Пол Бъръл
Кралска служба (5) (Най-скандалните разкрития за принцеса Даяна от нейния иконом)

3. Влюбената принцеса

— Загубила ли сте се? — попитах гостенката, която изглеждаше объркана. — Мога ли да ви помогна?

— Да, съжалявам. Бихте ли ми показал, ако обичате, как да се върна в стаята си? — отговори младата дама.

Тя стоеше малко пред мен, по средата на сумрачния коридор на приземния етаж на замъка Балморал, из който се беше лутала една съботна сутрин през септември 1980 година. Беше прекъснала забързаната ми крачка към стълбището за покоите на кралицата. Дамата четеше внимателно картичките с напечатани имена, които бяха пъхнати в месинговите рамки за табелки на всяка от вратите на стаите за гости. Познах я, защото я бях видял предната вечер, когато трябваше да взема куфара й от преддверието и да го отнеса до стаята й на първия етаж. Тук беше лесно да се загуби човек. Всеки коридор беше досущ като следващия, с абсолютно еднакви дървени врати, килими в зелено шотландско каре, копринени бежови тапети и еленови глави с рога, закачени по стените. В замъка беше тихо. Принц Чарлс беше заедно с Единбургския херцог, принц Андрю и принц Едуард на оглед за елени. Кралицата майка и принцеса Маргарет рядко се появяваха преди обед. Кралицата си беше в дневната.

По краткия път нагоре по стълбите младата дама продължаваше да се извинява. Тя се усмихваше неловко и каза:

— Толкова съжалявам за това. Трудно е да се оправиш в непозната къща от първия път.

Като наближихме стаята й, реших да я поокуража:

— Не се безпокойте. Нормално е. Ако се нуждаете от нещо друго, не се притеснявайте и се обърнете към мен. Хората, които работят тук, са любезни.

Тя ми благодари, влезе в стаята си, която беше с единично легло, и затвори вратата. На нея пишеше: „Лейди Даяна Спенсър“. Малко по-надолу в коридора беше следващата стая: „Негово Кралско Височество, принцът на Уелс“. При предишното си посещение през август лейди Даяна беше отседнала при сестра си Джейн, омъжена за сър Робърт Фелоус, помощник — личният секретар на кралицата, в тяхната вила на около два километра оттук. Беше второто й посещение в имението Балморал, но за пръв път отсядаше в замъка. За нея, като гостенка, се грижеше принц Чарлс заедно с някои свои приятели.

Полин Хилиър, камериерката, която се грижеше за коридора с детските помещения, влезе в стаята за персонала на приземния етаж, държейки високо закачалка с една обикновена дълга черна вечерна рокля. Аз пиех кафе.

Това е роклята на моята лейди. Донесла е само една рокля, а е тук за три вечери. Какво ще прави? — каза тя, загрижена за помощник детската учителка от Лондон.

Повечето дами, които идваха на гости тук, носеха със себе си повече от една вечерна рокля. Долу всички се питаха нямали да се почувства неудобно гостенката. Тя беше само на деветнайсет години, направо тийнейджърка, попаднала в кралска среда, където преобладаваха господата и дамите към трийсетте и четирийсетте.

Гост, който идваше за пръв път, можеше да се притесни от доста неща, дори и всичко да е наред с гардероба му. Отсядането в замъка можеше да се окаже отчайващо изпитание за всеки новодошъл — как да се обръща към членовете на кралското семейство; в колко часа да идва за чая и коктейлите; ще издържи ли теста за умение да води разговор на маса и дали ще бъде топло приет. Впоследствие се оказа, че великолепните топли вечери я спасиха от faux pas^[1]. Наложи се да облече роклята само веднъж на вечеря, защото другите две вечери имаше барбекю в дървената къщичка, купена като подарък от кралицата за Единбургския херцог по случай сребърната им сватба.

В очите на двора лейди Даяна беше просто една гостенка като другите, компания за трийсет и две годишния по това време принц Чарлс. Тя беше тиха, лесно се изчервяваше, но около нея нямаше нищо необичайно. Ако имаше нещо, което персоналът да е забелязал, то е, че беше красива, учтива, без никаква предвзетост и че гардеробът й не бе достатъчен за дама, която се движи с престолонаследника.

 

 

Придворните дами бяха огледали оскъдния гардероб на жената, известна на всички като „Лейди Ди“ и й поръчаха готови дрехи от един магазин в Лондон: яркосиня пола и сако без яка с бяла затворена блуза и обувки за този тоалет. Бъдещата принцеса нямаше никакви подходящи дрехи за специални случаи и нещо елегантно и по-строго бе преценено de rigeuer^[2] за 24 февруари 1981 година, когато в Бъкингамския дворец щеше да бъде направено официалното съобщение за годежа й с принц Чарлс.

На долния етаж гъмжеше от слухове, точно както и медиите бяха стигнали до истерия в догадките си. В лакейното, в помощните помещения и в кухните още отпреди Коледа се говореше: „Лейди Ди е“. Лейди Аманда Начбул беше предишната фаворитка. Тя беше внучка на лорд Маунтбатън — чичото на принц Чарлс, убит от бомба на ИРА. Но догадките за лейди Аманда се изпариха в момента, в който кралският бижутер Дейвид Томас посети двореца в седмицата преди годежа. Беше забелязан с малко куфарче и официално бе обявено, че в него имало колекция от пръстени с печати за принц Андрю — да си избере един като подарък за двайсет и първия си рожден ден. Малцина в двора вярваха на тази история, защото всичко изглеждаше много тайнствено, а клюката набираше скорост. Дейвид Томас, който поддържаше кралските бижута в Залата с бижутата в Тауър, беше всъщност донесъл дамски пръстени, строго инструктиран да няма рубини и смарагди. Колекция от диаманти и сапфири бяха поставени на една табла да ги разгледа първо кралицата, колкото и странно да е това. След като монархът беше направила своя избор, принцът на Уелс също даде одобрението си. Лейди Даяна щеше да даде мнението си едва след това. Бъдещата булка прие избора, който вече бе направен вместо нея, защото не искаше да изглежда груба и неблагодарна. По-късно тя ми каза:

— Никога не бих си избрала толкова безвкусно нещо. Ако имам възможност отново да избирам, ще е нещо елегантно и семпло.

В деня, в който тайната се разбра, никой долу още нямаше представа какво точно предстоеше да бъде съобщено. Сутринта започна нормално — в девет сервирах на кралицата закуска. След това тя промени строгия график.

— Ще имаме чай в четири — заяви тя, измествайки програмата си с един час напред. — Ще бъдем четирима — Негово кралско височество, Единбургският херцог, принцът на Уелс и лейди Даяна Спенсър.

Тя трябваше да ми каже това, защото за мен беше важно да знам за колко души да сервирам, а също така — дали са дами или господа. Дамите пият в малки чаши. Господата — в големи чаши за закуска. Разбрах, че годежът е предстоящ — програмата бе променена с кратко предизвестие и за пръв път лейди Даяна щеше да пие чай с кралицата.

