Джей Ашър
13 причини защо (5)

Касета 2: страна А

⏵

Пауза, преди гласът на Хана отново да зазвучи.

Стъпка по стъпка. Ето как ще преминем през това. Едното стъпало пред другото.

На отсрещната страна на улицата, зад гърбовете на сградите, слънцето продължава да върви към залез. Всички улични лампи в квартала светят. Грабвам сникърса от коляното си, безалкохолното от тротоара и се изправям.

Вече свършихме с една касетка — и с двете й страни — така че останете с мен. Нещата стават по-добри или по-лоши, зависи от гледната точка.

До входа на „Блу Спот Ликър“ има кош за боклук — празна цистерна, напръскана със син спрей. Пускам неотвореното десертно блокче вътре — не мога да си представя, че стомахът ми е в състояние да поеме нещо твърдо — и се отдалечавам.

Знам, че може би звучи невероятно, но през първата си година в училище не бях съвсем самотна. Имаше още двама нови ученици, и двамата са включени в „Най-големите хитове на Хана Бейкър“. Алекс Стендъл и Джесика Дейвис. И въпреки че никога не станахме близки приятели, през първите седмици в новото училище разчитахме един на друг.

Отвъртам капачката на оранжадата. Тя изсъсква и аз отпивам една глътка.

Оставаше седмица до края на лятната ваканция, когато госпожа Антили ми се обади вкъщи, за да разбере дали бих искала да се срещнем в училището. „Ориентация на новите ученици“, обясни тя.

В случай че не си спомняте, госпожа Антили беше педагогически съветник на учениците с фамилни имена от А до Ж. По-късно през същата година тя се прехвърли в друго училище.

Спомням си, че беше заместена от господин Портър. Позицията уж беше временна, но той все още я заема. Той е не само съветник, но и учител по английски език.

Което се оказа лош късмет. Но за това — по-късно.

По челото ми избива ледена пот. Господин Портър? И той ли има нещо общо със случилото се? Светът около мен се завърта. Хващам се за стъблото на едно тънко дърво край тротоара.

Ако ми беше казала, че истинската цел на нашето събиране е да ме запознае с друга нова ученичка, нямаше да отида. Искам да кажа, ами ако не намерехме общ език помежду си? Ами ако на мен ми се стореше, че нямаме нищо общо, а тя си помислеше обратното? Или ако аз сметнех, че сме станали приятелки, а тя — не? Толкова много неща можеха да се объркат ужасно.

Притискам чело към хладната кора на дървото и се опитвам да успокоя дишането си.

Но другото момиче беше Джесика Дейвис и тя не изпитваше по-голямо желание от мен самата да е там в онзи момент.

И двете очаквахме госпожа Антили да ни залее с порой психоаналитични глупости. Какво означава — какво се иска — да бъдеш отличен ученик. Как в това училище са събрани най-добрите и най-умните от целия щат. Как на всеки са му предоставени равни възможности за успех, стига да има желание да опита. Но вместо това всяка от нас двете намери приятелка.

Затварям очи. Не искам да видя истината, но тя е толкова ясна. Когато из училище започнаха да се ширят слухове за необяснимото отсъствие на Хана, господин Портър попита класа ни защо непрекъснато чува името й да се споменава из коридорите. Изглеждаше нервен. Направо като пред припадък. Сякаш знаеше отговора, но искаше някой друг да го убеди в противното.

Тогава едно момиче прошепна:

— Някой видял линейка пред къщата й.

В момента, в който госпожа Антили ни каза защо сме там, Джесика и аз се обърнахме една към друга. Устните й се отвориха, сякаш искаше да каже нещо. Но какво можеше да каже, след като седях насреща й? Чувстваше се хваната натясно. Объркана. Излъгана. Зная, че беше така, защото и аз се чувствах по същия начин. И никога няма да забравя реакцията на госпожа Антили. Две кратки, провлачено произнесени думи: „Или… не“.

Стискам очи, полагам усилия да си спомня въпросния ден възможно най-ясно.

