Пол Бъръл
Кралска служба (7) (Най-скандалните разкрития за принцеса Даяна от нейния иконом)

5. Другата кралска сватба

„Кралицата доволна от дворцова сватба“, обяви заглавието на „Нюз ъф дъ Уърлд“. „Кралско благоволение за двойка от двореца“, тръбеше „Дейли Мирър“. Сватбата Бъръл-Косгроув направи сензация в момент, когато списание „Хелоу“ още не се бе появило и сватбите бяха личен въпрос.

Марая и аз, които бяхме прекарали осем години в анонимността зад кулисите на дворцовия живот, изведнъж на 21 юли, събота, 1984 година, попаднахме в светлината на прожекторите на медиите, насочени към католическата църква Сейнт Мери в Рексам. Репортери и фотографи от неделните вестници се бяха залостили от сутринта пред дома на семейството на Марая и следваха сватбената процесия до църквата, за да отразят „другата кралска сватба“, както я нарекоха. Причина за вестникарските заглавия бе фактът, че младоженецът работеше за кралицата, а булката — за Единбургския херцог.

Една хитра репортерка от „Нюз ъф дъ Уърлд“ успяла тайно да се откъсне от другите и смесвайки се с непрекъснатия поток от идващи и излизащи роднини в дома на Марая, проникнала вътре и се качила горе при майка й Елизабет точно, когато се преобличала в спалнята си. Попитала я какво мисли за сватбата.

— Марш оттук, нахална просякиньо — бил записаният от репортерката отговор.

Пред църквата, когато моят кум — брат ми Антъни и аз излязохме от колата, видяхме чакащата глутница журналисти с извадени фотоапарати. Не се очакваха кралски гости. А ние бяхме просто никой от долния етаж — Пол Уайбру, лакеят на кралицата, Пеги Хоут — личната камериерка на кралицата и Майкъл Фосет — старши лакей в двора. Кралският капелан, каноникът Антъни Сизър, блестящ в аленочервените си одежди, се включи в церемонията с благословии и молитви.

Вместо да упътват гостите към местата им, разпоредителите трябваше да стоят на вратата, за да възпират напиращите да влязат репортери. Единственото, което ме безпокоеше, беше големият ни ден да не бъде опорочен, защото много гости бяха дошли от Лондон. За съжаление липсваха девет гости — коргитата. Дори Чипър го нямаше. Но те ни изпратиха телеграма от кралския двор, която и до ден-днешен държим окачена в рамка. В нея се казва:

„Макар че ние, коргитата, не бяхме поканени, в едно сме на същото мнение — ако искате да спечелите благоразположението ни, донесете ни малко от сватбената торта — от Чипър, Смоуки, Шадоу, Пайпър, Фейбъл, Мит, Джоли, Спарки и Бръш.“

Отдолу бяха сложили отпечатъци с мастило от лапите си.

Любопитните репортери не узнаха за тази телеграма. Далеч повече ги интересуваше как сме се запознали.

Трябва да благодаря на Роуз Смит, камериерка от етажа на принцеса Ана, която ни запозна. Тя, като мен беше от Дарбишър и е завършила колежа Хай Пийк в Бъкстон, но бе започнала работа в Бъкингамския дворец шест месеца преди мен. Тя се омъжи за най-добрия ми приятел, лакея Роджър Глийд и затова трябваше да напусне двореца — законът в двора по това време не допускаше семейни двойки да работят заедно. Роуз постъпи на работа като лична камериерка на херцогинята на Глостър в двореца Кенсингтън.

Покрай общуването ми със семейство Глийд се запознах с приятелката на Роуз Марая Косгроув, която беше работила в пералнята за спалното бельо, и Белгийския апартамент и след това — в апартамента на Единбургския херцог младата жена, покрай която толкова пъти бях минавал, без особено да се вглеждам в нея; тази, която ме бе нарекла „едно нищо“. След това я забелязах. Острият ум, заразителният смях, поразителните кафяви очи и коса, начинът, по който танцуваше — сякаш плува кроул по гръб назад и ръцете й цепят въздуха над главата. Романтичната атмосфера на Балморал изигра своята роля, когато седяхме около запалените огньове и си правехме нескопосани барбекюта в полето, докато гайдарят Маккрей ни забавляваше с гайдите си под нощното небе, а Сирил Дикман подрънкваше със звънчетата си. Ние всички пеехме дрезгаво шотландските песни, които знаехме. Марая ми стана приятелка, после — най-добрата приятелка и след това, през пролетта на 1983 се влюбихме.

При посещенията ми през уикендите в дома на родителите й в Холт, на границата между Англия и Уелс, видях същата ценностна система на работническата класа, която познавах толкова добре. Сякаш си бях у дома. Майката на Марая, Елизабет, ми каза да я наричам Бети. Тя непрекъснато готвеше. Сякаш беше фабрика за пайове: плодови пайове, пайове с месо и какви ли не още — навсякъде имаше чинии с пайове. Дори главният кралски сладкар Робърт Пайн не правеше толкова много пайове. Католическата вяра доминираше в живота на Бети по същия начин, по който кралицата доминираше в моя. В къщата имаше толкова много портрети на папата, колкото и пайове. Бети си държеше до задната врата един малък съд със светена вода, в който си топеше пръстите и се кръстеше винаги, когато излизаше от къщи.