В този смисъл аз бях сред първите във Великобритания, които научиха новината и бях изпълнен с вълнение. След като сервирах масата, умишлено се позавъртях в покоите на кралицата, за да мерна щастливата двойка. Принц Чарлс и лейди Даяна се усмихваха, когато минаха край мен хванати за ръце, и изчезнаха в дневната на кралицата. После се преместиха в трапезарията.

Пажът на кралицата Джон Тейлър влезе вътре и постави върху масата чиния с топли кифлички. Не можех да се въздържа да не надзърна през пролуката от пантите на вратата. Лейди Даяна в нов син тоалет, седна с бъдещите си свекър и свекърва изпъната като стрела. Изглеждаше изплашена до смърт. Когато вдигах масата, забелязах, че не беше докоснала кифличките, нито беше пила чай. По-късно щях да науча, че тя пие само кафе. Нищо чудно, че беше толкова притеснена — чаят с кралицата бе последван от публично представяне пред световните медии с внимателно обмислено съобщение. Принцът и неговата годеница трябваше да излязат от Церемониалната зала — централната зала в задната част на приземния етаж, да слязат по стръмните каменни стълби и да излязат на моравата, където се бяха струпали вече куп камери, микрофони, репортери и фотографи.

Имах десет свободни минути и се бях приготвил да наблюдавам историческия момент от Залата за аудиенции на първия етаж, но не бях предвидил, че кралицата може да осуети плана ми.

— Пол, би ли завел кучетата до Кралската ограда (широка ограда от растителност) и около задната част на езерото? Така ще е най-спокойно — инструктира ме тя.

Коргитата сигурно никога не бяха водени или разхождани толкова бързо, защото аз бях твърдо решил да не пропусна събитието. С деветте навързани коргита се спуснах към отдалечената страна на езерото съвсем навреме, за да видя как принц Чарлс и лейди Даяна слизат по онези стълби.

От удобната си позиция наблюдавах историята в миниатюра: трябваше ми бинокъл, за да мога да видя ясно как двете фигури излизат долу на моравата, а след това застават за интервюта пред непрекъснато проблясващите светкавици.

 

 

— Видя ли я? Седи там съвсем сама — ми каза Марк Симпсън късно една вечер. Той дискретно бе проверил къде е лейди Даяна Спенсър, която след годежа се бе преместила в Бъкингамския дворец. Марк не преставаше да изпитва съжаление към новата дама в двореца.

— Хайде да излезем и да й вземем нещо от Макдоналдс — предложи той, изпълнен с милост.

 

 

Лейди Даяна Спенсър беше сама в стаята си. Принц Чарлс беше на едномесечно пътуване до Австралия. Неговата годеница, свикнала да живее в апартамент в Лондон заедно с приятелки, оставаше часове наред съвсем сама в най-грандиозната сграда в столицата. Марк ми беше съсед по стая в коридора на пажовете. Той беше също така помощник-лакей в детския кралски коридор, в който принцовете Андрю и Едуард имаха стаи още от детството си. В същия коридор беше даден апартамент и на годеницата на брат им, състоящ се от спалня, баня и към тях кухня и помощни помещения. Тя се беше пренесла да живее в двореца през петте месеца до сватбата през юли. Ергенският апартамент на принц Чарлс беше на същия етаж, но далеч от детския коридор. Покоите му обхващаха едно цяло крило и се състояха от спалня, баня, гардеробна, дневна и трапезария. Лейди Даяна, която се нуждаеше от приятелско лице в най-самотните си часове, скоро разбра, че могат да се намерят и други хора като винаги любезния и внимателен Марк Симпсън. Тя имаше от самото начало приятели, които се грижеха за нея. Поне на долния етаж.

Марк се уморяваше след задълженията си през деня, но не можеше да понесе да я гледа толкова изолирана.

— Можем да направим малък пикник и да я поразведрим. Хайде, нека отидем до Макдоналдс — настояваше Марк.

Аз се притеснявах. Ами ако кралицата разбере? Ами ако лейди Даяна каже на принц Чарлс? Какво ще стане, ако управителят на двора ни види? Не влизаше в задълженията ни да правим компания и импровизирани почерпки на бъдещата принцеса на Уелс. Тя обитаваше кралските покои и ние нямахме място там, камо ли пък да я забавляваме.

Увещавах го да бъдем предпазливи:

— Не знам, Марк. Трябва да внимаваме. Какво ще стане, ако ни хванат? Ще ни отрежат главите.

Не познавах дамата, за която той се беше загрижил. Той я знаеше много по-добре от мен, защото беше всеки ден в контакт с нея. А което беше по-важно, аз бях лакей на кралицата, и то едва от две години на този прекрасен пост.

— Хайде, Пол. Ще е благодарна за компанията.

Марк си грабна палтото и се отправи към вратата.

Той успя да ме убеди въпреки здравия ми разум и ние отидохме на Виктория стрийт и купихме три Биг Мака. Аз носех моята торбичка. Марк държеше своята, в която беше неговият Биг Мак и още един за дамата. Върнахме се през страничния вход, все едно че са ни пратили да изпълним поръчка за горния етаж. От прислугата винаги ходеха за сандвичи и затова нямаше нищо необичайно в това, че и ние бяхме отишли.

Много се страхувах и не отидох с Марк при лейди Даяна, а и не знаех как ще реагира тя като види лице, което е срещала веднъж в коридор в Балморал, но най-често е виждала зад кралицата.

— Ти върви, Марк — казах аз и той тръгна.

И през ум не ми беше минало, че ще се върне, но след като отнесе двата Мака той се върна да ме вземе. Преди това бе проверил дали теренът е чист.

— Хайде де, идвай — подкани ме той.

Прекосихме коридора като някакви непослушни ученици. Без униформи. В главата ми се стрелна едно предупреждение още от времето, когато ме обучаваха: „Никога не трябва да бъдете виждани в кралските коридори в цивилни дрехи“. Това, което правех, беше направо кощунство и пълна глупост, но бях заинтригуван от лейди Даяна, която изглеждаше толкова приветлива при първата ни среща, и се доверих на Марк. Вървях точно зад него. По червения килим. Отминахме вратите на принцовете Андрю и Едуард. И стигнахме до една леко открехната врата, която отвеждаше в кухненско помещение, а то бе свързано със спалнята на лейди Даяна.

И ето я нея там, вече нагънала големия Мак. Тя се смя много и беше толкова приветлива и земна. Непрекъснато повтаряше колко грижлив е Марк и колко е благодарна за тази неочаквана изненада. Нашата компания може и да е била неочаквана за нея, но не по-малко изненадваща за мен беше нейната непринуденост и сърдечност. Марк често ми бе казвал колко нормално изглежда тя. Макар че съществуваше една линия на респект, която не можеше да се прекрачи, нямаше никаква бариера в общуването ни. Сякаш се бяхме събрали на приказка в нечия кухня. Ако не се притеснявах толкова много, че се намирам на това място, може би повече щях да мога да оценя очарованието й, но това, което правехме, беше много по-лошо от опасността да бъдем хванати в дамското крило на прислугата. След около десет минути си тръгнахме. Никога излизането от кралските покои не е представлявало по-голямо облекчение за мен.

