Джей Ашър
13 причини защо (7)

Касета 3: страна А

⏵

Кортни Кримсън. Какво красиво име. И, да, много красиво момиче, също така. Красива коса. Красива усмивка. Перфектна кожа.

А също и много мила. Всички го казват.

Гледам втренчено снимката. Ръката на Хана около кръста на Кортни по време на някакво парти. Хана е щастлива. Кортни е нервна. Но нямам представа защо.

Да, Кортни, ти си много мила с всички, които срещаш по коридорите в училище. Мила си с всеки, който те изпраща до колата ти след часовете.

Отпивам от кафето си. Вече е напълно изстинало.

Определено си едно от най-популярните момичета в училище. И ти… си… просто… толкова… добричка.

Нали така?

Не.

Изпивам кафето, за да изпразня чашата.

Да, скъпи мои слушатели, Кортни е много мила с всеки, с когото влиза в контакт или с когото говори. И въпреки това се запитайте — дали това не е просто поза?

Отнасям чашата си до бара на самообслужване, за да я напълня отново.

Аз мисля, че е. Нека ви кажа защо.

Първо, за всички, които слушат — много се съмнявам, че Тайлър ще ви позволи да видите снимките, които ми направи, докато масажирах гърба на Кортни.

Каната с кафето със сметана се изплъзва от пръстите ми и се удря в тезгяха. Хващам я, преди да падне на пода, после поглеждам през рамо. Момичето зад тезгяха отмята глава назад и се смее.

Кортни е момичето от стаята на Хана?

Хана прави продължителна пауза. Знае, че е нужно време, за да се смели тази информация.

Ако сте виждали тези снимки, значи сте големи късметлии. Сигурна съм, че са много секси. Но както вече знаете, те са също така сто процента поза. Поза. Каква интересна дума, с която да обобщим историята на Кортни. Защото когато позираш, знаеш, че някой те гледа. Слагаш си най-хубавата усмивка. Пускаш в ход най-сладкото си излъчване.

Не както Кортни от снимката в тетрадката.

А в гимназията хората винаги гледат, така че винаги има причина за позиране.

Натискам копчето на капака на каната и в чашата ми потича тъмно кафе.

Не мисля, че го вършиш съзнателно, Кортни. Именно заради това те включвам в тези записи.

За да разбереш, че онова, което правиш, рефлектира върху останалите. Или по-точно, то рефлектира върху мен.

Всички смятат Кортни за истинска душица. Трябва да е било убийствено за нея да чуе историята си тук, на тази касета.

По гърба ми пролазват тръпки. Убийствено. Дума, която ще изключа от речника си.

Кортни Кримсън. Името звучи почти прекалено идеално. А, както вече казах, ти също така и изглеждаш идеално. Единственото, което ти остава, е… да бъдеш идеална.

Връщам се на масата си с кафето със сметана и захар.

Ето тук трябва да ти отдам заслуженото. Ти би могла да решиш да си истинска кучка и пак да задържиш всичките си приятели и гаджета. Но вместо това си решила да си мила и сладка, така че всички да те харесват и жива душа да не те мрази.

Нека съм пределно ясна, Кортни. Аз не те мразя. Всъщност, дори не мога да кажа, че не те харесвам. Но по едно време мислех, че двете ставаме приятелки.

Не си спомням това. Не мисля, че някога съм ги виждал да се движат заедно.

Излиза, че просто си ме подготвяла да бъда поредната отметка в списъка с „Хора, които мислят Кортни Кримсън за наистина готино момиче“. Още един гарантиран глас за „Най-популярно лице“ в годишника при завършването.

И след като веднъж го направи с мен и аз го осъзнах, те наблюдавах как го правиш и с други.

Тук, Кортни, е твоят принос към антологията на моя живот.

Хареса ли ти това? Антологията на моя живот?

Току-що ми хрумна.

Вдигам раницата върху коленете си и отварям най-големия й джоб.

Денят, в който Тайлър фотографира в спонтанен вид нашите неподправени ученически тела, започна като всички останали. Звънецът за първия час иззвъня и Кортни, както винаги, влетя в стаята с няколко секунди закъснение. Не че това имаше значение, тъй като госпожа Дилърд още не беше дошла.

Нещо, което също не е необичайно.

Изваждам картата на Хана и я опъвам върху малката маса.

Когато престана да говориш с човека пред теб, аз те потупах по рамото, Кортни. В мига, в който очите ни се срещнаха, двете избухнахме в смях. Разменихме си няколко кратки изречения. Но не си спомням кой какво каза, защото казаното от теб беше същото, което си мислех и аз.

— Толкова странно.

— Знам.

— Какво, по дяволите?

— Можеш ли да си представиш?

— Толкова смешно.

После, когато госпожа Дилърд най-накрая пристигна, ти се обърна напред. И когато часът свърши, излезе от стаята.

Търся червената звездичка, маркираща къщата на Тайлър. Една част от мен се чувства странно, задето толкова отблизо следя историята на Хана. Сякаш съм обсебен. Прекалено вманиачен. Същевременно друга част от мен иска да отрече това вманиачаване.

Едва когато излязох в коридора, за да отида до кабинета за втория час, си казах: „Чакай малко. Тя не каза довиждане“.

Просто правя онова, което иска тя. Това не е мания. А отдаване на почит. Изпълнявам последното й желание.

Казваше ли ми довиждане през следващите дни? Не, не често. Но след прекараната заедно вечер този пропуск изглеждаше преднамерен. Предполагам съм си мислела, че след всичко, което бяхме преживели заедно преди по-малко от двайсет и четири часа, сега щяхме да сме нещо повече от обикновени познати.

А-4. Червена звездичка върху къщата на Тайлър.

Но очевидно отново се превърнахме именно в това. Поздравявахме се по коридорите, понякога отронваше по едно довиждане след часовете, но никога не ми каза нищо повече от онова, което казваше на всички други.

До нощта на партито.

До нощта, в която отново имаше нужда от мен.

⏸

Трябва ми един момент да наваксам. Не мога да продължа да слушам, докато не направя това.

Свалям слушалките и ги провесвам около врата си. Момичето, с което ходехме заедно на дървообработване, обикаля наоколо с един пластмасов леген и събира чаши и чинии от празните маси. Извивам очи към тъмния прозорец, докато разчиства мястото до мен. По отражението й в стъклото разбирам, че поглежда на няколко пъти към мен, но не се обръщам.

Когато се отдалечава, отпивам от кафето си и полагам адски усилия да не мисля. Просто изчаквам.

Петнайсет минути по-късно пред входната врата на „Моне“ минава автобус и чакането ми приключва. Грабвам картата, мятам раницата на рамо и хуквам навън.

Автобусът е спрял до отдалечения ъгъл. Тичам по тротоара, вземам стъпалата на автобуса на няколко скока и си намирам празно място някъде към средата.

Шофьорът ме поглежда в огледалото за обратно виждане.

— Движа се с няколко минути преди разписанието — казва той. — Ще изчакам малко тук.

Кимвам, пъхам слушалките в ушите си и се заглеждам през прозореца.

⏵

Нека ви кажа, че по-нататък ще чуете за далеч по-голямо и по-важно парти.

Това ли е? Там ли се появявам аз?

Но тук става дума за партито, което връща Кортни в историята.

Бях на училище, излизах от първия час, преметнала раница на рамо, когато ти ме хвана за ръката.

— Хана, чакай малко — каза. — Как си?

Усмивката ти, зъбите ти… идеални.

Вероятно съм отвърнала „Чудесно“ или „Добре, а ти как си?“. Но, честно казано, не ми пукаше, Кортни. Всеки път, когато погледите ни се срещаха в някой оживен коридор и виждах как очите ти прескачат към някой друг, загубвах още малко от уважението, което бях изпитвала към теб. И понякога се чудех колко още хора в този коридор се чувстват като мен.

Продължи, като ме попита дали съм чула за партито тази вечер. Отвърнах утвърдително, но отбелязах, че не ми се ходи и не ми се губи време в търсене на подходяща компания. Или по-точно, че не ми се мотае наоколо в търсене на човек, който да ме спаси от приказките на някой друг.

— Трябва да отидем заедно — каза ти. И наклони глава настрана, усмивката ти блесна и — въпреки че може би си внушавам — мисля, че дори те видях да пърхаш с мигли.

Да, това е Кортни. Никой не може да й устои, а тя флиртува с всички.

— Защо? — попитах. — Защо трябва да ходим заедно на парти?

Това очевидно те изненада. Все пак ти си тази, която си и всички искат да ходят на партита с теб. Всички! Момчета. Момичета. Няма значение. Хората се възхищават от теб.

