко; десетина молива в една чаша; шишенцето с Куинк от едната страна; автоматичната писалка в мастилницата; „списък с думите“, подходящи за кореспонденция. За правописа си тя нямаше защо да се притеснява.

После погледът ми намери онова, за което бях влязъл — броеницата от майка Тереза, поставена върху миниатюрна мраморна статуя на Исус Христос до две статуетки на Дева Мария под лампиона — една бяла и една в охра. Взех броеницата и я пуснах в джоба си. Отидох в гардеробната и се доближих до масата пред огледалото, където тя се приготвяше всяка сутрин и фризьорите й правеха прическата. Върху нея стоеше мъничкият часовник, който й показваше дали е закъсняла или не; наполовина употребените шишенца с любимите й парфюми „Фобур 24“ на Ермес и „Еритаж“ на Герлен; лакът й за коса „Пантен“; една чаша с памучета; редички с червила в пластмасова поставка. Взех едно червило и пудра от тоалетката й и ги поставих в кожена чанта „Гладстоун“ със златно D и коронка, специално направена за нея предната година. Не взех никакви дрехи. Дръпнах всички завеси, след това взех бижутата на принцесата и ги поставих в сейфа.

Излязох навън при Колин Тебът. Имаше едно последно нещо, което трябваше да направя, защото знаех, че не можем да оставим тези толкова лични стаи — дневната, спалнята, гардеробната неохранявани, докато бяхме в Париж. Това беше нейният свят. Той трябваше да се пази. Колин и аз минахме навсякъде, затваряхме вратите и ги запечатахме с дебела лента скоч за опаковане, като слагахме и етикети, на които се подписвахме, за да няма достъп за онези, които щяха да започнат да се тълпят през следващите двайсет и четири часа.

Колин и аз потеглихме към Хийтроу, за да вземем първия самолет за Париж. Слава богу, че той беше с мен — беше съвсем наясно с протокола на VIP процедурите. По време на полета почти не говорехме. Чувах само гласа на принцесата. Последният ни разговор. Последния път, когато я видях. Смехът й. Желанието й час по-скоро да се върне вкъщи да види Уилям и Хари.

Как ли щях да я заваря? Как ще се справя?

Париж. Тя дори не беше искала да ходи в Париж.

Защо? Защо? Защо?

Докато летяхме над Ламанша Лусия Флеша де Лима се качваше на първия възможен самолет от Вашингтон за Лондон.

 

 

Марая бе събудила синовете ни. Дванайсетгодишният Александър бе чул новината от разговорите на площадката на стълбището и седеше в леглото си, без да казва ни дума. Деветгодишният Ник също бе чул. Той бе легнал по корем, сложил възглавницата върху главата си и ридаеше:

— Тя щеше да ме заведе във фабриката за кристали. Щеше да ме заведе във фабриката за кристали.

Тази неделя Марая въобще не успя да се облече — телефонът непрекъснато звънеше.

Пристигнах в Париж да направя това, което принцесата би очаквала от мен.

Британският посланик във Франция сър Майкъл Джей с мъртво бледо лице и съпругата му Силвия ни посрещнаха в британското посолство. Пихме кафе и след това аз дръпнах г-жа Джей настрана.

— Опасявам се, че принцесата може да е покрита с някой ужасен чаршаф. Такова нещо не би й харесало — казах аз.

Г-жа Джей ме разбра.

— Елате с мен, ще видим какво можем да направим.

Тя ме заведе в един доста обширен апартамент и отвори голям гардероб в стил Луи XIV.

— Ако тук намерите нещо подходящо, моля вземете го — предложи тя.

— Трябва да е в черно, и по възможност под коленете и горе — високо по врата — обясних аз.

Г-жа Джей прехвърли закачалките и извади официална черна вълнена рокля с шал яка.

— Това е идеално — изразих одобрението си аз и ние пъхнахме чифт черни обувки в чантата „Гладстоун“ на принцесата.

