Пол Бъръл
Кралска служба (14) (Най-скандалните разкрития за принцеса Даяна от нейния иконом)

12. Един до друг

Следвах принцесата по петите, когато от заслепяващия блясък на африканското слънце влязохме в мрака на селската болница. Казвам „болница“, защото така я наричаха местните, но всъщност това бе една гола стая с около шест легла с метални рамки. Стените някога са били измазани, но никога не са били боядисвани. Тълпата журналисти се буташе и трополеше след нас, а ние влязохме и отидохме до леглото на едно малко момиче. Завита бе до врата с тънък бял чаршаф. Големите й очи ни гледаха втренчено.

След това една сестра дръпна чаршафа до кръста й и пред нас се разкри възможно най-ужасяващата гледка. Всичките й вътрешности се показваха от зейналия й корем. Отишла да донесе вода за семейството си и попаднала на една от десетте милиона противопехотни мини, закопани в изпепелената земя на Ангола.

Невъзможно беше да се свържат двете гледки — хубавото личице върху възглавницата и окървавените вътрешности, които се показваха от разпорения й корем. Човек инстинктивно се отвръща от такава гледка, но принцесата се насили да погледне очите на момичето. Тя не искаше тази малка пациентка да си помисли, че представлява невъзможна гледка, макар че нищо не можеше да се направи, за да й се помогне. Принцесата постави своята ръка върху ръката на момичето и си прехапа устната, за да спре да плаче. След това вдигна чаршафа и зави детето до врата, обърна се към журналистите и им каза:

— Моля ви, стига толкова.

Светкавиците на камерите изгаснаха.

Беше 15 януари 1997 година. Този ден ще се запомни с прочутата снимка на принцесата, вървяща през минно поле. Една пътека в минното поле бе много щателно прочистена преди това от Хало Тръст. Тя върви по обезопасената пътека с бялата си риза и памучни панталони. Носи зелено военно яке и шлем с визьор. Тази снимка накара циниците у дома да бият тревога, че принцесата се бъркала в политиката, и да я нарекат „халтаво оръдие“. Подкрепата й за кампанията срещу противопехотните мини щеше да насочи вниманието на света върху забравените жертви на войната, невинните граждани, избити или осакатени заради погрешно направена стъпка по селските пътища, осеяни с дълбоко вкопани смъртоносни устройства. Вниманието щеше да бъде насочено и върху изготвянето на световен договор, забраняващ противопехотните мини, на който се противопоставят Великобритания, Канада и Америка.

Циниците на Флийт стрийт я обвиниха, че снимката й сред минното поле била един от добре отрепетираните й номера за привличане на вниманието. Те не бяха видели обаче онова малко момиченце в болницата, защото принцесата не пожела да го видят. Това е само един от хилядите силни моменти, на които съм ставал свидетел по време на службата ми при принцесата, когато тя в личния си живот, далеч от камерите, на практика показваше какво значение отдава на „истинските хора“. Един кратък миг на внимание в проста африканска болница нямаше да върне живота на това момиченце, но той носеше надежда на хората, които са забравени. Заедно с Червения кръст тя успя да привлече вниманието върху една скрита трагедия. Онези, които не искат да повярват, че това наистина е било така, нека прочетат статията на репортерката Кристина Лам в „Сънди Таймс“. Тогава тя остана в болницата, за да вземе интервю от момиченцето.

Журналистката, закоравяла от живота във военната зона и цинична по природа, се опитала да обясни на детето кой току-що го е посетил.

— Тя е принцеса от Англия — казала г-жа Лам.

— Тя ангел ли е? — попитало момиченцето. Същия следобед то починало от раните си.

Навън принцесата даде собствен отговор на въпроса. Запитана от журналисти как ще коментира сравняването й с „халтаво оръдие“, тя каза:

— Аз работя за хуманитарни каузи. Винаги съм го правила и винаги ще го правя.

 

 

Не бях придружавал принцесата в чужбина от посещението в Египет през 1992 година, но сега тя поиска да отида с нея на четиридневната обиколка в Ангола от 12 до 17 януари. Молбата й дойде като гръм от ясно небе.

— Ще сме само ти, аз и хората от Червения кръст — каза тя. С нас щяха да бъдат и двама полицаи за охрана, каквито правителството винаги настояваше да има при пътуване в чужбина.

Чудех се какво ще правя аз.

— Ще ходиш навсякъде с мен. Ще ми бъдеш помощник, придворна дама, секретар и лична камериерка! — шегуваше се тя.

И така сутрин я будех, гладех дрехите й и бях неотлъчно до нея по време на различните й ангажименти. Необходимостта да изпълнявам много функции отново провокира пресата да запита защо един иконом трябва да е непрекъснато край принцесата. Усетих, че тази ми роля смачка фасона на някои сред персонала на кралския двор.

Принцесата отново бе възстановила отношенията си с Червения кръст, след като се бе оттеглила като негов патрон, и се бе консултирала с г-н Майк Уитлам, тогавашният му генерален директор, за участието си в кампания срещу противопехотните мини. Той й изпрати литература и филми, които да види, и това запали желанието й да предприеме нещо. Мините в Ангола убиваха един на всеки четирима от дванайсетмилионното й население и затова тази страна стана изходната точка за кръстоносния поход на принцесата срещу противопехотните мини заедно с Майк Уитлам край нея.

След като получих програмата на обиколката в Ангола, отидох да купя подходящи дрехи на принцесата. Най-напред се отбих в Ралф Лорън на Бонд стрийт за ризи, памучни якета и три четвърти панталони. (Тя дори ми купи някои нови ризи.) След това в Армани за джинси и в Тодс за ниски кожени обувки. Всичко това трябваше да се опакова заедно с роклите и полите, които щяха да й трябват в посолството и за вечерята с първата дама Ана Паула душ Сантуш. Отидох също така в Бутс за някои неща от първа необходимост, включително витамини.

Бил Дийдс, ветеран журналист от „Дейли Телеграф“, щеше да се присъедини към групата журналисти в Ангола, но принцесата настояваше той да пътува с нея на отиване и на връщане, защото й беше полезен, тъй като от 1990 година се бе ангажирал с каузата срещу противопехотните мини. Бил Дийдс беше редовен посетител в Кей Пи. Принцесата постоянно се шегуваше с него, че кръстословиците в „Дейли Телеграф“ били трудни.

— Моят иконом още смята, че малко не е честно с вашите кръстословици — казваше принцесата всеки път, когато посрещаше Бил, за да подчертае, че не тя, а уж аз съм полагал тежки интелектуални усилия над кръстословиците.

В самолета към Луанда тя непрекъснато си водеше някакви бележки и внасяше промени в словото, което като пристигнахме произнесе сред развалините на сградата на летището. Принцесата обяви, че иска „веднъж завинаги да бъдат забранени противопехотните мини“.

