Джей Ашър
13 причини защо (12)

Касета 5: страна Б

Имам чувството, че откакто тръгнахме от „При Роузи“, минаваме няколко пъти по същия път. Сякаш Тони се опитва да печели време.

— Ти беше ли на партито? — питам го.

Той поглежда към огледалото за странично виждане и се престроява в съседното платно.

— Не. Клей, трябва да съм сигурен, че ще си добре.

Невъзможно ми е да му отговоря. Защото не, не бях я отблъснал. Не бях увеличил болката й, нито бях сторил нещо, с което да я нараня. Вместо това я бях оставил сама в онази стая. Единственият човек, който вероятно би могъл да й протегне ръка и да я спаси от самата нея. Да я дръпне назад, за да не продължи натам, накъдето се беше запътила.

Направих както ми каза, излязох. Когато трябваше да остана.

— Никой не обвинява мен — прошепвам. Имам нужда да го чуя произнесено на глас. Имам нужда да чуя думите с ушите си, не просто във въображението ми. — Никой не обвинява мен.

— Никой — казва Тони, а очите му са все така върху шосето.

— Ами ти? — питам.

Наближаваме кръстовище и намаляваме.

За момент той ме поглежда само с крайчеца на окото си. После отново се втренчва в шосето.

— Не, не те обвинявам.

— Но защо на теб? — питам. — Защо е дала другия комплект касети на теб?

— Нека те закарам до къщата, в която се е състояло партито — отвръща. — Там ще ти кажа.

— Не можеш ли да ми го кажеш сега?

Усмивката му е едва забележима.

— Опитвам се да задържа и двама ни на шосето.

⏵

Скоро след като Клей си тръгна, в спалнята влезе двойката от дивана. Всъщност, по-точно е да се каже, че влязоха в спалнята с препъване. Спомняте ли си ги? Мислех, че тя само се преструва на пияна и се блъска в мен просто за да ни накара да станем и да се оттеглим. За жалост, не е било преструвка. Беше натряскана до козирката.

Подминах ги в коридора. Едната ръка на Джесика лежеше отпуснато върху рамото на Джъстин. Другата търсеше стената, за да се подпре на нея.

Аз, разбира се, не ги видях да влизат. Все още седях на пода, облегнала гръб на по-отдалечения край на леглото и в стаята беше тъмно.

Когато излязох от спалнята, бях страшно ядосан. Страшно объркан. Облегнах се на пианото във всекидневната, почти имах нужда от опора, за да не загубя равновесие. Какво трябваше да направя? Да остана? Да си тръгна? Но къде щях да отида?

Приятелчето й от дивана я държеше да не се блъсне прекалено силно в нощното шкафче. После тя се свлече от леглото… на два пъти… той я вдигна обратно на него. Тъй като беше добро момче, беше свел смеха си до минимум.

Мислех, че ще я завие и ще затвори вратата от външната страна. А това щеше да е идеалният момент да се измъкна. Край на историята.

Хана не беше момичето, което бях целунал за пръв път, но беше момичето, целувката с което имаше значение; това беше първата ми целувка с момиче, което значеше нещо за мен. А след като бях приказвал надълго и нашироко с нея през същата вечер, предполагах, че това е само началото.

Между нас се случваше нещо. Нещо хубаво. Чувствах го.

Само че това не беше краят на историята. Защото ако това бе всичко, нямаше да си намери място в една интересна касета, нали? А знам, че вече сте наясно, че това не е краят.

Въпреки всичко напуснах партито — без конкретна цел и посока.

Вместо да излезе, той започна да я целува.

Знам, че някои от вас с готовност биха се възползвали от подобна удивителна възможност да погледат. Близка среща от сексуален характер. Дори да не можехте да наблюдавате, щяхте да чувате. Но две неща ме задържаха на онзи под. С глава, притисната към коленете, осъзнах колко много съм пила, откакто бях дошла на партито. Не можех да пазя добре равновесие и щеше да е наистина рисковано да се пробвам да хукна на четири крака по пода. Така че това е едното ми извинение.

Оправдание номер две е, че там, горе, нещата изглежда замираха. Тя не само беше пияна и непохватна, но и напълно пасивна. Доколкото можех да кажа, нещата не надхвърлиха рамките на целувките. При това ми се струваше, че целуването беше еднопосочно.

И отново, като добро момче, той не се възползва от ситуацията. Искаше. Дълго се опитваше да я накара да реагира.

— Още ли си будна? Искаш ли да те отведа до банята? Ще повръщаш ли?

Момичето не беше напълно загубило съзнание. От време на време ръмжеше и сумтеше.

Просветна му — най-накрая! — че тя не е романтично настроена и вероятно още известно време няма да бъде. Затова я зави и й каза, че след малко ще мине да види как е. После излезе.

Вече сигурно се чудите кои са тези двамата. Хана, забрави да ни кажеш имената им. Но аз не съм забравила. Ако има нещо, което да ми е останало, това са спомените ми. Които са твърде лоши. Може би ако от време на време забравях по нещо, всички щяхме да сме мъничко по-щастливи.

Когато си тръгнах от партито, мъглата беше гъста. Докато вървях през квартала, започна да пръска. После да вали. Но когато първоначално тръгнах, имаше единствено гъста мъгла, която правеше всичко да изглежда размазано.

Не, ще трябва да почакате за име този път. Въпреки че ако сте слушали внимателно, аз отдавна ви дадох отговора.

Преди да произнеса името му на глас, това момче трябва да се поизпоти малко… да си спомни всичко, което се беше случило в онази стая. А той си спомня. Знам, че е така.

Ще ми се да можех да видя лицето му в този момент. Със затворени очи. Стиснати челюсти. Пръсти, силно впити в косата му.

На него ще кажа: отречи! Хайде, давай, отречи, че някога съм била в онази стая. Отречи, че зная какво си направил. Или по-точно не какво си направил, а какво не направи. Какво позволи да се случи. Разбери защо това не е касетата, на която се завръщаш в историята. Трябва да е следваща касета. Трябва да бъде в някоя следваща касета.

О, наистина ли? И това ще ти хареса? Една следваща касета ще направи нещата по-добри?

Не бих се обзаложила.

Господи. Какво още може да се е случило онази вечер?

Знам, че тя не ти беше гадже, че ти почти не говореше с нея и дори едва я познаваше, но това ли е най-доброто ти извинение за онова, което се случи? Това единственото ти извинение ли е?

Както и да е, извинение няма.

Изправих се, подпирайки се с една ръка на леглото, за да запазя равновесие. Обувките ти — сянката от обувките ти — все още се виждаше в светлия процеп под вратата. Защото когато излезе, ти застана на пост отвън. Оттласнах се от леглото и тръгнах към това тънко снопче светлина, без да съм сигурна какво точно ще ти кажа, когато отворя вратата. Но по средата на пътя към твоите обувки се прибави още един чифт… и аз спрях.

Когато си тръгнах от партито, просто вървях. Няколко пресечки. Не исках да се прибирам у дома. Не исках да се връщам обратно.

Вратата се отвори, но ти я дръпна обратно и каза: „Не. Остави я да си почине“.

На тази оскъдна светлина забелязах една гардеробна — сгъваемата й като хармоника врата бе наполовина отворена. Междувременно приятелят ти продължи да те увещава да го пуснеш в стаята.

Чаках с разтуптяно сърце, хваната като в капан насред пода.

Вратата на спалнята се отвори отново. