Джей Ашър
13 причини защо (9)

Касета 4: страна А

На връщане червената стрелка примигва, но независимо от това притичвам през пешеходната пътека. На паркинга има още по-малко коли от преди. Но колата на мама я няма.

На няколко врати от заведението преставам да тичам. Облягам се на витрината на един магазин за домашни любимци и се опитвам да успокоя дишането си. После се навеждам напред, опрял ръце на коленете си, с надеждата да забавя всичко, преди тя да е пристигнала.

Невъзможно. Защото, въпреки че краката ми вече не тичат, мислите ми продължават да препускат. Плъзвам гръб надолу по студеното стъкло, прегъвам колене, полагам огромни усилия да сдържа сълзите си.

Но времето тече. Мама скоро ще бъде тук.

Дълбоко поемам дъх, изправям се, тръгвам към „При Роузи“ и дръпвам вратата.

Отвътре ме блъсва топъл въздух с миризма на хамбургери и захар. Три от петте сепарета до стената са заети. В едното са седнали момче и момиче, пият млечни шейкове и дъвчат пуканки от „Крестмонт“. Другите две са пълни с ученици. Масите са покрити с тетрадки, почти не е останало място за напитките и двете панерчета с пържени картофи. Слава богу, най-отдалеченото сепаре е заето. Не е необходимо да се замислям дали трябва да сядам там или не. На една от машините за пинбол е залепена написана на ръка бележка: „Не работи“. Един ученик от горните класове, който ми изглежда познат, стои до другата машина и натиска бясно бутоните.

Сядам до празния барплот, следвайки съвета на Хана.

Зад плота някакъв мъж с бяла престилка сортира вилиците и лъжиците в две пластмасови ванички. Кима ми.

— Когато си готов.

Изваждам менюто, закрепено между две сребристи поставки за салфетки. Отпред е отпечатана дългата история на „При Роузи“, с черно-бели снимки от последните четири десетилетия. Прелиствам го, но нищо не ми привлича окото. Не в този момент.

Петнайсет минути. Толкова поръча Хана да се изчака. Петнайсет минути, после ще поръчам.

Нещо не беше наред, когато мама се обади. Нещо не беше наред с мен и аз зная, че тя го е доловила в гласа ми. Но докато пътува насам, дали ще си пусне касетите, за да разбере каква е причината?

Такъв съм идиот! Трябваше да й кажа, че аз ще отида да ги взема. Но не го направих, така че сега ще ми се наложи да чакам, за да разбера.

Момчето, което яде пуканки, иска ключа от тоалетната. Мъжът зад плота му посочва към стената. На месинговите кукички висят два ключа. На единия е закачено синьо пластмасово кученце. На другия — розово слонче. Момчето грабва синьото куче и тръгва надолу по коридора.

След като прибира пластмасовите ванички под плота, мъжът развинтва капачките на една дузина солници и пиперници, без да ми обръща внимание. Супер.

— Поръча ли вече?

Обръщам се. Мама сяда на столчето до мен и издърпва едно меню. На плота до нея е кутията за обувки на Хана.

— Ще останеш ли?

Ако остане, можем да си поприказваме. Нямам нищо против. Ще е хубаво да се разсея за известно време. Да си почина.

Тя ме поглежда в очите и се усмихва. После слага ръка върху стомаха си и пресилено смръщва вежди.

— Мисля, че това е лоша идея.

— Не си дебела, мамо.

Тя бута кутията с касетите към мен.

— Къде е приятелят ти? Не работеше ли с някого?

Така. Училищният проект.

— Той трябваше да… нали знаеш… в тоалетната е.

Очите й се отместват над рамото ми, само за секунда. Може и да греша, но ми се струва, че проверява дали двата ключа са си на мястото.

Слава богу, че не са.

— Взел ли си достатъчно пари? — пита тя.

— За?

— За да си купиш нещо за ядене — тя връща своето меню, после потупва с нокът по моето. — Шоколадовите курабийки са направо убийствени.

— Яла ли си някога тук? — леко съм изненадан. Никога преди не съм виждал възрастни в „При Роузи“.

Мама се смее. Слага ръка върху главата ми и с палец приглажда бръчките по челото ми.

— Не се учудвай толкова, Клей. Това място е тук откакто свят светува. — Тя изважда десет долара и ги слага върху кутията. — Поръчай си каквото искаш, но изпий един шоколадов шейк вместо мен.

