Пол Бъръл
Кралска служба (3) (Най-скандалните разкрития за принцеса Даяна от нейния иконом)

1. Как съм израснал

Вечерният двуетажен автобус пълзял едвам-едвам нагоре по стръмните странични пътища на миньорските селища в Дарбишър. Като някой пиян миньор, който се прибира на зигзаг у дома си след последната чашка, той сякаш никак не бързал да стигне, закъдето е тръгнал. Познатата миризма на сяра и катран откъм мината тегнела във въздуха, примесена със струи дим от изгоряло дърво. Било около единайсет часа вечерта на 5 ноември 1956 година, когато се отбелязва Нощта на големия огън^[1].

В автобуса, на долния етаж, сама и вглъбена, седяла набита жена с очила с кръгли черни рамки. Сара Кърк с чанта на колене, и с черна шапка — клош на главата, брояла спирките, които й оставали, докато слезе от автобуса в миньорското селище Грасмур. Стигне ли веднъж там, ще прекоси главния път, който минава точно през селото, ще се спусне по каменистия склон до Чапъл роуд, ще свие вдясно и като стигне до края, до номер 57, си е вкъщи. Била прекарала приятно вечерта, пийнала била няколко малки чаши лека бира в кръчмата Елм Трий, намираща се на около пет километра в Клей Крос.

 

 

Съботните вечери били за нея възможност да се види с Доли — най-голямото от осемте й деца. Те били и отмора от грижите за болния й съпруг Уилям — миньор, чиито дробове били задръстени с въглищен прах от цял живот работа под земята в съседната мина Грасмур. Сара винаги си тръгвала, преди да кажат последна поръчка, за да хване автобуса от Честърфийлд за дома. Около единайсет и четвърт Уилям вече чакал с нетърпение да види жена си. Когато автобусът намалил скоростта, Сара си грабнала ръкавиците, надянала ги на ръцете си и се изправила. У дома. Още малко. Слязла долу на тротоара, обърнала се наляво и тръгнала покрай автобуса. Дъхът й приличал на струйка цигарен дим на фона на студения въздух. Задната част на автобуса закривала пътя от лявата й страна и тя не забелязала мотора, който я ударил и после я подхвърлил във въздуха. Било малко след единайсет и четвърт.

Сара Кърк била баба ми, която никога не съм виждал. Тя починала тогава, на тротоара, в горния край на покритата с обли камъни улица, която по-късно, в детството ми, щеше да е за мен мястото за игра. Баба ми получила масирани наранявания по главата. Била на шейсет и три години.

 

 

Тази ужасна трагедия, две години преди моето раждане, се оказала съдбовна за мен. Тя станала причина моите родители да се оженят и оформила света, в който съм се родил.

 

 

Дядо Уилям Кърк, повален от смъртоносна пневмония, чул женски стъпки по каменната настилка, после повдигането на резето на задната врата. Златният му джобен часовник, най-скъпоценното нещо, което притежавал, показвал единайсет и десет. Този път Сара си идвала пет минути по-рано.

Стъпките затрополили нагоре по дървените стъпала и едно лице, което той обожавал, се показало от вратата. Била най-малката му дъщеря — моята майка. Берил Кърк седнала в краката на дядо и му заразказвала за приятната среща, която имала с един младеж от съседния Уингъруърт. Тя била първата любов на Греъм Бъръл.

Татко, тогава на двайсет и една години, се връщал надолу по неосветените странични пътища. Автобус на два етажа минал покрай него на път за Грасмур.

 

 

Бясно чукане по задната врата на Чапъл роуд 57 стреснало бащата и дъщерята. Един съсед грабнал мама.

— Стана страшна катастрофа. Ела, бързо!

Мама, тогава, само на двайсет години, скочила и тичешком стигнала върха на хълма. Там един приятел я видял и я отвел настрана. Никой не искал тя да види такава сцена, но всички чули истеричните й писъци, когато й казали какво се е случило.

От тази загуба мама никога не успя напълно да се съвземе. Тя често плачеше през детството ми, когато си спомнеше. Всяка неделя, до края на живота си, посещаваше гробището Хейсланд, лъскаше надгробния паметник и поставяше цветя. И аз често ходех с нея. Ако изобщо някога е имало момент, в който да съм започнал да вярвам в отвъдното, той е бил в детството ми. Мама вярваше в духове. Тя разговаряше с баба в кухнята и на гроба й, уведомяваше я за последните събития.

— Баба продължава да е с нас — казваше тя.

 

 

— Какво да направя? Да си отпразнувам двайсет и първия рожден ден, или да се оженя? Не мога да си позволя и двете — казала мама на татко.

В седмиците на траур след пътната злополука любовта им също като че ли била умряла. Сякаш на татко му били дали да избира какво да яде на вечеря, или на чай — както ние в северна Англия казваме на вечерята. Месо с картофен пай или задушено и понички.

Татко отговорил равнодушно:

— Ами да се оженим тогава.