Възхищават? Или възхищаваха? Защото имам чувството, че това ще се промени.

Повечето от тях, за съжаление, не разбират колко внимателно планираш този свой имидж.

Ти повтори въпроса ми.

— Защо трябва да ходим заедно на парти? За да се сближим, Хана.

Попитах те защо искаш да се сближаваме, след като толкова дълго си ме игнорирала. Но ти, разбира се, отрече да е било така. Каза, че трябва да съм се объркала. А партито щяло да е добър шанс да се опознаем по-добре.

И въпреки че продължавах да изпитвам съмнения, ти си тази, която си, и всички искат да ходят по партита с теб.

Но ти си знаела, Хана. Знаела си и въпреки всичко си отишла. Защо?

— Страхотно! — каза. — Можеш ли да шофираш?

Сърцето ми сякаш прескочи един удар.

Но се овладях и отново пренебрегнах съмненията си.

— Разбира се, Кортни — отвърнах. — В колко часа?

Ти отвори тетрадката си и откъсна един лист. С дребни сини букви изписа адреса си, часа и инициалите си: К. К. Подаде ми листа и каза:

— Ще бъде страхотно!

После си събра нещата и излезе.

Вратата се затваря и автобусът се отделя от бордюра.

Познай какво, Кортни? На излизане забрави да ми кажеш довиждане.

Ето моята теория за причината, поради която искаше да отидеш на партито с мен: знаела си, че съм ти ядосана, защото ме игнорираш. Или най-малкото си знаела, че се чувствам обидена. Не беше добре за безупречната ти репутация. Това трябваше да се поправи.

Д-4 на картите, всички. Къщата на Кортни.

Отварям отново картата.

Когато спрях до бордюра, входната врата на къщата ви се отвори. Ти излезе, изстреля се от предната площадка и с подскачаща походка пое надолу по алеята. Преди да затвори вратата, майка ти се наведе, за да огледа хубаво колата ми.

Не се притеснявайте, госпожо Кримсън, помислих си. Вътре няма момчета. Нито алкохол. Нито наркотици. Нищо забавно.

Защо се чувствам длъжен да следвам картата й? Не е необходимо да го правя. Слушам записите от всяка една от касетите, от двете страни, а това би трябвало да е достатъчно.

Но не е.

Ти отвори предната врата, седна и закопча колана.

— Благодаря, че ще ме закараш — каза ми.

Не следвам картата, защото тя така иска. Следвам я, защото имам нужда да разбера. Каквото и да ми коства, имам нужда да разбера какво се е случило с нея.

— Ще ме закараш?

Веднага се изпълних със съмнения относно причината да ме поканиш, това не беше поздравът, който исках да чуя.

Д-4. Само на няколко пресечки от къщата на Тайлър.

Исках да греша по отношение на преценката си за теб, Кортни. Наистина. Исках да възприемеш ситуацията по следния начин: аз те вземам, за да отидем на парти заедно. Много по-различно от това да те закарам.

В онзи момент разбрах как ще протече партито за двете ни. Но как завърши? Е, това беше изненада. Беше… странно.

На гърба на всяка седалка под парче плексиглас е завинтена карта с маршрутите на градските автобуси. Автобусът, който хванах, ще мине покрай къщата на Кортни, ще завие вляво преди пресечката на Тайлър, после ще спре.

Паркирахме на две пресечки и половина — най-близкото свободно място, което успяхме да намерим. В колата си имам една от онези уредби, които продължават да свирят дори след като изключа двигателя. Не спира, докато не се отвори някоя от вратите. Но когато отворих вратата, музиката не спря… просто прозвуча някак отдалеч.

— О, Боже — каза ти. — Мисля, че тази музика е от партито!

Споменах ли, че се намирахме на две пресечки и половина от там? Ето колко силна беше музиката. Това парти направо си плачеше за полиция.

Ето защо не ходя на много партита. Толкова съм близо до шанса да бъда избран за отличника, който ще произнесе прощалното слово при завършването на випуска. Една грешка би прецакала всичко.

Присъединихме се към потока ученици, отправили се към партито — все едно се превърнахме в част от стадо сьомги, понесли се нагоре по течението по време на размножителния период. Когато пристигнахме, заварихме двама ръгбисти — които никога не се появяваха на парти без фланелките на отбора си — да стоят от двете страни на входа и да събират пари за бира. Така че бръкнах в джоба си.

