Джей Ашър
13 причини защо (11)

Касета 5: страна А

Стъклената врата на „При Роузи“ се затваря зад гърба ми, чувам как трите резета едновременно се плъзват на място.

Така, сега накъде? У дома? Обратно в „Моне“? Или може би в крайна сметка ще отида до библиотеката. Може да седна отвън, върху циментовите стъпала. Да изслушам остатъка от записите в тъмнината.

— Клей!

Гласът на Тони.

Ярките светлини на фаровете примигват три пъти. Прозорецът откъм волана е свален, а протегнатата ръка на Тони ми маха да се приближа. Вдигам ципа на якето си и отивам до прозореца. Но не се облягам на него. Не ми се говори. Не сега.

Двамата с Тони се познаваме от години, работили сме по проекти и сме си разменяли майтапи след часовете. Но през всичкото това време никога не сме провеждали дори един по-задълбочен разговор.

Страхувам се, че сега той иска да говори сериозно с мен. Толкова дълго е седял в колата. Да ме чака. Какво друго може да е намерението му?

Не ме поглежда. Вместо това посяга да нагласи с палец страничното огледало. После затваря очи и главата му клюмва.

— Влизай, Клей.

— Всичко наред ли е?

След кратка пауза той кима, бавно.

Заобикалям предницата на колата, отварям вратата и сядам, като задържам единия си крак отвън. Слагам раницата с кутията на Хана в скута си.

— Затвори вратата — казва ми той.

— Къде ще ходим?

— Няма проблеми, Клей. Просто затвори вратата — завърта ръчката и прозорецът се плъзва нагоре. — Навън е студено.

Погледът му пробягва от таблото към стереоуредбата и волана. Но продължава да ме отбягва.

Той започва в момента, в който дръпвам вратата, подобно на спусък на зареден пистолет:

— Ти си деветият човек, когото проследявам, Клей.

— Какво? За какво говориш?

— Вторият комплект касети — отвръща той. — Хана не блъфира. При мен са.

— О, Боже — закривам лицето си с ръце. Шумното пулсиране се връща. Притискам длан към челото си. Силно.

— Всичко е наред — казва Тони.

Не смея да го погледна.

Какво знае? За мен. Какво е чул?

— Какво е наред?

— Какво слушаше в заведението?

— Моля?

— Коя касета?

Мога да се опитам да отрека, да се престоря, че нямам представа за какво говори. Или да сляза от колата му и да си тръгна. Но каквото и да направя, той знае.

— Всичко е наред, Клей. Честна дума. Коя касета?

Очите ми са все така затворени. Притискам кокалчетата на ръката си към челото.

— Тази с Райън — отвръщам. — И стихотворението. — После го поглеждам. Той обляга глава назад, затваря очи.

— Какво? — питам го.

Няма отговор.

— Защо ги е дала на теб?

Тони докосва висящия от таблото ключодържател.

— Може ли да карам, докато слушаш следващия запис?

— Кажи ми защо ги е дала на теб.

— Добре, ще ти кажа — отвръща той, — ако веднага си пуснеш следващия запис.

— Защо?

— Клей, не се шегувам. Изслушай записа.

— Тогава отговори на въпроса ми.

— Защото е за теб, Клей — той оставя ключовете си на мира. — Следващият запис е за теб.

Нищо.

Сърцето ми не подскача. Очите ми не трепват. Не дишам.

И тогава.

Отмятам ръка назад, опрял лакът в седалката. После я блъсвам във вратата, ще ми се да заудрям глава в прозореца. Но вместо това я отмятам назад към облегалката. Тони слага ръка на рамото ми.

— Чуй го — казва. — И не излизай от колата.

Той завърта ключа.

Сълзите се търкалят по страните ми. Извръщам лице към него. Но той гледа право напред.

Отварям вратичката на уокмена и изваждам касетата. Петата. С тъмносин номер девет в ъгъла. Моят запис. Аз съм номер девет.

Пъхам касетата в уокмена и хващайки плейъра с две ръце, затварям вратичката му, сякаш е отворена книга.

Тони дава газ и тръгва през празния паркинг към улицата.

Без да гледам, прокарвам палец по повърхността на уокмена, напипвайки бутона, който ме връща в историята.

⏵

„Ромео, о, Ромео. Къде си ти, Ромео?“

Моята история. Моята касета. Ето как започва.

Добър въпрос, Жулиета. И аз бих искала да зная отговора.

Тони се опитва да надвика двигателя.

— Клей, всичко е наред!

Ако трябва да съм напълно откровена, никога не е имало момент, в който да съм си казвала, Клей Дженсън… той е човекът!

При самото споменаване на името ми болката в главата ми се удвоява. Сърцето ми се свива в агония.

Не съм сигурна до каква степен съм успяла да опозная истинския Клей Дженсън в течение на годините. Повечето от онова, което знаех, беше информация от втора ръка. Именно поради тази причина исках да го опозная по-добре. Защото всичко, което бях чувала — наистина всичко! — беше хубаво.

Като едно от онези неща, които щом забележех веднъж, не можех да спра да забелязвам.

Кристен Ренърт например. Тя винаги носи черно. Черни панталони. Или черни обувки. Черна риза. Ако е с черно яке и то е единствената черна дреха, в която е облечена за момента, не го сваля цял ден. Следващия път, като я видите, ще ви направи впечатление. И после тази подробност за нея ще продължи да ви се набива в очите. И накрая няма да можете да престанете да я забелязвате.

Същото е и със Стив Оливър. Винаги, когато вдига ръка да каже нещо или да зададе въпрос, започва с думата „Добре“.

— Господин Оливър?

— Добре, щом Томас Джеферсън е притежавал роби…

— Господин Оливър?

— Добре, аз получих 76,1225.

— Господин Оливър?

— Добре, може ли да получа пропуск?

Сериозно. Всеки път. А сега и вие ще го забелязвате… всеки път.

Да, забелязал съм го, Хана. Но нека да продължим. Моля те.

Информацията, която чувах за Клей, беше подобен вид капан за вниманието ми. Както казах, не го познавах много добре, но наострях уши винаги щом чуех името му. Предполагам, че исках да чуя нещо — каквото и да е — пикантно. Не защото имах желание да разпространявам клюки. Просто не можех да повярвам, че е възможно някой да е толкова добър.

Поглеждам към Тони. Но той кара, втренчен право напред.

Ако наистина беше толкова добър… прекрасно. Страхотно! Но това се превърна в моя лична игра. Колко време щях да продължа да чувам само хубави неща за Клей Дженсън?

Обикновено винаги когато някой се радва на такъв звезден имидж, някой друг дебне зад кулисите, за да го разкъса на парчета. Изчаква търсеният фатален недостатък да се появи на повърхността.

Но в случая с Клей не беше така.

Отново поглеждам към Тони. Този път той се подсмихва.

Надявам се, че този запис няма да ви накара да хукнете да се ровите за онази дълбока, мрачна и мръсна негова тайна… която съм сигурна, че съществува. Има си поне една-две, нали така?

Няколко са.

Но я чакай, не правиш ли именно това, Хана? Представяш го като господин Перфектен само за да го сринеш със земята. Ти, Хана Бейкър, беше онази, която чакаше зад кулисите. Дебнеше за някой недостатък. И го откри. И сега не можеш да изтраеш да не кажеш на всички за него и да опетниш имиджа му.

На горното отговарям… не.

Гърдите ми се отпускат, изпускат въздух, за който не съм и предполагал, че е там.

И се надявам, че не сте разочаровани. Надявам се, че не слушате — преглъщайки слюнка в трепетно предчувствие — просто за да научите някоя клюка. Надявам се, че тези касети означават нещо повече за вас.

Клей, скъпи, името ти не принадлежи към този списък.

Облягам глава на прозореца и затварям очи, концентрирайки вниманието си върху студеното стъкло. Може би ако слушам думите, но си мисля за студа, ще успея да запазя самообладание.

Не и по начина, по който присъстват имената на останалите. Както в онази песен: „Едно от тези неща не е като другите. На едно от тези неща мястото му просто не е тук“.

И това си ти, Клей. Но трябва да си тук, ако ще разказвам историята си. За да е по-пълна.

⏸

— Защо трябва да слушам? — питам. — Защо не ме е прескочила, щом мястото ми не е тук?

Тони продължава да кара. Ако отмества поглед нанякъде, то е за много кратко — само към огледалото за обратно виждане.

— Щях да съм по-щастлив, ако никога не бях чувал това — добавям.

Тони поклаща глава.

— Не. Щеше да се побъркаш, че не знаеш какво точно се е случило с нея.

Втренчвам се през предното стъкло в белите линии, блестящи на светлината на фаровете. И осъзнавам, че е прав.

— Между другото — продължава Тони, — мисля, че е искала да знаеш.

Може би, казвам си. Но защо?

