Пол Бъръл
Кралска служба (10) (Най-скандалните разкрития за принцеса Даяна от нейния иконом)

8. Кей Пи^[1]

 

— Искаш ли да гледаш филм? — попита принцесата.

Беше събота следобед в Кенсингтън. Току-що се бяхме върнали от пазар в близката главна улица. Готвачът си бе отишъл вкъщи за през деня и в хладилника за вечеря бе оставил салата. „Къщата“ бе тиха. Следобедът беше свободен, без никаква програма и принцесата имаше на разположение няколко часа.

Тя бе застанала на прага на икономското помещение на приземния етаж, докато аз правех две чаши с нес кафе.

— Ти избираш филма. Дай ми пет минути — каза тя и се качи горе по ъгловата стълба, която плътно прилепваше до боядисаните наполовина в бяло и наполовина в жълто стени.

Двамата с нея можехме безкрайно дълго да разговаряме за филми и докато аз разбърквах кафето в бяло-сините керамични чаши, които тя предпочиташе пред порцелановите, знаех точно какъв да избера.

Колекцията й изобщо не можеше да се сравнява с огромното количество филми, които имаха Уилям и Хари, но тя имаше няколко класически творби, повечето със сърцераздирателни любовни истории. Наричаше ги „сълзливите“.

Клекнах на пода в дневната и започнах да преглеждам заглавията на обложките. Касетите с филмите бяха подредени на две лавици в бял шкаф, който бе долната част на стигаща почти до тавана библиотека: „Отнесени от вихъра“, „Копринени чорапи“, „Моята прекрасна лейди“, „Цилиндър“, „Въртележка“, „Южният Пасифик“, „Дух“, „Английският пациент“. Погледът ми се спря на „Кратка среща“. Гарантирано сълзлив, който беше гледала повече пъти, отколкото съм й правил черно кафе или сок от моркови.

— Ето този — казах й аз, като влезе в стаята и пъхнах касетата във видеото.

Принцесата и икономът й седнаха в двата края на триместното канапе в розово и кремаво райе, което бе обърнато с гръб към махагоновото бюро и с лице към сивата мраморна камина в другия край на стаята. От прозорците с бели рамки, които бяха зад гърба ни, се процеждаше дневна светлина. На възглавницата между нас стоеше една кутия с носни кърпички Клинекс.

— Винаги плача на този! — каза тя, измъквайки една кърпичка и филмът започна.

Принцесата се намести в по-удобна поза и започна да подсмърча, когато една случайна среща прерасна в голяма любов.

Попитайте всеки, който някога е седял до нея на концерт или е гледал заедно с нея „Кратка среща“ — звуците на Рахманиновия Концерт за пиано номер две винаги я разплакваха. Когато парният локомотив потегли в кулминационната сцена и струнната музика изпълни стаята, до мен започнаха да се чуват хълцания. Принцесата бе полуобърната към мен и виждах сълзи да се стичат по бузите й. Тя отметна глава назад и се засмя като видя, че и аз държах кърпичка в ръката си.

— И двамата сме толкова глупави!

Засмяхме се. Боже, колко се смяхме. И до ден-днешен музиката на Рахманинов ме кара да се усмихвам. Онази вечер и в безброй много други случаи тя безкрайно дълго пускаше концерта на портативния си CD-плейър, който носеше със себе си от една стая в друга. Или пък сядаше на рояла до прозореца в гостната, който гледаше към задната част на градината на двореца, и свиреше мотиви от „Кратка среща“. Аз се промъквах горе, заставах незабелязано на вратата да я гледам как свири на тъмния роял, с притворени очи, зареяла се някъде надалеч в мислите си. Забравете за всякакви предмети и лични вещи. Тези звуци бяха най-важното нещо, което отнесох със себе си от Кенсингтън.

Но преди да можехме, тя или аз, да се чувстваме достатъчно спокойно в компанията на другия и да преживяваме заедно такива сърцераздирателни кино моменти, аз трябваше да си извоювам това право. Доверието идваше с времето. След като напуснах Хайгроув на първо място беше службата ми — първоначално работех заедно с колегата — иконом Харолд Браун.

 

 

Камионът, натоварен с цялата ни покъщнина, спря пред Олд Баракс, където апартамент номер две на първия етаж — две спални, баня, дневна и кухня, стана новият ни дом. Сградата бе обърната с гръб към шумната, често задръстена Кенсингтън Хай стрийт и гледаше към много широка поляна. Триетажната, в червена тухла предна сграда на двореца Кенсингтън, или „Кей Пи“, както го наричаше персоналът, се простираше в югозападната част на градините Кенсингтън, които стигаха до западния край на Хайд Парк. Това място беше на светлинни години от провинцията в Глостършър. Пристигнахме в топъл пролетен ден през април 1993 година и се озовахме в един лондонски оазис, обграден от зелени площи.

Едно познато лице чакаше да ни посрещне. Принцесата на Уелс се усмихваше и държеше букет цветя за Марая. Кой друг шеф ще си направи труда и ще отдели време за такова нещо?

Когато Марая отвори вратата на колата, принцесата изглеждаше много развълнувана.

— Добре дошли! Добре дошли! Добре дошли! Ето ви най-после — каза тя, прегръщайки Марая, а Александър и Николас се спуснаха към нея и се притиснаха до краката й.

Докато сваляха нещата от камиона, принцесата стоеше навън на слънцето, заинтригувана от покъщнината ни.

— О, колко харесвам хубав… — каза тя. — О, това е много хубаво, Марая, не знаех, че го имате.

След това плесна с ръце:

— Сега си отивам. Ще ви оставя да се устроите — и отмина по тревата към двореца.

Предстоеше й да замине за Великден при сестра си лейди Сара Маккоркъдейл в Линкълншър. Беше приготвила великденски яйца за племенниците си.

Ние разгледахме апартамента. Килимите бяха нови, нови бяха и плочките на пода в кухнята. Олд Баракс е бивша конюшня, в която някога са живеели кочияшите и войниците, охраняващи двореца, който бил купен от крал Уилям III и кралица Мери II в края на седемнайсети век. Днес сградата Олд Баракс е разделена на жилищни помещения за хора от кралския двор. Нашите съседи бяха сестрата на принцесата Джейн и съпругът й сър Робърт Фелоус — частен секретар на кралицата; генерал-майор Майлс Хънт-Дейвис — частен секретар на Единбургския херцог, сега кавалер на орден; Джими Джуъл счетоводителят на херцога; и г-н Роналд Алисън — прессекретар на кралицата. Колегата ми иконом Харолд Браун нямаше служебно жилище. По някакъв начин, благодарение на връзките с приятели на високи позиции, някогашният помощник-иконом в Бъкингамския дворец си беше осигурил кралски апартамент в двореца Кенсингтън. Той беше известен като слугата, който живее сякаш е от кралското семейство и апартамент шест беше великолепният му дом. Работехме с Харолд Браун поотделно, поделяйки си деня на две смени, за да бъдем през цялото време за всичко на разположение на принцесата.

 

 

Но първият ми ден в Кей Пи беше четири месеца по-рано. Когато тогава влязох в двореца, принцесата се здрависа с мен и каза:

— Сега си част от моя отбор. Добре дошъл в А-отбора!

През седмицата работех в града, а в уикендите се връщах в Хайгроув да видя Марая и момчетата, докато ни се подготвяше апартаментът. Пътуването беше уморително, но не повече, отколкото за принцесата през предходните две години. За Марая беше неудобно да продължава да живее в имението Хайгроув. На нея и на момчетата бе казано, че не им се разрешава повече да ходят до главната къща. Всеки би си помислил, че в къщата ни се е появила чума, защото към нас се отнасяха като към низвергнати. В очите на персонала ние вече не принадлежахме към него. Не мога да кажа, че не бяхме предупредени. Камерхерът на принц Чарлс Майкъл Фосет ни каза преди раздялата:

— Внимавайте коя страна ще вземете. Не забравяйте, че принцът ще бъде крал един ден.

Той бе предан на принца, но аз бях избран от принцесата. Тя не ме наследи, нито пък аз бях назначено лице, подобно на флигел-адютант, изпратен да служи, или охранител — изпратен от полицията. Тя ме беше поискала и аз нямаше да я предам.

Но Марая, която все още живееше в Глостършър, страдаше. През първите седмици на 1993 година при Лита Дейвис — дневна прислужница в Хайгроув отишъл човек от лагера на принц Чарлс и я попитал защо поддържа приятелство с Марая: казал й, че ще е най-добре да спре да контактува с нея. Лита беше непреклонна и не желаеше да я учат кой да й е приятел.

После й отправили друго, още по-строго предупреждение. Казали й да не обсъжда с Марая какво става в Хайгроув.

На следващия ден Лита обяви, че напуска.

В лагера на принца очевидно цареше дълбоко безпокойство, че принцесата все още имаше свои хора в Хайгроув. Това показваше колко тежко бе станало положението и убеди накрая Марая, че бяхме направили правилния избор.

