Джей Ашър
13 причини защо (8)

Касета 3: страна Б

⏵

Колко от вас си спомнят „О, мой Валентин за един долар“?

Колко от нас по-скоро биха предпочели да го забравят?

Това беше забавно, нали? Попълваш въпросник, компютърът анализира отговорите ти, после ги сравнява с отговорите на другите участници. Само за долар получаваш името и телефонния номер на единствената ти и истинска сродна душа. За пет долара получаваш своите топ пет. И, хей! Всички събрани пари отиват за благородна кауза.

Лагерът на мажоретките.

Лагерът на мажоретките.

Всяка сутрин през тонколоните в училище долитаха бодрите обяви: „Не забравяйте, че остават само четири дни, за да направите вашето проучване. Само четири дни до откриването на истинската ви любов!“.

И всяка сутрин някоя нова изпълнена с енергия мажоретка продължаваше с броенето. „Само още три дни… Само два дни… Един ден… Днес е денят!“

Мускулите на раменете ми се отпускат с всяка стъпка, която ме отдалечава от къщите на Тайлър и Маркъс.

После целият отбор мажоретки изпя „О, мой, о, мой, о, мой Валентин за един долар!“

Това, разбира се, беше последвано от викове, крясъци и скандиране. Всеки път си ги представях да подритват, да правят шпагати и да размахват помпони из стаята с радиоточката.

Веднъж минах оттам, трябваше да изпълнявам поръчка на един от учителите, и видях, че мажоретките правеха точно това.

Да, попълних своя въпросник. Винаги съм била голяма любителка на тестове от всякакъв тип. Ако сте ме засичали да чета някое от онези списания за тийнейджъри, кълна се, че не е било заради съветите за гримиране. Било е заради тестовете.

Защото ти никога не носеше грим, Хана. Нямаше нужда от него.

Добре де, някои от съветите за грим и прически бяха полезни.

Носила си грим?

Но вземах тези списания единствено заради тестовете. Съветите бяха бонус.

Помните ли онези въпросници, които трябваше да попълваме в първи курс? Трябваше да ни помогнат да се ориентираме в бъдещия си избор на предметите, които да изучаваме. Според резултатите от въпросното проучване се оказа, че от мен ще излезе чудесен дървосекач. А ако не успеех в тази кариера, тогава можех да мина към резервния вариант — астронавт.

Астронавт или дървосекач? Сериозно? Благодаря за помощта.

Не помня каква беше моята резервна професия, но и на мен ми се беше паднало първо дървосекач. Опитах се да разбера защо според теста това е най-добрата кариера за мен. Вярно, бях отбелязал, че обичам да прекарвам времето си навън, но кой не обича? Това не значи, че обичам да сека дървета.

Тестът, чрез който всеки щеше да открие своя Валентин, се състоеше от две части.

Първо описваш себе си. Цвят на косата. Цвят на очите. Телосложение. Любими филми и музика. После отмяташ в един списък три от нещата, които най-много обичаш да правиш през уикендите. Което е смешно, защото съставителят на теста беше забравил да включи сред любимите занимания секса и пиенето — а това щяха да са най-точните отговори за мнозина от съучениците ни.

Общо бяха някъде към двайсет въпроса. И като видях кои имена се появиха в тоя списък, разбрах, че не всички са отговаряли искрено.

Под една улична лампа към средата на тротоара виждам тъмнозелена метална пейка. Навремето това трябва да е било автобусна спирка. Но сега е просто пейка, на която можеш да седнеш, за да си починеш. За възрастни хора или за всеки, който е уморен от дългото ходене.

За мен.

В част втора идваше ред на това да опишеш какво точно търсиш у своята сродна душа. Височина. Телосложение. Атлетичност или липса на такава. Стеснителност или отвореност.

Сядам на студения метал и се навеждам напред, отпускам глава върху ръцете си. Остават само няколко пресечки до нас, а аз не знам къде да отида.

Докато попълвах въпросника, установих, че описват едно конкретно лице от нашето училище.

Трябваше да отговоря на моите въпроси сериозно.

Човек би си помислил, че след като описвам конкретно момче, то поне би трябвало да се появи в моите топ пет. Но въпросното момче трябва да е било имунизирано срещу мажоретките и техните крясъци, защото не се показа никъде в списъка ми.

И не, няма да ви кажа името му… засега.

На майтап попълних моя въпросник така, сякаш бях Холдън Колфийлд от „Спасителят в ръжта“ — задължителното ни четиво за този срок и първото име, което ми беше дошло на ум.

Холдън. Какъв ужасен избор за първа любовна среща щеше да бъде този депресиран самотник.

Още в момента, в който взех въпросника — тоест, третия час, история — попълних отговорите.

В моя списък със сродни души със сигурност присъстваха някои странни имена. Точно на момичета, които според мен биха си паднали по тип като Холдън Колфийлд.

Типичен час по история при треньора Патрик. Дешифрирай няколко бележки, надраскани на дъската вероятно пет минути преди началото на часа, после ги препиши в тетрадката си. Ако свършиш, преди да е бил звънецът, прочети от страница осма до страница сто деветдесет и четвърта от учебника… и не заспивай.

И не приказвай.