— Това те пази, когато излизаш навън. Трябва да кажеш на кралицата, Пол — повтаряше ми тя.

Бащата на Марая, Рон — един весел електротехник, който пускаше искри също като електричеството, седна и ми разказа всичко за красивата си единствена дъщеря, като изстреля един куп шеги. Следващият път, когато го видях, той беше съвсем различен. Седеше на едно удобно кресло с маска на лицето, мъчеше се да диша с две бутилки кислород, закачени от двете страни на фотьойла му. Рон умираше от рак на белите дробове. През юни на 1983 г. Марая толкова много искаше татко й да може да види на живо от прозореца на спалнята й в предната част на Бъкингамския дворец церемонията по тържественото посрещане на знамето. Асансьорът за персонала не стигаше до най-горния етаж и затова Роджър Глийд и аз го отнесохме на инвалидната му количка по стълбите догоре. Рон толкова много се вълнуваше, че е вътре в двореца и толкова много се гордееше с дъщеря си и с онова, което тя беше постигнала. Той почина четири седмици по-късно на петдесет и девет години.

На Нова година заведох Марая вкъщи в Дарбишър и в провинциалния хотел „Хайъм Фарм“ й предложих да се оженим — коленичих пред нея и й поднесох пръстен с един диамант, който ми струваше всичко, което имах, до последното пени. Исках да има най-хубавото, което можех да си позволя. Женитбата ми с Марая означаваше, че трябваше да приема правила, различни от тези на живота в двореца, за да остане доволна бъдещата ми тъща. Щях да получа конфирмация в Англиканската църква, но обещах децата ни да бъдат отгледани като римокатолици. Капеланът на кралицата, каноникът Антъни Сизър ми каза какво трябва да правя и по-късно аз бях конфирмиран от епископа на Лондон. Но влиянието на Бети върху мен си остана и винаги, когато вляза в католическа църква, автоматично си топвам пръстите в купола със светената вода.

След като родителите и на двама ни бяха уведомени, имаше само още един човек, на когото трябваше да кажем за голямата ни любов. Храненето на кучетата беше като че ли най-подходящото време да съобщя новината на кралицата — че между нейния лакей и прислужницата на съпруга й е пламнала любов. Тя много се зарадва за нас.

— Толкова жалко, че тя ще трябва да напусне работата си — казах на кралицата.

— О, а защо? — заинтересува се тя.

Не можех да повярвам, че не знае неписаното правило, което се спазваше от стотици години.

— Може ли нещо да се направи?

— С цялото ми уважение, Ваше Величество е кралицата — казах.

Една дума, на когото трябва, очевидно свърши работа. Пристигна писмо от главния управител на двореца, в което ни известяваха, че Марая няма да напусне работата си, защото кралицата се е намесила и строгото правило е било смекчено.

През петте години, когато бях направо сянка на кралицата зад затворените врати, я бях опознал като контактна, достъпна жена, която изпълняваше държавните си задължения, но се отпускаше и веселеше в личния си живот, шеф, който уважаваше служителите си и разбираше, че без тях не може да си върши работата.

Една седмица преди сватбата ни Марая и аз бяхме извикани при кралицата. Не бях на работа по това време и чакахме като посетители във Вестибюла на пажовете. Почувствах се странно, когато пажът Джон Тейлър отвори вратата на дневната и обяви за нас: „Пол и Марая, Ваше Величество“, по същия начин, по който аз обявявах: „Министър-председателят, Ваше Величество“, когато веднъж на Бахамските острови Маргарет Тачър се качи на кралската яхта „Британия“.

Кралицата беше в средата на стаята. Не по-малко необичайно беше да бъдем при нея с обикновените си дрехи.

— Предстои ви един много вълнуващ уикенд — каза тя и ни връчи малка тъмносиня кутия — подарък от нея и от принц Филип. Отворихме я пред нея и извадихме часовник във формата на каляска от злато и емайл с личните им монограми. След това тя отвори капака на една по-голяма кутия и ни подари два порцеланови свещника с ръчно рисувани цветя. Бяхме силно развълнувани. Това бяха първите ни сватбени подаръци.

— Пожелавам ви да прекарате чудесно и ще се видим в Балморал — каза кралицата.

Марая направи реверанс. Аз се поклоних.

Щяхме да работим в двора с имената господин и госпожа Бъръл. Когато големият ден дойде, един много важен човек го нямаше в църквата — бащата на Марая Рон. Денят бе белязан с мъка за цялото семейство, но и с гордост, когато брат й Питър, застанал до нея вместо баща й, ми предаде сестра си.

Когато под звуците на органа красивата ми съпруга и аз излязохме от църквата, сблъскахме се с все още непознатия за нас проблем — интереса на медиите. Не можехме да стигнем от вратата на църквата до чакащата ни кола поради многото журналисти, фоторепортери и разни други отвън. Тогава се намесиха каноникът Сизър и Майкъл Фосет и двамата заедно успяха да задържат тълпата на разстояние. Позирахме за снимка пред главния вход и бързо се скрихме.

Беше душен горещ летен следобед, когато пристигнахме за приема в хотел „Брин Хауъл“ в Ланголън, където кумът прочете картичките и телеграмите от приятелите ни. Една от тях бе оставена за накрая. Тя гласеше: „Поздрави и най-добри пожелания за щастливо бъдеще — Елизабет II и Филип“.