Ако баба Кърк не била починала, родителите ми нямало да се оженят толкова скоро. Поне татко така казва. Обстоятелствата го тласнали към венчилото и бащинството. Смъртта на баба направила мама жената в къщата, защото тя започнала да се грижи за дядо. Помагала й по-голямата й сестра, леля Пърл, която живеела на номер 16 на същата улица.

Четири месеца след като баба загинала, на 25 март 1957 година Бери Кърк и Греъм Бъръл се оженили. Събитието било тъжно. Запомнили го не с това кой бил там, а кой го нямало. След това мама, с булчинската си рокля, отишла да положи букета си от червени рози на гроба на баба.

Минали четири години от първата среща на мама и татко — романтична разходка надолу по Мил Лейн, която свързвала Грасмур с Уингъруърт — две селища, прорязани от жп линията Шефилд-Лондон. Мама, макар че била само на седемнайсет години, наливала бира в Майнърс Армс — кръчмата, която държали леля Пърл и мъжът й Ърни Уокър. Мама работела и през деня — била готвачка в мината. Мината и кръчмата били на двата противоположни края на Чапман Лейн, която е успоредна на Чапъл роуд, и на равни разстояния от дома. По двете улици се издигали стегнати редици от еднотипни къщи, обърнати с гръб една към друга. Във всяка къща живеел миньор и посетителите в кръчмата били или миньори, или техните съпруги. Една вечер през 1952 година — същата година, в която кралица Елизабет се възкачила на престола, татко и брат му Сесил случайно влезли в кръчмата. Мама запомнила как татко я гледал. Той пък запомнил една много привлекателна девойка, която наливала бира.

Татко, тогава на осемнайсет години, бил млад, срамежлив и още не бил имал приятелка. Мама и аз сме убедени, че алкохолът му вдъхнал смелост да я покани да излязат. Тя приела и повече не се загледала в друг мъж. Той бил от семейство с пет деца, което живеело в малка ферма, и израсъл сред кочини, кокошарници и ябълкова овощна градина. Татко никога не е бил миньор, но е работил за Националния съвет по въглищата — на локомотивите, които откарвали пълните с въглища вагонетки към завода за карбонизация и коксуване в Уингъруърт. Много го било страх да не падне кабината в шахтата, но в същото време не желаел да дава лъжливи надежди, че ще стане миньор. Един ден и аз щях да изпитам това чувство. Войниклъкът бил неговото спасение: две години далече от дома, в служба на кралицата и на държавата, били за него много по-привлекателна възможност, отколкото да прекара живота си на тъмно, и той отишъл войник в Кралските военновъздушни сили в Уорингтън. Казваше ни, че метял пистата, за да излитат бомбардировачите Вулкан, но всъщност е бил охрана на кулата за въздушен контрол. Върнал се в Дарбишър през 1954 година.

 

 

За повечето хора шести юни 1958 година не е забележителен ден, но за моите родители е. Родил съм се една прекрасна лятна вечер в болницата Скарсдейл в Честърфийлд и съм предизвикал изненада. Мама и татко очаквали да се появи дъщеря и вече били й избрали името — Памела-Джейн. Акушерката им съобщила новината:

— Е, госпожо Бъръл, не е Памела — казала тя. — Момче е.

Ето как съм станал Пол.

От момента, в който мама тръгнала към олтара, единственото нещо, което искала, било да има дете. Татко не бил толкова убеден. Това станало източник на търкания още в началото на брачния им съюз. Мама напуснала работата си в стола на мината и в кръчмата, за да се грижи за дядо Кърк, и молела татко:

— Не мога да мръдна оттук по двайсет и четири часа в денонощието. За мен няма да е по-различно, ако имам да къпя и храня и едно бебе.

Мама винаги изчаквала дядо да заспи и после заговаряла татко по въпроса в предната спалня. Накрая той се предал. Когато една вечер през ноември 1957 година обявила, че чака дете, направила го малко плахо, но татко бил не по-малко доволен и развълнуван от нея.

Мама продължила да се грижи за баща си до самото ми раждане — изправяла го да седне по-удобно в леглото, къпела го и го бръснела, носела му ядене, тичала нагоре-надолу по стълбите. Това й се отразило зле. Когато наближил денят, в който трябвало да се родя, постъпила в родилното отделение на болницата с високо кръвно и силно изтощена. Татко я придружил в линейката по десеткилометровия път до града. Оставил я през нощта в болницата и обещал да дойде на следващия ден.

Когато се появил, мама не била в стаята. Тръгнал надолу по коридора и чул крясъците й от родилното отделение — пищяла за майка си. Страхът, че ще стане баща, го сграбчил и той хукнал по коридора и през входната врата — навън. Спрял чак когато стигнал дома на родителите си в Уингъруърт, на десет километра от болницата.

Неговата майка не проявила особено съчувствие.

— Какво, за бога, се е случило? Тя ражда — му казала. — Стегни се.

А там, в болницата, аз съм представлявал един мъничък вързоп, повит в одеяло. Към осем часа същата вечер до татко стигнала новината, че майката и неговият син са много добре. Появил съм се на света в родилно отделение, носещо името на кралица Елизабет Втора.