През първата седмица, в която цялото ни семейство се бе събрало вече в Кей Пи, принцесата беше извънредно гостоприемна и щедра, сякаш искаше да изличи всякакви съмнения, каквито евентуално бихме могли да имаме, задето сме напуснали провинцията. Денят, в който тя се върна от посещение при сестра си за Великден, изведе Уилям и Хари, Александър и Ник на разходка в Торп Парк в Бъркшър. Принцесата, облечена с черно кожено яке и с черни джинси, им подари един незабравим, изпълнен със забавления ден. Беше купила и на четирите момчета водни пищови и се бе спускала заедно с тях по пързалките. Малкият Ник беше само на пет години тогава и почти през целия ден не се е пускал от ръката на принцесата. Тя го наричаше „мъничкия ми прелъстител“. Този ден, когато фотографите от вестниците ги бяха преследвали навсякъде, където отидеха, тя го бе носила на конче на гърба си и го бе качвала и на раменете си.

На следващия ден „Сън“ посвети цяла страница на това събитие под заглавието: „УИЛС И ХАРИ СЕ УЧАТ ДА СА СРЕД НАРОДА В КОМПАНИЯТА НА СИНОВЕТЕ НА ИКОНОМА“. В статията се цитираше кралския фотограф Джим Бенет, който казал нещо, отдавна известно на всички ни: „Принцесата се отнася към синовете на иконома като към свои. Ако сте случаен наблюдател и не знаете, че тя е принцесата на Уелс, ще си помислите, че това е някоя млада майка с четири деца“.

Същата седмица придружих принцесата в кралската опера Ковънт Гардън да гледаме балета „Дон Кихот“. Сервирах вечеря в задната част на кралската ложа за принцесата и няколко нейни приятели. В мрака гледах за пръв път в живота си балетно представление. Намирах костюмите и музиката невероятни.

Като се върнахме в Кей Пи, отидох в икономското помещение — миех някакви съдове, когато принцесата подаде глава иззад вратата:

— Как ти се струва? — попита тя.

Това беше шансът ми да впечатля далеч по-знаещата си шефка с моя елементарен коментар и да й покажа, че новопривлеченият от нея към изкуството не е отчайващ невежа. Казах й, че според мен е било изумително. След това я попитах на нея харесало ли й е.

— Пълен боклук — отсече тя и прихна да се смее, като видя изненадата на лицето ми.

През четирите месеца преди да се преместим в Олд Баракс, спях в една най-обикновена стая с едно легло на най-горния етаж, където бяха детските помещения: апартаменти осем и девет заемаха три етажа в централната част на Кей Пи във формата на Г и гледаха към задната част на двореца. Общо стотина души живееха в Кей Пи и четири приближени до кралицата семейства. Всички те си имаха свой самостоятелен живот, със съответните частни секретари, флигел-адютанти, придворни дами, икономи, шофьори, прислуга, лични камериерки, готвачи и полицейска охрана. Апартаментите на принцесата бяха скрити зад фасадата в северния край, където не се виждаха. До тях се стигаше по дългата алея, която минаваше покрай Олд Баракс и продължаваше право напред покрай редица от малки къщички за други членове на персонала. След това алеята правеше остър десен завой и отвеждаше посетителите до задната част на двореца, където бе входът за апартамент осем с изглед към малка поляна. Прозорците му в джорджиански стил гледаха надясно към заградената със стени частна градина на принцесата, където тя си почиваше през летните месеци. Това беше убежището й в центъра на столицата. Всеки ден, след като изгрееше слънцето, разпъвах шезлонг, поставях върху него хавлиена кърпа, а отдолу на сянка — изстудена бутилка с вода Волвик.

— Толкова е тихо тук вътре — има някакво спокойствие, което е трудно да обясниш — казваше тя.

Принцесата можеше часове наред да се пече, да чете или да слуша музика от CD-плейъра си.

Частният й живот, както и посетителите, които тя не искаше да бъдат видени, бяха допълнително защитени с наличието на таен вход до апартаментите. До него се стигаше през един свод, над който се издигаше боядисана в бяло кула с часовник с черен циферблат. Кулата на покрития с камъни Клок Корт беше единствената част на двореца, над която нямаше охранителни камери по настояване на принцеса Маргарет, също ревниво пазеща частния си живот. Минавайки по този път гостите, не попадаха под наблюдаващите погледи на полицията. За мен това се превърна в утъпкан път, тъй като в задълженията ми влизаше да посрещам някои гости и да ги вкарвам през задния вход.

Дворецът Кенсингтън не беше уютният дом, за който принцесата толкова често бе мечтала. Но той беше крепост, която тя намираше за свръхсигурна за себе си, за Уилям и за Хари. След 1992 година, когато той стана само неин дом, тя се постара вкусът й да се чувства във всички стаи. Принцесата се освободи от килимите с емблемата на принца на Уелс. Тя обаче не изличи подобно на принц Чарлс, както невярно се твърдеше навремето, всякакви спомени за съпруга, с който се бе разделила. Държеше сметка, че това е домът и на нейните синове, затова смяташе за напълно нормално в много от стаите да има снимки на „татко“.

Но стигнеше ли се до фотографии, образите на Уилям и Хари имаха пълен монопол. Върху стените в прасковен цвят на гардеробната стая, която тя прекосяваше на път от спалнята за банята, имаше около двайсет официални портрети с размери 35×22 мм на принцесата с Уилям и Хари, правени през годините от Патрик Демаршелие — черно-бели снимки — небрежни пози във фотостудио, на които почти навсякъде двете момчета са прегърнали майка си. Освен снимките имаше и техни рисунки от училище, поставени в рамки.

Където и да се погледнеше в апартаментите, образите на Уилям и Хари на различна възраст се взираха от всяко ъгълче: на пианото в приемната, на бюрото на принцесата в дневната и върху масата в ъгъла; по стените в коридорите. Казано просто, момчетата бяха нейният живот.

Тя превърна кабинета на принц Уилям в дневна на Уилям и Хари, само на няколко метра по-нататък от нейната. Много смях падаше в тази стая. Моите синове идваха при принцовете, за да видят кой ще победи в бойните игри на плейстейшън. Всички момчета сядаха на зеленото канапе пред телевизора и с часове седяха като хипнотизирани. В дневната си принцесата нямаше нещо да обича повече от това да слуша възбудените писъци на децата. Вечерно време тя се хранеше понякога със синовете си в тяхната стая. Уилям обичаше да гледа болничната драма на Би Би Си „Жертви“ заради кръвта, която се лееше, докато майка му и Хари се превиваха уж от болка на канапето. Или пък гледаха „Среща с непознат“ по Ай Ти Ви и се опитваха да събират нещастни двойки.

Грабвай номер едно — изпискваше принцесата, а момчетата нарочно избираха някой друг.

— Не, номер две, номер две — надвикваха я те.

Настроението спадаше, когато момчетата заминаваха при баща си или и училищния си пансион. Принцесата никога не пропускаше да каже, докато стоеше на вратата и им махаше:

— Ще ми липсват момчетата!

Когато малките принцове ги нямаше, принцесата им пишеше безкрайни писма. Почти всеки ден, понякога по два-три пъти на ден. Писмо. Картичка. Във всяко писмо тя даваше израз на желанието си час по-скоро да ги види, за да ги обсипе с целувки и прегръдки.

 

 

Принцесата започна 1993-а сякаш това щеше да е най-хубавата година в живота й. Станала беше нова жена. Не й се налагаше повече за всичко да се съобразява с други. Тя направи успешни солови пътувания до Зимбабве и Непал. Придружаваше я баронеса Чокър, като министър на отвъдморското развитие. Министър-председателят Джон Мейджър и Форин Офис подкрепяха мисиите й. Независимо че се беше разделила с престолонаследника, тя имаше пълната подкрепа на правителството. Принцесата бе пътуващ посланик и работеше за Великобритания. Толкова за ревнивите снайперисти от старата гвардия, които напразно се опитваха да я представят за „неточно оръдие“. Тя ги остави далеч зад себе си, в друга епоха.

Принцесата все повече и повече работеше с Международния Червен кръст и все повече се ангажираше в кампанията срещу СПИН епидемията и бедността. Започна да взема уроци по ораторско майсторство, за да бъде по-убедителна в речите си същата година за бездомните, заразените с вируса на HIV, по въпросите на душевното здраве и тежката съдба на страдащите, както тя самата преди време, от булимия. От обществените си задължения тя се хвърляше в лични радости — концерт на Елтън Джон, балетът „Ромео и Жулиета“, филмът „Книга за пустинята“, театралното представление „Ласкателство“.

Високият й дух беше заразителен и докато по-рано в Хайгроув цареше мрачно настроение, слънце озаряваше Кенсингтън. Животът беше естествен и освободен. В края на месеца, за да повдигне духа на персонала, тя даваше „празничен обяд за А-отбора“. Принцесата свиреше на пиано. Ние пиехме. Пеехме. Танцувахме.

Сякаш за да подчертае новопридобитата си свобода, през 1993 година тя се раздели с полицейската охрана, отхвърляйки с това и последните останки от предишния живот, който бе оставила зад гърба си. Тя имаше чувството, че полицейските охранители са служебно задължени да докладват на началниците си къде ходи. Шефът на охраната бе не някой друг, а самият инспектор Колин Триминг — отговарящ за охраната на принца на Уелс. И така, вече независима, тя седна на бюрото си и взе важно решение. Този ден, когато й внасях кафето, тя взе решението: „Самоуважение“ — написа на едно листче, подчерта думата и го сгъна. „Увереност“ — написа на друго и го сгъна. „Щастие“ — сгъна го. После написа „Полиция“ и му драсна кръст отгоре.

 

 

Свикнах с високия глас на принцесата, чуруликащите звуци, които се носеха надолу по широкото стълбище с белия парапет и лакираните дървени мерила.

— Долу ли си, Пол? — викаше тя отгоре.

От това стълбище тя винаги ме викаше. То беше за нея и „модният подиум“, където обичаше да застава и да се завърта в някоя нова рокля, която искаше да ни демонстрира; или пък мястото, където сядахме заедно — принцесата винаги едно стъпало над мен — да си говорим, да преглеждаме писмата, които е получила, или пък, ако имаше нужда от помощ — да съчиним заедно някое писмо.

Често я чаках там, когато я нямаше. Тя връхлиташе през предните черни врати, минаваше през тесния входен коридор, завиваше наляво под един свод и влизаше във вътрешното антре, после минаваше под още един свод и стигаше до стълбите, които я отвеждаха до първия етаж в покоите й. Принцесата често пъти се навеждаше през парапета и ме викаше от площадката:

— Идваш ли да пазаруваме, Пол? След пет минути съм готова.

Грабвах палтото си и тръгвах с нея надолу по алеята, прекосявахме Кенсингтън Чърч стрийт, спускахме се надолу по Чърч Уок и излизахме на главната улица срещу Маркс & Спенсър.

— Хайде да отидем до У. Х. Смит. Ще купим някои компактдискове за момчетата — казваше тя, имайки предвид както своите, така и моите синове.

На път за компактдисковете тя се спираше край сергиите с хумористични картички, четеше надписите и се смееше. И до ден-днешен чувам този смях.

— Прочети тук! Видя ли картинката? — и се превиваше понякога от смях.

Където и да отидехме, след нас тръгваха тълпи. Човек не можеше да не забележи интереса у присъстващите, когато принцесата се смееше на картичките. Висока. Руса. Красива. С никой не можеш да я сбъркаш. На Кенсингтън. Хората не вярваха на очите си, че тя е сред тях. След това се мушвахме в аптеката или в Маркс & Спенсър, където тя ставаше нещо като магьосник, зад който се понасяше малък антураж, преструващ се, че ще пазарува.

Някои хора направо не вярваха на очите си.

Един ден в У. Х. Смит две жени бяха застанали до нас и си шепнеха, но така, че да ги чуем:

— Това е тя — заяви първата жена.

— Разбира се, че не е. Само прилича на нея — отсече приятелката й и продължи да си пазарува, без да ни обръща внимание. — Принцесата? В У. Х. Смитс? Като всички останали? Невъзможно.

Когато пазарувахме, винаги се отбивахме в У. Х. Смит и се връщахме в двореца с няколко списания — „Вог“, „Татлър“ — да има нещо леко за четене. После тя надписваше картичките, които беше купила и ги пращаше на Уилям и Хари в училището-пансион в Лъдгроув с няколко компактдиска и филми. Един ден тя, както обикновено, ме покани да отидем да пазаруваме и ние пак се озовахме в У. Х. Смит. Не знаех тогава, че това посещение е било със специална цел — да ме представи на свой верен съюзник — Ричард Кей от „Дейли Мейл“. Този път купихме повече сидита и картички и тъкмо излизахме, когато влезе не друг, а „Рикардо“, както се обърна тя към него. Принцесата изрече традиционните „О, колко ми е приятно да те видя тук“, изчерви се и започна да се смее. В моята работа бях свикнал да съм подозрителен към журналистите, но този беше различен. На Флийт стрийт има и свестни хора.

— О, съжалявам — каза журналистът и ни отвори вратата да минем.

Бях чел през годините неговите неща в подкрепа на принцесата.

— На него му имам доверие — каза тя като отминахме.

Разбрах.

 

 

Службата ми в Кей Пи означаваше, че трябваше да свикна с начина на живот на друг член на кралското семейство. Всяка сутрин между седем и седем и половина в спалнята на принцесата влизаше личната й камериерка да я събуди, но тя винаги беше станала доста преди това.

Аз стоях в коридора между трапезарията и кухнята, където Мървин Уичърли или Дарън Макгрейди приготвяха закуската. Принцесата се появяваше с боси крака от другия край на коридора в бял хавлиен халат, без никакъв грим и с разрошена коса. Веднага щом я видех, отивах в кухнята да приготвя каничката с кафето.

Когато отнасях ръчно рисуваната каничка Херенд в трапезарията, тя вече седеше на един от четирите плетени бамбукови столове около масата, покрита с бяла ленена покривка. Принцесата изяждаше половин пресен грейпфрут и прехвърляше вестниците, които й подреждах по същия начин, както и за кралицата: „Таймс“, „Дейли Телеграф“, „Дейли Експрес“, „Дейли Мейл“ и „Дейли Мирър“. Отгоре обаче нямаше „Спортинг Лайф“. Влизах в стаята, от чиито пурпурни стени лъхаше утринна топлина и заставах на полуотворената врата. Чаках там, докато видех, че тя вдига очи от вестника.

Това беше сигналът. Покланях се бързо:

— Добро утро, Ваше Кралско Височество.

С течение на времето моето настояване да я наричам „Ваше Кралско Височество“, както беше традицията, все повече я дразнеше.

— Пол, моля те, не го прави. В тази стая сме само ние двамата. Просто няма нужда — казваше тя.

Аз обаче държах да спазвам протокола. Това беше единственият случай, когато не слушах шефката. Ако тя искаше от мен да прекося професионалната линия, която ни разделяше, за да попадна в нейния свят, това беше прекрасно. Но обръщайки се към нея с Ваше Кралско Височество, показвах уважение и подчертавах ролята си. Трябваше да показвам това уважение, дори когато поради изключително земната си природа тя не го искаше от мен. Всяка сутрин от 1993 година до деня, в който тя почина, я наричах „Ваше Кралско Височество“.

Отивах до ниския бюфет и слагах филия пълнозърнест хляб в тостера. След това говорехме малко за предната вечер и какво ни предстоеше през деня. Често, когато се обърнех, виждах я да пъха лъжица със сребърна фигурка на края на дръжката, представляваща кошер, в буркан с бял мед после да облизва лъжицата. Понякога ме питаше дали съм видял вестниците. Невинаги беше лесно да й отговоря, особено когато бях забелязал някоя негативна статия. Ако някой вестник липсваше, тя знаеше, че го няма, за да я предпазя от лоши новини.

— О, разбира се, че не искате да видите това — й казвах в такива случаи, знаейки много добре, че само съм подпалил любопитството й и тя ще направи всичко възможно да намери вестника.

Вестникът, който тя никога не четеше на закуска, беше „Сън“. Това не означаваше, че не хвърляше поглед върху броя на Мървин в кухнята, когато беше оставен на таблата над телефона.

Понеделник, сряда и петък бяха дни за спорт — понякога в Челси Харбър Клъб, друг път — в приемната, където Харолд и аз трябваше да бутаме назад мебелите, за да направим място за принцесата и фитнес треньорката й Каролан Браун или Джени Ривет. По-късно карах принцесата с една от колите й до гимнастическия салон в Ърлс Корт. Заниманията по фитнес ставаха понякога преди закуска. След раздялата графикът в Кенсингтън се налагаше да е гъвкав в зависимост от това дали Уилям и Хари са се върнали от Лъдгроув и са с майка си, или са с баща си в Хайгроув. Принц Чарлс държеше уговорките за посещенията да бъдат сякаш издялани от камък — всеки две-три седмици пишеше на принцесата като й изпращаше списъци с датите, на които може да е на разположение за месеци напред. През 1993 година той назначи Тиги Лег-Бърк да му помага да се грижи за Уилям и Хари. Тя бе повече помощничка, отколкото бавачка, но принцесата беше бясна, когато вестниците започнаха да я наричат втора майка. На безброй много вестникарски снимки Тиги — добродушна млада жена, която водеше тих живот в скромна жилищна кооперация в Батърсий, се виждаше да участва в разни лудории с Уилям и Хари. Постепенно тя стана доверено лице и лична приятелка на принц Чарлс и принцесата започна да вижда в нея заплаха.

