Пол Бъръл
Кралска служба (18) (Най-скандалните разкрития за принцеса Даяна от нейния иконом)

16. Плащ и кинжал

— Пол, най-големият син иска да се срещне с теб — беше глас от другия край на мобилния телефон. Това беше тайното кодово име сред персонала за принц Чарлс; „любимият син“ беше принц Андрю, а „най-малкият син“ — принц Едуард.

През седмиците и месеците след моя арест необходимостта от дискретност бе от първостепенно значение. Двайсет телефонни линии на най-близките ми роднини и приятели се подслушваха, както по-късно се разбра от разкритите документи. Разумно беше по телефон под наблюдение да не се споменават никакви имена и информацията да бъде подчертано неясна.

След месеци на чакане и на недоумение защо кралското семейство е решило да ме остави да се мъча, дойде телефонното обаждане в дома ми във Фарндън на 2 август 2001 година. Приятният глас, обаждащ се от Лондон, бе на доверен посредник, който беше във връзка с най-висшите съветници на принц Чарлс в двореца Сейнт Джеймс. Колелата се бяха задвижили след месеци. Посредникът, действащ от мое име и от името на двореца, се бе озовал между различни страни, които изпитваха еднакво дълбоко безпокойство от последиците от един потенциално разрушителен, шумен съдебен процес. Не исках да осведомявам Скотланд Ярд по частни въпроси, засягащи кралското семейство. Исках да ми се даде възможност да разговарям насаме и поверително с принц Чарлс. Да го накарам да разбере. Да му опиша безумието на онова, което ставаше. Исках да съм сигурен, че той, Уилям и Хари знаеха каква ужасна грешка е направена.

Телефонното обаждане ми вдъхна надежда. Най-после нещо щеше да се случи и то щеше да се случи с двайсет и четири часово предизвестие.

Аз само слушах.

— Уговорена е среща. Трябва да отидеш до Глостършър. След като стигнеш там, ще получи допълнителни инструкции. Срещата няма да е в провинциалната къща, а в друга къща. Най-големият син ще се срещне с теб там. Той с нетърпение очаква веднъж завинаги да приключи този въпрос.

В продължение на месеци тънех в самосъжаление, а сега ме обзе еуфория. След като веднъж принц Чарлс чуеше онова, което имах да кажа, той щеше разбере, че съм невинен. Само да разбере. През цялата пролет и лятото бях в капана на един от онези кошмари, когато пищиш, за да те чуят, но от теб не излиза никакъв звук. Сега човекът, който беше някога мой работодател, бащата на момчетата, които израснаха пред очите ми, щеше да напрани нещо, което никой от династията Уиндзор не се сети да направи от януари насам. Да ме изслуша.

Няколко месеца ми бяха нужни, за да стигна до това оптимистично заключение.

 

 

Династията Уиндзор бяха направили първия си предпазлив, непряк контакт две седмици след арестуването ми. Журналистите, които лагеруваха пред дома ми във Фарндън, се бяха разпръснали и аз си бях вече вкъщи, когато довереният посредник се обади за пръв път по телефона, след като бе започнал да обсъжда въпроса със съветниците на принц Чарлс. Това стана по време, когато аз все още полагах усилия да проумея значението на онова, което ми се бе случило. Той ми каза:

— Становището, което ми бе предадено, е, че той вярва, че има преследване срещу персонала на бившата му съпруга. Ти все още имаш специално място в чувствата на неговите синове. В семейството му има дълбоко безпокойство. Предложено беше да му напишеш писмо, в което да му обясниш защо такова голямо имущество изобщо е било в твоята къща. Това може да бъде първата стъпка към уреждане на въпроса.

Беше последната седмица на януари 2001 година. Датата е важна, защото в разследването след съдебния процес, извършено от сър Майкъл Пийт на поведението на двора на принца на Уелс по отношение на моя съдебен процес, ясното заключение беше, че аз съм правил опитите за контакт с двореца Сейнт Джеймс, че аз съм отправил всичките молби в цинично усилие да изградя основите на бъдещата си защита. Всъщност при липсата на каквито и да било други подробности беше предположено, че тези постъпки не са били започнали преди април 2002 година.

Истината обаче е, че на мен ми позвъниха. Не обратното. Моят посредник след едно от многото обсъждания на случая ми предаде желанието аз да напиша писмо. Тази молба дойде от заместник частния секретар на принца Марк Боланд — ловък сътрудник, чиято лоялност към работодателя му беше толкова силна, колкото моята към принцесата. Той и частният секретар на принца сър Стивън Лампорт искаха да се ускори полицейското разследване и напълно ясно съзнаваха потенциалния кошмар от един шумен съдебен процес. Но твърдението, че аз съм направил постъпките за контакт не е вярно. Истината е, че идеята аз да пиша на принц Чарлс беше негова, както беше и негова идея, по подобен начин, да пиша на принц Уилям.

Г-н Боланд щеше да информира Фиона Шакълтън, адвокатката на принца, че е установил непряка връзка с мен, но той не можеше да издаде самоличността на посредника, които действаше от името и на двете страни. Ясно беше, че в онзи начален етап принц Чарлс непременно искаше да се избегне съдебно преследване. Хранех слаби надежди, че той може би знае, че съм невинен. Но имах и дилема.

Бях пуснат под гаранция от полицията и ако напишех писмо, не можех да бъда откровен. Моето пълно и честно обяснение щеше да бъде защитата ми в съда, затова всякаква кореспонденция трябваше да се води внимателно. Седях в кабинета на адвоката Андрю Шоу в Честър и заедно написахме писмо, в което изложихме как намеренията ми са били почтени и моята лоялност не трябва де се поставя под въпрос. Исках да кажа толкова много, но вместо това излезе едно писмо, написано на правен език. На 5 февруари то беше в ръцете на посредника. След време той лично го предал на г-н Боланд. Моето писмо бе пристигнало в двореца Сейнт Джеймс.

Тогава си мислех, че това ще бъде най-важното писмо в живота ми, което ще ме спаси от абсурдния кошмар. Принц Чарлс несъмнено щеше да разбере, когато го прочетеше.

Ваше Кралско Височество,

 

Изключително съм благодарен за възможността да ви предам мислите си относно ситуацията напоследък… Пуснат съм под гаранция и ще трябва да се върна на 27 февруари да отговоря на още въпроси.

Както знаете, Марая, моите синове и аз се радвахме на огромна щедрост от кралското семейство през годините на нашата служба. По-специално получавахме подаръци от принцесата, а на мен бяха поверявани тайни неща, както устни, така и писмени. Полицаите взеха от дома ми много подаръци и предмети от сантиментално значение за мен, които са ми от членове на кралското семейство. Най-деликатното е, че взеха от мен неща, които ми бяха поверени. Има и редица „семейни“ предмети, които първо съхранявах в склад, а после — на моя таван за по-сигурно… На този етап срещу мен не е отправено никакво обвинение.

Ужасно е да бъда обвинен лично и публично в нечестност. Не мога да понеса мисълта, че Вие, принц Уилям и принц Хари мислите, че съм предал Вас или принцесата по какъвто и да било начин. Единственото, което винаги съм искал да върша, е „да се грижа“ за онова, което съм смятал, че е „моят свят“.

Може би една среща между нас ще помогне да бъде разсеяно всякакво недоразумение и да се сложи край на този тъжен епизод, които излиза вече изпод контрол.