Шест месеца след идването ми на Чапъл роуд номер 57 дядо Кърк се преместил да живее при леля Пърл на номер 16. Неотдавна била овдовяла и била принудена да се откаже от кръчмата Майнърс Армс, която държали под наем. Леля поела бремето да се грижи за дядо, защото за мама ставало все по-трудно да се справя с двама ни. След две години мама била отново бременна — този път по настояване на татко. И двамата си представяли едно мъничко момиченце, което припка из къщата.

По същото време, на друго място в страната, в свят много по-различен от нашия, живеело семейство, което страшно много искало да си има дете. В Парк Хаус, в имението Сандрингам в Норфолк Спенсърови се били сдобили вече с две дъщери — Джейн и Сара. Бил роден и син Джон, но той починал само след няколко часа. Смятало се за задължително следващото дете да е момче, наследник на тогавашния виконт Олторп.

През 1961 година надеждите и на двете семейства били разбити.

Моят брат Антъни Уилям се родил на 30 март. Мама този път не успяла да отиде до болницата и той бил роден в предната стая с помощта на съседката Ани Тъниклиф. Мама и татко били горди, че имат здраво второ момче. Но в Сандрингам имало горчиво разочарование: не се родил очакваният наследник. Вместо него, четири месеца по-късно, на 1 юли, се появила трета дъщеря. Кръстили я Даяна-Франсис. Аз съм бил на три години.

Три години преди раждането на Антъни, през декември 1960 година, дядо Кърк бе победен от фаталната си болест. Смътно си спомням погребението му — ковчег, поставен в предния хол, стая препълнена с възрастни — всички в черно, аз плача, защото не мога да видя дядо. Мама казва, че цялата улица излязла този ден да се прости с него и всички си били дръпнали пердетата в знак на почит. Традиция е починалият да остане една последна нощ в осветения със свещи преден хол на дома си, за да могат роднини, приятели и съседи да минат покрай ковчега му и да се простят с него. Някои го наричат бдение. В нашето село му казват „за последно у дома“.

Бил съм твърде малък, за да запомня повече от живота на номер 57. Единственият ми друг жив спомен е от къпането в задната стая. Донасяше се едно тенекиено корито от пералнята и се пълнеше с топла вода, а отпред в печката бумтеше огън. Докато аз се киснех, мама грееше хавлиената кърпа. В къщата непрекъснато беше студено. Когато мама бързаше, къпането не беше особено приятно — караше ме да се изправя в бялата керамична мивка в ъгъла на задната стая, търкаше ме докато светна, с нещо, което усещах като тел за чистене. През това време се държах за крана за студената вода, който беше единствен. Оловната тръба, заловена със скоби за стената, пукаше от преминаващата вода.

Скоро след погребението на дядо се преместихме пет къщи по-надолу на номер 47. Чапъл роуд бе настлана с обли камъни и се осветяваше от черни фенери от ковано желязо. И двете ни къщи се намираха в долния край на Г-образната улица и гледаха на запад, а задните им дворове опираха до широкото поле, което се спускаше надолу на изток и стигаше чак до каменовъглената мина. На Чапъл роуд имаше магазини — галантерията на Хартшорн, където мама, която беше плетачка, си купуваше вълнена прежда; „При леля Хилда“ с ламаринените табели по стената отпред, над сенника на зелени ивици, които рекламираха Борвил, Кадбъри и Оксо; и магазинът на Флечър, в който се правеха залагания, но татко никога не ходеше там. В дъното на улицата, точно зад ъгъла, беше сладоледаджийницата на Монти Уайт — любимата ми, в която само срещу три пени ти натъпкваха фунийка с топки пресен млечен сладолед. Не съм ял такъв сладолед оттогава. Точно срещу новата ни къща беше фурната на Елдред. Всяка сутрин ме будеше мирисът на прясно опечен хляб, а на Разпети петък уханието на великденските хлебчета с много канела, опечени във формата на кръст, бързо се отнасяше от миризмата на сяра и катран, които вятърът носеше откъм мината.

От прозореца на моята стая виждах голото поле, което стигаше до купища въглищна шлака. Всеки август, през двуседмичната отпуска на миньорите, извеждаха на полето деветдесетте понита, които влачеха вагонетките в тъмните галерии, за да попасат и подишат чист въздух.

Къщите, чиито задни дворове опираха един в друг, бяха абсолютно еднакви по големина и вид, с отварящи се нагоре прозорци. Червените им тухли бяха потъмнели с времето от мръсотия. Всяка имаше помещение за пране, външна тоалетна и барака за въглища в голия заден двор, където плющяха на вятъра прострените да съхнат бели чаршафи. От горния край на главния път в далечината се спускаше безкрайната линия на покривите със сиви плочи, прекъсвана от червените, подобни на бойници комини, които извеждаха пушека нагоре. Улиците гъмжаха от оживлението, присъщо на работническата класа: майки с престилки и със забрадки, вързани на тюрбани, търкаха стъпалата пред къщите си, изтичваха до магазините, приказваха на портите със съседите; бащите, с тежки ботуши и каскети, се мъкнеха към мината и обратно, подхвърляйки си шеги; децата викаха и пищяха, играеха на жмичка и на гоненица.