Принцесата казваше, че едно от удоволствията, на които държи, бе всяка сутрин да си мие косата и после да я суши със сешоар, което задължително влизаше в дневната й програма. Първо това го вършеше фризьорът Ричард Далтън, а после Сам Макнайт — и двамата й станаха доверени лица. Имаше много весели моменти с принцесата, фризьора и иконома и тя винаги ГОВОРЕШЕ ПО-ВИСОКО, ЗА ДА СЕ ИЗВИСЯВА ГЛАСЪТ Й НАД ШУМА ОТ СЕШОАРА!

Когато виждаше изображението ми в овалното огледало над тоалетката, тя викаше:

— ВИЖ ТОВА!

Можеше да е някое писмо или нещо друго — снимка в списание или коментар във вестник. Никой друг, освен личната камериерка, иконома, фризьора и камериерката нямаше достъп до нейната светая светих. В такива моменти тя беше напълно естествена, спокойна, общителна — такава, каквато светът не можа да я види. Вкъщи за мен тя беше едно свежо бодро момиче, свалило маската на кралската си принадлежност и уязвимо, както всеки друг човек. Излезеше ли обаче от входната врата, безупречна в някой от многобройните си изумителни тоалети, тя черпеше от вътрешните си сили и крачеше с царствена увереност. От белия хавлиен халат до роклята на Катрин Уокър или костюма на Шанел — виждах всяка сутрин тази забележителна трансформация и винаги се изумявах как го прави.

Една стая в двореца с формата на Г и с размерите на малка спалня побираше стотиците й дневни рокли, костюми, сака, панталони и официални рокли във всякакви цветове, които съставляваха гардероба й. Те висяха на закачалки над лавиците със стотиците й чифтове обувки, скрити зад завеси от тавана до пода. Дори подредбата в гардероба бе безукорна. Костюм Шанел в синьо и бяло висеше точно над подходящите за него сини велурени обувки; розов костюм на Версаче с розови кожени обувки отдолу; аленочервено робманто на Катрин Уокър и чифт червени атлазени обувки отдолу.

Седмицата на принцесата можеше да бъде пълна с ангажименти навън тя ходеше в графствата или посещаваше събрания на благотворителни организации в столицата. Когато графикът й позволяваше, обядваше в двореца или на педя от него — в Лонстън Плейс или в Сан Лоренцо на Найтсбридж. Обядът беше за принцесата възможност за социални контакти и тя предпочиташе да обядва с някой гост от кръга от близките си приятели: Лусия Флеша де Лима, Роза Монктън, Сузи Касъм, лейди Анабел Голдсмит, Джулия Самюъл, Лора Лонсдейл, астроложката Деби Франкс и най-близкият й съюзник в кралското семейство Сара, херцогинята на Йорк. Принцесата се заобикаляше с хора като нея. Много често в неделя ходеше в дома на херцогинята във Вирджиния Уотър, близо до Уиндзор, или у лейди Анабел Голдсмит в Ричмънд. И в двете къщи сигурността бе на ниво и имаше плувни басейни, така че Уилям и Хари бяха на безопасно място и имаше какво да правят.

Ако принцесата се случеше да обядва сама в двореца, често сядаше на висок стол пред бара за закуска, който гледаше към кухнята и се шегуваше с готвача и с мен. Обядваше само едно ядене, но винаги със салата и леденостудена вода „Волвик“. Ако съм запазил някакъв образ от тези бързи обеди на принцесата, то това е как седи, притиснала мобилния си телефон на рамото с глава, говори с ъгъла на устата си и едновременно действа с вилицата и ножа.

Когато излизаше от Кей Пи, изпращах я до колата. Независимо дали щеше да се вози или да шофира, чаках докато се настани вътре, след това се навеждах, вземах колана и го премятах през нея.

Когато имаше излизане, тя винаги се връщаше до седем и половина и тогава й правех чаша от любимия й чай от корени от джинджифил. Вечерята беше пъстърва на грил или някакви макарони; или печени картофи с малко хайвер, който й се сервираше със сос винегрет. Принцесата често вечеряше без компания. Сервирах й върху дървената количка, която докарвах в дневната пред канапето в райе, където тя сядаше в белия си хавлиен халат. Вечерите бяха най-самотните, най-тихите моменти за принцесата. Готвачът го нямаше. Личната й камериерка я нямаше. А частният й секретар Патрик Джефсън никога не влизаше в личния й свят по това време. Офисът му беше в двореца Сейнт Джеймс, където той работеше от девет до пет. В края на деня, когато принцесата си отдъхваше от изпълнените с движение и ангажименти сутрини и следобеди, я опознах повече в личен план. Тя беше спокойна и приказлива.

Разбирах, че тъй като Уилям и Хари са на пансион, държеше да не бъде оставена сама като й сервирах вечерята от две ястия.

— Остани малко — не помня колко пъти ми е казвала тя.

Стоях, подпрян на тапициран стол и разговаряхме как е преминал денят й, моят ден, за седмицата пред нас, за това какво казал той, какво казала тя. Или пък как се развиваше действието в Коронейшън стрийт и Бруксайд. Тези разговори късно вечер биваха кратки или продължаваха дотолкова, че забравяхме кога са започнали. Понякога новините по телевизията в десет бяха сигнал за лягане. Аз изкарвах количката навън, а тя ставаше от канапето и ме следваше в преддверието, което се използваше като икономско помещение на първия етаж. Там аз миех съдовете, а принцесата ги подсушаваше.

— Какво мислиш, че ще ми донесе утрешния ден? — питаше тя.

Принцесата смяташе, че всеки ден носи нова драма, нов проблем или изключително сложно събитие.

— Каквото и да се случи, ще се справим — отговарях аз.

Когато дойдеше време за лягане, тя изчезваше надолу в коридора, подскачайки като момиче, сякаш неочаквано отново бе почувствала прилив на енергия, очаквайки с нетърпение следващия ден. Аз вървях на няколко крачки след нея и гасях лампите по пътя й, с изключение на една — лампата в коридора пред спалнята й. Като дете я е било страх от тъмното и като възрастна предпочиташе да спи на полуосветено.

Преди да влезе в спалнята си последните й думи винаги бяха едни и същи:

— Лека нощ, Пол.

— Лека нощ, Ваше Кралско Височество — казвах аз.

Тъй като принц Чарлс беше взел Хайгроув, принцесата нямаше къде да ходи през уикендите, което много й липсваше. И дума не ставаше тя да напусне двореца Кенсингтън, но още от началото на 1993 година започна да търси място за свое убежище, където тя и момчетата да могат да прекарват дългите уикенди. Разбира се можеше да отиде при херцогинята на Йорк или при лейди Анабел Голдсмит „но е такова бреме да разчиташ на тях през цялото време“, казваше тя.

Неочаквано спасение бе предложено от най-неочаквано място — брат и граф Спенсър. Странно беше, че той се притичва на помощ на сестра си, тъй като не бяха близки. От сватбата й през 1981 година братът и сестрата не се бяха виждали повече от петдесет пъти. Помежду им се бе промъкнала отчужденост, макар в детството си да са се обичали. След като принцесата обаче го бе помолила, графът й предложил да използва Гардън Хаус, която е в единия край на имението Олторп срещу годишен наем от 12 000 лири.

— Това разрешение е направо мечта — каза принцесата. То й гарантираше неприкосновеност, а освен това край главната къща имаше плувен басейн. Брат й, й бе обещал чистачка и градинар.

В писмо до сестра си от 3 юни 1993 година графът пишеше: „Виждам, че имаш нужда от място в провинцията, където да ходиш, и съм доволен да ти предложа такова, стига да не се вършат пакости в имението. Струва ми се, че Гардън Хаус идеално отговаря на нуждите ти. Добре ще бъде, освен това, да имаш свой собствен плувен басейн“. Той дори предлагаше да направи нова порта като мярка за сигурност, за да се държат фотографите надалеч.

Докато четеше това писмо, принцесата вече си представяше как подрежда малката къща. Тя бе толкова пленена от идеята, че един ден в началото на юни 1993 година тръгна за Олторп в девет сутринта заедно с Дъдли Поплак и с храна за пикник, приготвена от готвача й. Мечтаеше си за идилични уикенди с Уилям и Хари в новия й дом.

Петнайсет дни по-късно мечтата й бе разбита на пух и прах, когато брат й неочаквано оттегли предложението си. Той й писа: „Съжалявам, но реших, че не е подходящо да ползваш Гардън Хаус. Има много причини, повечето от които се отнасят до неизбежното присъствие на полицията и журналистите. Предстои ми да изпратя там висш чиновник и ми трябва къща за него. Зная, че това, което правя, е добро за съпругата и децата ми. Съжалявам, че не мога да помогна на сестра си! На теория би било прекрасно да бях помогнал и наистина съжалявам, че не мога… Ще бъде наистина чудесно, ако решиш да наемеш някоя къща (извън имението)“.

Принцесата препрочиташе писмото отново и отново, изумена от това обръщане на сто и осемдесет градуса.

— Как можа да постъпи така с мен? — беснееше тя, после се обля в сълзи.

