Пол Бъръл
Кралска служба (4) (Най-скандалните разкрития за принцеса Даяна от нейния иконом)

2. Бъкингамският дворец

Не можех да повярвам на кралската гледка пред себе си.

Кралицата седеше вглъбена в дневната си в Бъкингамския дворец. В един миг вдигна поглед и ме видя как се взирам в нея и се усмихвам.

— Защо се смееш, Пол? — попита тя. Гласът й я издаваше, че й е забавно.

— Ако само можехте да видите това, което виждам аз, Ваше Величество.

И двамата се засмяхме. Беше късно вечерта, времето преди лягане. Тя седеше в елегантна копринена рокля на стола пред бюрото си, близо до прозореца. Беше си сложила имперската кралска корона… и розови домашни пантофи. Гледката беше невероятна — кралицата на Англия с корона и пантофи. Тя изглеждаше едновременно величествена и по домашному близка — картина на кралска непринуденост. Беше толкова очарователно, колкото и нелепо, както и смешно, което потвърждаваше и нейната усмивка.

Бях я изненадал, когато влязох в стаята да й пожелая лека нощ, след като бях изпълнил и последното си задължение — да се уверя, че деветте коргита са легнали удобно в леглата си. Стаята им се намираше по-надолу в елегантния, покрит с червен килим коридор. Висок, сгъваем параван е изправен пред стаята вляво от входа. При влизане изминаваш няколко стъпки по дървения под, след това вървиш по огромен килим и тогава виждаш всичко. Бях спрял и не помръдвах.

Кралицата, сложила очила за четене, седеше на бюрото си, където спуснатата надолу лампа хвърляше ярка светлина върху червените кутии с документите от правителството и върху книжата, над които работеше. Хилядите кристалчета от короната хвърляха отблясъци в полуосветената стая. Често бях виждал кралицата по пантофи, но никога в съчетание с най-величественото и безценно от кралските съкровища. Беше вечерта преди официалното откриване на сесията на парламента и кралицата, както всяка година, трябваше да свикне с тежестта на короната, което беше все едно да сложи два пакета със захар на главата си.

— Нещо друго ще има ли, Ваше Величество? — я попитах, когато ми се усмихна.

— Не, благодаря ти, Пол.

Тя наведе глава и продължи да пише.

Поклоних се.

— Лека мощ. Ваше Величество.

Никога повече не видях кралицата с корона в неофициална обстановка. Това се случи само веднъж.

 

 

Животът и битът ми се подобриха значително след 20 декември 1976 година — от клаустрофобията на Уесекс в Борнмът, до простора на Бъкингамския дворец в Лондон.

Треперех, когато влязох в двореца онзи първи ден. Облякъл бях най-хубавия си тъмен костюм и носех малко куфарче. Питах се дали работата ще е като в голям хотел. Нищо такова: хотелите имат тесни коридори; коридорите на дворците са като авенюта, покрити с килими. Бароковата украса и анахронистичните наименования на длъжностите превръщат двореца повече в музей.

Старият ми училищен приятел Ким Уолтърс, за който беше смешна шапката в училището Уилям роудс, трябваше да види сегашната ми униформа. Останах няколко минути пред голямото огледало от вътрешната страна на вратата на гардероба в стаята ми. Сякаш наблюдавах пантомима. От огледалото ме гледаше изображение от миналото — напълно непознат човек, облечен в кралска ливрея, който като че ли щеше да прислужва на крал Джордж III, не на кралица Елизабет II. Тъмносиня кадифена шапка за езда, колосано бяло жабо около врата върху риза без яка, бродирана черна жилетка със златни ширити отпред, гръб от черна коприна и златни копчета, украсени с релефно изображение на кралския кръст. Червени бричове от едро кадифе, стегнати под коленете със златни копчета и златен галон с пискюл; дълги копринени розови чорапи и черни лачени обувки с катарами. От лявата ми страна висеше ножница със сабя. Сложих си белите памучни ръкавици.

Няколко минути се чувствах глупаво. Но след като сложих и последната част от кралската ливрея бях обзет от чувство на гордост. Това беше аленочервен фрак със златни ширити, успоредни на копчетата отпред и златни хоризонтални галони на ръкавите, които тръгваха от рамото и стигаха до китката. Тази униформа е била предавана от човек на човек най-малко двеста години — поправяна, кърпена и овехтяла, но с великолепие, което не е избледняло от времето. Само едно нещо беше променено — емблемата, пришита в горния край на левия ръкав, носеше инициалите „EIIR“, обградени от кралската жартиера с надписа „Honi soit qui mal y pense“, което ще рече „Срам за този, който мисли лошо за това“, а над тях беше избродирана имперската кралска корона.

За пръв път пробвах тези дрехи в ливрейното помещение на приземния етаж на двореца, където гардеробите стигаха чак до тавана, а по средата имаше голяма маса. Цял ден отиде да ми комплектуват униформите, които трябваше да имам. Всички дрехи са били носени от други хора преди мен. В Бъкингамския дворец, както и в Грасмур беше нещо обикновено дрехите да се износват. Дори ризите, панталоните и костюмите от детските години на принц Андрю бяха преправяни, за да ги носи и принц Едуард.

Заместник старшият лакей Мартин Баб ми връчи пет различни униформи пълният комплект за официални и полуофициални случаи в и извън двореца: аленочервената — фрак с цилиндър за полуофициални случаи и за конните състезания в Аскът; еполетът — фрак с двуредно закопчаване и с висока яка, който се носи само на борда на кралската яхта „Британия“, тропикалът — бяло сако, подобно на яке за сафари само за горещо време; и всекидневната ливрея — черен фрак, който се носи с бяла риза, черна вратовръзка и аленочервена жилетка. Дадоха ми също така къса червена пелерина на кочияш, няколко кутии ризи и закачалки с допълнителни чифтове панталони.

Дворецът беше празен, с изключение на много малка част от прислугата. Дворът се беше пренесъл в замъка Уиндзор за ваканцията и най-новото попълнение бе готово да започне кралската си служба. Поне що се отнася до облеклото.

Никой не ме бе подготвил за първата ми задача на Бъдни вечер. Изпратиха ме с влак в Уиндзор. Стоях на първия етаж на осмоъгълната каменна кула в североизточния край на замъка с изглед към Източната тераса. Оттам се откриваше панорамна гледка към градините и игрището за голф. Чашките за кафе с монограми подрънкваха и звънтяха върху голямата сребърна табла, тъй като изпотените ми ръце трепереха от притеснение. Стомахът ми се свиваше. Страх ме беше да не направя грешка й се чувствах страшно смутен в униформата. Дали няма да направя лошо впечатление? Ами ако изпусна таблата? Ще се справя ли? Щеше ли да е пълен провал за мен? Предстоеше ми за пръв път да бъда в присъствието на цялото кралско семейство, което ме изпълваше със страхопочитание.

Чаках в Осмоъгълната зала, която беше с висок таван, а стените й бяха облицовани с дъб. Къс, постлан с червен килим коридор водеше към помещението, в което предстоеше да вляза — огромната тържествена трапезария, където кралското семейство Уиндзор вечеряше на свещи. В продължение на два часа наблюдавах безкрайния поток от униформени лакеи, слуги, пажове и виночерпци да се появяват и изчезват надолу по коридора. Беше нещо като човешки конвейер, препълнен с чинии, сребърни съдове, чаши и блюда. Едно безкрайно движение от първото блюдо през главното ястие до пудинга. После дойде време за десерта — круша, банан, ананас или праскова, които щяха да се ядат с позлатени нож и вилица. В кралския дворец човек не яде банан като маймуна: трябва да има нож и вилица и да го бели като пъпеш.

Всичко, свързано с кралското семейство, дори храненето насаме, се планира, прави се сценарий и се изпипва до най-малкия детайл. Много хора, подобно на мен през онзи ден, се въртят нервно с малки, незначителни роли, също като изпълнителите в мюзикъл, които чакат подредени зад кулисите. Зад вратата заема позиция цялата задкулисна формация. Слуги в ливреи стоят изпънати като струни в права редица с подноси с ястия в ръце. Първо месото. След това картофи. Зеленчуци. Салата. Един глас непрекъснато подканва процесията да се движи.

— Месо… тръгвай.

Минават трийсет секунди.

— Картофи и сос… тръгвай.

Минават трийсет секунди.

— Зеленчуци… тръгвай.

— Салата… тръгвай.

Мина известно време, преди да ми поверят да нося месо или картофи. Първите ми задължения се ограничаваха само до празните порцеланови чаши.

След това разбрах, че ще се сервира кафето и големият за мен момент настъпи. През полуотворената врата с поднос, който ми тежеше, успях да зърна великолепието на стаята. Смехът и шумната размяна на реплики след вечерята стигаха чак до мен. Г-н Дикман, дворцовият стюард, отговарящ за сервирането, ме успокои:

— Не се безпокой. Няма за какво да се притесняваш.

Това беше възможно най-простата задача. Нарочно ми я бяха дали — да ме въведат в кралското обслужване, а на кралското семейство — да представят едно ново лице.

— Само влизаш в трапезарията, заставаш в ъгъла и лакеят ще идва при теб да пълни своя поднос. Единственото нещо, което трябва да правиш, е да стоиш там. Лакеят ще сервира кафето — обясняваше ми г-н Дикман.

Ролята ми беше само да вляза. Нищо друго. Но начинът, по който му се усмихнах, очевидно не го убеди, че съм се успокоил.

— Няма да те изядат! — каза новият ми началник.

Той ме тупна леко по гърба.

— Тръгвай, хайде, ти си добро момче.

И докато краката ми, сякаш налети с олово, ме носеха към стаята, си спомних, онова, което г-н Дикман ми бе казал още в началото:

— Не се втренчвай и не гледай никого в очите. Кралското семейство не обича да бъде наблюдавано, когато се храни.

Погледът ми беше закован в поклащащите се порцеланови чаши. Внимателно. Още по-внимателно. Единственото, което трябваше да направя, бе да извървя десетина крачки до ъгъла на трапезарията.

Стигнах дотам. Вдигнах очи. Пред мен беше най-голямата маса, която някога бях виждал — овална, от полиран махагон, около шест метра дълга, с големи разклонени свещници в средата, между които имаше страшно много аранжирани цветя. Тъмно червени плюшени завеси със златни пискюли бяха спуснати над готическите прозорци. Огромен портрет на кралица Виктория гледаше потомците си от стената над каменната камина.