Когато става, вратата на тоалетната се отваря със скърцане. Обръщам глава и гледам как момчето връща ключа със синьото куче на кукичката. Извинява се на приятелката си, че се е забавил, и я целува по челото, преди да седне на мястото си.

— Клей? — казва мама.

Преди да се обърна към нея, затварям очи за момент и поемам дъх.

— Да?

Тя успява да се усмихне насила.

— Не се бави много — но в усмивката й личи обида.

Остават четири касети. Седем истории. И все пак, къде е моето име?

Вглеждам се в очите й.

— Може да ми отнеме повечко време — после поглеждам надолу. Към менюто. — Нали е училищен проект.

Тя нищо не казва, но с крайчеца на окото си я виждам как стои там. Вдига ръка. Затварям очи и усещам как пръстите й ме докосват по главата, после се плъзват надолу към врата ми.

— Внимавай — поръчва ми.

Кимам.

И мама си тръгва.

Вдигам капака на кутията и развивам опаковката с въздушни мехурчета.

Касетите не са докосвани.

⏵

Любимият предмет на всички… добре де, любимият задължителен предмет на всички… е Комуникации. Той е в известна степен задължително избираем. Всеки би се записал за него, дори да не беше задължителен, защото по него много лесно се изкарва отличен.

И през повечето време часовете са забавни. Дори само заради това бих се записал.

Домашните са много малко, а да не забравяме и бонус точките за участие в час. Искам да кажа, окуражават те да викаш по време на час. Как да не ти хареса?

Посягам надолу, хващам раницата си и я вдигам на столчето, където само допреди малко седеше мама.

След като все повече и повече се чувствах като отхвърлена от съучениците си, Комуникации се явяваше моето безопасно райско местенце в училище. Винаги когато влезех в онзи кабинет, ми идеше да разтворя широко ръце и да извикам: „Пу за мене!“.

Увивам трите касети, които вече прослушах, в защитната опаковка и ги поставям обратно в кутията. Свършено. Приключено.

Всеки ден в рамките на един час не ви беше разрешено да ме докосвате или да цвилите зад гърба ми, независимо от най-новите клюки по мой адрес. Госпожа Брадли не одобряваше хора, които се подхилкват.

Дръпвам ципа на най-големия джоб на раницата и бутвам кутията на Хана вътре.

Това беше правило номер едно от ден първи. Ако някой се подсмихваше на нещо, казано от някой друг, се задължаваше да даде един сникърс на госпожа Брадли. А ако смехът беше особено ехиден, сникърсът трябваше да е от големите.

На плота, до уокмена и шоколадовия шейк, който бях поръчал заради мама, лежат останалите три касети.

И всеки си плащаше, без да възразява. Толкова много уважаваха учениците госпожа Брадли. Никой не я упрекваше, че се заяжда, защото тя никога не го правеше. Кажеше ли, че си се смял подигравателно, значи наистина си го правил. И си го знаеш. На следващия ден върху бюрото й я очакваше поредният сникърс.

А ако не… Ами, не знам.

Такова нещо никога не се е случвало.

Вземам следващите две касети, на които със син лак за нокти е написано девет и десет, и единайсет и дванайсет, и ги скривам във вътрешния джоб на якето си.

Госпожа Брадли твърдеше, че Комуникации й бил любимият предмет — или, както го наричаше, най-умереният. Всеки ден прочитахме по една кратка статия, пълна със статистически данни и примери от реалния свят. После дискутирахме.

От едната страна на последната, седма касета, е изписано „тринайсет“, на гърба няма нищо. Пъхам я в задния джоб на джинсите си.

Хулигани. Наркотици. Самовъзприятие. Връзки. В часовете по Комуникации се играеше с открити карти. Което, разбира се, разстройваше голяма част от останалите учители. Казваха, че е само загуба на време. Искаха да ни пълнят главите с голи безлични факти. Те разбираха голите безлични факти.

По предната витрина на „При Роузи“ пробягва светлината на фарове и аз присвивам очи, докато отминат.

Искаха да ни научат на значението на „x“ и връзката му с „пи“, вместо да ни помогнат по-добре да разберем себе си и другите. Искаха от нас да знаем кога е подписана Магна Харта — няма значение какво всъщност представляваше Магна Харта — вместо да дискутират с нас средствата за предпазване от забременяване.

Имаме часове по сексуално образование, но са голям майтап.

Което означава, че всяка година по време на обсъждане на бюджета на училището часовете по Комуникации са застрашени от изкарване на ешафода. И всяка година госпожа Брадли и останалите учители водят със себе си група ученици, които да привеждат примери пред училищния борд за това, колко е голяма ползата от този предмет.