Той знаеше, че тя толкова много иска да отиде в Гардън Хаус и това най-много я озадачаваше. Когато няколко дни по-късно брат й се обади, тя му тресна телефона.

— Не искам да му чувам гласа — отсече принцесата.

Почти веднага изля гнева си върху листовете за писма, с червени краища и с нейния монограм. Тя му писа точно какво мисли за него като брат и колко засегната се чувства. Граф Спенсър навярно се е досещал за цялата жлъч, която може да има в едно такова писмо и го върна, без да го е отворил. Изпрати й го обратно в плик с трето писмо, което й бе написал на 28 юни: „Като знам в какво състояние бе онази вечер, когато ми затвори телефона, съмнявам се, че прочитането на това (писмото на принцесата) ще помогне на отношенията ни. По тази причина ти го връщам, без да съм го отварял, защото това е най-добрият начин да възстановим приятелството си“.

Това приятелство обаче бе разрушено завинаги. Колко странно, при това положение, че след смъртта й граф Спенсър реши да приеме сестра си и да я погребе на острова в имението си. Изведнъж се оказа, че чуждото присъствие, което толкова много го притесняваше, сякаш вече беше без значение. Днес той всяка година приканва журналистите и хиляди посетители да прекосяват вратите на имението, за да видят направения от него музей за Даяна и да купуват сувенири.

Разривът през 1993 година се задълбочи още повече, защото принцесата отказваше да говори с брат си, когато й се обаждаше по телефона. За да комуникира с нея, граф Спенсър трябваше да изпраща писма до частния й секретар Патрик Джефсън. След това през септември той нанесе на сестра си друг съкрушителен удар, като поиска от нея да му върне диадемата на фамилията Спенсър, която бе носила на сватбата си през 1981 година и й бе много скъпа. Като принцеса на Уелс диадемата бе неизменна част от кралското й облекло — тя я носеше на официалните банкети в Бъкингамския дворец, при откриването на сесията на парламента, на дипломатически приеми. В писмото си до Патрик Джефсън граф Спенсър пишеше, че диадемата е била дадена на принцесата само „под наем“, тъй като дядо му му я е завещал на него през 70-те години. „Тя трябва да бъде върната сега на истинския й собственик“, пишеше той. В продължение на дванайсет години не бе повдиган въпросът за собствеността на диадемата и принцесата смяташе, че той го поставя сега заради разногласията им във връзка с Гардън Хаус. Графът смяташе, че новата му съпруга Виктория трябва да я носи.

Диадемата не беше само символ на кралския статут на принцесата. Тя беше спомен от сватбения й ден. Принцесата не искаше обаче да направи на брат си удоволствието да разбере, че това й причинява болка. През октомври същата година диадемата му бе върната. Аз трябваше да я извадя от сейфа, където тя стоеше в кутия заедно с други неща, които принцесата наричаше „съкровени“ — възелът на влюбените, диадемата с перли и диаманти, която кралицата й бе дала като сватбен подарък. Поне можеше да си задържи уиндзорската диадема.

Междувременно в Кей Пи имаше промени в персонала, които се отразиха върху живота в Олд Баракс. Откакто се преместихме от Хайгроув, Марая беше прислужница с малко задължения. След оставката на Хелена Роуч тя бе повишена до лична камериерка и трябваше да работи на половин работен ден заедно с по-старшата лична камериерка Хелън Уолш, която беше на пълен работен ден. Назначаването на Марая създаде някои домашни проблеми в семейство Бъръл, защото изведнъж от ангажиментите й на прислужница от девет до един на обед, тя премина на трескав график, при който понякога й се налагаше да става в шест или да работи вечер. Трябваше да уреждаме нещата така, че когато тя работеше вечер, аз се сменях с Харолд Браун, за да бъда вкъщи с момчетата. Марая знаеше, че ще й е напрегнато, но искаше да помогне на принцесата. Тя каза, че иска да се опита да поработи така една година и смяташе, че това е уговорката между нея и принцесата. Шефката се оказа гъвкава и позволяваше на Марая дори да я буди с позвъняване по телефона сутрин в седем, вместо да идва и лично да го прави, както нормално повеляваше задължението й. Марая никога преди не беше оставяла Александър и Ник сами вечер и сега ги мислеше. Когато късно следобед ходеше да пазарува за принцесата, тя виждаше момчетата да си играят на тревата пред Олд Баракс. Много често, когато работеше вечер, момчетата заспиваха докато дойдеше време да се върне. Марая работеше много, но Хелън направо се трепеше.

Принцесата виждаше саможертвата, която и двете правеха, и се стараеше да ги компенсира. Тя даде на Марая няколко чанти, пълни с маркови обувки, които повече не й трябваха — Шанел, Джими Чу, Ферагамо и Рейн. Двете носеха един и същ номер — шест и половина. Даде й също чанти и ненужни костюми на Катрин Уокър, Версаче и Шанел. И Хелън с благодарност получаваше ненужни вече дрехи и подаръци. По този начин принцесата казваше благодаря и освобождаваше място в непрекъснато увеличаващия й се гардероб. Сестра й, лейди Сара Маккоркъдейл, също печелеше от тази щедрост.

Щедростта в кралското семейство не беше нещо ново. По времето, когато работех при кралицата, получавах подаръци от посещенията в чужбина. Докато бях в Хайгроув, принц Чарлс ми бе дал една маса, направена от дънер на червено дърво, книги и сребърна кутия с емайлиран капак, както и двойка кристални яребици Лалик. Единственият път, когато си позволих да взема нещо, принадлежащо на принца, бе, когато трябваше да отида с принцесата на предварително подготвения набег в Хайгроув. Харолд Браун, Дъдли Поплак, шефката и аз отидохме там след раздялата им, за да вземем някои мебели, лампи, картини и украшения.

— Това е единственият ни шанс да вземем каквото искаме!

Натоварихме догоре един камион с тези неща.

Принц Чарлс налагаше своя вкус в дома си, пълнейки го все повече с тъмни мебели. Принцесата изпадна в истерия, когато Дъдли по-късно коментираше: „Обра му всичко. Остави го гол, като пушка!“.

1993-а започна устремно за отново намерила свободата си принцеса, но краят й, й донесе поредица от удари. Първо, скарването й с граф Спенсър. След това, през ноември, „Сънди Мирър“ публикува снимки на принцесата в спортно облекло как тренира във фитнес центъра в Айлуърт, Лондон. Собственикът на гимнастическия салон Брайс Тейлър бил монтирал на тавана тайна камера. Принцесата нае адвоката Антъни Джулиъс от Мишкон де Рейа и вестникът бе осъден от Комисията по жалби от печата за посегателство срещу личния живот. Инцидентът накара принцесата да направи на 3 декември драматичното съобщение, че се оттегля от обществения живот. Тя го обяви в реч на обяд на благотворителна организация, помагаща на хора с увреждания в главата. Тя изуми света като каза:

— Надявам се, че в сърцата си ще ме разберете и ще ми дадете времето и пространството, които ми липсваха през последните години. Когато преди дванайсет години започнах обществения си живот, знаех, че медиите ще се интересуват от онова, което върша… но не подозирах колко съкрушително тежко може да стане това внимание.

Кралският двор, който смяташе това изявление за ненужно и мелодраматично, предложи обичайното си съчувствие. Името на принцесата бе махнато от дворцовите ангажименти и не я канеха в Роял Аскът. Принцесата беше само поискала да се отстрани от светлините на прожекторите и да отстъпи в сянка, но се видя безцеремонно изхвърлена през вратата.

Посегателството срещу нейната лична неприкосновеност във фитнес центъра, което бе уредено извънсъдебно с извинение от „Сънди Мирър“ през 1995 година, я огорчи дълбоко. Винаги когато се чувстваше наранена тя се затваряше в спалнята си, където знаеше, че никой не може да отиде при нея. Проклинаше се заради снимките в гимнастическия салон, защото, сътрудничейки на вестниците през годините, тя разбра, че бяха разтеглили сантиметъра, който им бе отпуснала, в километър. Моята роля бе сведена само до това да оставям съобщения на листчета хартия в дневната й и на един стол най-отгоре на стълбището. Тя се появяваше за ядене, но беше много потисната. Когато бивах долу, в моето работно помещение, тя разсъждаваше на глас върху онова, което смяташе, че е сбъркала, и с всичка сила свиреше реквиеми. Случеше ли се такова нещо, знаех, че така потискаше риданията си, които я освобождаваха от болката. Принцесата често казваше:

— Напълно защитена се чувствам, само когато се свия в черупката си. Там никой не може да ме нарани.

Но тя винаги отговаряше на удара, поради което оттеглянето й от обществената сцена не можеше да се очаква да продължи дълго. Хората, които имаха за нея най-голямо значение — народът, започваше винаги да вика: „Още, още“, в момента, в който тя се оттеглеше.