В ланд крузера на път за британското посолство, който подскачаше непрекъснато от дупките по пътя, тя клатеше глава пред жалките гледки, които виждаше. Почти всеки втори човек, покрай когото минавахме, беше с един крак. Останали бяха само фасадите на сградите — жилищата, магазините и учрежденията бяха осеяни с кратери от минохвъргачния огън. Сякаш колата пътуваше из филмови декори.

 

 

Дълъг път бе изминала принцесата от посещението си през 1992 година в дома на майка Тереза в Калкута. То привлече вниманието й върху гладуващите, болните и умиращите. Онова пътуване направо промени живота й. То й даде надежда и я насочи към хуманитарната дейност и духовността в момент, когато след края на брака й животът за нея сякаш бе изгубил смисъл.

Много пъти сме разговаряли за значението на Калкута, но преди да заминем за Ангола тя ми даде копие на запис на нейните мисли и чувства за онова пътуване до Индия, сякаш искаше аз да разбера какво всъщност представлява хуманитарната кауза и защото хуманитарната работа е важна за нея. Даде такъв запис и на акупунктуристката Унаг Тофоло, чийто съпруг Джо много пъти бе посещавала в болницата Роял Бромптън. Живият разказ на принцесата обяснява как тя духовно се е пробудила в Калкута и това пробуждане е станало за нея движещата сила зад всеки неин акт на милосърдие, всяка мисия и кампания, с която се ангажираше.

Тя отишла да посети дома на майка Тереза и когато пристигнала там монахините изпели Отче Наш в параклиса, след това коленичили заедно е принцесата да се молят.

Принцесата смяташе тези жени за светици. Себе си тя никога не смяташе за такава, въпреки някои от етикетите, които й бяха прикачени от други хора. Сестрите като тези в Калкута са истинските светици. Английските принцеси не са. Тя искаше обаче да предаде на хората, с които се срещаше, топлотата и състраданието, които бе почувствала в тези жени.

Ангола 1997 бе отражение на Калкута 1992 по отношение на начина, по който принцесата протягаше ръка към болните. Индия изигра ролята на опора за нея, на която да разчита за бъдещите си хуманитарни мисии, защото тя завинаги запомни колко важен може да бъде един прост и искрен жест, когато е към младите, болните и бедните.

Принцесата носеше в сърцето си поуката, която инстинктивно за миг бе прозряла в дома за деца на майка Тереза, когато вдигнала едно сляпо и глухо момче. По-късно тя писа: „Така силно го прегърнах с надеждата, че ще почувства моята обич и топлота“. Говореше за преживяванията си със страст, вяра и с убеждение, което ме накара да разбера, откъде идваше тя.

В разказа й за преживяното в Калкута се описваше посещението й в един хоспис за умиращи. Когато го прочетох, разбрах, че преживяното от нея там, както и присъствието й в последния час на нейния приятел Ейдриън Уорд-Джаксън през 1991 година, бяха оказали най-голямо въздействие върху нея. Поради това тя можа да ми вдъхне толкова голяма сила след смъртта на собствената ми майка. Споделяйки го с мен, тя искаше да разбера по-добре корените на хуманитаризма.

В този хоспис тя видяла дълги редици с легла, във всяко от които лежал мъж, жена или дете, очакващи спокойно неизбежната си смърт. „Смърт с достойнство“, го наричаше тя. Хората бяха „щастливи“, че могат да се преселят в отвъдното под покрива на майка Тереза.

Съмнявам се, че в пътуванията на принцесата по света е имало друга сцена, която тя толкова силно да е преживяла. Тя отишла до всяко легло и на всеки дала шоколад. Един мъж бил толкова слаб от повалилата го туберкулоза, че не можел да поеме шоколада и тя сама му го сложила в устата.

Прочетох това, което беше написала за преживяното от нея в онзи хоспис и как то дълбоко променило възгледите й за живота и за смъртта. Когато се върнала от Калкута, просто изпитвала дълбока необходимост да помага на болните и умиращите по света. Това било нейното пробуждане. Само трябва да анализирате изказванията на принцесата след 1992 година, за да разберете как все повече и повече тя бе започнала да говори за духовните си вярвания. Тя истински бе почувствала, че най-благотворното за нея време е когато помага на болните и на умиращите. Изпитваше огромно удовлетворение да го върши. Осъзнала бе също така, че нейно задължение е да използва позицията си на принцеса на Уелс, за да постъпва именно така.

В Ангола много пъти прочетох нейния разказ. Всяка сутрин принцесата просто нямаше търпение час по-скоро да излезе и да се срещне с жертвите на противопехотните мини. Нямаше търпение за пореден път да покаже, че това има значение за нея.

— Хайде да вървим на работа — каза тя и ние потеглихме към селата Хуамбо и Куито, следвайки пътя, който тя бе поела преди пет години.

През юни същата година принцесата посети Ню Йорк, за да се срещне с майка Тереза в Бронкс. Едно вестникарско заглавие във Великобритания гласеше: „АНГЕЛИ В БРОНКС“.

Ангола беше апогеят в кралската ми служба. Тогава надхвърлих всичките си лични и професионални очаквания. Това беше времето, когато с насърчение от страна на принцесата се почувствах достатъчно уверен да се освободя от ограниченията, които сам си налагах, поради това че съм „иконом“, и станах в истинския смисъл на думата дясната й ръка. Най-после през втората седмица на януари в британското посолство в Луанда изоставих напълно униформата на иконом и излизах през главния вход, вместо да оставам отзад. Принцесата ми каза, че настоява да ме води навсякъде и тя наистина имаше предвид навсякъде. В началото не можех да схвана, че това ще означава ходене по мраморни коридори на правителствените сгради за срещи с първата дама на страната Ана Паула душ Сантуш и с външния министър.

В Пакистан, Чехословакия и Египет в периода 1991–1993 година знаех мястото си — зад кулисите като наблюдател. В Ангола станах участник заедно с Даяна, принцесата на Уелс и бивах поздравяван след принцесата от домакините ни. Мисля, че първата дама изобщо не разбра, че длъжността ми е „иконом“. За хората в стаята там, включително за служебния персонал от анголска страна, аз бях частен секретар или флигел-адютант. Озовавах се в много необичайно положение, тъй като прекрасно знаех кой съм.

Това трябваше да се върши от частен секретар, си мислех, но тя нямаше такъв. Онова трябваше да се върши от придворна дама, но тя нямаше и такава. И затова човекът, който гладеше роклята й, носеше багажа и переше на ръка дрехите й, трябваше да ходи на официална аудиенция с първата дама и да слуша внимателно разговорите за противопехотните мини и политиката на страната.

Поне подготовката, която бях получил, ми свърши работа. Бях свикнал на кралската яхта „Британия“ да обявявам държавните глави на страните от Общността на нациите пред кралицата и затова познавах протокола и точно как да се държа — на една стъпка зад принцесата.

Докато стоях там в първите няколко трудни минути, си спомних първото ми задължение в замъка Уиндзор през 1976 година и как ми нямаха доверие да ми поверят да нося подносите с месото или зеленчуците. И ето ме сега застанал, а след това седнал край Шефката, жената, на която дължах напредъка в кариерата си. Почувствах се горд. И ако трябва да съм честен, почувствах се и доста самодоволен, защото знаех, че ако от кралския двор можеха да ме видят, нямаше да одобрят. От това ми стана дори още по-забавно като си представях как костюмите си шушукат, че не си знам чергата. Такова обвинение щяха да отправят по-късно към мен, когато работех в Мемориалния фонд Даяна, принцесата на Уелс.

Дори не знам дали посланикът на Нейно Величество Роджър Харт можа да схване що за роля имах аз. Докато бяхме отседнали в официалната му резиденция, той често ме виждаше да излизам от срещи насаме с принцесата. После имаше вечеря, на която принцесата беше поискала името ми да бъде включено при разпределението на местата на масата. И ето ме сега в светски разговор на масата с представителя на Нейно Величество в Ангола, съпругата му и принцесата.

Най-забавното за мен, това, което наистина разсмя принцесата, беше когато дойде краят на вечерята и тя обяви, че се оттегля, за да спи. Бяхме го репетирали. Когато тя стана и отмести стола си назад, същото направих и аз, и ние излязохме едновременно. После избухнахме в бурен смях като си спомнихме повдигнатите от недоумение вежди на тези, които бяха останали на масата. Превзетата формалност й създаваше чувство на клаустрофобия, макар че посланикът и съпругата му бяха страхотна компания.

Официална вечеря имахме само веднъж. След това бяхме на студени закуски в нейната стая. През вечер принцесата, с хавлиена кърпа над банския, отиваше заедно с мен през официалната резиденция надолу по коридорите през кухнята и оттам в градината и в плувния басейн. Аз сядах на плочките с крака, потопени във водата и броях колко дължини прави. От единия до другия край тя правеше по двайсет дължини с кроул и чак тогава спираше, за да си поеме дъх.

Тогава спираше в плиткия край и опъваше назад измокрената си коса.

— Как според теб мина днес? — питаше тя, облегната на стената на басейна.

Обсъждахме как е минал денят, какво ще ни донесе утрешният и личните й тревоги. После тя правеше още двайсет дължини под звездите и под луната.

 

 

Предстоеше да бъде пуснат най-новият филм на лорд Атънбъро „В любов и война“. След премиерата в Лондон през февруари щеше да бъде показан десетминутен документален филм за набиране на средства за кампанията срещу противопехотните мини на британския Червен кръст. По тази причина един снимачен екип имаше постоянен достъп до нашия ланд крузер, за да отразяват посещението на принцесата в Ангола.

Принцесата нямаше нищо против снимачния екип да й диша във врата, защото знаеше, че правят филм, който ще запознае света с каузата й, но се налагаше една техническа подробност — трябваше да бъде „микрофонирана“. Един микрофон бе закрепен отпред към ризата й и бе свързан с предавател отзад на колана на панталона й. Струва ми се беше вторият ден от пътуването, когато тези, които записваха звука, получиха повече, отколкото са се надявали. Бяхме забравили, че принцесата е с постоянно включен микрофон и както бяхме спрели за почивка на едно място, отидохме зад сградата, за да си поговорим нещо лично. Тя искаше да обсъди с мен лични проблеми и на кого ще се обади, когато се върнем в официалната резиденция. След това поклюкарствахме за снимачния екип — за хората, за това как работеха, разни глупави случки, и тя закачливо се смееше. Изведнъж забелязах микрофона и в същия момент и тя се усети. Усмивката й замръзна на лицето и я обзе ужас.

— Провери го! — панически настоя тя.

Нямаше нужда. Светлинката на предавателя мигаше червено. Клюките ни бяха предадени на живо.

Върнахме се при колата като двама пакостливи ученици. Смятахме, че вината ни се вижда ярка като слънцето, но единственото, което принцесата можа да направи, бе да стисне устни, за да не избухне в смях. И до ден-днешен все още не знам дали бяха хванали разговора ни. Изобщо не посмяхме да попитаме тогава.

Ангола беше изтощително, емоционално изцеждащо преживяване, но всички, които участвахме в това пътуване, се върнахме с чувство на победа, че бяхме извадили на световната сцена един важен въпрос. Накрая принцесата, с обичайната си щедрост, демонстрира благодарността си към всички, които бяха участвали и бяха спомогнали пътуването й да бъде успешно. Целият персонал в резиденцията на британския посланик, шофьорите, готвачът, прислужниците, административният персонал и самият посланик получиха портфейли и бележници с кожени корици, на които бе изписано „D“ и коронката, а също така нейни снимки с подписа й. Когато се върнах в Кей Пи и мен ме чакаше подарък от нея — мраморен бюст на африканка, който и бил даден в Ангола.

 

 

Щедростта на принцесата ме отведе накрая в най-големия британски съд Олд Бейли. Хората навън и особено Скотланд Ярд не можеха да проумеят в какви мащаби високопоставените членове на кралското семейство са подарявали на своя персонал. За онези, които не познаваха света зад затворените врати, това беше просто непонятно.

През септември предишната година синът ми Александър успя да влезе в лондонското училище по ораторско майсторство край огромния стадион на футболния клуб Челси. Принцесата ме попита как върви училището. Казах й, че им дават много домашни.

— Значи по цял ден стои затворен в стаята си, така ли? — попита ме тя.

— Не. Седи на кухненската маса, докато Марая приготвя чая — отвърнах аз.

Принцесата не можеше да повярва, че той няма бюро. Кухненските маси са да се яде на тях. Бюро в някое тихо ъгълче е за писане на домашни.

— Имам точно каквото трябва — заяви тя.

През 1981 година по случай сватбата на принца и принцесата на Уелс град Абърдийн им беше подарил бюро, но те никога не го бяха използвали. През всичките тези години то беше стояло на склад и принцесата видя добра възможност да влезе в употреба. Брат ми Греъм и аз отидохме във вътрешния коридор на приземния етаж на Кей Пи, където имаше гардеробно помещение за съхраняване на разни неща, взехме бюрото и го натоварихме на моя воксхол астра. То беше едно от нещата, които ме обвиниха, че съм откраднал след смъртта на принцесата.

