Джей Ашър
13 причини защо (6)

Касета 2: страна Б

В памет на Хана би трябвало да поръчам горещ шоколад. В „Моне“ го сервират с малки парченца маршмелоу^[1], плуващи по повърхността. Единственото известно ми кафене, където го правят. Но когато момичето ме пита какво искам, поръчвам кафе, защото много внимавам с парите. Горещият шоколад струва с цял долар повече.

Тя плъзва една празна чаша през плота и ми посочва бара на самообслужване. Сипвам си равни количества кафе и сметана, колкото да покрия дъното на чашата. Останалото допълвам с марката „Космати гърди“, защото ми звучи като кафе с високо съдържание на кофеин и може би благодарение на него ще мога да остана буден до късно и да свърша с касетите.

Мисля, че трябва да чуя всичките, и то тази вечер.

Но дали наистина трябва? За една вечер? Или просто да открия моята история, да я изслушам, а после да чуя само толкова от следващия запис, колкото да разбера на кого да изпратя касетите?

— Какво слушаш? — момичето зад тезгяха. Сега е до мен, навежда металните кани за кафето със сметана, нискокалоричното и соевото мляко. Проверява дали са пълни. Две черни татуирани линии излизат от яката й и се губят в късо подстриганата й коса.

Поглеждам към жълтите слушалки, които висят на врата ми.

— Едни касети.

— Касети? — тя взема каната за соевото мляко и я притиска към корема си. — Интересно. Някой, за когото съм чувала?

Поклащам отрицателно глава и пускам три кубчета захар в кафето си.

Тя обгръща каната с една ръка, а другата протяга към мен.

— Посещавахме общ клас преди две години. Ти си Клей, нали?

Оставям чашата, после плъзвам ръка в нейната. Дланта й е топла и мека.

— Бяхме в една група — казва тя, — но не разговаряхме много.

Изглежда ми някак позната. Може би косата й е различна.

— Няма как да ме познаеш — казва. — Много съм се променила оттогава насам. Тя извива силно гримираните си очи към тавана. — Слава богу!

Слагам дървена пръчица в кафето си и го разбърквам.

— По кой предмет бяхме в една група?

— Дървообработване.

Все още не си я спомням.

— Единственото, с което ме обогати този предмет, бяха забитите в кожата ми трески — обяснява тя. — О, а също така направих една пейка за пиано. Все още нямам пиано, но пък си имам пейка. Ти помниш ли какво направи?

Разбърквам кафето.

— Кухненска поставка за подправки.

Сметаната се смесва с кафето и напитката придобива светлокафяв оттенък; част от утайката се надига към повърхността.

— Винаги съм смятала, че си най-свястното момче — казва тя. — Всички в училище бяха на това мнение. Малко тихичък, но нищо. Навремето хората мислеха, че аз пък приказвам прекалено много.

Един клиент, застанал пред тезгяха, се покашля. Двамата обръщаме очи към него, но той не вдига поглед от менюто с напитките.

Тя се обръща към мен и двамата отново си разменяме по едно ръкостискане.

— Ами, може би ще те видя отново наоколо, когато имаме повече време за приказки.

После отива зад тезгяха.

Това съм аз. Доброто момче Клей.

Дали щеше да продължава да го твърди, ако чуеше тези касети?

Отправям се към дъното на „Моне“, към затворената врата, водеща към верандата. По пътя подминавам маси с хора, които протягат крака или отместват столовете си назад, сякаш за да ме спънат, та да си разлея кафето.

Една топла капка опръсква пръста ми. Гледам я как се плъзга по кокалчетата на ръката ми и пада на пода. Започвам да търкам петното с върха на обувката си, докато изчезне. Спомням си как по-рано днес наблюдавах едно парче хартия да пада пред магазина за обувки. След самоубийството на Хана, но преди кутията с касетите да стигне до мен, много често минавах покрай магазина на майката и бащата на Хана. Именно този магазин я беше довел в града. След трийсет години бизнес предишният собственик бе започнал да търси на кого да го продаде и да се пенсионира. А родителите на Хана са търсели къде да се преместят.