Добре де, мога да продължавам да защитавам госпожа Брадли до безкрай. Но в тези часове се е случило нещо, нали? Защо иначе ще ме слушате да ви приказвам за тях?

Другата година, след малкия инцидент с мен, се надявам часовете по Комуникации да продължат.

Знам, знам. Мислели сте си, че ще ви кажа нещо друго, нали? Че ако тези часове са изиграли някаква роля при вземането на фаталното решение, значи трябва да ги махнат. Но не е така.

Никой в училище не знае какво ще ви кажа. И всъщност не точно самите часове са изиграли някаква роля. Дори и никога да не бях учила Комуникации, крайният резултат може би пак щеше да е същият.

Или пък не.

Предполагам, че до това се свежда всичко. Никой не знае точно какво влияние оказва върху живота на другите. Често изобщо нямаме представа за това въздействие. Но и в двата случая продължавате да прекрачвате границите.

Мама беше права. Шейкът е невероятен. Идеална смесица от сладолед и шоколад.

И аз съм истински негодник, задето седя тук и му се наслаждавам.

В дъното на кабинета на госпожа Брадли стоеше телена стойка. От онези, които се въртят. В такива поставят книгите по супермаркетите. Но на тази никога не е имало книги. Вместо това, в началото на годината всеки ученик получава хартиен плик, който да украси с пастели, стикери и печати. После пликовете се отварят и се прикрепят към стойката с две парчета тиксо. Госпожа Брадли знаеше, че ни е трудно да си казваме приятни и мили неща, затова бе измислила начин, по който анонимно да споделяме всичко, което ни вълнува.

Харесахте ли как еди-кой си открито говореше за семейството си? Пуснете бележка в плика му и му го кажете.

Разбирате ли притеснението на еди-коя си, че ще се провали по история? Пуснете й бележка. Кажете й, че ще си мислите за нея, докато учите за предстоящия тест.

Хареса ли ви представянето му в училищната пиеса?

Харесахте ли новата й прическа?

Тя се беше подстригала. На снимката в „Моне“ Хана все още беше с дълга коса. Ето така си я представям винаги. Дори и сега. Но накрая тя не беше такава.

Ако можете, кажете им го лично. Ако ли не, пуснете им бележка и те ще се почувстват по същия начин. Доколкото знам, никой никога не беше пускал злобна или саркастична бележка в плика на някого. Твърде много уважавахме госпожа Брадли, за да го направим.

Е, Зак Демпси, какво е твоето оправдание?

⏸

Какво? Какво се е случило?

О, Боже. Вдигам очи и виждам Тони, застанал до мен, с пръст върху бутона за пауза.

— Това моят уокмен ли е?

Не отвръщам нищо, защото не мога да разгадая изражението му. Не е гневно, макар че съм му откраднал уокмена.

Объркано? Може би. Но ако е така, значи има нещо. Гледа ме по същия начин, както когато му помагах с колата. Както когато гледаше към мен, вместо да свети с фенерчето на баща си.

Тревога. Загриженост.

— Здрасти, Тони.

Свалям слушалките и ги провесвам на врата си. Уокменът. Така, беше ме питал за уокмена.

— Да. Беше в колата ти. Видях го, когато помагаше на баща си. По-рано днес. Мислех, че съм те попитал дали мога да го взема назаем.

Такъв съм идиот.

Тони слага ръка върху плота и сяда на столчето до мен.

— Съжалявам, Клей — казва. Вглежда се в очите ми. Може ли да познае колко ужасен лъжец съм? — Понякога баща ми ужасно ме вбесява. Сигурен съм, че си ме питал, а аз просто съм забравил.

Очите му се спират върху жълтите слушалки около врата ми, после проследяват дългата жица към уокмена, оставен на плота. Моля се да не ме попита какво слушам.

Като вземем Тони и майка ми, доста лъжи ми се насъбраха за днес. А ако ме пита, пак ще трябва да излъжа.

— Просто ми го върни, когато приключиш — казва той. Става и слага ръка върху рамото ми. — Задръж го толкова, колкото ти е нужен.

— Благодаря.

— Няма нужда да бързаш — добавя. Взема меню от поставката за салфетки, отправя се към едно празно сепаре зад гърба ми и сяда.

⏵

Не се притеснявай, Зак. Ти никога не си пускал злобни бележки в плика ми. Знам това. Но онова, което направи, беше по-лошо.

Доколкото знам, Зак е добро момче. Толкова срамежлив, че хората дори не искат да клюкарстват за него.

И подобно на мен, той също винаги си е падал по Хана Бейкър.

Но нека първо се върнем няколко седмици назад. Нека се върнем в… „При Роузи“.

Стомахът ми се напряга, както на края на някоя дълга серия коремни преси. Затварям очи и концентрирам усилията си, за да се върна към нормално състояние. Но вече от часове не съм се чувствал нормално. Дори клепачите ми горят. Сякаш цялото ми тяло се бори с някаква болест.

Просто си седях там, в сепарето, където Маркъс ме беше оставил, загледана в празната си чаша. Мястото, на което беше седял, сигурно все още беше топло, защото той си беше тръгнал само преди минута. И ето че пристигна Зак.

И седна.

Отварям очи и поглеждам към редицата празни столчета от моята страна на барплота. На някое от тях, може би ей на онова там, беше седяла Хана, когато бе пристигнала тук. Сама. После се появява Маркъс и я отвежда към сепарето.

Погледът ми проследява целия плот, чак до машините за пинбол в дъното на заведението, след това се отправя към тяхното сепаре. Празно.

Преструвам се, че не го забелязвам. Не защото имам нещо против него, а защото сърцето и вярата ми вече са започнали да се сриват. А това сриване образува вакуум в гърдите ми. Сякаш нервите се отдръпват от пръстите на ръцете и краката ми. Отдръпват се и изчезват.

Очите ми парят. Протягам ръка и я плъзвам надолу по студената чаша. По кожата ми полепват ледени капчици вода и аз прокарвам влажните си пръсти по клепачите си.

Седях. И размишлявах. И колкото повече мислех, навързвайки събитията в моя живот, на толкова повече малки парченца се разбиваше сърцето ми.

Зак беше сладур. Остави ме да го игнорирам до един момент, в който ситуацията стана почти комична. Знаех, че е там, разбира се. Той на практика не отместваше втренчения си поглед от мен. И по едно време, съвсем мелодраматично, се изкашля.

Вдигнах ръка на масата и докоснах основата на чашата си. Това бе единственият знак, който щях да му дам, че го чувам.

Придърпвам чашата към себе си и бавно започвам да разбърквам съдържанието й с лъжичката, размеквайки остатъците от лед по дъното.

Попита ме дали съм добре и аз се насилих да му кимна. Но очите ми продължаваха да гледат втренчено в чашата — през чашата — към лъжичката. И не спирах да мисля: „Такова ли е усещането, когато човек полудява?“.

— Извинявай — каза той. — За онова, което току-що се случи, каквото и да е то.

Чувствах как продължавам да кимам, сякаш главата ми беше закачена на някакви тежки пружини, но не можех да събера сили да отвърна, че му благодаря за думите.

Предложи да ми купи друг шейк, но казах само едно кратко „не“. Нима бях загубила способността си да говоря? Или просто не исках? Не зная. Една част от мен беше сигурна, че Зак просто ме сваля — че е готов да се възползва от факта, че в момента съм сама, за да ме покани на среща. Не че напълно вярвах в това, но защо трябваше да му вярвам?

Сервитьорката донесе сметката ми и взе празната чаша. Тъй като не можа да измъкне нищо от мен, Зак скоро остави няколко долара на масата и се върна при приятелите си.

Продължавах да разбърквам шейка си. Почти нищо не е останало от него, но не искам да ми вземат чашата. Така си имам причина да продължавам да седя тук. Да остана тук.

Очите ми взеха да се насълзяват, но не можех да откъсна поглед от малкия влажен кръг върху масата, където допреди миг беше чашата ми. Дори да се бях опитала да изрека някоя дума, щях да откача.

Или вече бях откачила?

Продължавам да бъркам.

Мога да ви кажа следното — на онази маса за пръв път ме споходиха най-лошите мисли на този свят. Точно там за пръв път започнах да обмислям… да обмислям… една дума, която все още не смея да произнеса.

Знам, че се опита да ми се притечеш на помощ, Зак. Но всички сме наясно, че не поради тази причина присъстваш на тези записи. Имам един въпрос, преди да продължим. Когато се опитваш да се притечеш на помощ на някого и откриеш, че не можеш да стигнеш до него, защо ти е да запращаш този факт в лицето му по-късно?

През последните няколко дни или седмици, или колкото там е минало, докато си получил тези касети, Зак, вероятно си си въобразявал, че никой няма да разбере.

Отпускам лице в ръцете си. Колко тайни може да има в едно училище?

Вероятно чак ти се е догадило, когато си чул какво съм направила. Но колкото повече време е минавало, толкова по-добре си се чувствал. Защото колкото повече време минава, толкова по-голяма е вероятността тайната ти да е умряла с мен.

Никой не знаеше. Никой нямаше да разбере, никога.

Но сега ще разберем. И на мен също леко започва да ми се гади.

Нека те попитам, Зак, дали си си помислил, че в „При Роузи“ просто съм те разкарала? Искам да кажа, така и не стигна дотам да ме поканиш да излезем заедно, така че на практика нямаше как да те отрежа официално, нали така? Е, какво беше тогава? Срам?

Нека отгатна. Казал си на приятелчетата си да гледат, докато ме сваляш… а аз едва реагирах. Или е било предизвикателство? Предизвикали са те да ме поканиш на среща?

Хората го правеха. Наскоро някой ме беше предизвикал да поканя Хана да излезем. Този човек работеше заедно с нас в „Крестмонт“. Знаеше, че я харесвам и че никога няма да се осмеля да я поканя. Знаеше също, че през последните няколко месеца Хана не разговаряше почти с никого, от което предизвикателството ставаше двойно.

Когато излязох от мъглата, малко преди да си тръгна, се вслушах в разговора между теб и приятелите ти. Дразнеха те, че не си се уредил със срещата, за която си твърдял, че ти е в кърпа вързана.

Държа да ти го призная, Зак. Можеше да се върнеш на масата си и да кажеш: „Хана е откачалка. Вижте я само. Как само гледа втренчено в празното пространство“.

Вместо това се остави да те дразнят.

Ти трябва да си от хората, които бавно кипват, при които гневът нараства постепенно, които приемат нещата все по-лично и по-лично, докато си мислел за липсата на реакция у мен. И предпочете да ми го върнеш по възможно най-детинския начин.

Открадна листчетата от плика ми с окуражителни думи.

Каква жалка постъпка.

И така, какво ме накара да бъда нащрек? Много просто, наистина. Всички останали получаваха бележки. Всички! И то — за най-незначителни неща. Всеки път, когато някой се появеше с нова прическа, получаваше цял куп поздравления. А в класа имаше хора, които смятах за приятели и които със сигурност щяха да пуснат нещо в плика ми, когато се подстригах много късо.

Когато за първи път мина покрай мен в коридора с тази съвсем къса подстрижка, ченето ми увисна от изненада. И тя отмести поглед встрани. По навик се опита да отметне кичур коса от лицето си и да го затъкне зад ухото. Но косата й беше прекалено къса и продължаваше да пада напред.

Сега се сещам, че се подстригах в деня, в който Маркъс Кули и аз се срещнахме в „При Роузи“.

Ау! Това е странно. Всичките тези сигнали, за които ни предупреждават, че трябва да внимаваме — вярно е! От „При Роузи“ отидох директно във фризьорския салон. Имах нужда от промяна, точно както се твърди, затова промених външността си. Единственото нещо, над което все още имах контрол.

Удивително.

Пауза. Тишина. Само леко, едва доловимо пращене в слушалките.

Сигурна съм, че в училище имаше психолози, заредени с безброй съвети за изход от множество ситуации, психолози, които ви казват за какви признаци да се следи у учениците, замислящи…

Нова пауза.

Не, както казах преди малко, не мога да произнеса думата.

Самоубийство. Такава отвратителна дума.

На следващия ден, когато открих плика си празен, знаех, че нещо не е наред. Поне си мислех, че нещо става. В първите няколко месеца от годината получавах някъде около четири-пет бележки на ден. А изведнъж, след това издайническо подстригване… нищо!

Изчаках цяла седмица.

После две седмици.

После три седмици.

Нищо.

Бутам чашата си напред и поглеждам към мъжа зад касата.

— Можете ли да вземете това?

Време беше да разбера какво става. Затова сама си написах бележка.

Той ми хвърля неодобрителен поглед, докато отброява рестото. Момичето от тази страна на касата също ме поглежда. Докосва ушите си. Слушалките. Говоря прекалено високо.

— Извинявайте — прошепвам. А може би думата изобщо не излиза от устата ми.

„Хана — казваше се в бележката, — харесвам новата ти прическа. Съжалявам, че не ти го казах по-рано.“ И за повече достоверност, добавих едно лилаво усмихнато личице отдолу.

За да избегна големия срам, в случай че бъда заловена сама да си пускам бележка, написах също така и бележка за плика до моя. След часовете приближих до стойката и направих така, че всички да забележат как пускам бележката в другия плик. После небрежно плъзнах ръка в моя, като се преструвах, че проверявам дали има нещо. Казвам „преструвах се“, защото знаех, че ще е празен.

А на следващия ден? В торбичката ми нямаше нищо. Бележката беше изчезнала. На теб може и да не ти се е струвало, че е голяма работа, Зак. Но сега, надявам се, разбираш. Светът ми се сгромолясваше. Имах нужда от онези бележки. Нуждаех се от надеждата, която те биха могли да ми предложат.

А ти? Ти ми отне тази надежда. Реши, че не я заслужавам.

Колкото повече слушам тези касети, толкова повече имам чувството, че я опознавам. Не Хана от последните няколко години, а онази от последните месеци. Това е Хана, която започвам да разбирам.

Хана в края.

Последният път, в който се бях озовал толкова близо до човек, който бавно умираше, беше в нощта на партито. Нощта, в която две коли се сблъскаха на едно тъмно кръстовище. И тогава, както и сега, аз не знаех, че умират. Тогава, както и сега, наоколо имаше много хора. Но какво биха могли да направят? Хората, скупчени около колата, които се опитваха да успокоят шофьора, чакаха пристигането на линейката — нима биха могли да направят каквото и да било?

Или онези, които подминаваха Хана по коридорите или седяха до нея по време на час — какво можеха да направят?

Може би тогава, както и сега, е било прекалено късно.

И така, Зак, колко бележки ми открадна? Колко бележки така и не можах да прочета? Ти прочете ли ги? Надявам се. Поне някой трябва да знае какво мислят наистина другите за мен.

Хвърлям поглед през рамо. Тони е все още тук, дъвче пържени картофи и залива хамбургера си с кетчуп.

Признавам, че по време на обсъжданията в клас не се разкривах достатъчно. Но когато го правех, някой благодарил ли ми е с бележка в торбичката ми? Би било хубаво да узная. Всъщност, това би могло да ме окуражи да се разкрия още повече пред другите.

Не е честно. Ако Зак е имал представа през какво е минавала Хана, сигурен съм, че не би отмъкнал бележките й.

В деня, в който написаната собственоръчно от мен бележка изчезна, аз застанах пред вратата на класната стая и заприказвах едно момиче, с което никога преди не бях говорила. На всеки няколко секунди поглеждах над рамото й, наблюдавах как другите ученици проверяват пликовете си.

Това наистина изглеждаше много забавно, Зак.

Именно тогава те хванах. Ти докосна плика ми и го наклони, колкото да видиш дали вътре има нещо.

Нищо.

Тръгна към вратата, без да провериш своя плик, което ми се стори много любопитно.

Мъжът зад тезгяха вдига чашата ми и избърсва плота с изцапан с шоколад парцал.

Това, разбира се, не доказваше нищо. Може би просто ти харесваше да знаеш кой получава бележки и кой не… като интересът ти беше насочен главно към мен.

На следващия ден по време на обедната почивка отидох до кабинета на госпожа Брадли. Свалих плика си от поставката, после го залепих обратно с миниатюрно късче тиксо. Вътре пуснах малка бележка, сгъната на две.

Щом часът свърши, отново зачаках отвън, наблюдавах. Но този път не разговарях с никого. Само гледах.

Идеалният капан.

Ти погледна плика ми, видя бележката и бръкна вътре. Пликът падна на пода и лицето ти стана червено като домат. Но ти въпреки това се наведе и го вдигна. Моята реакция? Не можех да повярвам! Искам да кажа, нали те видях. Дори го очаквах. Но въпреки всичко ми беше трудно да повярвам.

Според предварителния ми план трябваше да се изправя срещу теб и да те разоблича, затова отскочих настрани от вратата. Ти бързо зави зад ъгъла… и ето че се озовахме един срещу друг. Лице в лице. Очите ми пареха, докато се впиваха в теб. После отместих поглед и наведох глава. А ти продължи надолу по коридора.

Не е искала обяснение. Нямало е какво да се обяснява. Видяла го е със собствените си очи.

Щом стигна до средата на коридора с все така забързана крачка, видях, че поглеждаш надолу, все едно че четеш нещо. Бележката ми? Да.

Обърна се за момент, за да провериш дали те гледам. И в този момент аз се уплаших. Дали щеше да се върнеш и да си признаеш, че съжаляваш? Или да ми се разкрещиш?

Отговорът? Нито едното, нито другото. Ти просто се извърна напред и продължи по коридора, все по-близо и по-близо до изхода, до твоето спасение.

Докато стоях там, в коридора — сама — и се опитвах да асимилирам онова, което току-що се беше случило, както и защо се беше случило, осъзнах каква беше истината: не заслужавах обяснение, не заслужавах каквато и да било реакция. Не и в твоите очи, Зак.

Пауза.

За информация на останалите, които слушате, ще кажа, че бележката беше адресирана до Зак, поименно. Може би в момента той вижда всичко това като пролог към тези записи. Защото във въпросната бележка признавах, че се намирам в такъв етап от живота си, в който наистина имах нужда от всяка положителна или окуражаваща дума, която някой би искал да ми каже. Окуражаването… ето какво ми открадна той.

Захапвам палеца си, овладявам порива си да погледна към Тони. Дали се чуди какво слушам? Дали изобщо му пука?

Но повече не можех да търпя. Зак не е единственият, който бавно кипва.

Извиках след него:

— Защо?

В коридора все още имаше ученици, които се прехвърляха от една класна стая в друга. Всички подскочиха. Но само един от тях спря. И застана на място, обърнат с лице към мен, докато пъхаше бележката ми в задния си джоб.

Отново и отново крещях тази дума. Накрая сълзите ми бликнаха, потекоха по лицето ми.

— Защо? Защо, Зак?

Чух за това. Как Хана изпаднала в истерия без видима причина и как се изложила пред толкова много хора. Но всички грешаха. Причина е имало.

Нека сега да направя едно лично признание. В духа на пълното разкриване пред другите хора — на пълната откровеност — нека ви осведомя: родителите ми ме обичат. Зная, че е така. Но напоследък не им беше много лесно. Не и през последната година. Не и откакто знаете какво отвори врати извън града.

Помня това. Родителите на Хана всяка вечер се появяваха в новините и предупреждаваха, че ако огромният мол бъде построен, дребният бизнес в градчето ще замре. Твърдяха, че никой повече нямало да пазарува от малките магазини.

Когато това се случи, родителите ми някак се отдалечиха. Изведнъж им се наложи да мислят за много неща. Бяха подложени на голямото напрежение да търсят начин как да свързваме двата края. Пак разговаряха с мен, но вече не както преди.

Когато се подстригах късо, майка ми дори не забеляза. Доколкото знаех — благодаря ти отново, Зак! — и в училище никой не беше забелязал.

Аз забелязах.

Госпожа Брадли си беше закачила плик наравно с нас. Можехме да го използваме — и тя наистина ни окуражаваше да го правим — за да пускаме коментари за начина й на преподаване. Критични или положителни. Също така очакваше от нас да предлагаме теми за бъдещи дискусии.

Така че направих именно това. Написах бележка до госпожа Брадли със следното съдържание: „Самоубийство. Нещо, за което си мисля от известно време. Не много сериозно, но все пак“.

Това беше бележката. Дума по дума. Помня я дословно, защото я бях написала поне една дузина пъти, преди да я пусна. Написвах я, хвърлях я, написвах я, смачквах я, изхвърлях я. Но защо изобщо я пишех? Всеки път, когато изписвах печатните букви върху нов лист хартия, си задавах този въпрос. Защо пишех тази бележка? Беше лъжа. Не обмислях самоубийство. Наистина. Не и в детайли. Мисълта изникваше в главата ми и аз я отблъсквах. Но я отблъсквах много често.

Никога не бяхме дискутирали тази тема в час. Но бях сигурна, че доста хора, а не само аз, са мислили по този въпрос, права ли съм? Така че защо да не я обсъдим групово?

Или може би вътре в себе си съм очаквала нещо повече. Може би съм искала някой да разбере кой е авторът на бележката и тайно да ми се притече на помощ.

Може би. Не зная. Но внимавах много да не се издам.

Подстригването на косата. Отбягването на чуждите погледи. Наистина внимаваше, но въпреки всичко имаше издайнически знаци. Малки знаци. Но ги имаше.

И после, просто ей така, ме нападна с думи.

Като изключим това, че се издадох пред теб, Зак. Ти знаеше, че аз написах онази бележка до госпожа Брадли. Трябва да беше разбрал. Тя я извади от плика си и я прочете на другия ден, след като те хванах. След деня, в който изгубих контрол над себе си в коридора.