Болка ли беше онова, което видях върху лицето на господин Портър? Или страх? Той просто стоеше там, забил поглед в чина на Хана. По-точно — гледаше през чина й. И никой не каза нито дума, всички извърнахме очи. Един към друг.

После той излезе. Господин Портър напусна класната стая и не се появи в нея в продължение на седмица.

Защо? Знаел ли е? Дали е знаел, защото той самият беше направил нещо?

А ето и какво казахме, ако си спомням добре.

Аз:

— Съжалявам, госпожо Антили. Просто не мислех, че сте ме извикали тук заради това.

Джесика:

— Нито пък аз. Иначе нямаше да дойда. Искам да кажа, сигурна съм, че между мен и Хилъри има общи неща и съм убедена, че тя е страхотен човек, но…

Аз:

— Името ми е Хана.

Джесика:

— Хилъри те нарекох, нали? Извинявай.

Аз:

— Няма нищо. Просто си помислих, че ще е добре да знаеш името ми, щом ще ставаме такива страхотни приятелки.

И тогава трите избухнахме в смях. Джесика и аз се смеехме почти по един и същ начин, което ни накара да се закискаме още по-силно. Смехът на госпожа Антили не беше толкова естествен… по-скоро беше нервен… но все пак беше смях. Увери ни, че никога преди не се била опитвала да сприятелява хората и се съмнявала, че щяла да повтори.

Но познайте какво. След срещата Джесика и аз започнахме да се движим заедно.

Много подмолно, госпожо, Антили. Мнооого подмолно.

Излязохме от двора на училището и в началото разговорът ни вървеше някак неловко. Но беше приятно да има с кого другиго да разговарям, освен с родителите си.

До тротоара, на който стоя, спира градски автобус. Сребрист, със сини ленти.

Подминахме моята пресечка, но аз не казах нищо. Не исках да прекъсвам разговора ни, но също така не исках да я каня у нас, тъй като още не се познавахме. Така че продължавахме да вървим, докато стигнахме до центъра на града. По-късно разбрах, че и тя е направила като мен, подминала е своята улица, за да си приказваме. Къде отидохме? Е-7 на картите ви. Кафене „Градината на Моне“.

Вратата на автобуса се отваря със свистене.

Никоя от нас не пиеше кафе, но мястото беше приятно за водене на разговори.

През замъглените прозорци виждам, че почти всички седалки са празни.

И двете си поръчахме горещ шоколад. Тя — защото смяташе, че ще е забавно. А аз? Аз винаги си поръчвам горещ шоколад.

Никога не съм се качвал на градски автобус. Никога не съм имал причина да го правя. Но с всяка изминала минута става все по-тъмно и по-студено.

⏸

Нощно време пътуването с автобус е безплатно, затова скачам вътре. Минавам покрай жената на шофьорското място, без никой от двама ни да каже нещо. Тя дори не ме поглежда.

Вървя между седалките, като закопчавам якето си, за да се предпазя от студа — на всяко копче отделям повече внимание, отколкото е необходимо. Търся си каквото и да било извинение да не срещам погледите на останалите пътници. Зная как изглеждам в техните очи. Объркан. Виновен. Наполовина съсипан.

Избирам една седалка, която, в случай че никой друг не се качи, е заобиколена от три-четири свободни места. Синята възглавница от мушама е съдрана по средата, жълтият дунапрен всеки момент ще изскочи навън. Плъзгам се към прозореца. Стъклото е студено, но като опра глава на него, ще се успокоя по-лесно.

⏵

Честно казано, не си спомням много за какво си говорихме през въпросния следобед. А ти, Джесика? Защото когато си затворя очите, всичко преминава пред мен като на отделни кадри. Смеехме се. Опитвахме се да не разлеем напитките си. Жестикулирахме, докато разговаряхме.

Затварям очи. Стъклото охлажда едната страна на разгорещеното ми лице. Не ме интересува къде отива този автобус. Ще се возя на него с часове, ако ми позволят. Просто ще си седя тук и ще слушам касетите. И може би, без да се опитвам, ще заспя.

По едно време ти се наведе през масата.

— Мисля, че онзи тип там те оглежда — прошепна.