— Виждаш ли? Тя е като нас — каза Марк, докато бързахме да се приберем по коридора.

Аз никога повече не поех такъв риск в двореца, но не и Марк. Той буквално стана неин компаньон след работното си време и веднъж неизбежното се случи. Беше хванат от смаяния принц Чарлс да седи на края на леглото в спалнята й. Марк се върна в коридора на пажовете абсолютно смазан. Лейди Даяна била с нощница и никак не било прилично той да е там, макар че между тях нямало абсолютно нищо. Постъпката му бе преценена като лоша, но за щастие не го сполетяха особено големи неприятности.

Скоро след това той получи снимка на бъдещата кралска булка, изрязана от вестник. Тя беше надписана с черен маркер: „На Марк, с любов от Даяна“. Подозирам, че това е била първата снимка с автограф, която тя е дала.

Лейди Даяна прекарваше самотно месеците преди сватбата. Не се осмеляваше да излезе навън заради особено силния интерес на медиите. За нея преместването й трябва да е било като преселване в кметството. Бъкингамският дворец изглежда много сложен лабиринт за човек отвън — лабиринт от взаимносвързани коридори и стаи. Никой не се бе погрижил да я разведе или да й даде книги и карти с разположението на помещенията. Само с едно погрешно свиване по коридора можеше неканен да се озовеш на коктейл или на официален прием. Никой не знаеше кой или какво се намира зад следващия завой. Някоя затворена врата можеше да те отведе на частна среща. Това не беше нито уютно, нито лесно място за който и да било новодошъл — от тези, които щяха да се женят за членове на кралското семейство, до старателната до педантичност прислуга. В помещенията за персонала поне имаше другарство, закачки и едно миниобщество, което правеше живота по-поносим. Лейди Даяна нямаше своя среда, на която да разчита. Стоеше до късно и пишеше писма на приятелите си. А когато принцът го нямаше, тя се осмеляваше да търси компанията на кралицата. Веднъж седмично иззвъняваше телефонът в покоите на кралицата.

— Ще обядва ли днес кралицата сама? — питаше тя с тих, почти плах глас.

Ако кралицата нямаше планиран ангажимент, един от нас я питаше: Ваше Величество, лейди Даяна се интересува дали ще вечеряте сама довечера?

— О, поканете я да дойде при мен — казваше кралицата. — Вечерята ще бъде в осем.

Тя не й отказа нито веднъж. Но лейди Даяна се чувстваше неудобно, че за да общува с бъдещата си свекърва, трябваше да мине през пажове и лакеи. Това затормозяваше нейната непосредственост и вечерите протичаха доста официално.

Тя правеше това веднъж седмично. Обикновено предпочиташе бързата вечеря в стаята си, където можеше да седне, както си иска и да си почива.

Лейди Даяна истински обичаше кралицата. Спомням си, че редовно се появяваше в нейните покои с мокра от плуване коса.

— Сама ли е кралицата? — питаше тя.

След това почукваше на вратата и влизаше в дневната, оживена и сияеща.

— Добро утро, Ваше Величество.

Това винаги предизвикваше усмивка на лицето на кралицата, защото лейди Даяна беше толкова жизнерадостна. След като се омъжи, тя повече не наричаше кралицата Ваше Величество. Бяха я инструктирали в частни разговори да й казва „мама“, а на принц Филип — „татко“.

Кралицата беше винаги много любезна с нея, макар че рядко се отклоняваше от програмата си, за да види дали бъдещата й снаха се чувства добре. Приспособимостта и силата на характера се смятат за част от задълженията и самата кралица е трябвало да усвоява суровия протокол и да свиква с изолираността на дворцовия живот по време на детството си. Предполагаше се, че тъй като лейди Даяна произлиза от аристокрацията и е свикнала да живее в големи къщи с прислуга, ще се справи с промяната. Но щом като става дума за предположение, необходимо беше да се окаже и помощ. Това, което липсваше на лейди Даяна, беше желязната воля на кралицата. Тя беше по душа народен човек и не успя изцяло да схване напълно различния начин на живот в двореца. За нея той беше чужд, странен и лишен от приятели. За нещастие кралицата я остави да се оправя сама, но тя постъпи така, защото вярваше, че ще се справи. Кралицата бе възприела принципа: „Ако й трябвам, знае къде съм“. Монархът вярваше в нея, независимо че бъдещата принцеса на Уелс не споделяше същото чувство.

Измъчваше я болката от раздялата с предишния й живот, с апартамента й в Лондон и с децата в детската градина. Когато един ден отишла да види децата, малчуганите, които тя обожаваше, я дърпали за ръкавите и питали: „Къде беше?“ и „Кога ще се върнеш?“. За нея срещата била много мъчителна и си тръгнала почти разплакана.

 

 

Не по-леко й станало, когато отишла да прибере по-ценните неща от стария си апартамент на Колхърн Корт номер 60, където беше живяла с приятелки. Била сама с мислите си в пълния със спомени апартамент, докато чистела с прахосмукачката и бършела мебелите. Когато затворила вратата след себе си, й се приискало да заплаче, разказваше по-късно.

Но дълбоко в себе си изпитваше вълнение и знаеше, че трябва да бъде силна. Опитваше се да върши разни неща, за да преодолее скуката. Съсредоточила беше вниманието си върху сватбата. Дизайнерите, натоварени да й ушият булчинската рокля — Дейвид и Елизабет Емануел, редовно я посещаваха в стаята й за консултации и проби. При всяка от пробите се налагаше талията по малко да се стеснява, защото тя беше на диета преди големия ден.

Лейди Даяна вземаше уроци по танци и балет в Тронната зала, където танцуваше по трико. Там, върху подиум със стъпала в единия край на залата, стояха два трона с широки облегалки под тъмночервен балдахин със златни пискюли, който се спускаше във формата на „W“ от украсена златна рамка. Стените бяха покрити с пурпурна коприна в по-лек нюанс, с малко по-тъмни, почти сливащи се с общия фон ромбоидни шарки.

Тапицираните церемониални столове, с позлатени странични облегалки и крака, стояха един до друг. На тъмночервените им гърбове със златна нишки бе избродирано „EIIR“^[3] — на единия и „Р“^[4] — на другия. Тронът на кралицата беше три сантиметра по-висок от този на Единбургския херцог, както по традиция се полага за монарха. Лейди Даяна не може да не е била наясно с изключително привилегированата си позиция.