Не съм сигурен защо минавах толкова често оттам. Може би търсех връзка с нея — някаква връзка извън училище — и това беше единствената, за която можах да се сетя. Търсех отговори на въпроси, които не знаех как да задам. За живота й. За всичко.

Нямах представа, че касетите са на път, за да обяснят всичко. Денят след самоубийството й беше първият, в който се озовах пред входната врата на магазина за обувки. Лампите не светеха. На бележката, залепена на витрината, с плътен черен маркер беше написано: Щ ОТВОРИМ СКОРО. Предположих, че е надраскано набързо. Бяха пропуснали „е“-то.

Някакъв доставчик бе залепил известие на стъклената врата. Сред изброените възможности бе маркирана: „Ще опитаме отново утре“.

Няколко дни по-късно се върнах. На стъклото имаше още известия.

Днес, на връщане от училище, още веднъж минах оттам. Докато четях датите и съобщенията на всяко листче, най-старата бележка се отлепи и литна към земята. Приземи се до обувката ми. Вдигнах я и огледах вратата за последното известие. После повдигнах крайчеца му и пъхнах старото под него. Те скоро ще се върнат, помислих си. Трябва да я бяха пренесли у дома за погребението. В предишния й град. За разлика от смъртта вследствие на старост или рак, никой не е подготвен да очаква самоубийство. Просто бяха тръгнали, без да имат възможност да уредят нещата.

Отварям вратата на „Моне“ към верандата, като внимавам да не разсипя още кафе.

Светлините в градината са приглушени за създаване на по-отпускаща атмосфера. Всички маси са заети, включително тази на Хана в дъното. Около нея седят три момчета с бейзболни шапки, приведени над тетрадки и учебници. Никой от тях не продумва.

Влизам отново вътре и сядам на малка масичка до прозореца. Оттук се вижда градината, но масата на Хана е скрита зад една тухлена колона, обвита с бръшлян.

Поемам дълбоко дъх.

Докато историите се изнизват една по една, изпитвам облекчение, че името ми не се споменава. Облекчението е примесено със страх от онова, което още не е казала, от онова, което ще каже, когато дойде моят ред.

Защото редът ми идва. Зная го. И искам по-бързо да приключи.

Какво съм ти сторил, Хана?

⏵

Докато изчаквам първите й думи, гледам през прозореца. Вън е по-тъмно, отколкото тук. Когато отмествам поглед и фокусирам погледа си, виждам собственото си отражение в стъклото. И отмествам очи встрани.

Поглеждам към уокмена върху масата. Още не се чува никакъв звук, но бутонът за старт е натиснат. Може би не съм наместил хубаво касетата.

Натискам стоп.

⏹

После отново старт.

⏵

Нищо.

Прокарвам пръст по копчето за усилване. Статичният шум в слушалките се усилва, затова намалявам звука. И чакам.

Шшш!… ако говориш в библиотеката.

Гласът й е по-скоро шепот.

Шшш!… в киното или театъра.

Заслушвам се по-внимателно.

Понякога наблизо няма кой да ти каже да пазиш тишина… да бъдеш много. Много тих. Понякога трябва да си тих, когато си напълно сам. Както аз сега.

Шшш!

Хората, струпани около масите в останалата част от помещението, разговарят. Но единствените думи, които разбирам, са тези на Хана. Останалите са просто глух фон, накъсван периодично от остър смях.

Например по-добре да си тих — изключително тих — ако имаш намерение да бъдеш воайор. Защото какво ще стане, ако хората разберат?

Отдъхвам си. Не съм аз. Все още не съм аз.

Какво ще стане, ако тя… ако аз… разбера?

Познай какво, Тайлър Даун? Разбрах.

Облягам се назад и затварям очи.

Съжалявам те, Тайлър. Наистина. Всички споменати в записите до този момент трябва да изпитват известно облекчение. Описани са като лъжци или идиоти, или изпълнени с комплекси хора, които си го изливат на другите. Но твоята история, Тайлър… е някак смразяваща.

Отпивам първата си глътка кафе.

Воайор? Тайлър? Никога не съм предполагал.