Оставам смирен и покорен слуга на Ваше Кралско Височество.

Пол

Това беше молба, която не бе чута, както и всички други мои молби през следващите месеци да се погледне разумно на създалото се около мен положение.

Моят посредник ми се обади по телефона с новини, от които сърцето ме заболя.

— Не му разкрива нищо. Не обяснява достатъчно. Опасявам се, че писмото няма да бъде предадено.

Марк Боланд искал разяснения. Вместо това получил пледоария за невинност. Писмото ми беше върнато разпечатано. То е стигнало до двореца Сейнт Джеймс, но, както ми казаха, принц Чарлс не го е видял.

Това беше една пропусната възможност — защото когато в крайна сметка процесът срещу мен рухна, прокурорът каза, че на никого не съм съобщил намерението си да взема на съхранение неща от Кей Пи.

Това съвсем не беше вярно. Казал бях на монарха на срещата си с нея през 1997 година. Казал бях на престолонаследника в онова писмо от 5 февруари 2001 година. А през април щях да изпратя писмо на принц Уилям, вторият по ред наследник на трона, и то вече със сигурност е било видяно от кралски очи. По-ясно от това не можеше да се обясни и по-могъщо трио в държавата не можеше да се намери. Но нямаше кой да ме чуе. Всъщност никой не искаше да ме чуе, а моят живот, физическо и психическо здраве рухваха.

 

 

На 3 април сър Стивън Лампорт, Фиона Шакълтън и сър Робин Джанврин, частният секретар на кралицата, се срещнали в двореца Сейнт Джеймс със Спенсърови, Скотланд Ярд и прокуратурата. Официалният представител на прокуратурата ясно дал да се разбере, че ако бъда осъден, ще бъда изпратен в затвора за пет или повече години.

— Утежняващо обстоятелство ще бъде злоупотребата с доверието — било казано на събралите се.

Едно друго интересно пояснение било направено този ден. Тъй като нещата, намерени в моя дом, не са собственост на принц Чарлс, окончателното решение за продължаването на съдебното преследване срещу мен зависело от изпълнителите на завещанието на принцесата. Спенсърови бяха на кормилото на експреса на Скотланд Ярд. И нямаше никакви изгледи те да ударят спирачките.

Очевидно беше без значение, че лейди Сара Маккоркъдейл и г-жа Франсис Шанд Кид нямаха никаква представа за начина на живот и за щедростта на принцесата. Те не искаха да чуят и да видят нищо и единственото, което имаше значение, беше тяхното мнение — у Пол Бъръл не трябва да има нищо повече от чифт ръкавели и рамка за снимка. Той трябва да бъде осъден. След като полицията имаше на своя страна изпълнителите на завещанието, смяташе се, че присъдата ми е сигурна. Истинското семейство на принцесата тези, които й бяха по-близки от майка и сестра, можеха да им обяснят, защото, за разлика от Спенсърови, тези приятели познаваха цялата картина:

Лусия Флеша де Лима, която й беше като майка: „Принцесата ми каза, че е поверила лична кореспонденция на Пол“.

Деби Франкс, астроложка на принцесата от 1989 година: „Даяна смяташе Пол за член на семейството си“.

Роза Монктън: „Принцесата често даваше подаръци… Тя не можеше да действа без Пол“.

Лейди Анабел Голдсмит: „Даяна казваше, че Пол е нейната скала… Тя разговаряше с него като с приятелка“.

Сузи Касъм: „Пол беше третият човек, на когото тя най-много се доверяваше след Уилям и Хари“.

Лейна Маркс: „Даяна ми каза, че е давала на Марая рокли и аксесоари“. Дори обущаря Ерик Кук да бяха попитали, щяха да чуят: „Пол и Даяна бяха повече като брат и сестра, отколкото като работник и работодател“.

Но Скотланд Ярд стояха в периферията и слушаха Спенсърови, които, когато почина принцесата, дори не знаеха кои са й най-близките приятели. Детективите отхвърлиха необходимостта да стигнат до същината на нещата с помощта на вътрешния кръг на принцесата, когато първото златно правило във всяка област на живота е „да се познава добре предметът“. Служители от ЕСР-6 не знаеха нищо за Даяна, принцесата на Уелс, в съдебен процес, който се въртеше около нейния свят.

През първите две седмици на април Марк Боланд излезе с друго предложение пред посредника — аз да напиша писмо на принц Уилям. Младият принц го нямаше. Завършил беше училище и бе тръгнал да пътува в свободната си година, но писмо, което да бъде получено в двореца Сейнт Джеймс, може да бъде изпратено конфиденциално по факс на неговото внимание. На 19 април написах следното писмо до принц Уилям:

Толкова много ми се искаше през последните няколко месеца да говоря с Вас. Има толкова неща, които искам да обясня. Предметите, които бяха взети от мен, много от които ми бяха предадени на съхранение, трябва да бъдат върнати на Вас. Надявам се Вие разбирате, че аз никога не бих предал доверието и вярата, които вашата майка имаше в мен, и продължавам да бъда човекът, когото винаги сте познавал.

Пол

В това писмо отново изяснявах позицията си на човек, у когото са били оставени на съхранение различни неща. Затова ми се струва непонятно, че през октомври 2002 година бе даден ход на делото срещу мен въз основа на предположението, направено от прокурорския съветник Уилям Бойс, че „г-н Бъръл не е казвал никога на никого, че държи вещи на съхранение“. Въпреки това от самата институция, която г-н Бойс представляваше, бяха видели писмото ми до принц Уилям осемнайсет месеца преди процеса. Един от собствените им юристи, както ясно пролича от разследването на сър Майкъл Пийт, „казал, че писмото отразявало Бъръл… опитващ се да положи основите на своята защита… и това писмо може би трябва да бъде представено като доказателство“.

Обвинителите ми очевидно бяха чели писмото, но когато дойде времето за моя съд, те щяха да твърдят, че не са го виждали.

Главното нещо за мен беше, че знаех, че принц Уилям го е чел.

— Писмото беше предадено. Този път успяхме — каза по телефона моят посредник. Това писмо щеше също така да бъде прочетено и от принц Чарлс. Неговата адвокатка Фиона Шакълтън казала на срещата на 30 април: „Марк Боланд получи това писмо… ние знаехме, че то ще пристигне, някой беше казал на принц Чарлс, че ще има такова писмо“.

На тази среща, на която присъствали както представители на прокуратурата и на Скотланд Ярд, така и лейди Сара Маккоркъдейл, основният повдигнат въпрос бил в светлината на писмото, което бях изпратил — дали принц Уилям ще даде подкрепата си за завеждането на дело. Когато лейди Сара подчертала, че тя ще има думата по окончателното решение, Фиона Шакълтън „каза, че не иска принц Уилям да бъде изваден от тандема на изпълнителите на завещанието, добавяйки, че мнението трябва да е изразено от всички, за да е валидно“.

Принц Чарлс имаше тогава възможност да се застъпи за мен и да потвърди моята роля на пазител на принадлежностите на принцесата. Но той предпочете да не го прави.

Принцът заяви в своя защита, че ясно е показал, че „би предпочел процесът да не продължи“. Вероятно е сметнал, че е достатъчно докато гледа как бият бившия му иконом на улицата, да помоли побойниците да се отдръпнат.