През последната годна от своя живот принцесата непрекъснато се освобождаваше от неща, които й напомняха за брака й. Килимите и порцеланът с емблемата на принца на Уелс бяха вече изхвърлени. Обстоятелствата сега бяха различни. Една част от нея винаги щеше да остане влюбена в принц Чарлс, но тя започна нов процес на разчистване на по-сантименталните неща, сякаш душевно се отърсваше от онова, което й тегнеше емоционално. Истинското си щастие принцесата вече виждаше при друг. Тя най-накрая успя да убеди себе си, че трябва да продължи напред и да се отърси от миналото. Но това не се съпътстваше от някаква враждебност, защото отношенията й с принц Чарлс бяха възможно най-любезни. Както с разпродажбата на роклите й, която щеше да бъде през юни 1997 година, принцесата се разделяше с миналото си. Какъв личен триумф трябва да е било за нея да приеме, че вече „обръща гръб на миналото си“. Миналото й имаше огромно значение за нея и загърбването му показваше колко далеч бе отишла тя в личностното си израстване. Когато булимията й бе в най-острата си форма, миналото й я преследваше. Тя казваше, че заболяването непрекъснато го връщало. Разликата, която усещаше сега, беше много важна. Тя бе станала силна. И бе поела в нова, вълнуваща посока.

— В нашия нов свят няма да имаме нужда от всичко това — каза принцесата, застанала в дневната на момчетата. Тя изпразваше кутии, пълни с дрехи, дрънкулки, украшения, компактдискове, книги, касети, ненужни подаръци. Това беше за нея „прочистването на гнездото“. Вършеше го или късно вечер, или в неделя следобед.

Даде ми един часовник Картие. Бил купен от принц Чарлс, но тя намираше седефения му циферблат и мраморната му поставка в оранжево и черно за „отвратителни“.

В средата на стаята се трупаше куп от ненужни вещи и принцесата канеше хора от персонала да си вземат. Прислужницата филипинка Лили Пичио не можеше да повярва на очите си и носеше всичко, което можеше, в скромния апартамент, в който живееше заедно със сестра си. Ароматерапевтката Ейлийн Малоун, майка на търговеца на козметика Джо Малоун, получи друг часовник с орнаменти, който бил сватбен подарък.

— Винаги ще ви напомня за мен — каза принцесата.

Медиумът Рита Роджърс получи подарък красива осемнайсеткаратова златна огърлица Ван Клиф енд Арпълс, която представляваше преплетени сърца и струваше най-малко осем хиляди лири. За осемдесетия си рожден ден издателката на Вашингтон Пост Катрин Греъм получи сребърна кутия на бижутерите Аспри с буквата К изписана на капака, а отвътре „Посвещение и възхищение от Даяна“. Дори експертката на Кристис Мередит Едърингтън-Смит позна любезността на шефката. В израз на благодарност задето беше каталогизирала и организирала търга с роклите, принцесата, която знаеше колко харесва тя морски звезди, бе поръчала при бижутерите на короната Гарард да й направят една морска звезда от масивно злато, осеяна с диаманти с изписано отдолу „С най-искрена обич от Даяна“.

Цели кошове, пълни с дрехи, не ги искаше никой и приятелката на принцесата, лечителката Симон Симънс, която я посещаваше почти всеки ден, също бе облагодетелствана. Когато Симон дойде един следобед, принцесата й предложи да си вземе каквото иска.

— Какво? Вие искате да взема всичките тези камари дрехи? — попита малко изненадана Симон.

— Не — каза принцесата. Тези торби са за Пол. Взех най-малко три торби с дрехи, чанти и обувки за Марая, а синовете ни износваха непотребните дрехи на Уилям и Хари.

Принцесата раздаваше и на съвсем непознати хора. Веднъж моите синове си играеха на поляната с един американски тийнейджър на име Бил. Принцесата и аз отивахме към улицата и тя спря да поговори с него. После ми каза да му дам нейна снимка, която тя надписа, а аз поставих в рамка.

Подобно на филипинската прислужница, в Скотланд Ярд не можеха да повярват на очите си или на истината, когато полицаи влязоха в моята и на Марая спалня и видяха да висят в гардероба ни маркови костюми, които принцесата беше някога носила; когато намериха компактдискове в кутията; когато намериха украшения по нашите лавици; когато намериха бюрото. Когато намериха около четиристотин неща, които принцесата ни бе дала.

Нито пък можеха сестрите и братът Спенсър да приемат за възможно, че собствената им сестра е раздавала толкова много на хора, които не са и били дори роднини. Лейди Сара Маккоркъдейл каза по-късно, че е очаквала аз като иконом да имам от принцесата най-много някоя надписана снимка и чифт ръкавели за риза. Те се чудят защо непрекъснато повтарям, че приятелите на принцесата я познаваха много по-добре от собствените й роднини.

 

 

На Великден принцесата отиде отново в Кей-клъб на остров Барбуда с Уилям и Хари. През май тя отиде за три дни в Пакистан да посети Имран Хан и съпругата му Джемина, дъщеря на нейната приятелка лейди Анабел Голдсмит. Принцесата искаше да научи повече за исляма. При всяко пътуване тя ми се обаждаше по три пъти на ден, както предполагам и на други приятели. Честно казано аз не знам какво би направила, ако си загубеше мобилния телефон. Имам чувството, че той беше непрекъснато залепен за дясното й ухо.

Докато я нямаше аз обучавах в двореца едно ново попълнение в персонала. Принцесата бе наела помощник-иконом, за да изпълнява задълженията, за които на мен вече не ми оставаше време. Крейг Уелър, тогава на двайсет и три, бе обучаван в Бъкингамския дворец и пристигането му ми улесни доста живота.

Принцесата се върна от Пакистан и аз научих една голяма тайна. Това беше тайна, която тя не трябваше да ми казва, но толкова й се искаше да я сподели. Мисля, че успя да я задържи само пет минути.

— Пол! Пол! — викаше тя от площадката на първия етаж, а след това се спусна по стълбите и дойде в моето служебно помещение.

— Имам тайна! Имам тайна!

Когато стигна най-долното стъпало, тайната вече не беше тайна. Аз бях шашнат. Това не беше нормалният начин, по който обикновено споделяше информация. Беше облечена в бледосин костюм на Шанел, когато ми каза:

— Ще получиш медал, Пол!

След това изтърси новината, че ще бъда удостоен от кралицата в Бъкингамския дворец с кралския викториански медал, личен орден от Нейно Величество.

— Трябваше да е тайна, но ти знаеш всичките ми тайни. Не можех да не ти кажа. Толкова се радвам за теб, Пол — каза тя.

Бях изумен. Кралицата щеше да ми даде медал по случай рождения си ден. Това щеше да бъде оповестено през юни и беше награда за двайсет и една годишната ми кралска служба. Най-после тя ме възнаграждаваше за всичките онези години, през които бях разхождал деветте непокорни коргита.

Принцесата изглеждаше по-въодушевена от мен. Тя ми каза:

— След церемонията ще те заведа на обяд и ще пием шампанско при Мара (ресторанта Сан Лоренцо), за да отпразнуваме. Ще отбележим събитието.