След това очите ми направиха това, което не им беше позволено — втренчиха се. Започнах да оглеждам масата, за да открия кралицата сред трийсетте членове на нейното семейство, всички във вечерно облекло. В полезрението ми попадна кралицата майка. Тя седеше в средата на най-големия стол, който беше позлатен и приличаше на трон. Беше погълната от оживен разговор с любимия си внук — принц Чарлс. Кралицата беше от другата му страна, на много по-малък стол, на каквито седяха и останалите. Срещу нея седеше принц Филип, Единбургският херцог и слушаше внимателно някакъв разговор.

Много хора биха дали всичко да могат да надникнат зад едноизмерния телевизионен образ на жената, чиито истински характер и личност остават скрити зад задълженията, които трябва да изпълнява. И ето я тук — почива си вкъщи със семейството. Тогава за пръв път видях монарха в домашна обстановка. Направи ми впечатление естествената й усмивка и си помислих колко малка изглежда в истинския живот. Спомням си, че си мислех колко съм близо. Спомням си, че си мислех за мама. Само да можеше да ме види цялото село Грасмур.

Бижутата проблясваха на светлината на свещите. Лакеите действаха бързо и ефикасно при сервирането на масата, а аз бях доволен, че не трябваше да правя нищо друго, освен да бъда статуя, държаща поднос.

Виждах младите принцове Андрю и Едуард, принцеса Ана и съпругът й, капитан Марк Филипс, с когото бяха женени от две години. Принцеса Маргарет доминираше в разговора с високия си, писклив глас. И всички говорят толкова високо, мислех си аз.

Отместих очи, преди да са забелязали втренчения ми поглед. Моят поднос изведнъж се оказа празен и аз бавно и незабелязано се измъкнах от стаята.

— Виждаш ли? Не беше чак толкоз зле, младежо — каза отвън засмян г-н Дикман. Бях страшно горд.

 

 

Обикновено на Нова година в нашето семейство вкарвахме голяма буца въглища вкъщи, за да ни носи късмет през цялата година. Настъпването на 1977 щеше да е различно. Посрещнах я в Сандрингам Хаус и като най-млад слуга имах страхотното задължение да пусна да влезе Новата година от името на кралското семейство. Стоях в предния коридор и чаках моя номер. Треперех от студ и притеснение и гледах през прозореца как другите лакеи сервират шампанското. Уиндзорите празнуваха. Оставаха броени минути до настъпването на Новата година. Когато удари полунощ, вратата се отвори и аз влязох, за да изпълня задължението си. Трябваше да мина през салона, да стигна до камината, да взема едно дърво от купчината и да го хвърля върху горящата жарава. Щом дървото, което бях хвърлил, зацвърча на огъня, гръмнаха аплодисменти. И като награда за това, че бях изпълнил традицията, имах привилегията да бъда първият от персонала, който се приближи до кралицата и я поздрави:

— Честита Нова година, Ваше Величество.

Сияех от радост.

 

 

Изобщо не трябваше да съм лакей. В края на краищата в писмото, което мама беше отворила, ми предлагаха поста на помощник на иконома — човек, който работи в помещението със стъклените и порцелановите сервизи, с ръце до лакти в сапунена пяна, да търкам чинии и чаши, докато започнат да скърцат от чистота. Но в последния момент се беше освободило място при лакеите и за това отидох там. Попаднах под ръководството на старши лакея Джон Флойд, който беше четиринайсети по ранг и получаваше заплата от хиляда и двеста лири. Първите две позиции се заемаха от личните лакеи на кралицата и изглеждаха на светлинни години от мен.

Помещенията, в които живееше персоналът, бяха със стандартния размер на хотелска стая, семпло мебелирани, почти без украса. Във всяка от тях имаше умивалник в ъгъла, едно легло, бюро, скрин, гардероб и зелен килим. Бяха мрачни, с прозорци в горния край, които пропускаха малко светлина.

Преди да пробвам ливреите, заместник старшият лакей ме отведе в моята стая в мъжкото крило, което се гуши зад редицата от тесни прозорци на източната стена на Бъкингамския дворец — най-горният ред прозорци, които са непосредствено под корниза. Не бях достатъчно старши, за да ми дадат стая с изглед към паметника на кралица Виктория и към Мел. Моята стая беше от другата страна на коридора, с изглед към четириъгълния вътрешен двор, покрит с червена тухла и обграден отвсякъде от двореца. Често заставах на радиатора, за да гледам стъклената веранда с каменните колони на парадния вход, където пристигат всички посетители — от държавни глави до гостите за градинско парти. Веднага до него е двойната черна „кралска врата“, през която минават идващите на частна аудиенция при кралицата, като например министър-председателят, който пристига всеки вторник вечер, за да я информира.

Трябваше да поема невероятно голямо количество информация за дворцовия живот. Лабиринт от подземни коридори и друг — от свързани една с друга стаи и преддверия водят до над шестстотин стаи. Бъкингамският дворец е като едно чуждо село в държавата. Хората в него говорят същия език, но живеят в различен свят. Той си има собствен полицейски участък, пожарна команда, която е на двадесет и четиричасово дежурство, пощенска станция, лекарски кабинет, пералня, електротехници, параклис със свещеник, дърводелци, златари и водопроводчици. Има си и собствен бар.

В двореца има смущаващо сложна система от длъжности, останала още от XVIII век: главен управител на двора, дворцов стюард, личен паж на кралицата, паж за специални поръчки, паж в залата за аудиенция, първа придворна дама (която трябва да е херцогиня), компаньонка на кралицата, придворни дами; йоман, отговарящ за помещението със сребърните сервизи, йоман, охраняващ помещението със стъклените и порцелановите сервизи, флигел-адютант. Да не говорим за пазителя на кралската кесия и за церемониалмайстора на кралския меч. Бъкингамският дворец се управлява от администрацията при двора, начело с лорд шамбелан. Под него стоят шест служби — Канцеларията на частния секретар на кралицата; Канцеларията на ковчежника и на пазителя на кралската кесия; Канцеларията на лорд шамбелана; Канцеларията на главния управител на двора; Кралските конюшни; и Службата за кралските колекции. Прислугата, към която се числях и аз, беше към Канцеларията на главния управител на двора. Тя, от своя страна, беше разделена на три — „П“ — поддръжка; „Х“ — храна; и „О“ — общи неща. Лакеите бяхме към „О“ и бяхме подчинени на дворцовия стюард Сирил Дикман.

След това трябваше да науча процедурите — правилата, протоколът и традициите, които по никакъв начин не трябва да се забравят. През първата година си водех бележник, в който записвах имената и титлите на колегите и на кралските сановници, скицирах преките пътища до различни места, рисувах минидиаграми за начина на подреждане на масата за обед. И за разполагането на съдовете в подноса имаше план — чинийка с чашка се слагат така, че дръжката и лъжичката да сочат пет часа; чиниите и блюдата трябва да са обърнати по такъв начин, че кралският кръст да сочи дванайсет часа; солта отдясно; горчицата отляво; зад тях пиперът; купичката със захар — задължително захар на бучки, никога ситна, и щипци за захарта; препечени филии в сребърен панер за хляб, никога в чиния; не повече от три топки масло в чинийката. И никога да не се забравя ленената салфетка.

Дори общата баня ме хвърли в смут. Тя имаше няколко преградени кабини с хромирани душове отгоре. Не бях виждал дотогава душ и ми беше малко неудобно, че трябваше да питам как се действа с него.

В коридорите с копринените тапети не се разрешаваше на прислугата да пуска прахосмукачки преди девет часа, за да не се безпокои кралското семейство. Затова се използваха четки с дръжки за почистване на червения мъх от килимите. Изобщо не беше препоръчително лакеят да ходи по средата на килима, защото си считаше, че е „твърде нахално да си го позволява прислугата“. По току-що почистения килим можеха да ходят само кралски крака. Персоналът трябваше да ходи по широкия около стъпка бордюр. Червените килими се поддържаха като вратичките на игрищата за крикет. Ако слуга видеше член на кралското семейство да се приближава по коридора, протоколът изискваше да спре на място с гръб към стената, за да отдаде почит като се поклони, когато минава кралската особа, без да казва нищо.

Научих се, че изкуството да си добър слуга, е да изпълняваш колкото се може повече от своите задължения, без да бъдеш забелязван. Животът на слугата преминава в сянка и в най-добрия случай той, или тя трябва да бъдат невидими. Това изискване, когато се прилагаше до крайност, караше армията от прислужници и лакеи да се понасят нанякъде, за да се скрият, докато пътят е свободен за тях. В Сандрингам Хаус прислужниците се втурваха към големите гардероби под стълбите, за да не се изпречат пред кралицата, когато тя слизаше в главния салон. Тази „криеница“ водеше до множество странни ситуации, при които слугата се спотайваше в страничен коридор, водещ към спалня, прилепил ухо на вратата в очакване на тишина, което значеше, че е безопасно да продължи. От някое скрито убежище слугите наблюдаваха салона, докато си отиде и последният гост. Едва след това влизаха, раздигаха празните чаши, подклаждаха огъня, оправяха възглавниците и чистеха килима.

Що се отнася до снобизма, открих, че в кралския двор имаше повече навирени носове, отколкото в кралското семейство. Съществуваше строга йерархия във всичко, чак до такива прости неща като начина на хранене. Това беше класова система, сякаш взета от палубата на „Титаник“, поддържана от висшите кралски сановници, които принцесата на Уелс наричаше „мъжете в сиви костюми“.

Нисшите служители в двора — от помощник-икономите до лакеите и от готвачите до камериерките, от носачите до пощальоните, от кочияшите до шофьорите — се хранеха на маси с бели покривки и пластмасови столове в трапезария на приземния етаж, която беше постлана с линолеум и приличаше повече на служебен стол. Обслужваха се сами. Беше шумно и атмосферата беше съвсем земна.

Трапезарията на стюардите беше на първия етаж с тапицирани столове и с килими. Настроението беше по-делово. Тук се хранеше старшият персонал, тези, които бяха служили двайсет и повече години, или бяха удостоени за вярна служба — пажове, лични пажове на кралицата, пажове за специални поръчки, йомани от помещенията със сервизите, старши лакеи, личните камериерки на кралицата, нейният шофьор и разбира се дворцовият стюард. Една забележима придобивка при тях беше, че имаха различни видове хляб, плата със сирена и бисквити.

В съседство — едно стъпало по-високо в йерархията, беше трапезарията на частните секретари и помощници, работещите в пресслужбата, машинописките и администраторите.

