Пол Бъръл
Кралска служба (2) (Най-скандалните разкрития за принцеса Даяна от нейния иконом)

Предговор

Принцесата издъхна в четири часа сутринта в една болница в Париж. Беше неделя, 31 август 1997 година. За последен път я видях на 15 август, петък, когато потегли от двореца Кенсингтън и махаше с ръка за довиждане от задната седалка на БМВ-то си.

Предишния ден бяхме ходили в книжарницата Уотърстоунс на Кенсингтън Хай стрийт. Отидохме с кола, защото времето беше малко, а и не ни се искаше на връщане да носим „тежкото четиво“, както тя се изразяваше. Това бяха половин дузина книги с твърди и с меки корици по въпроси на духовността, психологията и здравето. Принцесата ги сложи в багажника и се качи отпред, а аз седнах зад волана и се върнахме в двореца, за да довърши приготвянето на багажа си с помощта на своята лична камериерка Анджела Бенджамин.

Когато свихме в алеята към двореца, принцесата беше спокойна.

— Иска ми се една тиха ваканция, приятна компания и много книжки, по-леки за четене! — каза тя.

Приятелката й Роза Монктън беше наела яхта с четири души екипаж за шестдневна обиколка около гръцките острови в Средиземно море. След като се върнеше оттам, принцесата трябваше да замине с друга приятелка — Лейна Маркс, на петдневна почивка в Италия. Щяха да отседнат в хотел „Четири сезона“ в Милано. Тя нямаше планове да прекара тази последна седмица на август с Доди ал Файед.

Резервациите бяха направени и самолетните билети бяха запазени, за да заминат заедно в Лейна. Пътуването беше отменено в последния момент, защото внезапно почина бащата на Лейна и принцесата не знаеше какво да прави до 31 август, когато момчетата щяха да се върнат в двореца Кенсингтън. Тя прие предложението на Доди да прекара повече време с него на „Джоникал“ около френската Ривиера и Сардиния.

Преди да отпътува, за да се срещне с Доди, тя трябваше да се върне на 21 август за един ден в двореца, но аз нямаше да съм там, защото бях планирал почивка със семейството си в НААС, Ирландската република, която да съвпадне с отсъствието на принцесата. На 15 август, докато тя приключваше с багажа, а аз я чаках заедно с Роза в Кенсингтън, мен също ме обзе приятното усещане, че идва почивка.

— Нещо трябва да направим с този. Не е подходящ за нея. Знаеш това. Ще направиш ли, каквото можеш? — я попитах.

Знаех, че принцесата ще се вслуша в Роза и усещах, че Роза се тревожеше като мен, защото „този“ беше Доди. Тя кимна и се усмихна. Разбра ме.

Принцесата се суетеше нещо в дневната — разтреби бюрото си, изнесе и кошчето на площадката, за да бъде изхвърлено, провери чантата си. Когато най-после двете с Роза тръгнаха надолу по стълбите, тя спря по средата и започна да проверява едно по едно нещата си, повтаряйки на глас:

— Паспорт, телефон, уокмен…

Облегнал се бях на дървения парапет и гледах нагоре към нея. Беше се облякла в семпла тясна рокля на Версаче.

— Знаете ли? — й казах. — Никога досега не сте изглеждала толкова добре. Перфектна сте. Не ви трябва слънце — вижте какъв тен имате вече!

Тя се засмя и се спусна надолу по стълбите.

Минахме през вътрешния двор.

— Почакай една минута тук.

Принцесата бутна в ръцете ми чантата, която носеше през рамо, и се мушна в тоалетната. След малко беше готова за тръгване. Излезе навън на грейналото слънце и се настани на задната седалка на БМВ-то, а шофьорът вече палеше мотора. Издърпах и опънах колана, след това се наведох към нея, за да го стегна.

— Ако имаш възможност да ми се обадиш, ще ми звъннеш, нали? — попита ме тя.

— Разбира се — отговорих аз.

Същата седмица бях уредил нов номер за мобилния й телефон, който само неколцина души щяха да знаят.

— Приятно прекарване, Пол.

Върнах се при вратата, а принцесата ми махна с ръка. Гледах БМВ-то, което зави наляво, а после изчезна от погледа ми. Тя отиваше на Хийтроу, а оттам със самолет до Атина.

 

 

Нашето семейство Бъръл замина заедно със семейството на брата на Марая — Питър Косгроув за четири дни в НААС. Посетихме замъка Килкени, а след това селото, в което бе сниман сериалът на Би Би Си „Баликисейнджъл“, като се отбихме и в прочутата кръчма „Фицджералдс“. Имах строга заповед от Марая да забравя за работата и за принцесата.

— Това е семейна почивка и време за семейството — каза тя.

Единственият проблем беше, че бях обещал на принцесата да й се обаждам. Четири дни без никакъв контакт щеше да направи впечатление на Шефката и аз започнах да си търся извинения да ходя на дълги разходки.

Принцесата беше на палубата с Роза, когато й се обадих. Каза ми колко слънчево и горещо е там. Аз пък й се оплаках колко влажна и ужасна е Ирландия. Тя била прочела вече една книга и подхванала друга. Затворих телефона, като й обещах да се обадя, когато се върна у дома във Фарндън, Чешър, а по това време тя щеше да е на яхтата „Джоникал“ с Доди. Казах на Марая, че дългата разходка ми се е отразила страхотно.

На 21 август принцесата само се отби в Кенсингтън и веднага хукна към аерогара Станстед, за да отлети за Ница, където щеше да се срещне с Доди и да се отправят към „Джоникал“. Докато я нямаше, беше завършил ремонтът в дневната и когато се върна, видя претапицираните канапета и небесносините завеси.

Ремонтът беше съвсем малък, защото, след като бе прелиствала брошурите за имоти в Америка, възникна възможност да си купи имот в Калифорния — къщата на британската актриса Джули Андрюс. Принцесата сериозно обмисляше да започне там нов живот, но нямаше намерение да се установи за постоянно. Искаше да купи вила, в която да прекарва до шест месеца в годината, но да си запази двореца Кенсингтън за база в Лондон.

Още от пролетта обмисляше да се мести в Америка. Между двете си пътувания през август извади брошурата и ми каза:

— В Америка е моята съдба и ако реша да отида там, Пол, бих желала ти, Марая и момчетата да дойдете с мен.

Бяхме коленичили на пода в дневната и тя ми показваше цветни страници със снимки от имението на Джули Андрюс, плюс планове на отделните етажи.

— Това е главната приемна. Ето тук ще бъдат стаите на Уилям и на Хари. А в тази пристроена част ще живееш ти с Марая и с момчетата. Мога да започна нов живот. Не е ли вълнуващо? Това е страна, в която всеки може да успее — каза тя.

Бях мечтал да живея в Америка, но сега всичко ми изглеждаше някак си много внезапно.

— Мисля, че ще трябва да поизчакате малко. Дори за мен става невъзможно да ви удържам на темпото — казах внимателно, за да не разбия илюзиите й.

Онзи следобед принцесата ме обсипа с въпроси:

— Ако не отидем там, какво ще кажеш за Кейп Код? По-близо е до Лондон. Можем да обикаляме по целия свят, Пол и да се срещаме с всички хора, които се нуждаят от помощ.

Седяхме там, представяйки си как ще живеем в Америка: бягане по плажа, слънце по цял ден, свобода. Но имаше и още нещо. Нещо, за което тя винаги беше говорила. Онова, което винаги беше искала в Кенсингтън, но бе разбрала, че е невъзможно.

— И можем да си вземем куче — каза тя.

Принцесата цял живот бе мечтала за черен лабрадор. Мисълта за Америка я караше да се чувства щастлива.

— Винаги съм казвала, че накрая ще отидем да живеем в Америка, нали? — радваше се тя.

Принцесата правеше подробни планове. Много неща се обсъждаха. Това са тайни, за които не мога да говоря тук. Тайни, които ще отнеса със себе си. Но предстояха изненади и мисълта за всичко това я вълнуваше силно.

 

 

След ваканцията в НААС разговарях с принцесата почти всеки ден, но никога не й се обаждах от къщи. Когато говорехме, тя или лежеше върху палубата на „Джоникал“, или си почиваше от слънцето в каютата. Още от първото ми обаждане разбрах, че е започнала да става неспокойна.

— Тук, горе направо се пържиш. Долу е като в хладилник. Не знам какво да правя! — каза тя.

Доди й бе подарил сребърна рамка за снимка, върху която й бе написал стихотворение. Тя ми го прочете.

— Намирам го за дълбоко и многозначително — пошегувах се аз.

— Не! — засмя се тя. — Сладко и романтично.

Беше й подарил също така колие и обици.

— Върви на зле, какво ще кажеш? — смееше се тя.

Разбирах какво става. Шефката изживяваше тръпката на една нова връзка, вълнението от преследването и ухажването от един романтичен мъж, който се беше влюбил в нея до уши. Както се влюбваха и другите. Но това не й стигаше. Знаеше, че Доди е влюбен в нея. Казал й го на вечеря. Но тя не изпитваше същото чувство. „Твърде рано е“, му казала.

— Е и какво му отговорихте? — полюбопитствах аз.

— Казах му: „Благодаря ти за комплимента“.

В митовете, които се понесоха след смъртта на принцесата, има две нелепи твърдения — че тя и Доди се канели да се женят и че тя била бременна. Чудовищното твърдение за някаква бременност не е вярно.

Що се отнася до мита за женитба, който струва ми се пуснаха приятелите на Доди, може и да им е казвал, че смята да постави въпроса, но принцесата изобщо не беше в настроение да приеме подобно предложение. Може и да е била щастлива тогава, но тя не беше човек, който би взел прибързано решение.

При едно друго обаждане от яхтата тя се опитваше да отгатне дали следващият подарък няма да е пръстен. Мисълта я радваше, но и все повече се безпокоеше какво ли ще означава всичко това.