Пренесохме се на номер 47 с помощта на дузина ръчни колички. Мама каза, че къщата си я бива. Имаше и баня. Наемът беше по-висок и татко работеше повече извънредно, но луксът да ходиш във вътрешна тоалетна си струваше допълнителното финансово бреме. Казахме сбогом на ламаринените корита пред печката и на гърнетата, които замръзваха нощем под леглото, когато бяха пълни. Нямахме парно и стаята ми беше толкова студена, че като се събудех сутрин, виждах по прозорците заскрежени фигури.

Мисля, че банята беше единственият лукс в жилището ни, в което животът бе съсредоточен в задната стая. За килими и дума не можеше да става. От край до край пода бе покрит с линолеум, върху който тук-там бяха постлани домашни черги. На бюфета имахме черно-бял телевизор. Татко му направи антена от един тиган, като прокара през него жица и го закачи на стената. Чудо беше, че улавяше сигнала. Е, картината беше малко мъглява и понякога прескачаше. Благодарение на това грубо изобретение имах удоволствието да гледам „Внимавай с майка“ на Би Би Си. По-късно в детството ми сядахме цялото семейство и гледахме „Събота вечер в лондонския Паладиум“, с участието на Дани ла Рю, най-скъпо платеният в страната водещ на развлекателно предаване.

Къщните задължения бяха част от детството ни. Още преди да тръгнем на училище, на петгодишна възраст, от нас се очакваше да помагаме вкъщи. В понеделник, който беше ден за пране, помагах на мама да носи купа с мръсните дрехи и я гледах как ги търка на рендето в коритото, а после ги натиска в сапунената вода. Аз въртях ръчката, докато тя пускаше мокрите дрехи през изстисквачката. Вторник беше ден за лъскане на месинговите съдове и прибори. Нареждахме ги върху вестници на масата. Ръцете и ноктите на мама почерняваха. Помагах й да търка орнаментите, а после да ги лъска. Един ден щях да лъскам до блясък среброто на кралското семейство от времето на кралете Джордж, не месинга на мама. В нашата къща имаше две неща, на които много се държеше: един дървен часовник над камината, чийто „Уестминстърски звън“ се чуваше на всеки четвърт час през цялото ми детство. Другото беше едно чудовищно пиано, което заемаше задната стена на хола. Веднъж в седмицата имахме пеене. Това ставаше, когато местната шивачка и приятелка на мама Гладис Лиъри идваше у нас с приятелката си Уинифред Лий. Те пееха на мен и на брат ми песни от музикалните салони.

Мама беше много голяма къщовница. Тя изгребваше решетката всяка сутрин, търкаше прага с карболов сапун, миеше предните прозорци с вода и оцет и переше плетените пердета.

Парите все не достигаха. Пресни плодове се купуваха рядко, само ако някой беше болен. Когато на осем години се разболях от жълтеница, видях за пръв път портокали, грозде и банани. Ако в някоя къща можеха да си позволят купа с плодове на бюфета, смятаха ги за богати. А цветя във ваза беше нещо нечувано, освен ако някой беше умрял.

Посещенията на служители от газовата или електрическата компания винаги бяха свързани с допълнителни разходи. Обикновено си плащахме, като пускахме монети в специална колонка. Когато идваше служителят, всичките пари се изтърсваха на масата в кухнята, брояха се и се редяха на купчинки от по една лира. Мама следеше броенето като някой ястреб с надеждата, че парите ще излязат повече, отколкото е сметката.

Всеки петък вечер татко донасяше седмичната си надница и мама се спускаше първа. Отделяше една част настрана в един чайник за наема. След това татко отиваше в рибарския магазин и се редеше по цял час за риба и чипс. Всяко семейство обичаше да си похапне риба и чипс в края на седмицата. В нашата къща често оставахме без пари, затова мама вземаше на вересия от магазина на ъгъла и имаше сметка в кооперативния магазин, която й носеше малки премии: беше един вид ангажимент да пазарува само от този магазин и премиите се спестяваха за извънредни положения или за летни ваканции, за пътуване до Скегнес, Скарбъро, или Нюкий.

Когато пораснах, струваше ми се, че нашето семейство е най-бедното сред всичките ни роднини. Чичо Бил, най-големият брат на мама, продаваше бензин и коли. Над двора му пред гаража се извисяваше осветена червено-синя реклама на петрол „Риджънт“. Той имаше толкова много коли, че в моите очи беше милионер. Благодарение на чичо Бил татко смени няколко мотора втора употреба. Първият беше черен Морис Майнър. После положението ни порасна с един Форд Зефър от 1957 година — беше в два цвята — синьо и кремаво. И двата мотора бяха с кожени седалки, които ставаха твърде горещи през лятото, особено за момчета с къси панталони.