Откъде да знам, че всяко едно от онези момичета ще ми се обади? Предполагах, че всички в училище приемат въпросната инициатива на майтап. Просто като поредния начин да се съберат пари за лагера на мажоретките.

След часовете отидох право в офиса на ученическото ръководство.

В края на плота, съвсем близо до вратата, се намираше кутията, в която трябваше да се пускат попълнените въпросници — голяма кутия от обувки с процеп на капака, облепена с изрязани розови и червени сърца. Върху червените сърца пишеше „О, мой Валентин за един долар!“. Върху розовите беше изрисуван знакът за долар.

Сгънах въпросника на две, пъхнах го в кутията, после се обърнах да изляза. Но госпожа Бенсън, усмихната, както винаги, стоеше точно зад гърба ми.

— Хана Бейкър? — каза тя. — Не знаех, че ти и Кортни Кримсън сте приятелки.

Изражението на лицето ми трябва да е издавало съвсем точно истинските ми мисли по въпроса, защото тя веднага даде на заден ход.

— Поне така предположих. Така изглеждаше. Искам да кажа, приятелки сте, нали?

Любопитството на тази госпожа минава всякакви граници.

Първата ми мисъл беше за застаналия под прозореца ми Тайлър… и ме обзе страшен гняв! Наистина ли е показвал онези воайорски снимки? На госпожа Бенсън?

Не. Госпожа Бенсън обясни, че тази сутрин занесла някакви чекове в стаята, където се работело върху годишника. На стената били залепени някои от снимките, които можело да се появят в него. Една от тези снимки била на Кортни и мен.

Досетихте се. Снимката от партито, на която съм я прегърнала през кръста и имам вид на човек, който се забавлява страхотно.

Голяма актриса си била, Хана.

— Не, просто сме познати — отвърнах.

— Наистина хубава снимка — рече госпожа Бенсън. А следващите й думи си спомням много ясно: — Чудесното на една снимка от годишник е, че всеки споделя един миг с теб… завинаги.

Прозвуча ми като нещо, което вече е казвала милион пъти. И преди сигурно бих се съгласила с нея. Но не и за тази снимка. Всеки, който я погледне, определено няма да сподели нашия миг. Изобщо не би могъл и да си представи за какво си мислех, докато позирах за снимката. Нито за какво си мислеше Кортни. Или Тайлър.

Всичко в нея беше фалшиво.

Точно там, в онзи офис, осъзнах, че никой не знае истината за живота ми и мислите ми за света претърпяха истинско крушение.

Все едно да караш по неравен път и да загубиш контрол над волана, криввайки — съвсем леко — извън пътя. Колелата удрят в буца пръст, но успяваш да се върнеш обратно на асфалта. Но колкото и силно да стискаш волана, колкото и упорито да се опитваш да караш направо, нещо продължава да те тика встрани. Имаш толкова малко контрол над каквото и да било. И в един момент борбата ти идва в повече — твърде уморителна е — и ти решаваш да се предадеш. Да допуснеш някоя трагедия… или каквото и да е там… да се случи.

Опирам върховете на пръстите върху челото си, палците ми намират слепоочията, натискам силно.

Сигурна съм, че на въпросната снимка Кортни се усмихва красиво, фалшиво, но красиво.

Не е така. Но няма откъде да знаеш.

Разбирате ли, Кортни си мислеше, че може да ме разиграва както си иска. Но аз не допуснах това да се случи. Измъкнах се обратно на шосето и се задържах там достатъчно дълго, за да изблъскам нея… пък макар и само за момент.

А сега? Въпросниците. За Свети Валентин. Не бяха ли просто още един начин да бъда изблъскана от пътя? Дали това проучване щеше да се превърне в извинението, от което момчетата, открили името ми в своите списъци, се нуждаеха, за да ме поканят на среща?

И щяха ли да са допълнително развълнувани заради слуховете, които бяха чували по мой адрес?

Погледнах към процепа върху кутията — беше твърде тесен, за да успея да пъхна пръстите си в него. Но можех да вдигна капака и да си взема обратно листа. Щеше да е лесно. Госпожа Бенсън щеше да попита защо го правя и аз щях да се престоря на засрамена, задето съм взела участие в любовно проучване. Тя щеше да прояви разбиране.

Или… можех да изчакам и да разбера.

Ако не се бях държал като глупак, ако бях искрен в отговорите си, щях да опиша Хана. И може би двамата щяхме да поговорим. Сериозно. Не просто да си разменяме по някоя и друга шега, както миналото лято в киното.

Но аз не го направих. Тогава не разсъждавах по този начин.

Дали, както очаквах, повечето ученици щяха да се посмеят хубавичко, без да вземат насериозно тези въпроси? Или щяха да се възползват?

Ако името и номерът на Хана се бяха появили в списъка ми, щях ли да й се обадя?

Отпускам се върху студената пейка и облягам глава назад. Толкова назад, че ако напъна още малко, вратът ми ще се прекърши.

Не можеше да има кой знае какви последствия, казах си. Това проучване беше шега. Никой няма да го вземе на сериозно. Успокой се, Хана. Не се натикваш сама в устата на вълка.

Но ако се окажех права — ако го бях схванала правилно — ако доброволно давах на някой извинение да провери на практика слуховете за мен… Ами… не знам. Може би просто щях да вдигна рамене и да забравя. Може би щях да се напия.