— Какво да правя, Пол, ако е пръстен? Да искам друг брак с все едно да искам да ме сполети тежка болест — сподели тя.

— Не е чак толкова сложно. Приемате го благосклонно и го слагате на четвъртия пръст на дясната ръка. Внимавайте на кой пръст ще го поставите, за да не дадете погрешен сигнал! — предупредих я весело.

Четвърти пръст, дясна ръка. Непрекъснато си го повтаряхме.

— Така ще бъде пръстен, подарен в знак на приятелството ви.

— Каква умна идея. Така ще направя. Точно така — каза тя.

Повече между нас не е имало разговор за пръстен или дали всъщност такъв е бил подарен.

В главата на принцесата се беше промъкнало и едно друго съмнение относно Доди.

— Непрекъснато ходи в банята и се заключва. Все подсмърча и казва, че е от климатичната инсталация. Това ме безпокои. Дали ще мога да му помогна, Пол?

После разговорът се завъртя около това как час по-скоро иска да бъде заедно с Уилям и Хари. Нямала търпение вече да брои дните, когато ще се видят. Толкова много й се искаше да се прибере у дома, че смяташе да съкрати ваканцията с Доди и да се върне в Лондон два дни по-рано. Беше решила да презавери билета си за по-ранен полет, но Доди я убедил да остане.

— Искам вече да съм си вкъщи. Искам да отида на фитнес.

— Значи вече ви поомръзна глезотията на целия онзи разкош? — я попитах.

Последва въздишка. Постъпих, както често бях правил и отново се опитах да отгатна какво мислеше тя.

— Не ми казвайте. Може би се усещате като уловена в капан на яхтата и той контролира всяко ваше движение?

— Позна. Трябва да се прибера у дома.

Каза ми за решеното в последния момент отклонение до Париж в петък, на 29 август. Говореше ми от яхтата „Джоникал“. Това беше едно от последните шест телефонни обаждания, записани в мобилния й телефон, които бе направила през последните двайсет и четири часа от живота си.

Говорех по телефона, излегнал се в хола в къщата на зет ми Питър Косгроув във Фарндън, два номера по-долу от първата ни къща, която бяхме купили тази пролет, за да използваме като вила. Семейството ми — Марая и момчетата, Питър, неговата съпруга Су и дъщерите им Клеър и Луис ме бяха оставили на мира, но вече губеха търпение в кухнята, защото трябва да съм разговарял по телефона с принцесата около четирийсет минути.

В това обаждане тя направи промяна в графика на пристигането си. Първоначално трябваше да се върне в Лондон направо от Средиземноморието на 30 август, преди момчетата, които щяха да пристигнат в неделя. Но Доди й казал, че му се налага да отиде до Париж „по работа“. Изглежда никак не й се ходеше, но Доди пак я беше убедил.

— Трябва да отидем до Париж, но обещавам, че ще се върна в неделя — каза тя. — Обзалагам се, че не можеш да се сетиш къде съм сега.

Казах най-напред Сардиния.

— Не. Монако. И се обзалагам, че не можеш да отгатнеш къде отивам довечера.

Знаех, че ще сбъркам, но казах:

— Изискан ресторант.

— Не. Ще посетя гроба на принцеса Грейс. За мен това има особено значение.

Щеше да е първото й посещение на гроба след погребението през 1982 година, на което е присъствала.

— Ще поставя цветя и ще кажа няколко думи — добави тя.

После мисълта й отново се върна към всекидневието. Мислеше какво предстои, правеше планове, даде ми инструкции да не забравя да запазя час при г-н Куелч в Бърбъри (шивачът на момчетата) за следващия понеделник. Проба при Армани на 4 септември. Попита ме какво е записала в бележника си. Казах й обяд с Шърли Конран и час при ароматерапевтката Су Бийчи. Останалото беше свободно време, което да прекара с Уилям и Хари.

Когато този маратонски разговор беше вече към края си, принцесата заяви:

— Иска ми се да бъда с приятелите си и нямам търпение да си видя момчетата. Има много неща, за които ще си говорим, затова не закъснявай! Ще ти кажа останалото като те видя.

Членовете на семейството ми, изгубили всякакво търпение, ме викаха от кухнята.

— Пол? — каза принцесата. — Искам да ми обещаеш нещо.

— Разбира се — отговорих аз.

— Обещай ми, че ще си там — изчурулика тя. Засмях се на притеснението й, че мога да закъснея или да не съм на входната врата.

— Кажи! — настояваше тя. — Искам да чуя тези думи!

Започнах да се смея.

— Добре, добре, ако това ще ви направи по-щастлива. Обещавам да бъда там.

Принцесата се засмя. Близките ми се кикотеха зад кухненската врата. Тъгата в тези последни думи усетих едва по-късно и изобщо не мога да ги забравя оттогава насам. Ще продължа да нося отговорността да бъда край нея, дори когато някои възразяват.

— Добре — каза принцесата. — Ще те видя като се върна.

Това беше последният ни разговор.