Лейди Даяна беше и запалена плувкиня и подобно на принцеса Маргарет почти всяка сутрин ходеше в облицования с бели и сини плочки плувен басейн, който имаше трамплин. Единственият достъп до плувния басейн беше по коридора край Белгийския апартамент, където всеки ден тя се сблъскваше с камериерката Марая Косгроув. Учтивостите, които си разменяха, прерастваха понякога в кратки разговори, които впоследствие станаха дълги женски бъбрения за живота в двореца. И двете бяха приказливи. Марая се държеше естествено и лейди Даяна скоро намери в нейно лице сърдечен и отзивчив съюзник, какъвто имаше и в лицето на Марк Симпсън.

Лейди Даяна срещна приятелско отношение от страна на прислугата. Тя се вписваше в живота на долния етаж далеч по-добре, отколкото на горните, и може би това имаше нещо общо с факта, че членовете на семейство Спенсър познаваха и живота на слугата, и живота на аристократа. Бабата на лейди Даяна — Рут, лейди Фърмой, беше близка приятелка на кралицата майка и е била компаньонка на кралицата. Баща й, граф Спенсър е бил някога офицер, завеждащ кралските конюшни на крал Джордж VI. В оживлението, което цареше на долния етаж, бъдещата принцеса намери весели закачки и добра компания.

Докато по червените килими на горните коридори тя вървеше предпазливо, внимавайки непрекъснато да не свие някъде, където не трябва, по плочките на долния етаж се чувстваше свободна да ходи навсякъде. Тя често сядаше с йомана в помещението със среброто Виктор Флечър — остроумен йоркширец, който винаги беше захапал едната дръжка на черните рамки на очилата си, сякаш беше лула. Той знаеше всичко за кралската служба и за предаността към нея и предаваше познанията си на очарованата си слушателка, която се отнасяше към него с респект и го наричаше мистър Флечър. Виктор Флечър много се радваше, че тя проявява такъв интерес към работата му. Лейди Даяна ходеше в кралската сладкарна, където главният сладкар Робърт Пайн — висок, красив мъж с гъста черна коса и мустаци, чийто остър ум и духовитост, поднесена с акцента на Девън, я караха да прихва от смях. Черпеше я с топки домашен сладолед и пудинг. После се вмъкваше в кафеджийницата и сядаше с главната прислужница Ан Гарднър, чието спретнато до педантичност облекло предизвикваше смях, от който бяха тръгнали много вицове. Даяна ги слушаше с удоволствие, докато поглъщаше купи с корнфлейкс.

Надникваше и в пералнята да побъбри с момичето, което се трудеше над прането, или пък отиваше в кухнята и оставаше при главния готвач Мървин Уичърли — набит, мускулест мъж, много запален по бодибилдинг. Той си казваше нещата направо и много я разсмиваше. Тя харесваше нежната му природа, прикрита от шумния му нрав. Уичърли скоро стана един от любимците й. Ивлин Дагли — камериерка в детския коридор, също й беше верен съюзник. Заедно с Марк Симпсън тя беше едно от първите приятелски лица, които лейди Даяна срещна. Ивлин — стеснителна, прилежна и така пристрастена към работата си, както и към хокея, правеше всичко възможно стаята й да бъде колкото се може по-удобна и пое грижата за непрекъснато увеличаващия й се гардероб.

Лейди Даяна се сприятели с много хора долу, дори с дворцовия стюард Сирил Дикман. Тъй като беше шеф, можеше да се очаква, че ще бъде резервиран, но всъщност той беше общителен и отзивчив. В него имаше нещо бащинско и никой по-добре от него не разбираше трудностите на тежкия преходен период, през който тя трябваше да премине. Сирил Дикман беше източник на не и какви познания, свързани с двореца и нещо като ходещ наръчник по традиции, етикет и протокол. Тя никога не забрави неговата любезност и времето, което й отделяше в онези първи дни. През следващите години в Балморал тя търсеше г-н Дикман, който бе прочут танцьор, за фокстрот или валс на бала на слугите. Толкова непринудена беше лейди Даяна с персонала, че започна да броди сама и да кръстосва горните коридори, за да търси прислугата, докато те си изпълняваха задълженията — да си поговори с тях или да прояви съчувствие. Това беше в разрез с възприетия протокол и някои от прислугата предпочитаха да фамилиарничат с нея само на долния етаж, но не й го казваха.

Макар че имаше съюзници в „машинното отделение“ на кралския двор, лейди Даяна не си спечели всеобщо одобрение. Сред слугите имаше хора, които много държаха на традицията. На някои стари служители в двореца никак не им беше приятно тази млада дама „да нахълтва“ в техния свят. В някои среди силно бе застъпено мнението, че тя „трябва да си знае мястото и да си стои горе“. Една жена, която бе работила в двореца четирийсет години, не можеше да повярва на дързостта на лейди Даяна да отваря шкафове и си взима сама бисквити. Това е върхът на лошите маниери, казваше възмутената жена. А един готвач дори я спря, когато тя искаше да влезе в кухнята:

— Не трябва да идвате тук долу в кухнята — каза й той остро.

Лейди Даяна, която беше свикнала на приятелско отношение долу, се завъртя и избяга горе.

По-голямата част от персонала, особено по-младите, я приеха обаче в обятията си и си затваряха очите за така нареченото нарушаване на протокола. Наричаха я „дъх свеж въздух отгоре“.

Това, което малцина разбираха по онова време, беше, че тя изпълняваше и нещо като разузнавателна мисия — проверяваше и подбираше бъдещия екип, който щеше да управлява двете нови къщи на принца и принцесата на Уелс — провинциалното им убежище Хайгроув в Глостършър и жилището им в двореца Кенсингтън в Лондон. Принц Чарлс беше купил Хайгроув през 1980 година — една година преди да се сгоди. Това беше триетажна джорджианска провинциална къща с имение. Разположението й в Котсуолдс я правеше удобна за много неща. Беше на около 13 километра от Гатком Парк и принцеса Ана, близо до Боуфорт Хънт и на късо разстояние с кола от имението Боулхайд — домът на подполковник Андрю Паркър Боулс и съпругата му Камила.

 

 

Широко засмяна, принцесата на Уелс се носеше по червения килим с грациозността на балерина, хванала в едната си ръка кремави копринени пантофки, а около другата бе навит част от осемметровия й шлейф. В този един-единствен миг и деня на сватбата си, на която имаше толкова много помпозност и зрелищност, тя беше своето истинско аз, освободена от ограниченията на протокола. Само няколко минути преди това на този ден, 29 юли 1981 година, светът я видя да целува своя принц на балкона на Бъкингамския дворец.

Препускащата по коридора булка ме изненада. Стоях сам в аленочервената си ливрея, небрежно облегнат на стената в коридора на кралицата, чудейки се кога Нейно Величество ще се върне в покоите си — сигнал, че сватбарите са тръгнали от Централната зала, от която се излиза на балкона, към картинната галерия със стъкления таван в задната част на двореца, където всички щяха да се съберат за сватбената гощавка.

