Джей Ашър
13 причини защо (3)

Касета 1: страна А

⏵

Здравейте, момчета и момичета. Говори Хана Бейкър. На живо и стерео.

Не мога да повярвам.

Без да се налага да отговаряте. Без извикване на бис. И този път — без абсолютно никакви молби.

Не, не мога да повярвам. Хана Бейкър се самоуби.

Надявам се, че сте готови, защото ще ви разкажа историята на моя живот. По-точно защо животът ми приключи. И ако слушате тези касети, значи сте една от причините за този край.

Какво? Не!

Няма да кажа коя касета въвежда всеки един от вас в историята. Но не се притеснявайте, щом сте получили тази прекрасна малка кутия, името ви ще изскочи по някое време… Обещавам.

Защо му е на едно мъртво момиче да лъже?

Хей! Това звучи като шега. Защо му е на едно мъртво момиче да лъже^[1]?

Отговор: защото не може да се изправи.

Това да не е някакво откачено предсмъртно писмо?

Хайде. Смейте се.

Е, както и да е. На мен ми се стори смешно.

Преди да умре, Хана е записала няколко касети.

Защо?

Правилата са много прости. Само две са. Правило номер едно: Слушай. Номер две: Предай нататък.

Надявам се, че нито едното, нито другото ще ви бъдат лесни.

— Какво слушаш?

— Мамо!

Хвърлям се към уредбата, натискам няколко бутона наведнъж.

⏵⏪ ⏩ ⏸

— Мамо, стресна ме — казвам. — Нищо особено. Училищен проект.

Дежурният ми отговор на всеки въпрос. Защо стоя буден до късно? Училищен проект. Имам нужда от пари? Училищен проект. А сега, касетите на едно момиче. Момиче, което преди две седмици бе погълнало цяла шепа хапчета.

Училищен проект.

— Може ли да чуя? — пита ме тя.

— Не е мой — отвръщам. Прокарвам върха на обувката си по циментовия под. — Помагам на един приятел. По история. Скучно е.

— Много мило от твоя страна — отбелязва тя. Навежда се над рамото ми и вдига някакъв прашен парцал, една от старите ми платнени пелени, за да измъкне рулетката под него. После ме целува по челото. — Ще те оставя на спокойствие.

Изчаквам вратата да се затвори, после слагам пръст върху бутона за старт. Пръстите ми, дланите, ръцете, шията — всичко сякаш е кухо. Липсва ми достатъчно сила, за да натисна един-единствен бутон на стереоуредбата.

Вземам пелената и я мятам върху кутията от обувки, за да я скрия от погледа си. Ще ми се никога да не бях виждал тази кутия, както и седемте касети в нея. Първият път ми беше лесно да натисна бутона за старт. Нищо работа. Нямах ни най-малка представа какво ще чуя. Но този път това е едно от най-страшните неща, които някога съм правил.

Намалявам звука и натискам старт.

⏵

… едно: Слушай. Номер две: Предай нататък. Надявам се, че нито едното, нито другото ще ви бъдат лесни.

Когато приключите със слушането на всичките тринайсет страни, превъртете касетите, сложете ги обратно в кутията и ги предайте на онзи, който идва след малката приказка за вас самите. А щастливият номер тринайсет може да отнесе тези касети направо в ада. Зависи все пак каква е религията ви, но може би ще се видим там.

В случай че се изкушите да нарушите правилата, искам да знаете, че съм направила копия на всички записи. Тези копия ще се превърнат в обществено достояние, ако пакетът не стигне до всеки един от вас.

Това не е моментно лекомислено решение. Не ме приемайте за даденост… отново.

Не, няма начин да си го е помислила.

Наблюдавани сте.

⏸

Стомахът ми се свива, готов е да изхвърли поетата през деня храна, стига да му позволя. Наблизо, върху една табуретка, стои пластмасова кофа, обърната с дъното нагоре. Ако ми се наложи, с две крачки мога да стигна до дръжката и да я обърна.

Познавах Хана Бейкър съвсем бегло. Искам да кажа, че исках да я опозная. Исках да я опозная по-добре, отколкото ми се беше отдало. През лятото работехме заедно в киното. А немного отдавна, на едно парти, дори се прегръщахме. Но никога не бяхме имали възможност да станем по-близки. И нито веднъж не съм я възприемал като даденост. Нито веднъж.

Тези записи не трябва да са тук. Не и при мен. Сигурно е някаква грешка.

Или ужасна шега.

Придърпвам кошчето за боклук. Въпреки че веднъж вече проверих, отново го правя. Все някъде трябва да има адрес на подателя. Може би просто не го забелязвам. Предсмъртните записи на Хана Бейкър се предават от човек на човек. Някой е направил копие и ми ги е изпратил, за да се избъзика с мен.

Утре, като отида на училище, някой ще ми се присмее, щом ме види, или мазно ще ми се усмихне и ще отвърне поглед встрани. Тогава ще разбера.

А после? Какво ще направя после?

Не знам.

⏵

За малко да забравя. Ако сте в списъка ми, трябва да сте получили една карта.