След това идваше великолепната стая на Лейди Барингтън, с висок таван и полилей в средата. Тук помощниците на главния управител на двора, на главния интендант и на ковчежника се отдаваха на светски и сериозни разговори. Те бяха по-високопоставени и им се позволяваше уиски или шери преди ядене, както и вино с яденето.

Следваше най-прекрасната от всичките трапезарии — за каймака на двора, която е в съседство с Церемониалната зала. Портрети от кралската колекция висят над бюфетите „Чипъндейл“ и „Шератон“. Яденето се сервира в чинии от фин порцелан, яде се със сребърни прибори, а в кристални чаши се налива вино от кралските изби. Този разкош беше единствено за придворните дами, старшите компаньонки на кралицата, първата придворна дама, частните секретари на кралицата, пазителя на кралската кесия, свещеника на кралицата, флигел-адютантите и лорд шамбелана. Тук атмосферата беше официална и скована, много наподобяваща частен клуб на консерваторите. Колкото и да е странно, тя беше четирикратно по-голяма от трапезарията на Нейно Величество и с много по-импозантна украса.

Трапезарията на висшите кралски сановници се превръщаше в тренировъчна площадка за новаци лакеи като мен. Преди да ми поверят отговорността да обслужвам кралската маса, трябваше да изуча и усъвършенствам занаята пред лорд шамбелана, което в началото беше мъчително. Трябваше да се науча как безупречно да подреждам масата за обяд — да поставям ножовете и вилиците на един сантиметър от ръба на масата и да внимавам всеки комплект прибори да бъде огледално разположен спрямо съседните. Или как да сгъвам салфетката като Перата на Уелския принц^[1]. Или как да наливам отлежалото вино и шампанското точно до средата на чашите.

В продължение на три месеца бях прикрепен към един старши лакей и бързо трябваше да усвоявам тънкостите на службата: как храната на кралицата да се носи от кухнята до нейната трапезария топла и навреме, и как да мажа и лъскам ботушите на флигел-адютантите. Важно беше да съм абсолютно незабележим докато се учех, но трябваше да бъда и свръхнаблюдателен. Освен да сервира в трапезарията, друго задължение на лакея беше да бъде и камерхер.

Застанал в тъмния ъгъл на спалнята, в която един гост беше непробудно заспал, наблюдавах и се учех, докато моят наставник Мартин Бъб демонстрираше необходимите умения. Изкуството се състоеше в това да си абсолютно безшумен, бърз и да виждаш в тъмното. В кралските дворци и замъци не осигуряват будилници. Лакеят или камерхерът, съответно камериерката, влиза в стаята точно на секундата в посоченото време, за да събуди господаря или господарката си. Стъпвайки уверено в тъмното, Мартин постави на един стол на една ръка разстояние от леглото малък дървен поднос „за събуждане“. Върху него имаше току-що запарен чай и чаша портокалов сок с една бисквита. Ако това нямаше ефект, се прибягваше до следващия номер, който обикновено постигаше целта. Мартин прекоси килима до прозореца и дръпна завесите, при което стаята се изпълни с дневна светлина. С нахлуването на светлината имах странното чувство, че и аз, абсолютно ненужен, застанал в ъгъла неподвижен като закачалката за дрехи, сякаш нахлух в стаята.

Когато господинът се размърда, Мартин събра дрехите, съблечени предната вечер, и извади от гардероба дървена закачалка за панталоните, ризата и сакото. След това ги изнесе навън, където бяха чорапите и бельото за пране, и обувките, които трябваше да се лъснат. За деня, който започваше, той му извади чисти дрехи и ги подреди по определен начин, който аз трябваше да репетирам: постави панталонът, сгънат на седалката на стола с джобовете, извадени навън, така че лесно да го хване и вдигне; ризата, сгъната, сякаш току-що извадена от кутия, се поставя под прав ъгъл спрямо панталона — всички копчета разкопчани и ръкавелите — сложени; най-отгоре чист чифт долни гащета; обувки с развързани връзки край стола; върху тях чорапи. След това Мартин се приближи до тоалетния шкаф и отвори най-горното чекмедже, откъдето извади няколко вратовръзки (камерхерът винаги трябва да дава възможност за избор, а не да оставя само една вратовръзка). Той извади също така една чиста, изгладена и сгъната носна кърпа.

След това ми даде знак да го последвам в банята, която бе в съседство. Мъжът продължаваше да спи. Затвори вратата и започна да ми разяснява „процедурата в банята“. Отвори крановете и пусна във ваната хладка вода, постла килимче на пода и придърпа към него стол.

— Ето как поставяш хавлиената кърпа — каза Мартин.

Разгърна краищата й по стола, така че когато господинът седне, да може да се обгърне с нея и като се изправи тя да му бъде като роба. Мартин си беше свършил работата и ние излязохме от банята.

Абсолютно същата процедура бе възприета от камерхерите и камериерките не само към гостите, но и за всички възрастни членове на кралското семейство. Беше ценен урок — на теория поне. Първият път, когато ми се наложи да обслужвам сам един доста възрастен господин, изпаднах в паника. Не можех да намеря на пода съблечените предната вечер дрехи, и се чудех къде по дяволите ги беше оставил. После ръката му се протегна изпод завивката — беше си легнал с тях.

По-късно разбрах, че принцът на Уелс е много педантичен в изискванията си, които неговата прислуга — от покойния Стивън Бари до Майкъл Фосет — трябваше да изпълняват. Сребърен ключ с емблемата му беше прикрепен към пастата му за зъби, също като ключа на кутия сардина, и когато се завърташе, изстискваше върху четката само колкото трябва паста. Памучната му пижама трябваше да се глади всяка сутрин.

Задължение на лакеите беше да обслужват всички врати и входове към двореца и да пренасят по коридорите до покоите на кралицата червените правителствени кутии, които пристигаха от Министерството на вътрешните работи, Даунинг стрийт и Министерството на външните работи.

На външно лице строгата йерархия в задълженията може да се стори странна, но монархията не би могла да функционира или да оцелее, без огромната машина, която се нарича кралски двор. Той е едновременно и машинното отделение, и първото впечатление за кралското семейство. Всяко винтче в този механизъм — от помощник-иконома до лорд шамбелана се върти всяка минута, всеки час и всеки ден, за да гарантира плавния ход на живота и на цялата дейност в двореца.

Кралицата е в приятелски отношения с по-голямата част от персонала и между работодател и наемник съществува взаимно уважение. Строгата официалност при изпълнението на службата е примесена с неофициалност в общуването извън нея.

В ден, когато кралицата имаше официални ангажименти, вратата на асансьора се отваряше и сякаш с магическа пръчка кралицата се появяваше на партерния етаж, при което придворните дами веднага правеха реверанс, а частните секретари и флигел-адютантите се покланяха почтително. Беше изключително официално и резервирано. Но когато цялата тази група се връщаше, кралицата често се позастояваше около асансьора и й се искаше да поприказва с някого. Възможно е през деня да се е случило нещо забавно или да е имало някой ексцентричен жест и Нейно Величество ще се посмее, ще поговори, после ще благодари на придворните си за хубавия ден. Когато тя се обръщаше, за да влезе в асансьора, всичко отново ставаше много официално и тогава отново имаше реверанси и поклони, но сякаш по-приятелски. Церемониалността беше понякога малко попресилена. Спомням си по-специално една придворна дама, която правеше толкова дълбоки реверанси, че се чудех дали няма да се претърколи някой ден.

От първия момент, в който започнах да работя в двореца, изпитвах и продължавам да изпитвам огромна почит към Нейно Величество. Тя е забележителна и мила дама, но щеше да мине още известно време преди да я опозная и да започна да я разбирам по-добре. Бях лакеят, които си спечели прозвището „Копчетата“. Мартин Бъб и колегата ми лакей Аластеър Уонлес ме кръстиха така, защото бях назначен в ливрейното помещение да лъскам и зашивам копчета с релефни златни украшения върху десетките униформи. Беше досадна работа, която вършех часове наред през тримесечния си изпитателен срок.

 

 

Когато Великобритания започна да се готви за честването на Сребърния юбилей на кралицата, персоналът в двореца бе натоварен с работа както никога — почти всяка седмица имаше приеми и банкети. През тази много важна година аз останах на по-нисшия си ранг и нямах да изпълнявам някаква особена роля. От удобната позиция на моята стая можех да наблюдавам през юни как позлатената каляска за коронации, направена за крал Джордж III, потегли с кралицата от четириъгълния вътрешен двор в официална процесия по улиците на Лондон до катедралата Сейнт Пол. Лакеи като мен вървяха край каляската, облечени в официалните си ливреи. Те бяха заобиколени от йоманите от кралската гвардия, които обикновено наричаха бийфитъри, и дворцовата кавалерия. В далечината чувах възгласите на многолюдните тълпи.

Беше вторият път, когато кралицата се качи на тази много внушителна, но не особено удобна каляска — първият е бил на собствената й коронация през 1953 година. След завръщането й я чух да казва на приема:

— Бях забравила колко неудобно може да бъде това возене.

Всички в двореца, които до 2 юни 1977 година бяха служили най-малко една година, бяха наградени със сребърни медали с бели ленти. Бях единственият лакей, който не получи медал, защото бях на работа едва от шест месеца. Оставаше ми само да пресмятам колко време още щях да бъда последният по ранг лакей. Оказа се, че не чаках много.

 

 

В замъка Уиндзор се понесе мълва за някакъв „инцидент“ в една от спалните, но доказателствата сочеха другаде. Полупразна бутилка джин била намерена на нощното шкафче до отворена кутия с хапчета. Мъж, който страдал от депресия, лежал в безсъзнание в леглото. При входа на Огъста Тауър на южния край на замъка се появи линейка, което беше много необичайна гледка. Тя пристигна с изгасени фарове и без включени сирени, за да не предизвика смут. Лекарите се отправиха към стая на втория етаж. Личният лакей на кралицата — единият от двамата, които бяха неотклонно до монарха, където и да отидеше по света, лежеше прострян на носилката в критично състояние. По обед бил направил опит за самоубийство. Беше април 1978 година. Въпросният лакей оживя, но повече не се върна на кралската си служба и напусна по здравословни причини. Горе-долу по същото време се пенсионира пажът на кралицата (по-старши по ранг от лакей) Ърнест Бенет след безупречна служба, започнала още в края на Втората световна война. Тези две събития наложиха промени в прислугата в най-близко обкръжение около кралицата, при което аз получих неочаквано повишение.