Ти извиси глас, за да надвикаш музиката:

— Недей.

Стигнахме до входа и единият от двамата каза:

— Два кинта на чаша — после разбра на кого говори. — О! Здрасти, Кортни. Ето.

И ти подаде червена пластмасова чаша.

Два кинта? Само толкова ли? Сигурно таксуват момичетата по друга тарифа.

Ти кимна към тен. Момчето се усмихна, после ми подаде чаша. Когато посегнах да я взема, той не я пусна. Каза ми, че всеки момент ще го сменят и че трябва да се опознаем. Усмихнах му се, но ти ме сграбчи за ръката и ме помъкна навътре.

— Недей — каза. — Вярвай ми.

Попитах те защо, но очите ти се плъзгаха по тълпата и ти не ме чу.

Не си спомням никакви слухове за Кортни и който и да е от отбора по ръгби. За баскетболистите — да. С много от тях. Но с ръгбисти? Не.

После каза, че трябва да се разделим. И знаеш ли каква беше първата ми мисъл, когато чух това, Кортни? Боже, със сигурност не беше изчакала дълго.

Каза, че трябвало да се видиш с няколко човека и че ще се срещнем пак по-късно. Излъгах те, че и аз трябва да се видя с някого.

После ми поръча да не тръгвам без теб.

— Ти си ми шофьорът, не забравяй!

Как бих могла да забравя, Кортни?

Автобусът завива по улицата на Кортни, в една трета от дворовете се виждат табели „Продава се“. Когато подминаваме дома на Кортни, почти очаквам да видя червена звезда, изрисувана със спрей върху входната врата. Но входът е забулен в тъмнина. Лампата не свети. Прозорците също са тъмни.

Но ти ми се усмихна. И накрая произнесе вълшебната дума „Довиждане“. И „довиждане“ беше точно онова, което имаше предвид.

— Да не си си пропуснал спирката, Клей?

По гръбнака ми пробягват ледени тръпки. Глас. Момичешки глас. Но не от слушалките.

⏸

Някой произнесе името ми. Но откъде? Тъмната редица от прозорци ми служи като огледало. Виждам отражението на момичето, седнало зад мен. Някъде на моята възраст е. Но дали я познавам? Извръщам се назад и поглеждам.

Скай Милър. Моята тръпка от времето, когато бях в осми клас. Тя се усмихва или по-скоро се подхилква самодоволно, защото знае, че здравата ме е стреснала.

Скай винаги е била красива, но се държи така, сякаш главата й никога не е раждала дори една-единствена мисъл. Особено през последните две години. Всеки ден се облича в скучни размъкнати дрехи. Направо се губи в тях. Тази вечер е избрала обемист сив суичър и достойни за него панталони.

Свалям слушалките.

— Здрасти, Скай.

— Да не подмина къщата ти? — пита ме тя. Повече думи, отколкото ми е казвала от много време насам. Повече думи, отколкото съм я чувал да казва на когото и да било от много време насам. — Ще спре, ако му кажеш.

Поклащам глава. Не. Не моята къща.

Автобусът завива наляво и спира до бордюра. Вратата се отваря и шофьорът вика:

— Някой ще слиза ли?

Поглеждам към предната част на автобуса, към огледалото за обратно виждане, и срещам погледа му. После отново се обръщам към Скай.

— Къде отиваш? — питам я.

Самодоволната усмивчица се връща. Очите й се заковават върху лицето ми. Полага огромни усилия да ме накара да се почувствам неудобно. И успява.

— Никъде — отвръща накрая.

Защо го прави? Какво се е случило от осми клас насам? Защо толкова държи да е черната овца в очите на всички? Какво се беше променило? Никой не знае. Един ден, или поне на мен ми се струва, че се случи светкавично бързо, тя просто престана да изявява желание да бъде част от каквото и да било. Но това е моята спирка и трябва да слизам. Намира се по средата между двете червени звезди — между къщите на Тайлър и на Кортни. А мога да остана и да си поприказвам със Скай. Или по-точно, бих могъл да остана и да се опитам, да поприказвам с нея. Почти гарантиран монолог.

— До утре — казва ми тя.

И това е всичко. Разговорът е приключил. Признавам, че една част от мен изпитва облекчение.