Както собственото разследване на двореца Сейнт Джеймс след процеса щеше да покаже, ако е ставало въпрос за един от служителите от неговия персонал, щяло е да бъде различно. Милбърн си спомняше следното: „Сър Стивън Лампорт даде да се разбере, че дворът на принца на Уелс няма нищо против да подкрепи съдебно преследване, в което не е замесен негов служител. От това следваше, че очевидно нямаше да има ентусиазирана подкрепа, ако служител на онзи двор бъде изправен на съд“.

 

 

Изглежда бях останал вече без приятели в кралските среди. Бях станал парий в професионално отношение. Неочаквано телефонът замлъкна. Той никога не беше спирал да звъни след публикуването на „Да забавляваш със стил“. Никой не искаше да слуша лекции от иконом, който бе обвинен в толкова голямо предателство. Никой не искаше да ме наема на работа, дори благотворителните организации, които по-рано ме канеха да произнасям безплатни речи след обедите, които даваха. Само една компания ми остана вярна — Кунард. Каква ирония на съдбата, че компанията, чието предложение за работа моята майка беше хвърлила в огъня през 1976 година, беше единствената, която остана до мен и продължаваше да ме наема за лекции по време на трансатлантическите пътувания на „Кралица Елизабет II“.

Но тя не успя да омекоти силата на истинските удари, когато започнаха да валят върху мен. Други, които ме бяха наемали, решиха след ареста ми да прекъснат връзките си с мен. „Дейли Мейл“ се отказа от мен като автор и спря колонката, която водех в притурката за уикенда по управление на домакинството. Вестникът вече не искаше да давам съвети как да си перфектен домакин, гост или готвач. След това „Проктър енд Гембъл“, гигантът производител на стоки за дома, реши, че рекламата им ще катастрофира с мен. Бях подписал с тях примамлив договор да рекламирам по телевизията кухненските им рула за еднократна употреба „Баунти“. Пробните снимки бяха направени в една частна къща в Лондон и предстоеше да бъде заснет клипът. Но техните изпълнителни директори бързаха да изтрият петното, което Бъръл щеше да им лепне върху имиджа. Арестуването ми ме беше компрометирало пред тях и те ми изпратиха само една малка част от двайсетте хиляди лири, които щяха да ми платят по договор. Тези пари, заедно със спестяванията ни, щяха да ни стигнат до края на годината.

Господ знае колко пари трябва да съм похарчил за мерло и кианти по време, когато вече се налагаше да изоставим лукса. Марая самопожертвователно се отказа от любимите си неща и реши да не си купува повече гримове. След това една нейна приятелка я нае да й чисти къщата с почасово заплащане. Марая реши да използва уменията, които беше придобила в кралския двор. А аз с всеки изминат ден все повече унивах: оставах в леглото чак до единайсет, а и по-късно; след това сядах на бюрото, без да правя каквото и да било, а само мислех; после се прехвърлях в дневната, където обръщах по три бутилки вино на вечер, само за да заспя.

Събуждах се в четири, сядах на края на леглото и надзъртах между пердетата да видя дали на улицата не е спряла някоя кола. Не помня колко пъти ставах сутрин, потънал в пот и треперещ. Почти две години не можех да се отърва от мисълта, че пак ще дойдат от Скотланд Ярд. И до ден-днешен, ако на вратата чукне пощальон с пакет в ръка, веднага се връщам към спомените си от 18 януари 2001 година.

Единственото, което правех, беше да се самосъжалявам. Благодарен съм на господа за силата на моята съпруга. Силата, подкрепата и саможертвите, които Марая винаги бе правила: въпреки желанието й се преместихме от Хайгроув в Кей Пи; непрекъснато се случваше да съм с принцесата, вместо с нея; години наред тя отглеждаше момчетата ни, докато аз изпълнявах служебните си задължения; или когато живеех далеч от тях, защото работех в Мемориалния фонд. Усетих забележителната й подкрепа, едва когато паднах до най-ниската си точка. Годините, през които принцесата се облягаше на мен, аз подсъзнателно съм се опирал на Марая. Какво значение има, че принцесата ме наричаше скалата. Единствената скала през цялото това време беше моята Марая. Тя ме измъкна от отчаянието ми и често вечер успяваше да скрие от мен бутилките с вино.

— Виж! — казваше тя. — Стига си се съжалявал толкова много. Горе има две момчета, които имат нужда от теб и за тях трябва да си силен. Те не трябва да те виждат как се разсипваш. Ти имаш задължения тук.

— Не мога да се справя с всичко това — проплаквах аз.

После Марая ще вдигне някоя от многото снимки на принцесата и ще ми кресне:

— Ти си избра този път. Сега трябва да се оправяш. Вземи се в ръце, така, както аз се взех. Правеше с теб каквото си иска, докато беше жива, и сега продължава да прави с теб каквото си иска!

Толкова дълго Марая искаше да скъсаме с миналото, но на мен ми беше добре да остана в 1997 година с духа на Шефката. Снимките й бяха навсякъде, във всички стаи и от това се чувствах по-добре. Дори когато бяха минали четири години от смъртта й, аз продължавах да я поставям преди семейството си.

 

 

През октомври 2001 година Скотланд Ярд нанесе нов удар като арестува друг „заподозрян“ — брат ми Греъм. Както и първия път с мен, полицията дошла призори и полицаите от Специалния отряд за разследване претърсили цялата му къща. Той бил арестуван и отведен за разпит, защото у него открили една подписана снимка на принцесата, две чинии с кралския монограм, морска рисунка с кораба „Сириус“ и една репродукция от мач поло в рамка. Рисунките ми бяха подарени от принц Чарлс. Дадох ги на Греъм още докато живеех в Хайгроув. Имаме дори една снимка, на която се вижда, че корабът „Сириус“ е бил на стената в къщата му още през 1994 година. Греъм обаче бил откаран по подозрение, че държи вещи, откраднати през 1997 година.

Греъм, подобно на мен, напразно се опитвал да обясни на полицаите как стоят нещата в кралския свят и за щедростта на Шефката. Разказвал им как са се забавлявали с принцесата в Хайгроув и как тя три пъти му се обадила вкъщи да го успокоява, когато имал трудности в брака.

Все едно им казвал, че току-що е дошъл от Марс.

— А каква работа има един бивш миньор да се върти около принцесата? — нахокал го един от детективите.

Срещу Греъм не бе повдигнато никакво обвинение. Но ужасът, който преживя в очакване нещо да се случи, защото беше заподозрян, продължи десет месеца, докато полицията най-после разбра, че нямат никакви доказателства срещу него. Аз обаче бях осъден от двора на изгнание.

 

 

В края на май бях излязъл да пазарувам в Честър, когато мобилният ми телефон иззвъня.

— Не можеш да си представиш какво пристигна с пощата — едвам смогна от вълнение да ми каже Марая. — Покана от… замъка Уиндзор!

Прибрах се вкъщи и видях поканата върху кухненския шкаф — бял плик с печата на канцеларията на лорд шамбелана в двореца Сейнт Джеймс. Вътре имаше картичка покана със златни краища и със златни букви изписано EIIR. Поканата гласеше: „На лорд шамбеланът е заповядано да покани Г-Н И Г-ЖА ПОЛ БЪРЪЛ на благодарствена служба в параклиса Сейнт Джордж, след която ще има прием в замъка Уиндзор по случай осемдесетия рожден ден на Негово Кралско Височество Единбургския херцог“.