Роклята бе поставена в чанта със закачалка и така се отправихме по краткия път до болницата Питие-Салпетриер. Когато пристигнахме на входа на осеметажната сграда, г-жа Джей, която бе видяла принцесата още през нощта, ми стисна ръката:

— Бъдете смел — прошепна тя.

Спомням си душната жега и безкрайните празни коридори, сякаш цялата сграда бе евакуирана. На втория етаж слязохме от асансьора и се озовахме сред гъмжащ кошер — лекари в бели престилки се въртяха наоколо. Сестри тичаха напред-назад. Полицаи стояха за охрана. Вкараха ни в един малък офис. Главният лекар ни изказа съболезнования на развален английски и ни обясни, че нищо не е могло да бъде направено, за да бъде спасена принцесата. След това бяхме прекарани по още един коридор с празни стаи от двете страни. В края му двама жандармеристи стояха от двете страни на една врата. Там е принцесата, помислих си.

Минахме покрай полицаите, влязохме в следващата стая отдясно и бяхме представени на католическия свещеник отец Клошар-Босюе и на англиканския свещеник Мартин Дрейпър. Отец Клошар-Босюе й бе дал последно причастие и ми разказа как е миропомазал принцесата. Мислено се върнах към всички онези моменти, когато бяхме ходили с нея в Църквата на кармелитите на Кенсингтън Чърч стрийт, запалвахме по една свещ и се молехме заедно.

В Париж Колин и аз пихме кафе и останахме да чакаме заедно със свещениците. Старшата сестра Беатрис Юмбер влезе в стаята, облечена в бяла престилка. Беше около единайсет часа. Каза ни, че след малко ще отидем да видим принцесата. Сестра Юмбер, дребничка и изискана дама, се справяше със ситуацията като опитен професионалист.

— Наистина не желая това да се превръща в пийпшоу. Искам да бъда уведомяван за всеки, които поиска да влезе в стаята с принцесата — настоях аз.

Тя разбра тревогата ми и отиде някъде, за да се погрижи инструкциите ми да се изпълнят.

Накрая дойде моментът да видим принцесата. Не знам как съм се изправил. Сестра Юмбер стисна здраво дланта ми, а Колин ме хвана за ръката. Минахме покрай двамата жандармеристи, които наведоха глави. Вратата се отвори. Вътре беше сумрак. Дневна светлина едвам се процеждаше през процепите на почти плътно спуснатите на прозорците венециански щори. Единствената светлина идваше от една лампа на стената. Дама и господин от траурната агенция стояха почти като статуи в ъгъла. Тишината се нарушаваше само от свистенето на огромен вентилатор.

След това я видях. Жената, за която се бях грижил толкова години, лежеше на легло, долепено до стената. Бял памучен чаршаф я покриваше до главата. Сестра Юмбер и Колин ме прихванаха и аз се отпуснах в ръцете им. Не исках да гледам, но трябваше да бъда до нея.

Истината ме удари и аз се разплаках. Приближих се до леглото. Исках тя да отвори големите си сини очи, исках да се усмихне, исках да е само заспала. Картината, която виждах пред себе си, не подлежеше на описание и не е уместно да говоря повече.

Но независимо от това как изглеждаше тя, исках да я прегърна, както толкова много пъти преди. Исках да направя всичко по-добре, както винаги съм го правел. Струята от вентилатора попадна върху мен, докато бавно се обръщах. Миглите на принцесата помръднаха. Какво ли не бих направил, за да се отворят тези очи.