Същата вечер Марая и аз заминахме на двудневен меден месец в Ландидно. Знаехме, че в края на седмицата трябва да се върнем и да поемем задълженията си в Балморал. В неделя сутрин пред вратата на хотелската ни стая бяха оставени вестниците. Бяхме навсякъде на първа страница.

 

 

Балморал не беше подготвен за промяната в протокола да приеме на долния етаж семейна двойка. Старата стая на Марая като камериерка беше по-удобна и решихме да се настаним в нея на единичното легло, а коргитата Чипър и Шадоу спяха на земята. Човекът, който нямаше търпение да чуе за големия ни ден, беше принцесата на Уелс, вече в напреднала бременност с второто си дете. Марая отиде в апартамента й и двете жени си приказваха на леглото, кикотеха се и се смееха като ученички, докато Марая й показваше сватбените снимки. Бяха седели около десет минути, когато чуха глас да вика:

— Даяна? Даяна, къде си? Време е за обяд.

Беше кралицата.

— Аз да вървя. Закъснявам — казала принцесата. — Но остави снимките да ги погледна пак по-късно.

Чрез Марая принцесата ме опозна повече. Бях съпруг на жена от персонала, на която тя имаше доверие. Още по-важното е, че бях лакей на кралицата и можех да говоря с нея. Тя гледаше на мен като на добър съюзник, който можеше да има на своя страна, но който още трябваше да се доказва. През трите години след сватбата си, винаги когато отидеше в някоя кралска резиденция, тя ме виждаше около кралицата.

През онзи август принцесата все още си търсеше причини да бъде сред персонала от долния етаж. В Балморал й липсваха обедите в Лондон с приятели като Джанет Филдърман, Каролин Бартоломю, Каролин Хърбърт и Сара Фъргюсън, която тогава се срещаше с принц Андрю. Тя все по-често започна да ме търси във Вестибюла на пажовете, близо до главното стълбище. Разменихме си любезности и се забавлявахме със светски разговори. Принцесата даваше вид, че е свръхдружелюбна, но се държеше както си иска с всеки нов, когото срещнеше. Тя ме проучваше. Каза ми колко много й липсва Лондон. Аз се поинтересувах как се чувства като бъдеща майка, приказвах за радостите от семейния живот и как Марая и аз мечтаем да имаме деца. През цялото време на тези откъслечни разговори ме гризеше съмнение, че не е уместно да бъда в такива приятелски отношения с нея.

Този път принцесата се шегуваше, че от постоянното усмихване на обществени места, ще й се изкриви лицето. Беше трогната, че хората все още я наричаха „Лейди Ди“.

— Републиканците ще има да почакат — каза тя.

Бе категорична, че „спенсъровата й твърдост“ няма да позволи на медиите да я уловят уморена, тъжна или неспокойна. Усещаше, че растеше и ставаше все по-уверена, осмеляваше се да се включва в разговори за политика. В писмо, което изпрати на една своя отдавнашна приятелка, разсъждаваше върху двойствената личност, която трябваше да бъде: „Много е странна тази промяна, която става вътре в мен — онова, което е Даяна, иска да се скрие и да не бъде в центъра на общественото внимание, а принцесата, която е тук, трябва да върши работата си по възможно най-добрия начин. Втората лейди печели, но какво плаща за това първата?“.

Това изцеди енергията й. Блясъкът на публичността я караше още повече да се замисля за себе си. Притесненията дали се справя със задълженията си изостриха булимията й, но принц Чарлс й беше опора. Тя писа на една приятелка:

Напредваме доста… Трябва да свикна да бъда тук, там и навсякъде. Чарлс е чудесен, такова разбиране проявява, когато понякога съм малко объркана и тъжна. Не бях разбрала по-рано каква опора може да ми е той. И аз се опитвам да подкрепям Чарлс и да бъда майка. Всъщност, кое ли от двете е на първо място. Чарлс, разбира се, но какво да правя, когато вестниците ни сравняват непрекъснато и поставят Чарлс на заден план?

Тези, които не я харесваха, твърдяха, че изобщо не я е интересувало как ще се отрази на принц Чарлс да се движи в сянката на съпругата си по време на „Лейди Ди манията“. Тя писа на същата тази приятелка: „Трябва също така да разберем, че за пръв път му се случва да е с друг човек, а тълпите крещят да отида да приказвам с тях. Ако се поставя на негово място, ще видя, че сигурно му е трудно“.

Горе-долу по това време принцесата за пръв път ми се довери: първият й опит да провери дали нещо, което ми е казала, ще стигне до кралицата. Бях сам във Вестибюла на пажовете и чаках кралицата да ме повика, когато зад ъгъла се появи принцесата. Бременността и здравето й отново бяха главните теми на разговора. След това като гръм от ясно небе тя ми каза:

— Ще имам момче.

Не знам дали искаше да ме шокира или да види как ще реагирам, но това беше твърде лично нещо и не можеше да го казва на мен. Всички ли знаят? Тайна ли е? И защо е така непредпазлива? Когато се раждаше принц Уилям, в двора се правеха залози дали ще е момче или момиче. Мисля, че широко отворените ми от изненада очи казваха всичко.

— Наистина смятам, че не трябваше да ми казвате това, Ваше Кралско Височество — проговорих аз.