— Къде отиваме?

Тони не ми отговаря.

⏵

Да, има няколко големи празноти в моята история. Някои неща просто не знаех как да кажа. Или пък не успях да се насиля да ги произнеса на глас. Неща, с които не съм могла да се справя… с които никога няма да успея да се справя. И ако никога няма да ми се наложи да ги произнасям гласно, значи никога няма да се налага да разсъждавам за тях.

Но нима това омаловажава историите ви? Нима те са по-незначителни, поради факта че не ви казвам всичко?

Не.

Всъщност това подсилва смисъла им.

Не знаете какъв е бил животът ми. Вкъщи. Че дори и в училище. Не знаете какво се случва в ничий друг живот, освен във вашия. И когато се занимавате с един аспект от живота на даден човек, всъщност не се занимавате само с този аспект. За жалост, не можете да сте толкова прецизни и да действате толкова избирателно.

Когато се занимавате с един аспект от живота на даден човек, занимавате се с целия му живот.

Всичко… оказва влияние върху всичко.

Следващите няколко истории се въртят около една нощ.

Партито.

Въртят се около нашата нощ, Клей. И ти знаеш какво имам предвид, когато казвам „нашата нощ“, защото през всичките години, в които сме ходили заедно на училище или сме били колеги в киното има само една нощ, в която успяхме да се сближим. Когато установихме истински контакт.

Също така въпросната нощ въвлича мнозина от вас в историята…

Някой се появява за втори път. Една най-обикновена нощ, която няма как да се върне.

Мразех нощта, за която Хана говореше. Мразех я дори преди появата на тези касети. През същата тази нощ изтичах да съобщя на една старица, че мъжът й е добре. Че всичко ще бъде наред. Но лъжех. Защото докато тичах, за да успокоя съпругата на възрастния мъж, другият шофьор умираше.

А още преди да се върне у дома при жена си, възрастният го знаеше.

Надявам се, че никой, освен хората от списъка няма да чуе тези записи и така всички промени, които ще настъпят в живота ви, ще зависят единствено от вас.

Разбира се, ако касетите излязат на бял свят, ще трябва да се справяте с последствията, които ще са извън вашия контрол. Затова искрено се надявам, че ги предавате нататък.

Поглеждам към Тони. Ще го направи ли, наистина? Би ли могъл? Би ли дал касетите на някого, който не е включен в списъка?

На кого?

За някои от вас последствията ще са минимални. Може би ще изпитате чувство на срам. Или ще се засегнете. Но за други е трудно да се каже. Уволнение? Затвор?

Така че, нека всичко да си остане между нас, става ли?

И така, Клей, аз не трябваше да съм на онова парти. Бях поканена, но не трябваше да съм там. Оценките ми се влошаваха прогресивно. Родителите ми получаваха сведения от учителите ми всяка седмица. И когато тези сведения не донесоха нищо обнадеждаващо, бях наказана. За мен наказанието означаваше, че имам един час, за да се прибера вкъщи от училище. Този един час беше единственото ми свободно време, докато не оправех успеха си.

Спираме на светофар. Но въпреки това Тони продължава да гледа право напред. Може би не иска да ме вижда, че плача? Защото ако е така, няма от какво да се притеснява. Не плача. Не и в момента.

По време на един от моите клюкарски моменти с главен обект Клей Дженсън разбрах, че ще ходиш на партито.

Какво? Клей Дженсън на парти? Нещо нечувано!

През почивните дни уча. По повечето предмети имаме тестове всеки понеделник. Не съм виновен аз.

Не бях единствената, която си го помисли. Всички около мен също го коментираха. Никой не знаеше защо никога не те виждат по партита. Разбира се, имаха различни теории. Но познай какво? Точно така. Никоя от тях не беше свързана с нищо лошо.

О, я стига.

Както знаете, понеже Тайлър не е достатъчно висок, за да успее да надникне в стаите на втория етаж, не ми беше трудно да се измъкна през прозореца на спалнята си. А през въпросната вечер просто трябваше да го направя.

Но недейте веднага да си правите заключения. Преди това се бях измъквала тайно от къщи само още два пъти.

Добре де, три пъти. Може би четири. Най-много.

За онези от вас, които не знаете за кое парти говоря, съм поставила червена звезда на картата. Голяма червена звезда, плътно запълнена. С-6. Котънуд, №512.

Натам ли отиваме?

Ааааа… сега вече разбрахте. Сега някои от вас вече знаят къде точно се вписват в историята. Но за да чуете какво имам да ви казвам, ще трябва да почакате, докато името ви не изскочи. Ще трябва да почакате, за да разберете колко от онова, което знам, ще разкажа.

През онази вечер реших, че ще ми е приятно да стигна до мястото на партито пеша. Щеше да ми подейства успокояващо. Беше валяло цяла седмица и помня, че плътните облаци продължаваха да висят ниско. Беше топло за този късен час. Любимият ми тип време.

И на мен.

Истинска магия.

Смешно е. Докато подминавах къщите по пътя си към партито, ми се струваше, че животът предлага много възможности. Безброй възможности. За първи път от много време почувствах, че ме изпълва някаква надежда.

Така се случи и с мен. Изхвърчах от къщи, за да отида на това парти. Бях готов за някакво ново изживяване. За нещо вълнуващо.

Надежда? Ами, предполагам, че не съм изтълкувала емоциите си съвсем правилно.

А сега? Знаейки за случилото се между мен и Хана, дали пак бих отишъл? Дори ако нищо няма да се промени?

Беше просто затишие пред буря.

Да. Бих отишъл. Дори крайният резултат да е същият.

Бях облечена с черна пола и пуловер с качулка.

По пътя се отклоних три пресечки, за да отида до старата ни къща — онази, в която живяхме непосредствено след преместването си в този град. Първата червена звезда от първата страна на първата касета. Лампата над входната врата светеше, в гаража се чуваше моторът на кола.

Но вратата на гаража беше затворена.

Аз ли съм единственият, който знае? Дали някой друг има представа, че именно там живее той? Човекът от катастрофата. Човекът, чиято кола уби ученик от нашето училище.

Спрях и — както на мен ми се стори — в продължение на няколко минути просто гледах от тротоара. Като хипнотизирана. Друго семейство в моята къща. Нямах представа кои са или какво представляват — нито какъв беше животът им.

Вратата на гаража започна да се вдига и на червената светлина на стоповете видях силуета на мъж, който избута вратата чак догоре. После мъжът влезе в колата, изкара я на заден и подкара нанякъде.

Защо не спря, защо не попита за причината, поради която стоя там и гледам втренчено към къщата му, не знам. Може би си мислеше, че го изчаквам да мине, за да продължа по пътя си.

Но каквато и да беше причината, имах усещане за нещо сюрреалистично. Двама души — аз и той — една къща. Въпреки това той отмина, без да има ни най-малка представа каква е връзката му с мен, момичето от тротоара. По някаква неизвестна причина точно в този момент въздухът сякаш натежа. Изпълнен със самота. И това чувство за самота остана с мен през цялата вечер. Дори най-хубавите моменти през нощта бяха повлияни от този кратък инцидент — който всъщност не беше никакъв инцидент — пред старата ми къща. Липсата му на интерес към мен беше като напомняне. Независимо че миналото ми беше свързано с тази къща, това нямаше значение. Човек не може да се върне към отминалите неща. Към миналия начин на възприемане на тези неща.

Единственото, което наистина притежава… е настоящето.

Всички ние, които сме включени в тези касети, също не можем да се върнем назад. Не можем никога да избягаме от пакет, оставен пред прага ни. Или пуснат в пощенската ни кутия. От момента на намирането на пакета нататък всички сме различни.

Което обяснява прекалената ти реакция, Клей.

И именно заради това ще получиш тези касети.

За да чуеш обяснението.

За да ти кажа, че съжалявам.

Дали помни? Дали си спомня, че през въпросната вечер й се извиних? Дали заради това ми се извинява и тя?

Докато стигна, партито вече беше в разгара си. За разлика от мен, на повечето хора не им се налагаше да чакат родителите си да заспят.

Обичайните познати физиономии се мотаеха пред входа на къщата, пияни като мотики, поздравяваха всеки с вдигане на чашите бира. Мислех, че името Хана е доста трудно за произнасяне със заплетен език, но тези момчета се справиха доста добре. Половината продължиха да повтарят името ми, опитвайки се да го произнесат правилно, другата половина се хилеха.

Но бяха безобидни. Забавните пияндета са приятно допълнение към всяко парти. Не гледат да се сбият. Не гледат да бележат точки. Просто идват да се напият и да се посмеят.

Помня онези момчета. Бяха като талисмани на партито.

— Клей? К’во прайш тука? Аааа-ха-ха-ха!

Музиката беше надута до дупка, но никой не танцуваше. Можеше да е като всяко друго парти… с изключение на едно нещо.