Вдигнах поглед и забелязах, че единствените цветя в стаята бяха двайсетина рози от бившия френски президент Валери Жискар д’Естен и съпругата му. Силата, крепяща ме в тази стая, беше духовната вяра, която Шефката беше подхранила у мен. Тя не се страхуваше от смъртта, след като бе видяла как си отиде Ейдриън Уорд-Джаксън през 1991 година. Неговата смърт беляза началото на духовното й просвещение. „Когато човек умре, духът му остава известно време, за да наблюдава“, чувах гласа й. Бе ми го казала отдавна, още когато почина мама. Тази мисъл беше единствената ми утеха. Вярвах, че нейният дух е все още в тази стая над погубеното й тяло, дух, очакващ да започне своето пътешествие, както би се изразила тя.

Избърсах очите си, събрах сила и казах на сестра Юмбер, че нося черна официална рокля и обувки, с които да бъде облечена принцесата и нейното червило и пудра. След това извадих от джоба си броеницата на майка Тереза и я подадох на сестрата.

— Бихте ли поставила това, ако обичате, в ръцете на принцесата? Благодаря ви.

Трябваше да свърша още една работа. Да отида в хотел Риц и да прибера нещата на принцесата от императорския апартамент. Колин Тебът, който всеотдайно се опитваше да успокои мъката и шока ми, забравяйки за своите, бе организирал транспорта. С кола не беше далеч от болницата и ние скоро бяхме на рецепцията. Попитах могат ли да уведомят г-н Ал Файед, че съм дошъл да прибера нещата на принцесата. От рецепцията ми казаха, че той е горе. Оставиха ни да чакаме в главното фоайе около четирийсет и пет минути. Накрая бяхме уведомени от пратеник, че г-н Ал Файед е твърде зает и че личните вещи на принцесата са вече изпратени в Англия през имението му Окстед.

Върнахме се в болницата, пред която гъмжеше от журналисти. Колин и аз седнахме в стаята, в която се бяхме срещнали със свещениците. На една масичка встрани иззвъня телефон. Вдигнах слушалката и познах гласа на принца на Уелс, който се обаждаше от Балморал.

— Добре ли си, Пол — попита той.

— Да, Ваше Кралско Височество. Благодаря ви.

Спомням си, че си помислих колко идиотско е да кажа такова нещо, тъй като никога през живота си не се бях чувствал по-зле.

— Пол, ти ще се прибереш с нас с кралския самолет. Ще бъдем при теб в около шест часа. Джейн и Сара (сестрите на принцесата) ще дойдат с мен — добави той.

След това ми каза нещо, от което чувствата задавиха моето довиждане.

— И Уилям и Хари ти изпращат своята обич, а кралицата иска да ти предам съболезнованията й.

Попитах сестра Юмбер дали мога да видя принцесата още веднъж. Стегнах се. Този път знаех какво да очаквам. Независимо от това, когато влязох, посрещна ме различна гледка, гледка, която правеше смъртта да изглежда достойна, както отново би казала принцесата. Сега тя беше с черна рокля и обувки, косата й бе сресана и направена й бе хубава прическа, а в ръка държеше броеницата на майка Тереза. Принц Чарлс пристигна следобед. Той дойде при мен. Скръбта, която изпитвахме и двамата, не се нуждаеше от обяснение. Принцът застана срещу мен, докосна ревера ми и каза:

— Наистина ли си добре?

Едвам успях да кимна.

Когато лейди Джейн Фелоус и лейди Сара Маккоркъдейл ме видяха, изтичаха към мен, прегърнаха ме и се разплакаха. Един Уиндзор, двама Спенсърови и един иконом се утешаваха взаимно.

Малко преди шест часа влязох в стаята за последен път. Тялото на принцесата бе поставено в ковчег. Много глупости се изписаха и от двете страни на Атлантическия океан как тя ми била казала, че искала да бъде погребана в ковчег с прозорче, за да се виждало лицето й. Такова нещо никога не е казвала. Тялото й беше положено в сив ковчег с прозорче, който след това бе поставен във френски дъбов ковчег с капак. Обясниха ми, че прозорчето е заради изискванията на френските митнически служби.