— Доскоро — отвръщам.

Мятам раницата си на рамо и поемам към предната част на автобуса. Благодаря на шофьора и се връщам към студения въздух навън. Вратата се затваря зад гърба ми. Автобусът тръгва. Прозорецът на Скай ме подминава — тя е облегнала глава на него, затворила очи.

Намествам раницата върху двете си рамена и затягам каишките. Отново съм сам, тръгвам. Към къщата на Тайлър. Добре де, ама как ще разбера коя от всичките е неговата? Знам, че е в тази част на квартала, но Хана не е оставила адрес.

Ако в стаята му свети, може би ще разпозная бамбуковите щори.

При всеки подминат прозорец гледам за тези щори, макар да се опитвам да не задържам очи прекалено дълго.

Може да извадя късмет. Може в двора му да видя табела: ВОАЙОР — ВЛЕЗТЕ ВЪТРЕ.

Не мога да сдържа смеха си при собствената си нескопосна шега. Струва ми се нередно да се хиля така, когато думите на Хана са на един бутон разстояние. Но едновременно с това усещането е приятно. Сякаш се смея за пръв път от месеци насам, макар да са минали едва няколко часа.

След две къщи ги виждам.

Спирам да се усмихвам.

Лампата в стаята свети, бамбуковите щори са спуснати. Паяжина от сребриста лепенка задържа парчетата на спуканото стъкло.

Камък? Дали някой не е хвърлил камък по прозореца на Тайлър?

Някой, който е знаел? Някой от списъка?

Когато приближавам, си представям Хана, застанала до прозореца, да шепне в миниатюрния рекордер. Думи, които са прекалено тихи, за да ги чуя от такова разстояние. Но накрая достигат до мен.

Зелен плет разделя предния двор на Тайлър от съседния. Отивам до него, за да се скрия от чужди погледи. Защото той сигурно гледа. Навън. В очакване някой да блъсне прозореца му и да го отвори широко.

— Искаш да хвърлиш нещо ли?

Ледената тръпка отново се връща и ме пронизва. Обръщам се, готов да ударя и да хукна.

— Чакай! Аз съм.

Маркъс Кули, от нашето училище.

Навеждам се напред, облягам длани на коленете си.

Уморен съм.

— Какво търсиш тук? — питам го.

Маркъс поднася камък с големината на юмрук току пред очите ми.

— Вземи го — казва.

Вдигам поглед към него.

— Защо?

— Ще се почувстваш по-добре, Клей. Честна дума.

Поглеждам към прозореца. Към лепенката. После отмествам очи надолу, поклащам отрицателно глава.

— Чакай да позная, Маркъс. Ти си в онези записи.

Той не отговаря. Няма нужда. Когато го поглеждам, ъгълчетата на устните му се опитват да задържат усмивката му. И по тези усилия разбирам, че той не се срамува.

Кимам към прозореца на Тайлър.

— Ти ли го направи?

Маркъс бута камъка в ръката ми.

— Ти ще си първият, който ще е отказал, Клей.

Сърцето ми ускорява ритъма си. Не заради Маркъс, който стои пред мен, нито заради Тайлър, който е някъде вътре, нито заради тежкия камък в ръката ми, а заради онова, което току-що съм чул.

— Ти си третият, който идва тук — казва той. — Освен мен.

Опитвам си да си представя как някой друг от списъка, някой друг, освен Маркъс, хвърля камък по прозореца на Тайлър.

Но не мога. Няма логика.

Всички сме в списъка. Всички ние. Всеки от нас е виновен за нещо. С какво Тайлър е по-различен от останалите?

Втренчвам се в камъка в ръката си.

— Защо го правиш? — питам.

Той кима през рамо надолу към улицата.

— Живея ей там. Където свети. Наблюдавам къщата на Тайлър, за да видя кой ще дойде.

Не мога да си представя какво е казал Тайлър на родителите си. Дали не ги е помолил да не сменят стъклото, защото ще последват нови удари по него? Какво са отвърнали те? Дали са го попитали откъде знае? Дали са го попитали защо?

— Пръв беше Алекс — информира ме Маркъс. Изобщо не го е срам, че ми разправя всичко това. — Мотаехме се у нас, когато, съвсем изненадващо, той пожела да му покажа къщата на Тайлър. Не знаех защо, те двамата не бяха приятели, но Алекс определено се интересуваше.