Или може би — да се предам. В онзи момент за пръв път сред възможностите ми изникна и тази — да се предам. Това дори ме изпълни с някаква надежда.

От прощалното парти на Кат не бях престанал да мисля за Хана. Как изглеждаше. Как се държеше. Как поведението й изобщо не отговаряше на онова, което бях чувал за нея. Но прекалено много се страхувах да разбера със сигурност. Страхувах се, че може да ми се присмее, ако я поканя да излезем.

Просто прекалено се страхувах.

И така, какви бяха възможностите ми? Можех да изляза от офиса като песимист, отнасяйки въпросника си със себе си. Или като оптимист, надявайки се на най-доброто. Накрая излязох, оставяйки отговорите си в кутията, без да съм сигурна какво съм. Оптимист? Песимист? Нито едното, нито другото. Просто глупачка.

Затварям очи и се концентрирам върху студения въздух около мен.

Когато миналото лято подадох молба за работа в киното, се престорих на изненадан, че Хана работи там. Но тя беше единствената причина, поради която бях избрал да кандидатствам точно там.

— Днес е денят! — каза мажоретката… бодро, разбира се. — Днес можете да си вземете резултатите от „О, мой Валентин за един долар“.

През първия ми работен ден ме сложиха на снекбара заедно с Хана. Тя ми показа как да изстисквам масло върху пуканките.

Каза, че ако влезе някое момиче, в което съм влюбен, не трябвало да слагам масло в долната половина на кутията. По този начин по средата на филма момичето щяло да излезе за още. А тогава нямало да има толкова много хора наоколо и сме щели да можем да си говорим.

Но аз никога не се възползвах от съвета й. Защото се интересувах от нея. И това, че тя прилагаше този трик при другите момчета, ме караше да я ревнувам.

Още не бях решила дали искам да разбера с кого ме сватосва компютърът. Ако извадех късмет, сигурно щеше да е някой колега дървосекач. Но когато минах покрай офиса и видях, че няма опашка, си помислих… какво пък толкова. Приближих до плота и започнах да казвам името си, но момичето зад компютъра ме прекъсна.

— Благодаря ти, че подкрепяш нас, мажоретките, Хана — тя наклони глава на една страна и се усмихна. — Това прозвуча тъпо, нали? Но трябва да го казвам на всеки.

Вероятно е била същата мажоретка, която ми даде моите резултати.

Вкара името ми в компютъра, после попита колко имена искам. Едно или пет? Сложих банкнота от пет долара на плота. Тя натисна петицата и принтера до мен изплю списъка ми. Момичето ми обясни, че сложили принтера там, за да не се изкушават мажоретките да надничат към имената в списъците ни. За да не се срамуват хората от определените за тях сродни души.

Казах й, че идеята е добра, и започнах да разглеждам списъка си.

— Е? — полюбопитства мажоретката. — Кои ти се паднаха?

Определено е била същата, която ми даде моя списък.

Тя, разбира се, се шегуваше.

Не, не се шегуваше.

Беше едновременно на шега и наистина. Сложих листа на плота, за да може да види имената.

— Не е зле — каза. — Ооо, този ми харесва.

Съгласих се, че списъкът съвсем не е лош. Но не беше и страхотен.

Тя сви рамене и нарече списъка ми посредствен.

После ме посвети в една малка тайна. Проучването не било достатъчно научно обосновано.

Освен за хората, търсещи депресиран самотник като Холдън Колфийлд. За това въпросното проучване заслужаваше Нобелова награда.

И двете се съгласихме, че две от имената в списъка ми подхождаха доста. Едно друго име, име, на което аз се зарадвах, предизвика друга реакция у нея.

— Не — каза тя. Изражението и позата й загубиха цялата си бодра веселост. — Повярвай ми… не.

Той в разказаните от теб истории ли е, Хана? Да не е този, за когото се отнася тази касета? Защото не мисля, че е за мажоретката.

— Но той е сладък — казах.

— Външно — осведоми ме тя.

Извади купчина петдоларови банкноти, сложи моята най-отгоре и започна да ги прехвърля и подрежда.

Не настоях да узная повече по въпроса, а трябваше. И след още две истории ще разберете защо.

Което ми напомня, че още не съм ви казала кой е героят на тази. За щастие, това е най-подходящият момент да ви го представя, понеже той се появи точно в този момент.

Отново не съм аз.

Нещо забръмча. Телефон? Погледнах към мажоретката, но тя поклати глава. Тогава сложих раницата си на плота, изрових телефона си и отговорих на обаждането.

— Хана Бейкър? — каза гласът отсреща. — Радвам се, че те виждам.

Погледнах към мажоретката и свих рамене.

— Кой е? — попитах.

— Познай откъде имам номера ти.

Отвърнах му, че мразя да си играя на гатанки, затова той обясни:

— Платих си.

— Платил си, за да научиш номера ми?

Мажоретката закри устата си с ръка и закима към разпечатката „О, мой Валентин за един долар“!

Не може да бъде, помислих си. Някой наистина ми се обаждаше, защото името ми се е озовало в списъка му? Беше някак вълнуващо, да. Но същевременно и някак странно.