В лакейното помещение усилено се правеха догадки кой ли ще заеме привилегированата позиция личен лакей на кралицата — роля, която включваше и грижи за деветте коргита. Пръв повишиха колегата ми Пол Уайбру, а трябваше още един. Без да знам, кралицата вършела ловко и неуловимо разузнаване за лакеите по време на обеди и на коктейли. Наблюдавала изпод око тяхната придирчивост към детайлите, маниерите и външността им, както и цялостното им поведение. Ние всички сме били поставени на витрина.

Дни по-късно бях повикан в канцеларията на старши лакея Джон Флойд.

— Би ли ти харесала възможността да станеш лакей на кралицата? — попита ме той.

Можеше да има само един отговор. Едва шестнайсет месеца след постъпването ми щях да имам работа, за която можеше само да се мечтае — могъщ пост в двора. Всяка позиция, толкова близко до кралицата, се смята за специална и привилегирована. Само избрана група хора са около монарха и следователно имат непосредствен достъп до нея. Основните хора около нея не са нейните служители, които й помагат в административните и държавните дела и в изработването и графика й, а личните й камериерки, пажове и лакей, които споделят нейния най-интимен и личен свят. Неочаквано се оказах един от тези, които бяха от информирания вътрешен кръг. Обичайна практика за частния секретар беше да „изпробва почвата“ чрез мен — да видя настроението и реакцията на кралицата на дадено събитие, преди той да отиде на аудиенция при нея. Служителите от двора си вършеха работата и благодарение на информацията, която получаваха от личната прислуга на кралицата. Думата ми започна да има известна тежест.

За кралицата като че ли беше по-лесно да има двама лакей на име Пол, защото винаги, когато викнеше името, единият от нас се появяваше, но за нас това създаваше объркване. И така, за да има яснота, Нейно Величество ни измисли други имена. Аз, с моите 178 см станах „Малък Пол“, а той, който беше 188 см висок, беше „Голям Пол“.

Това бе удобно за кралицата, но не и за принцеса Маргарет. По телефона нямаше как да се види кой е по-висок.

— С кого разговарям — Малък Пол или Голям Пол? — винаги питаше тя с нейния ясен, провлечен говор, много по-надут, отколкото на сестра й, който никога не можеше да се сбърка.

За мен беше мъка да й отговаря:

— Малък Пол, Ваше Кралско височество.

В продължение на десет години цялото кралско семейство ни наричаше по този начин.

Имаше едно значително предимство да си лакей на кралицата. Преместих се от другата страна, в коридора на пажовете в предна стая с прекрасен изглед към Мел. Моят прозорец беше четвъртият отляво, непосредствено под корниза.

Денят ми започваше всяка сутрин в седем часа така, както и свършваше — с разходка на деветте коргита: Бръш, Джоли, Шадоу, Мит, Смоуки, Пайпър, Фейбъл, Спарки и Чипър — единственото мъжко в групата. След разходката им се позволяваше да отидат в спалнята на кралицата. Тя се събуждаше сутрин в осем с кучетата и с чаша чай.

В девет часа беше време за втора разходка. Кралицата отваряше вратата на спалнята си. Аз чаках отпред и веднага слагах каишката на всяка глава, която се появяваше. Девет коргита на девет каишки ставаха доста неудържими. Разбрах истинската им сила в Сандрингам Хаус. Коргитата са напористи малки същества. Всяко искаше то първо да излезе навън. Една сутрин беше понавалял малко сняг и стъпалата, както и пътеката бяха станали хлъзгави.

Когато вратите се отвориха и аз се обърнах да ги затворя с една ръка, деветте каишки ме повлякоха на другата страна. Паднах, ударих си главата в стълбите и изгубих съзнание, а коргитата в това време препуснали в снега. Това, което си спомням, когато дойдох на себе си, бяха лицата на кралицата и ни принцеса Ана над мен.

— Пол, добре ли си? — попита кралицата.

Лежал съм там около десет минути, преди да ме намерят. Помогнаха ми да се изправя на крака. Напипах голяма подутина на главата си. Бях си ударил и гърба. Болеше ужасно. Кралицата извика джипито в Сандрингам д-р Форд и ми нареди до края на деня да си почивам в леглото. За щастие някой беше прибрал коргитата.

Храненето им не беше толкова трудно. То беше направо кучешки банкет. Кралицата обичаше винаги, когато можеше, лично да храни скъпите си домашни любимци. Бъбрех си с Нейно Величество по най-естествен начин, когато хранеше кучетата си в Бъкингамския дворец, в замъка Уиндзор, в Сандрингам Хаус или в замъка Балморал. Храненето на кучетата беше за мен времето, когато оставах насаме с кралицата, единственият шанс, който имах, да разговарям с нея, без някой да слуша и да ни прекъсва. Водили сме интересни разговори през годините.

Свикнах да виждам кралицата със сребърна лъжица и вилица как с истинско удоволствие прави порции от Педигри Чъм, смесен с прясно заешко и сухи бисквити, всичко това полято със сос от печено месо. Понякога имаше и някое по-специално лакомство — добавяха се остатъците от фазан от вечерята предния ден. Моето задължение беше да поставя девет жълти купи на отделни килимчета и тя извикваше кучетата едно по едно. Тогава кралицата биваше най-весела, приказлива и непринудена. Спомняше си някои историйки, които й се бяха случили през деня, разказваше ги с чувство за хумор и аз често се смеех от сърце заедно с нея.

Тя често започваше със: „Знаеш ли? Случи ми се нещо съвсем необичайно…“. Или ако беше срещнала някоя стара приятелка, казваше: „Знаеш ли кого видях тази сутрин?“. А ако й се беше случило нещо смешно: „Случи се нещо невероятно смешно…“. Още по-хубаво бе, когато някой от нейните коне пръв бе пресякъл финала: „Разбра ли, че един от моите коне спечели?“.

При един от тези ни разговори по време на хранене на кучетата кралицата ми разказа една забележителна история за друг монарх, крал Чарлс I, и ме върна назад във времето към неговата екзекуция на 30 януари 1649 година, когато Оливър Кромуел влязъл в Лондон на вълната на антимонархизма.

— Знаеш ли, най-необичайно нещо се случи онзи ден. Получих писмо от един човек, чийто прародител е бил в тълпата, когато крал Чарлс I е бил екзекутиран — започна кралицата.

Тя ми разказа историята за последните мигове на монарха пред банкетната зала в Уайтхол, преди да бъде обезглавен. Нейно Величество смесваше храната за кучетата и разказваше:

— Когато му отсекли главата, част от ключицата му отхвърчала и паднала сред тълпата. Прапрародителят на този човек я взел. После в тяхното семейство си я предавали от поколение на поколение. Сега ми изпратиха това парче кост.

Бях забравил за коргитата в краката си.

— Какво ще правите с него, Ваше Величество?

— Само едно нещо мога да направя, Пол, и то е да го върна на законния му собственик. Поисках да бъде поставено в саркофага на крал Чарлс I.

Тя продължи да ми обяснява, че когато саркофагът бил отворен, видели, че отсечената глава на краля била пришита към тялото.

— И знаеш ли, тъй като вътре не е имало много въздух, брадата му бе непокътната, напълно запазена — разказваше с видима изненада кралицата на още по-изненадания си лакей.

— Можете ли да си представите, Ваше Величество — да гледате в лицето на историята?

Тя тихо се засмя при мисълта.

Чувството за хумор на кралицата се проявяваше особено в умението й да имитира и тя го правеше в частни разговори. Силата й беше да имитира местните говори. Много обичаше диалектите на Ист Енд, Ирландия, Йоркшър, Мърсисайд и Австралия. Влагаше чувство, защото се възхищаваше от образите, от своите хора, които срещаше по време на кралските си пътувания. Едва ли човек очаква да види монарха да имитира някого, но когато тя го правеше, много често караше придворните дами и частните си секретари да припадат от смях.

Никога няма да забравя как веднъж на път за конните надбягвания в Аскът, застанал в аленочервената си ливрея в отвореното ландо зад кралицата, чух един кокни глас от приветстващата я тълпа да вика:

— Маани ни с ръка, Лис.

Този естествен, спонтанен поздрав разсмя кралските особи, но принц Чарлс, седнал срещу майка си, не беше чул какво е казал човекът.

— Какво каза той, мамо? — попита принцът.

С перфектен акцент от Ист Енд кралицата повтори:

— Той каза: „Маани ни с ръка, Лис!“.

Чарлс и баща му се засмяха, а кралицата продължаваше да маха с ръка.

Ако само повече хора можеха да чуят естествения смях на кралицата, или да я виждат да се усмихва по-често. Зад помпозността и блясъка, традицията и протокола, и чувството за дълг, което тя поставя над всичко друго, се крие една сърдечна и естествена жена с благ характер. Този образ би стопил строгия, суров и студен портрет, какъвто си е създала страната. Обикновеният човек вижда само този заблуждаващ образ. С кралицата се общува леко. Тя изобщо не е високомерна и надута. Често си приказвахме за градината, за природата, за колегите ми от прислугата. Тя силно се впечатлява от хората и обичаше да споделя по нещо за тези, с които се е срещала или пък й предстоеше да се срещне. Нейно Величество е като жена от народа, станала по волята на съдбата монарх.

Тя, освен това, е и най-грижовната стопанка на кучета, която можете да си представите. Когато едно корги имаше пристъп на кашлица, кралицата клекна на земята, за да го притисне и да му държи муцуната отворена, докато то преглътне от спринцовката предписаната му доза сироп за кашлица. Коргитата обаче, колкото и умни да изглеждат, се биеха понякога. Веднъж в Уиндзор кралицата излезе да вечеря навън, а аз бях вече изгледал „Далас“ по Би Би Си-1 и тъкмо се канех да ги изведа на последната им разходка. Докато си обличах палтото, те се спуснаха по коридора към вратата и всичките се измъкнаха от каишките си. Джоли — коргито на принцовете Андрю и Едуард беше нападнато от другите, като лисица от хрътки. Тя беше най-малката и най-слабичката и те буквално я разкъсаха. Когато завих зад ъгъла, за да ги настигна — какво да видя бедничкото — стомахът му беше разтворен и навсякъде имаше кръв и месо. Кристофър Брей, пажът на кралицата, чул ръмженето, скимтенето и суматохата и дойде да ми помогне да оправим поразията. Грабвахме кучетата едно по едно от мелето и ги заключвахме вътре. Докато правехме това, те ни одраха и изпохапаха. Но аз треперех от страх за малката Джоли. Убеден бях, че тя ще умре. След това ме обзе ужас при мисълта, че кралицата ще побеснее.