Принцесата се засмя. Обичаше да изненадва хората. Попитах Марая и се оказа, че дори тя не знаеше. Ако това е било тест, издържах го, защото никой от двама ни не каза и дума, на когото и да било.

Нямаше никакъв намек за проблеми в брака на принцесата. Тя все още беше толкова влюбена. Все още пишеше на приятелите си колко чудесен е животът й.

На 15 септември 1984 година в болницата Сейнт Мери в Падингтън в четири и двайсет следобед се роди момче с името Хенри, на което щяха да казват принц Хари.

За принцесата това беше много специален момент:

— Трябва да призная, че в момента се чувствам преизпълнена с живот.

По същото време имаше и друга причина за радост — Марая беше бременна с първото ни дете.

— Пол, върви. Бедното момиче вече достатъчно стоя там — каза кралицата.

Марая лежеше в болницата Уестминстър. Изминали бяха две седмици от изтичането на термина й. Бях в непрекъсната връзка с родилното отделение и си вземах всичките дежурства в Бъкингамския дворец, но Нейно Величество, която беше притеснена за закъснението на нашето бебе, настояваше, че мястото ми сега е при съпругата ми в болницата. Единствената инструкция на кралицата беше веднага щом има новина да се обадя на пажа й Джон Тейлър.

Кумът ми Роджър Глийд искаше да е с мен и ние двамата изтичахме от двореца до болницата в гръмотевична буря. Пристигнахме там мокри до кости. От три часа този следобед до шест и четирийсет сутринта на другия ден стоях непрекъснато до леглото на Марая.

На 22 май 1985 година бях свидетел на това как с пронизителен писък на този свят се появи Александър Пол Бъръл. Най-невероятното нещо в живота е да гледаш как се ражда детето ти. Нищо не може да се сравни с магията на този момент. Излязох в коридора, където Роджър продължаваше да ме чака. Спомних си, че кралицата беше казала да позвъня на пажа с хубавата новина. Кралицата, не мама, татко или братята ми, беше първата, която научи.

Франсис Симпсън и Харолд Браун — портиерка и иконом на принца на Уелс в двореца Кенсингтън пристигнаха с букет цветя, пяна за баня и бележка, на която бе написано на ръка: „Каква умна жена си! С обич от Даяна, Уилям и Хари“.

Заглавието на първа страница в „Сънди Мирър“ не бе толкова знаменателно: „Кралското бебе на Марая“, но репортерът Брайън Робъртс нарече Александър „още едно кралско бебе“.

Кралицата, както и всички ние, се забавляваше от заглавията и много искаше да види първото ни дете. Не са много бебетата, които на седем дни имат аудиенция при Нейно Величество в дневната й в двореца. Майката, със сина си в ръце, и край тях изключително гордият баща бяха застанали пред спортно облечената кралица с черни ботуши за езда, боядисани и лъснати от мен предния ден, бричове и риза с дълъг ръкав. Току-що се беше върнала от езда с Бурмиз из градините. Той беше полицейски кон триста шейсет и четири дни в годината, но в един ден кралицата го яздеше — за парада по случай официалния й рожден ден, церемонията по тържественото посрещане на знамето. И сега тя се запознаваше с един стар приятел.

Марая направи реверанс. Аз се поклоних. Александър беше дълбоко заспал, несъзнаващ много важния момент.

— Толкова е хубаво, че ни приемате, Ваше Величество — казах аз.

Тя се усмихна и се приближи до малкия вързоп в ръцете на Марая.

— Какви мънички пръстчета — каза кралицата и постави един от своите в стиснатото юмруче на сина ни. — Искам да ви дам нещо мъничко от мен — каза тя и вдигна от масата един пакет. — Това е за Александър.

Марая отвори кутията, в която имаше две внимателно сгънати плетени жилетчици. Аудиенцията ни продължи пет минути, но за нас, двамата родители, това беше горд и вълнуващ момент. Този специален за нас миг бе малко помрачен от един от висшите царедворци, който, отминавайки ни в коридора, изсъска:

— Можеше да си сложи вратовръзка.

Бяхме се изнесли от стаите за персонала на най-горния етаж и се преместихме в двустаен апартамент в Роял Мюз^[1] в задната част на градините, югозападно от Бъкингам Палъс роуд. Марая беше напуснала работата си при Единбургския херцог, за да се съсредоточи върху майчинството си. Непосредствени съседи ни бяха Роджър и Роуз Глийд. Това беше щастливо време. Жилищата, предимно за коняри и шофьори, са разположени над арките на приземния етаж, водещи към гаражите за ролс-ройсите и конюшните за трийсет и петте коня, които теглят кралските каляски. В най-голямото, централно помещение е златната каляска за коронации. Роял Мюз, подобно на двореца, са построени около двор и са под разпорежданията на флигел-адютанта на короната, чиято работа е да отговаря за всички видове транспорт за кралското семейство и двора.

Роял Мюз стана място, където принцесата на Уелс се отбиваше редовно след задължителното си сутрешно плуване в двореца. Една седмица след раждането на Александър тя му донесе плетено якенце с двуредно закопчаване. Беше й приятно да си побъбри и да пие кафе с Марая. Двете прихваха да се смеят, когато принцесата почваше да тършува из шкафовете за шоколадови бисквити.