Новата принцеса, заобиколена от талази коприна с цвета на слонова кост, с воал, който се стелеше зад нея, тичаше така, сякаш червеният килим й беше изцяло на разположение. От едната страна на коридора се издигаха високи до тавана френски прозорци, които гледаха към правоъгълния вътрешен двор. Тя танцуваше по широките слънчеви петна върху килима, а слънцето хвърляше отблясъци върху диадемата на семейство Спенсър. Принцесата беше изпълнена с увереност, преливаше от живот. Изглеждаше толкова щастлива и лъчезарна. Знаех, че трябва да запомня този образ до края на живота си, но се почувствах неудобно да не я притесня и затова не исках да ме улови, че се взирам в нея. Отдръпнах се в апартамента на кралицата и затворих вратата.

Именно в нейната дневна наблюдавах заедно с още 750 милиона телевизионни зрители как лейди Даяна се превърна в принцесата на Уелс. Бях седнал с кръстосани крака на килима пред телевизора на монарха, заобиколен от коргитата. Не беше позволено да се гледат кралските телевизори, но на този ден поне знаех, че кралицата нямаше да има нищо против.

Както и цялата нация, лакеят на кралицата — т.е. аз, бях хипнотизиран от видяното през този ден: огромните тълпи; лейди Даяна, махаща с ръка заедно с баща си граф Спенсър в стъклената карета на път за катедралата Сейнт Пол; булчинският шлейф, покрил червения килим на пътеката в църквата; принцът и принцесата на Уелс се появяват на стъпалата на катедралата. Моето задължение беше да остана в двореца за сватбения обяд в Балната зала, която беше до Картинната галерия, и от телевизията разбирах докъде е стигнала церемонията, макар че половината ми време отиде да търся с поглед другия лакей Пол Уайбру, който имаше късмета да участва в кралското шествие — той бе зад Нейно Величество и Единбургския херцог на откритото ландо.

Когато младоженците се появиха във вътрешния двор, аз продължавах да стоя залепен за телевизора. На екрана наблюдавах принца и принцесата на Уелс как излизат на балкона и чувах екзалтираните възгласи на огромната тълпа отвън. Хукнах нагоре към стаята си на най-горния етаж, която гледаше към паметника на Виктория и Мел, и коленичих на дългия перваз на прозореца. И докато хиляди хора снимаха златната двойка отвън, аз направих една снимка отвътре на огромната тълпа навън, после се спуснах обратно долу.

Това бяха същите хора, които ме държаха цяла нощ буден преди сватбата с песните си „Бог да благослови принца на Уелс“ и „Бог да пази кралицата“ — празнична атмосфера бе обхванала цялата страна, екзалтация, която продължи цяла седмица.

Два дни преди сватбата в Бъкингамския дворец имаше прием, вечеря и бал за почти хиляда гости. Поканени бяха короновани глави от Европа, посланици, върховни комисари, архиепископи и епископи, министри от сегашното и минали правителства, както сегашният и бивши министър-председатели. Всички зали за приеми на двореца бяха заети. Аз бях разпределен в Тронната зала и заедно с един старши паж обслужвах кръгла маса за десет гости, сред които бяха принцът на Уелс и все още по това време лейди Даяна, принцеса Грейс на Монако, придружавана от сина си принц Албърт. Не бях виждал такава красавица, като принцеса Грейс — легендарната актриса, позната на света като Грейс Кели, която се беше омъжила за принца на Монако Рение. Тази вечер тя засенчи дори бъдещата булка, а короната й бе не по-малко великолепна от тази на кралицата.

Лейди Даяна беше пленена. Между двете дами веднага се създаде близост и до танците непрекъснато си говореха. В лицето на принцеса Грейс лейди Даяна видя пример за подражание и вдъхновение — също външно лице, като нея, омъжила се в кралско семейство; филмова звезда, свикнала да е в центъра на вниманието на медиите; жена, влязла в кралско семейство, където любовта е подвластна на дълга. Тя искаше от принцеса Грейс съвети и напътствия. „Всичко ще бъде наред“, й казала бившата актриса. „Ще става псе по-лошо, но ти ще се научиш да се справяш.“

През цялото сватбено тържество много внимавах да не настъпя роклята на принцесата, която се разстилаше навсякъде. Сервирах на най-главната маса, на която седяха булката и младоженецът, родителите на двамата, шаферки, пажове, принц Андрю и принц Едуард.

Церемонията и протоколът бяха укротили изблика на радост у принцесата, който я караше преди това да тича по коридора. Принцесата беше тиха, повече слушаше разговора, отколкото самата тя говореше. Тя почти не докосваше храната. Много години по-късно ми каза:

— Стомахът ми се бе свил на топка. Бях много напрегната.

Поне на този ден тя виждаше бляскаво бъдеще пред себе си. Това, за което толкова много бе мечтала, беше щастлив брак с принц Чарлс. Принцесата не просто го обичаше — тя го обожаваше.

В живота си по-нататък принцесата имаше едно желание — някой, който знаеше истината, да разкаже за любовта й към принц Чарлс. Тя усещаше, че в обществеността се създава погрешно впечатление за отношенията им. Книга след книга и статия след статия изопачаваха историята, като направо изличаваха щастието и истинската любов, които съществуваха в ранния период на брака им. Може да се каже, че принцесата е донякъде отговорна за част от това изопачаване, когато сътрудничеше на журналиста Андрю Мортън за публикуването през юни 1992 година на книгата му „Даяна, нейната истинска история“, която бе прередактирана след смъртта й. В нея той твърди, че е като автобиография на принцесата, от която човек научава самата истина за нея. Това изобщо не беше вярно. Ако един ден принцесата решеше да напише мемоарите си, щеше да изтрие невярната представа за безкрайно нещастие, което според книгата било започнало още в първия ден след сватбата й. Ако по-късно бе записано истинското й мнение, пречупено през натрупания опит, а не през 1992 година, когато тя бе надала емоционален вик за помощ, светът щеше да получи една различна картина за основите на този брак. Истинската любов, защото тя съществуваше и от двете страни, издържа периода на трудното приспособяване в първите години. Изобщо не може да се каже, че принц Чарлс отблъскваше принцесата, напротив, той правеше всичко възможно да разбере съпругата си и да прояви търпение към променливото й настроение, предизвикано от булимията, от която тя по-късно призна, че е страдала. Всъщност любовта на принцесата към съпруга й никога не изчезна напълно. Когато след 1985 година между тях се появиха непреодолими различия, пукнатината се превърна в бездна. Огорчението стана повод за размяна на нападки между двама души, които не разбираха от какво се нуждае другият, но „война между двамата Уелсци“ не е имало — за войните е нужна омраза, а между тях омраза нямаше. Ако е имало война, тя се водеше над главите им, от лагерите на двамата, от канцелариите им и свръхпокровителстващите ги съветници.