Втората съпруга на чичо Бил, леля Мардж, беше фина, безупречно облечена жена. Носеше костюми от туид по поръчка, украсени с кожички. Спомням си, че ми приличаше на филмова звезда. Мама носеше жилетки върху красиви рокли на цветя. Леля Мардж доведе със себе си и децата си — двете си дъщери Сандра и Шийла. Семейството беше толкова заможно, че момичетата можеха да си позволят да си купуват всеки месец списание Фотоплей с разкошни снимки на филмови звезди: Елизабет Тейлър, Джийн Симънс, Бет Дейвис и Джейн Мансфийлд украсяваха предните корици. Списанията стояха натрупани на куп в един ъгъл.

— Можеш да вземеш някои, ако искаш. Ние сме ги чели — ми каза Сара веднъж.

Не можех да повярвам на късмета си и грабнах колкото можех да нося, преди да са се разкандърдисали.

Изчетох ги от край до край в стаята си и си откъснах любимите снимки, за да ги сложа върху кремавосиния тапет на цветя.

 

 

Най-малкият ми брат Греъм, кръстен на татко, не беше планиран, и когато мама разбра, че е бременна, името Памела-Джейн се появи отново, но тя имаше и една още по-съкровена надежда. Мама и татко очакваха третото си дете през ноември 1965 година и тя се молеше да се роди в деня на деветата годишнина от смъртта на баба Кърк.

Ноември дойде и водите на мама изтекоха на четвърти. Бях на седем години и плачех, защото мама имаше болки и я откараха с линейка. Преди да затворят вратите я чух да казва:

— Моля те, Исусе, не на този ден.

Страх ме беше, че може да умре. Тя искаше да почака още няколко часа. Ангел хранител трябва да е бил с нея онази нощ, защото родилните й болки продължили и през следващия ден. Накрая Греъм се появи на този свят с форцепс в единайсет часа вечерта на 5 ноември — десет минути преди точната годишнина.

 

 

Имах най-обикновено щастливо детство. Живеех в среда, в която хората — солта на земята, изкарваха парите си с тежък труд, а ценностната им система се въртеше около семейството. Нашата улица беше като отворена къща — топла и приветлива. Аз бях детето на мама. Татко казваше, че все съм се държал за престилката й.

Татко е роден на 2 август 1935 година. Син е на ковача Сесил Бъръл, който подковавал понитата от галериите и конете в рудника Бонс Мейн, край Честърфийлд. Дядо бил последният ковач в североизточните каменовъглени мини в Дарбишър. На татко му викали Малчо, защото бил нисък, слаб и най-малкият в семейството. Нищо друго не го плашело, освен перспективата да прекара живота си в мината. Той беше много работлив и когато пристигнали локомотивите, станал машинист-превозвач на въглища. Беше със силна воля, дисциплиниран и много умен. Носеше косата си зализана назад с брилянтин. Помня го как си правеше много остри ръбове на панталоните — навик, останал от службата му във военновъздушните сили. Учеше ме как да си гладя панталоните професионално — първият ми урок по камериерство, струва ми се. Сутрин си слагаше каскета и късото тъмно синьо яке и излизаше от къщи, сякаш завинаги. Връщаше се късно, точно преди ние, тримата братя, да си легнем в общото легло. Мама непрекъснато се шегуваше, че виждахме повече семейния лекар, отколкото баща си. Той се трепеше от работа, за да ни осигури по-добро бъдеще.

Мама беше родена във високосна година, на 29 февруари. Три години честваше рожденият си ден на 28 февруари, но на всяка четвърта година, на 29 февруари, празнувахме истинския. Когато стана на трийсет и шест, тя се шегуваше, че била само на девет. Мама не беше жена, която желаеше, или искаше много. Каквото и да изкараше или спестеше, влагаше го обратно вкъщи. Беше висока и кокалеста. Носеше очила с рогови рамки и често държеше цигара между пръстите си.

Духът на баба Кърк беше винаги с нея. Когато загубеше нещо в къщата — някое бижу, плетка или портмонето си, сядаше и извикваше:

— Хайде, Сара, помогни ми да го намеря.

Мама винаги намираше каквото търсеше, и никога не го отдаваше на случайността. Добротата и щедростта й нямаха граници. Не си спомням веднъж да е повишила глас. Всякога намираше блага дума и беше готова да изслуша изпадналия в беда, да погали болния, да прояви жест към нуждаещия се, да подари нещо на по-бедните от нас. Когато на нашата улица пламна пожар и едно семейство изгуби цялото си имущество, мама чукаше от врата на врата за някоя дреха, или за малко пари за тях. Докато работела в стола на мината, преди да се родя, специалитетите й били месо с картофи, пай със сирене и лук и Йоркшърски пудинг. Толкова се прославила с тях, че и след като напуснала работа, на вратата ни идваха да чукат миньори да им направи нещо. Когато готвеше за нас, правеше повече и после тръгваше с чинии нагоре по улицата, да разнася поръчаното. Готвеше и за по-бедните съседи, които никога нищо не й поръчваха, и посещаваше възрастни хора, приковани на легло или инвалиди в колички, които живееха на нашата улица. Бръснеше ги, миеше ги и отнасяше мръсното им бельо. Два пъти в седмицата ходеше да чисти къщата на една жена, която умираше от рак.

Веднъж дойде една жена, обляна в сълзи, защото беше бременна, а имаше четири деца до пет годишна възраст. Мама седна с нея, поговори й и я успокои. Всички сякаш идваха у нас с проблемите си, защото мама винаги намираше отговор. В редките моменти, когато в света й настъпваше покой, обикновено, след като ни слагаше да спим, тя сядаше да плете жилетки, пуловери и бебешки дрешки за децата на съседите. За комшиите тя беше баба, милосърдна сестра, готвачка и душеприказчик — всичко в едно, което за хората беше просто леля Берил.

Един ден видях да изнасят пианото през предната врата. Мама го беше дала на едно момче, което много искаше да свири, но семейството му не можеше да си позволи такъв лукс.

— Мамо, това е нашето пиано — запротестирах аз.

— При него, Пол, то ще намери по-добър дом — успокои ме тя.

 

 

Построеното още във викторианско време начално училище Грасмур беше с големи прозорци, високи тавани и ехтящи коридори, облицовани с бели керамични плочки. То се намираше встрани от главния селски път и пред него се простираха зелени поляни, приютили клуба по крикет. Учениците седяха в редици на наклонени дървени чинове и пишеха с дървени перодръжки с писци, които топяха в мастилници. Това беше „истинско писане“ и задължението ми всяка сутрин като „отговорник за мастилниците“ беше да допълвам малките порцеланови мастилници с мастило Куинк. По-късно в двореца Кенсингтън, когато наблюдавах принцесата да пише, се сещах за онези дни. Тя винаги използваше автоматична писалка със златно перо, но вместо да я напълни, топеше перото в шишенце с Куинк. Цялата си кореспонденция — лични писма, благодарствени бележки и записки пишеше по този начин.

Г-н Томас, който ми преподаваше по всички предмети, застана един ден пред класа. С дълбокия си силен глас, едва-едва посмекчен от носовия му уелски говор, той каза:

— Напишете съчинение за това, което искате да работите, когато завършите училище.

Мозъците на трийсет деца се напрегнаха в тишината. Повечето момчета нарисуваха бъдеще, което ги отвеждаше по стъпките на бащите им към въгледобива, но аз, макар и на десет, знаех, че няма да правя това. С миньорството бъдещето ми изглеждаше като наказание, изпълнено с въглищен прах, влага и тъмнина. Много тежка работа. „Когато порасна, искам да стана пастор“, беше заглавието на моето съчинение. Животът на свещеника ми се виждаше тогава идеалното решение. Може би тези мисли бяха подхранвани от вярата на майка ми в спиритуализма и втълпеното ми от нея чувство, че трябва да се помага на по-малко имащите.

Бях болезнено срамежливо и тихо момче. Затова никак не ми беше приятно, когато г-н Томас прочете пред целия клас плановете ми за бъдещата ми кариера. Класът избухна в смях, а аз станах аленочервен. Много бях недоволен от г-н Томас за това преживяване, но по-късно имаше много неща, за които да му благодаря. Не си представях да стана интелектуалец, но бях жаден да се уча и той видя у мен желанието да разчупя модела, който следваше всяко поколение в миньорското селце. Дядо Бъръл е бил ковач в мината, а дядо Кърк е бил миньор. Татко работеше за Националния съвет по въглищата, а брат му Сесил беше миньор. Мама е работила в стола на мината и тримата й братя — чичо Стан, чичо Бил и чичо Кейт, всичките са започнали като миньори. Моите братя — Антъни и Греъм също отидоха да работят долу в мината.

Нормалният образователен път беше от началното училище в Грасмур в гимназията Дейнкорт в съседния Норд Уингфийлд. Там именно момчетата ставаха мъже, готови да поемат към мините. Очевидно такава съдба беше отредена и за мен, след като се провалих на приемния изпит за мъжката класическа гимназия в Честърфийлд. Но се намеси г-н Томас. Той каза на родителите ми, че виждал в мен потенциал, който щял да бъде пропилян в Дейнкорт и ми помогна да вляза в мъжката гимназия Уилям роудс в Честърфийлд. Не беше класическа гимназия, но се нареждаше веднага след нея и мама и татко бяха много доволни. Калъпът беше разчупен.

На нашата улица беше голямо събитие да те приемат в Уилям роудс.

Трябваше да имам нова униформа, а не втора употреба. Щеше да е скъпа покупка, заради която за пръв път се качих на влак — отидохме с мама до Шефилд. Цветовете на връзката и на значката бяха златисто и черно като на футболния клуб Улвърхамптън Уондърърс, а мама ми изплете нов пуловер. Тя беше толкова горда, че на първия учебен ден през септември 1969 година ме изпрати до училищния автобус, за да се убеди, че черната шапка е на главата ми.

Качих се на препълнения с деца двуетажен автобус и седнах до първото момче, което видях със същата униформа.

— Свали си шапката, приличаш на задник — ми каза той.

Веднага го послушах.

Ким Уолтърс, по-решителен от мен, по-едър от мен и по-добър в рисуването от мен, стана мой близък приятел и моят защитник през следващите пет години.

Уилям роудс беше училище само за момчета. Учителите носеха черни мантии. Режимът в него беше строг и се поддържаше с пръчка. Директорът, г-н Крукс, който винаги носеше академичната си шапка с четвъртито плоско дъно, всели в мен страх от Бога. Той често прибягваше до него, за да вкара в пътя вироглавите. Г-н Крукс беше пример за добри маниери и безупречна външност. В училището се наблягаше върху състезателните спортове, но моята сила бяха английският и литературата. Ким беше най-добрият във всички занимания навън и стана по-късно професионален футболист в Блекбърн Роувърс.

Историята също беше сред силните ми предмети. Колекционирах картички с най-големите кораби в света, знаменца и кралете и кралиците на Англия и Шотландия. Така се породи моят интерес към кралската институция и националното наследство чак до Нормандското нашествие през 1066 година. Когато другите момчета играеха навън след училище, аз оставах вътре да си довърша домашното, което Ким щеше да препише на другия ден в автобуса. След като свършех, оставах на чина в стаята си и четях книга след книга за крале и кралици. За един от изпитите за средно образование избрах английска литература и писах есе за Ричард III, много мразен, неразбран и невярно представян като гърбав, изкривен и зъл човек. Всъщност той е бил смел и всеотдаен по време на царуването си, което продължило само две години. Това е трябвало да ме научи, че членовете на кралското семейство, чиито лица не прилягат в калъпа, биват жестоко съдени от историята.

 

 

Бях почти на дванайсет, когато през пролетта на 1970 година семейството ни за пръв път отиде в Лондон. Разхождахме се надолу по Мел^[2] и внушителната фасада от бял камък на Бъкингамския дворец се показа пред очите ни. Мама и татко искаха да отидат да видят къде живее кралицата.

— Чудя се, момчета, дали тя е сега там вътре? — разсъждаваше татко.

Антъни и аз бяхме хипнотизирани от грандиозната сграда пред нас. Стояхме с лица, промушени между черните решетки на предните порти, хванали с ръце по една пръчка от всяка страна, и наблюдавахме смяната на караула. Беше най-невероятната сцена, която бях виждал като дете. Това беше един свят, твърде далечен от живота, който водехме ние. И до ден-днешен не знам защо го казах тогава, но погледнах нагоре и рекох:

— Искам един ден да работя тук, мамо.

Беше една от онези мечтателни фрази, които децата изпускат неволно — казват, че искат да са пилоти, ако видят да лети самолет, или астронавти, когато Нийл Армстронг стана първият човек, стъпил на луната.

Татко нежно ми разроши косата.

— Разбира се, патето ми.

Нито той, нито аз е имало как да знаем тогава, че в същото това десетилетие ще стана лакей на Нейно Величество кралицата и ще стоя зад нея на Ирландската кралска каляска, когато минава през същите тези порти с кортеж.

Но първата ми „кралска служба“ стана факт още същата година през есента. Участвах в пиесата „Аладин“, която постави Маргарет Харди, една приятелка на нашето семейство. Моята роля ли? Слуга на принцеса Сади. Публиката беше клубът на работниците от Грасмур.

 

 

Завърших гимназията Уилям роудс на шестнайсетгодишна възраст с шест положени изпита. Кандидатствах в колежа по кетъринг Хай Пийк в Бъкстон, Дарбишир. Приеха ме и през септември 1974 година си взех квартира в града. Обучението беше двегодишно по хотелиерство и кетъринг. За това време изучих всичко — знаех как да приготвя най-прекрасното ястие и как да оправя безупречно легло, и станах едновременно домакин, счетоводител и майстор готвач. Спечелих британската награда по кетъринг като изваях от маргарин прочутия извит остър връх на кулата в Честърфийлд. Получих много добро образование и подготовка и сега ми трябваше практика.

Направих списък с местата, където моите умения можеха да бъдат най-добре приложени: „Тръстхаус Форт“, „Травко Хотелс“, „Пасифик & Ориент“, заради големите им презокеански кораби и кораби контейнеровози, „Кунард“, заради най-прочутия лайнер в света „Кралица Елизабет II“ и Бъкингамския дворец с персонал колкото една армия. През лятото разпратих няколко писма, в които предлагах услугите си и изразявах голямо желание за работа.

Първият отговор дойде от „Травко Хотелс“. Предлагаха ми работа като помощник-управител в тризвездния хотел „Линкъм Хол“ в Торкий. Това означаваше, че заради започващия летен сезон трябваше да напусна колежа рано и да постъпя на работа през юни 1976 година. В продължение на месеци щях да съм далеч от къщи. Приех и помолих мама да отваря всички писма, които пристигат за мен у дома. От „Тръстхаус Форт“ получих отказ, както и от „П & О“, но после ме извикаха за интервю от „Кунард“ в Саутхамптън и от Бъкингамския дворец. Дойдох си от Торкий вкъщи и с брат ми Греъм потеглихме с кола към столицата.

