Пол Бъръл
Кралска служба (20) (Най-скандалните разкрития за принцеса Даяна от нейния иконом)

Епилог: кралска буря

Имаше и все още има много тайни между иконома и принцесата. Мъжете в сиви костюми и средствата за масова информация, които твърде прибързано ме обвиниха, че докрай съм си продал душата, биха пребледнели, ако знаеха всичко, което ми доверяваше Шефката, защото тя твърде много се притесняваше от манипулативната система около себе си. Онези, които са вътре в нея, не могат, поради арогантността си, да повярват, че някои домашни тайни бяха погребани заедно с нея. Нито пък са очаквали, че с времето гласът й няма бъде заглушен. Икона като принцесата оказва мощно влияние, което остава незаличима следа върху обществото, дълго след като той или тя са си отишли от този свят.

Когато седнах над тази книга, нейната памет беше в съзнанието ми при писането на всяка страница. Докато беше жива, тя толкова много пъти е разчитала на моята преценка, което се вижда и от последното й писмо до мен. Искрено се надявах, че моята преценка оставаше същата и сега, когато ги няма многозначителната й усмивка и закачлив поглед, за да го потвърдят с точността на барометър. Когато вземах решението какво да правя с натрупаната информация, направих строго разграничение между най-личните и деликатни тайни, които принцесата е очаквала от мен да запазя, и историческите факти, така че да не посягам на най-интимния й свят и да не нахлувам в него. Но истините бяха пагубни за други, чиито егоистични интереси щяха да са по-добре защитени, ако бях мълчал. Принцесата вземаше мерки да бъде чута под някаква форма и нейната версия за събитията, когато усещаше, че балансът на истината се накланяше против нея. Заради това се появи книгата на Андрю Мортън „Даяна: нейната истинска история“. Заради това беше интервюто в „Панорама“. Заради това и аз написах „Кралска служба“.

За мен, нейния иконом, тази книга нито за миг не е била част от някакъв план за медийна кампания, за да браня паметта на принцесата. Знаех, че поемайки точно този път, ще бъда изложен на жестоки последици: един слуга в никакъв случай не трябва да бъде толкова самонадеян, че да си позволи да определя кои факти от живота на кралското семейство да се знаят или да не се знаят. Но както го потвърждават и хилядите писма, които получавам от хората, тази книга е почит към топлината и обаянието както на монарха, така и на принцесата. Може и да съм наивен, но никога не съм очаквал тя да бъде обявена за „предателство“. Продължавам да твърдя, че за подобно нещо и дума не може да става. Освен това мнозина и пръв сред тях принц Чарлс знаят много повече за предателството към принцесата, отколкото аз бих могъл и да си представя. Но може би именно благодарение на принц Чарлс най-неочакваният враждебен отговор дойде от изненадващо място.

 

 

„Гледа ли телевизия? Причиняваш мъка на Уилс и Хари!“, гласеше съобщение от един приятел, което получих в петък вечер на 24 октомври по мобилния си телефон. Беше петият ден, откакто „Дейли Мирър“ бе започнал да публикува откъси от книгата, която щеше да излезе от печат в понеделник на 27 октомври. Семейството ми и аз се бяхме залостили в хотел „Роутън“ под закрилата на журналистите от вестника. Домът ни във Фарндън, само на няколко километра от хотела, бе обсаден от пресата. Дори във фоайето имаше журналисти и затова Марая, Александър, Ник и аз не можехме да излезем от стаите си. След като в продължение на една седмица вестниците бяха пълни със заглавия за книгата, Марая най-после не издържа и каза този следобед, че няма търпение да се върнем вкъщи и „да заживеем нормално“.

Изтрих съобщението и пуснах телевизора. Бил съм причинил мъка на Уилям и Хари? А с какво?

От „Новините в шест“ по Би Би Си разбрах, че принц Уилям и принц Хари са излезли с безпрецедентна декларация срещу мен. Дворцовият кореспондент Николас Уичъл съобщаваше, че момчетата „вече не издържат“ зловещите заглавия.

— Стига им толкова — каза Уичъл във включване пред Бъкингамския дворец.

Толкова силен бил гневът им и до такава степен се изчерпало търпението им, че след като цели пет дни вестниците пишеха за книгата, момчетата уж решили да предприемат нещо. Защо трябваше да чакат досега? Защо трябваше да правят нови заглавия във вестниците, след като фурорът от това, че един иконом е написал книга, беше позатихнал?

Ясно защо. Само след четирийсет и осем часа книгата щеше да бъде официално пусната. Мисля, че моментът не можеше да бъде по-добре подбран. Една умно съставена декларация от устата на синовете на принцесата можеше да изопачи истинските намерения на тази книга.

Декларацията им се появи в пълен текст на телевизионния екран. Гледахме и не вярвахме на очите си. Тя гласеше следното, което уж били думите на Уилям и Хари:

Не можем да повярваме, че Пол, който се ползваше с такова доверие, може да злоупотреби с позицията си с такова дръзко и открито предателство. Това е дълбоко болезнено не само за нас двамата, но и за всички други, които са засегнати, и ако майка ни днес беше жива, това щеше да я убие втори път. И, ако ни бъде позволено да кажем, смятаме, че сме повече в състояние да говорим за майка си, отколкото Пол. Ние се обръщаме към Пол с молба да сложи край на тези си откровения.

За да бъде въздействието още по-силно, декларацията бе прочетена пред телевизионните камери от прессекретарката на принц Чарлс, Колийн Харис, която изглеждаше не по-малко от мен стресната от значимостта на това събитие.

Декларацията бе представена като молба от Уилям и Хари, която да ти свие сърцето от мъка. В този миг си спомних молбата, която аз отправих към Уилям, преди да бъда изправен на съд, и която бе целесъобразно игнорирана. Сега с помощта на същите съветници, които го бяха научили да даде съгласието си за започването на съдебния процес, двамата принцове се обръщаха към мен, много ловко наричайки ме с малкото ми име през цялото време, за да бъде по-трогателно.

Типично за таблоидното поколение, принцовете реагираха на един драстично съкратен вариант на моята книга — нещо като да дадеш рецензия на албум с дванайсет песни, след като си чул само три от най-кресливите. Те говореха за „дръзко и открито предателство“ — какво драстично изопачаване.

Николас Харис продължи коментара си: „… и принцовете не могат да разберат дълбочината на предателството от човек, към когото са били привързани“. Той ни каза, че принц Чарлс бил също „гневен и засегнат“ и дал пълната си подкрепа на синовете си.

В новините тази вечер телевизионната публика видя само повърхността на събитията. Зад внимателно представените образи на наранени принцове бе подета оркестрирана кампания да се омаловажи онова, което щях да кажа. Тя се оглавяваше от Кларънс Хаус — наскоро ремонтираният нов дом на принц Чарлс. И на Камила Паркър Боулс.

Тоя ден следобед частните секретари и съветниците по печата на престолонаследника бяха мобилизирали стратегията си. Убийството на един образ, извършено с детски ръкавички, може да бъде също толкова брутално, колкото и убийствата в безогледния свят на политиката. Злостните нашепвания на ухо не са запазена марка само за парламента. Те са сега част от хитрите ходове в кралските дворци, когато съветниците усетят, че някой се цели в имиджа на династията Уиндзор. Оказа се, че в онази изпълнена със събития вечер, сивите костюми дали необявен и необясним четирийсетминутен брифинг, за да ме разобличат. Те, без съмнение, биха оправдали битката си око за око с необходимостта да разкрият дълбочината на моето предателство.

Поканени били кореспондентите при двореца от всички вестници на Флийт Стрийт, с изключение на „Дейли Мирър“, който бил изключен от списъка заради близкото си сътрудничество с мен: този човек, Бъръл, трябва да бъде държан на тъмно, както дворецът е бил на тъмно за издаването на моята книга. Журналистите се втурнали към Кларънс Хаус за среща с Колийн Харис и със сър Майкъл Пийт, вездесъщият сив костюм, щом се случеше нещо, свързано с моето име. Неофициалната пресконференция със злепоставящи, подигравателни коментари трябвало да отиде много по-далеч, отколкото могат да си го позволят всякакви официални декларации, за да стигне до всички посланието на деня, а в този случай то бе, че Пол Бъръл е предател.

Династията Уиндзор насочваше оръдията си срещу мен. Репортерите слушали внимателно и си тръгнали, въоръжени с много цитати, целящи да се засили натискът върху мен. На следващия ден вестниците надлежно подеха кампанията анти-Бъръл и всякакви цитати на неодобрение и изумление бяха поставени в устата на анонимни „кралски сановници“ и „високопоставени сътрудници“.

Срещу семейството ми отново се изправи мощта на монархията. Онази вечер се почувствах напълно сразен. Как, за бога, моята почит към принцесата стигна дотук?!

Марая дойде да ме види. Беше пребледняла. Седна и започна да пуши цигара след цигара.

— Предателство? — каза тя. — Каква наглост! Ами нашите момчета, когато ти за малко не отиде в затвора?

Срещу нас бе започната атака на много високо равнище и този път кралицата нямаше да ме избави.

Пред хотела отново се трупаха тълпи журналисти. Надеждите на Марая, че ще можем да заживеем пак нормално бяха толкова неоснователни, колкото и декларацията на Уилям и Хари. Една тиха вечер беше преобърната с главата надолу. Безумни, ужасни мисли. Високи гласове. Различни мнения. Марая изглеждаше много объркана. Момчетата недоумяваха.