И аз се чувствам малко зловещо, като я разказвам. Защо? Защото се опитвам да се доближа до теб, Тайлър. Опитвам се да разбера вълнението, което може да изпита човек, когато наднича през прозореца на нечия спалня. Когато наблюдава човек, нямащ ни най-малка представа, че го гледат. Когато се опитва да го хване в процес на…

В какво точно се опитваше да ме хванеш, Тайлър? И беше ли разочарован? Или приятно изненадан?

Добре, вдигнете ръка, моля. Кой знае къде съм?

Оставям кафето си, привеждам се напред и се опитвам да си я представя как записва всичко това.

Къде е тя?

Кой знае къде съм застанала в момента?

Изведнъж ми просветва и поклащам глава. Срамувам се заради него.

Ако отговорът ви е: „Пред прозореца на Тайлър“, познахте. И това е А-4 на картите ви.

В момента Тайлър не си е у дома… но родителите му са. И наистина се надявам да не излязат навън. За щастие, точно под прозореца му, досущ като моя, има висок гъст храст, затова се чувствам достатъчно спокойна.

А ти как се чувстваш, Тайлър?

Не мога да си представя какво му е коствало да изпрати тези касети. Да знае, че изважда тайната си пред очите на света.

Тази вечер има среща на екипа, който работи по изготвянето на годишника ни — това, както ми е известно, е гарнирано с много пица и клюки. Така че знам, че няма да се прибереш, преди да е станало тъмно. Което аз, като воайор аматьор, високо оценявам.

Благодаря ти, Тайлър. Благодаря ти, че ме облекчаваш толкова много.

Когато Тайлър е чул това, дали е седял тук, в „Моне“, и дали се е опитвал да изглежда спокоен, докато се е потял пред приближаващата буря? Или е лежал в леглото си, вперил разширен от ужас поглед през прозореца?

Нека надникнем вътре, преди да си се върнал, става ли?

Лампата в коридора свети, така че виждам много добре. А, да, виждам точно онова, което очаквах — фотографска екипировка, пръсната навсякъде.

Хубавичка колекцийка си имаш, Тайлър. Обектив за всякакви случаи.

Включително за нощни снимки. Тайлър спечели конкурс с този обектив. Първо място в щата в категорията за смешни снимки. Старец разхожда кучето си през нощта. Кучето спира да се изпикае до едно дърво и Тайлър го фотографира. Струята, изстреляна от слабините на кучето, проблясва като зелен лазер именно заради употребата на въпросния обектив.

Знам, знам, все едно те чувам в момента. „Бяха за годишника, Хана. Аз съм фотограф на ученическия живот.“ И съм сигурна, че именно поради тази причина родителите ти са нямали нищо против да похарчат толкова много пари. Но това ли е единственото, за което използваш тази апаратура? Спонтанни снимки на ученическо тяло?

А, да, спонтанни снимки на ученическо тяло.

Преди да дойда тук, си направих труда да проверя значението на думата „спонтанен“ в речника. Това е една от онези думи, които имат много дефиниции, но една от тях е най-подходяща за случая. Ето я, запомнена в твоя чест: „Във фотографията — фотографиране на обекти, които се държат естествено, без да позират“.

Та кажи ми, Тайлър, през нощите, в които си стоял пред прозореца ми, бях ли достатъчно спонтанна за вкуса ти? Успя ли да ме хванеш в цялата ми естественост, без да позирам…

Чакайте. Чухте ли това?

Изправям се и облягам лакти на масата.

По пътя се задава кола.

Слагам длани върху ушите си.

Това ти ли си, Тайлър? Колата със сигурност приближава. Ето и фаровете.

Чувам шума на двигателя, примесен с думите на Хана.

Сърцето ми определено ми подсказва, че това си ти. Господи, така силно бие! Колата завива по алеята.

Чувам как гумите се качват на тротоара. Двигателят заглъхва.

Ти си, Тайлър. Ти си. Още не си изключил двигателя, така че ще продължа да приказвам. И да, вълнуващо е. Определено усещам тръпката.

За него трябва да е било ужасяващо да чуе всичко това. И трябва да е истински ад да знае, че не е единственият, който го е чул.

Добре, слушатели мои, готови ли сте? Врата на кола… и… Шшш!

Дълга пауза. Дишането й е тихо. Овладяно.

Една врата се затръшва.

Ключове. Стъпки. Друга врата се отключва.

Добре, Тайлър. Ето информация за случващото се стъпка по стъпка. Ти си в къщата, вратата е затворена. Или си се спрял да говориш с мама и татко, да им кажеш, че всичко е минало страхотно и това ще е най-добрият годишник за всички времена, или пицата не е била достатъчно, затова се отправяш директно към кухнята.

Докато чакаме, ще се върна малко назад и ще разкажа на всички как започна всичко. И ако греша по отношение на времето, Тайлър, открий останалите хора от тези записи и им кажи, че си започнал да шпионираш още преди да те хвана.

Ще го направите, нали? Всички вие? Ще запълните празнотите?

Защото всяка от историите, които разказвам, поставя толкова въпроси без отговор.

Въпроси без отговор. Бих отговорил на всеки въпрос, Хана. Но ти никога не ме попита.

Например, от колко време си ме следил, Тайлър? Откъде си знаел, че родителите ми са извън града през въпросната седмица?

Онази вечер, на партито, вместо да ми задаваш въпроси, започна да ми викаш.

Добре, време за признания. Правилото у нас, когато родителите ми отсъстват, е, че не ми е позволено да ходя по срещи. Техните подозрения, макар че те никога няма да си го признаят, са, че срещата може да ми се хареса прекалено много и да се изкуша да поканя момчето вкъщи.

В предишните истории казах, че клюките, които всички сте чували за мен, не са верни. И наистина не са. Но и никога не съм твърдяла, че съм самата добродетел. Излизах, когато родителите ми ги нямаше, но само защото можех да остана навън докогато си поискам. И както добре знаеш, Тайлър, вечерта, когато всичко започна, момчето, с което бях излязла на среща, ме изпрати до вратата. Остана там, докато извадих ключовете да си отворя… после си тръгна.

Страх ме е да погледна, но се чудя дали хората в „Моне“ са се втренчили в мен. Могат ли по реакцията ми да познаят, че не слушам музика?

А може би никой не забелязва. Защо им е? Защо да ги е грижа какво слушам?

Лампата в стаята на Тайлър все още не свети, така че той или разговаря надълго и нашироко с родителите си, или все още е гладен.

Чудесно, остани верен на навиците си, Тайлър. Аз просто ще продължа да говоря за теб.

Дали си се надявал, че ще поканя момчето вътре? Или това щеше да те накара да завиждаш?

Разбърквам кафето си с дървената бъркалка.

Както и да е, след като влязох вкъщи — сама! — измих лицето и зъбите си. В момента, в който кракът ми прекрачи прага на стаята ми… Щрак.

Всички познавате звука на фотоапарата при правене на снимка. Дори някои от дигиталните модели го издават — по носталгични причини. А аз винаги държа прозореца си открехнат около два-три сантиметра, колкото да влиза чист въздух. Именно така разбрах, че някой стои отвън.

Но отказах да повярвам. Беше твърде страшно да го повярвам още през първата нощ от ваканцията на родителите ми. Просто се побърквам, казах си. Просто трябва да свикна с това, че съм сама. Но не бях толкова тъпа, че да се преоблека пред огледалото. Затова седнах на леглото. Щрак.

Какъв идиот си, Тайлър. В основното училище някои те смятаха за умствено ограничен. Но ти не беше. Просто си беше идиот.

Или може би не беше щракане, казах си. Може би беше скърцане. Леглото ми е с дървена рамка, която малко скърца. Точно така. Трябва да е било скърцане.

Придърпах завивката върху себе си и се съблякох под нея. После си сложих пижамата, като правех всичко възможно най-бавно, защото се страхувах, че онзи, който е отвън, може да направи нова снимка. В края на краищата не бях напълно сигурна какво възбужда интереса на един воайор.