Кралицата знаеше кога принцесата е на плуване. Тя чуваше стърженето на колелата по чакъла под прозореца на дневната си, когато колата влизаше във вътрешния двор, и принцесата нямаше как да не посети свекърва си. Между плуването и посещението при Марая тя отскачаше горе при кралицата. Когато си тръгваше, ми казваше:

— Може ли да намина към Марая?

След като излезете от предния вход, завиваше около паметника на Виктория и се спускаше надолу по Бъкингам Палас роуд, а аз се обаждах на Марая:

— Гледай да оправиш, пиленце. Принцесата идва.

Моята майка и майката на Марая ни бяха и двете на гости, когато принцесата дойде да види Александър за първи път. Тя никога не чукаше, просто влизаше с едно весело „Здравейте“. Когато Марая й представи двете баби, те просто не знаеха къде да се дянат.

— Ау, страхотен е — гукаше принцесата, докато двете с Марая стояха, втренчили поглед в новородения ни син в чантата за бебе.

Когато вдигнаха очи, видяха, че бабите Бъръл и Косгроув са излезли на балкона и чакаха там. Марая попита майка си защо са навън. Изглежда се бяха притеснили, че ще е малко нахално да останат в стаята в присъствието на принцесата на Уелс.

Принцесата обаче ги накара да се почувстват добре.

— Не стойте там навън. Хайде влезте да погледаме Александър.

Марая и принцесата се държаха като съседки, чиито съпрузи са на работа. Принцесата винаги сядаше назад на дивана и люлееше Александър. През пролетта, лятото и есента на 1986 г. тя вече разсъждаваше на глас колко хубаво би било Марая и аз да отидем да работим при нея. Бяха минали пет години, откакто Марая бе заставена да отхвърли първото предложение на принцесата да й стане лична камериерка.

— Много бих искала да работя при теб, но Пол никога няма да напусне кралицата — казала й Марая.

На принцесата й било ясно, че има пречка, но била категорична. Седмичните разговори на чашка кафе се превърнали в истинско убеждаване от нейна страна.

— Ще бъде чудесно ти и Пол да работите в Хайгроув — настоявала тя.

Седмица след седмица принцесата повтаряла все това. Като майка, принцесата знаела също така слабото място на Марая. Тя изтъквала по-доброто качество на живота в провинцията в сравнение с града. Ще има къщичка вместо апартамент на първия етаж; собствена градина за Александър, вместо малката детска площадка в парка Сейнт Джеймс. Тя рисувала привлекателна картина на една идилия, на която Марая все повече не можела да устои.

Малко по малко идеята все по-примамвала жена ми, без аз да зная. Когато пътувах, или бях в Уиндзор за уикенда, Марая, която оставаше сама с Александър, започнала да си мечтае за живот в Хайгроув, където съпругът й ще си е вкъщи през цялото време. Нямало да има повече кралски пътувания, никакви уикенди далеч от дома, никакви Коледи в Уиндзор, никакви повече пътешествия на кралската яхта.

С течение на времето Марая започнала да се съгласява с принцесата. Животът в Хайгроув ще бъде много по-добър. А и принцесата ще има истински приятели сред персонала си.

— Остави на мен. Аз ще го убедя — казала й Марая.

 

 

На 23 юли 1986 година Сара Фъргюсън се омъжи за принц Андрю в Уестминстърското абатство и те станаха Техни Кралски Височества, херцогът и херцогинята на Йорк. Беше само една седмица преди петата годишнина от сватбата на принца и принцесата на Уелс.

За разлика от предишната кралска сватба, този път Пол Уайбру трябваше да остане с коргитата в двореца и да се грижи за сватбения обяд, докато аз бях зад кралицата и принц Филип на величественото златно ландо от 1902 година.

Последният път, когато минавах през тълпите в официална процесия, бе на ландото с кралицата, принц Филип, принц Андрю и принц Едуард през 1980 година, когато отивахме в катедралата Сейнт Пол за благодарствен молебен по случай осемдесетия рожден ден на кралицата майка. Тълпите не бяха чак толкова големи, колкото, ако минаваше нова кралска булка, но все пак надолу по Мел имаше много хора. Докато се движехме под яркото слънце, аз гледах право пред себе си, както винаги опънат като струна, и нямах никакво време да се насладя на атмосферата. Докато ръката на кралицата махаше за обичайните поздрави, моята трябваше здраво да държи каиша на спирачката, тъй като наближавахме Адмиралтейската арка, където се правеше остър завой към Уайтхол. Винаги е било много напрегнато да се контролира спирачния механизъм на каляската. Беше поставен, за да се подсигури, че при наклон каляската няма да се понесе напред и да удари конете. Слава богу, със спирачката се справях безупречно.

Имах шанса да присъствам на сватбената церемония. Като дългогодишен служител в двора получих покана със златни краища от Канцеларията на лорд шамбелана. Можех да седна със стотиците други гости в Уестминстърското абатство или да заема дори още по-привилегированото място зад кралицата на ландото. За мен просто нямаше място за избор и се оказа добре, защото, макар и да не го знаех по онова време, то беше последното ми церемониално пътуване с каляска през Лондон. Докато аз минавах по улиците, Марая бе заела мястото си в абатството като гост. Носеше шапка, която бе заела от херцогинята на Глостър.