Марая беше много развълнувана и аз се радвах за нея. Херцогът се бе сетил да покани бившата си прислужница на събитието на 10 юни. Поканата се отнасяше главно до Марая, но заедно с нея бях поканен и аз. Не беше само неговото уважение, което разведри нашия ден, седмица, месец, година, а това, че бяхме поканени в момент, когато виждахме, че всички други бяха срещу нас. Никой никога няма да разбере колко много повдигна това духа ни в момент, когато аз все още бях на свобода под гаранция в очакване да ми бъде предявено обвинение. Писмата до принц Чарлс и принц Уилям останаха без отговор и от това ме заболя. Разчитах единствено на все по-отслабващата си вяра, че ако има справедливост, разумът ще надделее и ще се сложи край на тази лудост. В края на краищата според моето разбиране единственото, което бях правил, бе да се грижа за един човек, докато беше жив и после да се погрижа за него и след смъртта му. Такова престъпление ли беше това? Не очаквах, че хората ще разберат, но и не мислех, че верността е престъпление. И затова, когато този плик пристигна, той не ни донесе само една доста луксозна покана — той ни донесе надежда и протегната приятелска ръка от кралицата и Единбургския херцог. Може би тя щеше да отбележи повратната точка.

След това на 6 юни иззвъня телефонът — четирийсет и третият ми рожден ден. Доста важен и внушителен военен глас поиска „да разговаря с Пол или Марая Бъръл“. Беше бригаден генерал Хънт-Дейвис, частен секретар на Единбургския херцог и наш бивш съсед в Олд Баракс. Той веднага мина на въпроса:

— След много дълго обсъждане и след като се посъветвах, стигнах до заключението, че не би било в твой интерес, Пол, да присъстваш на празненството по случай осемдесетия рожден ден на Негово Кралско Височество, Единбургския херцог в неделя.

Тишината, с която му отговорих, защото просто не вярвах на онова, което чувах, го насърчи да продължи:

— Направихме значителни проучвания относно твоето присъствие и тъй като медиите ще бъдат там, няма да е честно да се отклони вниманието от това, което всъщност ще бъде ден на Негово Кралско Височество. Сигурен съм, че разбираш, че това решение не бе взето леко и е съобразено с интересите на всички.

Толкова бях шокиран, че промълвих само няколко думи. Или може би надутият глас ме изплаши. След едно неловко довиждане оставих слушалката и останах в дневната на втория етаж с поглед зареян някъде навън, опитвайки се да възпроизведа в съзнанието си разговора.

Не, мислех си. Кралицата и Единбургският херцог са ме поканили. Въпреки съвета на този сътрудник, ще отида. Нямам от какво да се срамувам. Вдигнах телефона и набрах номера на Бъкингамския дворец. Казах на бригадния генерал Хънт-Дейвис:

— Помислих върху вашия съвет и възнамерявам да присъствам на празненството по случай рождения ден в неделя с Марая, но все пак благодаря ви за загрижеността…

— Пол — прекъсна ме той. — Ти не разбираш. Твоята покана е оттеглена. Ти вече не си поканен.

На мястото на шока сега ме обзе гняв.

— А какво ще стане, ако реша да присъствам и донеса поканата?

— Ще ти бъде отказан достъп — каза той — и ще бъде доста неловко за теб и за кралското семейство. Сигурен съм, че не би желал да ги поставиш в такова положение.

След това той предложи най-изумителната маслинова клонка, която според мен целеше да ме умилостиви:

— Но ако Марая иска да присъства, тя, разбира се, е все още поканена.

Нямах търпение час по-скоро да тресна телефона. Когато разказах на Марая, не знам кой от двама ни беше по-разярен.

— Добре! — каза тя. — Щом така са решили да се отнесат с теб, браво на тях!

Повече не говорихме по въпроса. Добавихме още една към многото си рани.

Веднага ни стана ясно, че последното решение нямаше нищо общо с Нейно Величество. „Сивите костюми“ в двора го бяха взели в интерес на кралското семейство. Това е предпазливост, която дава на много от тях доста измамното чувство за власт в усилията им да поддържат колелата на системата в движение. Накрая открих кой стоеше зад решението да бъде оттеглена поканата до мен — пазителят на кралската кесия сър Майкъл Пийт — човекът, който щеше да оглави разследването на кралското семейство на проваления процес срещу мен в Олд Бейли. Той забелязал името Бъръл в списъка с гостите и запитал генерала за поканата до мен.

Със сигурност знам също така, че решението е било взето без консултиране с кралицата. По частен път тя беше дала да се разбере тази седмица, че очаква отново да види Марая и мен. В очите на Нейно Величество човек е невинен, докато не се докаже, че е виновен. Тя не виждаше никакво усложнение в това семейство Бъръл да бъдат поканени на празненство, особено като се има предвид, че до този момент аз не бях обвинен в никакво престъпление. Това е още един разочароващ пример за системата, пълна с хора, които мислят, че знаят по-добре от кралицата; същите костюми, които задушиха спонтанността на принцесата.

Когато принц Чарлс научил какво се е случило с мен, казал, както чух, че е потресен. Аргументът му бил, че моето име е било в списъка с гостите най-малко четири седмици без възражения и какво изведнъж се е променило? Той бил толкова смаян, колкото и майка му, но дворът бе взел мерки присъствието ми да бъде предотвратено.

 

 

На 24 юли посредникът ме срещна със заместник частния секретар на принц Чарлс Марк Боланд. И този път инициативата бе на г-н Боланд. Той установил връзка да попита дали срещата може да се състои в Лондон. След това посредникът и аз отидохме с метрото до Ковънт Гардън по линията на Пикадили. Завихме наляво, минахме през тълпите и стигнахме до предната част на клуба Гарик. Г-н Боланд чакаше близо до две телефонни кабини на улицата. Тримата тръгнахме към Сейнт Мартин Лейн по посока на Трафалгарския площад.

Когато наближихме входа на Театъра на Йоркския херцог, мобилният телефон на г-н Боланд иззвъня пронизително в джоба му. Той отговори. Ясно беше с кого говореше.

— Да, Ваше Кралско Височество… Да, с мен е точно сега… Да, разбира се ще…

Беше принц Чарлс. Виждаше се, че той знаеше за срещата в момента.

Заместник частният секретар, който продължи да върви и да говори, слушаше внимателно.

— Да, сър… и пожелавам късмет с министър-председателя, сър.

По това време вече бяхме извървели цялата улица, минали бяхме покрай лондонския Колизеум и бяхме стигнали до един ъгъл, където входът на кръчмата „Корни енд Бароу“ сякаш тъкмо нас чакаше. Определено беше преди три часа.

— Спомням си времето, когато водех такива неофициални разговори с принца на Уелс — казах на г-н Боланд и той се засмя многозначително.

Поръчахме си нещо за пиене и седнахме на високи столове около една поставена на по-високо място маса до прозореца. Без съмнение приличахме на трима бизнесмени, които са решили да се поотпуснат и пийнат по нещо в разгара на един забързан ден. Това определено беше официален, почти служебен разговор.

Г-н Боланд каза, че както Уилям, така и Хари са разтревожени от това, което се е случило и че принц Чарлс „много иска положението да се оправи“. Той добави:

— Принцът на Уелс е много обезпокоен за теб. Той смята, че твърде дълго продължава тази история около теб. Но ние трябва да разберем защо са били у теб нещата, които полицията откри у дома ти?