Но чакайте — още една снимка щеше да докаже, че е бил там, нали? Тогава можех да се обадя в полицията и…

Но истината е, че не знаех на какво да се надявам. Родителите ми не бяха у дома. Бях сама. Предположих, че най-добрата ми възможност е да го игнорирам. И въпреки че беше отвън, твърде много се страхувах какво може да последва, ако ме види да посягам към телефона.

Глупаво? Да. Но дали беше логично? Да… поне в онзи момент.

Трябвало е да извикаш ченгетата, Хана. Това би могло да спре набиращата скорост снежна топка. Тази, за която продължаваш да говориш.

Тази, която прегази всички ни.

Защо, първо на първо, на Тайлър му е било толкова лесно да наднича в стаята ми? Това ли питате? Винаги ли спя с вдигнати щори?

Добър въпрос, обвинители на жертвите. Но не беше толкова лесно. Щорите бяха отворени точно под определен ъгъл, така, както на мен ми харесваше. При ясна нощ, когато сложех глава на възглавницата, можех да заспивам, докато гледам звездите. А по време на буря можех да наблюдавам как светкавиците озаряват облаците.

Правил съм това, заспивал съм, докато гледам навън. Но тъй като съм на втория етаж, няма нужда да се притеснявам, че хората могат да надничат в стаята ми.

Когато баща ми разбра, че си държа щорите отворени — макар и съвсем леко — той излезе на тротоара, за да се увери, че никой не може да ме види от улицата. И наистина беше така. Тогава той слезе от тротоара и прекоси двора, за да стигне точно до прозореца ми. И какво установи? Освен в случай че някой не е по-висок от средния ръст и не стои на пръсти точно пред прозореца, няма как да бъда видяна.

Е, колко време си стоял така, Тайлър? Трябва да е било доста неудобно. И щом си си дал всичкия този зор, само за да ме следиш, надявам се, че поне нещо си спечелил от това.

Спечелил е. Само че не онова, което е искал. Вместо това е получил тези касети.

Ако тогава знаех, че е Тайлър, ако само бях надникнала през щорите, за да видя лицето му, щях да изтичам навън и да го направя на нищо.

Всъщност, това води до най-интересната част от…

Чакайте! Ето че идваш. Ще запазим онази история за по-късно.

Бутам наполовина пълната си чаша към най-отдалечения край на масата.

Нека да ви опиша прозореца на Тайлър. Щорите са спуснати до долу, но въпреки това виждам какво става вътре. Направени са от бамбук или имитация на бамбук и между всеки две пръчки има неравномерно разстояние. Ако застана на пръсти, също като Тайлър, мога да стигна до един от големите процепи.

Така, той цъка лампата и… затваря вратата. Той… той сяда на леглото. Сваля обувките си и… сега и чорапите.

Вътрешно простенвам. Моля те, не прави някоя глупост, Тайлър. Стаята си е твоя и ти можеш да вършиш каквото си искаш в нея, но не се излагай повече.

Може би трябва да го предупредя. Да му дам възможност да се скрие. Да се съблече под завивките. Може би трябва да почукам по прозореца. Или да ритна по стената. Може би трябва да направя така, че да го обземе същата параноя, каквато ме бе обзела мен заради него.

Гласът й става по-силен. Дали не иска да я хванат?

Но в края на краищата, нали за това съм тук? За отмъщение?

Не. Отмъщението щеше да е забавно. Отмъщението, по някакъв извратен начин, би ми дало някакво чувство на удовлетвореност. Но това стърчане пред прозореца на Тайлър не удовлетворява нищо. Вече съм взела решение.

Тогава защо? Защо съм тук?

Ами, какво казах? Вече казах, че не съм тук заради себе си. И ако предавате касетите помежду си, никой друг, освен вас, хората от списъка ми, няма да чуе какво казвам. И така, защо съм тук?

Кажи ни. Моля те, Хана. Кажи ми защо трябва да слушам това. Защо аз?