— Татко, защо говорят тези неща? Ти не си направил нищо лошо на принцесата — каза Ник.

Марая си бе хванала главата с ръце. Тя знаеше, че избухне ли още една медийна буря, ще ни засмуче и запрати господ знае къде.

Разбира се, че трябваше да отговоря. Отпуснах се на канапето.

— Но аз не искам да тръгвам в атака срещу Уилям и Хари. Сърцето не ми дава. Обичах двете момчета като техен чичо, макар и вече далечен, тъй като не ги бях виждал шест години, не по моя вина. С огромно възхищение следях как момчетата, които знаех от малки, пораснаха и станаха млади мъже. За мен не можеше да има по-лошо нещо от това публично да се изправя срещу тях. Струваше ми се, че това би било крайно погрешно. Във всеки случай знаех, че медиите ще представят всеки мой отговор, какъвто и да е той, като „Бъръл срещу синовете на принцесата“. Опитах се да обясня това на семейството си.

— Татко! — ревнаха почти едновременно Алекс и Ник.

Мисля, че никога преди това не бях виждал синовете си толкова гневни. Принцовете, с които те бяха играли заедно като деца, се бяха обърнали срещу мен.

— Помисли за нас, татко! — молеше Алекс. — Не за тях.

Погледът, който Марая ми хвърли, ме прониза до мозъка на костите ми.

Разбрах, че нямаше нужда да нападам Уилям и Хари, но беше важно да отстоявам книгата си и да защитя своята позиция. „… щеше да убие майка ни, ако беше жива днес…“. Декларацията на принцовете продължаваше да ехти в главата ми. Защо казаха това?

Съпоставих думите на синовете на принцесата с тези на две от нейните истински приятелки — Сузи Касъм и Дейна Маркс. И двете ми се бяха обадили предишните два дни да ми предложат пълната си подкрепа.

Сузи: „Имам ти доверие, скъпи. Ти знаеш, че онова, което си написал, е уместно и не е предателство“.

Дейна: „Имаш пълното ми доверие и вече знам, че тази книга е подобаваща почит към принцесата. Принцесата би ти се усмихнала“.

Те се познаваха с принцесата като възрастни, а принцовете бяха тогава още деца. Знаех какво не бях издал.

— Татко, направи го за нас — молеше Ник. — Не оставяй да ти сторят такова нещо.

В рамките на един безумен половин час аз отидох от едната в другата крайност — от желанието да не казвам нищо до гняв. Накрая приех, че не съм направил нищо лошо и с подкрепата на моето семейство реших да изляза в отговор с публична декларация.

От този момент нататък престанах да чувствам хотелската си стая като убежище. Мозъкът ми работеше трескаво, плашех се от това, което ме чакаше, но бях твърдо решен да го направя. На медиите бе разгласено, че в девет часа ще дам пресконференция на стълбите на хотела. Всички пътища този ден водеха към провинциалния хотел в Чешър. За двайсет минути подготвих онова, което щях да кажа. Крачех по килима и го репетирах на глас. Телефоните бяха полудели. Декларацията ми трябваше да е готова за „Новините в десет“ по Би Би Си. Бързах като луд. Ръцете ми трепереха от адреналина.

От стаята чувах как по пътя към хотела приближаваха камионите на сателитната телевизия. Надникнах иззад пердето и видях струпалите се журналисти. Камерите и прожекторите бяха готови.

— Е, Пол, готов ли си? — попита един глас.

Отново си повторих декларацията.

— На добър час, татко! — извикаха Александър и Ник, когато хотелската врата се затвори след мен.

С един лист от дърво на площадката отвън бе маркирано мястото, на което трябваше да застана, за да ме хванат камерите. Стомахът ми се бе свил на топка. Бъди силен, дръж се, повтарях си. След това започнах и изглеждах по-силен, отколкото в действителност се чувствах:

„Огорчен съм от декларацията, направена от името на принц Уилям и принц Хари. Огорчен съм, защото съм убеден, че тази книга не е нищо друго, а само почит към тяхната майка. Убеден съм, че когато принцовете и всички останали я прочетат цялата, ще си променят мнението. Единственото ми намерение, пишейки книгата, беше да защитя принцесата, да застана в нейния ъгъл. Бях силно насърчен от обажданията през последните четирийсет и осем часа, в които получих подкрепа от някои от най-близките приятели на принцесата. Бих желал също така да изтъкна, че след като миналата година рухна заведеното срещу мен дело в Олд Бейли, никой от кралското семейство не ми се обади да се извини за ненужното изпитание, което преживяхме аз, съпругата ми и моите синове. Поради това и аз не се извинявам, задето написах тази книга, с която изключително много се гордея, и съм убеден, че и принцесата би се гордяла с нея. Казал съм истината, защото британската общественост трябва да знае истината.“

Говорех точно това, което мислех и то с пълното убеждение, че съм прав. Почти не мигнах тази нощ. Измъчваше ме мисълта какво ли са казали принцовете. Разбира се, че трябва да е много трудно, тъй като заобикалящата ги система по всякакъв начин се стреми да направи Чарлс и Камила приемливи. Тя трябва да направи почти табу името „Даяна“ в разговорите на кралските обеди. Нека няма никакви илюзии, че тя не беше табу в някои кръгове и докато беше още жива. За нищо на света не мога да си представя, че като се връщам назад в миналото, може да има щастливи спомени от живота в Кей Пи, които да не са свързани с изключителната компания на Уилям и Хари. Момчетата трябва да се чувстват страшно неловко, защото в династията Уиндзор принцесата ще бъде запомнена с проблемите и неприятностите, които е създавала, а не с обаянието, което носеше със себе си, където и да отидеше. Но в истинския свят нейното име не е табу. Възхваляват го и Уилям и Хари наистина трябва да разберат, че хората няма да спрат да говорят и да си спомнят за нея. Най-малкото аз.

Мисля, че внушената от Кларънс Хаус декларация, прочетена от името на Уилям и Хари, е била в крайна сметка преценена като куха. Затрупан бях с чували писма от хора, които ми пишеха, че са се почувствали „измамени“ от нея, което силно ме развълнува. Писма като това от една жена от Джорджия, САЩ:

Трябва да ти призная, че се колебаех дали да я купя (книгата). Всъщност, категорично не исках. Трябва да ти призная също така, че се разгневих, задето ще пишеш книга, в която да разкажеш всичко. След това дойде Коледа 2003. Майка ми… ми я купи. Накрая любопитството надви чувството ми на гняв. И видях, че не мога да я оставя, докато не я прочета. Ти направи за мен нещо, за което само съм си мечтала. Позволи ми да се запозная с принцесата. Книгата ти е написана с вкус…

Въпреки заглавията в таблоидите, независимо от това каква истерия раздухват кралските велможи, напук на съветниците по печата на династията Уиндзор, истината и искреността в моята книга за живота, личността и работата на една жена не могат да бъдат зацапани с отрова. Знам какво съм написал, и съм убеден, че Уилям и Хари силно грешат.

До този уикенд изглеждаше, че може би ще имам възможност да дам обяснение, поне на Уилям. Осведомени дворцови кореспонденти съобщаваха, че той искал среща с мен лице в лице. Представяха я така, сякаш щеше да бъде опит за постигане на мир. Това за мен щеше да е покана, която отчаяно много исках да приема.

 

 

След като бях прекарал толкова много години зад стените на Кей Пи, бях свикнал да наблюдавам и да устоявам заедно с Шефката на надигащи се медийни бури, които бият по капаците на апартаменти осем и девет, и да се снишавам за няколко дни. Репортерите и папараците отвън ги обземаше неистова възбуда, която преминаваше щом излезеха материалите им и така докато се надигне следващата буря около нея или принц Чарлс. В много случаи принцесата сама си бе виновна за заглавията във вестниците, но тя бе добре тренирана и умееше да се справя. Когато усетеше криза или враждебност от страна на пресата, тя се затваряше в самотата на Кей Пи. Стереоуредбата на бялата библиотека в дневната й бълваше класическа музика и грегориански песнопения, за да прогонват мислите й. Високата музика, от която таванът на икономското помещение се тресеше, говореше, че дворецът е под обсада или е настъпила емоционална криза. Сякаш принцесата надяваше защитната си черупка, намираше успокоение в познатата територия, докато усетеше, че е безопасно или добре да излезе. Срещите за обяд в лондонските ресторанти се отменяха и вместо тях в двореца се канеха приятелки. Приятелите се събираха, за да й оказват подкрепа. Със съветниците се говореше по телефона, за да дават умните си съвети. Тези прищевки постепенно изчезваха и принцесата се настройваше доста философски, макар и да й трябваше някой да й вдъхва кураж, задето се бе озовала в епицентъра на още една „криза за монархията“. Тя казваше: „Вдигнеш ли си главата над парапета, трябва да се приготвиш да те гръмнат“.

Често пъти принцесата разбираше нещата повече, отколкото хората й признаваха: вдигаше главата си над парапета, но знаеше кога да се наведе и скрие. Възхищавах се на способността й да се справя с жестокото напрежение от преследването на журналистите, дори когато даваше жертви за това. Но когато тя беше архитектът на сензационното заглавие, инцидент или разкритие, ставаше силна и предизвикателна. Изпитваше наслада да е бунтовник, когато ставаше дума за кауза на истината. В това отношение тя ми даде безценен урок и едва ли би очаквала от мен да се отпусна и да не предприема нищо, когато измислици, лъжи и изопачени факти обругават паметта й. Затова написах „Кралска служба“.