Няколко дни преди да погълне хапчетата, Хана отново бе заприличала на себе си. Поздравяваше всички по коридорите. Гледаше ни право в очите. Промяната изглеждаше драстична, защото от месеци Хана не се беше държала така. Като истинската Хана.

Но ти не направи нищо, Зак. Дори след като госпожа Брадли постави темата, ти не направи какъвто и да е опит да ми протегнеш ръка.

Изглеждаше драстична, защото беше точно такава.

Какво исках от класа? Най-вече — да чуя какво имаше да казват всички по въпроса. Да разбера мислите им. Чувствата им. И, о, боже, те наистина се развихриха.

Един човек каза, че ще е трудно да се помогне, без да се знае защо анонимният автор на бележката иска да се самоубие.

И да, въздържах се да го поправя: „Или авторка. Може и да е момиче“.

После и останалите се включиха.

— Ако се чувстват самотни, можем да ги поканим да седнат с нас по време на обяда.

— Ако е заради оценки, можем да им помогнем с подготовката на уроците.

— Ако става въпрос за проблеми в семейството, може би бихме могли… Не знам… да им осигурим разговор с консултант или нещо подобно.

Но всичко, което казваха — всичко! — беше примесено с раздразнение.

После едно от момичетата, името й няма значение, изрази на глас онова, което всички си мислеха.

— Имам чувството, че онзи, който е написал тази бележка, просто иска да застане в центъра на вниманието. Ако сериозно обмисля нещо такова, щеше да ни се разкрие.

Господи! Хана по никакъв начин не би изпаднала в откровения по време на този час.

Не можех да повярвам на ушите си.

Госпожа Брадли беше намирала бележки с предложения за обсъждане на проблеми от рода на абортите, семейния тормоз, измамата по отношение на приятели, гаджета, контролни. Никой не беше настоял да узнае кой е предлагал въпросните теми. Но по някаква причина отказваха да обсъждат темата за самоубийството, без да имат конкретна информация за лицето, написало точно тази бележка.

В продължение на десетина минути госпожа Брадли ни запозна със статистиката — на местно ниво — която изненада всички ни. Тъй като сме непълнолетни, каза ни тя, ако самоубийството не стане на публично място и пред свидетели, вероятно то няма да бъде споменато в новините. А и никой родител не би искал хората да узнаят, че тяхното дете, детето, което той е отгледал, е отнело собствения си живот. Така че често хората са подвеждани да смятат, че става въпрос за нещастен случай. Не помага и фактът, че никой не знае какво в действителност се случва с онези, сред които живеем или сред които се движим.

Тези думи не стимулираха класа за по-задълбочена дискусия. Дали съучениците ми просто проявяваха нездраво любопитство или наистина мислеха, че ако знаят подробностите, ще могат да помогнат по-ефикасно? Не съм сигурна. Може би по малко и от двете.

По време на първия час при господин Портър я наблюдавах почти непрекъснато. Ако някой беше подхванал темата за самоубийството, може би погледите ни щяха да се срещнат и аз щях да прочета истината в очите й.

А и честно казано, не виждам какво биха могли да кажат, за да ме отклонят в едната или в другата посока. Защото може би се държах егоистично. Може би наистина просто търсех внимание. Може би просто исках да чуя как хората обсъждат мен и проблемите ми.

Ако съдя по онова, което ми каза на партито, тя може би нямаше да възрази аз да присъствам. Щеше да ме погледне директно в очите с надеждата, че ще разбера.

А може би просто исках някой да ме посочи с пръст и да каже: „Хана. Да не би ти да си онази, която мисли за самоубийство? Моля те, не го прави, Хана. Моля те!“.

Но дълбоко в себе си знаех, че единственият човек, който го казваше, бях аз. Това бяха моите думи.

В края на часа госпожа Брадли ни раздаде листовки със заглавие „Предупредителни знаци, че някой замисля самоубийство“. Познайте какво се включваше в първата петица?

„Внезапна промяна във външния вид.“

Подръпнах краищата на наскоро подстриганата си коса.

Хм. Кой да предполага, че съм толкова предвидима?

⏹

Потърквам брадичка в рамото си и наблюдавам с крайчеца на окото си Тони, който продължава да седи в сепарето. Хамбургерът му вече е изчезнал, както и по-голямата част от пържените картофи. Седи си там и ни най-малко не подозира през какво минавам.

Отварям уокмена, вадя касета номер четири и я обръщам от другата страна.