Сара Фъргюсън се беше преместила в Бъкингамския дворец няколко месеца преди сватбата. За разлика от лейди Даяна Спенсър, която трябваше да живее в отделен апартамент до сватбата си, тя беше заедно с принц Андрю в стаите на втория етаж, където принцът и принцесата на Уелс прекараха първите дни на съвместния си живот. Херцогинята не страдаше от същата изолираност като принцесата, защото беше жизнена, с бликаща от енергия природа, поради което винаги се заобикаляше с хора. Ако персоналът в Бъкингамския дворец гледаше на принцесата като на самотник, който намери приятели сред прислугата, на херцогинята се гледаше като на безкрайно общителна личност, която прекарваше цялото си време горе в приказки с приятели или даваше партита.

Тя и принц Андрю обичаха да си поръчват вечеря с пет яденета и готвачите в кухнята се чудеха какво им е станало. Дори кралицата не се забавляваше така пищно. Това беше причината, поради която херцогинята не можа да стане симпатична на прислугата.

— Кралицата поне се храни в прилично време. Тези двамата искат да им се сервира по всяка време след десет вечер и ние висим като глупаци да ги обслужваме — недоволстваше един готвач.

От началото на 1982 година херцогинята редовно се срещаше на обяд с принцесата и й стана доверена приятелка. Наричаха себе си „Веселите уиндзорки“. Когато бяха заедно, обсъждаха мрачните мъже в сивите костюми от кралския двор: врагът отвътре, както ги наричаха. Принцесата, която първа се беше омъжила в кралското семейство, можеше да предупреди херцогинята какво може и какво не може да се прави, за хората, на които може да има доверие, и с кои да внимава. Списъкът на последните се оказа доста дълъг.

Херцогинята, подобно на принцесата, искаше да бъде харесвана и оценена от свекърва им, кралицата. От суверена зависеше дали ще даде на свой син титлата херцог преди сватбата му. Показателно беше, че кралицата направи принц Андрю херцог на Йорк, защото тази титла бе дълго свързвана с баща й, крал Джордж VI. Значимостта на титлата не убегна на херцогинята, но тя я възприе, като явен признак, че е приета от кралското семейство.

В този смисъл тя погрешно изтълкува значението на титлата. Монархът не беше удостоила нея — кралицата бе удостоила принц Андрю, а Сара щеше да получи титлата като негова съпруга. Тънката разлика показва колко прецизен може да бъде протоколът. Сивите костюми доловиха грешката на херцогинята, когато тя писа на кралицата, за да й благодари дълбоко за честта. Херцогинята искаше да бъде изтънчена и любезна, но както скоро установи, от самото начало е имало хора в двора, които я дебнеха и за най-малките й грешки, за да я унижат. Топлият полъх на свеж въздух, който тя донесе със себе си, се смеси с хладния въздух, идващ от двора и това предизвика смут.

Един аристократ я нарече „Проста, проста, проста“, а един вестник я кръсти Херцогинята на Порк^[2]. Тя беше започнала да разбира колко пълен с обиди може да е животът в кралските среди.

Дори сред прислугата в двора тя не успя да спечели. От най-горе до най-долу в персонала на Бъкингамския дворец се отнасяха зле към херцогинята. Бяха твърдо решени да я изолират. Може би единствените й съюзници бяха кралицата, принцът и принцесата на Уелс и разбира се, принц Андрю.

Един ден минавала през главния хол към предната врата на Балморал, остроумна и весела, както обикновено, но токчетата й отеквали по мраморния под и един минаващ край нея служител от персонала отбелязал достатъчно високо, за да го чуе:

— Какво си въобразява тая гадна червенокоса кобила?

Но тя продължила да се усмихва. Херцогинята винаги се усмихваше. Поне външно.

 

 

Марая също създаваше впечатление, че е доволна от съдбата си, докато дълбоко в себе си съвсем не мислеше така. Откакто беше напуснала Единбургския херцог, й липсваше работата в кралския двор и като майка на двегодишен син животът в апартаментчето над Роял Мюз й се струваше ужасен. Изкусителната мисъл двамата да отидем да работим за принца и принцесата на Уелс в Хайгроув не я напускаше и тя гледаше на нея като на възможност за спасение от сегашното положение.

Една вечер след работа тя постави въпроса:

— Тук не е лесно да се живее и теб непрекъснато те няма. Трябва да започнем да мислим за бъдещето си, пиленце.

Александър нямаше къде да играе. Ако искахме да имаме и второ дете, нямаше да има достатъчно място. Тя едвам вдигаше една количка по стълбите, да не говорим за две. Животът в провинцията беше по-хубав, отколкото в града. Тя искаше да бъде щастлива. Всичко това беше като предговор към основната тема.

Има възможност за двама ни да се преместим и да работим при принца и принцесата на Уелс и да започнем нов живот. Ти като иконом, а аз — като камериерка — каза тя най-после.

— Изключено. Изключено е да напусна кралицата — отсякох аз.

Следващите няколко вечери този разговор започваше пак и не свършваше доникъде. Но започнах да си мисля колко нещастна се чувства Марая. Имах задължение към кралицата. Тя беше номер едно и изобщо не можех да си представя да работя за номер две. Това щеше да е за мен връщане назад в кариерата. Освен това аз бях лакей и понятие нямах как иконом управлява цяло едно домакинство. Плюс всичко друго сега обикалях света, а щях да се прикова към едно имение. Глупаво беше.

— Марая, защо да напускам най-хубавата работа в света? — попитах аз.

— Заради семейството си. Затова — каза тя.