Клей Дженсън.

Сигурна съм, че си чул много саркастични забележки, когато си пристигнал, но когато аз дойдох, за всички останали ти вече се беше превърнал в част от тайфата. Но за мен, противно на всички останали, ти бе единствената причина, поради която бях дошла.

Заради всичко, което ми се беше струпало на главата — което ставаше в главата ми — исках да говоря с теб. Наистина да говоря. Само веднъж. Подобна възможност никога не ни се беше отваряла в училище. Или на работа. Възможност да те попитам: „Кой си ти?“.

Не ни се беше отваряла подобна възможност, защото аз се страхувах. Страхувах се, че нямам никакви изгледи да те спечеля.

Така си мислех. И го бях приел. Защото какво щеше да стане, ако те бях опознал и се окажеше, че си такава, каквато всички разправяха? Ако се окажеше, че не си човекът, който се надявах, че си?

Това щеше да боли повече от всичко друго.

Докато стоях в кухнята и чаках да напълня чашата си за първи път, ти се приближи зад гърба ми.

— Хана Бейкър — каза и аз се обърнах. — Хана… здравей.

Когато тя пристигна, когато влезе през входа, самообладанието ми ме напусна. И подобно на някой загубеняк се извърнах, хукнах през кухнята и изхвърчах навън през задната врата.

Прекалено рано е, казвах си. Отидох на партито с идеята, ако Хана Бейкър дойде, да говоря с нея. Време беше. Не ми пукаше кой ще е там, нямаше да отмествам поглед от нея и щяхме да си поговорим. Но когато тя се появи, аз се уплаших.

Не можех да повярвам. Ти изникна изневиделица от нищото.

Не, не от нищото. Първо кръстосвах напред-назад из задния двор и се проклинах, че съм страхлив като малко момче. После излязох през градинската порта, твърдо решен да си отида у дома.

Но на тротоара не спрях да се ругая. После се върнах през предната врата. Пияниците отново ме поздравиха и аз тръгнах право към теб.

Беше всичко друго, но не и появяване изневиделица.

— Не знам защо — ми каза, — но мисля, че трябва да поговорим.

Нужен ми бе целият ми кураж, за да поддържам разговора. Кураж и две чаши бира.

И аз се съгласих, вероятно с най-тъпата усмивка на света, залепена върху физиономията ми.

Не. Най-красивата.

Тогава забелязах зад теб рамката на вратата, водеща към кухнята. Беше нашарена с резки от химикалки и моливи, отбелязващи колко бързо растат децата в тази къща. Помня как мама изтриваше същите такива резки от нашата стара кухненска врата, когато подготвяхме къщата за продажба, преди да се преместим тук.

Забелязах го. Видях нещо в очите ти, когато се втренчиха някъде зад рамото ми.

Както и да е, ти погледна към празната ми чаша, отсипа половината от бирата си в нея и попита дали моментът е подходящ за разговор.

Моля ви, не се опитвайте да търсите несъществуващи мотиви във всичко това, хора. Да, наистина звучи много типично, много напомнящо на тактиката „да напием момичето“, но не беше така. Поне на мен не ми изглеждаше така.

Не беше. Никой няма да повярва, но е истина.

Защото ако случаят беше такъв, Клей през цялото време щеше да ми пълни чашата.

Влязохме в дневната, едната половина на дивана беше заета.

От Джесика Дейвис и Джъстин Фоли.

Но в другия край имаше достатъчно място, затова седнахме. И какво беше първото, което направихме? Оставихме чашите и започнахме да приказваме. Просто… така.

Едва ли си забравила, че бяха те. Джесика и Джъстин. Но не каза имената им. Първото момче, което беше целунала, целуваше момичето, което я беше зашлевило в „Моне“. Сякаш миналото й я преследваше навсякъде.

Всичко, на което можех да се надявам, се случваше. Въпросите бяха лични, сякаш си наваксвахме за пропуснатото време. Въпреки това не изглеждаха нахални.

Не знам дали физически е възможно, но гласът й сякаш излиза по-топъл от слушалките. Слагам длани върху ушите си, за да не избягат думите.

И не бяха нахални. Защото исках да ме опознаеш.

Беше прекрасно. Не можех да повярвам, че Хана и аз най-после разговаряхме. Наистина разговаряхме. И не исках този разговор да спира. Харесваше ми да си говоря с теб, Хана.