Мажоретката сложи пръст върху имената, за които и двете смятахме, че са добро попадение, но аз поклатих отрицателно глава. Познавах гласовете им достатъчно добре, за да съм сигурна, че не ми се обажда някой от двамата. Не беше и човекът, за когото ме бе предупредила.

Прочетох на глас останалите две.

— Изглежда ти си влязла в моя списък — каза ми гласът, но аз не съм се появил в твоя.

Всъщност, появил си се в нейния списък. В един различен списък. Списък, в който със сигурност няма да ти харесва да бъдеш.

Попитах го на кое място е името ми. Той отново ме подкани да позная, после бързо добави, че се шегувал.

— Готова ли си да чуеш това? — попита. — Ти си моята номер едно, Хана.

Повторих беззвучно отговорът му — номер едно! — и мажоретката заподскача на мястото си.

— Направо е страхотно! — прошепна тя.

После гласът попита какво ще правя на Свети Валентин.

— Зависи — отвърнах. — Кой си ти?

Но той не отговори. Не беше нужно. Защото в този момент го видях… застанал до прозореца на офиса.

Маркъс Кули.

Здрасти, Маркъс.

Скръцвам със зъби. Маркъс. Трябваше да го ударя с онзи камък, когато имах тази възможност.

Както знаете, Маркъс е един от най-големите нехранимайковци в училище. Не в лошия, а в добрия смисъл на думата.

Пробвай пак.

Той всъщност е забавен. Безброй болезнено скучни часове са били спасявани от съвсем навременните му игри на думи.

Така че аз, естествено, не приех онова, което ми казва, за чиста монета.

Въпреки че стоеше само на няколко крачки от мен, отделен само от един прозорец, продължихме разговора си по телефона.

— Лъжеш — казах му. — Не съм в списъка ти.

Обикновено нехайната му усмивка сега ми се стори някак секси.

— Какво — не вярваш, че понякога съм сериозен? — попита той. После притисна листа си към стъклото.

Макар да стоях твърде далеч, за да мога да го прочета, предположих, че го е вдигнал, за да докаже, че името ми действително се е озовало на първо място. Въпреки това си помислих, че може би не е сериозен, когато ти предлага среща на Свети Валентин. Помислих си, че ще го накарам да се поизпоти малко.

— Добре — отвърнах. — Кога?

Мажоретката покри лице с двете си ръце, но пред пръстите й видях как кожата й почервенява.

Не знам, ако нейното присъствие в качеството на публика не ме беше подтикнало, може би нямаше толкова бързо да се съглася да изляза с него. Но в момента реагирах според ситуацията. Давах й тема за коментар по време на тренировките на мажоретния състав.

Сега бе ред на Маркъс да се изчерви.

— О… хм… добре… ами… Какво ще кажеш за „При Роузи“? Нали знаеш, за сладолед.

Е-5. Видях тази звездичка на картата, докато се возех в автобуса. Не знаех къде точно се намира, но можех да предположа. Най-хубавият сладолед и най-мазните хамбургери и пържени картофки в града. „При Роузи“.

Думите ми прозвучаха саркастично.

— Сладолед?

Но не исках да съм саркастична. Среща на сладолед звучеше толкова… сладко. Така че се съгласих да се видим там след часовете. След това затворихме.

Мажоретката удари с длани по плота.

— Непременно трябва да ми позволиш да разкажа за това!

Накарах я да ми обещае, че няма да казва на никого до следващия ден, за всеки случай.

— Добре — кимна тя. Но пък ме накара да обещая, че след това й разрешавам да разкаже всичко с най-малките подробности.

Някои от вас може и да познават въпросното момиче, но аз няма да издам името й. Тя се държа много мило и искрено се зарадва за тен. Не е направила нищо лошо. Честна дума. Не търсете сарказъм. Не се напрягайте да откривате скрит смисъл в думите ми.

Преди малко си мислех, че се досещам коя е мажоретката. Но сега, като си спомням деня, в който всички научихме, че Хана се е самоубила, съм сто процента сигурен. Джени Къртс. Карахме заедно биология. Аз вече знаех новината. Но тя я чу именно в часа по биология, със скалпел в ръка, с разрязан и забоден с карфици на масата пред нея червей. Когато научи за случилото се, тя поразена остави скалпела и потъна в продължително мълчание. После стана и, без да спре, за да поиска разрешение от учителя, излезе от стаята. През остатъка от деня я търсех с поглед, удивен от реакцията й. Подобно на повечето хора и аз нямах ни най-малка представа за случайната й връзка с Хана Бейкър.

Разказах ли на мажоретката за срещата в „При Роузи“? Не. Вместо това я избягвах колкото се може по-дълго време. И ще разберете защо.

Аз, разбира се, не можех да се крия от нея вечно. Именно поради това след малко тя отново ще се появи на тези записи… само че с името си.

Вече не треперя заради студения въздух наоколо. С всяка страна на всяка касетка някой мой стар спомен се преобръща с главата надолу. Нечия репутация се изкривява и в резултат на това някой се трансформира в човек, когото не познавам.

Доплака ми се, когато видях как Джени излиза от часа по биология. Всеки път, когато ставах свидетел на реакция като нейната, като тази на господин Портър, се връщах към момента, в който аз самият бях разбрал за Хана. Когато плаках.

А вместо това трябваше да съм ядосан на тези хора.

И така, ако искате пълно изживяване в стил „Хана“, отидете в „При Роузи“.

Господи, как мразя да не знам в какво вярвам вече. Мразя да не знам кое е реално.

Е-5 на вашите карти. Седнете на едно от високите столчета пред барплота. След минутка ще ви кажа какво да направите, щом се настаните. Но първо малко информация за мен и „При Роузи“.

Никога не бях ходила там преди въпросния ден. Знам, че звучи налудничаво. Всеки е бил в „При Роузи“. Това е онова готино ексцентрично място, където всички прекарват свободното време. Но доколкото на мен ми беше известно, никой никога не ходеше там сам. А всеки път, когато някой ме е канил, по една или друга причина съм била заета. На гости извън града. Твърде много домашни. Винаги по нещо.

За мен „При Роузи“ бе обгърнато с някаква аура. Мистерия. От историите, които бях чувала, там винаги се случваше нещо. Алекс Стендъл още през първата си седмица в града беше преживял първото си сбиване именно пред входа на „При Роузи“. Разказвал ни е за това — на мен и на Джесика — по време на сбирките ни в „Моне“.

Когато разбрах за това сбиване, за мен то беше като предупреждение да не се закачам с новото момче. Алекс знаеше как да забива юмруци, както и как да ги приема.

На едно момиче, чието име няма да повтарям, за първи път му бръкнаха под сутиена именно в „При Роузи“, докато се мотаело сред машините за пинбол.

Кортни Кримсън. Всички знаеха за този случай. Не че Кортни се беше опитала да го скрие.

Като се вземат под внимание всичките истории, изглежда Роузи се правеше на сляпа, стига рогчетата да се пълнеха със сладолед и бургерите да се преобръщаха върху скарата. Така че исках да отида, но нямах намерение да ходя сама и да изглеждам като някаква глупачка.

Маркъс Кули ми даде извинението, от което имах нужда. И така се случи, че бях свободна.

Свободна, но не и глупава.

Бях малко скептична по отношение на Маркъс. Нащрек. Не толкова заради самия него, колкото заради хората, с които се движеше.

Хора като Алекс Стендъл.

След като нашата групичка от „Моне“ се разпадна, Алекс се сприятели с Маркъс. А след малкото изпълнение на Алекс с класацията за готини и тъпи мацки аз вече му нямах доверие.

Тогава защо трябваше да имам доверие на човек, с когото излиза?

Не би трябвало.

Защо? Защото точно това исках за себе си. Исках хората да ми вярват, независимо от онова, което чуват за мен. Нещо повече, исках да ме опознаят. А не да вярват на нещата, които си мислят, че знаят за мен. Исках да се издигнат над слуховете. Да погледнат отвъд връзките, които някога съм имала или може би все още имам и с които те не са съгласни. А щом исках хората да се отнасят с мен по този начин, тогава и аз трябваше да направя същото за тях, нали така?

Така че влязох в „При Роузи“ и седнах до барплота. А когато отидете там — ако отидете там — не тръгвайте веднага.

Телефонът в джоба ми започва да вибрира.

Просто седнете и изчакайте.

И още малко.

Мама.

⏸

Вдигам, но дори и най-простите думи засядат в гърлото ми и нищо не казвам.

— Скъпи? — гласът й е тих. — Всичко ли е наред?

Затварям очи, за да се концентрирам, да се успокоя, преди да отговоря:

— Да.

Дали ще разбере, че съм разстроен?

— Клей, скъпи, става късно. — Пауза. — Къде си?

— Забравих да се обадя. Извинявай.

— Няма нищо. — Разбира го, но няма да ме пита. Искаш ли да дойда да те взема с колата?

Не мога да се прибера у дома. Не още. За малко да й кажа, че трябва да остана, докато не приключим с проекта на Тони. Но почти съм изслушал тази касета, а в себе си имам само още една.

— Мамо? Можеш ли да ми направиш една услуга?

Никакъв отговор.

— Оставих едни касети на работния плот в гаража.

— За проекта ли?

Чакай малко! Ами ако реши да ги пусне? Ами ако, за да види за какво става въпрос, реши да ги пъхне в касетофона? Ако попадне на записа, в който Хана говори за мен?

— Остави. Няма значение — казвам. — Аз ще ги взема.

— Мога да ти ги донеса.

Не отвръщам. Не че думите са заседнали в гърлото ми, просто не знам кои точно да използвам.

— И без това ще излизам — казва тя. — Хлябът свърши, а за утре ще правя сандвичи.

Лекичко се засмивам. Всеки път, когато закъснявам, мама ми прави сандвичи за училище. Винаги протестирам и й казвам, че няма нужда, защото сам ще си направя, когато се прибера. Но на нея й харесва. Твърди, че й напомня за времето, когато съм бил по-малък и съм имал нужда от нея.

— Само ми кажи къде си — казва.

Привеждам се напред на металната пейка и казвам първото нещо, което ми хрумва:

— В „При Роузи“.

— Онова заведение за бързо хранене? Там ли работите? — изчаква да чуе отговор, но аз нямам такъв. — Вътре не е ли шумно?

Улицата е пуста. Няма коли. Няма движение. Никакъв звук за фон. Знае, че не й казвам истината.

— Кога ще тръгваш? — питам я.

— Веднага щом взема касетите.

— Супер. — Ставам и тръгвам. — Доскоро.

⏵

Вслушайте се в разговорите около вас. Дали хората се чудят защо седите тук самички? Сега хвърлете поглед през рамо. Спира ли някой от разговорите? Извръщат ли се нечии очи встрани?

Съжалявам, ако ви звуча жалко, но знаете, че е вярно. Никога не сте ходили там сами, нали?

Не, не съм.

Изживяването е напълно различно. Дълбоко в себе си знаете, че причината никога да не отивате сами е същата, която току-що ви посочих. Но ако го направите и не си поръчате нищо, всички ще си помислят за вас същото, което си помислиха за мен. Че чакате някого. Затова поседете там. На всеки няколко минути поглеждайте към часовника на стената. Колкото повече чакате — и това също е вярно — толкова по-бавно ще се движат стрелките.

Не и днес. Когато пристигна там, сърцето ми ще бие до пръсване, докато наблюдавам как стрелките все повече приближават към момента, в който мама ще се появи на вратата.

Затичвам се.

Минат ли петнайсет минути, имате разрешението ми да си поръчате шейк. Защото петнайсет минути са с десет минути повече, отколкото би отнело дори на най-бавния човек да стигне до заведението от училище.

Някой… не идва.

Сега, ако искате да ви препоръчам нещо, няма да сгрешите с банановия шейк с фъстъчено масло.

Продължавайте да чакате, толкова дълго, колкото ви е нужно да изпиете шейка си. Минат ли трийсет минути, започнете да обирате остатъците с лъжичката. Така направих аз.

Ти си истински задник, Маркъс. Вързал си й тенекия, при положение че първо на първо изобщо не е трябвало да я каниш. Онова беше събиране на средства за лагера на мажоретките. Ако не си искал да го приемаш насериозно, не е било нужно.

Трийсет минути чакане е прекалено дълго за една среща в деня на Свети Валентин. Особено ако чакаш в „При Роузи“, сама. Освен това разполагаш с много време, през което да се чудиш какво е станало. Дали не е забравил? Защото изглеждаше искрен. Та нали дори мажоретката си помисли, че Маркъс говори сериозно?

Продължавам да тичам.

Успокой се, Хана. Не спирах да си го повтарям. Не се напъхваш сама в устата на вълка. Успокой се.

Това да звучи познато на някой от вас? Не е ли това начинът, по който сама се убедих, че не трябва да изваждам листа с отговорите си от кутията?

Добре, стоп. Това бяха мислите, които препускаха в главата ми, след като бях чакала цели трийсет минути Маркъс да се появи. Което вероятно не ме настрои много положително за момента, в който той най-накрая наистина цъфна.

Забавям тичането си. Не защото съм останал без дъх или краката едва ме държат. Не съм уморен физически. Но съм изтощен.

Ако Маркъс не й е вързал тенекия, какво тогава е станало?

Седна на столчето до мен и се извини. Казах му, че за малко не съм се отказала и не съм си тръгнала. Той погледна към празната ми чаша и отново се извини.

Но той не мислел, че закъснява. Изобщо не бил сигурен, че ще се появя. И аз няма да го отчета като черна точка в тефтерчето му. Помислил си, че се шегуваме за срещата. Или по-точно — предположил, че се шегуваме за срещата. Но щом изминал половината път до дома си, се спрял, размислил и за всеки случай решил да се върне обратно.

Ето защо си на тази касета, Маркъс. За всеки случай си се върнал. В случай че аз, Хана Бейкър — Госпожица Репутация — те чакам.

А за жалост, аз наистина те чаках. По онова време си мислех, че може да е забавно.

По онова време бях глупава.

Ето „При Роузи“. От другата страна на улицата. В дъното на паркинга.

Разбирате ли, когато Маркъс се появи в „При Роузи“, той не беше сам. Не, Маркъс дойде в „При Роузи“ въоръжен с план. Част от този план включваше преместването ни от барплота в някое отдалечено сепаре в дъното. Близо до машините за пинбол. Аз — от вътрешната страна. Притисната между него… и една стена.

Паркингът е почти празен. Пред заведението се виждат само няколко коли, но не и мамината.

Така че спирам.

Ако искате, в случай че в момента сте в „При Роузи“, останете на барплота. Там е по-удобно. Повярвайте ми.

Спирам на бордюра, вдишвам тежко, рязко издишвам. Една червена стрелка примигва на кръстовището отсреща.

Не знам каква част от плана му е била обмислена предварително. Може би той просто е пристигнал с някакви очаквания. С някаква цел. А, както вече казах, Маркъс е забавен. Така че двамата с него седяхме в едно сепаре, обърнали гръб на другите в заведението, и се смеехме. По едно време той така ме разсмя, че коремът ме заболя. Наведох се напред, опирайки чело в рамото му, и го замолих да спре.

Стрелката продължава да мига, подканя ме да реша. Казва ми да побързам. Все още разполагам с достатъчно време да пресека тичешком улицата, да прескоча бордюра и да се втурна към паркинга на заведението. Но не го правя.

Тогава ръката му докосна коляното ми. Тогава разбрах.

Стрелката престава да мига. Плътна яркочервена стрелка. Обръщам се. Не мога да вляза вътре. Не още.

Престанах да се смея. Почти престанах да дишам. Но не отместих чело от рамото ти, Маркъс. Ръката ти лежеше върху коляното ми. Ей така, сякаш появила се от нищото. По същия начин ме бяха сграбчили за задника в магазинчето за алкохол.

— Какво правиш? — прошепнах.

— Искаш ли да я махна? — попита ме ти.

Не отвърнах.

Притискам ръка към стомаха си. Идва ми в повече. Твърде много е, за да го понеса.

Ще отида в „При Роузи“. След минута. И, надявам се, ще пристигна там преди мама. Но първо ще отида до киното, в което двамата с Хана работехме заедно в продължение на едно лято. Място, на което тя се е чувствала в безопасност: „Крестмонт“.

Нито пък се отдръпнах от теб.

Сякаш ти и рамото ти вече не бяхте свързани. Рамото ти се беше превърнало просто в опора, на която да отпусна глава, докато асимилирам ситуацията. И не можех да отместя очи, докато върховете на пръстите ти галеха коляното ми… и се плъзнаха нагоре.

— Защо го правиш? — попитах.

Само на пресечка от тук е и макар да не е отбелязано с червена звездичка върху картата, би трябвало да е.

За мен то е червена звезда.

Рамото ти се завъртя и аз вдигнах глава, но сега ръката ти беше зад гърба ми и ме придърпваше по-плътно към тялото ти. А другата ти ръка докосваше коляното ми. Бедрото ми.

Очите ти се стрелнаха към другите сепарета, към барплота, опитвайки се да уловят нечий поглед. Няколко души наистина погледнаха, но после извърнаха очи.

Под масата пръстите ми се бореха с твоите. Да отслабят хватката ти. Да те отблъснат. Не исках да викам — още не се беше стигнало дотам — но очите ми молеха за помощ.

Пъхам юмруци в джобовете си. Искам да ги забия в някоя стена или да разбия с тях витрината на някой магазин. Никога преди не съм удрял нещо или някого, а тази вечер вече бях изпитал желание да ударя Маркъс с онзи камък.

Но всички се извръщаха. Никой не попита дали няма проблем.

Защо? Всички ли бяха толкова любезни?

Това ли беше причината, Зак? Просто си бил любезен?

Зак? Отново? На първия запис се появява заедно с подхлъзналия се пред къщата на Хана Джъстин. После прекъсва разговора между мен и Хана по време на прощалното парти на Кат.

Това не ми харесва. Вече не искам да разбирам как всеки си има своето място в общата картинка.

— Престани — казах. И зная, че ме чу, защото гледах над облегалката на сепарето и устните ми бяха на сантиметри от ухото ти. — Престани.

„Крестмонт“. Завивам зад ъгъла и съвсем скоро се озовавам там. Една от малкото забележителности на града. Последното кино в стил артдеко в щата.

— Не се тревожи — успокои ме ти. И може би си разбирал, че разполагаш с малко време, защото веднага плъзна ръка от бедрото ми нагоре. Чак догоре.

Блъснах те с все сила с две ръце и те запратих на пода.

Когато някой изпада от сепаре, това в известна степен е забавно. Наистина е. Затова човек би си помислил, че всички ще започнат да се смеят. Освен, развира се, ако не знаят, че случилото се не е случайно. И така, всички знаеха, че в онова сепаре се случва нещо, но просто не им се щеше да се притекат на помощ.

Благодаря.

Светещата рампа с реклами, надвесена над тротоара. Богато украсената табела, извисяваща се към небето подобно на електрическо пауново перо. Буквите примигват една след друга — К-р-е-с-т-м-о-н-т — сякаш някой попълва кръстословица с неонова химикалка.

Както и да е, ти си тръгна. Не изхвърча като стрела навън. Само ме нарече „флиртаджийка“ — достатъчно високо, за да те чуят всички — и излезе спокойно навън.

Така, нека се върнем назад. Към мен, докато седях на барплота, готова да си тръгна. Към мен, докато си мислех, че Маркъс няма да се появи, защото не му пука. И ще ви кажа какви мисли се въртяха в главата ми след това. Защото сега има дори още по-голямо значение.

Вървя към „Крестмонт“. Магазините наоколо са затворени за през нощта. Плътна стена от тъмни прозорци. Но изведнъж върху тротоара се откроява триъгълна призма, стените и мраморният й под са в същия цвят като неоновата табела, сочеща към фоайето. А в средата на призмата е касата за билети. Прилича на онези кабинки за събиране на пътни такси, които поставят при бариерите — с прозорци от трите страни и врата отзад.

Ето къде работех повечето вечери.

От много дълго време, от почти първия ден в новото училище, изглежда бях единственият човек, на когото му пукаше за мен самата.

Вложи цялото си сърце в първата си целувка… само за да я запратят обратно в лицето ти.

Вярвай искрено единствено в двама души — за да се обърнат те срещу теб.

Един от тях те използва, за да си го върне на другия, а после обвиняват теб в предателство.

Сега схващате ли? Прекалено бързо ли обяснявам?

Ами, не изоставайте!