Зная за кого точно говореше, защото аз също го наблюдавах. Но той не гледаше мен.

— Теб гледа — казах.

Всички вие, които слушате, трябва да знаете, че в едно състезание по самообладание и кураж Джесика винаги ще е на първото място.

— Извинявай — каза тя на Алекс, в случай че още не сте се досетили за името на загадъчния младеж, — но по коя от нас се заглеждаш?

Няколко месеца по-късно, след скъсването между Хана и Джъстин Фоли, след началото на клюките, Алекс направи един списък. Кой е готин. Кой не е. Но там, в „Моне“, никой не е знаел още докъде ще доведе тази среща.

Ще ми се да натисна стоп бутона на уокмена и да превъртя назад целия им разговор. Да го върна във времето и да ги предупредя. Или дори да предотвратя срещата им.

Но не мога. Не можеш да върнеш миналото.

Алекс се изчерви. И като говоря за изчервяване, имам предвид, че всичката кръв от тялото му се качи в лицето му. Щом отвори уста да отрече, Джесика го изпревари.

— Не лъжи. Коя от двете ни заглеждаше?

През заскреженото стъкло се плъзгат уличните лампи и неоновите реклами в центъра на града. Повечето магазини са затворили за през нощта. Но ресторантите и баровете работят.

В този момент бих дала мило и драго, за да спечеля приятелството на Джесика. Тя беше най-непосредственото и искрено момиче, което бях срещала и което казваше нещата такива, каквито са.

Благодарих наум на госпожа Антили задето ни беше запознала.

Алекс заекна и Джесика се приведе напред, пръстите й грациозно полегнаха върху масата.

— Виж, забелязахме, че ни гледаш — продължи тя. — И двете сме нови и бихме искали да разберем коя от нас гледаше. Важно е.

Алекс заекна.

— Аз просто… Чух за това… Просто и аз съм нов.

Мисля, че двете с Джесика едновременно казахме нещо от рода на: „О!“. И после дойде нашият ред да се изчервим. Бедният Алекс просто искаше да се включи в разговора ни. Така че му позволихме. Мисля, че говорихме поне още час — вероятно и повече. Трима души, доволни, че няма да прекарат първия си учебен ден в самотно бродене по коридорите. Или в самотно хранене. В самотно изгубване.

Не че има значение, но къде отива този автобус? В друг град? Или безкрайно обикаля из тези улици? Може би трябваше да проверя, преди да се кача.

Следобедът в „Моне“ бе облекчение и за тримата. Колко нощи поред бях заспивала, обзета от ужас, представяйки си първия си ден в новото училище? Много. А след „Моне“? Нито една. Сега бях радостно развълнувана.

И само за ваше сведение, не мислех за Джесика или Алекс като за приятели. Дори не и в началото, когато с удоволствие бих приела две обикновени приятелства.

И знам, че и те са усещали нещата по същия начин, защото разговаряхме за това. Разговаряхме за старите си приятели и защо ни бяха станали близки. Споделихме какво ще търсим у новите си приятели в нашето ново училище. Но през онези първи седмици, преди да се отдалечим един от друг, „Градината на Моне“ беше спасителният ни рай. Ако някой от нас имаше проблем да се впише в средата или да се запознае с другите ученици, отивахме в „Моне“. Отзад, в градината, най-отдалечената маса вдясно.

Не съм сигурна кой постави началото на този ритуал, но когато някой от нас имаше труден ден, слагаше ръка в центъра на масата и казваше: „Раз, два, пу за мене!“. Другите двама слагахме ръце отгоре и се навеждахме напред. После слушахме, докато надигахме чашите си с едната си свободна ръка. Джесика и аз винаги пиехме горещ шоколад. С течение на времето Алекс опита цялото меню.

Бил съм в „Моне“ само няколко пъти, но мисля, че се намира на улицата, по която в момента се спуска автобусът.

Да, направо да му се повдигне на човек. Съжалявам, ако ви се е догадило от този епизод. Ако от това ще ви стане по-добре, и аз намирам сценката за прекалено сладникава. Но навремето „Моне“ наистина запълваше онези празноти, които трябваше да бъдат запълнени. За всички нас.