Извикан бе ветеринарен лекар за коргито и лекар за моите и на Кристофър рани. По една инжекция против тетанус и превръзки бяха достатъчни за нас, но Джоли я взеха и й направиха спешна операция. Тя оцеля, но с двайсет шева на корема си.

Когато кралицата си дойде от вечеря, разказах й със страх за инцидента и открих колко толерантна е Нейно Величество. Тя беше ужасена, но прояви разбиране. Кралицата отиде в стаята си и се върна с две хомеопатични хапчета от арника за мен.

— Ето, Пол. Това ще ти помогне да оздравееш — каза тя.

Тогава още не знаех, че кучетата редовно се биеха. Когато започнеха да ръмжат едно срещу друго и да се хапят по време на хранене, кралицата им викаше:

— Хайде, стига! Как можете да сте толкова своеволни!

Докато хранехме коргитата, разговорите често се въртяха около най-важните за кралицата теми: конете, кучетата, принц Филип и децата. Персоналът се шегуваше, че това беше редът на темите по значимост за нея. Не е честно да се говори така. Просто тя е малко по-пристрастена към конете и кучетата. Където и да отидеше кралицата, кучетата я следваха. Шумът от тичащи лапи и пъхтене беше нещо като радарен сигнал, че кралицата е някъде наблизо.

На Единбургския херцог нямаше нужда да се напомня за вездесъщото им присъствие. Кралицата седеше на бюрото си с отворените кутии от правителството, а коргитата в това време спяха на праговете на няколкото врати, водещи към дневната й. Те почти винаги се изпречваха на пътя на принц Филип и той трябваше да ги сбутва, за да влезе. Веднъж каза с дрезгавия си глас:

— Гадни кучета! Защо са ти толкова много?

Кралицата изобщо не можеше да разбере от какво е толкова недоволен.

— Но, скъпи, те са ми като колекция — отговаряше тя.

Другите хора колекционират марки. Кралицата колекционира коргита. (Макар че тя е и филателист и притежава най-голямата частна колекция в страната, започната от дядо й крал Джордж V.)

Тези кучета винаги посрещаха непознатите с хор от ръмжене и лай, но едно кратко и строго „Млък“ от кралицата беше достатъчно да ги усмири. Дори кучетата й се подчиняваха.

Храненето им беше лесно. Разходките бяха трудната работа. Нейно Величество беше специалист да подхвърли, че е време за разходка, когато навън беше отвратително.

— Разходка — гласът й призоваваше коргитата.

Погледнех ли навън през прозорците на Балморал, картината беше все една и съща — проливен дъжд. Господи боже, си мислех, защото разходката трябваше да бъде най-малко четирийсет и пет минути.

— Хайде, Чипър, Пайпър, Смоуки…

Надявах девет червени каишки и поемах навън в дъжда. В онези неприветливи шотландски хълмове скоро открих подслон от пороя в гъстата гора близо до река Дий — недалеч от замъка, а коргитата през това време тичаха по пътя.

На каишката на всяко куче имаше медальон, на който пишеше „НВ кралицата“ в случай че се загубеше. Това беше възможно най-лошото нещо, което можеше да ми се случи, докато аз отговарях за тях. Никога няма да забравя деня, когато се върнах с осем, а не с девет кучета. След четирийсет и пет минути навън се помъкнах обратно, уморен и мокър с подгизналите от дъжда коргита.

— О, но те са само осем — каза кралицата, силно разтревожена. Нямаше я Шадоу.

Ужас трябва да се е бил изписал на лицето ми, но кралицата само ме погледна.

— Не се безпокойте, Ваше Величество. Ще се върна и ще я намеря. — Пороят навън продължаваше.

Половин час по-късно я намерих край река Дий и вече можех да дишам спокойно.

Чипър стана моят любимец и кралицата усети привличането помежду ни. След като бях служил при нея една година тя му позволи да спи в моята стая, но само в Балморал, Сандрингам и Уиндзор. Никога в Бъкингамския дворец, защото моята стая беше твърде далеч, на най-горния етаж. Винаги, когато бяхме някъде другаде, Чипър спеше в краката ми в леглото чак до смъртта си, девет години по-късно.

 

 

Установеният ред е закон в живота на монарха и всичко трябва да върви по часовник. Личната камериерка на кралицата влизаше в спалнята й в осем часа с „подноса за събуждане“ и с порцеланова кана с чай Ърл Грей. Коргитата се втурваха вътре и я поздравяваха, а в това време завесите се дръпваха.

Кралският млекар донасяше млякото от Уиндзор, докато още всички спят. Стадо крави от породата Джърси в Уиндзор осигуряваха ежедневно кралицата и кралското семейство с пълномаслено мляко в бутилки с широки гърла, на които имаше сини печати с надпис „Кралски млечни продукти Уиндзор“. Те бяха затворени с капачки в зелено и златно и запечатани. Сметаната пристигаше в картонени опаковки със същите отличителни знаци.

В девет часа Нейно Величество прекосяваше дневната си и влизаше в трапезарията със старомодното си радио Робъртс в ръка, което абсолютно винаги беше настроено на Би Би Си-2. Минути преди това аз бях сложил малка маса със скромна закуска — препечена филия, намазана с масло и тънък слой тъмен твърд портокалов конфитюр. Трапезарията се използваше и за семейни обеди и вечери, но кралицата често се хранеше сама. Кръглата маса, достатъчно голяма за четирима души, стоеше в средата, където слънцето хвърляше светлина през широкия прозорец върху огромния килим, покриващ пода. Картини с пейзажи в златни рамки от кралската колекция висяха на стените, украсени със синя коприна.

За мен стана нещо обикновено да виждам кралицата, застанала край ниския бюфет да чака да кипне водата, за да си запари сама малко чай в сребърния чайник. Тя сядаше и прелистваше британските вестници, подредени в определен ред в папка така, че да се вижда заглавието на всеки: от долу нагоре „Таймс“, „Дейли Телеграф“, „Дейли Експрес“, „Дейли Мейл“ и „Дейли Мирър“, а най-отгоре — сгънат вестникът за конни състезания „Спортинг Лайф“. Любимите й списания бяха „Харпърс енд Куин“, „Татлър“ и „Хорс енд Хаунд“. Тя никога не четеше „Сън“ или „Дейли Стар“, но винаги беше осведомявана за всичко, написано в тях за кралското семейство, от подробния преглед на печата, който се изготвяше всяка сутрин от пресслужбата и се поставяше до купчината с вестниците.

„Дейли Телеграф“ се сгъваше така, че отгоре да бъдат кръстословиците. Кралицата винаги държеше да реши и двете кръстословици. Понякога изоставаше със седмици, но всички кръстословици се запазваха и се трупаха в една растяща купчина, която пътуваше с нея дори в чужбина, за да си ги решава.

Първият вестник, който хващаше, беше „Спортинг Лайф“, за да види какви конни състезания ще има през деня. Нейният малък джобен дневник за надбягванията редовно се попълваше от мениджъра й по конните надбягвания с дати и видовете състезания, в които участваха нейни коне. В дните, когато кралският флаг беше в програмата на някое състезание, тя ставаше дори още по-нетърпелива да научи подробностите. Ако кралицата някога си е позволявала да се откъсне от държавните дела, то е било заради нейната страст по конете. Беше запленена от „спорта на кралете“ — от конете до треньорите, от жокеите до работниците в конюшните, от победители и победени.

Ако ви се случи да започнете светски разговор с кралицата, темата за конете с положителност ще ви спечели благоволението й. Но трябва да я владеете — тя е специалист по въпроса и познанията й са огромни — знае всичко — от това кои са победителите в класическите надбягвания, до формата на препятствията и чак до тънкостите на развъждането. Никога не се осмелявах да подхващам такива специализирани теми, но понякога подхвърлях някоя дръзка реплика, когато някой от любимите й коне щеше да се състезава.

— Виждам, че Хайклиър ще се надбягва днес, Ваше Величество. Има ли шанс? — попитах един ден.

— Зависи, Пол — отговори тя и се впусна в научни обяснения за теглото, съперниците, класата и други подробности, от които нищо не разбрах.

Нито веднъж не спечелих от залаганията, но останах верен до края и винаги подкрепях конете на кралицата на дербито в Роял Аскът и Епсъм, единственото класическо конно надбягване, което продължаваше да й се изплъзва.

В десет започваше работният ден. Кралицата сядаше на бюрото си в дневната, встрани от големия прозорец, със старомоден диктофон с копчета пред нея. Тя натискаше първо голямото квадратно копче, на което пишеше „частен секретар“ и винаги с бодър глас казваше:

— Бихте ли дошъл при мен, ако обичате?

— Разбира се, Ваше Величество.

Секунди по-късно частният секретар — сър Мартин Чартърис по онова време, вървеше забързано по коридора с малка правоъгълна кошница с писма. Той влизаше с леко почукване на вратата и в продължение на около час стоеше край седналия монарх, за да подредят въпросите, ангажиментите и проблемите на държавата и на Общността на нациите. (Частните секретари, или който и да било друг, винаги стояха прави на аудиенция при кралицата, освен ако тя не ги поканеше да седнат.)

Кралицата е свикнала да работи през деня в уединение на бюрото си и да се храни сама. При нея нямаше уредба за повикване на лакеите и пажовете. Затова тя натискаше един звънец и малък червен диск падаше в кръгло прозорче на дървена кутия с дупки на стената в лакейното помещение срещу покоите й. На всяка дупка имаше надпис да показва в коя стая се намира кралицата — дневната, спалнята, трапезарията, салона за аудиенции, приемната и т.н.

Времето между единайсет и един часа беше за частни аудиенции в двореца или предобедни ангажименти. Това беше също времето, когато министри, лични съветници или посланици биваха представяни на кралицата сред разкоша на Церемониалната зала, която наричаха още Залата от осемнайсети век. Това се правеше винаги при встъпването им в длъжност — церемония, продиктувана от древна традиция, наречена „целуване на ръце“. Всеки от новоназначените коленичеше и с дясната си ръка поемаше протегнатата, с леко присвити пръсти дясна ръка на кралицата и я докосваше с възможно най-леката целувка.

През цялото време на тези ангажименти кралицата стоеше права, понякога по два часа без прекъсване. Нищо чудно, че щом се върнеше в дневната си, веднага питаше:

— Готов ли е подносът с напитките, Пол?