Нека някой ви отнеме и онова усещане за лично пространство и сигурност, което ви е останало. После, нека някой използва вашата вътрешна несигурност, за да задоволи собственото си извратено любопитство.

Тя замълчава. Леко забавя темпото.

После осъзнайте, че от мухата правите слон. Осъзнайте колко дребнави сте станали. Разбира се, може да имате усещането, че просто не успявате да се впишете в този град. Може да ви се струва, че всеки път, когато някой ви протегне ръка за помощ, в последния момент я отдръпва и вие се свличате още по-надолу. Но трябва да престанеш да бъдеш такава песимистка, Хана, и да се научиш да вярваш в хората около себе си.

Това и правя. За пореден път.

Върви последният филм за вечерта, така че касата е празна. Заставам върху подредените в кръг плочи на мраморния под, заобиколен от реклами за предстоящи прожекции.

Тук, в това кино, беше моят шанс да се сближа с Хана.

Това беше моят шанс и аз го оставих да ми се изплъзне.

И тогава… ами… определени мисли започнаха да пропълзяват в съзнанието ми. Дали някога ще установя контрол над живота си? Винаги ли ще бъда пропъждана и разигравана от хората, на които вярвам?

Мразя онова, което направи, Хана.

Дали някога животът ми ще се развие така, както аз искам?

Не беше нужно да го правиш и аз мразя факта, че въпреки това го направи.

На следващия ден, Маркъс, взех едно решение. Да разбера как биха реагирали хората в училище, ако някой от учениците никога не се върне сред тях.

Както се пее в песента: „Ти си загубен завинаги, о, мой скъпи Валентин“.

Облягам се на един покрит с пластмасова рамка постер и затварям очи.

Слушам как някой се предава. Някой, когото познавах.

Някой, когото харесвах.

Слушам. И все пак, прекалено съм закъснял.

⏹

Сърцето ми лудо бие, не мога да се спра на едно място. Тръгвам по мраморния под към касата. На стената на будката виси малка табелка. ЗАТВОРЕНО — ДО УТРЕ!

Отвън не изглежда толкова тясно. Но когато си вътре, все едно се намираш в аквариум.

Единственият ми контакт с хората беше, когато те плъзгаха пари към моята страна на стъклото, а аз им плъзгах обратно билетите. Или когато някой колега се отбиваше през задната врата.

Иначе, ако не продавах билети, четях. Или зяпах от аквариума към фоайето, където беше Хана. Някои вечери я наблюдавах специално, за да се уверя, че слага достатъчно масло на всички пуканки. Което сега ми изглежда глупаво и обсебващо, но тогава именно това правех.

Както когато се появи Брайс Уокър. Пристигна с тогавашната си приятелка и поиска да я прекарам по тарифата за дванайсетгодишни.

— Тя и без това няма да гледа филма — каза. — Знаеш какво имам предвид, нали, Клей?

После се изсмя.

Не я познавах. Може да е била от друго училище. Едно беше явно — тя не сметна думите му за забавни. Сложи портмонето си на плота.

— Тогава сама ще си платя билета.

Брайс отмести портмонето й и плати пълната такса.

— Спокойно — рече й той. — Само се пошегувах.

Някъде към средата на филма, докато продавах билети за следващата прожекция, момичето изскочи от залата, стиснало китката си. Може и да плачеше. А Брайс не се виждаше никакъв.

Продължих да държа под око фоайето, очаквах появата му. Но той така и не се показа. Остана да си догледа филма, за който си беше платил.

Но когато филмът свърши, Брайс се облегна на плота със закуските и не спря да приказва на Хана, докато всички не си тръгнаха. Остана и когато започнаха да идват нови клиенти. Хана пълнеше чашите с безалкохолно, подаваше бонбони, връщаше ресто и се смееше. Смееше се на онова, което Брайс й разправяше.

През цялото време се изкушавах да завъртя табелката на „Затворено“. Исках да прекося фоайето и да го помоля да напусне, филмът беше свършил и той нямаше причина да остава повече. Но това беше работа на Хана. Тя трябваше да му каже да си тръгне. Не, тя трябваше да иска той да си тръгне.

Когато продадох и последния билет и пуснах табелката за затворено, излязох през вратата на кабинката, заключих я зад гърба си и отидох във фоайето. За да помогна на Хана да почисти. Да я попитам за Брайс.

— Защо, според теб, онова момиче излетя така оттук? — попитах я.

Хана спря да бърше плота и ме погледна право в очите.

— Зная кой е той, Клей. Зная го какъв е. Повярвай ми.

— Знам — кимнах. Погледнах надолу и докоснах едно петно върху мокета с върха на обувката си. — Просто се чудех защо продължи да приказваш с него?

Тя не отвърна. Не веднага.

Но аз не смеех да вдигна очи и да я погледна. Не исках да видя разочарование или раздразнение в погледа й. Не исках да видя подобни емоции, насочени срещу мен.

Накрая тя каза нещо, което не спря да се върти из ума ми през цялата вечер:

— Не е нужно да ме пазиш, Клей.

Но аз го правех, Хана. Исках да го правя. Можех да ти помогна. Но когато се опитах, ти ме отблъсна.

Почти чувам как гласът на Хана произнася следващата ми мисъл: „Тогава защо не опита по-настоятелно?“.