Пускам опаковката обратно в кошчето.

В списъка съм.

Няколко седмици по-рано, само дни преди Хана да се нагълта с хапчета, някой беше пуснал плик през процепа на училищното ми шкафче. Отпред с червен маркер беше написано: „Запази това — ще ти потрябва“. Вътре имаше сгъната карта на града. Около дузина червени звездички отбелязваха различни места.

В началното училище използвахме същия тип рекламни карти, за да се учим как да разпознаваме север, юг, изток и запад. Малки сини цифри, пръснати из картата, съответстваха на имената на фирмите, отбелязани в каретата.

Пазех картата на Хана в раницата си. Имах намерение да я покажа на всички, за да видя дали някой друг от училището не е получил същата. Да видя дали някой знае какво означава. Но след време тя се беше плъзнала между учебниците и тетрадките ми и аз напълно бях забравил за нея.

До този момент.

По време на записите ще спомена няколко места от нашия обичан град, които да посетите. Не мога да ви накарам да отидете там насила, но ако искате да ви просветне малко повече, просто следвайте звездичките. А ако желаете, просто изхвърлете картите, аз никога няма да разбера.

Докато Хана говори през прашните тонколони, чувствам тежестта на раницата ми, опряна в крака ми. Вътре, смачкана някъде на дъното, е нейната карта.

А може и да разбера. Всъщност, не съм сигурна точно как стоят нещата с това нещо смъртта. Кой знае, може би в този момент стоя зад гърба ви.

Навеждам се напред, опирам лакти в работния плот. Отпускам лице в дланите си и прокарвам пръсти през неочаквано влажната си коса.

Съжалявам, не беше честно.

Готов ли сте, господин Фоли?

Джъстин Фоли. Ученик от горните класове. Първата целувка на Хана.

Но защо ми е известен този факт?

Джъстин, скъпи, с теб беше моята първа целувка. Ръката, която държах за първи път, беше твоята. Но ти не бе нищо повече от едно средностатистическо момче. И не го казвам, за да те дразня — честна дума. В теб просто имаше нещо, което ме караше да изпитвам нуждата да ти бъда гадже. До ден-днешен не зная какво бе това нещо. Но го имаше… И беше невероятно силно.

Ти не знаеш, но преди две години, когато току-що бях постъпила в гимназията, а ти бе в по-горния клас, аз буквално те преследвах. По едно време работех в училищния офис, така че знаех всичките ти часове. Дори си преснимах програмата ти, копието със сигурност още се мотае тук някъде. Когато преровят вещите ми, вероятно ще го изхвърлят, защото ще решат, че някаква си пубертетска любовна тръпка няма нищо общо със случилото се. Но наистина ли е така?

За мен историята ни има значение. Върнах се назад чак до теб, за да намеря въведението за своята история. А тя наистина почва оттам.

И така, къде ли съм аз в този списък, сред всичките тези истории? Втори? Трети? Още по-зле ли става, като върви нататък? Тя каза, че щастливият номер тринайсети може да отнесе всичките касети в ада.

Когато стигнеш до края на тези записи, Джъстин, се надявам да разбереш каква е ролята ти във всичко това. Защото сега може да ти изглежда много малка, но е съществена. Накрая всичко има значение.

Измяна. Едно от най-лошите усещания.

Знам, че не си искал да ме подведеш. Всъщност, повечето от вас, които слушате, вероятно не сте имали представа какво сте правили — какво наистина сте правили.

Аз какво съм правил, Хана? Защото, честна дума, нямам никаква представа. Онази нощ, ако наистина имаш предвид нощта, за която си мисля, беше странна колкото за теб, толкова и за мен. Може би дори повече, защото все още нямам престава какво, по дяволите, се е случило.

Нашата първа червена звездичка може да бъде открита на квадрант С-4. Плъзнете пръст по С и го спуснете надолу към 4. Точно така, както се играе на кораби. Когато чуете края на този запис, трябва да отидете там. Живяхме в тази къща много кратко време, през лятото, преди да постъпя в гимназията, но това е мястото, където първоначално се установихме, когато се преселихме в града.

И мястото, където за първи път видях теб, Джъстин. Може би ще си спомниш. Беше влюбен в приятелката ми Кат. До училище оставаха още два месеца и Кат беше единственият човек, когото познавах, защото ми беше съседка. Тя ми каза, че предната година си бил здраво хлътнал по нея. Не буквално — просто си я зяпал и от време на време случайно си се сблъсквал с нея по коридорите. Защото е било случайно, нали?

Кат ми каза, че на забавата по случай края на учебната година най-после си събрал кураж да направиш нещо повече от това да я зяпаш и да се блъскаш. Двамата сте танцували всеки блус заедно. И скоро, каза ми тя, щяла да ти позволи да я целунеш. Първата целувка в живота й. Каква чест!

Историите навярно бяха ужасни. Наистина ужасни. Това можеше да е единствената причина, поради която касетите се предаваха от човек на човек.

От страх.