Не съм тук, за да те наблюдавам, Тайлър. Успокой се. Не ми пука какво правиш. Всъщност, в момента дори не те гледам. Опряла съм гръб в стената и гледам към улицата. Това е една от онези улици, опасани с дървета, чиито клони се събират високо в небето, подобно на пръсти, които се докосват. Звучи поетично, нали? Веднъж дори написах стихотворение, в което сравнявах улици като тази с моето любимо стихче от детството: „Ето я църквата, ето камбанарията, отвори я“… и така нататък, и така нататък.

Един от вас дори прочете стихотворението, което написах. Ще говорим, за това по-късно.

Отново не съм аз. Дори не знаех, че Хана е писала стихотворения.

Но сега говоря за Тайлър. И все още съм на неговата улица. Неговата тъмна и пуста улица. Той просто не знае, че съм тук… засега. Затова нека да обобщим казаното, преди да си е легнал.

На другия ден след разходката на Тайлър до прозореца ми разказах на едно от момичетата, което седеше пред мен, за онова, което ми се беше случило. Това момите е известно като добър и проявяващ съчувствие слушател, а аз исках някой да се притеснява за мен. Исках някой да оправдае страховете ми.

Но… тя определено не се оказа този някой. Това момиче има извратена страна, за съществуването на която, малцина от вас подозират.

— Воайор? — попита тя. — Искаш да кажеш истински воайор?

— Така мисля — отвърнах.

— Винаги съм се чудела какво е усещането да те наблюдават тайно — рече тя. — Да те гледа воайор е някак… не знам… секси.

Определено извратено. Но коя е тя?

И защо ли ми пука?

Тя се усмихна и повдигна вежда.

— Мислиш ли, че ще се върне?

Честна дума, мисълта, че натрапникът може да се появи отново, никога не ми беше хрумвала. Но сега тази вероятност ме изпълни с ужас.

— Ами ако го направи? — попитах.

— Тогава трябва да ми кажеш — рече тя. И после се извърна, слагайки край на разговора ни.

Да уточня, че това момиче и аз никога не сме били близки. Срещахме се в доста от часовете по свободно избираема подготовка, в клас се държахме любезно една с друга, а понякога си казвахме, че трябва да излезем заедно, но това така и не се беше случвало.

Ето, помислих си, една златна възможност.

Потупах я по рамото и й казах, че родителите ми са извън града. Би ли искала да дойде и да сгащи един воайор?

След училище отидохме у тях, за да си вземе нещата. После тя дойде у нас. Тъй като беше по средата на седмицата и вероятно щеше да закъснее да се прибере, тя каза на родителите си, че ще работим по училищен проект.

Господи. Всички ли използват това извинение?

Написахме си домашните на масата в трапезарията и изчакахме да се стъмни. Колата й беше паркирана отпред като стръв.

Две момичета. Неустоимо, нали?

Свивам се леко, намествам се на стола.

Преместихме се в стаята ми и седнахме по турски на леглото с лице една срещу друга. Разговаряхме за каквото ни хрумне. Беше ни ясно, че за да хванем нашия воайор, трябваше да говорим тихо. Първо трябваше да чуем онова… Щрак.

Ченето й увисна. Никога не бях виждала очите й изпълнени с такова щастие.

Подкани ме шепнешком да продължим да приказваме.

— Престори се, че не си чула. Просто играй играта.

Кимнах.

После тя покри устата си с длан и импровизира:

— Мили Боже! Къде си го оставила да те пипне?

„Поклюкарствахме“ две-три минути, като се опитвахме да потиснем някой кикот, който би бил не на място, който би ни издал. Но щракането беше престанало, а вече се чудехме какво да коментираме.

— Знаеш ли какво би ми се искало в момента? — попита тя. — Един хубав, отпускащ масаж на гърба.

— Жестока си — прошепнах.

Тя ми намигна, после коленичи и се протегна напред като котка, докато не се опъна с цялата си дължина върху леглото ми. Щрак.

Искрено се надявам, че си изгорил или изтрил тези снимки, Тайлър. Защото ако излязат наяве, дори да не си виновен, не ми се мисли какво може да ти се случи.

Възседнах я. Щрак.

Отметнах косата й. Щрак.

И започнах да разтривам раменете й. Щрак. Щрак.