— И какво, просто му даде камък, който да хвърли по прозореца?

— Не, идеята беше негова. Тогава още не знаех, че записите съществуват.

Подхвърлям леко камъка нагоре, после го улавям с другата си ръка. Даже да не беше спукано от предишните камъни, на този стъклото нямаше шансове да удържи. Защо Маркъс е избрал точно този камък за мен? Чул е всички записи, но иска аз да бъда човекът, който ще довърши стъклото.

Защо?

Прехвърлям камъка обратно в другата си ръка. Над рамото на Маркъс се вижда къщата му. Трябва да го накарам да ми посочи своя прозорец. Трябва да му кажа, че този камък ще премине през един от прозорците на неговата къща и ще е по-добре той да ми покаже онзи на неговата спалня, за да не изкарам акъла на малката му сестричка.

Стисвам здраво камъка. Още по-здраво. Но няма как да овладея треперенето на гласа си.

— Ти си едно нещастно копеле, Маркъс.

— Какво?

— И ти си включен в записите — казвам. — Нали?

— Както и ти, Клей.

Гласът ми трепери както от гняв, така и от стремеж да преглътна сълзите си.

— Какво ни прави по-различни от него?

— Той е воайор — отвръща Маркъс. — Извратеняк. Гледал е през прозореца на Хана, така че защо да не счупим неговия?

— Ами ти? — питам го. — Ти какво си направил?

За момент очите му сякаш ме гледат, но не ме виждат. После той примигва.

— Нищо. Направо е нелепо — отвръща. — Не трябва да съм на онези касети. На Хана просто й е трябвало извинение, за да се самоубие.

Пускам камъка на тротоара. Трябваше да го направя, в противен случай щях да размажа с него лицето пред себе си.

— Разкарай се от мен — казвам му.

— Това е моята улица, Клей.

Пръстите ми се свиват в юмрук. Поглеждам надолу към камъка, изпълнен с желание да го вдигна.

Но се извръщам. Бързо. Изминавам цялото разстояние пред къщата на Тайлър, без да поглеждам към прозореца му. Не искам да мисля. Слагам слушалките на ушите си. Бръквам в джоба си и натискам „старт“.

⏵

Дали бях разочарована, когато ми каза довиждане, Кортни?

Не много. Трудно е да се разочароваш, когато онова, което си очаквал, се случва в действителност.

Продължавай да ходиш, Клей.

Но дали се чувствах използвана? Абсолютно.

И въпреки това, през цялото време, докато ме използваше, Кортни вероятно си въобразяваше, че излъсква имиджа си в моите очи. Можете ли да кажете… обратен ефект?

Онова парти се превърна в нощта на много първи неща за мен. За пръв път видях бой с юмруци — беше ужасно. Нямах представа какво го беше предизвикало, но се развихри право зад гърба ми. Две момчета се разкрещяха, а когато се обърнах, гърдите им бяха на сантиметър едни от други. Покрай тях започна да се събира тълпа и да ги окуражава. Тълпата се превърна в плътна стена, която нямаше намерение да остави боят да се размине. Всичко, което беше нужно, бе единият от двамата да преодолее наличния сантиметър, дори случайно, и битката да започне.

Точно това се случи.

Допирът на гърдите премина в блъскане, което веднага прерасна в полетял към челюст юмрук.

След още два удара се обърнах и си проправих път сред публиката, която вече беше четири реда в дълбочина. Някои от намиращите се по-назад се надигаха на пръсти, за да виждат по-добре.

Отвратително.

Изтичах вътре, потърсих банята, за да се скрия. Не ми се повръщаше в истинския смисъл на думата. Но съзнанието ми… съзнанието ми реагираше по толкова много начини. Единствената ми мисъл бе, че имам нужда да повърна.

Изваждам картата и поглеждам към най-близката звездичка, която не бележи къщата на Кортни. Няма да ходя там. Няма да слушам как Хана говори за нея, докато наблюдавам тъмната й празна къща.

Минавам нататък.

Веднъж в часа по здравна култура ни пуснаха документален филм за мигрените. Един от интервюираните призна, че по време на криза падал на колене и удрял главата си в пода. Това отклонявало болката от дълбините на мозъка му, където той не можел да стигне, и я трансформирало във външна болка, която можел да контролира. В известен смисъл и аз това се надявах да постигна с повръщането.