Това е единственият проблем с кралската служба: дългото работно време и необходимостта да й се посветиш. Тя застава между теб и близките ти.

Марая ме уверяваше, че животът в Хайгроув ще бъде по-добър за всички ни като семейство. Каза ми колко е привързана към принцесата и как много подробно са обсъждали всичко.

— Много подробно? Откога вие двете обсъждате всичко това? — попитах аз.

— От около година с малки прекъсвания — каза тя. — Пиленце, единственото, което искам, е да отидеш в Хайгроув да го видиш. Иди и го виж. Заради мен.

Предадох се. Марая уведоми принцесата и бе уговорено едно дискретно посещение. Един следобед същото лято Харолд Браун, който беше иконом на принца и принцесата в двореца Кенсингтън, се съгласи да ме закара по М-4 до Глостършър да видя къщата, имението и къщичката за персонала. Беше делничен ден и принцът и принцесата ги нямаше. Харолд ме разведе навсякъде, стая по стая. Каква красива къща и градини. Напомняше ми една друга резиденция в Глостършър — Гатком Парк, където живееха принцеса Ана и капитан Марк Филипс. Там иконом беше станал Марк Симпсън — първият приятел на принцесата в двора и човекът, който й носеше Биг Мак. Обширните слънчеви стаи имаха изумителен изглед към градините, а спокойствието и тишината бяха в пълен контраст със забързания ход на живота в Лондон. В полетата се чуваха овци и крави, а не клаксоните и сирените от Мел. Представях си как Александър и евентуално едно второ дете ще растат тук. Чувството за свобода и качествен живот за семейството ми ме убедиха.

След това Харолд ме откара на около километър по-нататък до Клоуз Фарм, за да видя евентуалната къща, в която щяхме да живеем. Сърцето ми се сви. Беше разнебитена самостоятелна къща, с разхвърляни наоколо камъни. Очевидно в нея никой не е живял от години. Някои от прозорците бяха счупени, мазилката се ронеше, имаше изтърбушени стени, а около нея имаше не градина, а джунгла. Просто трябваше да я съборят, а не някой да дойде да живее в нея.

— Не се притеснявай. Принцът е решил да я ремонтира за вас — увери ме Харолд.

Дори най-живото ми въображение не можеше да си представи как ще изглежда тази къща ремонтирана. Как да напусна великолепния свят на Бъкингамския дворец и първия ни уютен апартамент заради това?

Когато се върнах в апартамента ни, разказах на Марая за ужасите, които бях видял. Но тя се чувстваше толкова нещастна от живота си в Лондон, че дори да й бях казал, че е палатка, щеше да каже, че е добре.

— Ще си направим хубав дом — настояваше тя.

Стоях в двореца, гледах кралицата и си мислех, че няма на света по-добър шеф от нея. Стоях в апартамента ни, гледах Марая и си казвах — тя не може да бъде все така нещастна.

Представях си, че ще работя за принц Чарлс, който се славеше сред персонала с придирчивост и взискателност, докато кралицата беше непринудена и спокойна. Представях си, че Марая работи за принцесата на Уелс и знаех колко дружелюбна и естествена беше тя. Гледах Александър и разбирах, че ще расте по-добре в провинцията, отколкото в града. Но преди всичко, убеден бях, че на първо място е семейството.

Дори когато вече бях взел решение и смятах да кажа на Марая, продължавах да се чувствам много несигурен. Поемах риска да се откажа от сигурна и привилегирована позиция и да я заменя с неизвестното. Хората рядко напускат такъв висок пост край кралицата в замяна на какъвто и да било друг в кралския двор. В случая не толкова убеждението, колкото инстинктът ме ръководеше.

— Луд ли си? — възкликна Пол Уайбру, когато му съобщих.

Не можеше да повярва, че напускам Бъкингамския дворец и ме умоляваше да премисля. Но моето положение беше различно от неговото — той не беше женен и можеше да следва амбициите си, без да се съобразява с друг. Аз имах семейство, за което трябваше да мисля. Бях решил. Единственото, за което все още се безпокоях, бе как да кажа на кралицата.

През юни 1987 година на дербито в Епсъм принц Чарлс седеше на плетен стол в ъгъла на кралската ложа и се занимаваше с кореспонденцията си. Кралицата, Единбургският херцог, принцеса Александра, принцесата на Кент Майкъл и останалата част от кралската компания само на около метър от него пиеха предобедните си питиета. Прекъснах принца и го попитах дали и той ще иска. Той поиска обичайния си сок от лимон. Когато се върнах със сока на подноса, той се наведе към мен и ми пошепна:

— Принцесата ми казва, че скоро идваш да работиш при нас.

Всички наоколо разговаряха оживено, което означава, че никой не го е чул.

— Моля ви, не казвайте нищо на кралицата, Ваше Кралско Височество. Още нищо не съм говорил с нея и бих желал да го направя сам — отговорих аз.

 

 

Кралицата, облечена в зеления си тартан^[3] Хънтинг Стюарт, стоеше с гръб към камината в дневната на приземния етаж на Крейгаун Хаус — малката й каменна къща за уикенди с изглед към голф игрището на имението Балморал, където отсяда, когато дворът не се е пренесъл в замъка. Беше се върнала от разходка и коргитата се бяха проснали по шотландския килим. Минали бяха две седмици от дербито в Епсъм.