Имаше моменти през последните месеци, когато и на мен ми се искаше да се оттегля в крепост, след като бях казал онова, което имах да кажа за принцесата и за историята. Но за един бивш слуга, решил да се опълчи и да каже истината и после да бъде съден за това, нямаше такова място, на което да се скрие.

Книгата бе пазена в тайна до седмицата, когато започнаха да излизат откъси от нея във вестник. През първия ден, на 20 октомври, щяха да се променят някои перспективи и да бъде поставен тревожен въпросителен знак върху обстоятелствата, довели до смъртта на принцесата. Първото заглавие на „Дейли Мирър“ беше: „СЕНЗАЦИЯ С ПИСМО НА ДАЯНА: ПЛАНИРАТ «ПРОИЗШЕСТВИЕ» С КОЛАТА МИ, ЗА ДА МОЖЕ ЧАРЛС ДА СЕ ОЖЕНИ ОТНОВО“. Светът разбра за страховете, които е изпитвала принцесата. Много преди Уилям и Хари да излязат с декларацията си, аз знаех, че приближаващата медийна буря ще бъде една от най-силните.

В уикенда, преди да се появи това заглавие във вестника и преди да отлетя при издателите си в Америка, ангажирах стая в хотел Мариот Каунти Хол, непосредствено до моста Уестминстър. Исках да отседна там и да си събера мислите. Мястото беше подходящо. Бях работил точно срещу главното фоайе на хотела, в канцеларията на Мемориален фонд Даяна, принцеса на Уелс, която бе в същата сграда, заобикаляща един вътрешен двор. Изгледът нощем към златистия отблясък от сградите на парламента и Биг Бен в тъмните води на река Темза беше същият. Той толкова често ме бе хипнотизирал, докато стоях погълнат по-скоро от спомените от Кей Пи, отколкото от разочарованията си и политиката на фонда. Бях реабилитиран от клеветите, отправени срещу мен от президентката му лейди Сара Маккоркъдейл, и сега моята книга — почит към принцесата и всъщност към кралицата предстоеше да стане публично достояние.

Излязох от хотела и тръгнах надолу към входа за офисите на фонда, където името „Даяна, принцеса на Уелс“ бе изписано на месингова табела на стената. След като не ми дадоха да тичам в маратон в името на принцесата, сега щяха да побеснеят от книгата в нейна памет. Вървях по моста Уестминстър и спрях по средата да погледам Кънтри Хол и колосалното Лондонско око^[1]. Използвайки думите и мислите, оставени ми от принцесата, и възпроизвеждайки в книгата нейните изрази, бях вече очертал мащабите на ответния удар, който ме очакваше. Затова се наслаждавах на тишината и спокойствието на този миг, вечерта на 18 октомври 2003 година, преди да се отприщи безумието, което се завихри около мен и през следващите седмици и не ми даваше възможност да се усетя къде съм.

Набрах смелост от спомените си за решителността на принцесата и упоритостта, с която тя вървеше по избрания път, когато смяташе, че е правилен. Дълбоко в себе си и до ден-днешен съм убеден, че бях прав да я защитя с портрет, който никой друг не би могъл да нарисува. Но в онзи момент нямаше как да разбера каква ще бъде реакцията на медиите и на обществеността. Трябваше да чакам, да гадая и да си давам кураж. Когато Великобритания щеше да се събуди с новината за писмото, в което принцесата ми бе доверила, че се опасява от произшествие с кола, щях да съм напуснал Лондон и да се намирам в Манхатън.

По време на полета за Ню Йорк, на около две хиляди и петстотин метра височина, мълния удари носа на самолета и отвсякъде го обгърна ярка бяла светлина. Машината се затресе. Нервите на хората около мен не издържаха. Не можеше да има по-подходящ знак за трудния път пред мен.

 

 

В два часа сутринта нюйоркско време (седем сутринта в Лондон) започнаха да звънят телефоните в хотел „Четири сезона“ в Манхатън.

— Тук е ад! — каза един от обаждащите се и постави слушалката до включения си телевизор.

— Смразяващо предчувствие — най-потресаващото нещо, което изобщо някога ще ви се случи да прочетете; абсолютно невероятно. Това бяха фразите, които успях да чуя от интервю на редактора на „Дейли Мирър“ Пиърс Морган с Фиона Филипс. Цветната репродукция на „писмото за катастрофата“, както бе наречено всялото смут писмо от кореспонденцията ми с принцесата, се показваше по всички телевизионни канали. Собственият й почерк говореше достатъчно. Още по-важно е, че цял свят разбра за него и отново се заговори за необходимостта да започне бавещото се разследване на причините за смъртта на принцесата.

В онзи ранен час седях в халат на края на леглото си. В Ню Йорк беше мъртва тишина, а в Лондон — лудница. Можех да си представя неверието на хората, че принцесата почти е предсказала начина, по който ще умре. Писмото можеше и да не се приеме за ново доказателство, но беше изключително важен показател за нейното душевно състояние в последната година от живота й.

Усетих безкрайна тъга, но и огромно облекчение, че то излезе на бял свят и част от товара, който бях носил, се бе махнал от плещите ми. Опитвах се да си представя какви ще са последиците. Станах и започнах да крача из стаята. Трябва да съм я прекосил десетки пъти този ден. Представях си как в пресслужбата на Бъкингамския дворец бясно натискат бутоните за тревога, яростта на принц Чарлс, гнева на британската общественост. Що се отнася до чувствата на хората, те скоро започнаха да ги изразяват. Според едно телевизионно проучване на общественото мнение след публикуването на писмото деветдесет и един процента от запитаните смятаха, че принцесата е била убита.

Даунинг Стрийт, Бъкингамският дворец, дворецът Сейнт Джеймс, Кларънс Хаус. Върхушката щеше да си блъска главата върху съдържанието на това писмо, излязло в книга, за която не е и подозирала, че ще се появи. Почти виждах как надутите частни секретари и придворните дами тичат по коридорите на двореца, проклинат името ми и това на принцесата също.

На циниците не им трябваше много време да открият зъл умисъл. „ЗАЩО ЧАКА ТОЙ ШЕСТ ГОДИНИ?“ — запита „Сън“ двайсет и четири часа по-късно. А кралската биографка Пени Джунър, която хвърли петно върху паметта на принцесата с предположенията си, че е страдала от гранично разстройство на личността, се нахвърли върху мен, обвинявайки ме, че съм „седял“ върху кореспонденцията от 1997 година, за да я използвам в книгата си, когато това ще ми е най-изгодно.

Всеки, озовавал се в центъра на общественото внимание, безспорно ще потвърди, че именно лаиците и журналистите са тези, които си въобразяват, че знаят най-добре, и правят всичко да изглежда безумно лесно, защото обикновено предлагат опростенчески и необмислени доводи. Само моля да се поставите на моето място: трябва да ме познавате, както и положението, което изгубих на 31 август 1997 година, за да разберете дилемата, пред която бях изправен в онзи болезнен момент.

Първата ми грижа след съобщението за смъртта на принцесата беше да отида в Париж, да я прибера вкъщи и да помогна да й се осигури достойнство в смъртта до погребението й. Седмиците след това бяха смесица от болка, сълзи и дълг. Това беше време, когато — всеки, изгубил скъп човек го знае — не можех да си събера мислите на едно място. Само си представете ситуацията. Притежавах ужасяващо писмо, в което принцесата казваше, че ще бъде убита в „катастрофа“ с кола. След десет месеца тя загина точно по този начин, което почти веднага породи теории за заговор. Кръвта ми се смразяваше при мисълта, че притежавам такова пророческо писмо от човек, който несъмнено е бил достатъчно обезпокоен, за да изложи опасенията си на лист хартия. Как ми се иска да беше толкова лесно да изтичам при властите и да им кажа за писмото.

Ако принцесата е имала основание да подозира, че съществуват сили, способни да извършат подобно нещо, на каква потенциална опасност се излагах аз като пазител на такова писмо? В съзнанието ми звучеше и деликатното, но ясно предупреждение на кралицата да внимавам, защото в страната действат „тъмни сили“. Колкото и ирационална да изглеждаше подобна мисъл, аз имах едно смразяващо писмо, написано с ръката на принцесата и ясен съвет от монарха. Тъй като бях женен човек с две деца, не исках и да си помисля, че ще се затичам в полицията да им го предам и да очаквам, че ще започнат незабавно разследване. Нека няма никакво съмнение, че ако бях предал това писмо на Бъкингамския дворец, на двореца Сейнт Джеймс или на полицията, опасенията на принцесата никога нямаше да станат достояние на обществото. Писмото щеше да бъде погребано и всеки, който е запознат как действа кралският двор, ще разбере, че е крайно наивно, да се мисли друго.

На кого можех да доверя това писмо?

На кралицата? Не смятам — сивите костюми около Нейно Величество щяха да се постараят то никога да не види бял свят заради неблагоприятната светлина, която можеше да хвърли върху кралската институция.

На фамилията Спенсър? Никога. Виждал съм ги как съсипват изключително важни исторически документи.

На принц Уилям или принц Хари? Момчетата бяха твърде малки и информацията в писмото — твърде болезнена за тях. Освен това би трябвало да го предам на техните помощници, които принадлежат към системата. Не можех да имам доверие на един свят, доминиран от баща им и неговата любовница.