Казах му това, което бях казал и на моя адвокат: че част от тези неща са били при мен на съхранение, други са ми били подарени от принцесата или принца. Добавих:

— Това е голяма грешка. Не трябваше изобщо да се случва. Това унищожава мен и моето семейство и не разбирам защо бях арестуван. Ако това продължи, ще настъпи голям смрад. Трябва да се срещна с принца на Уелс и да му обясня всичко.

Останахме в това заведение трийсет или четирийсет минути. Г-н Боланд говори горе-долу колкото мен. По тази причина ми се струва странно изявлението му по-късно за тази среща: „Пол Бъръл ми представи една сълзлива история и ми каза, че животът му е разбит“. Ако това е била сълзлива история, както той твърди, то тази сълзлива история поне имаше ефект. Г-н Боланд беше любезен, а не презрителен. Той ми стисна ръката и се разделихме. Преди това той ясно даде да се разбере, че ще препоръча на принца на Уелс лично да се срещне с мен през следващата седмица.

Верен на думата си, г-н Боланд организира среща в Тетбъри, близо до Хайгроув. Моят посредник ми се обади по мобилния ми телефон на 2 август със следните думи:

— Най-големият син би желал да се срещне с теб.

Срещата бе насрочена за следващия ден.

Както дворцовото разследване след процеса изясни, принц Чарлс вярвал, че „ако г-н Бъръл се извини и потвърди… по-раншното си писмо до принц Уилям… и се съгласи да върне всички неща, като обещае да не разкрива лична информация за принцесата, може би няма да е необходимо полицията да отправя обвинение срещу него“.

Решено беше да не се казва на Фиона Шакълтън и на Скотланд Ярд за срещата.

Брат ми Греъм дойде с мен в колата за подкрепа. Тръгнахме в шест часа сутринта на 3 август с един термос чай и няколко сандвича. Беше душен топъл ден само за къси панталони и тениска, но аз трябваше да изглеждам в най-добрата си форма и бях в най-хубавия си сив костюм, който носех със сините ръкавели с D, подарени ми от принцесата. Нямах никаква представа за точното място на срещата. Знаех само, че ще се състои, след като принц Чарлс свърши играта си по поло.

Той лично беше поискал срещата да не е в Хайгроув, за да се избегне необходимостта да минавам през постоянната полицейска охрана. Имам чувството, че пътувахме векове и че бяхме отминали границата на графство Глостършър по М-5, когато мобилният телефон иззвъня. Беше около обед.

Гласът на посредника съобщи:

— Отлага се. Пострадал е.

Със свито сърце спрях колата на следващата бензиностанция.

— Ти се шегуваш!

Докато играел поло, принц Чарлс паднал от коня си, изгубил съзнание и бил откаран в болница. След като бяхме пътували почти пет часа, трябваше да обърна колата и да се върнем в Чешър.

— Това е то. Сега спиране няма — казах на Греъм.

Колко е удобно, че едно падане от кон му попречи да се види с мен, помислих си аз.

След време моите подозрения се засилиха още повече. Сутринта на 3 август преди мача по поло Максин де Брунер и полицейският началник Джон Йейтс от Скотланд Ярд бяха посетили принца и Уилям в Хайгроув, за да ги запознаят накратко със случая. Това е било брифинг с крещящо изопачаване на фактите, който е заблудил принц Чарлс и сина му и ги е накарало да се усъмнят в моята невинност.

На 8 август полицията предприе мерки, за да е сигурна, че няма да има повече никакви тайни срещи между мен и двореца Сейнт Джеймс. Милбърн накара г-н Боланд да подпише декларация, с което той стана свидетел на обвинението. Като такъв за него щеше да е много трудно да поддържа вече каквито и да било контакти с мен.

В разследването след съдебния процес сър Майкъл Пийт прави следното заключение: „Полицията любезно ме уведоми, че искането им за подписване на такава декларация си е… чист макиавелизъм. По този начин те са искали да предотвратят по-нататъшни контакти между г-н Бъръл и г-н Боланд“.

Скотланд Ярд бяха подвели принцовете Чарлс и Уилям и по този начин бяха успели да прекъснат всякакви връзки за комуникация. С много усилия те щяха да откарат моя случай в съда, но наочниците, които си бяха сложили, щяха да ограничат вниманието им само върху това, което си бяха наумили.

 

 

На 16 август, четвъртък, отидох в полицейския участък в Уест Енд Сентрал в Лондон заедно с адвоката си Андрю Шоу, за да продължи разпитът ми. Носех със себе си едно готово изявление. На около трийсет и една страници, в двайсет и шест обширни параграфа описвах подробно близките си отношения с принцесата, обяснявах защо някои неща са били у мен, разяснявах с какво доверие съм се ползвал. Смисълът беше това да е последният им повик за проява на благоразумие. Иззад строгия юридически език един истеричен глас крещеше на полицията да спре, да прочете и да разбере каква опустошителна стихия щяха да отприщят.

— Това е изявление, което искаме да ви представим — обяви Андрю Шоу, поставяйки го на масата в стаята за разпити.

Милбърн излезе, за да го прочете. До един час вече бяха решили какво да правят.

— Г-н Бъръл ще ви обвиним по три точки в кражба.

Стомахът ми се преобърна.

Щяха да ме обвинят, че съм откраднал триста и петнайсет вещи от дома на покойната Даяна, принцеса на Уелс.

Щяха да ме обвинят, че съм откраднал шест предмета от принц Чарлс.

Щяха да ме обвинят, че съм откраднал двайсет и една вещи от принц Уилям.

Всичките обвинения се базираха върху схващането, че във времето между 1 януари 1997 година — осем месеца преди смъртта на принцесата — и 30 юни 1998 година аз съм бил откраднал цял камион с вещи от двореца Кенсингтън.

Когато Милбърн ми четеше обвинението, то изобщо не стигаше до съзнанието ми. Защо кралското семейство позволяваше това да се случи? Какво всъщност ставаше? Какво по дяволите бях направил, за да заслужа това? — бяха само част от мислите, които бушуваха в главата ми. След това детективът седна срещу мен от другата страна на масата и думите му ме удариха като тежък чук:

— Аз съм убеден, че вие сте откраднал всичко това. За двайсет години служба в полицията това е може би една от най-големите злоупотреби с доверие, на които съм се натъквал.

Беше обаче ясно, че е прочел писменото ми изявление. В него разказвах за различните интимни връзки на принцесата, без да споменавам имена. Исках да илюстрирам колко много знаех за нея и колко ми беше близка.

— И така вашите отношения с принцесата са били чисто професионални? — запита Милбърн.

Изглежда дори любопитството на полицията не можеше да се задоволи.

Докато ме водеха надолу по коридора в една друга стая, обърнах се към Андрю, опитвайки се да не плача, и му казах:

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам.

Един доктор ми каза да си отворя устата. С пръчица като от захарно петле бе отрита вътрешната страна на бузата ми, за да ми вземат слюнка за ДНК проба. В друга стая пръстите и палците ми бяха натиснати върху намазана с мастило ролка, за да ми вземат пръстови отпечатъци. След това ми казаха да се изправя до стената, за да позирам пред фотоапарата — десен профил, ляв профил, анфас. Три светкавици, които запечатаха отчаянието ми върху лентата. Почувствах се едновременно като човек, който халюцинира и като престъпник; злополучната звезда на кралско пийпшоу, което караше полицаите да се въртят около мен и да ми се смеят.