Защо иначе човек ще изпраща някакви касетки, които го обвиняват за нечие самоубийство? Не би го направил. Но Хана иска ние, хората от списъка й, да чуем какво има да ни казва. И всички ще правим онова, което иска, ще предаваме касетките напред, пък било то и само за да ги запазим далеч от ушите на онези, които не са в списъка.

„Списъкът“. Звучи като някакъв тайнствен клуб. Клуб за избраници. И по някаква причина аз съм в него.

Исках да видя как изглеждаш, Джъстин, затова ти се обадихме от нас и ти казахме да дойдеш. Обадихме ти се от моята къща, защото Кат не искаше да знаеш къде живее… поне за момента… макар домът й да беше в съседство с нашия.

Ти играеше на нещо — не знам баскетбол ли беше, бейзбол ли — но не можеше да дойдеш веднага.

Затова те чакахме.

Баскетбол. Мнозина от нас играеха през въпросното лято, надявайки се да влязат в представителния отбор на гимназията още от първата година. Джъстин, макар и второкурсник, имаше запазено място в отбора. Така че много от нас играехме с него с надеждата да прихванем от уменията му по време на ваканцията. Някои успяха.

Други, за жалост, не.

Седяхме на перваза на прозореца ми, разговаряхме часове наред, когато изведнъж ти и един от приятелите ти — здрасти, Зак! — се появихте от долния край на улицата.

Зак? Зак Демпси? Единственият случай, в който бях виждал Зак с Хана, за съвсем кратко, бе вечерта, в която за първи път я срещнах.

Пред старата ми къща се събират две улици, подобно на обърнато с главата надолу Т, и двамата вървяхте по средата на шосето, водещо към нас.

⏸

Чакай. Чакай. Трябва да помисля.

Започвам да стържа капка изсъхнала оранжева боя върху плота.

Защо слушам всичко това? Искам да кажа, защо си го причинявам? Защо просто не извадя касетата от стереото и не изхвърля цялата кутия на боклука?

С мъка преглъщам. Сълзи парят ъгълчетата на очите ми.

Защото това е гласът на Хана. Глас, който си мислех, че никога повече няма да чуя. Не мога да го изхвърля.

А също и заради правилата. Поглеждам към кутията от обувки, скрита под пелената. Хана каза, че е направила копия на всеки един от записите. Ами ако не е? Може би, ако веригата се прекъсне, ако не предам касетите нататък, това ще е краят. Всичко ще приключи.

Нищо няма да се случи.

Но какво ще стане, ако в тези записи има нещо, което би могло да ми навреди? Ами ако не е номер? Тогава ще се появи вторият комплект касети. Така каза тя. И всички ще чуят какво е записано на тях.

Боята се олющва подобно на струпей.

Кой ще подложи на проверка блъфа й?

⏵

Ти излезе от канавката и единият ти крак стъпи върху тревата пред къщата ни. Баща ми беше пуснал пръскачките от сутринта, затова тревата беше мокра, стъпалото ти се подхлъзна и ти направи шпагат. Зак не откъсваше поглед от прозореца, опитваше се да види по-добре новата приятелка на Кат — искрено твоя! — спъна се в теб и се приземи на бордюра.

Ти го бутна настрана и се изправи. Той също стана и двамата се спогледахте, сякаш не бяхте сигурни какво да направите. Твоето решение? Ти хукна надолу по улицата, докато Кат и аз се превивахме от смях зад прозореца.

Помня този случай. Според Кат било много смешно. Разказа ми за него по време на прощалното си парти. Партито, на което за първи път видях Хана Бейкър.

Господи! Помислих си, че е страшно красива. И нова в града, това е, което наистина ми завъртя главата. Когато се озовавах покрай някое момиче, особено по онова време, езикът ми се връзваше на възел, от който би избягал дори един бойскаут. Но до Хана можех да бъда един нов и по-добър Клей Дженсън, първокурсник от гимназията.

Кат се премести преди началото на учебната година и аз се влюбих в момчето, което остави зад гърба си. Не след дълго самото това момче започна да проявява интерес към мен. Което може би имаше нещо общо с факта, че винаги бях около него.

Не учехме в едни и същи стаи, но кабинетите за първия, четвъртия и петия час бяха близо един до друг. Добре де, за петия час трябваше доста да се поразходя, затова понякога пристигах там, когато ти вече си бе тръгнал, но поне първия и четвъртия час карахме в един и същ коридор.

На партито на Кат всички се мотаеха по верандата, въпреки че беше студено. Сигурно беше най-студената вечер това лято. А аз, разбира се, бях забравил якето си вкъщи.

След известно време започнах да те поздравявам. А малко по-късно успя да събереш сили да отвърнеш на поздрава ми. Тогава, един ден, те подминах, без да кажа нито дума. Знаех, че няма да го понесеш и това доведе до първия ни по-продължителен разговор.

Не, не беше така. Бях си оставил якето вкъщи, понеже исках всички да видят новата ми риза.

Какъв идиот бях.

— Хей! — подвикна ми ти. — Няма ли да ми кажеш здрасти?