Винаги трябваше да съм готов, преди да ме е попитала. Тя често си наливаше голяма чаша с любимото си предобедно питие — джин и Дюбоне в равни количества с две бучки лед и парченце лимон. Обядът беше винаги в един часа и продължаваше около час.

Ако нямаше ангажименти, коргитата и кралицата отиваха на дълги разходки в градините за повече от два часа. Докато си слагаше кърпата на главата и си обличаше палтото, тя често се обръщаше към мен и ми казваше:

— Би ли имал нещо против да запишеш състезанието?

Това беше инструкция да наглася видеото за запис на излъчваните по телевизията някъде между два и половина и пет състезания в Епсъм, Аскът, Йорк или Гудууд. Ако някое състезание не се предаваше по телевизията, за Бъкингамския дворец се осъществяваше специална жива връзка — същата аудио услуга, която получаваха бюрата за обзалагания в цялата страна. Тя слушаше много вглъбено новините за онези състезания, в които участваха и нейни коне. Лакеите и пажовете знаеха, че никога не трябва да прекъсват кралицата по време на състезание. Това би се възприело като върха на грубостта. Абсолютно всичко друго можеше да изчака тези три минути.

Кралицата никога не закусва и не взема питиета между яденетата. Когато е навън точно на секундата в пет часа й се сервира чай. Независимо дали тя беше в кралски дворец в Саудитска Арабия, на кралската яхта „Британия“ или в Бъкингамския дворец, мое задължение беше да й се сервира чай Ърл Грей с мъничко мляко, сандвич, без коричките на хляба и нещо сладко. Топлите кифлички с плодове, които всеки ден правеше главният сладкар Робърт Пайн, почти не се ядяха от кралското семейство. Кралицата винаги ги натрошаваше и хранеше с тях коргитата. За тях това бе голямо лакомство — молеха се, лягаха или скачаха, за да получат парченце.

Щом свършеше чаят, отново се появяваше подносът с напитките, но никога преди шест и кралицата с удоволствие си пийваше джин с тоник. Понякога денят й завършваше с официален ангажимент в ранната вечер, коктейл или вечеря. Ако претовареният график позволяваше, кралицата и Единбургският херцог почиваха заедно или вечеряха, а коргитата стояха при тях, налягали по земята. Това винаги ставаше в осем и петнайсет, освен ако кралицата майка не беше на гости. Кралицата майка винаги закъсняваше. Абсолютно винаги. Тогава се излизаше от строгите разписания и вечерята можеше да бъде в осем и половина и дори в девет. Тя винаги пристигаше сякаш не се е случило нищо:

— О, да не би да съм закъсняла? Чакате ли ме? — казваше тя с шептящия си глас.

Часовниците спираха заради нея, когато трябваше да се ходи на църква. Веднъж в Сандрингам мъжете вече бяха тръгнали, а кралицата чакаше заедно с една придворна дама. Аз, както обикновено, стоях на вратата. Те чакаха, и чакаха, и чакаха, а службата трябваше да започне в единайсет. И докато часовникът продължаваше да отмерва времето, кралицата, вбесена, започна да си слага черните ръкавици, пъхайки пръстите един по един:

— Ще дойде ли кралица Елизабет, или ние стоим тук и не знаем за какво чакаме — отбеляза тя.

Когато часовникът удари единайсет, отдолу по коридора се чу шумолене и кралицата майка пристигна с обичайната си голяма шапка, украсена с пера.

— О, закъсняла ли съм? Отдавна ли ме чакате?

Не се каза нито дума, всички се усмихваха, когато излязох да отворя вратата на колата. След като кралицата се настани удобно на задната седалка, аз трябваше да пропълзя на колене вътре в колата и да поставя малко одеялце върху краката й. Това правех винаги.

Слава богу денят на кралицата обикновено вървеше по часовник. Когато тя вечеряше сама в Бъкингамския дворец, в трапезарията или в дневната й винаги имаше включен телевизор. Аз заставах вътре точно до вратата. Обикновено стоях прав и гледах да се позадържа, за да й правя още малко компания, докато тя гледаше началото на мистерията с убийства Моркамб и Уайз или новините в девет часа по Би Би Си.

Веднъж, както си бях в лакейното помещение, чух някаква суматоха. Радостен вик долетя от дневната, последван от хор от лаещи коргита. Пажът Кристофър Брей и аз се спогледахме слисани.

Без да сме били викани и двамата се спуснахме към вратата, отворихме я и кралицата ни направи знак да се приближим.

— Бързо елате. Бързо елате — подкани ни тя много възбудена.

Стоеше права и сияеше от задоволство.

— Колко прекрасно! — възкликна тя.

Торвил и Дийн току-що бяха спечелили златен медал на фигурното пързаляне на Олимпийските игри в Сараево с танца си под звуците на „Болеро“ на Равел.

След вечеря, преди края на всеки работен ден, имах да изпълня още две задължения. Поставях две чаши на един поднос, бутилка обикновена минерална вода Малвърн за кралицата, бутилка уиски Гленфидих и малка бутилка бира Дабъл Даймънд за Единбургския херцог. След това извеждах коргитата на последната им разходка. Когато се върнех, ги завеждах в стаята им, в коридора на кралицата. Понякога Нейно Величество идваше при мен за ритуала по слагането на кучетата да спят. Във вечерна рокля, понякога дори с диамантена огърлица и обици, тя клякаше долу на четири крака, лично да се увери, че всяко едно си е легнало удобно в своето кошче.

— Остави им прозореца отворен. Лека нощ, Пол.

Отминал беше и този ден.

Кралицата имаше обаче още една задача. Преди да изгаси лампата, тя много добросъвестно водеше личния си дневник — винаги с молив. Дневник за кралската колекция, какъвто е писала и кралица Виктория. Дори когато ставаше време за лягане, чувството за дълг не я напускаше.

 

 

През май 1978 година едно ново момиче дойде да работи в двора като шивачка. Задълженията й бяха да замрежва чорапите на принц Филип, да поправя костюми и ризи, да кърпи чаршафи и да пере хавлиените кърпи на коргитата. Известно време не й обръщах особено внимание. Беше прилежна и първото ми впечатление беше, че е непринудена, умна и весела. Тя не ме хареса.

Очевидно това, че се издигнах толкова бързо до лакей на кралицата, ме главозамая. Момчето от северното миньорско село си говореше сега с монарха, поверено му бе да се грижи за работния й график. Този успех ми разшири хоризонта. Разбрах, че всичко беше възможно, и се изпълних с нова увереност, която ми позволяваше да вървя по кралските коридори, сякаш бях три метра висок. Дори северният ми акцент изчезна и аз започнах да усвоявам помпозността на дворцовия език.

Все още си бях същото момче от работническата класа, което не можеше да забрави своите корени и ценностната си система, но може би за някои в двора създавах погрешно впечатление и изглеждах много повече от онова, което бях. Новопостъпилата с положителност мислеше така. Тя бе дъщеря на ревностни католици от Ливърпул и бе дошла в Лондон от малкото село Холт в северен Уелс.

Моята грешка очевидно е била, че съм влязъл в пералнята с мръсните кърпи на коргитата и съм ги пуснал в краката й, обявявайки високопарното: „Кърпи“.

Нямаше нужда тя да дава израз на презрението си. То бе изписано на лицето й. Казала на приятелки, че съм едно нищо. Името й беше Марая Косгроув. Бъдещата ми съпруга.

През 1979 година Марая бе повишена до старша прислужница и й възложиха да отговаря за Белгийския апартамент, който беше самостоятелен, с отделен вход и с изглед към градините. Това беше най-важният апартамент в двореца, защото в него винаги настаняваха гостуващи чужди държавни глави.

Издигането на Марая съвпадна с първото ми участие в кортежа на кралицата като лакей през пролетта. Облечен в официалната ливрея, със синя кадифена шапка за езда, аз се настаних отзад на позлатеното ландо от 1902 година с огромните му месингови фенери. Процесията щеше да премине от гара Виктория до двореца, през Уайтхол и Мел. Традиционното задължение на лакея е да защитава със сабята си всички, които са в каляската. Но фактът, че бях близо до Нейно Величество, както и това, че за пръв път излизах с нея пред приветстващите я тълпи, ме изпълни с вътрешна еуфория, която единствено чувството ми за дълг удържаше.

Бях от лявата страна, непосредствено зад кралицата, която носеше розова шапка. До нея беше президентът на Румъния Николае Чаушеску, който спеше в Белгийския апартамент с оръжие под възглавницата. До мен, на един от конете от кралската кавалерийска дивизия, които вървяха от двете страни на кралското ландо, яздеше човек, когото кралицата познаваше добре подполковник Андрю Паркър Боулс. От шест години той беше женен за Камила.

 

 

Малка група лакеи се бяха събрали около поднос с питиета в гостната в Сандрингам Хаус, имение в Норфолк от времето на Едуард върху площ от двайсет хиляди акра — едната от двете частни резиденции на кралицата. Другата е замъкът Балморал в Абърдийншър.

Край рояла под дървения парапет на галерията за музикантите се суетяха лакеите и прислужниците. Още дърва се трупаха край високата почти два метра и половина каменна камина с решетката с лъв и еднорог; празните кристални чаши бяха събрани от страничните масички в обширната стая, килимите бяха почистени, възглавниците — оправени, а масичката за табла бе сгъната и прибрана след канастата и бриджа. Всички от кралското семейство се бяха оттеглили в покоите си, за да се преоблекат за вечеря.

Лакеите си помислиха, че теренът е чист и решиха да пийнат по един джин. В края на краищата, никой нямаше да разбере колко точно са изпили гостите.

И както един от лакеите беше отметнал глава назад, за да глътне бързо питието си, очите му забелязаха едно познато лице да наблюдава от малко вътрешно прозорче в дървена рамка до галерията за певците, което гледаше към стаята. Беше кралицата. Лакеят щеше да се задави. Тя не съобщи за това сериозно нарушение на правилата. Но погледът й бе достатъчен. При това, никой по-добре от нея не разбираше колко трудно беше за персонала да върши работа, в която нямаше никакво общуване. Подобно умишлено затваряне на очите показваше нейното разбиране, че хората, които работят за нея, се нуждаят от по една глътка, за да успеят да се справят с тежките си задължения и с изолацията от външния свят. Толерантността й беше пословична.