Качих се на кралския самолет ВАе 146 заедно с принц Чарлс, Колин Тебът, лейди Джейн и лейди Сара. Ние всички връщахме принцесата вкъщи. Каква ирония на съдбата, че седях в самолета до Марк Боланд, помощникът на принца, който по това време му беше заместник частен секретар. Човекът, когото принцесата наричаше „творението в костюма“. По-късно той щеше да бъде натоварен от двореца Сейнт Джеймс да поведе нарочна кампания в полза на Камила Паркър Боулс, за да я направи приемлива като партньорка на Чарлс. Чудех се какво за бога правеше той в самолета и почти не говорих с него. Когато сервираха чай, прилоша ми като си помислих, че принцесата беше долу в трюма за багаж и пътуваше като ценен товар.

Самолетът кацна на военното летище Нортхолт, западно от Лондон. Слязохме от печалния самолет и стъпихме на металните стълби в топъл летен бриз, който разрошваше косите на всички. Беше късно, но още грееше слънце. Застанахме в мълчалива редица в края на пистата. С бавни движения осем войници от военновъздушните сили леко изтеглиха от трюма на самолета ковчега, обвит в кралското знаме. Минаха с бавна крачка през пистата и се отправиха към чакащата катафалка. Принц Чарлс замина на север, за да е заедно с Уилям и Хари. Двете сестри и икономът трябваше да се погрижат принцесата да стигне до следващата си спирка — първо в съдебна медицина и след това в кралския параклис на двореца Сейнт Джеймс.

Нашият кортеж от три коли потегли от летището и пое по двойната магистрала А-40 по посока към центъра на Лондон. Невероятна гледка ме извади от вцепенението и ме върна в реалността. Докато се движехме по пътя, другите коли спираха. Всички, и в двете посоки на един от най-натоварените пътища към столицата спираха, изгасяваха моторите, излизаха от колите и навеждаха глави. Хората заставаха по мостовете и хвърляха цветя пред нас. Мислех си само какво ли би си казала принцесата. „Те не спират заради мен! О, не!“. Страшно много би се притеснила.

Пристигнахме в съдебна медицина в Лондон и първият човек, когото видях, беше лекарят на принцесата, д-р Питър Уилър, който успокояваше всички. Той ме дръпна на една страна. Интересуваше се какво бях видял в Париж.

— Ако ти трябва нещо, за да поспиш…

Кимнах. Не бях единственият, който трябваше да се държи професионално при загубата на скъп приятел и не завиждах на д-р Уилър за службата, която имаше да изпълнява.

— Сега трябва да присъствам на аутопсията — каза той. — Няма да е лесно.

— Защо трябва да й се прави друга аутопсия? — попитах аз, защото знаех, че в Париж вече й бяха направили една.

— Аутопсията в Париж е била извършена на френска земя, според френските закони. Трябва да направим същото и тук, заради изискванията на нашето законодателство — каза той, добавяйки и още нещо за съдебномедицинските прегледи и необходимите процедури. През 1997 година бе извършена аутопсия, а все още, вече края на 2003 година, няма започнало никакво британско разследване. Тялото на принцесата остана през нощта в съдебна медицина.

На следващия ден можех да бъда само на едно място — в Кей Пи, както обикновено. Един иконом в къща без господарка. В осем часа този понеделник сутрин първото ми задължение беше да махна лепенките от вратите. Сега се бях върнал отново тук, за да пазя нейния свят. Бях единственият, който остана в апартаменти осем и девет, с изключение на прислужницата Лили, която се опитваше да чисти нещо, но седна и се разплака.

Майкъл Гибинс дойде да ме види, натоварен с тежка задача:

— Пол, от двореца Сейнт Джеймс поискаха от мен да прибера всички ключове от задните врати.

По-малко от двайсет и четири часа след като бяхме прибрали принцесата у дома, безчувствените костюми от двора искаха от мен да предам ключовете на моя свят и искаха от нашия управител да свърши тази мръсна работа. Нямаше начин да им предам ключовете. Отказах и те не настояха втори път.