— Бихте ли ми отделила няколко минути от времето си, Ваше Величество? — попитах я аз.

Кралицата се усмихна.

— Всъщност, не знам как да започна, за да ви го кажа — заговорих и после съвсем се обърках.

Когато я погледнах сякаш една част от мен — по-голямата, искаше да се обърне, да отиде при Марая и да й каже, че съм си променил намерението.

— Какво има, Пол? — попита кралицата.

— Толкова ми е трудно.

Поколебах се отново, възпрян от погледа й, в който се четеше очакване. Десет години бях край кралицата и никога до този момент не ми е било трудно да разговарям с нея.

— Отдавна и усилено мисля за бъдещето ми заради Марая и Александър…

Кралицата продължаваше да се усмихва.

— … и това е най-трудното решение, което съм вземал досега… — Докато стигна до същината на въпроса, тя можеше два пъти да е завела коргитата на разходка. Не може да съм я впечатлил с моята решителност и увереност за бъдещето. След това й го казах:

— … но разговарях с принца и принцесата на Уелс да отида да работя при тях.

— Пол, няма нужда да ми го казваш. Чарлс вече ме уведоми — заяви кралицата.

Тя усети колко съм раздвоен и ми каза няколко думи, с които ми вдъхна увереност и ме извади от неловкото положение:

— Погледни го така. Ти всъщност не ме напускаш. Ти просто се отдръпваш малко встрани, засега. Чарлс и Даяна имат нужда от хора като теб. Един ден, когато аз си отида, и те станат крал и кралица, ти отново ще се върнеш тук.

Когато се обърнах да си вървя, тя добави:

— Всъщност, Пол, ти напускаш по много основателна причина — заради семейството си, и аз те разбирам.

Това бе знак да си тръгвам.

— Благодаря за разбирането, Ваше Величество.

От края на юни до началото на август изпълнявах задълженията си, както обикновено. Кралицата не каза нито дума повече за моето оттегляне. През тези два месеца един паж от двора беше моя сянка, следваше ме навсякъде и се обучаваше, за да ме замести и да работи заедно с Пол Уайбру.

Един следобед докато бях дежурен, лейди Сюзън Хъси, придворната дама на кралицата, ме помоли да се видим в дневната на придворните дами на втория етаж. Винаги съм харесвал лейди Сюзън — съпруга на тогавашния президент на Би Би Си Мармадюк Хъси. Кралицата също беше привързана към нея. Лейди Сюзън беше искрена и пряма жена, чието мнение се зачиташе. За разлика от много други в двора, с нея се общуваше лесно. Не беше нито превзета, нито надменна.

Тя седеше на бюрото си и подписваше писма, когато влязох. Помоли ме да затворя вратата. Започна с това, че чула, че напускам кралицата и ме попита:

— Смяташ ли, че си взел правилното решение? Не знам дали си наясно, но на мястото, където отиваш, не всичко е точно така, както изглежда.

Лейди Сюзън беше изключително дискретна, но на долния етаж вече се носеха всякакви клюки за „трудностите“ в брака на принца и принцесата на Уелс. Клюките трябва да се приемат с резерв, но придворната дама на кралицата ме предупреждаваше приятелски и всъщност ми даваше информация. Лейди Сюзън беше добре информирана за положението в брака на принца и принцесата на Уелс. Тя отдавна беше доверено лице на принца и „разузнаването“ й беше възможно най-доброто. Единственото, което можех да направя, е да повторя отново семейните причини за преместването ми в провинцията. Казах на лейди Сюзън колко ми е било трудно да взема това решение, но че връщане назад няма. Тя разговаряше с мен с истинска загриженост, напомни ми колко привързана към мен е кралицата, но ми пожела всичко най-хубаво в бъдеще.

В началото на август 1987 година преди предстоящото заминаване на кралицата за кралската яхта „Британия“ и пътешествието й около Западните острови, беше последният ми работен ден при нея. Всичко, което правех, го правех за последен път: последната закуска, последната разходка с коргитата, последното минаване по коридора на кралицата в Бъкингамския дворец, за последен път казах:

— Ще има ли нещо друго, Ваше Величество?

Изпълнявайки задълженията си едно след друго, непрекъснато си мислех как ще ми каже тя довиждане.

Кралицата натисна звънеца в дневната и попита дали мога да изведа коргитата на разходка. Каза го сякаш беше най-обикновен следобед. Когато се върнах ролс-ройсът я чакаше да я откара в Портсмут, където щеше да се качи на „Британия“. Последното ми задължение беше да изпратя кралицата до колата. Стоях на входа към градината от страната на двореца и чаках. Тя се качи на колата заедно с лейди Сюзън Хъси и аз им поставих одеялце върху коленете. Затворих вратата на колата и застанах до нея. Погледнах кралицата с надеждата да привлека вниманието й. Тя не бе казала нищо за последния ми ден, може би щеше да ми махне с ръка, или да се усмихне. Но нямаше нищо такова. Кралицата погледна надолу, после право пред себе си и колата потегли.

Известно време след това видях отново лейди Сюзън Хъси.

— Знаете ли защо кралицата не пожела да ми каже довиждане?

— Пол, тя не можеше. Просто не можеше да те погледне. И за кралицата не беше лесно — отговори ми тя.

Кралицата никога не може да си позволи горната й устна да се разтрепери.