Усмихнах се, поех си дълбоко въздух и се обърнах.

— Защо да го правя?

— Защото винаги ме поздравяваш.

Попитах те защо се смяташ за такъв експерт по отношение на моята особа. Казах, че вероятно не знаеш нищо за мен.

На партито на Кат, по време на първия ми разговор с Хана Бейкър, се бях навел да си вържа обувката. И не можах да го сторя. Не можах да вържа тъпата връзка, защото пръстите ми бяха премръзнали от студа.

За да отдам дължимото на Хана, тя предложи да я върже вместо мен. Разбира се, не можех да й позволя. Вместо това изчаках Зак да се намеси в неловкия разговор помежду ни, преди да се вмъкна вътре и да пъхна пръсти под топлата вода от чешмата.

Какъв срам.

Преди това бях попитала майка си как мога да привлека вниманието на някое момче и тя ми беше отвърнала: „Прави се на недостъпна“. Така че точно това правех. И то със сигурност подейства. Започна да ме чакаш след часовете.

Струваше ми се, че са минали седмици, докато най-накрая ми поиска телефонния номер. Но знаех, че все някога ще го направиш, затова се бях упражнявала да го казвам на глас. С наистина спокоен и самоуверен тон, сякаш не ми пукаше. Сякаш го давах поне по сто пъти на ден. Да, момчетата от старото ми училище ми бяха искали номера, но тук, в моето ново училище, ти беше първият.

Не. Това не е вярно. Но ти беше първият, който в действителност получи номера ми.

Не че преди това не съм искала да си го давам. Просто бях предпазлива. Нов град. Ново училище. Този път щях да контролирам начина, по който хората ме възприемаха. В крайна сметка, колко често ни се предоставя втори шанс?

Преди теб, Джъстин, когато някой поискаше номера ми, казвах правилно всички цифри, докато стигна до последната. После се плашех и обърквах нещата… някак случайно нарочно.

Вдигам раницата на коленете си и отварям ципа на най-големия джоб.

Толкова се вълнувах, като те гледах как си записваш номера ми. За щастие, ти беше твърде нервен, за да забележиш. Когато най-сетне изстрелях последната цифра — вярната! — се усмихнах широко.

Междувременно ръката ти трепереше толкова силно, че се уплаших да не оплескаш всичко. Нямаше да позволя това да се случи.

Извадих картата и я разгънах върху работния плот.

Посочих цифрата, която изписваше.

— Това трябва да е седем — казах.

— Седем е.

Използвам дървена линия, за да изгладя гънките.

— О! Добре, след като си сигурен, че е седем.

— Сигурен съм — отвърна ти. Но въпреки това задраска цифрата и написа една още по-разкривена седмица.

Стиснах крайчеца на ръкава си в дланта си и за малко да посегна да изтрия потта от челото ти… нещо, което би направила майка ми. Но, слава богу, не го сторих. Иначе никога повече нямаше да поискаш номера на друго момиче.

Майка ми ме вика иззад страничната врата на гаража. Намалявам звука, готов да натисна стоп, в случай че отвори.

— Да?

Докато се прибера до вкъщи, ти вече се беше обаждал. Два пъти.

— Не искам да те прекъсвам — казва мама, — но трябва да знам дали ще вечеряш с нас.

Майка ми ме попита кой си и аз отвърнах, че учим заедно. Че сигурно просто се обаждаш да питаш за домашното. И тя отвърна, че точно това си й казал и ти.

Поглеждам към първата червена звездичка. С-4. Зная къде е това място. Но дали да отида там?

Не можах да повярвам. Джъстин, ти беше излъгал майка ми. Защо тогава се почувствах толкова щастлива?

— Не — отвръщам. — Ще ходя у един приятел. Заради неговия проект.

Защото лъжите ни съвпадаха. Това беше знак.

— Добре — казва мама. — Ще ти оставя ядене в хладилника, можеш да го претоплиш по-късно.

Майка ми ме попита по кой предмет сте в един клас и аз отвърнах, че по математика, което не беше стопроцентова лъжа. И ти, и аз учехме математика. Но не заедно. И в различни нива.

— Добре — кимна мама. — Така ми каза и той.

Обвиних я, че не вярва на собствената си дъщеря, грабнах листчето с номера ти от ръката й и хукнах нагоре по стълбите.

Ще отида там. На мястото, отбелязано от първата звездичка. Но преди това, когато стигна до края на тази страна от касетата, ще отскоча до Тони.

Тони никога не сменя уредбата в колата си с нова, затова тя все още работи с касети. Така, твърди той, запазвал контрол върху музиката. Ако вози някого и този човек си донесе свой диск, лошо за него.

— Форматът е несъвместим — обяснява Тони.

Когато вдигна слушалката, казах:

— Джъстин? Хана се обажда. Майка ми ми предаде, че си питал за някаква задача по математика.

Тони кара стар мустанг, наследен от брат му, който го е наследил от баща им, който вероятно на свой ред го беше наследил от своя баща. В училище малко любовни истории могат да съперничат на тази между Тони и неговата кола. Заради ревността му към колата са го зарязали повече момичета, отколкото някога са целували устните ми.