Службата ми при принцесата, особено през последните й години, когато тя освобождаваше все повече и повече хора от персонала си, беше живот на изолиран кралски остров. Малко бяха мостовете, които тя би прекосила с голямо доверие. На кого да се доверя за писмото, след като тя се бе доверила само на мен, бе въпрос, който силно ме притесняваше. Единственото решение беше да го държа на сигурно място при себе си, докато във Великобритания започне официално разследване. Не смятах, че трябва да го предам на френските власти. Шефката почина във Франция, а имаше много въпросителни около личността на френския шофьор Анри Пол. Задържах писмото в себе си за разследване в нашата страна, защото бях убеден, че само такова разследване, което ще бъде отразявано от британската преса, е най-подходящият форум, на който да го представя. Ако го вземех със себе си на свидетелската скамейка, съдържанието му нямаше да може да бъде пренебрегнато. Затова, простете ми, но истинският въпрос според мен е не защо е трябвало да минат шест години, за да покажа писмото, а защо трябваше да минат шест години, без британските власти да започнат разследване. Ако го бяха започнали, това писмо от принцесата щеше да излезе на бял свят преди настъпването на новото хилядолетие.

Разбира се, през 2001 година аз бях арестуван и животът ми се преобърна. Стана ясно, че причината за нахълтването на полицията в дома ми бе да бъдат намерени така наречените „тайни на Даяна“. Претърсването на къщата ми е може би събитието, което потвърди, че бях прав да държа писмото на безопасно място.

С настъпването на американската сутрин „писмото за катастрофата“ бе вече в новините на Ей Би Си. Следобед от прозорците на една от великолепните сгради на Ню Йорк наблюдавах изумителната гледка към Манхатън. Бях в нюйоркския дом на популярната писателка на криминални бестселъри Патриша Корнуел, което беше много вълнуващо за мен, защото съм един от армията от нейни фенове по цял свят. Все още не знам дали къщата й се е оправила от моето нашествие, защото освен мен още шестнайсет души и цял телевизионен екип се бяха струпали у нея този ден. Патриша Корнуел ме интервюираше за американската телевизия, защото по някакво случайно стечение на обстоятелствата тя тайно, в продължение на месеци, бе проучвала с нюха си на следовател и юрист катастрофата в Париж. Показах писмото от принцесата в нейното предаване. Бях повече от доволен, че можех да сътруднича в предаването на Патриша в момент, когато още не беше обявена дата за започване на разследване.

Преди заснемането на интервюто Патриша ме покани в офиса си на частен разговор и там, гледайки Манхатън, си помислих за прекрасните мигове, които принцесата е имала в Ню Йорк.

— Какво щастие, че е имала човек като вас край себе си — отбеляза Патриша, когато седнахме.

Пошегувах се, че във Великобритания всички казват какво нещастие за принцесата, че такъв като мен е бил край нея.

Страстта, с която Патриша Корнуел се бе заловила с разследването, бе толкова искрена и силна, колкото и моята да направя така, че паметта на принцесата да бъде запазена. Тя беше за мен огромен източник на насърчение в онзи следобед, когато разговаряхме за писмото и дали съм постъпил правилно или не като съм го разкрил.

Тя каза:

— Виж, Пол, ще ти трябва много смелост, ако искаш да отстояваш истината и да застанеш срещу Бъкингамския дворец. Трябва да се гордееш с това, което си направил.

Горд може би не е най-подходящата дума. Но в крайна сметка повярвах, че бях прав. Хора като Патриша Корнуел ми помогнаха да продължа да вярвам в това.

Върнах се в хотела си и докато прекосявах фоайето на „Четири сезона“, край мен мина кулинарната знаменитост Найджела Лоусън. Същата сутрин в хотела се бяха регистрирали Силвестър Сталоун и Лиса Мари Пресли. След един следобед, прекаран с Патриша Корнуел, животът ми изглеждаше сюрреалистичен, а стана и още по-сюрреалистичен.

 

 

— Негово кралско височество, Единбургският херцог иска да получи едно копие от книгата — каза официален служител от пресслужбата на принц Филип в Бъкингамския дворец.

През втория ден от публикуването на откъсите от книгата Лондон се събуди със заглавието: „ИЗУМИТЕЛНО ПИСМО НА ФИЛИП ДО ДАЯНА: НЕ МОГА ДА СИ ПРЕДСТАВЯ, ЧЕ ЧОВЕК С ВСИЧКИЯ СИ ЩЕ ИЗОСТАВИ ТЕБ ЗАРАДИ КАМИЛА“. Почти виждах как принцесата доволно се усмихва — винаги когато тя се усмихваше, четейки вестниците на закуска, това означаваше, че на мъжете в сиви костюми не им е било до усмивка.

Вървях към Юниън Скуеър в Ню Йорк и тъкмо вдигнах ръка да спра едно жълто такси, когато моите издатели ми се обадиха по мобилния ми телефон. Не чувах почти нищо от грохота на уличното движение в Манхатън, докато не затворих вратата на таксито.

— Принц Филип иска копие от книгата — повтори спокойно гласът по телефона.

Да можех и аз да бъда така спокоен.

— Не им я давайте! Недейте! При никакви обстоятелства не искам те да я виждат.

Усещах как машината на върхушката набира скорост, за да атакува. Кралските адвокати биха се опитали да намерят начин да попречат книгата да излезе. Принц Филип искаше от хората си да предприемат незабавни действия. Знаех го много добре. Във вестниците се съобщаваше за възмущението му, задето бях цитирал откъси от негови лични писма до принцесата — същото възмущение, което велможите бълваха, винаги когато за „изтичането“ на дворцова информация се хвърляше вината върху Шефката, но правото на обществото да знае, е по-важно, отколкото „да се постъпва правилно“, както дворецът го разбира.

Принц Чарлс беше казал, след като се провали процесът срещу мен, че бившият му иконом „има правото да разкаже своята версия на историята“. Аз смятам, че имам и правото да защитя принцесата и да напомня на обществото за истинските чувства на Единбургския херцог по отношение на Камила Паркър Боулс. От началото на новия век от двореца Сейнт Джеймс се води активна и целенасочена рекламна кампания Чарлс и Камила да бъдат представени на обществото като приемлива двойка. В очите на някои кралски наблюдатели това е сравнително успешна стратегия. Затова ще бъде честно да се внесе баланс, като се покаже колко отвратен е бил принц Филип от това, че синът му е трябвало да избира между Камила и принцесата. Щом като на хората им се внушава да приемат Камила, тогава те имат право да знаят, че за принц Филип, както и за много други от нас, тя е неприемлива.

Включих тези откъси и по друга причина — да покажа херцога в по-положителна светлина. Близката приятелка на принцесата Роза Монктън писа в „Сънди Телеграф“: „Доволна съм, че книгата разрушава мита, че Единбургският херцог бил брутален и безчувствен към нея (принцесата)“.

Роза „гарантираше за верността на цитираните откъси“, защото на нея, както на мен и на още неколцина други, бяха показани всичките тези писма. Тя гарантираше, защото ясно си спомняше впечатляващите изрази. Всеки би ги запомнил. Роза, първата приятелка на принцесата, която реши публично да говори в подкрепа на принцесата, за съжаление стигна до безумното заключение, че тъй като съм цитирал писмата, следователно ги държа при себе си. Тя всъщност отиде по-далеч и ме обвини, че съм „откраднал писмата“ и съм извършил предателство. А и Роза знае деликатните тайни, за които не съм говорил и никога няма да говоря. Има още много тайни, за които тя не знае, но няма да издам и тях. Очевидно за Роза и за другите е трудно да повярват, че съм могъл да си водя дневник с бележки за пленителния живот на принцесата и затова прибързано правят неверни заключения, които им вредят толкова, колкото и на мен. Ще го кажа за последен път — писмата, които принц Филип е писал на принцесата, не са при мен.

Когато се върнах в хотела си в Манхатън, узнах, че издателите ми са устояли на натиска на Бъкингамския дворец и не са дали книгата. На пресслужбата на херцога било казано, че „не разполагат с нея“.

Дворецът опитал и друг начин:

— Можем ли тогава да купим копие от книгата?

— Не, това също не е възможно, защото в момента има ембарго върху продажбата на книгите — им било казано.

Дворецът натиснал малко повече:

— Изглежда невероятно, че не можем да получим копие от книгата, след като съдържащите се в нея писма — собственост на Негово Кралско Височество, Единбургския херцог — се показват на обществото!

Издателят отново се противопоставил. Постигнат бил обаче компромис и страниците, отнасящи се до принц Филип, били фотокопирани и отнесени на ръка в двореца. Следобед на 21 октомври 2003 година кралските адвокати се взирали във всяка една дума. И решили, че не могат да направят нищо, за да попречат на истината да излезе наяве. Сивите костюми трябвало да измислят друг начин да ме дискредитират. Декларацията от принц Уилям и принц Хари беше план Б.