След като всичките й публични ангажименти бяха анулирани опразненият график за 1994 година позволи на принцесата да се отдаде на това, което най-много обичаше — да се среща с хора на обяд. Следобедите й от януари чак до пролетта бяха запълнени със срещи в любимите й заведения: Сан Лоренцо, Каприс, Риц, Клариджис, Айви, Бибендум или Лонстън Плейс. Австралийският телевизионен журналист Клайв Джеймс и един приятел лорд Атънбъро редовно обядваха с нея. Трябва да се е срещала два пъти седмично и с Лусия Флеша де Лима и Роза Монктън. Кей Пи стана за нея луксозна камера за декомпресия и виждах как, когато беше в двореца, стресът от светския й живот се стопяваше. Пролетните дни се нижеха един след друг — тя играеше тенис повече отпреди, ходеше на балет или на кино, прекарваше с приятели. Принцесата — сърдечна, безгрижна, енергична и забавна, отново беше във върховна форма. Един цял ден тя отведе прислугата си на излет в увеселителния парк Алтън Тауърс, защото Уилям и Хари искаха да се качат на новото влакче на ужасите Немезис. Беше един от онези дни, за които тя казваше „хайде днес да бъдем нормални“. Бяхме общо тринайсет души — аз, Марая, нашите момчета, бавачката Олга Пауъл, шофьорът Стив Дейвис и малките принцове с полицейската им охрана Греъм Крейкър и Крис Тар. Правеше впечатление отсъствието на колегата ми, иконома Харолд Браун, който бързо бе започнал да губи благоразположението на шефката. Сякаш за да подчертае колко нормален е денят — нещо, което никога не можеше да се постигне, принцесата реши, че ще пътуваме до Стафордшър с обществения транспорт. Облечена в яке в бяло и зелено, каквото носят в клубовете за американски футбол, тя поведе групата към железопътната гара Юстън и ние се качихме на вагон първа класа. Принцесата се шегуваше, че количката, с която обслужваха във вагона, не била по-лоша от тази в кралския влак. Може би това беше част от програмата на принцесата да поддържа форма, но до този ден не знаех колко бързо може да ходи тя. Да вървиш с нея из парка беше като да препускаш през цялото време. Единствено на Ник в цялата компания не му се наложи да тича, защото се беше качил на раменете на принцесата. Тя спря само веднъж — за обяд и се тъпчеше с бифбургери и пържени картофки като всички останали.

Независимо че намерението беше този ден да бъде нормален, вестниците бяха разбрали за посещението й и репортерите ни следваха навсякъде.

— Хайде, мамо, хайде да се качим тук — каза Хари, дърпайки майка си за ръкава.

Тя погледна нагоре, където високо в небето се губеше извитият метал на ролокостера Немезис, и поклати глава:

— Не, от това ще ми прилошее — каза тя и остана долу с Марая. Спокойният ход на Ривър Рапидс беше повече в нейния стил.

Другият малък човек, който висеше на ръкава й, беше Ник. Той не искаше нищо друго, а само да отиде на „Чай при лудия шапкар“.

— Гигантските чаши, искам да се повозя на гигантските чаши, принцесо! — молеше се той.

По тази причина принцесата, малките принцове и нашите момчета се появиха на следващия ден по вестниците на въртележката с гигантските чаши.

Жалко, че днес Ник не си спомня как принцесата го носеше на рамене, макар че на централно място в дома ни е една снимка в рамка на тях двамата.

Мястото, което вестниците бяха отделили на нашата разходка, показа, че никога нямаше да й дадат времето и пространството, за които бе помолила през декември предишната година. Тъй като не ги допускаше да я снимат как изпълнява задълженията си, „влечугите на Нейно Величество“, иначе известни като печата, по цял ден ровеха да разберат какво прави тя в ежедневието си. Любопитството на журналистите се изостряше ден след ден и вестниците бяха пълни със снимки на принцесата: тя в Макдоналдс; пристига във фитнес центъра Челси Харбър Клъб; ходи по улицата; яде в ресторант; пазарува с приятелки; седи отзад в такси; кара колата си. Щом принцесата излезеше от Кей Пи и веднага я снимаха. През 1994 година медиите с вълчия си апетит пренесоха Ди-манията на друго равнище.

Ако е имало някога време, когато принцесата се е опитвала „да намери себе си“, това беше през 1994 година. Имах чувството, че отварях вратата на непрекъснато разрастваща се тълпа от гуру, здравни експерти, лечители, астролози и медиуми. Приятели се надпреварваха да й дават съвети, слушаха я, предлагаха рамо, на което да поплаче. Тя не правеше разлика между добронамерените съвети от хора, които истински се интересуваха от нея, и зодиакалната информация, силата на кристалите, духовните послания и „енергиите“ около нея. Размишляваше надълго и нашироко за всичко това, докато й правеха акупунктура или я масажираха, за да поддържа форма. Дори Дъдли Поплак й изпращаше шишенца с успокояващи билкови капки.

Миризмата на тамян от горящите китайски уханни пръчки в спалнята на принцесата се носеше из първия етаж и задушаваше уханието на ароматизаторите, които прислугата използваше сутрин. Свикнах на предния вход на Кей Пи да посрещам безупречно облечената астроложка Деби Франк. По пода на гостната или на дневната се разстилаха карти на зодиакалните знаци и Деби и принцесата сядаха на килима, където обсъждаха движението на планетите и какво всичко това вещаеше за кралския Рак. Тя смяташе, че родените под знака на Рака, подобно на истинския рак, имат твърда външна обвивка, мека сърцевина и инстинктивно се стремят да се спотайват някъде настрана, на сянка. Принцесата смяташе също така, че това именно обяснява защо толкова много обича водата, както и мечтата й един ден да живее в къща на морския бряг. Тя казваше на Деби:

— Тази къща е пълна с Близнаци. Уилям е Близнак. Пол е Близнак. Не е лесно!

Деби гореше от желание да ме въведе в познанията си, но аз отклонявах амбициите й.

— Трябва да ти се направи хороскоп — умоляваше ме принцесата. — Това ще стабилизира персонала.

Веднъж акупунктуристката, от която принцесата току-що се бе върнала, се обади по телефона. Ако акупунктуристите трябва да успокояват, то това обаждане бе всичко друго, но не и успокоително. Тя бе изпаднала в страшна паника:

— Няма ми една игла. Опасявам се да не съм я забравила в главата на принцесата!

Качих се горе в дневната, където тя пишеше на бюрото си, и почти очаквах да видя антена да стърчи от черепа й. Започнах да се смея и принцесата се обърна.

— Току-що ми се обадиха по телефона — казах аз. — Вероятно в главата си още имате някоя игла от акупунктурата.

Принцесата опипа цялата си глава, след това избухна в смях:

— Успокой бедната жена и й кажи, че всичко е наред. Чувствам се много добре след процедурата!

Тя винаги виждаше и смешната страна на терапевтите и лечебните процедури. Някои бяха доста по-странни и мъчителни от други. Два пъти в седмицата мое, а не на шофьора, задължение беше (заради твърде личния характер) да карам принцесата в една клиника в северен Лондон за промивка на дебелото черво.

— Няма нужда да знаеш, Пол — каза ми тя.

Принцесата сама шофираше до дома на Сузи Орбак — психотерапевтка, която се беше специализирала в проблеми на храненето и оказа съществена помощ на принцесата да постави булимията си под контрол. Д-р Мери Лъвдей — дребничка с приятен глас дама, обърна внимание на химическия баланс в тялото на принцесата и й предписа витаминни добавки, които тя трябваше да взема три пъти дневно.

Укрепването на духа й и на духовната страна в живота й, „другата страна“, както тя се изразяваше, омайваше принцесата. Медиумът Рита Роджърс, която живее сега близо до дома ми в Честърфийлд, постоянно я напътстваше, а Симон Симънс, която цереше с вяра, непрекъснато бе на телефона. Не беше изключение принцесата понякога вечер да говори по пет часа по телефона с нея. На Симон трябваше да благодаря за миризмата на уханните пръчки.

Моето мнение беше, че тези алтернативни лечители, всеки по свой, различен от другите начини, доставяха на Шефката ми облекчение, което я правеше щастлива. Но приятното в начало прекарване на времето се превърна в свръхзависимо пристрастяване, което ме безпокоеше. Обезпокоителен беше също така начинът, по който я преследваха папараците, където и да отидеше. Веднъж, когато излизала от лондонската къща на Сузи Орбак, принцесата, тогава с тъмни очила, направо се разплакала, тъй като фоторепортери на свободна практика, работещи за чужди списания и агенции, я наобиколили, започнали да й се присмиват и да я тероризират с приказки като: „Я се виж, ти си развалина“ и „Ти си едно леко момиче, Даяна“. Принцесата избухнала в сълзи и се затичала към колата си, а заглавията във вестниците на следващия ден бяха проглушителни — „ДАЯНА ПЛАЧЕ“ и се опитваха да внушат, че плачела заради брака си.