Струваше ми се, че можеш да ме опознаеш. Че можеш да разбереш всичко, което ти казвам. Колкото повече говорехме, толкова повече разбирах защо. Вълнуваха ни едни и същи неща. Тревожеха ни едни и същи неща.

Можеше да ми кажеш всичко, Хана. Онази нощ не съществуваха задръжки. Щях да остана, докато не се отвореше напълно и не излееше цялата си душа навън, но ти не го направи.

Исках да ти кажа всичко. И от това ме болеше, понеже някои от нещата бяха твърде плашещи. Някои неща дори самата аз не разбирах. Как бих могла да разкажа на някой — някой, с когото разговарях истински за първи път — всичко, за което си мислех?

Не можех. Беше прекалено рано.

Не беше.

Или може би — прекалено късно.

Но ми разказваш всичко това сега. Защо изчака?

Думите й вече не са топли. Може и да иска да ги чувам по този начин, но вместо това те ме изгарят. Изгарят мозъка ми. Сърцето ми.

Клей, ти не спираше да повтаряш, че си знаел колко лесно ще потръгнат нещата между нас. Че си го усещал от много време, така каза. Знаел си, че ще си допаднем. Че ще установим духовна връзка. Но как? Така и не ми обясни. Откъде би могъл да знаеш? Защото знам какво се говореше за мен. Чувала съм всички клюки и лъжи, които винаги ще са неразделна част от името ми.

Знаех, че не са истина, Хана. Искам да кажа, надявах се, че не са истина. Но прекалено много се страхувах да разбера в действителност.

Пречупвах се. Само ако бяхме провели този разговор по-рано. Бихме могли… бихме… не знам. Но нещата вече бяха отишли прекалено далече. Бях взела твърдо решение. Не да сложа край на живота си. Не още. Да се нося като в безвъздушно пространство, докато съм в училище. Да не се сближавам с никого. Това беше планът ми. Щях да завърша и да се махна.

Но после отидох на едно парти. Отидох на едно парти, за да се срещна с теб. Защо го направих? За да си причиня още страдания? Защото именно това правех — мразех се, задето бях чакала толкова дълго. Мразех се, защото не беше честно спрямо теб.

Единственото нещо, което не е честно, са тези касети, Хана, защото аз бях там и можех да ти помогна. Би могла да ми кажеш каквото и да е. Аз бих изслушал абсолютно всичко.

Двойката, която седеше на дивана до нас. Момичето беше пияно, смееше се и непрекъснато се блъскаше в мен. Което в началото беше смешно, но много бързо ми писна.

Защо Хана премълчава името й?

Почнах да си мисля, че в крайна сметка може би не е чак толкова пияна. Може би просто се преструваше, за да забавлява момчето, с което говореше… когато се случеше да разговарят. Може би искаше целия диван за себе си и за приятеля си.

Така че двамата с Клей излязохме.

Обиколихме навсякъде, но където и да се спирахме, трябваше да се надвикваме с музиката. В един момент успях да обърна разговора. Никакви сериозни и тежки теми повече. Имахме нужда да се посмеем. Но където и да отидехме, беше прекалено шумно, за да се чуваме.

Затова се прехвърлихме от фоайето в една празна стая.

Помня всичко, което се случи след това. Помня го с най-големите подробности. Но как ли го бе запомнила тя?

Докато стояхме там, облегнати на рамката на вратата, с чаши в ръце, не можехме да спрем да се смеем. И въпреки това самотата от пристигането ми на партито отново се върна.

Но аз не бях сама. Знаех го.

За пръв път от много време се бях свързала — свързала! — с друг човек от училище. Как беше възможно да съм сама?

Не беше, Хана, аз бях там.

Защото исках да бъда. Това е всичко, което мога да кажа. Това е единственото смислено обяснение според мен. Колко пъти се бях сближавала с някого, а после тази близост е била запращана в лицето ми? Всичко изглеждаше добре, но знаех, че имаше потенциал да се превърне в нещо ужасно. Много, много по-болезнено от друг път.

Нямаше начин това да се случи.

И ето те, позволяваше ми да се сближа с теб. И когато не можах да продължа да го правя, когато отместих разговора към по-леки теми, ти ме разсмя. Беше невероятно забавен, Клей. Беше именно онова, от което имах нужда.

Затова те целунах.

Не, аз те целунах, Хана.

Дълга и красива целувка.

И какво каза ти, когато отлепихме устни, за да си поемем въздух? С най-симпатичната, най-леката и най-момчешката усмивка, ти ме попита:

— За какво беше това?