Тя се извърна към мен и прошепна:

— Знаеш какво ще означава, ако престане да снима, нали?

Отвърнах й, че не знам.

— Няма значение — въздъхна тя.

Продължих да размачквам раменете й. Всъщност, мисля, че се справях много добре, защото тя престана да говори и устните й се извиха в красива усмивка. Но после ми подшушна нова идея. Начин, по който да хванем перверзника в действие. Не се съгласих. Някоя от нас просто трябваше да излезе от стаята, като каже на висок глас, че отива до тоалетната, и да се обади в полицията. Можехме да сложим край на всичко на момента.

Но това не се случи.

— Няма начин — отвърна тя. — Няма да си тръгна, докато не разбера дали го познавам. Ами ако е от нашето училище?

— И какво от това?

Поръча ми да следвам тактиката й и се измъкна изпод краката ми. Според плана й, когато кажеше „три“, трябваше да скоча към прозореца. Но аз смятах, че воайорът може би вече си беше тръгнал — може да се беше уплашил — понеже откакто бях слязла от гърба й, щракането беше престанало.

— Време е за малко лосион — каза тя. Щрак.

Този звук ме накара да закипя от гняв. Добре. Мога да играя тази игра, помислих си.

— Виж в най-горното чекмедже.

Тя посочи към чекмеджето, което беше най-близко до прозореца, и аз кимнах.

Ризата под мишниците ми е леко влажна. Отново се намествам неловко върху стола си. Но, Господи, не мога да престана да слушам.

Тя отвори чекмеджето, погледна вътре и покри устата си с длан.

Какво толкова? В чекмеджето ми нямаше нищо, което да предизвика подобна реакция. В цялата ми стая нямаше нищо, което да заслужава подобно удивление.

— Не знаех, че си падаш по това — каза тя високо и ясно. — Трябва да го използваме… заедно.

— Хм, добре — отвърнах.

Тя бръкна в чекмеджето, разбърка някои неща, после отново сложи длан върху устата си.

— Хана? — каза. — Колко броя имаш? Ти определено си много лошо момиче.

Щрак. Щрак.

Много хитро, помислих си.

— Защо не ги преброиш?

Тя така и направи.

— Да видим сега. Едно… две…

Спуснах единия си крак на пода.

— Три!

Скочих към прозореца и дръпнах въженцето. Щорите се отвориха. Потърсих с поглед лицето ти, но ти се движеше прекалено бързо. Другото момиче не гледаше към лицето ти, Тайлър.

— Мили Боже! — изпищя тя. — Той си напъхва онази работа в гащите.

Тайлър, където и да си, съжалявам те. Заслужаваш си го, но те съжалявам.

И така, кой беше? Видях колко си висок, както и косата ти, но не успях да видя лицето ти достатъчно ясно.

Но ти сам се издаде, Тайлър. На следващия ден, когато отидох на училище, попитах десетки хора къде са били предната вечер. Някои отвръщаха, че са били у дома или у приятели. Или на кино. Или че не ми влиза в работата. Но ти, Тайлър, ти ми даде най-предпазливия — и най-интересния — отговор.

— Кой, аз ли? Никъде.

И по някаква причина, докато ми казваше, че не си бил никъде, очите ти трепнаха и по челото ти изби пот.

Такъв идиот си, Тайлър.

Хей, поне беше оригинален. И най-малкото, престана да се навърташ край къщата ни. Но усещането за присъствието ти, Тайлър, никога не ме напусна.

След посещенията ти започнах всяка вечер да затварям плътно щорите си. Заключих звездите и никога повече не видях светкавица. Всяка вечер просто изгасях лампата и си лягах.

Защо не ме остави на мира, Тайлър? Моят дом. Моята стая. Те трябваше да са мястото, на което да се чувствам сигурна и защитена. Защитена от всичко навън. Но ти беше онзи, който ми отне това усещане.

Е… не напълно.

Гласът й трепери.

Но ти отне онова, което беше останало.