Когато на 17 юни бе направено официалното съобщение, принцесата беше във Вашингтон за осемдесетия рожден ден на Катрин Греъм, но независимо от това ми изпрати поздравително послание, което гласеше: „Милион сърдечни поздравления заради твоя медал. Това е чудесна новина и момчетата и аз сме страхотно щастливи за теб! Обич от Даяна, Уилям и Хари“.

 

 

На 6 юни сутринта, на моя трийсет и девети рожден ден, влязох в икономското и намерих на бюрото си опакован подарък и отгоре върху него плик. В кутията имаше златен ръчен часовник Лонжин с черна кожена каишка, а в бележката, прикрепена към него, пишеше: „Честит, честит рожден ден. С обич от Даяна“.

На 1 юли, когато принцесата стана на трийсет и шест, Кей Пи приличаше отново на цветарски магазин: около петдесет различни аранжировки на свежи цветя, сухи цветя и саксии бяха запълнили всички възможни вази и съдове. Имаше шейсет бели рози от Джани Версаче и дванайсет лилиума от Джорджо Армани. Принцът на Уелс й бе изпратил парфюмирана свещ от Хайгроув. Мохамед ал Файед, собственикът на Харъдс й изпрати кожена чанта. Мащехата на принцесата, Рейн Спенсър бе първата, която се обади по телефона този ден. Следващата бе Лусия Флеша де Лима, която се бе събудила в три през нощта във Вашингтон, за да бъде от първите, които ще честитят рождения ден на принцесата още в осем сутринта, британско време. Това е предаността на истинския приятел.

Ако службата ми изискваше да бъда на стъпка пред принцесата, тя повеляваше също така да действам инстинктивно и за младите принцове. Уилям и Хари знаеха, че всяка Коледа майка им и аз им избирахме подаръците. В същото време аз тайно избирах подаръците от тях за принцесата. Действах от тяхно име и за трийсет и шестия й рожден ден. Знаех точно какво трябва да се купи. Колекцията й от кристали непрекъснато нарастваше, тъй като тя се уповаваше на тяхната лечебна и успокояваща „енергия“, насърчавана от приятелката си, лечителката Симон Симънс, която винаги носеше на врата си огромен кристал. По съвет на Симон отидох при един специалист по кристали в Челси, близо до училището по ораторско майсторство и се озовах в многоцветен лабиринт от кристали. Върху една лавица стоеше четирийсет и пет сантиметрова каменна куличка, чиято предна стена бе махната, за да се вижда искрящата й в пурпурно и виолетово кристална вътрешност. В същия миг вече знаех, че това е подаръкът, независимо че струваше петстотин лири. В уикенда преди рождения й ден Уилям се върна от Итън и се вмъкна в склада ми на приземния етаж, докато принцесата седеше горе в дневната си. С две ръце извадих от кутията приличащия на ледена висулка къс скала и лицето на Уилям грейна.

— Страхотно е, Пол! — възхити се той.

Опаковахме го отново, Уилям го хвана с две ръце и го понесе нагоре по стълбите.

— Сигурен ли си, че ще можеш да го отнесеш, Уилям — му извиках, докато той се качваше нагоре, превит под тежестта.

Минути по-късно чух шумоленето от разкъсване на хартия и след това писък на радост. Този кристал, като много скъпа вещ, бе поставен от едната страна на камината в дневната.

 

 

В Олд Баракс и синът ми Ник си имаше своя скъпоценна кристална колекция, вдъхновена от онова, което му бе показвала принцесата, докато беше седяла с него в дневната си. Ник бе направо омагьосан от разказите й за вълшебствата, които носят кристалите. Той отнесе своята неголяма кутия с малките кристалчета, положени върху памучна вата, за да ги покаже на принцесата. Тя седяла на края на дивана и надничала в кутията на Ник. И двамата били погълнати. Ник й казал колко важно било да ги мие, почиства и зарежда отново с енергия.

— Трябва да бъдат поставяни под ярка светлина, Принцесо — я посъветвал той.

Принцесата решила да даде на сина на своя иконом една задача. Дала му някои от кристалите си и той дойде в Олд Баракс да ги измие в купа с топла сапунена вода. През нощта ги остави да съхнат под ярката светлина на лампата край леглото си. На следващия ден изтича в двореца да каже на принцесата, че нейните кристали са изцяло презаредени с енергия.

Като награда принцесата му даде един розов кристал и му каза да го постави на масичката край леглото си, за да го успокоява, докато спи.

— Имам абсолютно същия розов кристал край себе си, когато спя — казала тя. — Ето и ти да имаш един.

След това тя му обещала:

— Когато ние всички се върнем от лятната си ваканция, ще те заведа във фабриката за кристали и там ще изберем за теб хубав голям кристал.

Ник нямаше търпение това да стане по-скоро.

За рождения й ден дизайнерът Жак Азагури сътвори най-изумителната, блестяща, украсена с маниста черна вечерна рокля с голямо деколте, с черни сатенени презрамки и панделки.

— Трябва да си сложите тези довечера — й казах, докато тя дефилираше нагоре-надолу из стаята.

Отидох на площадката при сейфа и извадих няколко сапфира и диаманта.

— Не, Пол, не тези. Искам да нося изумруди.

Тази вечер тя облече роклята на Жак Азагури за стогодишнината на лондонската галерия Тейт. Сложи си гривната с диаманти и изумруди, която принц Чарлс й бе подарил за сватбата, обиците с диаманти и изумруди, които той й бе купил за двайсет и втория рожден ден, и огърлицата с диаманти и изумруди и с диаманта кралица Мери, сватбен подарък от кралицата.

 

 

След много обсъждане между принца и принцесата бе решено Хари да върви по стъпките на брат си и да отиде в Итън, след като завърши Лъдгроув.

— Много хубав ще бъда с фрак, нали Пол? — каза принцесата. Като малък пингвин!

Хари си мечтаеше да отиде да учи в Хароу, за да бъде с приятеля си от семейство ван Страубензее. Затова новината, че ще прилича на пингвин в Итън трудно можеше да го зарадва.

Уилям също не успяваше да постигне своето. В Лондон щеше да има митинг в защита на лова и младият принц много искаше да отиде там при тълпите, да разговаря с хората, но принцесата не го пусна. Тя смяташе, че „не е подходящо“. Странното е, че Тиги Лег-Бърк бе отишла на митинга и присъствието й там беше в заглавията на вестниците на следващия ден. Уилям разбра защо майка му не го бе пуснала.

Имаше обаче три деца, които бяха щастливи в двореца. Едно много приятно семейство дойде на чай с принцесата — майка, баща, и техните деца на десет, седем и пет години. Седемгодишното момиченце имаше тумор на мозъка от четиригодишна възраст. На два пъти го бяха оперирали, но туморът беше израснал отново и на родителите му казали, че трети път не може да се оперира. Желанието на детето било да пие чай с принцесата и Шефката реши да ги покани. Изпрати ме да купя за масата Барби-балони и малки играчки. Семейството се снима за спомен с принцесата.