Но не се притеснявайте… идилията не продължи дълго.

Плъзвам се към седалката до пътеката, после се изправям във все още движещия се автобус.

Първият, който се отцепи, беше Алекс. Държахме се приятелски, когато се видехме по коридорите, но никога не преминахме тази граница. Поне аз.

Хващам се за седалките и се придвижвам към предната част на клатещия се автобус.

Що се отнася до Джесика и мен, всичко се промени твърде бързо. Разговорите ни преминаха в общи приказки и нищо повече.

— Кога е следващата спирка? — питам. Чувствам как думите излизат от гърлото ми, но на фона на гласа на Хана и ръмженето на двигателя ми звучат направо като шепот.

Жената поглежда към отражението ми в огледалото за обратно виждане.

После Джесика престана да идва и въпреки че ходих до „Моне“ още няколко пъти с надеждата, че някой от двамата ще се отбие там, скоро и аз престанах да се отбивам.

Докато…

— Другите пътници са заспали — казва жената шофьор. Внимателно наблюдавам устните й, за да съм сигурен, че ще разбера какво ми казва. — Мога да спра, където кажеш.

Разбирате ли, страхотното в историята за Джесика е, че много голяма част от нея се случва на едно място — това значително облекчава живота на онези, които следват звездичките.

Автобусът подминава „Моне“.

— Тук е добре — казвам.

Да, срещнах Джесика за пръв път в кабинета на госпожа Антили. Но се опознахме в „Моне“.

Хващам се здраво, тъй като автобусът отбива и спира до бордюра.

И с Алекс се опознахме в „Моне“. И после… после се случи това.

Вратата се отваря шумно.

Един ден, докато бяхме в училище, Джесика ме приближи в коридора.

— Трябва да си поговорим — каза ми тя. Не уточни къде или защо, но знаех, че има предвид „Моне“… и си помислих, че знам причината.

Слизам по стъпалата и от канавката се качвам на бордюра. Намествам слушалките на ушите си и тръгвам назад.

Когато пристигнах, Джесика вече седеше свита на един стол, ръцете й висяха отстрани, сякаш беше чакала дълго. А може и да беше така. Може да се беше надявала, че ще избягам от последния час, за да отида при нея.

Седнах и плъзнах ръка към средата на масата.

„Раз, два, пу за мене?“

Тя вдигна ръка и тръшна един списък на масата. После го бутна към мен и го завъртя така, че да мога да го прочета. Но нямаше нужда да го прави, защото първия път, когато бях прочела същия този списък, той лежеше обърнат върху чина на Джими: КОЙ Е ГОТИН / КОЙ НЕ Е.

Знаех в коя графа бях — според Алекс. А така наречената ми опонентка седеше срещу мен. В нашия спасителен рай. Моят… нейният… и този на Алекс.

— На кого му пука? — казах. — Това нищо не означава.

Преглъщам с мъка. Когато прочетох списъка, го предадох надолу по редицата, без да се замислям. Тогава ми се струваше забавно.

— Хана — отвърна тя. — Не ме е грижа, че е предпочел теб пред мен.

Знаех накъде отива този разговор и нямах намерение да я оставя да ни отведе до там.

А сега? Как виждам нещата сега?

Трябваше да грабна всяко копие, което намерех и да ги изхвърля всичките.

— Той не е предпочел мен пред теб, Джесика — казах. — Избрал ме е, за да те подразни, и това ти е ясно. Знае, че моето име ще те нарани повече от което и да било друго.

Тя затвори очи и произнесе името ми почти шепнешком:

— Хана.

Спомняш ли си, Джесика? Защото аз помня. Когато някой произнесе името ти по този начин, когато дори избягва да срещне погледа ти, не ти остава какво друго да кажеш или направиш. Човекът вече си е изградил мнение.

— Хана — каза ми ти. — Зная за слуховете.

— Не можеш да знаеш никакви слухове — отвърнах. Може би бях твърде чувствителна, но се бях надявала — колко глупаво от моя страна! — че след преместването на семейството ми тук няма да има повече клюки. Че съм ги оставила зад гърба си… за добро.