 

 

Когато все пак се надзърне през ключалката на кралските дворци, в мозъците на сивите костюми се появява някаква натрапчива мания за контрол върху обстоятелствата, при които външният свят научава нещичко за вътрешните работи на династията Уиндзор. Достъпът и просвещението на обществото се контролират строго, макар че има известен напредък от времето на викторианския писател Уолтър Багшот, който бе казал: „Не трябва да допускаме дневна светлина върху магията…“. Но и днес никой не може да отвори вратите към кралския свят, освен ако това не е изрично продиктувано от кралските интереси. Провинението ми в очите на върхушката беше, че отворих тези врати и пуснах да влезе вътре не само лъч дневна светлина, а ярък сноп слънчеви лъчи. Без разрешение. Без контрол. Яростните викове, че бях нахлул в един толкова личен свят, се чуваха дори в Ню Йорк. Кралска служба повежда хората на обиколка из дворците, където виждат как живее кралското семейство. В очите на педантите на традицията и на онези, които духът на принцесата преследва, това бе истинско предателство.

Когато се върнах от Америка в Обединеното кралство разбрах, че не бях единственият, който е пуснал да влезе слънчевата светлина. Принц Чарлс бе допуснал да се открехне входната врата на Кларънс Хаус в памет на покойната кралица майка. Той бе дал на списанието „Уърлд ъф Интириърс“ достъп да снима вътре. Мярнах октомврийските му броеве по стендовете на летище Хийтроу. На лъскавата корица имаше снимка от интериора на Кларънс Хаус, разкриваща повлияното от Робърт Кайм вътрешно обновление. Статията казваше на света, че ето, така ще живеят принц Чарлс и Камила Паркър Боулс, като същевременно ще запазят и почитат паметта на предишния й обитател, кралицата майка.

Това е разкошът и стилът, в които ще заживее Камила, мислех си аз. Гледката беше ярка противоположност на някогашния свят на принцесата, сега оголен, оставен дори без електрически крушки — жилище за духове, а не място, което да пази спомени. Кралицата майка бе свято запазена след смъртта й. Принцесата просто бе оставена без внимание, пренебрегната, отпъдена. Шест години след като почина, още не е започнало никакво разследване, не е подготвено поне едно илюстровано издание, което да покаже как е живяла, никакъв мемориал (с изключение на оня ров, пълен с вода в Хайд Парк, а трябваше да има статуя). Бившият дом на кралицата майка бе предаден на Камила, за да може кралската метреса да живее като кралица. И всичко това, поднесено на хората в същия месец, в който Кралска служба бе обвинена от някои дворцови коментатори, че преобърнала живота на Чарлс и Камила.

Колкото и да се мъча, трудно ми е да приема щастието на принца и любовницата му. Съвестта ми не може да се примири и все ме връща в миналото. И не само моята. Едно огромно братство вижда семето на прелюбодеянието, посято в средата на осемдесетте зад гърба на принцесата, сега да покълва като щастие, за каквото толкова много копнееше тя. Добре е кралските съветници да помнят, че навън на улицата, в истинския свят, където чувствата са истински и дълбоки, милиони обикновени хора никога няма да забравят това — независимо колко внимателно написани вестникарски статии представят принца като наранена и изтормозена жертва, която заслужава съчувствието на света.

Нито пък ми се струва, че хората биха приели подмолната роля на Камила като любовница, освен ако Шефката не бъде забравена. Докато прелиствах това списание и виждах колко далеч бе отишла Камила в преследването на принца, не можех да не си спомня нещастието, което тя беше причинила. Думите на принц Филип: „Не мога да си представя, че човек с всичкия си ще изостави теб заради Камила“, кънтяха в главата ми.

Принцесата пишеше дълги отговори на писмата на Единбургския херцог. Те бяха сериозно аргументирани, но понякога тя си позволяваше да бъде и малко закачлива. Вместо да използва собствената си хартия за писма с тъмно червени краища, принцесата бе взела кремавите листове на съпруга си със синия кръст на емблемата на принца на Уелс, заобиколена от жартиерата, а отгоре — коронка. Никога не я напускаше ироничното й чувство, което няма как да е останало незабелязано от херцога, когато е отварял пликовете. Писмата на принцесата до него бяха фокусирани върху „главните проблеми“ в брака й с принц Чарлс. Камила е главен проблем, му беше писала тя. Камила, която сега има стая под кралски покрив. Корицата на списанието би вбесила принцесата.

През лятото на 1992 година принцесата с огромно удовлетворение разказа на свекър си жестоките истини, с които бе принудена да се сблъска във връзка с Камила. Щом като той можеше да излее истинските си чувства по отношение на Камила, защо да не можеше и принцесата да стори същото, и тя разкриваше пред него вътрешните си терзания — пласт по пласт, фраза по фраза. Възможно е да е държала на бюрото си списък с думите, които биха й трябвали, за да намери най-подходящата, но Шефката можеше да се изразява остро и го използваше с поразителен ефект, когато смяташе, че херцогът трябва да знае абсолютно всичко за поведението на съпруга й.

В един от отговорите й до принц Филип забелязах, че тя пише:

Имам съпруг, който не ме обича повече, и според собственото му признание, никога не ме е обичал. Той възобнови връзката си е Камила много по-рано, отколкото бихте могъл да си представите. В емоционален план той никога не се е разделял с нея.

1986 беше годината, в която всички, включително херцогът, се убедиха, че бракът на принца и принцесата на Уелс е „безвъзвратно разрушен“. Изпращайки му този добре премислен отговор, принцесата искаше да се знае, че изневерите на съпруга й са започнали „много по-рано“ и тя особено силно подчертаваше това. Принцесата много прочувствено обясняваше на свекър си, че е била отхвърлена от съпруга си още в самото начало. Аз продължавам да твърдя, че през първите пет години от брачния си съюз принцът и принцесата на Уелс се обичаха. Любовта може обаче да означава различни неща за различните хора и изглежда принцесата е била убедена, че начинът, по който я е обичал съпругът й, не е могъл да се мери с нейната обич към него.

Напомняйки на херцога, че принц Чарлс е подновил връзката си „много по-рано, отколкото сте си мислел“, тя всъщност прехвърляше вината за разпадането на брака им върху съпруга си. Биографите, съчувстващи на принц Чарлс, твърдят, че принцесата първа е извършила прелюбодеяние. За мен това е абсурдно твърдение: нито една жена, която толкова много обича съпруга си, първа ще захвърли всичко, което й е толкова скъпо. Принцесата намери внимание и нежност в ръцете на друг, чак след като нейният съпруг бе започнал да й изневерява. И тя искаше принц Филип да разбере това.

Разказваше му всичко това, защото горе-долу по това време вече подозираше, че Единбургският херцог, а може би и други, са съучастници в разрушаването на брака й — с побутване и с намигане той бил дал на принц Чарлс благословията си да поднови връзката си с Камила. Да си затваряш очите пред брачните прегрешения е неразделна част от официалния протокол в кралския и аристократичните кръгове.

Разбира се критиците, съвсем типично в техния стил, ще обвинят Шефката в параноя, ако си е мислела, че принц Чарлс е имал някаква благословия да се върне при Камила. Струва си сега да се подчертае, че това не е било плод на въображението й, а й е било втълпено в съзнанието от самия принц Чарлс при една жестока кавга. Тя никога не уточни кога е била разправията, но в разгара й принц Чарлс казал на съпругата си, че винаги е имал благословията на баща си — от самото начало на брака им — да се върне при Камила, ако съпругата му не го направи щастлив. Тези думи са били отрова за човек, който е вярвал в светостта на брака. Тя бе накарана да чувства, че годините от 1981 до 1986 са били за нея изпитателен период. От всички отровни стрели, които принц Чарлс изстрелваше по нея, тази е била вероятно най-болезнената. И тя искаше херцогът да знае както й е казал неговият син. Пишейки му, тя оголваше пред него болката си:

Чарлс ми заяви, че сте му казал, че ако след пет години бракът не върви, той ще може да се върне при Камила. Това ме накара да се чувствам сякаш съм била предложена на вашето семейство за продан или с уговорка да бъда върната и в това няма нищо кралско! Обичах Чарлс и това нямаше нищо общо с кралски задължения.

Принцесата се бе почувствала като пионка в кралска игра — да се намери подходяща съпруга за принца, който не можеше да се ожени за Камила, защото тя вече бе омъжена. Може би сега хората по-добре ще разберат защо принцесата мислеше, че в техния брак през цялото време са били трима, и защо се чувстваше толкова дълбоко онеправдана. В нейните очи тя е била продадена на кралското семейство, за да даде „наследник и резерва“ под формата на Уилям и Хари, а после да я пратят по дяволите. И независимо какво отражение е имало това върху нея, тя не престана да обича принц Чарлс. Нейната сила и скромност не оставяха място за ненавист или омраза. Дори ревността, колкото и да е оправдана, се превръщаше накрая в обида. Принцесата не криеше какво чувства към другата жена. Лъчезарно красивата Даяна, принцеса на Уелс — най-красивата жена в света изпитваше ревност към Камила Паркър Боулс, определено не една от най-красивите жени на света. Но Камила беше жената, на чието място принцесата жадуваше да бъде — жената, от която Чарлс се нуждаеше емоционално.

Принцесата не се страхуваше да даде израз на ревността си пред своя свекър. В същото писмо до херцога тя му писа още:

Проявявах ревност към Камила, но е трудно, когато най-близките на съпруга ти приемат другата жена като негова, а съпругата — като неподходяща за семейството. Може би за вас е цивилизовано, съпругът ми да си има любовница!

Тези обвинения накараха херцога да отговори много бързо. Той писа, че нито той, нито кралицата са одобрявали, който и от двамата да си има любовници и той най-категорично отричаше да е казвал на Чарлс, че би могъл да се върне в обятията на Камила. Принцесата изписа много листове на херцога и му каза много неща, но запомних най-вече това, което се отнасяше до Камила.