Обърка се, но после си спомни, че си излъгал майка ми и като добро момче се извини.

Въпреки че Тони не е от близките ми приятели, двамата сме работили по общи задачи, затова зная къде живее. А най-важното — Тони има стар уокмен, който работи с касети. Жълт, с тънки пластмасови слушалки, който със сигурност ще ми даде назаем. Ще взема няколко касети със себе си и ще ги слушам, докато вървя през стария квартал на Хана, който е само на около пресечка от къщата на Тони.

— Е, Джъстин, каква е задачата? — попитах. Нямаше да се отървеш толкова лесно.

Или пък ще е по-добре да отнеса касетите някъде другаде. На някое усамотено място. Защото тук не мога да ги слушам. Не че мама и татко ще разпознаят гласа през тонколоните, но имам нужда от пространство. Пространство, за да дишам.

И ти не пропусна тази възможност. Каза ми, че влак А тръгва от къщата ти в 3:45. Влак Б тръгва от моята къща десет минути по-късно.

Не можеше да ме видиш, Джъстин, но аз в действителност вдигнах ръка, все едно бях в училище, а не приседнала на ръба на леглото си.

— Вдигнете мен, господин Фоли. Вдигнете мен — казах. — Знам отговора.

Когато каза името ми, „Да, госпожице Бейкър?“, изхвърлих правилото на майка ми за недостъпността директно пред прозореца. Казах ти, че двата влака се срещат при парка „Айзенхауер“, пред пързалката ракета.

Какво беше видяла Хана у него? Така и не разбрах. Дори тя самата признава, че не е успяла да си обясни това. Но за относително хубаво момче, Джъстин има много обожателки. Той, разбира се, е висок. И може би го намират за интересен. Винаги гледа през прозореца, сякаш обмисля нещо.

Дълга пауза от твоята страна на слушалката, Джъстин. Ама наистина дъъъъъълга.

— Е, кога се срещат двата влака? — попита.

— След петнайсет минути — отвърнах.

Ти каза, че петнайсет минути е прекалено бавно за два влака, които се движат с пълна скорост.

Ох! Намали темпото, Хана.

Зная какво си мислите всички. Хана Бейкър е уличница.

О-па. Обърнахте ли внимание? Казах: „Хана Бейкър е“.

Вече не мога да го казвам.

Тя замълчава.

Придърпвам столчето още по-близо до плота. Двата вала зад мътната пластмасова вратичка на уредбата прехвърлят лентата от едната част на касетата към другата. През тонколоните се носи тихо съскане. Меко статично пращене.

За какво си мисли? Дали в този момент очите й са затворени? Плаче ли? Дали пръстът й е на бутона за стоп с надеждата, че ще намери сили да го натисне? Какво прави? Не мога да чуя!

Грешите.

Гласът й е гневен. Почти трепери.

Хана Бейкър не е и никога не е била уличница. Което налага да се зададе следният въпрос: Какво сте чули?

Просто исках целувка. Бях първокурсничка, която никога не е била целувана. Никога. Но харесвах едно момче, то харесваше мен и щях да го целуна. Това е историята — цялата история — от край до край.

Каква е другата история? Защото подочух нещо.

Няколко нощи преди срещата ни в парка сънувах един и същ сън. Ама напълно еднакъв. От началото до края. И за ваше удоволствие, слушатели мои, ще ви го разкажа.

Но първо малко предистория.

В стария ми град имаше парк, който си приличаше с парка „Айзенхауер“ по едно нещо. И в двата имаше пързалки ракети. Сигурна съм, че са били направени от една и съща фирма, защото изглеждаха напълно еднакви. Червен връх, насочен към небето. Метални пръчки, спускащи се от носа към зелените перки, повдигащи ракетата от земята. Между върха и перките има три платформи, свързани с три стълби. На най-горното ниво има кормило. На средното ниво — пързалка, която се спуска надолу към площадката за игра. Много често, преди началото на учебната година, идвах вечер тук, покатервах се до върха на ракетата и отпусках глава върху кормилото. Нощният бриз, проникващ през пръчките, ми действаше успокояващо. Просто затварях очи и си мислех за дома.

Бях се качвал там веднъж, само веднъж, когато бях петгодишен. Ревях и пищях от страх, докато ми се зави свят, не исках да сляза за нищо на света. Но баща ми беше твърде едър, за да се провре през пръчките. Затова се обади на пожарната и те изпратиха една своя служителка да ме свали долу. Сигурно са имали доста подобни случаи, защото само преди няколко седмици градската управа обяви решението си за демонтирането на пързалката ракета.

Мисля, че това е причината в съня ми първата ми целувка да се състои именно при ракетата. Тя ми напомняше за невинността. А аз исках първата ми целувка да бъде именно такава. Невинна.

Може би заради това не беше отбелязала парка с червена звездичка. Ракетата можеше да не съществува, докато записите стигнат до последното име от списъка.