Студеното отношение към персонала на принцесата пролича по-късно през деня, когато разбрах какво се бе случило с личната камериерка на принцесата Анджела Бенджамин. Шефката я обожаваше заради чувството й за хумор, веселия й нрав и оригинални идеи. Когато тя дошла на работа както всички нас, полицаи я ескортирали навън от двореца. Казали й да си събере нещата и дори стояли край нея да я следят, докато вадела дрехите си от сушилнята. Скръбта, която тя изпитваше, не означаваше нищо за тях. По обед вече била във влака за Девън. Не можела да разбере какво лошо е направила. Отговорът е ясен: тя беше сърдечно човешко същество с истински чувства в един роботизиран свят, управляван от студения, безчувствен двор, който може да те изхвърли със същата лекота, с която изисква от теб лоялност.

Тогава сутринта аз още не знаех какво се бе случило с Анджела. Бях на бюрото си в икономското помещение — гледах през прозореца в двора. Дневникът стоеше отворен пред мен. Записан беше час при шивача на Уилям и Хари. След това проба при Армани.

Чувах на горния етаж да звъни телефонът на принцесата. През следващия час и моят започна да звъни пронизително — двете лампи мигаха за двете директни линии за двореца. Цял ден отговарях на позвъняванията. Не смогвах да оставя слушалката на вилката и телефонът звънваше отново. Още един приятел се обръщаше към мен като към най-близкия човек на принцесата интимните й приятели, приятели знаменитости, терапевти по алтернативна медицина, астролози, лекари, фитнес треньори, фризьори, модисти, членове на кралското семейство. Списъкът беше безкраен. Всички, абсолютно всички, които бяха споделяли света на принцесата, се обадиха този ден. Дори собственото й семейство — лейди Сара, лейди Джейн и майка й г-жа Франсис Шанд Кид дойдоха при мен със скръбта си. Всички искаха да излеят чувствата си, да зададат своите въпроси, да ме попитат какво дълбоко в себе си е мислела принцесата за тях. Някои си спомняха. Други се усмихваха на спомените си. Някои се чувстваха виновни и сякаш търсеха опрощение. Бях като свещеник, който цял ден слушаше изповеди и мисли.

Накрая, през втория ден вече ми дойде твърде много. Майкъл Гибинс в Джаки Алън решиха, че ще е добре за мен те да отговарят на обажданията от мое име.

Тази седмица беше най-тежкият период в живота ми. Оцелях единствено благодарение на чувството си за дълг. Имаше много по-важни неща, с които бе зает мозъкът ми, отколкото вътрешните работи на опечаленото семейство. От самото начало Спенсърови ме включиха във вземането на всяко решение, разчитаха на моята преценка и на знанията ми. Аз написах препоръките си за списъка с хората, които да бъдат поканени на траурната служба в Уестминстърското абатство. Взех бележника с адресите на принцесата и посочих на семейството й всичките й приятели. Лейди Сара погледна списъка и се усъмни, че някои прочути личности ще се отзоват: Джордж Майкъл, Крис де Бърг, Том Ханкс, Том Круз, Стивън Спилбърг.

— Но те са приятели на принцесата — изтъкнах аз.

Почувствах, че този списък обобщаваше всичко: аз — икономът, а не семейството, знаеше кои бяха истинските приятели на принцесата.

В Олд Баракс Марая се опитваше да успокои г-жа Франсис Шанд Кид, която стоеше непрекъснато там, пушеше цигара от цигара, пиеше огромни количества вино и все повтаряше, че дъщеря й не е трябвало да ходи на оная яхта с тия Ал Файед; как те, семейство Спенсър, а не Уиндзор, организирали сега всичко; как синът й Чарлс ще произнесе слово, което ще е гордост за тях; каква добра майка е била на принцесата.