Уилям и Хари щяха да бъдат възнаградени с лятна ваканция в Сан Тропе от 11 юли, след като принцесата бе отхвърлила покана за почивка с тях в Тайланд. Майката и синовете заминаха за южна Франция в дома на Мохамед ал Файед, съпругата му Хейни и три от най-малките им деца. Принцесата прие поканата, която й бе изпратена още през пролетта, след един обяд с мащехата си Рейн Спенсър в Кралския автомобилен клуб през първата седмица на юли.

Собственикът на Харъдс живееше много богато на лондонската Парк Лейн и имаше собствени икономи, но в никакъв случай не беше близък приятел на принцесата. Заемаше място някъде в периферията на живота й поради силните си връзки със семейството й. Беше приятел на покойния й баща граф Спенсър и на Рейн. Всъщност Рейн беше редовен посетител в резиденцията му в Булонската гора в Париж. Къщата му там беше известна като Вила Уиндзор, защото е била жилище на херцога и херцогинята на Уиндзор след абдикацията на херцога през декември 1936 година.

Ал Файед благоговееше пред всичко кралско и затова беше купил внушителното имение след смъртта на херцогинята през 1986 година. Единайсет години по-късно той настъпваше към друга фигура, която обвиняваха, че внесла смут в династията Уиндзор — Даяна, принцесата на Уелс. В продължение на много години той й напомняше за присъствието и гостоприемството си. Винаги когато тя пазаруваше в магазина му на Найтсбридж, той се появяваше отнякъде и заставаше до нея. Абсолютно всяка Коледа от Харъдс в Кей Пи пристигаше кошница с подаръци. Щедри подаръци изпращаше и на рождените дни на принцесата и на малките принцове. В очите на Шефката той беше истински джентълмен. От Рейн Спенсър ал Файед беше научил всичко за трудностите, с които се бе сблъскала принцесата в средата на деветдесетте. Единственото, което искал, било да й помага и да бъде на разположение, ако й трябва — от уважение към своя приятел, нейния покоен баща — винаги й бе казвал той.

До това лято принцесата винаги учтиво отклоняваше предложенията му да й окаже гостоприемство. Но на предложението за почивка във вила с изглед към Лазурния бряг с изключителна сигурност и със собствен обслужващ персонал тя не можа да устои. Уилям и Хари можеха да карат водни ски, катери и да се гмуркат. Очакваше ги шейсетметровата яхта „Джоникал“ със собствен екипаж. Тя бе версията на египетския мултимилионер на кралската яхта „Британия“. Това, което принцесата не знаеше, отлитайки за там, бе, че яхтата е специално купена, за да бъдат настанени тя и принцовете. Още не беше отговорила утвърдително на поканата му за ваканцията, а г-н Ал Файед извадил чековата си книжка и я купил за петнайсет милиона долара. Нито пък подозираше, че домакинът ще осигури и още нещо, за да й повиши настроението — присъствието на най-големия си син Доди, филмов продуцент, който беше сгоден и в края на годината щеше да се жени за американската манекенка Кели Фишър. Мохамед ал Файед повикал сина си да дойде да прави компания на принцесата на яхтата на 15 юли.

Когато Доди ал Файед пристигна на „Джоникал“ на 15 юли, журналистите обсадиха принцесата с една наета лодка. През това време аз бях в Кей Пи и контролирах ремонта в дневната й. Тя беше довела стария си приятел Дъдли Поплак да приложи отново магията си и да преобрази любимата й стая от розово и кремаво в „нещо малко по-професионално и зряло“ — кремаво, златно и синьо. Канапетата бяха претапицирани от райе в кремаво; възглавниците и прасковен цвят бяха сменени със сини и златисти. Пристигна ново тапицирано кресло с извити крака в кремаво. Принцесата обожаваше розовото. Дори бележките, които оставяше в двореца, бяха върху розова хартия. Но това лято тя реши да изтрие розовото от живота си.

Принцесата ми звънеше непрекъснато по телефона, когато в дневната й влязоха тапицерите, шивачите на пердета и другите работници за ремонта. Тя съжаляваше за спонтанната си реакция към журналистите в лодката, когато ги попитала колко дълго смятат да стоят там и да снимат. Преди да си тръгнат тя решила да ги подразни: „Ще шокирам света, когато направя следващото си съобщение!“.

В Кей Пи управителят Майкъл Гибинс трябваше да оправя последиците от тази подхвърлена реплика и принцесата го инструктира да направи следната декларация: „Даяна, принцесата на Уелс, желае да е ясно, че не е давала никакви специални интервюта на журналисти вчера. Целта й, когато е разговаряла с няколко журналисти, е била просто да ги запита колко дълго възнамеряват да останат в южна Франция, тъй като потискащото им присъствие кара децата й да страдат. Не е имало обсъждане на възможността тя да направи в бъдеще изявление“.

Принцесата ми звънеше по телефона от „Джоникал“ в Кей Пи до осем пъти на ден. При едно типично маратонско обаждане тя ми каза, че ще направи номер на журналистите с банския си с шарка на леопардова кожа.

— Ще го нося до края на ваканцията. Това ще ги раздразни, защото всеки ден картината ще е една и съща! — заяви тя.

Естествено вестниците бяха пълни тази седмица с нея на плажа, на лодка, на водни ски или как се гмурка във водата с банския си с леопардова шарка.

Веселото й прекарване бе разтърсено от вестта, че нейният приятел Джани Версаче е застрелян пред имението си в Маями. В края на есента той трябваше да изпрати на принцесата пълен зимен гардероб. На предната корица на списанието „Ванити Феър“ този месец имаше нейна снимка с рокля на Версаче. Новината за неговата смърт я разтърси дълбоко. Час по час тя ми се обаждаше обезумяла:

— Трябва да намерим Елтън Джон! — повтаряше тя. — Той е някъде в южна Франция. В дома му в Уиндзор ще знаят номера.

Не успях да й кажа, че Елтън Джон се бе обадил в Кей Пи предишния ден и бе казал къде може да бъде намерен. Трагедията с убийството на Версаче сложи край на деветмесечното мълчание между принцесата и певеца и ги помири, което отдавна трябваше да направят. Тя развали отношенията си с него, след като нейна снимка със синовете й, която му бе дала, беше „неуместно“ използвана в книгата на Версаче „Скала и кралство“. Принцесата беше ужасена, когато видя, че семейната фотография е поставена между снимки на полуголи манекени. Тя много се безпокоеше какво ще каже кралицата. Използването на снимката в книгата нямаше нищо общо с Елтън Джон, но тя обвини него и спорът кой е виновен им развали отношенията. Сдобриха се отново в общата си скръб по смъртта на Версаче. На погребението му на 22 юли принцесата беше прегърнала Елтън Джон и го успокояваше.