Веднъж, когато бях с кралицата и хранехме коргитата в тесния приземен коридор на Сандрингам, неочаквано се отвори една врата на коридор, свързващ помещенията за персонала с главната част на къщата. Оттам се изтърси мъртво пиян един от царедворците. Той така залиташе, че се блъсна в отсрещната стена. И докато се мъчеше да се промуши през лабиринта от коргита, видя кралицата да го наблюдава с вилица и нож в ръка. Изфъфли нещо неразбираемо и си продължи пътя. Бях убеден, че тя ще се разяри и ще го уволни заради това поведение, независимо че беше дългогодишен служител.

Кралицата само повдигна вежди, не каза нищо и продължи да си храни коргитата. На този служител му се размина. Но не и на мен. Веднъж в Сандрингам прибрах една чаша с джин и тоник от дневната на кралицата, като погрешно бях помислил, че тя няма да пие повече и е отишла да се преоблече за вечеря.

Марая и личната камериерка на кралицата Елизабет Андрю се били скрили в това време в един гардероб под стълбите, за да не й се изпречат на пътя. Те изчаквали Нейно Величество да слезе долу за вечеря и да отидат да разтребят стаята й, когато изведнъж чули ужасения й вик:

— Животно! Животно! Взел ми е недокоснатото питие! — и тръгнала да ме търси надолу по коридора.

Аз го върнах горе и дълго й се извинявах.

Кралицата никак не обичаше да създава проблеми в двора, независимо, че държеше цялата власт. Една вечер щеше да се храни сама в Бъкингамския дворец и аз й сервирах риба. Тя се намръщи, побутна я с опакото на вилицата, след това ме погледна нещастно:

— И какво да правя сега с това? — попита ме тя.

— Ще го върна в кухнята, Ваше Величество и ще поискам да го сменят.

— Не, не. Някой може да си изпати — каза тя и мина само със зеленчуците и салатата.

Никой не разбра за случая.

Монархът беше известна с това, че само за да има мир в къщата, се примиряваше с пиянство, лоша храна, лоши маниери и лошо обслужване от любимците си сред персонала, проявявайки разбиране към напрежението, под което се намираха. Тя има стандарти, но и търпение на светица, за разлика от сестра си, принцеса Маргарет, която беше прочута с липсата си на толерантност. Имаше високи изисквания към обслужването и протокола, но самата тя беше малко небрежна и отпусната. Тежко и горко на този, който сбъркаше нещо, защото езикът й беше остър като ума й.

Принцесата беше педантка за правилата и не търпеше никакво нарушение. На персонала не се разрешаваше да гледа кралския телевизор. Веднъж след барбекю в дървената къщичка в имението Балморал, кралското семейство се върна в дневната на замъка. В библиотеката, която бе в съседство, аз, един друг лакей и двама пажове ги чакахме до късно през нощта. Бяхме включили телевизора, за да минава по-бързо времето, с надеждата, че никой няма да разбере.

Звукът от ландроувърите върху чакъла отвън ни накара веднага да скочим. Загасихме телевизора и отидохме по местата си. Но принцеса Маргарет беше заподозряла нещо. Тя отиде до телевизора, постави ръка отзад и като усети все още излъчващата се топлина, викна:

— Лилибет, някой е гледал телевизия!

Имаше само четирима души в стаята, които може да са правили това, и ние всички бяхме направо умрели. Принцеса Маргарет ни погледна смразяващо. Слава богу, кралицата не каза нищо.

Принцеса Маргарет беше много своенравна. Един следобед я видях под стълбището в замъка, превита на две да рови в кошницата с дървата, за да вземе повече дърва за камината в дневната. Мислех, че й трябва помощ, затова се доближих, поизкашлях се и казах:

— Мога ли да ви помогна, Ваше Кралско височество?

Тя се изправи бавно, обърна се и отсече:

— Едно време бях в нещо като скаутска организация, не знам дали знаеш? — и отново се наведе да си продължи ровенето.

Принцеса Маргарет можеше да бъде и по-приветлива. Това разбра в Сандрингам най-добрият ми приятел в двореца, лакеят Роджър Глийд. Веднъж, мислейки си, че кралските особи вече са се оттеглили от гостната, той нахълта вътре, където на магнетофона бе пусната оперна музика, и шумно, с разтворени ръце започна да имитира тенора. Ние останалите, с глави и с очи се опитвахме да му дадем да разбере, че принцеса Маргарет е още край камината и пуши цигара с дълго черно цигаре. Накрая той се осети и пламна целият.

Принцесата започна да му ръкопляска в настъпилата тишина.

— Браво… Браво! Не знаех, че имаме такъв талант.

Може би кралицата нямаше да е толкова толерантна, ако знаеше цялата истина за лудориите в служебните помещения на двореца. Джинът беше любимото питие на много от работещите в двора. Той беше и най-достъпен. Лакеите станаха специалисти в източването на джин със сифон от кристалните гарафи и го наливаха в тайни хромирани чайници. Никой не би заподозрял в нещо нередно лакей, вървящ по коридора с чайник. Пажовете обаче бяха по-хитри. Пълнеха празните бутилки от тоник с джин и ги криеха в джобове като торби, пришити на хастара от вътрешната страна на фраковете им.

С този джин си устройвахме луди купони по коридорите в онази част на двореца, където живеехме. Прислугата работеше усилено, но и страшно се забавляваше — спонтанни веселби имаше почти всяка седмица в Бъкингамския дворец — и по обед, и вечерно време. Кралицата може и да не е знаела за тайните запаси от джин, но с положителност знаеше, че се правеха партита, което тя несъмнено толерираше, защото по този начин лоялните й служители освобождаваха напрежението.

Животът на слугата протичаше в изолация и с много ограничения, беше уморителен и затворен. Работното място — дворец, замък или провинциална резиденция, беше и наш дом. Дворът приема и търпи само тези, които са посветили живота си на дълга, които и като ядат, и като спят, и като дишат са изпълнени с него, и са готови да живеят и работят при наложените от задълженията им ограничения. Дългът създава едно обособено и непроницаемо общество, което е чуждо на света отвън, и тези непрестанни партита бяха изблик на желанието за веселба, съчетано с необходимостта от спасение.

Това не беше място, където можеха да се канят приятели и гаджета да преспят. Никой от неженените не можеше да си позволи да излезе в столицата и да покани някого: „Ела да прекараш нощта при мен“. Всички гости, които задължително преминаваха първо през строгата процедура на мерките за сигурност, трябваше да са си тръгнали преди единайсет часа.

За голяма част от персонала заплащането беше лошо, като от него се приспадаше за квартира и храна. Но работещите тук бяха дошли заради привилегията и честта да служат на монарха.

Подобно на войници, които служат на кралицата и държавата, за да бранят възприетите свободи, работещите в двора посвещават своя живот, за да се поддържа структурата на монархията и да функционира тя безупречно. Всеки, който си избере този път, нагажда живота си към графика, правилата и разпоредбите на двореца. Също като в армията тук съществуваше чувство на по детски искрено другарство. В двора си имаше и шегаджии. Случваше се понякога младши лакеи да намерят стаите си изпразнени — всичките мебели изнесени, дори крушката свалена. Една нещастна прислужница намери веднъж върху възглавницата си проснат умрял прилеп, който някой бе донесъл от кулата в Балморал. Разбрахме, че го е открила, когато чухме писъците й. Закачливи лакеи бяха решили да превърнат задния двор в Балморал в платноход като накачат по простора каквото намерят за корабни платна. Номерът им не мина, защото сред разните неща бяха закачили и чифт дамски кюлоти, които се оказаха на една от придворните дами. На въпросната дама хич не й бе забавно и дворцовият стюард разпореди обидното въже да бъде махнато, защото било „израз на лош вкус“.

Шегаджийските номера помагаха да се излезе от скуката и монотонността на всекидневието, по същия начин, както и партитата. Слабите светлинки на най-горния етаж на двореца, които се виждат от предните порти, създаваха диско атмосфера, която се харесваше на всички. От Вестибюла на пажовете в мъжкото крило, където беше и моята стая, до фоайето Финч в крилото за жени, всичко беше разтворено и ние ходехме навсякъде и общувахме свободно. Обичахме да украсяваме с гирлянди коридорите под стълбите. Вратите на стаите не се затваряха и така помещението ставаше още по-голямо — заприличваше на коридор в хотел, предвзет от делегатите на бизнесконференция. Музиката изпълваше етажите и ние танцувахме по цяла нощ под звуците на парчета на Дона Съмър, Бари Уайт и АББА. Трябваше да се пазим от интендантката, госпожица Виктория Мартин, която се отнасяше по учителски строго към дисциплината.

— На момчетата не е разрешено да ходят в крилото на момичетата! — кресна ми тя един следобед.

Провинението ми беше, че бях минал за по-пряко от коридора с детските помещения до коридора на пажовете през крилото Финч. Тя яростно защитаваше своите момичета и смяташе за недопустимо камериерки и гардеробиерки да висят по коридорите на пажовете и лакеите.

Интендантката редовно патрулираше по етажите. Камериерките не смееха да оставят угарки от цигари в пепелниците дори в собствените си стаи. Дворцовият стандарт за чистота се прилагаше и към техните помещения и госпожица Мартин, бивш морски офицер, смяташе, че всички пепелници трябва да бъдат чистени сутрин. Направо побесняваше, ако видеше дори една угарка. Прислужниците често мърмореха:

— Госпожица Мартин пак я е прихванало.

Когато искахме да си направим купон, трябваше внимателно да го планираме, за да съвпадне с отсъствието на интендантката — някое пътуване, ваканция или поне тя да си е в леглото.

Тези от прислугата, които ходеха в Сандрингам и Балморал, виждаха, че интендантите там са по-либерални. Затова там имаше соарета и денем, на които всички сякаш сваляха усмирителните ризи на службата и се отпускаха. Може би затова никой не се учудваше, че прислугата бе кръстила замъка във високите шотландски планини в Абърдийншър „Балморал — неморал“.

 

 

Дворът се премества от Бъкингамския дворец в замъка Балморал всяка година от началото на август до началото на октомври за годишната лятна почивка на кралицата. Кралското семейство Уиндзор винаги тръгваше на север с кралската яхта „Британия“. Потегляха от Портсмут на едноседмичното пътешествие, по време на което се движеха покрай западното британско крайбрежие през Ирландско море и покрай множеството шотландски острови, след което яхтата поемаше курс на изток към Абърдийн.

Каюта номер 44 на долната палуба беше моя от 1979 до 1986 година. Тя е с плъзгаща се метална врата, с един люк, единично легло, бюро и мивка алпака. Смущаваща за мен бе мисълта, че само лист метал, прикрепен с нитове, ме дели от морето. Точно под моята каюта бяха перките на кораба, които нощем ме приспиваха с бързото си пулсиращо, механично завъртане, порейки течението. Когато морето беше бурно и вълните се блъскаха в люка, гледката беше като в пералня машина на бързи обороти.