Но аз знаех истината за отношението на това семейство към Шефката и няколко години по-късно тя изплува. Ако изобщо някога в живота на принцесата е имало някой, когото да е смятала за майка, това беше Лусия Флеша де Лима. Няма никакво съмнение, че за принцесата отношенията с нея бяха като между майка и дъщеря. Лусия се отнасяше към принцесата така, сякаш й беше собствено дете, и даваше огромна утеха на Шефката в най-тежките й моменти. На сутринта в понеделник единственият човек, когото толкова много исках да видя, беше Лусия. Тя пристигна в двореца, за да е с мен. Придружаваше я дъщеря й Беатрис.

Четири нощи тази седмица принцесата — вече в английски дъбов ковчег, отвътре облицован с олово, лежа в кралския параклис на двореца Сейнт Джеймс, чиито задни стени стигаха до Мел. Там започнаха да се събират опечалени хора от цял свят, за да оставят цветя и запалени свещи. Това беше публично бдение, каквото по същото време имаше и пред вратите на двореца Кенсингтън.

Не можех да си спомня за друг човек, освен Лусия, с когото бих искал да бъда в това време, и ние решихме да отидем заедно в параклиса — тя в черна рокля, аз в черен костюм. Вратата изскърца и влязохме. Погледнахме дървените пейки от двете страни под свода. Там пред нас, в ледения сумрак на това свято място лежеше ковчегът, сложен върху дървена поставка пред олтара. Поразен бях колко самотно, студено и непознато беше всичко тук, но Лусия забеляза и нещо друго, което не беше както трябва. Нямаше една свещица запалена. Едно цвете не се виждаше. Навън хората бяха наредили грандиозна градина от цветя в памет на принцесата. На тревата блещукаха повече свещи, отколкото звезди имаше в нощното небе. Вътре нямаше нищо.

Лусия веднага намери свещеника на кралицата, преподобния Уили Бут.

— Моля ви, моля ви внесете малко цветя от тези, които хората оставят навън.

Той каза, че ще види какво може да направи.

За Лусия това не беше достатъчно категоричен отговор. Съпругата на посланика премина в нападателна дипломация:

— Искам да ви кажа, че ако утре, когато дойдем отново, тук пак няма цветя, ще изляза навън и ще кажа на хората, че при принцесата няма нито едно цвете!

В момент, когато кралицата още не беше дошла от Балморал и се поставяха остри въпроси защо Уиндзор стоят далече от скърбящата столица, перспективата Лусия да разкаже за студената голота на параклиса, беше последното нещо, от което изпадналата в затруднено положение монархия имаше нужда сега. За да е сигурна, че учтивата, но твърда молба ще бъде изпълнена, тя сама нареди да бъдат донесени букети от цветаря на принцесата Джон Картър. Той ги достави безплатно. На следващия ден върху ковчега лежеше букет бели лилии, изпратен от принц Чарлс, а Лусия донесе още цветя; от градината на лорд и лейди Палъмбоу пристигнаха бели рози. Лейди Анабел Голдсмит ми се обаждаше всеки ден по телефона, а Роза Монктън, която беше на принцесата и най-добрата приятелка, и почти като сестра, дойде в Кей Пи със съпруга си да поседят с мен. Припомняхме си стари неща и плакахме заедно. Тя също посети параклиса.

В двореца дойде Сузи Касъм. Тя донесе една свещ. Заедно с нея отидохме на стълбището на една от площадките. Спряхме под огромния портрет на принцесата, рисуван от Нелсън Шанкс^[1]. Сузи се наведе и постави запалената свещ върху килима. Коленичихме и се молихме заедно. Мълчахме всеки сам със спомените си.

Навсякъде около себе си черпех сила от източници от вътрешния кръг на принцесата. Нейните приятели, хората, които най-добре я познаваха, правеха всичко, за да бъде изпращането й на висота.