Докато преглеждах онова списание на Хийтроу, не можех да си представя как Камила ще бъде във всяко отношение съпруга сред разкоша на Кларънс Хаус, освен само по име. Но любовницата, която през цялото време се опитваше да се намести, най-после успя.

Отношението на принцесата към значимостта на Камила Паркър Боулс претърпя развитие. През осемдесетте „онази друга жена“ бе източник на нейни лични подозрения. При започването на следващото десетилетие тя стана причина за разпадането на брака. А в края на 1995 принцесата изложи Камила в интервюто по „Панорама“ на Би Би Си като главния злодей и каза пред милиони зрители, че в брака им е станало малко пренаселено. Трябва да приемем, както ни учи историята, че на Камила Паркър Боулс е било предопределено да бъде с принц Чарлс; че тя и само тя е жената за престолонаследника.

Но през 1996 година принцесата беше на друго мнение. Тя беше убедена, че принц Чарлс се позаглежда и в други, и че Камила е главната му любовница, но не единствената. Въпреки очевидните противоречия в едно такова убеждение, независимо от историческите факти, както и от обстоятелството, че сега принц Чарлс и Камила са официално „едно цяло“, то е показателно за липсата на доверие у принцесата в бившия й съпруг. Тя силно вярваше, че той е в състояние да мами Камила така, както мамеше нея; че докато Камила му трябваше за любов и за разтуха, той не можеше да не поскитва и за приключение. Това всичко се отнася до сагата с Тиги Лег-Бърк. В един момент принцесата смяташе, че е много по-вероятно Чарлс да отиде при нея, отколкото при Камила.

Шефката изобщо не можеше да приеме, че Камила е единствената „друга жена“. Всъщност тя мислеше, че Камила е свикнала да се примирява с тази черта на Чарлс, нещо, което кралските съпруги и съпрузи са правели в миналото, но принцесата никога не се примири.

На 22 февруари 2004 година летях от Манчестър за Мадрид за представянето на испанското издание на тази книга, когато една статия в „Мейл он Сънди“ за личния живот на принца привлече вниманието ми. „ТОВА ЛИ Е СЕКСАПИЛНАТА СИНЯ КРЪВ, ЗАРАДИ КОЯТО ЧАРЛС ПРЕДАДЕ КАМИЛА?“, гласеше заглавието. В съобщението се казваше, че слухове, които били категорично опровергани, се носят из кралските среди, че Чарлс бил влюбен до уши в неназована брюнетка аристократка.

Ще докаже ли времето, че принцесата е била права? Чудя се. В съобщението се посочваше, че „Камила знаела за връзката и че колкото и да е невероятно, очевидно я е одобрила“.

Невероятно? Едва ли. Отново се затварят очите за любовна авантюра на кралски партньор.

Продължих да чета: „“Мейл он Сънди" установи, че слуховете се отнасят до период скоро след смъртта на принцеса Даяна — по време, когато връзката му с Камила се задълбочаваше". Ако това бяха думи на принцесата, щяха да ги обявят за бълнувания на отхвърлена съпруга. Почти чувам как презрително биха говорили за нея мразещите я царедворци.

Но ето че отново думите й не изглеждат толкова кухи. Тя бе така убедена, че ще се окаже права, че в „писмото за катастрофата“ бе написала:

Камила не е нищо друго, освен примамка, така че ние всички сме използвани от един човек във всеки смисъл на тази дума.

Статията в „Мейл он Сънди“ цитираше един дворцов коментатор: „Чарлс не би и помислил, че в това има нещо нередно — за него то изглежда естествено“.

Сгънах вестника и го бутнах настрана, облегнах се назад и погледнах небето. Един изумителен бял облак отразяваше слънцето, което ме накара да присвия очи. Някъде там горе в небесата принцесата можеше да си позволи една иронична усмивка.

Струва ми се, че прекарах зимата на 2003–2004 година в небето и в залите за заминаващи на летищата, летейки напред-назад към различни държави за представяне на книгата. Във всички други страни, с изключение на моята, книгата се възприемаше предимно като написана в подкрепа на принцесата и топлият отзвук на публиката — от Австралия до Япония и от Унгария до Испания ме изпълваше с признателност. Но никога няма да забравя онази последна седмица на октомври 2003 година, когато книгата излезе и „писмото за катастрофата“ от принцесата направи сензация по света. Когато се върнах във Великобритания от Ню Йорк посрещането, което ме очакваше, беше всичко друго, но не топло и приятелско.

Независимо от това колко бях подготвен вътрешно, за мен все пак бе притеснително да се върна вкъщи, знаейки, че кучетата на Флийт стрийт са отвързани и душат по всеки възможен адрес или стара следа, за да огледат и анализират всяка моя стъпка. Десетки журналисти от безброй много вестници и телевизионни канали от цял свят се бяха втурнали на север. Къщата ни в Чешър бе обсадена, местната кръчма бе превзета и дори домовете на нашите роднини бяха под наблюдение. Под защитното крило на „Дейли Мирър“ се отправихме към хотел „Роутън Хол“. Той изглеждаше идеалното място, където можех да се сниша, защото знаех, че ако се сниша достатъчно дълго, чудото ще трае три дни и ще отшуми. Докато пътувахме на север, продължавах да гледам през задния прозорец. Станал бях параноик от ирационалната мисъл, че журналистите може би ни следят от летище Хийтроу. Беше като през старите дни с принцесата, когато надзъртах през рамото й, за да се уверя за последен път, че никой няма да я проследи до мястото, за което е тръгнала. Доволен, че бяхме стигнали М-6 в посока на север без компания, облегнах глава на ръчния си багаж и заспах.

По-късно във фоайето на хотела се освежих с чаша чай. Препускането из Ню Йорк беше останало зад гърба ми. Много скоро, помислих си аз, ще премине и чувството ми, че съм обсаден във Великобритания. С мен този следобед бяха журналистът Стив Денис, неговият колега Гари Джоунс и шофьорът Джон Кроли. Чувствахме се в безопасност, защото бяхме успели да скрием следите си. Не обърнахме внимание на непознатия в преддверието, който говореше високо по мобилния си телефон за някакъв финансов съветник, който не дошъл на среща с него. Никой не позна репортера на „Сън“.

Седнахме и започнахме да си говорим тихо. От преддверието ни отделяше дебела дъбова врата. Изведнъж тя се отвори и четирима мъже влязоха вътре. Вървяха един по един и сякаш отиваха към бара. Когато се изравниха с масата, около която седяхме ние, те се завъртяха с лице към нас и извадиха изпод дебелите си палта камери. Блеснаха светкавици. Скочих и в паниката съборих съда с чая. Настъпи бъркотия. Стив се бореше с един репортер. Гари се бе вкопчил във фотограф. Джон се опитваше да изблъска втори фотограф. Хората от управата на хотела бяха в един миг парализирани от съперниците от Флийт стрийт, вкопчили се в непристоен бой. Притиснат между биещите се беше бившият кралски иконом. В настъпилата врява успях да побягна през фоайето и излязох във вътрешния двор, преследван от репортера на „Сън“. Другите гости на хотела бяха зяпнали от изненада. Прекосих слънчевата тераса, минах през живия плет, обграждащ паркинга, върнах се през главния вход на хотела и се мушнах в мъжката тоалетна.

— Ако някога сте в беда, влезте в тоалетната и ми се обадете по телефона казвах винаги на принцесата.

И ето сега аз тичах към мъничкото помещение, влязох бързо, блъснах вратата и се заключих. Успях да се скрия от „Сън“. Ако не са ни проследили още от Хийтроу, то тогава някой е уведомил пресата в мига, в който сме пристигнали в „Роутън Хол“. След няколко часа всички останали от Флийт стрийт бяха вече в хотела.

„ЗАСРАМЕНИЯТ ЮДА ЗАСНЕТ ОТ СЪН“, бе заглавието на следващия ден.

— Е, хайде! Това е само игра! — викаше един репортер от вестник по време на врявата.

Четирийсет и осем часа по-късно „играта“ доби друго измерение, когато в атаката се включиха принц Уилям и принц Хари. Намесата им доведе до безумно преследване от медиите през уикенда, когато се прибрахме вкъщи от хотел „Роутън Хол“.

— Как бихте се почувствал, ако съпругата ви загинеше в автомобилна катастрофа и някой публикуваше писмо за това — запита агресивен журналист от „Нюс ъф дъ Уърлд“.

— Как бихте се чувствал, г-н Бъръл, ако вас ви бяха предали? — ревеше друг репортер, докато се мъчехме да си пробием път от колата до къщата ни.

Не беше нито времето, нито мястото да напомня на журналистите, че нашето семейство знаеше твърде добре как се чувства човек, когато ти хвърлят лоялността в лицето.

В края на уикенда медиите пуснаха слухове, че принц Уилям държал да се срещне с иконома, когото наричал „чичо Пол“.

 

 

Мобилният ми телефон зажужа във вътрешния джоб на сакото ми и прекъсна информационния бюлетин по радиото в колата, в който „Кралска служба“ бе водещата новина. Тя бе топ новина и по всички останали телевизионни канали и радиостанции. Пътувах през Лондон — издателският екип ме водеше от едно студио в друго за започналата трескава двудневна кампания за промоция на книгата. Беше вторник, 28 октомври. Посегнах да извадя телефона. На дисплея бе изписан номер, който мигновено познах. Беше една от най-близките съюзнички на принцесата. Онова, което тя ми каза, ме извади от вглъбеността в безкрайните интервюта:

— Пол, най-голямото момче иска да се срещне с теб — съобщи тя и стомахът ми се сви.