Трудно ми е да видя точното разположение на червените звездички, ако не спра да ходя, ако не спра под някоя улична лампа. Но аз не мога да спра. Дори и за момент.

Дойде ми в повече да наблюдавам как онези момчета се налагат, за да не би някой да ги вземе за слабаци. За тях репутацията им беше по-важна от физиономиите им. И репутацията на Кортни беше по-важна от моята.

Дали някой от присъстващите на партито изобщо повярва, че ме е завела там като приятелка? Или просто ме вземаха за последната й благотворителна кауза?

Предполагам, че никога няма да узная.

Сгъвам картата и я пъхам обратно под мишницата си.

За съжаление, единствената тоалетна, която открих, беше заета… така че излязох отново навън. Юмручният бой беше престанал, всичко се беше нормализирало и исках да си тръгна.

Става все по-студено и аз обвивам ръце около гърдите си, докато вървя.

Когато стигнах до изхода, същото място, откъдето бях влязла, познайте кой стоеше там сам-самичък. Тайлър Даун… напълно екипиран с фотоапарата си.

Време е да оставиш Тайлър на мира, Хана.

Когато ме видя, изражението на лицето му стана направо уникално. И жалко. Скръсти ръце на гърдите си, сякаш да скрие апарата си от погледа ми. Но защо му беше да го прави? Всички знаят, че работи върху годишника.

Но въпреки това го попитах:

— За какво е това, Тайлър?

— Какво? О… това? Хм… за годишника.

И тогава някой извика името ми зад гърба ми. Няма да казвам кой, защото няма значение. Както в случая с човека, който ме сграбчи за задника в „Блу Спот Ликър“, онова, което този индивид щеше да ти каже, беше просто следствие от действията на някой друг — от дебелокожието на някой друг.

— Кортни каза, че трябва да говоря с теб — каза ми той.

Бързо изпускам дъха си. След всичко това репутацията ти е разрушена, Кортни.

Погледнах зад него. В отдалечения край на градината видях три сребристи кега с бира в пълен с лед надуваем басейн. До басейна стоеше Кортни и разговаряше с три момчета от друго училище.

Момчето пред мен бавно отпи от бирата си.

— Казва, че е забавно да се излиза с теб.

И аз започнах да омеквам. Започнах да спускам гарда. Разбира се, можеше и да съм права, че Кортни бе загрижена единствено за запазването на имиджа си. Може би си беше помислила, че като изпрати някое хубаво момче да говори с мен, аз ще забравя, че ме е игнорирала по време на партито.

Да, той беше донякъде сладък. Добре де, може би имах желание да се поддам на лека избирателна амнезия.

Но нещо се е случило, Хана. Какво?

След като поговорихте малко, момчето каза, че трябвало да ми признае нещо. Всъщност, Кортни не го била изпратила. Но той я чул да говори за мен и заради това дошъл и ме открил.

Попитах го какво е казала Кортни, а той просто се усмихна и впери поглед в тревата.

Беше ми писнало от тези игрички! Поисках да знам какво е говорила за мен.

— Че е забавно да се излиза с теб — повтори той.

Започнах да изграждам наново бдителността си, тухла по тухла.

— Забавно… в какъв смисъл?

Той сви рамене.

— Как?

Готови ли сте за това, всички? Нашата сладка малка мис Кримсън казала на това момче и на всички, намиращи се достатъчно близко до нея, за да я чуят, че в чекмеджето на скрина си крия няколко изненади.

Дъхът ми пресеква, сякаш са ме ударили с юмрук в стомаха.

Беше си го измислила! Кортни си го беше измислила.

С крайчеца на окото си забелязах, че Тайлър Даун се отдалечава.

Сълзите се надигаха в очите ми.

— Каза ли какво точно има там? — попитах.

Той отново се усмихна.

Лицето ми пламна, ръцете ми затрепериха и аз го попитах защо се хваща на въдицата й.

— Нима вярваш на всичко, което хората говорят за мен?

Каза ми да се успокоя и че нямало значение.

— Напротив! — възкликнах. — Има значение.

Оставих го, за да проведа един мъничък разговор край басейна с бирата. Но на път за там ми хрумна по-добра идея. Хукнах към Тайлър и се изправих пред него.

— Искаш ли снимка? — попитах го. — Последвай ме.