Полицейска лампа светкавица ме заслепи със сноп светлина на следващия ден, когато първо действие на фарса на Скотланд Ярд бе изиграно на стълбите на съда на Боу стрийт. Вървях с наведена глава. Блъскащите се журналисти и полицаите около мен ме вкараха в сградата. Не бях забелязал юмрука, който се стовари върху главата ми. Само усетих силната болка по лявото си ухо. Някой от зяпачите на улицата се бе отскубнал и ми бе нанесъл удара.

— Върви, Пол — провикна се брат ми Греъм, който се опитваше заедно с полицията да ме предпази от тълпата наоколо.

Дадох си сметка, че някои вече бяха решили, че съм обрал принцесата и публичната омраза щеше да почне да се излива върху мен. Но първо щеше да дойде унижението. Не можеш да не се чувстваш като престъпник, независимо колко си невинен, когато седиш на подсъдимата скамейка. Едвам дочаках да свърши официалната процедура на първото заседание на съда. Съдебната зала успя по най-красноречив начин да доведе до съзнанието ми мащабите и същността на положението, което дотогава ми се струваше като някакъв сюрреалистичен ужас.

Невинността, на която се бях уповавал толкова дълго досега, отстъпи място на завладяващото ме чувство на срам. Ето какво прави от човека подсъдимата скамейка. Тя те обгръща в срам, пречи ти да вдигнеш глава и да видиш кой е забил поглед в теб.

И за да бъде сигурно, че унижението ми ще бъде пълно, пресслужбата на полицията реши да разгласи всички подробности от разследването срещу мен. Обикновено се оповестява само резюме на отправените обвинения — трите точки по обвинение в кражба, така както бяха описани в обвинителния акт. Но не и в моя случай. На пресата бе представена пълна и подробна справка на триста четирийсет и двете вещи, взети от дома ми: всеки филмов негатив и точния им брой; заглавието на всеки компактдиск и изпълнителят; всяка дреха и модни аксесоари с подробно описание на цвета и модела. Изглеждаше по следния начин: „Вещ 193: Черна кожена чанта, бели метални дръжки; съдържа касова бележка за ботуши, черна запалка и синьо червило“, „Вещ 3: бяла мелничка за черен пипер“, до „Вещ 240: Библейски текст (този, който бях използвал по време на нощното бдение)“ и „Вещ 245: Бележник с подробности за жертви на противопехотните мини“.

На 30 август сър Майкъл Пийт, който бе назначен за частен секретар на принц Чарлс, се срещнал с представители на Скотланд Ярд и се заинтересувал доколко представеният от тях случай ще издържи в съда. В собственото му разследване след съдебния процес се заключава: „Основната тревога на сър Майкъл бяха възможните негативни последици от този съдебен процес… Той се безпокоеше също така, че случаят няма да издържи в съда и че съществува опасност от оправдаване. Той бе убеден, че събраните от полицията доказателства срещу Пол Бъръл са слаби“.

Въпреки тази тревога връщане назад нямаше. Спенсърови искаха да ме видят в затвора.

 

 

На следващия ден заминах за чужбина с единайсет души от семейството ми на предварително уредена почивка във Флорида. Навсякъде из летището на Манчестър всички четяха заглавията за мен по първите страници на вестниците: „СКАЛАТА НА ДАЯНА НА ПОДСЪДИМАТА СКАМЕЙКА“, бе заглавието на „Дейли Мирър“. „Икономът на Даяна, обвинен в кражба за пет милиона лири“, пишеше „Таймс“. „СЕНЗАЦИЯ НА ПРОЦЕСА ДАЯНА: Икономът на съд за кражба след среща на високо равнище в Хайгроув“, обявяваше „Дейли Мейл“. Когато пристигнахме в наетата от нас вила край Орландо, натрупалите се от последните четирийсет и осем часа емоции най-после избиха.

„Плачеше като бебе“, описва състоянието ми брат ми Греъм.

Избягах от светлината на прожекторите във Великобритания, но не можех да избягам от ада. Нервното ми напрежение беше неописуемо. Като че ли изобщо не можех да мисля разумно и през цялото време бях обзет от тревожни чувства. Не ме свърташе на едно място, камо ли да се отпусна на слънце. Губех разсъдъка си от неспокойните мисли. Самият факт, че срещу мен бе отправено обвинение, сложи отпечатъка си върху чувството ми за гордост, което означаваше всичко за мен.

Отчаяно исках семейството ми да си почине добре и затова си придавах безгрижен вид и дори ходих с тях в Дисниленд и в космическия център на НАСА^[1].

По средата на почивката припаднах от изтощение. Кожата на краката ми се обели съвсем и те започнаха да кървят. Постъпих в болница във Флорида. Лекарите казаха, че е от нерви.

 

 

В края на 2001 година финансите ни бяха в плачевно състояние. Както банковият мениджър, така и счетоводителят ме предупредиха, че ако през следващите три месеца нямам никакви постъпления, ще трябва да си помисля да преипотекираме къщата. Марая върна любимия си пръстен с аквамарин, който й бе коледен подарък от мен, на бижутера в Лондон, за да изкара малко пари. Положението ставаше отчайващо и ние изоставахме с вноските по ипотеката. Не знам какво щяхме да правим, ако не беше щедростта на приятелите ни: семейство Едуардс от Рексам, семейство Райт в Кентъки, Сузи Касъм в Лондон и семейство Гинсбърг в Ню Йорк. Когато Скотланд Ярд проследи значително постъпление в банковата ни сметка, водещо до семейство Гинсбърг, отидоха да ги разследват в апартамента им на Пето авеню, смятайки може би, че има някакъв скрит мотив.

— Не е ли малко прекомерно да се даде такава сума? — ги попитали.

— Ние сме богати хора, господин полицай и помогнахме на един приятел в нужда. Какво трудно за разбиране има тук?

Британските полицаи били срязани и отпратени.

Изпразнихме и застрахователните полици на Александър и Ник, които им бяхме направили още като бебета. Накрая скърпихме малко пари и отворихме магазин за цветя в съседното село Холт. Използвах цветарските умения, които бях натрупал в приземния етаж на Бъкингамския дворец и „малкият ми магазин на ъгъла“ беше моето спасение — не само финансово, защото имаше с какво да се занимавам. Аз съм горд човек и това ми позволяваше да изглеждам силен пред многото си клиенти, чиято подкрепа бе невероятна. Но когато всяка вечер спусках на вратата табелката „затворено“, сядах в задната стая и не ми се искаше да си ходя вкъщи. Марая толкова често ми бе повтаряла, че трябва да съм силен заради момчетата. Исках да съм силен. Но не бях. Изплаках си очите в тази стая и това беше моето избавление — скрит от семейството ми, защото достатъчно мъка бяха вече понесли. Нямаше нужда другите да знаят, че плачех като бях сам. И все пак, Марая разбира се знаеше. Някои вечери не се прибирах вкъщи до девет часа. Лъжех, че трябвало да си оправям много важни счетоводни сметки или че съм получавал стока.

Една вечер телефонът иззвъня. Беше Марая.

— Скъпи, кога ще се прибереш?