И така, обратно към сънищата ми, които започнаха в деня, когато остана да ме чакаш пред вратата на класната ми стая. Деня, в който разбрах, че ме харесваш.

Хана свалила блузата си и позволила на Джъстин да пъхне ръце в сутиена й. Така. Точно това чух, че се било случило в парка през въпросната вечер.

Но я чакай малко. Защо ще го прави насред някакъв парк?

Сънят започва с мен, качена на върха на ракетата, стиснала кормилото. Все така си е ракета от площадка за игра, но всеки път, когато завъртат кормилото наляво, дърветата от парка се изтръгват от корен и отстъпват наляво. Когато завъртат надясно, те също се преместват надясно.

После чувам гласа ти отдолу:

— Хана, Хана, престани да си играеш с дърветата и слез да се видим.

Пускам кормилото и се спускам през дупката на най-горната платформа. Но когато стигам до средното ниво, стъпалата ми са станали толкова големи, че не мога да ги промуша през следващата дупка.

Големи стъпала? Сериозно? Не си падам много по анализ на сънищата, но може би се е чудела дали онази работа на Джъстин е голяма.

Провирам глава между решетките и викам:

— Стъпалата ми са твърде големи. Все още ли искаш да сляза?

— Обичам големи стъпала — крещиш ти в отговор. — Спусни се по пързалката. Ще те хвана.

Сядам на пързалката и се оттласквам. Но вятърът така силно се удря в стъпалата ми, че забавя движението ми. Докато стигна до края на пързалката, забелязвам, че твоите стъпала са станали прекалено малки. Почти са изчезнали.

Знаех си!

Приближаваш до пързалката с протегнати ръце, готов да ме хванеш. И когато скачам на земята, огромните ми стъпала не настъпват твоите малки.

— Виждаш ли? Създадени сме един за друг — казваш ти. После се навеждаш да ме целунеш. Устните ти приближават… и още… и… се събуждам.

Всяка нощ в продължение на седмица се събуждах точно на това място, тъкмо когато щях да бъда целуната. Но сега, Джъстин, най-после ще се срещна с теб. В онзи парк. При пързалката. И ти, по дяволите, ще трябва така да ме целунеш, че да ми се завие свят, независимо дали ти харесва или не.

Хана, ако си го целунала така, както целуна мен на партито, сто процента му е харесало, вярвай ми.

Предложих да се срещнем там след петнайсет минути. Разбира се, казах го само за да съм сигурна, че ще пристигна преди теб. Докато влезеш в парка, исках да съм в ракетата, да съм се изкатерила чак до горе — така, както в съня ми. И точно така стана… като изключим танцуващите дървета и плашещо големите стъпала.

От наблюдателния си пост на върха на ракетата те видях да се появяваш в отдалечения край на парка. На всеки няколко стъпки поглеждаше часовника си и приближаваше към пързалката, като не спираше да се оглеждаш наоколо, но нито веднъж не погледна нагоре.

Завъртях кормилото с все сила, за да вдигна шум. Ти отстъпи назад, вдигна поглед и ме повика. Не се притеснявай, въпреки че исках да изживея съня си, не очаквах от теб да знаеш всяка дума и да ми кажеш да спра да си играя с дърветата и да сляза долу.

— Ей сега идвам — извиках.

Но ти ме спря.

Ти си щял да се качиш при мен. Затова изкрещях:

— Не! Нека се спусна по пързалката.

Тогава ти повтори онези магически думи от съня ми:

— Ще те хвана.

Това със сигурност бе моята първа целувка. Седми клас, Андреа Уилямс, зад физкултурния салон след часовете. Тя дойде до масата ми в стола, прошепна предложението си в ухото ми и през остатъка от деня бях надървен.

Когато целувката с вкус на ягодов гланц за устни приключи след три секунди, тя се обърна и избяга. Надникнах зад салона и видях как две нейни приятелки й подават по една петдоларова банкнота. Не можех да повярвам! Устните ми са били обект на бас за десет долара.

Това добре ли беше или зле? Вероятно зле, реших. Но оттогава обожавам ягодов гланц за устни.

Не спирах да се усмихвам, докато се спусках по най-горната стълба. Седнах на пързалката — сърцето ми лудо биеше. Това беше. Всичките ми приятелки от старото училище бяха изживели своята първа целувка още в основното училище. Моята ме очакваше в края на една пързалка, така, както си я бях пожелала. Единственото, което трябваше да направя, бе да се оттласна.

И аз го направих.

Знам, че не стана точно така, но когато се връщам назад във времето, сякаш всичко се случва на забавен кадър. Оттласкването. Пързалката. Косата ми, развята зад мен. Ти повдигаш ръце, за да ме хванеш. Аз вдигам моите, за да ти помогна.

Е, кога реши да ме целунеш, Джъстин? По пътя към парка? Или то просто се случи, когато се плъзнах в ръцете ти?

Добре, кой иска да разбере каква беше първата ми мисъл по време на първата ми целувка? Ето я: „Някой е ял хотдог с чили сос“.