Трябва да стане ясно, че принцесата посредством свои приятели, сътрудничеше на Андрю Мортън в момент, когато бракът й се разпадаше, когато беше емоционално объркана, когато скърбеше за обичания си баща, граф Спенсър и когато приятелите на принц Чарлс говореха против нея и тя почувства, че срещу нея има атака. По-късно тя обясняваше: „Сякаш всички около мен бяха с по шест чифта очи вместо един, следяха ме зорко и ме обсъждаха през цялото време“. Беше гневна, огорчена и сътрудничеше на Мортън във време, когато беше най-уязвима.

Публикуването на книгата получи желания ефект. Тя вече не се чувстваше сама, защото хората във Великобритания научиха истината, както и защо не се бяха родили повече деца в семейството.

Всички започнаха да ме разбират по-добре. Книгата освободи и Чарлс, и мен, защото нямаше нужда повече да се преструваме, независимо че той страшно ми се разсърди — каза тя.

Това беше обаче класически случай на прибързано действие и последвано дълго разкаяние. След като книгата излезе, тя видя, че отчаяното й желание да бъде чута беше създало погрешна представа за принц Чарлс и бе изтрило хубавото време, което бяха прекарали заедно. Сбъркала беше, че бе щракнала снимката в пристъп на гняв, призна тя по-късно.

По тази причина написаното през 1992 година не може да се приеме за добронамерено свидетелство, което тя би дала и през 1997 година, независимо, че Мортън твърди това. Тя искаше да каже повече. Това, което разказвам тук, с помощта на кореспонденция от много стар приятел, разкрива неизречените истини, за да бъде балансирана картината.

 

 

По време на медения си месец принцът и принцесата на Уелс плаваха из Средиземно море на борда на кралската яхта „Британия“ и принцесата сияеше в блаженство, а не както някои други пишат, че била отхвърлена от мъжа, когото толкова влюбено наричала „съпруже“. На една своя близка приятелка тя писала от яхтата:

Не бих могла да съм по-щастлива. Не можеш да си представиш колко ми е приятно и колко чудесно се чувствам.

Пътешествието с „Британия“ ни разглези страшно много — през по-голямата част от времето се кикотим и си играем. Брачният живот много ми допада и обожавам да имам някого, за когото да се грижа и да глезя. Това е най-хубавото нещо, което ми се е случило досега. Аз съм най-щастливата жена на света.

На яхтата те за пръв път успели да гледат видеозаписа от сватбата си. Пускали си го безброй пъти. Съпругът и съпругата припадали от смях заради грешката на принцесата на олтара, когато, повтаряйки брачната клетва объркала реда с имената на Чарлс. Толкова били щастливи, че седейки прегърнати, се разплакали като наблюдавали церемонията.

Ето какво пише принцесата на своята приятелка:

„Буквално роним сълзи всеки път, когато гледаме видеото със сватбата. Представям си как след десет години някой от малките Уелс ще каже: «Защо каза на татко „Филип“?». Е, нещо, което някога ще стане.“

За разлика от другите булки, принцесата нямаше да се върне към предишния си живот в лондонската детска градина. Предстояха й невероятни усилия да се приспособи към новия живот, каквито малцина от нас могат да си представят. С появата на булимията емоциите й, а впоследствие и настроенията й, започнаха да се променят. Не мога да разбера защо хората бяха толкова изненадани, като се има предвид с какви трудности е трябвало да се справи. Истината е, че ако не беше принц Чарлс, принцесата изобщо нямаше да се пребори. Тя знаеше това. Той разбираше трудностите, които тя трябваше да преодолее, за да свикне, и за дистанциран и неразбиращ настроенията й съпруг, какъвто се твърди, че е бил, той прекрасно успяваше да поддържа духа й. Принцесата пише: „Преодолях тези депресии единствено благодарение на Чарлс, с неговото търпение и доброта. Само като си помисля колко уморена и нещастна се чувствах, което беше несправедливо спрямо него“.

От яхтата височайшата двойка се отправи към Балморал. Слугите в имението били толкова доволни от този факт, че намерили отнякъде една открита двуколка и я покрили отвътре с пурпурен вълнен плат. С нея посрещнали принца и принцесата на предната порта. Те се качили, но щели да си умрат от смях от абсурда, че по височинката до вратите на замъка ги теглели слуги, градинари и коняри. Принцесата дошла със сто и шейсет манго — подарък от президента на Египет Садат, който им гостувал на борда на яхтата.

В романтичната обстановка на замъка Балморал принц Чарлс й четял, а тя шиела гоблени. Държали се за ръце, докато се разхождали по хълмовете. Тя с нетърпение чакала барбекютата в топлите летни вечери в дървената къщичка в имението. Принцесата дори успяла за пръв път в живота си за един ден да прочете цяла книга. Харесало й също така изненадващото посещение на бившата й съквартирантка Каролин Прайд, по-късно Бартоломю, която пристигнала в замъка като гостенка на принц Андрю. Принцесата била преизпълнена с радост, че и с Андрю, и с Каролин можела да си побъбри и да се отмори, защото й били връстници.

Може да е вярно, че по това време принцесата открила, че Чарлс носел копчета за ръкавели, представляващи две преплетени „С“^[5] — подарък от Камила. Тя му поискала обяснение, но това не помрачило щастието й. Отговорила му в свой стил по единствения начин, който й бил известен — да са квит. На листовете за писма в Хайгроув и в Кенсингтън долната извивка на буквата C преминаваше в D под логото на короната. Принцесата смяташе, че това символизира спокоен брачен живот, който ще продължи завинаги. Тя купи и едно украшение — два гълъба, сгушени един в друг.

Беше време за чай в Балморал. Принцесата се появи в предния хол с кръв на лицето. Беше с ботуши, сако от туид и голф. Аз не успях да реагирам, когато тя мина покрай бялата мраморна статуя на принц Албърт. Беше прекарала деня на лов с принц Чарлс, един слуга и още няколко души и се върна с нещо като бойна татуировка на лицето. Беше преминала през кралската церемония по въвеждане на ловците дебютанти, след като бе простреляла първото животно. Още докато била на поляната в планината, коремът на елена бил разпран и с кръвта му намазали бузите й. Беше официално посветена. Метнали мъртвия елен на едно пони и го изпратили по войник в замъка. Главата му беше отрязана, рогата — свалени, а трупът бе закачен в килера за дивеч край редовете с бекасини, фазани и яребици, които щяха да бъдат приготвени за кралската трапеза.

Принцесата много обичаше да ходи в шотландските планини, но за разлика от семейство Уиндзор не си падаше по кървавите спортове. Ходеше на лов, за да достави удоволствие на принца. Знаеше и приемаше факта, че ловът, както и риболовът, са неразделна част от живота в Балморал и са важни за принца. Някои разказваха, че тя се цупела през цялото време на медения месец и не направила никакъв опит да се приобщи към начина на живот в имението. Истината е, че тя правеше всичко възможно да участва в кралските занимания.