Отново избухнах в сълзи. Щях да умра, че тя усещаше колко слаб се чувствах. Някои хора стават по-силни, когато изпаднат в беда, но аз с всеки изминат ден ставах все по-слаб. Тъй като по природа не съм човек, който си излива гнева, несправедливостта по отношение на мен ми докара тежка депресия. Марая изпрати зет ми Питър Косгроув и той видя колко съм съсипан. Питър само ме прегърна и каза:

— Хайде да си вървим вкъщи.

Сега, когато пиша това, хвърлям поглед назад и се сърдя на себе си, че съм бил толкова патетичен. Вече по различен начин гледам на нещата, но само защото справедливостта надделя. По онова време всички ме отбягваха. Каква ирония на съдбата… Когато принцесата бе в емоционална нужда, аз се грижех за нея и поемах всичкото й отчаяние и сълзи. Тя казваше, че в най-тежките й моменти съм й предлагал правилните отговори. Но сега за моята травма нямаше кой да ми помогне.

Когато вървиш по такова нанадолнище, трудно е да поставиш мислите си в ред. Бях лош баща. Лош съпруг. Не успявах да защитя света на принцесата от Скотланд Ярд. Струваше ми се, че всичко, което някога е имало значение за мен, се унищожава. Когато бях стигнал до най-ниската си точка, вече сякаш нищо нямаше значение за мен, освен перспективата отново да бъда с принцесата. Исках всичко това да свърши. Исках да спра да плача. Исках да умра. Тогава ще я намеря отново. Беше много егоистично от моя страна, но това си мислех. Знаех точно къде да отида — една отбивка по А-41 в Чешър. Тихичко място в провинцията.

Казах на Марая, че трябва да разнеса едни цветя и излязох от магазина, без дори да си помисля за сбогуване. След като бях карал десет минути, спрях на отбивката. Други коли нямаше. Слънцето грееше. Небето беше синьо, с изключение на няколко бели облачета. В полето един кон беше навел глава и кротко пасеше. На седалката до мен имаше шише с вода и едно малко кафяво шишенце с шейсет парацетамола. Седнах, загледан в пасящия кон. Мислех си какъв хубав ден е, как Александър и Ник поне имат Марая и нейното семейство, които са ни съседи и щяха да са край тях. Те всички щяха да са заедно. Мислех си за всичко това. Марая ще бъде с момчетата, а аз — с принцесата. Мислех си, че смъртта ще сложи край на съдебния процес. За това как тя по най-бързия начин ще приключи с този ужас и ще ме избави от мъчението да седна на подсъдимата скамейка.

Глътнал бях малко вода и гледах неотвореното шишенце с парацетамол в ръката си. Чудех се дали шейсет таблетки ще са достатъчни. След това емоциите ми ме налегнаха отново и нарушиха спокойствието. Страх или нещо подобно ме накара да се осъзная толкова бързо, колкото вятърът променя посоката си. Може би защото започнах по различен начин да мисля за спасението в смъртта. Щях да умра като човек, чиято вина го е довела до самоубийство. Марая и момчетата щяха да останат да носят петното. А принцесата все още беше с мен. Аз трябваше да защитавам нейното наследство.

Хвърлих таблетките на седалката, запалих двигателя, завих и си отидох вкъщи при Марая. Когато влязох, Марая ме попита къде по дяволите съм бил.

Бавно й разказах как разумът е надделял над отчаянието ми.

Тя ме сграбчи с двете ръце.

— Трябва да мислиш за мен! — каза, разтърсвайки ме. — Трябва да мислиш за мен и за момчетата.

Сигурно ме е гледала в очите и е виждала празния ми поглед.

— Пол! — изкрещя Марая. — Трябва да продължаваш да живееш. Ние всички трябва да продължим да живеем. Как ще се справим без теб?

Ако може да се каже, че някога е имало повратна точка в ада, който бяха за мен 2001-а и 2002-а година, то това бе може би точно този момент. Наречете го внезапно просветление. Наречете го каквото си искате. Марая ме накара да търся помощ и с помощта адът започна да изглежда поносим.

Лекарят ми предписа антидепресанти. Марая ме убеди да се обърна към психолог. Всеки понеделник сутрин отивах в лекарския кабинет, сядах и разговарях с една прекрасна жена на име Джил. За пръв път от 1997 година насам сядах с някого да разговарям за загубата на принцесата.

Джил слушаше. А аз говорех и говорех. Толкова много бях погълнал в себе си. Чувствах се виновен, особено пред Марая, че не успявам да забравя принцесата. В продължение на толкова много месеци си мислех, че полудявам, защото най-малкото нещо ме разплакваше. Дори когато се освобождавах от обърканите си мисли пред Джил, страдах от разбираемото неудобство, че плача пред нея.

Но Джил беше огромен източник на успокоение за мен.

— Поведението ти е абсолютно нормално, Пол — казваше ми тя.

Беше почти като „нормално“ за известно време и ние влязохме в 2002-а година, чудейки се какво ще ни донесе тя.

 

 

Скотланд Ярд бяха предприели своя „макиавелиански“ ход, за да са сигурни, че няма да има никакъв контакт между мен и двореца Сейнт Джеймс, но полицията не бе в състояние да направи каквото и да било за пресичане на другите ми канали на комуникация с династията Уиндзор. Към пролетта аз поддържах вече връзка с високопоставен член на кралското семейство и дискретната подкрепа на този отдавнашен съюзник на принцесата се оказа огромен източник на сила за мен. „Ако можех, бих се качила на покрива и бих крещяла оттам, че си невинен“ — това писмо бе най-силната подкрепа за моя дух.

Аз пръв писах на тази кралска особа, като описвах „колко напълно изоставен и сам“ се чувствам и изливах възмущението си от това, че „полицията не е в състояние да разбере света, в който бе живяла принцесата“. Тъй като познаваше принцесата, познаваше и Кей Пи, тази кралска фигура знаеше много повече, отколкото Скотланд Ярд изобщо някога щеше да разбере. В писмата си не исках нищо. Писах: „Защо бях изоставен от принца на Уелс и принц Уилям?… Явно някой трябва да разбере, че 14 октомври (съдебният процес) ще отприщи лудост, върху която няма да има никакъв контрол, и която само ще бъде храна за медиите… Почти нямам какво да искам от вас, освен да се молите да има справедливост“.

Писмото, което получих в отговор, ми обещаваше много повече от молитва. Тази високопоставена кралска фигура ми написа изключително топло писмо, напомни ми за службата, която съм изпълнявал и отбеляза невинността ми, в която вярвали и други. В същото писмо щедро бе подадена приятелска ръка — предложение за тайно убежище, докато трае моят процес в Олд Бейли — адрес, който щеше да ми гарантира както сигурност, така и спокойствие. Предложението беше да отида в резиденция, използвана от високопоставени членове на кралското семейство. Щях да отседна в място, принадлежащо на короната, докато срещу мен се водеше дело от името на короната.

Получавах тайна подкрепа отвътре от династията Уиндзор и за мен това беше огромна утеха. Горе-долу по това време някой ми припомни в един телефонен разговор, че кралицата вярва, че всеки човек е невинен, докато не се докаже вината му. Всичко това беше за мен силна подкрепа. Особено в момент, когато адвокатите Андрю Шоу и лорд Карлайл, бивш депутат в Парламента от Либерално-демократическата партия, който щеше да бъде моят защитник пред съда, и неговият младши сътрудник Рей Хърман часове наред обсъждаха с мен всякакви детайли, подготвяйки и най-малките подробности по моята защита.