После го хванах за ръката и го задърпах през поляната.

Снимката. Онази от годишника.

През цялото време Тайлър не спря да протестира, мислеше, че ще го накарам да снима кеговете с бира.

— Никога няма да я публикуват — каза той. — Нали се сещаш, непълнолетните и проблемите с алкохола.

Защо им беше наистина годишник, който да показва истинския живот на учениците?

— Не е това — казах. — Искам, да те снимаш. С Кортни.

Кълна се, че в този момент по челото му изби пот. Аз и момичето с масажа, отново заедно.

Попитах го дали е добре.

— Да, не, разбира се.

Това са точните му думи.

На снимката Хана е прегърнала Кортни през кръста. Хана се смее, но Кортни — не. Кортни е нервна.

И сега знам защо.

Тъкмо пълнеха чашата на Кортни с бира и аз казах на Тайлър да ни изчака. Щом ме видя, Кортни ме попита дали се забавлявам.

— Някой иска да те снима — казах й. После я хванах за ръката и я задърпах към Тайлър. Казах й да остави чашата, иначе нямаше да могат да използват снимката за годишника.

Тайлър я беше сложил в тетрадката в „Моне“. Искал е да я видим.

Това не влизаше в плановете й. Тя ме беше поканила на партито, за да изчисти прелестното си име, след като ме беше игнорирала толкова време. Една снимка, на която двете сме увековечени заедно — това не трябваше да се случва.

Кортни се опита да се измъкне от хватката ми.

— Аз… не искам — каза.

Извърнах се и я погледнах.

— Защо не, Кортни? Защо ме покани тук? Моля те, не ми казвай, че съм била просто шофьор. Искам да кажа, мислех, че ставаме приятелки.

Трябва да я беше пъхнал в книгата, защото е знаел, че никога няма да я открием в годишника. Никога нямаше да я помести там. Не и след като е разбрал какво точно е значението на тази снимка.

— Приятелки сме — отвърна тя.

— Тогава остави чашата си — казах. — Време е за снимка.

Тайлър насочи фотоапарата и фокусира обектива, изчаквайки нашите прекрасни естествени усмивки. Кортни отпусна ръката си с чашата надолу. Прегърнах я през кръста и й казах:

— Ако някога поискаш да вземеш нещо назаем от чекмеджето ми, Кортни, само трябва да помолиш.

— Готови ли сте? — попита Тайлър.

Наведох се напред, придадох си вид на човек, който току-що е чул най-голямата смешка на този свят. Щрак.

После им казах, че си тръгвам, защото партито не става. Кортни ме замоли да остана. Каза ми да не преигравам. А може би наистина се държах малко безчувствено. Искам да кажа, че тя още не искаше да си тръгва. Как щеше да се прибере, ако шофьорът й не я изчакаше?

— Намери си някой друг да те закара — казах й. И си тръгнах.

От една страна ми идеше да заплача, че се бях оказала права за причината, поради която ме беше поканила. Вместо това, докато вървях към колата, започнах да се смея. И викнах към дърветата:

— Какво става?

Тогава някой ме повика по име.

— Какво искаш, Тайлър?

Той ми каза, че съм била права за партито.

— То наистина е тъпо.

— Не, Тайлър, не е — отвърнах.

После го попитах защо ме е последвал.

Той сведе поглед към апарата и се заигра с обектива. Каза, че ту трябвал някой, който да го закара до тях.

При тези думи наистина избухнах в смях. Не на онова, което беше казал, а на цялата абсурдност на тази вечер. Наистина ли нямаше представа, че знам за неговото среднощно дебнене, за неговите среднощни мисии? Или искрено се надяваше, че нямам ни най-малка представа? Защото докато нямах представа, можехме да бъдем приятели, нали така?

— Добре — отвърнах. — Но няма да спираме никъде.

На няколко пъти по време на пътуването се опита да ме заговори. Но аз всеки път го прекъсвах. Не исках да се държа така, сякаш всичко е наред, защото не беше.

А след като го оставих, поех по възможно най-дългия маршрут към дома.

Имах чувството, че и аз ще направя същото.

Минавах през алеи и скрити пътищата, които не знаех, че изобщо съществуват. Открих райони, които бяха напълно нови за мен. И накрая… открих, че ми се повдига от този град и всичко в него.

И аз съм на път да стигна до подобно състояние, Хана.

Следващата страна.