Тя млъква. И по време на това мълчание осъзнавам колко напрегнато съм вперил поглед в празното пространство. В чашата в най-отдалечения край на масата. Но без да я виждам. Ще ми се да погледна към хората около мен, но съм прекалено засрамен. Сега вече сигурно ме наблюдават. Опитват се да разберат болката, изписана върху лицето ми. Да открият кое е това бедно хлапе, заслушано в някакви стари касети.

Колко важно за теб е чувството за сигурност, Тайлър? Ами за уединение? Може би не толкова важно, колкото за мен, но не си ти човекът, който да прецени.

Поглеждам през прозореца, отвъд отражението си, към едва осветената градина на верандата. Не мога да кажа дали все още е останал някой там, зад обвитата с бръшлян тухлена колона, седнал на нейната маса. Маса, която в един момент е била другото място, вдъхващо чувство за сигурност у Хана.

И така, кое е това мистериозно момиче от твоята история, Тайлър? Кое е момичето, което се усмихваше толкова хубаво, когато му разтривах гърба? Кой ми помогна да те изоблича? Да кажа ли?

Зависи. Какво ми е направила тя?

За да чуете отговора… заредете касета номер три.

Но аз съм готов да чуя моето име, Хана. Готов съм да приключа с това.

И, о, Тайлър, отново стоя пред прозореца ти. Бях се отдалечила от него, за да завърша историята ти, но лампата в спалнята ти не свети от доста време… затова се върнах.

Дълга пауза. Шумолене на листа.

Чук-чук, Тайлър.

Чувам го. Тя чука по прозореца. Два пъти.

Не се притеснявай. Съвсем, скоро ще разбереш кой е бил.

⏹

Махам слушалките, увивам плътно жълтия кабел около уокмена и го пъхам в джоба на якето си. Отсреща се вижда етажерката на „Моне“, пълна със стари книги. Нищо особено. Уестърни с меки корици, ню ейдж, фантастика. Внимателно заобикалям претъпканите маси и се отправям натам.

Един масивен тълковен речник стои до речник с липсваща корица. Върху изложената на показ мека част от гърба някой е написал с черно мастило: „Речник“. На същата полица една до друга са напъхани пет тетрадки голям формат, всяка с различен цвят. Размерът им е приблизително същия като на годишниците в училище, но тези са купени, за да се използват празните им страници. Наричат ги книги за мнения, похвали и оплаквания. Всяка година се добавя по един нов том и хората драскат каквото им скимне в тях. Отбелязват специални събития, пишат ужасни стихове, скицират образи, които са прекрасни или гротескни, или просто обезсмъртяват бомбастични фрази.

На гърба на всяка от тези тетрадки е залепена по една лента тиксо, върху което е изписана годината. Изваждам онази от първата ни година в гимназията. Като се има предвид колко време е прекарвала Хана в „Моне“, нищо чудно да е написала нещо вътре. Като стихотворение например. А може би е имала и други таланти, за които не съм знаел. Може би е умеела да рисува. Просто търся нещо друго, различно от грозотата на тези записи. В момента имам нужда от това. Имам нужда да я видя в различна светлина.

Тъй като повечето хора оставят дата под произведенията си, прехвърлям страниците назад. Към септември. Ето.

За да не изгубя мястото, слагам показалеца си между отворените страници и отнасям книгата до масата си. Отпивам бавно от хладното кафе, отварям отново и прочитам думите най-отгоре, надраскани с червено мастило: „Всеки има нужда от «Пу за мене!»“. Подписано е с инициалите на трима души: Дж. Д., А. С., Х. Б.

Джесика Дейвис, Алекс Стендъл, Хана Бейкър.

Под инициалите, затъкната плътно в гънката между страниците, се вижда гърбът на някаква снимка. Изваждам я и я обръщам.

Хана.

Господи, обичам усмивката й. И косата й, все още дълга. Едната й ръка е увита около кръста на друга ученичка. Кортни Кримсън. Зад двете се вижда тълпа от младежи. Всеки е хванал бутилка, кутийка бира или червена пластмасова чаша. На партито е тъмно, а Кортни не изглежда особено щастлива. Но не изглежда и ядосана.

Мисля, че е нервна.

Защо?