Добре де, ти ме целуна.

На което аз отвърнах:

— Такъв си идиот.

И продължихме да се целуваме.

Идиот. Да, и това помня.

По едно време затворихме вратата и се преместихме навътре в стаята. Бяхме от едната страна на вратата. А останалите участници в партито, с неговата силна, но приглушена музика, бяха от другата.

Невероятно. Бяхме заедно. Това не спирах да си мисля през цялото време. Невероятно. Трябваше да се концентрирам максимално, за да не излезе тази дума от устата ми.

Някои от вас може би се чудят — как така не сме чули нищо за това? Винаги сме разбирали с кого се е сваляла Хана.

Защото на никого не съм казвал.

Грешка. Сато сте си мислили, че знаете. Не слушахте ли? Или сте внимавали само там, където се е споменавало вашето име? Защото мога да преброя на пръстите на едната си ръка — да, на едната си ръка — с колко души съм излизала. Но вие, вие сигурно сте си мислели, че ще са ми нужни пръстите на двете ми ръце, че и на двата ми крака, само за да започна, нали така?

Какво? Не ми вярвате? Шокирани сте? Познайте какво… Не ми пука! Последният път, в който ме е интересувало какво си мисли някой друг за мен, беше пред въпросната вечер. И това беше последната вечер.

Разкопчавам колана и се навеждам напред. Слагам ръка пред устата си и силно натискам, за да не изкрещя. Но въпреки това го правя, а дланта ми овлажнява.

Тони продължава да кара.

Сега се настанете удобно, защото ще ви разкажа какво се случи в онази стая между мен и Клей. Готови ли сте?

Целунахме се.

Това е. Целунахме се.

Поглеждам към скута си, към уокмена. Твърде тъмно е, за да мога да видя през пластмасовата вратичка как ролките превъртат лентата, но трябва да се фокусирам върху нещо, така че се опитвам. Концентрирането върху мястото, където би трябвало да се намират двете ролки, е най-многото, което мога да направя, за да надникна най-отблизо в очите на Хана, докато разказва моята история.

Беше прекрасно двамата да лежим един до друг на леглото. Едната му ръка бе отпусната върху бедрото ми. Другата обгръщаше главата ми като възглавница. Моите две ръце го прегръщаха, опитваха се да го привлекат още по-близо. И поне що се отнася до мен, исках нещо повече.

Точно тогава го казах. Точно тогава й прошепнах: „Съжалявам“. Защото дълбоко в себе си се чувствах едновременно толкова щастлив и толкова тъжен. Тъжен, че ми беше отнело толкова много време, за да стигна дотук. Но щастлив, че в крайна сметка бяхме заедно.

И двамата се целувахме така, сякаш го правехме за пръв път в живота си. Целувки, които казваха, че стига да искам, бих могла да започна отначало. С него.

Но да започна от какво?

И ето къде се сетих за теб, Джъстин. За пръв път от много време си спомних за нашата първа целувка. Моята истинска първа целувка. Сетих се за предхождащото я нетърпеливо очакване. Устните ти, притиснати към моите.

И как ти провали всичко.

— Спри — казах на Клей. И ръцете ми престанаха да го придърпват по-плътно.

Ти опря ръце на гърдите ми.

Можеше ли да почувстваш през какво преминавам, Клей? Усети ли го? Трябва да си го усетил.

Не.

Ти успя да го скриеш. Никога не ми каза какво те мъчи, Хана.

Стиснах очи така силно, че чак ме заболя. Опитах се да отблъсна всичко, което се въртеше в съзнанието ми. А това бяхте всички вие от този списък… и още. Всеки — до тази вечер. Всеки, който бе направил така, че да се заинтригувам от репутацията на Клей и от това, колко различна беше неговата репутация от моята.

Не, бяхме еднакви.

Не успях. Онова, което другите мислеха за мен, бе извън моя контрол.

Клей, твоята репутация си беше заслужена. Но моята… моята — не. А ето ме сега с теб. Допълвайки тази своя репутация.

Но съвсем не беше така. На кого щях да кажа, Хана?

— Спри — повторих. Този път плъзнах ръце по гърдите ти и те отблъснах. Обърнах се на една страна и зарових лице във възглавницата.

Ти заговори, но аз те накарах да спреш, помолих те да излезеш. Ти отново заговори и аз изкрещях. Крещях във възглавницата.

И тогава ти млъкна. Чу ме.