 

 

Майкъл Гибинс ми каза, че Уилям и Хари пристигат заедно с принц Чарлс. Те се срещнаха с тълпите навън и разглеждаха цветята, оставени в памет на тяхната майка, а аз ги чаках в преддверието. Хари се втурна през вратата и ме прегърна — сълзите му намокриха ризата ми. Уилям се приближи и се здрависахме. Невероятен беше външният израз на кураж, който си даваха двете момчета. Изведнъж ми се сториха толкова пораснали в черните си костюми и вратовръзки.

— Дойдохме за няколко неща. Само ще се качим горе — каза Уилям и двамата братя отидоха в своите стаи и дневната си.

— Как се справяш, Пол? — попита ме принц Чарлс, който очевидно се бореше да овладее огромните мащаби на събитието.

Говореше учтиво и тихо, но изглеждаше хладен и резервиран, потънал в мислите си, докато обикаляше жилището. Качи се горе. Последвах го, без да е искал това от мен. В Хайгроув подобно нещо би се възприело като върхът на нахалството, защото когато работех под негово разпореждане, моето присъствие се изискваше или очакваше на обяд и вечеря. Но в едно жилище, което не беше негово, аз не можех да бъда пренебрегван. Той беше сега на моя територия. Независимо дали ставаше въпрос за приятел или за бъдещия крал на Англия, държах всички под око. Последвах го в дневната. Той отиде до бюрото. Застана до него. Отвори едно от горните чекмеджета. Погледна нагоре, видя, че наблюдавам всяко негово движение и го затвори.

Гласът на Уилям наруши настъпилото неловко мълчание.

— Готов ли си, татко?

Четиримата слязохме заедно по стълбите.

— Скоро ще те видим, Пол. Ще се върнем — извика Хари, преди да изчезнат зад входната врата.

 

 

В Кей Пи пристигна една чиста чанта, прилична на адвокатска. В нея бяха дрехите, които принцесата беше носила, когато мерцедесът, се бе разбил в тринайсетата колона на Плас де Палма. Лусия беше с мен в този изключително мъчителен момент. Сега имахме вече нещо от принцесата от Париж — черно горнище и бели панталони. Стояхме с чантата в долния край на стълбите. Нямаше значение, че бяха окървавени и нарязани при медицинската манипулация. Това беше тя. Държах чантата и в скръбта си не се сещах да я оставя. После я отнесох в хладилника на приземния етаж.

Абсолютно задължително беше да се запази достойнството на принцесата. „Достойнство в смъртта“, както би казала. Постепенно започна да ми се струва, че не е уместно тя да прекара нощта преди погребението си в кралския параклис и казах какво мисля на Сара Маккоркъдейл и Майкъл Гибинс.

Кей Пи беше домът на принцесата — тук беше прекарала по-голямата част от живота си като възрастна. Най-правилното нещо беше тя да си дойде вкъщи тази последна нощ и да излезе през предната врата на път за Уестминстърското абатство.

— Нека се погрижа за нея една последна нощ. Нека тя за последен път излезе през предната врата — молех аз.

Лейди Сара също искаше да прибере сестра си вкъщи и кралицата одобри молбата.

Принцесата щеше да прекара последната нощ в преддверието на партера. Помолих полицаите да внесат цветя от улицата. Два часа подреждах тези цветя и букетите, изпратени от приятели — бели лилии, бели лалета и бели рози. Имаше цветя, поставени в урни върху пиедестали с орнаменти и върху килима. Събрах всички свещници от къщата и ги поставих сред зеленината.

Дойде римокатолическият свещеник отец Тони Парсънс от църквата на кармелитите, където се молехме заедно с принцесата. Той донесе от черквата две огромни бели свещи, които постави в сребърни свещници и напръска стаята със светена вода. Подаде ми текстове на подходящи за случая молитви, които да чета и библейски текст от евангелието на Йоан. Двамата казахме заедно една молитва и след това той си тръгна.