Тя ми каза по телефона, че сега пак си говорела с Елтън Джон, „както преди“ и добави:

— Той е толкова внимателен и ми каза, не е ли ирония на съдбата, че можем да направим нещо хубаво от една трагедия и да си оправим приятелството. Той каза, че това би харесало на Джани. Нали е много мил?

 

 

Шефката бе изпаднала в паника. Частният самолет на летището в Ница, който трябваше да докара нея и момчетата вкъщи, имал някаква повреда.

— Трябва да се прибера, Пол. Имам сериозен ангажимент в една болница утре — тревожеше се тя на 20 юли, неделя.

Трябваше да са вкъщи в шест часа, а тя ми говореше по телефона от летището в осем и половина. Накрая успяха да се върнат в полунощ.

— О, толкова е хубаво у дома — каза тя.

Винаги обичаше да се връща вкъщи.

— Е, и как беше? — попитах аз.

— Чудесно. Прекарахме страхотно и съвсем нормално.

След това си легна.

На следващия ден щяха да започнат нормалните й ангажименти: Мередит Едърингтън-Смит за обяд и Майк Уитлам от Британския Червен кръст за чай.

 

 

В края на лятото четях и недоумявах онова, което пишеха таблоидните вестници. Две имена — ДАЯНА И ДОДИ бяха непрекъснато в заглавията им, но аз не можех да приема твърденията на журналистите, че това била „първата сериозна връзка на принцесата след развода й“. Беше абсурдно да се помисли такова нещо и принцесата се безпокоеше, че много хора „могат да го приемат сериозно“. Познаваше Доди от по-малко от два месеца, а тя никога не бързаше да взема твърди решения за който и да било мъж.

Всички най-близки приятели на принцесата знаят кой бе единственият мъж, с когото тя поддържаше след развода си щастлива, дълга и сериозна връзка. Не беше Доди ал Файед. Това бе човек, с когото отношенията й бяха изградени върху много по-дълбока и съдържателна основа, отколкото мимолетната връзка, която бе установила с наследника на Харъдс. През цялото време на познанството им Доди бе прекарал общо десет минути в Кей Пи. Погрешно и следователно несправедливо към паметта на принцесата би било да се остави светът да повярва, че за нея Доди е бил „Той“. Вярно е, че тя беше пленена от компанията му, омаяна от чара му, поласкана от невероятната щедрост на неговото ухажване. Но Доди с положителност не беше „Той“. Всъщност, докато главата й беше замаяна от пътуванията из Европа, сърцето й, убеден съм, беше в Лондон.

Самият Мохамед ал Файед се включи в тези безумни спекулации. Говореше се, че бил казал: „Като баща съм на Даяна“. С цялото ми уважение към него, това никога не е било така. От усамотението на Кей Пи виждах, че около цялата тази връзка Даяна-Доди имаше твърде много измислици. Бащинската фигура за Даяна беше посланик Паулу, съпругът на Лусия Флеша де Лима. Баща виждаше тя в лорд Атънбъро. Г-н Ал Файед можеше в най-добрия случай да претендира само за някаква далечна роля в живота й, нещо като чичо. Той бе невероятно мил, но й беше толкова баща, колкото Доди беше „Той“.

Всъщност Доди дори не беше Доди. Кръстен бе „Сестрата“. Това беше кодовото име, което му бе дала принцесата, за да можем да говорим за него свободно. Когато принцесата казваше: „Какво мислиш, че ще каже сестра ми?“ или „Обаждала ли се е сестра ми?“, тя нямаше предвид лейди Сара Маккоркъдейл или лейди Джейн Фелоус, а него.

Тя бе опиянена от разточителството на Доди, от страстната му природа. Пътуването с реактивен самолет бе за него начин на живот. Осигуряваше й кралски стил, но без задушаващите ограничения на кралския живот.

— Мога ли да те заведа на вечеря? — попита я той в едно телефонно обаждане в Кей Пи.

— Разбира се — отговори принцесата. — Кога?

— Утре вечер.

— Къде ще отидем?

— В Париж — каза той.

Принцесата беше направо въодушевена.

Доди правеше какво ли не да я впечатли: уреди да прелетят с хеликоптер през Ламанша и я настани в императорския апартамент на хотел Риц, собственост на фамилията. Поставих всичко, което щеше да й трябва, в чантата с дългата дръжка на Версаче. Тя отиде да прекара вечерта и ни остави с бавачката Олга Пауъл да се грижим за Уилям и Хари.

Онази съботна вечер на 26 юли принцесата ми се обади от хотел Риц:

— О, Пол, великолепно е. Великолепно! — чуруликаше гласът й. — Той току-що ми подари нещо. Едвам дочаках да си тръгне, за да ти се обадя. Купил ми е най-прекрасният златен часовник с диаманти. Никога не съм виждала такова красиво нещо.

Беше като шестнайсетгодишно момиче и щастието й беше заразително.

Този ден тя бе посетила Вила Уиндзор, след което се заговори, че планирали с Доди да живеят в нея. Но не и според принцесата:

— Не останахме дълго. Стаите са като мавзолей. Не бих могла да живея там! Пълно е с духове — каза ми тя.

Помоли ме да купя рамка Аспри от черен крокодил, за да изпрати в нея своя снимка на Доди. Той й поискал една.

— Не трябва да му надписвате снимка. Не знаете на кого ще я показва предупредих я аз.

Рамката бе купена и в нея бе поставена снимка. Но ми направи впечатление, че тя се вслуша в съвета ми и не я персонифицира с някакво послание или с подпис.

Принцесата се върна в Кей Пи с подаръци за Марая и мен. Тя извади от чантата си през рамо две големи хавлиени кърпи в прасковен цвят с избродиран кръста на хотел Риц на всяка.

— Сигурна съм, че на Марая ще й отива. Не знам ти как ще изглеждаш в прасковен цвят! — пошегува се тя.

През тази последна седмица на юли принцесата реши да вземе едно трудно решение. Умът й я караше да тегли черта под предишната връзка. Доди също бе решил да анулира годежа си с Кели Фишър. И двамата бяха отново свободни. Уилям и Хари щяха да прекарат август с принц Чарлс. Ваканцията им щеше да завърши в Балморал. Принцесата отиде при Доди, този път сама, от 31 юли до 4 август. Беше отново на яхтата „Джоникал“ в Средиземно море. Кръстосваха от Корсика до Сардиния. След това тя се върна вкъщи, за да се заеме отново с хуманитарната си дейност.

 

 

Карта на света с набодени червени карфици бе закрепена върху картон и подпряна на облегалката на един стол в ъгъла на дневната в Кей Пи. С помощта на Майк Уитлам принцесата бе набелязала страните в света с най-много заровени мини — от Грузия до Корея, Ангола и Виетнам. Всяка карфица обозначаваше опасен район и мисия, която трябва да се предприеме.