Дори две години след сватбата тя обичаше да бъде там заради съпруга си. Принцесата беше писала на една приятелка през 1983 година: „Знам, че човек трябва да полага усилия, затова отивам да гледам поло… втори пореден ден. С много по-голямо удоволствие бих поспала, но Чарлс много се радва, когато съм с него на поло. Сигурна съм, че иска да се покаже“. Принцът от своя страна също правеше отстъпки. Той знаеше, че принцесата предпочита Лондон пред провинцията и заради нея променяше установените си навици. Принцесата сигурно не е вярвала на очите си, когато понякога в неделя се е събуждала със съпруга си в двореца Кенсингтън, а не в Хайгроув. И двамата правеха отстъпки.

Принц Чарлс беше най-щастлив, когато ходеше на лов в Балморал. След солидна шотландска закуска, включваща каша, пушена херинга и кеджъри^[6], ловците и викачите натоварваха кучетата, пушките и мунициите на ландроувърите и се отправяха към мястото за лов, което предварително се набелязваше. Всеки си вземаше, преди да тръгне от кулата в единия край на замъка непромокаема чанта, в която задължително имаше бап^[7], пълнен с месо, студени агнешки котлети, плодове и пудинг със сливи, загърнат в пергаментова хартия.

В чантата имаше също така бутилка джин или уиски.

Веднъж принцът беше застанал в преддверието и викаше за помощ:

— Може ли някой да дойде да ми помогне?

Чух го от вестибюла на пажовете и отидох да видя какво става. Той стоеше с две огромни сьомги в краката си на мраморния под.

— Би ли ги отнесъл, ако обичаш, на готвача? Можем да ги хапнем на вечеря — каза той.

Наведох се да ги вдигна, но плъзгавите им люспи просто не ми позволяваха да ги задържа. Принц Чарлс ме гледаше как покъртително жонглирам с тях.

— О, ела тук! — каза той нетърпеливо. — Недей да мърсиш наоколо. Виж.

Той хвана едната ми ръка и пъхна двата ми пръста дълбоко в хрилете на рибата. Мислех, че ще почина от неудобство.

— Хайде сега ги занеси в кухнята — каза принцът и аз, провесил рибите с главите надолу, ги понесох към готвача.

Никога сърце не би ми дало да ходя на лов както мъжете от кралското семейство.

След закуска кралицата яздеше из имението на кон, който докарваха за нея от Уиндзор. После се връщаше в замъка, за да се присъедини към останалите дами, които се появяваха в дневната около обед. Единбургският херцог уговаряше преди това със съпругата си на кое място да се срещнат и дамите, включително кралицата майка и принцеса Маргарет, придворните и гостенките потегляха на пикник. Принцеса Ана ги чакаше там — тя отиваше по-рано с мъжете.

Викачите, рядко се връщаха в замъка преди залез-слънце. Един нещастник се върна веднъж гладен да обядва, но като си призна, че е оставил ранено животно, веднага го пратиха обратно. Кралицата беше отвратена. Тя ходеше на лов, но не понасяше страданието и беше задължително простреляно ли е животно, да се сложи край на мъките му. Тя не можеше да понесе мисълта за мъчителната бавна смърт.

— Връщаш се веднага, намираш го и го убиваш — нареди му тя.

Човекът не смогна да се прибере за вечеря. Това наложи да се промени изготвения предварително план с местата за сядане на масата.

Докато стояхме над него с кралицата и се чудехме какво да правим, тя измърмори:

— Много е неудобно, че ще има един джентълмен по-малко на вечеря.

Тъй като въпросната личност продължаваше да е навън на студа, тя добави:

— Ще трябва да поканим офицера от охраната на негово място.

И така планът с местата на масата бе върнат към традиционната симетрия — мъж, жена, мъж, жена. Кралицата беше перфектна домакиня и държеше всичките й гости да се чувстват добре. Тя следеше гостите никога да не сядат два пъти до един и същ човек по време на престоя си в замъка. Това вбесяваше принцесата, защото тя искаше през цялото време да седи до принц Чарлс, но системата на ротация все повече ги отдалечаваше един от друг. Кралицата е специалист да запомня кой, къде и с кого е седял и гледаше колкото се може повече различни хора да разговарят и общуват. Тя, освен това, внимаваше да не се случат тринайсет души на масата. Това е едно от неписаните кралски правила. Когато нямаше как да се избегне това число, прибягваше се до един трик. Един ключ като манивела се завърта, за да задвижи въртящ се механизъм, който удължава плота на масата, като се оставят празни места, в които се вмъкват допълнителни махагонови плоскости. Когато се появи нежеланото число тринайсет при удължаването на масата една от празнините не се запълва и така масата изглежда разделена на две — ето ти маса за седем и маса за шест.

Кралицата винаги казваше, че тринайсет могат да са само Христос и неговите апостоли.

Нейно Величество, глава на Англиканската църква и пазител на вярата, е дълбоко религиозна: всяка неделя сутрин тя присъства на неделната служба там, където се намира в момента. Тя прекарва само една неделя в годината в Бъкингамския дворец — деня, на който се почита паметта на загиналите във войните. Във всички останали недели ходи на служба в Уиндзор, Сандрингам или Балморал. Дори когато е на борда на кралската яхта „Британия“ има неделна служба. Маха се масата от трапезарията и се нареждат столове. Адмиралът, като капитан на кораба, провежда службата и всички стават прави да изпеят химна на моряка за онези, чийто живот е в опасност по моретата. Преобладаващото мъжко паство, което включва всички офицери и всички моряци в униформа пее, а в това време струнен квартет от оркестъра на Кралския флот свири в преддверието, непосредствено до вратата. Когато ходи на църква кралицата винаги пуска в касичката банкнота от пет лири. Нейната личната камериерка я сгъва предварително на четири, така че да се вижда само ликът на кралицата и я приглажда с ютия. На най-светия ден от християнския календар — Велики петък, кралицата излиза от рутината и получава светото причастие от старши свещеника на Уиндзор в частния си параклис на замъка Уиндзор, който е съвсем близо до апартамента й, надолу по постлания със зелен килим Параден коридор. Всеки Великден на бюрото на Нейно Величество в замъка се поставя клонка бодил от Гластънбъри, символизиращ трънния венец, който Христос е носел на кръста. Изпраща й го главният свещеник на катедралата в Гластънбъри. Кралицата винаги получава боядисано яйце от Чарбънъл и Уокър на Бонд стрийт. Тя го носи навсякъде със себе си. Знам едно кралско великденско яйце, което беше издържало шест месеца. Яйцето се пакетира с любимите й сладки — кутия Бенедикс Битърминтс и ментолови кремки Елизабет Шо.