Малко жени биха се справили във вихъра на тези всекидневни бури. При много случаи в централен Лондон ставах свидетел на това какво е да се озовеш в центъра на меле. Паркирах колата и чаках принцесата да се върне от здравна клиника, магазин или ресторант. Виждах в страничното или в задното огледало как я преследва вълчата глутница, включвах машината, навеждах се да й отворя вратата, така че тя да скочи в колата почти в движение.

— Карай, Пол, карай.

Но фотографите бяха вече около нас — навеждаха се от двете страни на купето, удряха по прозорците. Веднъж принцесата, с наведена глава и вдигната над нея ръка ми каза:

— Някой ден ще убием някой от тях.

Тя преживяваше изключително тежко всичко това.

Най-хубаво беше, когато в знойните летни дни я карах със свален покрив на мерцедеса и се случеше да спрем на светофар. Много й харесваше да вижда шока по лицата на шофьорите, когато обръщаха глави и я познаваха. По навъсените лица изведнъж грейваха усмивки. Веднъж светофарът светна червено и ние спряхме край една сграда в Мейфеър, която се ремонтираше. Един от строителите на най-ниското ниво на скелето я забеляза. Само за секунди слухът плъзна до горе и всички изведнъж оставиха инструменти и започнаха да свиркат и изразяват с цветисти думи подкрепата си за нея.

На принцесата й стана неудобно и се престори, че не чува, но когато потеглихме, вдигна ръка, помаха им и после през цялото време по пътя до къщи се смя.

 

 

Образ, който вестниците не успяха да уловят, е когато принцесата се появи на 1 февруари 1994 година на партито на Марая по случай четирийсетия й рожден ден в кафене „Руж“, близо до двореца. Темата на маскарада беше „известни хора“. Марая и аз се бяхме преоблекли като Антоний и Клеопатра. Бившата портиерка на Хайгроув Уенди Бери беше злият дух, зет ми Пит Косгроув беше Ал Капоне, а брат ми Греъм и съпругата му Джейн се появиха като Наполеон и Жозефина. Когато принцесата влезе и тръгна към нас, другият ми брат Антъни, маскиран като генерал Кастър, се здрависа с нея и направо я попита:

— Като каква сте дошла?

В черен костюм и панталони с елек с черна и златна бродерия тя отговори.

— Като принцеса, разбира се!

Този съботен следобед, докато колегите от прислугата подготвяха костюмите си, принцесата беше отишла тайно да се срещне с майка Тереза, но искаше да дойде и да празнува с нас, защото щеше да види хора, които са работили и в Хайгроув, наред с тези от Кей Пи. Дори старият й приятел от Бъкингамския дворец, пенсиониралият се управител на двореца Сирил Дикман беше там. Принцесата искаше „да направи нещо нормално, за разлика от друг път“, каза тя. Но когато си принцеса на Уелс, освободена от полицейска защита, минаването през ресторант и влизането в частна стая едва ли ще се възприеме от някого за нормално. Може би поради костюма ми на римски центурион възприех ролята на протектор на вечерта и уредих да посрещна принцесата заедно с малка група други костюмирани гости на полицейската бариера при двореца в осем часа.

Тя се появи от тъмното и не можеше да повярва на очите си.

— Вижте се, какви сте! — възкликна и се запревива от смях.

Тя тръгна, ескортирана от нас — принцесата на Уелс, обкръжена от Антоний, тримата мускетари, Батман и Робин.

Приятели и роднини бяха дошли на юг от северен Уелс и техните фалшиви мустаци и перуки се бяха почти смъкнали, когато принцесата влезе през вратата. Високопоставен член на кралското семейство на парти-маскарад в обществен ресторант! Предвзетите царедворци, закотвени в друга епоха, може би нямаше да одобрят, но аз никога не бях виждал принцесата да се забавлява толкова много на обществено място. Тя седна на един стол, пиеше вода, смееше се на лудориите, когато маскираните седнаха в една редица на пода, изпълнявайки танца на лодката, след което редицата се изви като змия към горния етаж.

След това принцесата зае централно място близо до червената кабинка на диджея. Тя се съгласи да раздаде наградите за най-добър костюм. Брат ми Греъм спечели първа награда като Наполеон и тя му връчи CD-плейър.

Два часа по-късно принцесата реши да си ходи, като не спираше да повтаря колко хубаво е прекарала. Аз я изпратих до вкъщи — принцесата на Уелс върви по Кенсингтън с римски центурион край нея.

Беше забавно да гледаш как принцесата се веселеше на рождения ден на Марая, особено като се знае, че тя никак не обичаше своя. Тя мразеше рождения си ден заради цялото внимание, което той фокусираше върху нея. Изпитваше неудобство, защото се опасяваше, че приятели и близки се чувстват едва ли не задължени да й правят подаръци. Принцесата щедро раздаваше подаръци на толкова много хора за техните рождени дни — беше ги отбелязали на един календар. Но се смущаваше да получава подаръци. Тя често обичаше да казва:

— Много по-лесно е да дадеш, отколкото да получиш. Когато даваш, кесията ти е отворена.

На всеки 1 юли, като знаех колко се забавляваше с хумористичните картички от У. Х. Смит, поставях една на бюрото й, подписана от семейство Бъръл. Всъщност сред прислугата имаше добронамерено съперничество кой ще й купи най-смешната и най-предизвикателна поздравителна картичка. Тя ги отваряше след закуска и ги подреждаше на кръглата маса в дневната си. После започваха да пристигат цветята. Двайсет и четири жълти рози с дълги дръжки, опаковани в кутия от Едуард Гудиър — цветарят в Мейфеър — от таен обожател, за когото светът изобщо не разбра. Червени рози пристигаха от приятелите. След това бели цветя — лалета от Елтън Джон и още рози от Джани Версаче пристигаха аранжирани във вази. Ана Харви, редакторката на Вог в Лондон, й изпращаше подарък блуза или рокля. Винаги имаше щедри подаръци от Катрин Уокър и от Джо Малоун. Всичките й приятелки й изпращаха цветя или подаръци. Към края на деня апартаменти осем и девет заприличваха на цветарски магазин, а всяка възможна повърхност беше покрита с картички.

Принцесата изпитваше ужас от рождения си ден, но и икономът й също. Тогава трябваше непрекъснато да тичам нагоре-надолу по стълбите. Пратка от Селфриджис, от Харъдс, от кралските доставчици на хранителни стоки Фортнъм & Мейсън, от Харви Никълс. И винаги, неизменно, букет цветя от принц Чарлс. На всички картички и писма, които й изпращаше всяка година чак до смъртта й, той винаги се обръщаше към нея с „Най-скъпа Даяна“.

През останалото време на рождения си ден — от късно следобед, докато си легнеше, тя пишеше писмо след писмо да благодари на роднини, приятели, сътрудници и организации. Не съм виждал друг човек да пише толкова много или да отговаря толкова бързо. Принцесата никога не забрави строгата дисциплина, внушена й още като дете от баща й, който карал семейството си най-добросъвестно да пише писма, с които да благодари.

В дневната на Кей Пи тя вадеше листове от хартията си за писма с червени ръбове и с изписано Д под коронка от средното чекмедже на махагоновото си бюро. Сядаше там, с гръб към прозореца, сякаш това беше производствена линия за кореспонденция: пише, сгъва, слага в плик, запечатва; пише, сгъва, слага в плик, запечатва. Часове наред седеше там, топеше черната си автоматична писалка в мастилница с тъмно синьо мастило Куинк, изписваше благодарностите си с характерния си почерк, който се лееше по хартията. После, след като подчертаеше подписа си, нещо, което винаги правеше, обръщаше писмото и го притискаше до розовата попивателна хартия, която до вечерта ставаше черна. Мое задължение беше на сутринта да поставя чисто нов лист попивателна. Тя сгъваше писмото на две, пъхваше го в кремав плик, отвътре с мека червена обложка, адресираше го и го поставяше отгоре върху непрекъснато нарастващата купчина.

— Трябва да пиша писма, в които да благодаря. Щом хората са отделили време и са си направили труда да ми изпратят подарък, най-малкото, което мога да направя, е да им благодаря — казваше тя.

 

 

Като изминаха шест месеца далеч от официалната световна сцена, принцесата предпазливо започна да прави крачки назад към светлината на прожекторите. Червеният кръст, посредством генералния си директор Майк Уитлам, неин твърд съюзник, я придума да се включи в специална комисия за препоръки към Международната федерация на Червения кръст. През май 1994 година тя замина за Женева като член на тази комисия. Частният й секретар Патрик Джефсън твърдеше, че принцесата страшно се отегчавала и тя скоро се отказа. Истинската причина за напускането й бе, че тя не желаеше да бъде началник в кабинет, а сред хората, където лично да върши нещо. Напусна, защото бе разочарована, а не отегчена и както времето впоследствие доказа, тя запази здрави връзки с организацията и продължи да участва в нейни мисии.