След триумфа си в Ангола принцесата планираше да насочи кръстоносния си поход срещу противопехотните мини към Грузия в южна Русия, но британското правителство прецени, че такова пътуване ще бъде твърде рисковано, така че плановете за него бяха изоставени. Вместо Грузия, тя започна да мисли за пътуване до бивша Югославия и Босна от 8 до 10 август. Щяха да я придружават от организацията Мрежа на оцелелите от мини и Бил Дийдс от „Дейли Телеграф“.

Първата вечер прекарахме в една частна къща, специално подготвена за нас в хълмистия район на Тузла. Тази вечер бе поставена на изпитание способността на принцесата и на иконома й да боравят с високотехнологична техника. На мен ми дайте нож, вилица и план за разполагане на гости на маса и ще видите какво ще направя. Но в електрониката хич ме няма. Доди бе осигурил на принцесата сателитен телефон, за да поддържа връзка от Босна, но двамата с нея го гледахме напълно безпомощни. Стоим ние там пред къща високо в планината, принцесата държи компас да ми покаже посоката на спътника, а аз, след като бях разопаковал и настроил техниката, се втурнах долу да ловя сигнала.

— РАБОТИ ЛИ ВЕЧЕ? — извиках аз, а принцесата не можеше да ми отговори от смях.

Най-после намерихме сигнал и тя се свърза.

— Ще ти дам няколко от моите хапчета, преди да си легнеш да те успокоят след това вълнение — подхвърли тя, докато прибирахме отново техниката.

— Може и изобщо да не се събудя от тях! — отговорих аз.

— Не се притеснявай. Веднага ще скочиш като вдигна утре сутринта обичайния си шум.

На следващия ден група от петима души се качихме в ланд крузера. Принцесата настояваше да седне отпред до шофьора. До мен отзад седяха американците Джери Уайт и Кен Ръдърфорд, които бяха основали Мрежа на оцелелите от мини, след като самите те бяха станали цивилни жертви на мините. Джери бе изгубил единия си крак, а Кен — и двата. Имаха същото чувство за хумор като принцесата. След като тя седна отпред, а те с усилие се наместиха отзад, тя се извърна и им каза:

— Можете да си свалите краката, момчета!

Това разчупи леда. Двамата мислеха, че не могат да си свалят изкуствените крайници в присъствието на кралска особа.

Докато пътувахме по прашните, примитивни пътища към Сараево, принцесата си хапваше плод или отпиваше вода Евиан от пластмасова бутилка. Разговорът се насочи върху общоизвестния факт, че всеки, който е станал жертва на мина, си спомня точно кога и къде — дата и час, се е случило нещастието.

— Запечатва се в паметта завинаги — добави принцесата.

Джери разказа своята история, след това Кен припомни своята. Принцесата добави:

— А с мен се случи на 29 юли 1981 година.

Всички се спогледахме с недоумение. Дори аз веднага не схванах какво имаше предвид. После се усетихме и почнахме да се смеем. Изведнъж принцесата забеляза една жена с букет цветя да влиза през портите на гробище.

— Спрете! Спрете сега!

Колата спря встрани на пътя.

Принцесата отвори вратата, изскочи и се втурна през една дупка в тухлената ограда през редиците надгробни камъни, за да настигне жената. Оказа се, че тя е изгубила осемнайсетгодишния си син в гражданската война в бивша Югославия. Опечалената майка редеше цветята върху гроба, а принцесата седна край нея и я заговори. След пет минути принцесата се изправи. Всяка от двете жени бе хванала с ръце лицето на другата и по този начин се сбогуваха.

В Сараево се настанихме в хотел Елефант. Принцесата искаше да говори по сателитния си телефон и затова половината вечер прекарах увиснал от прозореца навън, размахвайки приемника, за да хвана сигнал.

— Не… да… не… да — викаше принцесата, за да ми покаже дали има сигнал или не.

Доди щеше да си купува нова кола, независимо че имаше достатъчно да направи цял парк. Сега искаше да си купи сребристо ламбурджини и каза на принцесата, че ще я изненада с подарък. Баща му се перчеше из Крейвън Котидж — дом на футболния клуб Фулам, който той бе купил за около седем милиона лири, и обещаваше да инвестира над двайсет милиона лири на трансферния пазар. В сравнение с това широкоекранният телевизор Сони за пет хиляди лири, който той изпрати от Харъдс като подарък за Уилям и Хари заедно с два лаптопа, бе направо нищо. Единият лаптоп принцесата даде на моите момчета. Като гледаше как г-н Ал Файед демонстрираше, че парите не са никакъв проблем за него, а синът му парадираше с разточителството си, принцесата започна да я гризе съмнение. Нещата ставаха доста прекалени.

Влязохме в Сараево и посетихме един мизерен квартал. Развеждаше ни местен свещеник. Там видяхме едно петнайсетгодишно момиче в порутена тухлена къща, покрита с ламарина. Нямаше родители и бе изгубила крака си, докато ровела на сметището да намери нещо за ядене за по-малките си брат и сестра, за които се грижеше. Вестниците, а и принцесата смятаха, че това момиче има ужасна съдба. Но докато репортерите и фотографите се заинтересуваха от тази жертва на мина, аз улових погледа на принцесата и насочих вниманието й към отделената със завеса задна стая. Двамата се вмъкнахме там, без да ни засече обективът. След като очите ни привикнаха с тъмнината, забелязахме приличащото на скелет четиригодишно сестриче на осакатеното момиче да лежи върху вонящ дюшек в ъгъла на стаята. То беше със сериозно умствено увреждане. Беше се изходило в леглото си и беше подгизнало в урина. Очите му бяха затворени.

Не казахме нито дума. Аз просто наблюдавах как принцесата отиде до леглото, наведе си и вдигна детето. Тя го притисна до себе си и погали немощните ръчички и крачета.

Детето отвори очи, които нямаха зеници. Беше сляпо. Стоях край Шефката и виждах, че в този момент пред очите ми ставаше нещо изключително. Нямаше фотографи, които да го запечатат. Бях единственият свидетел на един простичък жест на човечност — действие, олицетворяващо жената, която познавах толкова добре. Сега прозрях стойността на онази бележка, която тя ми бе дала от Калкута през 1992 година. Написала я беше за едно сляпо и глухо момче: „Прегърнах го така силно, надявайки се да почувства моята обич и топлота“.

По време на тази кратка мисия наблюдавах безброй много други нейни жестове на човечност, но този, както и другия с момичето в болницата в Ангола, няма да забравя никога.

В самолета на връщане в Англия принцесата, Бил Дийдс и аз седнахме заедно. Шефката реши да вдигне кратък тост:

— Да пием за нашата следваща страна.

Когато се върнахме в Кей Пи, тя вече планираше следващата си мисия срещу противопехотните мини — Камбоджа и Виетнам през октомври 1997 година.