Влязох в Бъкингамския дворец през един страничен вход. Бях с тъмен костюм. Мястото ме изпълваше със страхопочитание — постланите с червени килими коридори сякаш ме отвеждаха направо в историята, за която само бях чел. Почувствах се като роб, който влиза в свят, където лицето и класата ми никога няма да бъдат приети.

Когато стигнах до канцеларията на помощник-управителя на двора г-н Майкъл Тимс на първия етаж, чух в себе си окуражаващия глас на мама: „Бъди какъвто си, и всичко ще мине прекрасно“. Не беше най-добрият съвет, който ми е давала, защото като влязох за интервюто, седнах, без да са ми предложили, и забравих да се обърна към бъдещия си началник със „сър“.

— Винаги ли сядате, преди да са ви поканили? — запита г-н Тимс нравоучително и надуто. — Уважавате ли висшестоящите?

— Разбира се.

— Тогава защо не се обръщате към тях със сър?

След две седмици дойде писмо, в което ме уведомяваха, че са ме отхвърлили на този етап, но запазват данните ми. От „Кунард“ нямаше никакво известие. Двете мечтани работни места изглеждаха недостижими.

Торкий беше мястото, където от свито и тихо момче станах по-общителен, уверен, настойчив, със своя позиция. Започнах да мисля, че мога да стигна далеч в хотелиерството. Ръководството разбра, че в мен има потенциал и през октомври същата година ме прехвърлиха като помощник-управител на най-добрия си хотел — „Уесекс“ в Борнмът.

В Борнмът беше съвсем различно. За мен там беше ужасно. Живеех в една стая като кутийка. Започнах да изпитвам носталгия, а мама и татко толкова се безпокояха, че един ден дойдоха да ме видят. Мама искаше да ме прибере у дома, но това не беше решение. Там имах възможност да направя кариера.

В Борнмът обаче ставаше все по-зле. Понижиха ме и отидох в сутерена да отговарям за склада, после — в кухнята за майстор готвач на закуските, когато титулярят отсъстваше, след това бях преместен в салона като келнер. Нямах приятели и не ходех никъде.

 

 

Било студена ноемврийска сутрин на Чапъл роуд 47. Татко бил отишъл на работа, а Антъни, тогава на петнайсет, разнасял мляко. Мама, докато приготвяла закуската в задната стая за все още дремещия Греъм, чула, че нещо изшумоляло в пощенската кутия. Избърсала си ръцете с кърпата, отишла в предната стая и взела пощата. Имало две писма за г-н Пол Бъръл.

Тя не познала логото на първия кремав плик, но отзад било написано: „Кунард, Саутхамптън“. Вторият плик приличал на писмо, което вече била получавала: на белия плик стоял черния щемпел на Бъкингамския дворец.

Отзад бил щампован в червено гербът на кралицата. Дошли заедно със сметката за газта.

Мама пъхнала двете писма в джоба на престилката си, където престояли половин час, докато тя била заета в кухнята. Греъм слязъл долу да се облече пред камината. Мама му казала:

— Има две писма за Пол. Едното от „Кунард“, а другото от Бъкингамския дворец.

Тя седнала и взела един нож от кухненската маса. Отворила внимателно кралския плик. Писмото било от г-н Майкъл Тимс. Предлагал ми място на помощник на иконома в помещението със среброто. Другото писмо било от отдела по персонала в „Кунард“. Позицията, която ми предлагали, била за стюард на борда на „Кралица Елизабет II“. Мама гледала двете писма втренчено. Знаела, че ще подскоча от радост при възможността да работя по море и дълго и напрегнато мислела как да постъпи.

След това бързо започнала да пресмята.

— Ще се запилее на този кораб и няма да го видим повече — казала на Греъм и хвърлила писмото на „Кунард“ заедно с плика в огъня. Греъм и тя гледали как бъдещата ми морска кариера се превръщала в дим.

— Докато съм жива, Греъм, да не му казваш какво направих — помолила тя.

След това поставила писмото от Бъкингамския дворец по средата на лавицата над камината.

Бързо прекосила улицата към фурната на Елдред, за да ми се обади по телефона.

Намирах се в склада на Уесекс, когато ме извикаха, че ме търсят.

— Пол, имаш писмо от Бъкингамския дворец. Предлагат ти работа. Ще я приемеш, нали?

Излишно беше да ме пита. За такова предложение можех само да мечтая. Не можех да се зарадвам, защото ми беше трудно да повярвам, че е истина.

Без да знае, мама беше взела вместо мен най-голямото решение в живота ми и ме беше насочила към сушата и към Бъкингамския дворец.

Греъм си изпълни обещанието и не отрони нито дума. Пази тайната деветнайсет години. Каза ми, когато стояхме на гроба на мама в гробището Хейсланд през 1995 година, минути, след като ковчегът бе спуснат в земята близо до гробовете на дядо и баба Кърк.

По това време работех за най-необикновената жена на света — принцесата на Уелс. И всичко дължах на прекрасната си майка, а нямаше как да й благодаря.

Когато всички си тръгнаха, направих, каквото тя винаги правеше с баба Кърк — разговарях с нея на гроба й. Казах й — благодаря ти.