Стоях сам в средата на помещението. Облечен бях в черен костюм. Наоколо се носеше уханието на цветя. Двойната входна врата бе отворена и аз чух изскърцването на гумите на погребалната кола. Нейно Кралско Височество, защото такава тя си остана за мен, бе внесена вкъщи. Ковчегът бе покрит с кралското знаме в червено, златно и синьо.

Още не бях запалил свещите. Светеха лампите на тавана. Г-жа Шпиц Кид дойде с внуците си. Остана известно време край ковчега заедно с лейди Джейн и лейди Сара. Но граф Спенсър тази нощ не се появи.

Човекът, който искаше да бъде там, който трябваше да бъде там, беше Лусия. Цялата седмица тя беше молила да бъде с мен по време на нощното бдение.

— Мога ли да дойда и да се моля заедно с теб, Пол? — питаше тя непрекъснато.

Казах на лейди Сара колко е важно Лусия да е при принцесата и колко много иска тя да бъде там тази нощ, но молбата на Лусия бе отхвърлена Лейди Сара прецени, че е по-добре да присъства само семейството. На единствената жена, която според мен й беше повече семейство от всички тях, й бе отказано да каже своето последно, най-лично сбогом.

Марая не искаше да оставам в двореца сам.

— Изглеждаш изтощен, скъпи. Утре ще е напрегнат ден. Трябва да поспиш — протестираше тя, знаейки, че е напразно.

— Тя не може да бъде оставена сама. Аз трябва да съм там.

Всички роднини бяха посетили принцесата до десет часа вечерта. Затворих и заключих предната врата. Приготвих се за дългата нощ с принцесата, за бдението, което толкова старателно бях планирал. Вместо край мен да е Лусия, стоеше един непознат човек — Негово преосвещенство Ричард Чартърис, епископ на Лондон. Той седна да се моли на един стол в коридора, водещ към предната врата. Изгасих лампите във вътрешния хол и запалих свещите — общо петдесет на брой. Сенките на пламъците затанцуваха по жълтите стени. Седнах на един стол с гръб към епископа. Сложих лявата си ръка на ковчега, а с дясната поддържах молитвите и текста от библията върху коленете си. Въпреки скръбта ми и фактът, че около трийсет хиляди души се молеха за нея навън, се почувствах най-привилегированият човек на света, задето можех да прекарам тази последна нощ с принцесата. Изобщо не мигнах. Мой дълг беше да съм буден. Имах един последен специален разговор с принцесата и знаех, че тя ме слуша. Говорих й, четох й и се молих за нея до седем часа.

Когато утрото настъпи, отидох в Олд Баракс да се изкъпя и преоблека за погребението. След това пак се върнах в двореца. Беше много хубава сутрин. Цветята продължаваха да излъчват ухание. Свещите бяха догорели. Чаках да чуя звука от спирането отпред на кралския лафет. Осем войници в аленочервените униформи на уелската гвардия застанаха от двете страни, вдигнаха ковчега върху преплетените си ръце и направиха първите стъпки по трикилометровия път към Уестминстърското абатство. Беше девет и десет в събота сутрин, когато те се приготвиха да потеглят.

Пред нашата предна врата се разкри следната гледка: Шест черни коня, чиито ездачи бяха в церемониално облекло, с по едно златно перо на шапките си; зад тях лафет от Първата световна война, върху който бе поставен ковчегът; от двете му страни разпръснати бели лилии. След него вървеше Първи батальон на уелската гвардия в червените си туники и големи черни кожени калпаци. Погледнах през пътя. Марая, Александър и Ник се бяха скупчили заедно с останалите от персонала на двореца.

Конете тръгнаха и колелата на лафета започнаха да се обръщат. Бях стоял на това същото място две седмици преди това и махах с ръка на принцесата, която потегляше с БМВ-то си на път за Гърция. Сега тя отново заминаваше. За последен път. Аз не махах с ръка. Свел бях глава.