Супер, Джъстин.

Съжалявам, не беше толкова зле, но наистина това беше първото, което си помислих.

Бих предпочел ягодовия гланц за устни по всяко време.

Нямах търпение да разбера какъв точно тип целувка ще бъде — защото старите ми приятелки ми описваха много типове — и излезе, че е красива целувка. Ти не напъха език в гърлото ми. Не ме сграбчи за задника. Просто докоснахме устни… и се целунахме.

И това беше всичко, което се случи.

Чакайте. Спрете. Не превъртайте. Няма нужда да се връщате назад, защото нищо не сте пропуснали. Ще повторя думите си.

Това… беше… всичко…, което… се… случи.

Какво, да не би да сте чули нещо друго?

По гръбнака ми пробягват тръпки.

Да, друго чух. Всички чухме друго.

Е, прави сте. Нещо наистина се случи. Джъстин сграбчи ръката ми, отидохме до люлките и се люляхме. После той отново ме целуна по съвсем същия начин.

А после? А после, Хана? Какво се случи после?

После… си тръгнахме. Той пое в една посока. Аз — в друга.

О, толкова съжалявам. Искаше ви се нещо по-секси, нали?

Искахте да чуете как сърбящите ми от нетърпение малки пръсти са се заиграли с ципа му. Искахте да чуете…

Е, какво искахте да чуете? Защото аз лично чух толкова много истории, че не знам коя е най-популярната в момента.

Но знам коя е непопулярната.

Истинската.

Сега истината е онова, което няма да забравите.

Джъстин изниква пред очите ми, застанал сред скупчилите се наоколо му приятели в училище. Помня как Хана мина покрай тях и как цялата група замлъкна. Всички извърнаха очи. А когато ги подмина, започнаха да се смеят.

Но защо си спомням това?

Защото много пъти след прощалното парти на Кат ми се искаше да говоря с Хана, но бях прекалено стеснителен. Прекалено уплашен. Като гледах Джъстин и приятелите му онзи ден, останах с чувството, че у нея има нещо повече, отколкото ми беше известно.

По-късно чух, че била хубавичко опипана на пързалката ракета. И понеже беше съвсем нова в училище, слуховете засенчиха всичко останало, което знаех за нея.

Хана не беше лъжица за моята уста, прецених. Беше твърде опитна, за да си помисли дори за мен.

Така че ти благодаря, Джъстин. Първата ми целувка беше прекрасна. През единия месец, месец и няколко дни, през който продължи връзката ни, целувките бяха прекрасни. Ти беше прекрасен.

Но после започна да се хвалиш.

Мина седмица и не чух нищо. Но както винаги става, накрая клюките стигнаха и до мен. А всеки знае, че не можеш да опровергаеш една клюка.

Аз знам. Знам какво си мислиш. Докато разказвах историята, аз самата си мислех същото. Целувка? Клюката покрай някаква целувка те е накарала да си причиниш това?

Не. Клюката, основана на една целувка, разруши спомен, за който се надявах, че ще остане специален. Клюката, основана на една целувка, постави началото на репутация, в която останалите повярваха и в съответствие, с която реагираха. А понякога клюката, основана на една целувка, има ефект на снежна топка.

Клюката, основана на една целувка, е само началото.

Обърни касетата, за да чуеш повече.

Посягам към уредбата, готов да натисна стоп.

И, Джъстин, скъпи, навъртай се наоколо. Няма да повярваш къде ще се появи отново името ти.

Задържам пръста си над бутона, заслушан в тихото бръмчене на тонколоните и слабото проскърцване на ролките, превъртащи лентата. Чакам гласът й да се върне.

Но това не става. Историята е свършила.

⏹

Когато стигам до къщата на Тони, виждам, че мустангът му е паркиран до бордюра отпред. Капакът е отворен и Тони, и баща му са надвесени над двигателя. Тони държи малко фенерче, докато баща му затяга нещо вътре с помощта на гаечен ключ.

— Да не се е повредил — питам, — или просто се забавлявате?

Тони хвърля поглед през рамо и когато вижда, че съм аз, изпуска фенерчето върху двигателя.

— По дяволите.

Баща му се изправя и избърсва изцапаните си с грес ръце в предницата на мазната си блуза.

— Майтапиш ли се? Винаги е за забавление. — Той поглежда към Тони и му намига. — А когато проблемът е сериозен, е още по-забавно.

Тони смръщва вежди и посяга за фенерчето.

— Татко, сигурно помниш Клей.

— Да — отвръща баща му. — Разбира се. Радвам се да се видим отново.

Не протяга ръка, за да се здрависаме. Като се има предвид количеството машинно масло върху блузата му, изобщо не се засягам. Но той се преструва. Не ме помни.

— О, да — добавя той. — Помня те. Веднъж беше останал за вечеря, нали? И непрекъснато повтаряше „моля“ и „благодаря“.

Усмихвам се.

— След като си тръгна, майката на Тони цяла седмица не ни остави на мира, все повтаряше, че трябвало да се държим по-възпитано.