Точно както при обаждането за уговаряне на среща с принц Чарлс след арестуването ми през 2001 година, използвано бе кодово име, за да не се споменава името на високопоставен член на кралското семейство по несигурните телефонни линии. „Най-голямото момче“, разбира се беше принц Уилям.

Жената, с която бе влязъл във връзка посредник, използван от двореца Сейнт Джеймс и преди, ме сондираше, за да разбере какво мисля за евентуална среща с принц Уилям. Нищо не било уговорено или уредено, но среща можела да се направи и без да се мине през официалните дворцови канали. Тя ми каза още:

— Би желал да се види с теб насаме. Можете да използвате моя дом. Ще бъдете само двамата и никой никога няма да разбере.

В колата имаше и други хора и затова единственото, което можех да направя, бе само да слушам. Беше искрен опит да ни събере двамата, внимателен опит всяка от страните да разбере болката и страданието, които изпитваше другата, но по различни причини.

— Ти трябва да му разкажеш много неща и да му припомниш някогашните ви отношения — продължи приятелката на принцесата.

Тя знаеше, защото много пъти, когато бе идвала в Кей Пи, бе ставала свидетел на близостта ми с двете момчета.

Знаеше също така, че ще се притесня при мисълта за такава среща след всичките тези години и особено при сегашните обстоятелства.

— Тези неща въобще не трябваше да се случват — казах й.

— Виж, ако искаш да присъствам, ще присъствам. Но можете да бъдете и съвсем сами. Ти трябва да си решиш — заяви тя и ме остави да обмислям следващия си ход.

Приближавахме Бродкастинг Хаус за следващото не по-малко трудно интервю за предаването на Джеръми Вайн по Радио-2 на Би Би Си. Взирах се през прозореца и се пренасях в друг, мой си свят. След около двайсет минути щях да се явя на живо в ефир и вниманието ми трябваше да бъде приковано в минното поле от въпроси, които ме чакаха, защото британските медии продължаваха кръстосания си разпит да разберат как един прост иконом е имал дързостта да разкаже своята версия за живота си при принцеса. Моята истинска и действително уникална близост с принцесата, надхвърляща рамките на работата на иконома, изглежда нямаше никакво значение за тези хора, които искаха да размахват книгата пред мен и да ми крещят:

— Как си позволяваш?

В този момент това нямаше значение и за мен. Когато червената светлинка „в ефир“ светна в студиото и Джеръми Вайн се наведе към микрофона, бях още замаян от обаждането и перспективата, която пораждаше то за среща с Уилям. Толкова бях разсеян, че забравих да изключа мобилния си телефон и по средата на интервюто той започна да вибрира върху масата. Обърках се, започнах да се суетя, да опипвам с потните си длани, за да го изключа. Бях ужасно неспокоен, но това се дължеше повече на мисълта ми за принц Уилям, отколкото на човека срещу мен, който ме въртеше на шиш. Карах това интервю някак си на автопилот и ми се струва, че то беше най-лошото ми представяне до този момент. Изведнъж, дори без да подозира, Джеръми Вайн ми зададе най-важния въпрос:

— И така, планирате ли да се срещнете с принц Уилям?

— Винаги съм искал да се срещна с принц Уилям. Така ще мога да обсъдя с него много неща, които не са в книгата — беше шаблонният ми отговор.

След като свършиха интервютата в британските медии, аз се върнах с подута глава в хотел Каунти Хол Мариот. Бяхме отседнали в Лондон преди заминаването ни на следващия ден за Америка, където ме чакаше двуседмична обиколка в четиринайсет града за представяне на книгата и почти двеста интервюта. След това до Коледа щеше да има обиколки в Канада, Австралия, Япония и Европа. Навсякъде, където отидех в чужбина, всички ми задаваха един и същ въпрос: кога ще се срещна с принц Уилям?

Трябваше дълго и добре да обмисля предложението за неофициална среща с него. Съветвах се с хора, на които имам доверие, и реших в един телефонен разговор този следобед, да отхвърля тази възможност. Неофициалността на такава среща ме объркваше и притесняваше. Не желаех да се ангажирам в тайна операция — твърде много подобни неща се бяха случили преди съдебния процес срещу мен и не ми бяха от полза. Ако изобщо някога ще има среща между мен и принц Уилям, трябва да бъде уредена по съответните канали, легално и официално. Дадох това да се разбере и официално приех поканата, отправена от Уилям през октомври 2003 година.

Не мога да кажа дали е имало контакти или диалог в процеса на преминаване по установените канали. Но продължавам да вярвам, че един ден ще ми се отдаде шанс да се срещна с него и да му обясня това, което аз имам да кажа. И още много неща, които само той и аз някога ще знаем.

 

 

Казват, че обиколка за представяне на книга е като да водиш кампания за президент — ходиш от щат на щат. Победиш ли веднъж Щатите, ще се почувстваш като човек, който се кандидатира за президентския пост — шегуваше се нашият гид в Тексас, докато пътувахме към едно телевизионно студио в Далас, някъде по средата на двуседмичната ми обиколка за представяне на „Кралска служба“. За мен в Далас бе един от върховите моменти на обиколката ми. Заедно с екипа, който току-що бе пристигнал в тексаската жега, се отправихме бързо от летището направо за местната телевизионна станция, когато телефонът на журналиста до мен иззвъня.

„Кралска служба“ току-що се бе изкачила до позиция номер едно в класациите за бестселъри едновременно на британския „Сънди Таймс“ и на американския „Ню Йорк Таймс“. Каквото и да е мнението на хората за нея, важното е, че те не послушаха посланието да се бойкотира книгата, което прозираше зад декларацията, направена от името на принц Уилям и принц Хари.

Отидох на следващото телевизионно интервю тържествуващ. Бях понесъл толкова много удари и толкова често ми бе казвано, че съм сбъркал с написването на тази книга, че такава безспорна подкрепа от обществото, от тези, които искаха да опознаят и разберат принцесата по-добре, беше огромен стимул за мен.

— И знаете ли какво? — казах в предаването на живо в Далас. — Принцесата и нейната памет заслужават да бъдат там горе. Отново номер едно.

Колкото повече хора ме насърчаваха по време на обиколката да не се предавам, толкова по-малко започваше да ме притеснява декларацията на принцовете. Сбъркаха, че избързаха да дадат оценка на книгата — това е посланието, което чувам оттогава насам.

Подобно на хиляди други по света, една жена ми писа да се извини, задето в началото повярвала на онази декларация от Кларънс Хаус. „Пиша ви, защото съм една от многото, които съчувстваха на Уилям и Хари и вярвах, че сте предал принцеса Даяна. Сега, след като прочетох книгата, мога да кажа, че тя е най-чудесният израз на почит, който би могъл да бъде написан за нея.“

Милите хора, които ми писаха, може би и представа нямат как ми вдигнаха самочувствието и аз искам да кажа едно огромно, сърдечно благодаря на всички онези, които ми помогнаха отново да повярвам в себе си.

Един човек, чиято присъда очаквах с нетърпение да чуя, беше Лусия Флеша де Лима. Някои от приятелите на принцесата, като Роза Монктън и журналистът Ричард Кей се настроиха срещу мен, задето написах книгата. Те имат право на свое мнение. За разлика от Лусия, те не знаят всичко за живота на принцесата и тайните, които принцесата смяташе, че не може да сподели с тях. Затова мнението на Лусия бе от най-голямо значение за мен.

Намирах се в Бостън, когато Лусия най-после ме намери. Бях в стаята си в хотела с изглед към есенния Бостън Комън^[2] и телефонът иззвъня. Беше Марая от магазина за цветя във Великобритания. Лусия се обадила от Бразилия. Искала непременно да се свърже с мен и Марая ми даде телефонния й номер.

Топлината в изискания бразилски глас, който долетя по телефона, ясно ми подсказа, че имах подкрепата на Лусия, така както вече имах подкрепата на Сузи Касъм и на Лейна Маркс.

— Толкова много исках да поговоря с теб, Лусия — започнах аз. — Уилям и Хари… Чу ли?

— Пол — каза тя — когато за пръв път чух, че си написал книга, много се разочаровах от теб. Но прочетох това, което си написал и го намирам за хубаво. На твоя страна съм, така както бях на страната на принцесата.

Разговаряхме около половин час. Никога досега един телефонен разговор не бе ме карал да се почувствам така спокойно. Беше емоционален разговор, защото имахме общи спомени, но той означаваше толкова много за мен. Няколко седмици по-късно Ричард Кей излезе в „Дейли Мейл“ с голяма статия, в която пишеше за отвращението на Лусия от книгата. Тя вече ме бе подготвила за това, като ми обясни, че Ричард Кей й втълпявал „колко лоша е книгата“. Това било преди Лусия да я прочете.

— Ако някой каже нещо за теб и мен — бе предупредила Лусия, не вярвай и дума. Не се доверявай на никого. Ти сега ме чу и аз ти казвам, че имаш пълната ми подкрепа.

В този момент нищо от онова, което можеше да заяви Кларънс Хаус, или да напишат вестниците, би ме отклонило от убеждението, че в очите на приятелите на принцесата, които бяха важни за мен, бях написал книга, говореща истината за нея.