Когато стана, за да си тръгнеш, матракът от твоята страна олекна. Но ти отне цяла вечност, докато излезеш, докато разбереш, че говоря сериозно.

Надявах се, че ще ме спреш. Че ще ми кажеш да не си тръгвам.

Въпреки че очите ми бяха все така затворени, заровени във възглавницата, усетих как светлината се промени, когато ти най-сетне отвори вратата. Стана по-ярка. После отново помръкна… и теб вече те нямаше.

Защо я послушах?

Защо я оставих там? Тя имаше нужда от мен и аз го знаех.

Но бях уплашен. За пореден път бях допуснал да ме завладее страхът.

Плъзнах се от леглото на пода. Просто седях там, до леглото, обгърнала коленете си с ръце… и плачех.

На това място свършва твоята история, Клей.

Не би трябвало. Бях до теб, Хана. Можеше да протегнеш ръка за помощ към мен, но не го направи. Имаше избор, но ме отблъсна. Щях да ти помогна. Исках да ти помогна.

Ти излезе от стаята и повече никога не си проговорихме.

Беше взела окончателно решение. Каквото и да казваш, това е истината.

В коридорите в училище се опитваше да уловиш погледа ми, но аз винаги извръщах очи встрани. Защото същата вечер, когато се прибрах у дома, откъснах един лист от тетрадката си и започнах да пиша на него име след име. Имената, които се въртяха в главата ми, когато престанах да те целувам.

Имаше толкова много имена, Клей. Три дузини най-малко. После… После направих връзката между тях.

Първо заградих твоето име, Джъстин. От теб прокарах линия към Алекс. Заградих Алекс и прокарах линия към Джесика, подминавайки имена, които останаха извън тази мрежа — които просто си плуваха там — защото сами по себе си бяха инциденти.

Гневът и раздразнението ми от всички вас се трансформираха в сълзи, после, всеки път, когато откривах някоя нова връзка — отново в гняв и омраза.

Накрая стигнах до Клей, причината да отида на онова парти. Заградих името му и начертах линия… обратно. Обратно към първото име.

Джъстин.

Всъщност, Клей, скоро след като ти излезе и затвори вратата, този човек я отвори.

На касетата с историята на Джъстин тя беше споменала, че името му отново ще се появи. Той също беше на партито. На дивана с Джесика.

Но този човек вече е получил касетите. Така че, Клей, просто го прескочи, когато предадеш пакета по-натам. По един индиректен начин той направи така, че в списъка си да добавя ново име. И именно този нов герой трябва да получи касетите от теб.

И, да, Клей — аз също съжалявам.

⏹

Очите ми щипят. Не от солта в сълзите ми, а поради факта че не ги бях затварял от момента, в който научих, че Хана е плакала, след като съм излязъл от стаята.

Всеки мускул от шията ми болезнено копнее да се извърне настрани. Да погледна през прозореца, да отместя очи от уокмена и да ги забия в празното пространство. Но не мога да помръдна, да разруша ефекта от думите й.

Тони намалява и спира до един бордюр.

— Добре ли си?

Шосето е локално, но не се намира в квартала, където се беше състояло партито.

— Ще се оправиш ли? — пита ме той.

Облягам се назад, отпускам глава върху седалката и затварям очи.

— Липсва ми.

— И на мен — отвръща Тони.

Когато отварям очи, виждам, че главата му е увиснала напред. Дали не плаче? Или може би се опитва да не заплаче?

— Не знаех какво да си мисля онази вечер. За всичко, което се случи. От толкова дълго време я бях харесвал от разстояние, а никога не бях имал възможност да й го кажа — поглеждам към уокмена. — Разполагахме само с една вечер и към края на тази вечер ми се струваше, че я познавам дори по-малко отпреди. Но сега знам. Знам къде са били мислите й тогава. Сега знам през какво е минавала.

Гласът ми пресеква и в настъпилата пауза рукват сълзите.

Тони не отговаря. Гледа навън към пустата улица, оставя ме просто да си седя в колата му и да изживея чувството на загуба. Хана ми липсва с всяка поета от мен глътка въздух. Тя ми липсва и сърцето ми, само по себе си хладно, се сгрява, когато мислите за нея преминават като порой през мен.

Прокарвам ръкав под очите си. После преглъщам сълзите си и се засмивам.

— Благодаря ти, че слушаш всичко това — казвам. — Следващия път не се притеснявай да ме спреш.

Тони включва мигача, хвърля поглед назад и отново изкарва колата на шосето. Но не поглежда към мен.

— Няма проблеми.