Непоколебимата и лоялна фигура на Единбургския херцог е неотлъчно до кралицата. Двамата са най-щастливи, когато останат сами, след като са приключили задълженията си през деня. Ползват отделни дневни, кабинети и приемни, за да имат независимост, но една главна спалня свързва апартаментите им. През единайсетте години служба на кралицата, влизайки и излизайки от покоите й, нито веднъж не чух съпругът и съпругата да си повишават глас. Принц Филип може и да мърмори, и да бъде нетактичен понякога на публично място, но той е предан и грижовен съпруг. Това е един странен съюз на официалното с неофициалното. Но най-важното — между тях има истинско партньорство.

Когато принцеса Елизабет, тогава на двайсет и една години, се омъжила на 20 ноември 1947 година за далечния си, роден в Гърция братовчед, те се врекли един на друг като съпруг и съпруга. Шест години по-късно, на коронацията й, морският офицер допълнил тази клетва с тържествен обет пред Бога да служи на монарха, своята съпруга. Той приема това много сериозно. Принц Филип знае повече от всеки друг какво е да си се венчал за дълга. Четири години след сватбата си с кралицата той изоставил морската си кариера, която обожавал, за да се приспособи към кралския живот. Принц Филип съблюдава протокола и на публични места върви една стъпка зад монарха. Тя е водеща, тъй като е кралица, а той — херцог, но в семейните дела съпругът води съпругата. Зад затворените врати на династията Уиндзор принц Филип е шефът. От това къде да са пикниците и барбекютата — „Попитай Негово Кралско Височество, аз не знам“ — ще каже кралицата, до контрола върху семейния бюджет, той е истинският господар в очите на прислугата.

Животът на кралицата е самотен и дългът я държи в изолация, затова тя се осланя на съпруга си, така, както кралица Виктория е разчитала на принц Албърт. Принц Филип е опората на кралицата, човекът, на когото тя се доверява най-много, постоянен източник на стабилност за нея. Топлите чувства помежду им бяха очевидни. Той винаги закусваше в осем и половина, но когато кралицата пристигнеше в девет, заварваше принца на масата. Той често я поздравяваше с пощипване по бузата и й казваше:

— Добро утро, скъпа.

Но херцогът си имаше и обратна страна, която не беше толкова мила. Той беше прочут с избухливостта си, която довеждаше до сълзи някои камерхери и пажове. Присъствието му предизвикваше страх — изискваше уважение и високи стандарти, а за пропуските нямаше прошка. Имаше много набито око за нещата, които не са направени както трябва. Когато се оказваше, че някой не си е на мястото, вулканичният му нрав изригваше и дълбокият му глас прерастваше в застрашителен рев. Започваха да се тряскат врати и целият етаж сякаш кънтеше от бесните му изстрели: „Всичките сте гадни идиоти“ или „Как сте се събрали толкова много тъпанари“. Като бивш морски офицер той очакваше мъжете, които го обслужват, да понасят нрава му, но с камериерките беше винаги внимателен и любезен.

Младоженците, принцът и принцесата на Уелс, се върнаха след медения си месец в Бъкингамския дворец, където бяха кралицата и принц Филип, а през това време бояджии и дърводелци подготвяха семейните им жилища в Хайгроув и апартаменти номер осем и девет в двореца Кенсингтън под надзора на южноафриканския дизайнер по интериор Дъдли Поплак.

В началото на семейния си живот в двореца принцесата се беше съсредоточила върху това да си осигури пълно домашно щастие със съпруга си и най-активно участваше в избора на килими, завеси и украса за новите им домове. Повечето уикенди ходеше в Хайгроув да види как върви ремонтът. Тя пристъпи и към набор на персонал за жилищата си, разчитайки на приятелствата, които беше завързала на долния етаж на двореца. Много скоро обаче се сблъска с трънливата политика по въпросите на прислугата, когато по офицера от охраната Греъм Смит бе изпратила на Марая Косгроув писмо, и което я подтикваше да кандидатства за нейна лична камериерка. През февруари 1981 година Марая бе повишена и стана камериерка на Единбургския херцог. Тя много искаше да отиде при принцесата, но за това научи придворната дама на кралицата, лейди Сюзън Хъси. На Марая не й бе дадена възможност да избира. Казано й бе, че не може да напусне службата си при принц Филип. Затова принцесата вербува за двореца Кенсингтън двама други съюзници от долния етаж — камериерката от детския етаж Ивлин Дагли за лична камериерка и Мървин Уичърли за главен готвач.

Тогава в началото се знаеше, че принцът и принцесата водят тих живот. Понякога излизаха вечер на опера или балет или пък на сбирки с приятели от кръга на принц Чарлс, но те не бяха купонджии или гуляйджии. Принцесата все още нямаше увереността, която придоби след време, нито настоятелността, от която някои от прислугата по-късно щяха да се плашат. Тя продължаваше да се държи плахо и опипваше почвата под краката си в кралската среда, но съзнаваше какъв късмет е имала да попадне в нея. Докато един ден човек от персонала й поднесе такъв шок, който й даде да разбере, че не е спечелила благоразположението на всички.

Принцесата обсъждала с човек от двора въпроси за графиците на персонала и очевидно са били на различни мнения за това кой си тежи и кой не си тежи на мястото. Човекът от двора стоял срещу принцесата, която се изчервявала, когато се опитвала да отстоява мнението си. Той виждал, че е по-наясно с нещата от превърналата се в принцеса бивша помощник детска учителка, която била сега негова шефка. Започнал да й държи екзалтирана реч с гръмки фрази. И както тя си стояла облегната на стената, той се навел към нея, хванал главата й с двете си ръце и като я притиснал към стената, й казал:

— Ако не беше толкова гадно досадна, можеше и да направиш това-онова.

След няколко седмици този служител се раздели с принца и принцесата.

Една година след сватбата й, за принцесата на Уелс едва ли имаше по-голям шок от смъртта на принцесата на Монако Грейс в автомобилна катастрофа на 13 септември 1982 година. Принцеса Грейс пътувала с дъщеря си, принцеса Стефани, през Алпите към Монако. Връщала се от Рок Ажел — нещо като замъка Балморал на фамилията Грималди. След около три километра роувърът им не успял да вземе един остър завой, излетял от планинския път и се спрял на около 40 метра надолу по склона. Принцеса Стефани оживя, но майка й почина в болницата Принцеса Грейс. По-късно много щеше да се говори за състоянието на спирачките на колата и за ръчната спирачка.

Принцесата на Уелс беше в Балморал, когато кралското семейство получи вестта. Тя остави всичко и отиде на погребението на своята приятелка без принц Чарлс. Това беше първото й соло пътуване в чужбина като представител на кралското семейство.

Принцесата никога не забрави дамата, която наричаше просто Грейс. Често говореше за елегантността и изискаността й. Смъртта й тя смяташе за трагична загуба за света. Принцеса Даяна имаше една бяла, над коленете официална рокля от шифон, която наричаше „роклята ми Грейс Кели“, защото беше „толкова красива и елегантна“.