Спомням си, че първото ми обяснение пред лорд Карлайл беше, че „Животът ми ще му се стори по-невероятен от роман“. Много пъти защитникът ми и двамата адвокати зяпваха от изненада, когато часове наред им описвах близостта си с принцесата. Аз бях поверил живота си в ръцете на тези изключителни професионалисти и затова им разкривах аспекти от уникалната си роля в сянката на принцесата, за да изчистя петното от името си.

— Свободата ти е на карта и ако не знаем всичко, Пол, не можем да ти помогнем — заяви лорд Карлайл.

Докато им описвах как изглеждаше службата ми в Кей Пи, юридическият екип започна да проумява какво доверие е съществувало между принцесата и мен и как работата ми е надхвърляла простите служебни задължения и е навлизала дълбоко в личния живот.

Лорд Карлайл каза:

— Твоята история е почти като шекспирова трагедия. Това е бомба с часовников механизъм. Мисля, че можем да бъдем предпазливо оптимистични за успешен резултат.

Кореспонденцията с високопоставената кралска особа продължи да ме импулсира. „Ваше Кралско Височество, не искам да ви създавам каквито и да било проблеми“, писах аз. Любезното и сърдечно предложение за квартира си остана. Докато сър Майкъл Пийт не открил какво ми е било предложено. Той бил информиран в края на лятото на 2002 година за отправената ми покана. Бил възмутен и не скрил какво мисли по въпроса — че подобно настаняване ще бъде напълно неуместно при обстоятелствата; че не може бивш слуга да пребивава в такъв имот без разрешение. Един съюзник в кралското семейство бе принуден да оттегли поканата си по същия начин, по който бе анулирана поканата на Единбургския херцог за празненството по случай рождения му ден. Кралските ръце бяха отново вързани под влиянието на един сив костюм.

И в двата случая става дума за сър Майкъл Пийт. Разбрах, че е бил той от Едуард Лосън, който в края на моя съдебен процес бе натоварен със задачата да оглави разследване от името на кралското семейство на обстоятелствата около провала на съдебния процес в Олд Бейли. Това беше разследване, на което отказах да сътруднича. Ето какво беше записал сър Майкъл Пийт в своя доклад: „Не знам какво мнение по темата, ако изобщо има някакво мнение, поддържа г-н Бъръл, който отказа да бъде интервюиран в рамките на разследването“. И той се чуди защо.

Актрисата Аманда Бари, която беше изпълнявала главна роля в „Коронейшън стрийт“, излезе с любезно предложение да се настаня в нейното жилище в Лондон. Това беше изключително мил жест, но аз предпочетох да отседна при едни стари семейни приятели в Хамптън, близо до Ричмънд.

 

 

Най-добрите свидетели, които изобщо бих могъл да си представя за моя съдебен процес, бяха двете забележителни жени, на които бях служил и които ме познаваха най-добре. Едната беше починала преди пет години, а другата беше законово недосегаема, защото кралицата е законът. Като държавен глава тя е единственият човек в страната, който не може да бъде призоваван да дава показания.

Това, струва ми се, е един от рисковете на службата, когато си бил личен лакей на Нейно Величество и се случи така, че накрая бъдеш обвинен в кражба от дома на Даяна, принцеса на Уелс.

Не че бях безпомощен. Скотланд Ярд бяха подготвили своя de facto съдебен процес и като главни свидетели на обвинението се бяха подредили Спенсърови — лейди Сара Маккоркъдейл, г-жа Франсис Шанд Кид и лейди Джейн Фелоус. Детективите и полицията бяха доволни, че могат да разчитат на думата на изпълнителите на завещанието на принцесата.

В моя защита щях да разчитам на най-близките приятели от вътрешния кръг на принцесата, които до един бяха готови да застанат на свидетелската скамейка в моя подкрепа — Лусия Флеша де Лима, Роза Монктън, Сузи Касъм, лейди Анабел Голдсмит, Лейна Маркс, Ричард Кей, лорд Атънбъро, д-р Мери Лъвдей, Симо Симънс, Деби Франкс, Жак Азагури, отец Антъни Парсънс, американският адвокат Ричард Грийн, сър Джими Савил и още много други, които няма да посоча поради нужда от дискретност. Те знаят кои са и колко безкрайно благодарен съм им за това, че се присъединиха към най-прекрасния списък от защитници. Продължавам да съм убеден, че ако журито бе чуло онова, което тези хора имаха да кажат, щеше да се убеди, че обвинението е несъстоятелно, още преди да се е оттеглило за размишление.

Дворецът Сейнт Джеймс се безпокоеше да не би принц Чарлс и принц Уилям да бъдат призовани от защитата като свидетели. Всъщност прокуратурата беше толкова обезпокоена, да не би да призова престолонаследника и неговия син като свидетели, че нейни официални лица били започнали да проучват възможността двамата да дадат показания в отделно помещение. В един документ на обвинението се казва: „Имаме пълно основание да смятаме, че адвокатите ще се опитат да разследват частния живот на Даяна, принцеса на Уелс, Негово Кралско Височество принца на Уелс и Негово Кралско Височество принц Уилям. Може би ще е необходимо да има ограничения за присъствието в съдебната зала и да се проучи дали ще е необходимо съдът да заседава в отделна стая“.

В един момент през февруари 2002 година, както бе установено в разследването след съдебния процес, полицейският началник Джон Йейтс от Скотланд Ярд уверил разтревожените юридически съветници на двореца Сейнт Джеймс, „че обвинението ще избегне призоваването им в съда… и че по-скоро обвинението ще бъде спряно, отколкото да се стигне дотам“.

Изглежда двамата принцове са били през цялото време уверявани, че няма да бъдат призовани като свидетели, тъй като по-голямата част от вещите в обвинителния лист са собственост на принцесата. Но Скотланд Ярд и прокуратурата очевидно пропускаха един важен момент. Принц Чарлс знаеше обаче колко време принцесата бе прекарвала в моята къща в Хайгроув. Знаеше колко често се бях озовавал под кръстосания огън на техните семейни свади. Знаеше, че тя ме водеше навсякъде със себе си, защото това го беше озадачавало навремето. Той обаче не знаеше, че принцесата ме беше използвала като свой независим свидетел на историята си — раздялата, писмата от Единбургския херцог, разводът и всичко друго, което би трябвало да се проучи, за да се покаже истинската близост, която е съществувала помежду ни.

Що се отнася до Уилям, той по-добре от всеки друг знае колко близък бях с майка му. Той ме бе виждал да седя на нейния диван и бе наблюдавал разбирателството помежду ни, връзката ни, която надхвърляше отношенията работодател — работник.

По тези причини и поради мрачните обстоятелства, които ме бяха принудили да разкрия картите си, дворецът Сейнт Джеймс не можеше да храни никакво съмнение, че поемайки защитата ми в Олд Бейли на 14 октомври адвокатът лорд Карлайл няма да стане в някой момент в зала номер едно и да каже: „Призоваваме Негово Кралско Височество принца на Уелс“. От 1891 година насам член на кралското семейство не е бил призоваван да дава показания в съда. Но 111 години по-късно историята може би щеше да се повтори.