Принцесата се върна в Лондон и присъства на откриването на Канадския военен мемориал в Грийн Парк, а след това, в навечерието на петдесетгодишнината от десанта на съюзническите сили във Франция през Втората световна война отиде на литургия в Портсмът, след което заедно с другите членове на кралското семейство се качи на кралската яхта „Британия“. Принцесата се връщаше към стария си начин на живот, но никога не забрави каузите, на които се бе посветила: тя присъства на започването на трийсетата кампания на благотворителната организация Търнинг Пойнт, закриляща душевноболните; отиде на благотворителен концерт за набиране на средства за болните от СПИН; подкрепи благотворителната организация Сентър Пойнт, подпомагаща бездомните; а към края на годината беше в двореца Версай край Париж по покана на френската Фондация за обяд за децата. Там тя бе посрещната с бурни овации от близо хиляда присъстващи гости.

Принцесата продължаваше да се движи под ореола на световната слава. Тълпите я приветстваха, където и да отидеше. На вечери, галаприеми и други тържествени случаи тя заслепяваше всички — от президенти до обикновени хора. Принцесата не изискваше никакво специално отношение, но независимо от това самото й присъствие, магическата й аура налагаха респект и внимание.

Цялата тази подкрепа и насърчение не успяваха да я направят по-самоуверена. В Кей Пи трябваше непрекъснато да й се вдъхва кураж. Принцесата обаче успяваше да запази вътрешните си сили и разчиташе, че ще й помогнат да си изгради увереност. Тя й беше нужна на 29 юни 1994 година, когато бе показан един силно очакван документален телевизионен филм за принц Чарлс, направен от журналиста Джонатан Димбълби в сътрудничество с принца. Книгата излезе след това. Филмът беше озаглавен „Принцът на Уелс“ и представляваше отговор, подпечатан с кралското одобрение, на книгата на Андрю Мортън от 1992 година. Подготвян беше в продължение на година и половина. Принцесата се бе натъкнала на кралския гняв заради отказа й да признае, че е сътрудничила на Мортън, а в същото време от канцеларията на принц Чарлс привикваха приятелите му да говорят за него, уж по случай двайсет и пет годишнината откакто бе станал принц на Уелс.

Джонатан Димбълби твърдеше по-късно, че принцът не е искал в книгата да има неща, които могат да засегнат принцесата. Принц Чарлс обаче призна по телевизията за изневярата си с Камила Паркър Боулс. Принцесата и представа нямаше, че той щеше да направи такова признание. Всички в Кей Пи се чудехме по какъв начин може да се направи такова нещо, без то да я нарани. Докато гледаше откъсите от филма в дните преди излъчването му, принцесата се безпокоеше какво ли ще има в самия него. Тя намери утеха и съвети при Лусия Флеша де Лима, Анабел Голдсмит, Сузи Касъм и херцогинята на Йорк, които дойдоха в Кей Пи да й изразят подкрепата си. В деня на излъчването на филма дойде решаваща подкрепа и от едно друго място двореца Сейнт Джеймс. Този следобед херцогинята на Кент — ярък пример на сърдечност и човещина, посети принцесата и я помоли да бъде силна.

— Как ще излизам и ще гледам хората? — питаше принцесата.

Само ако можеха да я чуят зле информираните циници, които я представяха като изпечена манипулаторка на медиите, готова на всичко, за да е по първите страници.

Вечерта, когато цяла Великобритания седна пред телевизорите, тя трябваше да изпълни отдавнашен ангажимент в галерията Сърпънтайн в Хайд Парк. Принцесата беше патрон на галерията, приятелка на председателя й лорд Палъмбоу и гост на новоназначения тогава председател на Съвета на изкуствата в Англия лорд Гаури. Тя се подготвяше за този си ангажимент с обтегнати докрай нерви, половината й съзнание заето с филма, другата половина — дали роклята, която е избрала, е подходяща за събитието. Пред галерията я чакаха телевизионните камери с едничката надежда да уловят някаква реакция на документалния филм на Димбълби.

Час преди времето за тръгване принцесата беше облечена и готова и ходеше напред-назад на площадката на първия етаж. В икономското помещение на долния етаж ушите ми долавяха всяко изскърцване на пода под краката й.

След това стъпките спряха.

— Пол, тук ли си?

С един скок взех долните стъпала и погледнах нагоре, където бе застанала принцесата, с ръце на хълбоците в официална синя вечерна рокля, прибрана с колан в талията, бели сатенени маншети и бяла якичка по врата.

— Харесва ли ти? — попита тя.

Отговорът ми не беше достатъчно спонтанен и ентусиазиран.

— Нея харесваш, нали? — ръцете й се смъкнаха от хълбоците.

Въпреки експертното дамско мнение на личните й камериерки, мъжкото мнение в двореца бе за нея изключително важно, както например в Пакистан и Чехословакия, когато искаше мнението на Мървин Уичърли или моето за това как да се облече. Искаше да добие представа как я възприемат. В Кей Пи беше нещо обичайно тя да се появи по средата на стълбите и да позира като манекенка с нова шапка или костюм.

— Какво ще кажете?

Или в нова рокля с обут наполовина чорапогащник.

— С чорапогащник или без?

Или единият крак с ниска обувка, другият — с висок ток.

— С токчета или не?

Веднъж по време на проба при дизайнера Жак Азагури принцесата стоеше с него в дневната, докато помощничката му, една дама на име Солан, подгъваше с карфици червената рокля, към която имаше подходящ шал от шифон.

— Красива е, нали, Пол? Жак много умее — каза тя, след като ме бе извикала.

Направо беше невъзможно да не й отговориш положително, когато принцесата се обличаше, за да впечатли. Но аз я бях предупредил:

— Ако искате честно мнение, питайте мен. Аз ще ви го дам. Ако не искате, не ме питайте.

Посещението й в галерията Сърпънтайн онази вечер бе повод за неблагоприятна откровеност от моя страна.

— Тази вечер е именно моментът, когато трябва да изглеждате по-добре от всякога. Съжалявам, но мисля, че не тази е роклята.

— Но аз нямам нищо друго, което да облека! — запротестира тя.

Изкачих с един скок и останалите стъпала и отидох заедно с принцесата в гардеробната й стая. Прехвърляхме закачалка след закачалка с вечерни рокли.

— Какво ще кажете за тази? — попитах, сочейки блестяща черна рокля.

Принцесата сбърчи нос.

— Не. Доста е стара.

След това, сред другите й черни рокли, открих една къса рокля за коктейл на дизайнерката Кристина Стамболиан. Принцесата я харесваше, но се съмняваше дали ще може да влезе в нея, защото се опасяваше, че непрекъснатите й занимания с фитнес са я направили широка в раменете.

— Няма как да разберем.

Тя излезе от стаята в тъмносиня рокля, държейки на закачалка, тази, която й бях предложил.

Върна се с рокля без рамене от черен копринен креп. Беше смайваща.

— Е, това е роклята — отсякох аз.

— Не смяташ ли, че е доста отворена? — попита тя, спускайки пръст по цепката.

— Идеална е — уверих я аз и отидохме при сейфа в спалнята й.

Тя извади огърлица от перли с голям овален сапфир, заобиколен от два реда диаманти — подарък от кралицата майка за годежа й.

Наближаваше вече време за тръгване, а тя още се въртеше на площадката.

— Защо ми е така притеснено? — чудеше се тя, дразнейки се от самата себе си.

Нужно беше да й се вдъхне малко увереност.

— Изглеждате фантастично. Ще ги побъркате.

— Ммм.

Не е за вярване, че тя не мислеше така.

Принцесата дълго беше репетирала пред мен как ще пристигне и как ще си тръгне:

— Пристигането и тръгването са най-важната част от всяко събитие.

Напомних й това непосредствено преди да тръгне. После добавих:

— Запомнете, когато пристигнете, крачете, изправете се. Когато се ръкувате, стискайте ръката, която са ви подали, и си повтаряйте: „Аз съм принцесата на Уелс“. Не забравяйте това.

Тя бързо пое въздух, което бе обичайно за нея.

— Тогава тръгваме, Пол.

Последвах я надолу по стълбите и през предния хол до вратата. Когато затварях след нея задната врата на колата, тя сияеше. Помахах с ръка, докато колата се отдалечаваше.

Гледах новините по телевизията късно тази вечер, които я показаха как пристига в топлата лятна вечер — слиза възторжено от колата, уверено се отправя към лорд Палъмбоу, здрависва се с него и се усмихва, сякаш на този свят нямаше нищо, което да я притеснява. Това стана една от най-прочутите снимки на принцесата и бе по първите страници на всички вестници на следващия ден „ВИЖТЕ Я“, писа „Дейли Мейл“. А Чарлс? „НЕГОДЕН ДА УПРАВЛЯВА“, биеше тревога вестникът.

Принцесата се върна в двореца, уведомена вече за онова, което бе казал принц Чарлс за изневярата си. Нямаше и следа от триумф. Тя мълчеше. Не поиска нищо за ядене. Нито за пиене. Прибра се направо в спалнята и изгаси всички лампи. С изключение на една.