Какво мога да кажа? Родителите ме харесват.

— Да, това е той — кима Тони. Грабва един парцал, за да си избърше ръцете. — Е, какво има, Клей?

Повтарям си думите му наум. Какво има? Какво има? Е, след като ме питаш, имам един куп касети, които получих днес по пощата, от едно момиче, което се е самоубило. Очевидно имам нещо общо със смъртта му. Не съм сигурен какво точно, затова се питах дали мога да взема уокмена ти назаем, за да разбера.

— Нищо особено — отвръщам.

Баща му пита дали имам нещо против да вляза в колата и да запаля двигателя.

— Ключът е на таблото.

Хвърлям раницата си на предната седалка и сядам зад волана.

— Чакай. Чакай! — вика баща му. — Тони, светни тук.

Тони стои до колата. Наблюдава ме. Когато очите ни се срещат, погледите ни се кръстосват и аз не мога да погледна встрани. Дали знае? Дали знае за касетите?

— Тони — повтаря баща му. — Светни.

Тони отмества очи и се навежда напред с фенерчето. През процепа между таблото и капака виждам очите му, които се стрелкат от мен към двигателя и обратно.

Ами ако и той е споменат в записите? Ами ако неговата история е точно преди моята? Той ли е човекът, който ми е изпратил касетите?

Господи, откачам. Може би не знае. Може би просто имам вид на виновен за нещо и той го усеща. Докато чакам знак да запаля двигателя, се оглеждам наоколо. На пода зад предната седалка виждам уокмена. Просто си лежи там. Кабелът на слушалките е плътно увит около него. Но какво е извинението ми? За какво ми трябва?

— Тони, ето тук, вземи ключа и ми дай да държа фенерчето — казва баща му. — Много го мърдаш.

Двамата си разменят фенерчето и гаечния ключ и в този момент грабвам уокмена. Просто така. Без да мисля. Средният джоб на раницата ми е отворен, така че го набутвам вътре и затварям ципа.

— Добре, Клей — вика баща му. — Пали.

Завъртам ключа и двигателят веднага забръмчава.

През процепа над таблото виждам как бащата на Тони се усмихва. Каквото и да е направил, доволен е от резултата.

— Малко настройка, за да я накараме да запее — казва той над двигателя. — Сега можеш да изгасиш, Клей.

Тони навежда капака надолу и го затваря.

— Ще се видим вътре, татко.

Баща му кимва. Вдига една метална кутия за инструменти от улицата, свива на топка няколко мазни парцала, после тръгва към гаража.

Мятам раницата си на рамо и излизам от колата.

— Благодаря ти — казва Тони. — Ако не се беше появил, вероятно щяхме да висим тук цяла нощ.

Пъхам ръка в другата презрамка и намествам раницата си.

— Имах нужда да изляза за малко от къщи — обясних. — Майка ми нещо ми лази по нервите.

Тони поглежда към гаража.

— На мен ли ги разправяш — отвърна той. — Трябва да почвам с домашните си, а баща ми иска да продължим да ровичкаме под капака.

Уличната лампа над главите ни светва.

— И така, Клей — казва Тони, — какво те води насам?

Чувствам тежестта на уокмена в раницата си.

— Просто минавах и те видях отвън. Реших да ти кажа здрасти.

Очите му се задържат върху мен малко по-продължително, затова отмествам поглед към колата му.

— Ще отскоча до „При Роузи“ да видя каква е хавата — осведомява ме той. — Искаш ли да те закарам до някъде?

— Благодаря — отвръщам, — но ще повървя само няколко пресечки.

Тони пъха ръце в джобовете си.

— Накъде си тръгнал?

Господи, надявам се да не е в списъка. Ами ако е? Ако вече е чул записите и знае точно какво става в главата ми? Ами ако знае точно къде отивам? Или по-лошо, ако още не е получил касетите? Ако той е сред следващите, които трябва да ги чуят? Ако е така, той ще си спомни за този момент. Ще си спомни шикалкавенето ми. Нежеланието ми да му намекна или да го предупредя.

— Никъде — отвръщам. Също пъхам ръце в джобовете си. — И така, предполагам, че ще се видим утре.

Той не казва нито дума. Просто гледа как се обръщам да си тръгна. Всеки момент очаквам да ми извика: „Хей, къде ми е уокменът?“. Но Тони не го прави. Пътят за бягство е чист.

При първата пресечка завивам надясно и продължавам да вървя. Чувам как двигателят забръмчава и как гумите стържат по чакъла, докато мустангът се плъзва напред. После Тони натиска газта, пресича улицата зад мен и продължава пътя си.

Свалям раницата от раменете си и я пускам на тротоара. Изваждам уокмена. Развивам кабела и включвам жълтите пластмасови слушалки, напъхвам малките накрайници в ушите си. В раницата ми са първите четири касети, с една или две повече, отколкото вероятно ще имам време да изслушам тази вечер. Останалите са вкъщи.

Отварям най-малкия джоб и изваждам първата касета. После я пъхам откъм страна Б и затварям пластмасовата вратичка.