Цялото пространство пред главната мачта бе заето от помещенията на Кралския флот, който се състоеше от двеста и петдесет офицери и моряци, а в задната част, около кърмата бяха покоите на кралското семейство — приблизително около трийсет души, начело с кралицата.

Когато бяхме в морето, бях освободен от едно от съществените си задължения да разхождам коргитата. Те винаги отлитаха за Абърдийн на борда на Андовър — един от самолетите на кралицата. Службата ми се състоеше в грижи за Нейно Величество на задната палуба. Тя представляваше остъклен отпред салон, от който се излизаше на откритата палуба. От нея морето се виждаше надлъж и нашир, чак до безкрайността, където се стопяваше следата от яхтата. Една военна фрегата винаги ни следваше на разстояние, от което можеше да ни вижда.

Всеки ден за закуска в девет и за чай в пет слагах една малка масичка за кралицата и за принц Филип. Те обядваха в един часа и вечеряха в осем и четвърт заедно с всички останали в трапезарията на главната палуба. За сервиране се използваше порцелановият сервиз с гравиран герб от колекцията на кралската яхта „Виктория и Албърт“.

Да вървиш по коридорите на яхтата, натоварен с дървения поднос за кралицата, беше само по себе си изкуство. Не можех да го нося нормално, а трябваше да го обръщам странично, за да мине през тесните коридори и по стръмните метални стъпала. Често се случваше при силно поклащане на кораба в бурно море подносът да падне, а чашите, чинийките и чиниите да се изпотрошат.

Само ако можеше и подносите да имат същата специална повърхност, както масата за хранене в трапезарията. Макар че беше полирана, тя имаше като че ли магнитно поле, което задържаше поставения върху нея скъпоценен порцелан, сребро и кристал.

Храненията в бурно море си бяха направо жестоко изпитание. Тъй като корабът се издигаше и после силно накланяше ту на едната, ту на другата страна, в един миг вървях нагоре с две блюда със зеленчуци, а в следващия — надолу. Научих се да стоя с широко разтворени крака и с леко прегънати колене, за да балансирам. Кралицата се забавляваше не само от това, че прислугата изглеждаше като недодялана, но и от клоунските номера, с които я обслужваше лакеят й. В по-спокойни дни рано привечер „Британия“ хвърляше котва в някой плитък залив. Големи моторни лодки пренасяха кралската компания на някой пуст плаж на брега за барбекю. Месото предварително се приготвяше от готвача. Морските офицери наклаждаха огъня, а кралските особи сядаха по камъни и постилки. Тогава прислугата си почиваше на яхтата. Вземахме си по нещо за пиене или пък си правехме викторини.

Върховно изживяване за кралицата беше когато „Британия“, плавайки покрай шотландското крайбрежие, трябваше да мине покрай дома на майка й. Замъкът Мей беше кацнал на края на една скала. Всички отивахме на палубата и махахме със салфетки, покривки за маса или чаршафи, а офицерите в това време запалваха светлините и надуваха корабната сирена.

В отговор прислугата на кралицата майка провесваше спално бельо и покривки от кулите и малките прозорчета и пускаше фойерверки от покрива. Това бяха впечатляващи здравей и довиждане. Кралицата, въоръжена с бинокъл, заставаше на палубата и оглеждаше внимателно, за да мерне кралицата майка, която пък вършеше същото от сушата — оглеждаше внимателно да види дъщеря си. Когато се забелязваха една друга, започваха много въодушевено да си махат. Следващата им среща беше няколко дни по-късно в Балморал, когато кралицата майка отсядаше в замъка за две седмици, преди да се оттегли в резиденцията си в имението Бъркхол.

За ваканцията в Балморал армията пренасяше от Бъкингамския дворец тонове багаж в стотици пътнически сандъци, докато „Британия“ пълзеше нагоре покрай крайбрежието. Кралицата затваряше дома си и изоставяше дворцовия живот. Огромни бели чаршафи се просваха върху всичко в покоите й. Те обгръщаха отвсякъде бюрото, канапетата, столовете, масата за хранене, бюфетите. Цели пътуващи гардероби на колелца, куфари с шапки, порцеланови, сребърни и кристални сервизи, фотографии в рамки, кутии с книги, телевизори, видеорекордери, радиоапарати, алкохол и отлични вина придружават кралицата. Дрехи за всички възможни случаи се пакетират внимателно, включително черна рокля и шапка, в случай че някой умре. В един кожен куфар се слагаха най-малко двайсет одеяла в шотландско каре (тартан), а в друг се подреждаше безценната колекция от карираните шотландски поли. Нейно Величество носеше в Балморал шотландска пола всеки ден, също както кралицата майка, принцеса Маргарет и принцеса Ана. Кралицата носеше червения тартан Роял Стюарт, или зеления Хънтинг Стюарт, но любимият й беше сивият тартан Балморал, който може да се носи само от членове на кралското семейство.

Принцовете Филип, Чарлс, Андрю и Едуард носеха карирани шотландски поли и през деня, и вечер, като към вечерните си слагаха черна връзка. Дамите обаче вечер винаги се преобличаха във вечерни рокли. Подскачащи, с преплетени ръце и извиващи се по дървения под на балната зала вълни от танцуващи тартани се разпръсваха, после се събираха и завъртаха заедно на бала на слугите Джилис — най-голямото събитие на сезона в Балморал. Тогава дамите носят тартани, закопчани с диамантени брошки. Това беше единственото парти, което госпожица Виктория Мартин одобряваше. На него кралското семейство, кралският двор и прислугата от имението се смесваха и танцуваха заедно — кралица, херцог, принцове, принцеси, лакеи, камериерки, слуги и градинари. Отряд от Шотландската гвардия — Черната стража с униформените си тартани в синьо и зелено, заемаше позиция в галерията за изпълнители и изпълваше салона със звуците на гайди и силните извивки на акордеоните, а дансингът отдолу пляскаше в такт и надаваше радостни възгласи.

Беше през 1979 година, когато танцувах с кралицата на претъпкания дансинг, на който се въртяха 150 души. При непрекъснатите смени на партньорите в морето от танцуващи, в един момент, когато изпълняваха „Смелия сержант“, лакеят се озова срещу монарха. Редичката от трима лакеи, хванати за ръце, в която бях и аз, се срещна с друга редичка, на единия край, на която беше Нейно Величество. Двете тройки се хванаха и образуваха кръг от шестима и моята ръка държеше ръката на кралицата. Единственото, което си спомням, беше, че се опитвах да не я стискам твърде силно с потната си длан.

Водачът на кралските гайдари обявяваше всеки танц, а когато имаше семейна вечеря, той свиреше с гайдите си около масата. Но всяка сутрин той имаше и едно друго, по-традиционно задължение — обичай, започнат от кралица Виктория и следван от всички монарси след нея. Точно в девет часа, независимо в коя официална резиденция се намира кралицата, той свири на гайда и марширува сам под прозореца на спалнята й в продължение на десет минути, като изпълнява подбор от различни мелодии. Това е сутрешен ритуал, който дава знак, че денят е започнал. Тази традиция придобиваше допълнително очарование в Балморал, където звучните извивки на гайдата се понасяха по хълмовете.

Балморал е магически замък. Построен е през 1853 година от принц Албърт за кралица Виктория, за да може тя да избяга от напрежението на обществения живот и да почива със семейството си в усамотение. Балморал, повече, от която и да е друга кралска резиденция, продължава да съхранява усещането за топъл семеен дом, където процедурите не са толкова строги, животът е по-неофициален и кралицата е в прекрасна форма.

Така, както и за прапрабаба й Виктория, изолираността на Балморал е идеалното място за кралицата, която като всички останали в Шотландия, няма нещо, което да обича повече от разходките по хълмовете. Ако Бъкингамският дворец е нейният офис, Уиндзорският замък — любимото й място за уикендите, Сандрингам Хаус — неповторимото място за лов, то Балморал — в един идеален свят щеше да е нейният дом.

Времето сякаш беше замряло в замъка с кулите и с бръшляна, пълзящ по сивите каменни стени. Имперският монограм на кралица Виктория — VRI, продължава да украсява тапетите, с които са облицовани великолепните коридори, постлани с килими в шотландско каре Хънтинг Стюарт. Любовта към провинциалния живот и към разходките на открито се забелязва навсякъде из замъка — във въдиците, непромокаемите рибарски ботуши, мрежите за ловене на пеперуди, които висят в облицования в дърво вестибюл. Там, на пода от бял и черен мрамор на квадрати стои прастар часовник. Глави на елени гледат от почти всяка стена на всеки коридор — трофеи от ловните експедиции на предишни монарси. Под тях рисунки на Ландсиър показват още елени, застанали на влажни полянки, както и шпаньоли, препускащи през блата и пущинаци.

Тук човек можеше сам да задоволи потребностите си от храната. Сьомгата от река Дий и сърните, убити в планината, осигуряваха основното ядене на вечеря. От прясно набраните в градината плодове — боровинки, малини и къпини, се приготвяше десерта. Обедът излизаше евтино в Балморал и кралицата се отнасяше икономично към текущите разходи на частната резиденции, където тя плащаше сметките. Тя ненавиждаше пилеенето. С остатъците от обеда се хранеха коргитата. Кралицата обикаляше замъка да гаси лампите в празните стаи, за да се пести електричество. Сутрин пускаше на най-слабо електрическата камина в стаята си. Нейно Величество беше калена и издържаше на студено и на течение. Тя редовно спеше на отворени прозорци. В средата на октомври не беше рядкост камериерките да намерят сняг или скреж на килима под прозореца й. Във високите планини на Шотландия снегът идваше рано. Коргитата често се гушеха около единствената грееща пръчка на електрическата камина.

Стаята, в която живеех аз, беше не по-малко студена. Толкова студена, че кралският замък през октомври почти ми напомняше за моето детство в Грасмур — студени, покрити с линолеум подове и лед от вътрешната страна на прозорците в стаите без парно.

В детството си изстъргвах името в леда на прозореца. В Балморал имаше традиция, когато кралските младоженки прекарваха тук медения си месец в апартамента за гости, да изстъргват името си с диаманта на венчалния си пръстен върху заледеното стъкло.

В края на 1979 година вестниците правеха догадки коя ли ще е следващата кралска младоженка. Беше започнало търсенето на подходяща принцеса на Уелс.