— Можеш да чуеш всякакви слухове — продължих, — но не можеш да ги знаеш.

Ти отново произнесе името ми.

— Хана.

Да, знаех за кои слухове става дума. И ти се заклех, че не съм се срещала с Алекс нито веднъж извън училище. Но ти не ми повярва.

Пък и защо да ми вярваш? Защо някой да не повярва на слух, който така добре си пасва с друг такъв? А, Джъстин? Защо?

Джесика може да беше чула много клюки за Хана и Алекс. Но никоя от тях не отговаряше на истината.

На Джесика й беше по-лесно да ме възприема като Лошата Хана, вместо като Хана, която познаваше от „Моне“.

По-лесно за приемане.

По-лесно за разбиране.

Тя имаше нужда слуховете да са верни.

Спомням си как няколко момчета се шегуваха с Алекс до шкафчетата.

— Кексче, кексче, пекарю^[1].

После някой го попита:

— Попипвал ли си тази курабийка, пекарю?

И всички знаеха какво точно има предвид.

Когато тълпата се разотиде, останахме само аз и Алекс. Стомахът ми се свиваше от лека ревност. От прощалното парти на Кат не можех да изтръгна Хана от мислите си. Но не можех да се насиля да попитам дали онова, което бяха казали, е вярно. Защото ако беше вярно, не исках да го чуя.

Докато връзваше връзките на обувките си и без да ме поглежда, Алекс отрече слуховете.

— Просто да знаеш.

— Добре — казах аз. — Добре, Джесика. Благодаря ти, че ми помогна през първите седмици в училище. За мен това означаваше много. И наистина съжалявам, че Алекс се издъни с това свое тъпо списъче, но го направи.

Казах й, че зная за връзката им. През онзи пръв ден в „Моне“ той наистина се беше заглеждал по една от нас. И това не бях аз. И да, това ме беше накарало да ревнувам. И ако това щеше да й помогне да преодолее скъсването им по-леко, бях готова да поема вината. Но… не… беше… вярно!

Стигам до „Моне“.

Отвън стоят двама мъже, облегнати на стената. Единият пуши цигара, другият се е сгушил в якето си.

Но всичко, което Джесика чу, бе, че поемам вината. Тя се надигна от стола си, измери ме с поглед отвисоко и се извърна.

Кажи ми, Джесика, какво искаше да направиш? Да ме удариш или да ми издереш очите? Защото ми се струва, че е и двете. Сякаш не можеше да решиш.

И как ме нарече? Не че има значение, но просто така, да се знае. Защото бях прекалено заета да вдигам ръка и да се навеждам — но ти ме стигна! — и пропуснах онова, което каза. Онзи малък белег, който всички сте виждали над веждата ми, е следа от нокътя на Джесика… белег, който разчовърках сама.

Забелязах белега преди няколко седмици. На партито. Мъничко несъвършенство върху едно красиво лице. Казах й колко е сладък. Няколко минути по-късно тя започна да се държи странно.

А може и никога да не сте го забелязвали. Но аз го виждам всяка сутрин, когато се приготвям за училище. „Добро утро, Хана“, казва ми той. И всяка вечер, когато се приготвям за лягане. „Сладки сънища.“

Бутам тежката врата от дърво и стъкло на „Моне“. Връхлита ме топъл въздух и всички се обръщат, ядосани, че съм пуснал студа да влезе. Мушвам се вътре и затварям вратата зад гърба си.

Но той е нещо повече от драскотина. Той е удар в стомаха и плесница по лицето. Нож в гърба ми, защото ти предпочете да вярваш на някакъв скалъпен слух, отколкото да приемеш истината.

Джесика, скъпа, наистина умирам от желание да узная дали си се замъкнала на погребението ми. И ако си го направила, дали си забелязала причинения от теб белег?

Ами вие — останалите — забелязахте ли белезите, които оставихте след себе си?

Не. Навярно не.

Това не беше възможно.

Защото повечето от тях не могат да бъдат видени с просто око.

Защото нямаше погребение, Хана.

⏹