Докато обикалях света след излизането на книгата и се подписвах върху безброй много копия, не преставах да се изумявам колко огромен и искрен е феноменът Даяна. В книжарница в Атланта едни жени ми донесоха снимки и изрезки от вестници.

— Аз съм един от многото американци, които мислят така — заяви мъж на средна възраст, който ми стисна лявата ръка. — Благодаря ти, че си бил край принцесата и че защитаваш нейната памет.

В Орландо хората чакаха на опашка в продължение на пет часа, за да споделят с мен спомените си. В Австралия, където републиканските идеи са силни, хората плачеха, когато си припомняха смъртта й. В източноевропейските страни като Унгария те чакаха и чакаха, и чакаха на дълги опашки. И говореха толкова пламенно за Шефката. Те я помнеха. Искаха да научат повече. Тя продължава да им липсва, сякаш е починала едва вчера. Тази искрена реакция по цял свят ме изумяваше и понякога направо задавяше от чувства. Идваха стотици и стотици хора. Не за мен, а за Шефката. За тях бе достатъчно, че можеха да ме асоциират с една икона. Не мога да кажа, че сега по-добре разбирам феномена, но повече от всички други думи и спомени, които мога да напиша, способността й да привлича тълпите си остава най-голямата възхвала за нея.

 

 

Да бъдеш на обиколка за промоция е все едно да те залепят на високоскоростен конвейер, да летиш по него, без да спираш за секунда, по седем дни в седмицата от пет сутрин за предаванията по време на закуска до десет вечер за късните новини по радиото. В края на всеки ден конвейерът те запраща в непознато хотелско легло, след това те грабва в друг нечовешки час за нов ден на срещи с медиите. От държава на държава, от град на град, от студио на студио, от книжарница на книжарница, от летище на летище пътувахме на север, юг, изток и запад. Преживяването беше въодушевяващо и уморително. Струва ми се, че от 20 октомври до 21 декември непрекъснато бяхме във въздуха. Но през по-голямата част от пътуванията ми из Америка британските медии бяха насочили вниманието си към монархията и принц Чарлс. Според някои коментатори както монархията, така и принц Чарлс бяха изправени пред най-тежката си криза досега. Както можеше да се очаква, обвиняваха ме, че съм ускорил събитията, които са я предизвикали. Дебатите бяха около записа, който след моя процес медиите кръстиха „записа за изнасилването“. Вече съм казал, че нямам нищо общо с този запис, не е при мен и твърденията, които се съдържат в него, се въртят около моя стар приятел Джордж Смит. Нямам никакъв контрол върху потенциалната вреда от него, но независимо от това бях обвинен. Наложи се принц Чарлс да излезе с декларация, в която да отхвърли твърдения срещу него за сексуалната му ориентация, тъй като се говореше, че в записа имало и такива. Още веднъж — това е въпрос, в който не съм замесен. Обвиниха ме обаче, че съм предизвикал кризата. Заглавия като „ИМА ЛИ БЪРЪЛ И НЯКОЯ ПО-ЧЕРНА ТАЙНА, КОЯТО ОЩЕ НЕ Е КАЗАЛ“ още повече ме съсипваха.

Както се случваше и с някои решения на принцесата, мотивите ми за написването на тази книга винаги щяха да се представят повратно и тълкуват невярно от медиите. За щастие посланието понякога може да запази истинския си смисъл, когато се тълкува от други. Като например Марк Лосън от „Гардиън“, който написа следното за книгата: „Даяна навсякъде е най-добрата, следвана от синовете й и след това кралицата, докато майка й, брат й Чарлс и Камила са лошите. Така безспорно щяха да изглеждат образите и ако Даяна беше доживяла да напише мемоарите си“.

Тези думи излязоха в неговия вестник на другия ден след декларацията на Уилям и Хари, в която ме обвиняваха, че съм извършил „дръзко и открито предателство“. Разликата между двете заключения беше, че г-н Лосън бе прочел книгата от край до край, преди да произнесе присъдата си над нея.

Но в Бъкингамския дворец и в Кларънс Хаус е въпрос на принцип да не се коментира. По-късно научих, че една свръхморална и благоприлична придворна дама гръмко и надуто говорела срещу книгата на всеки, който склонял да я слуша:

— Това е предателство! Открито предателство! След толкова години служба този човек се опозори — разправяла тази застаряваща ветеранка на кралския двор.

Препрочетох статията на Марк Лосън, за да ми вдъхне повече кураж. „Бъръл не е предал доверието на Шефката. Нейният дух може би вдига чаша с шампанско…“

Не е нужно човек да е Айнщайн, за да разбере, че в мозъците на педантите в кралския двор самият акт на защита на принцесата и изпълването на тези дворцови коридори със стари истини е достатъчен, за да бъде обявен за предателство. Фактът, че реших да кажа на света какво чудесно човешко същество е кралицата, сякаш нямаше никакво значение. Това няма да дръпне завесата от Вълшебника от Оз. Мисля, че сега Уилям и Хари са вече достатъчно големи и могат да приемат истината, колкото и тежка да е тя, и колкото и много спомени да се влеят в нея от онези далечни дни в Кей Пи, а не да се остави да бъде подхранвана само от Хайгроув, двореца Сейнт Джеймс и Бъкингамския дворец. Истински се надявам, че те все пак ще успеят да се усамотят в някое тихо ъгълче, където никой няма да им се меси и да прочетат какъв прекрасен живот са имали с майка си и как тя сама е трябвало да се учи, за да стане онази великолепна принцеса и човек, каквато беше. Няма да се откажа и от старата си надежда, че един ден можем да се срещнем с Уилям и Хари като мъже, възможност, която ми се отказва от 1997 година насам по различни причини. Кой съм аз, че с мен да се срещат вторият и третият по линия за наследство на трона? Никой всъщност, просто един приятел на тяхната майка, човек от доверения й вътрешен кръг, който може да се окаже богат източник на щастливи спомени. Човек, който беше изгонен, когато и последната крушка бе свалена от оголените апартаменти осем и девет. Някогашен иконом. Някогашна сянка. И все още, въпреки глупавите сметки на външни лица, хранител на страшно много тайни, които не бяха компрометирани в този верен исторически разказ.

Трудните моменти тежките изпитания от последните шест години ме направиха дебелокож. Научих се да не обръщам внимание на тежките думи и острите критики на онези, които застават на сцената и бълват пред милиони, а да черпя кураж от мнението на хора, които са важни за мен — от обществото и особено от милионите фенове на Даяна, принцесата на Уелс. Вярвам, че духът на принцесата почива спокойно с информацията, която съм дал, с тайните, които съхраних и имената и някои обстоятелства, за които не съм споменал нищо.

Уилям беше този, които искаше да се срещне с мен, за да „сложим черта под миналото“ и аз добронамерено приех тази покана. Дадох обещание, на което държа и до ден-днешен, че от мен няма да излезе нищо за разговора, който ще имаме. Няма да е честно, макар че на някои това им изнася, да се смята, че само защото написах книга, за да разсея някои митове, сега ще седна да разгласявам съдържанието на частен разговор, който той иска да има с мен. Искам да се надявам, че Уилям ще запази смелостта на убежденията си, каквато трябва да има един бъдещ крал, и няма отново да реши да се вслушва в нашепваните му съвети против Бъръл. Ако от това не излезе нищо, така да бъде. От 1998 година насам съпругата ми, синовете ми и аз свикнахме да сме като на заточение и да бъдем третирани като чужденци. Защото така в действителност господарите се отплащат за лоялността на слугите си.

Тихо и дискретно обаче зад стените на династията Уиндзор продължавам да имам приятелите. Когато на Коледа се върнах от Япония, намерих едно писмо за мен, адресирано от позната ръка. Беше от човек, който винаги ми е бил приятел и огромно вдъхновение за мен. Картичката беше подписана: „С обич“. За мен беше голяма утеха да знам, че имам такива приятели и подкрепа.

Желанието ми, когато седнах да пиша тази книга, беше да бъде извършено разследване за смъртта на принцесата. Два месеца след като излезе първото издание на книгата, в която разкрих писмото, написано от Шефката десет месеца преди смъртта й, следователят Майкъл Бърджес насрочи дата. Разследването започна на 6 януари 2004 година, а пълните слушания се очакват през 2005 година. Бях уведомен, че от службата на следователя желаят да ме интервюират — офицери от ЕСР-6 на Скотланд Ярд — същият отдел, който извърши обиск в дома ми и ме прати на съд, въпреки всичките зеещи дупки в разследването им. Това беше последната нелепост в моята история. Без съмнение в звеното днес работят други. Те ще имат пълното ми сътрудничество като независим свидетел. Защото този отдавна чакан процес е в интерес на принцесата.

Ако резултатът от написването на тази книга е, че новата информация в нея даде тласък за започване на разследване, тогава съм изпълнил дълга.

Едно послание на подкрепа, към което често се обръщам и много пъти съм препрочитал, за да ми дава утеха, е това, което Патриша Корнуел написа в книгата си „Портрет на убиец“:

Скъпи Пол, ако има нещо, което да съм научила в живота си, то е, че мъртвите не са мъртви — те могат да говорят. Освен това, че никога не е късно за справедливостта. И ти правиш това сега. Какъв смел човек си. Историята ще се промени и ЩЕ бъде по-вярна благодарение на теб.

Това е, което исках да направя. В памет на принцесата.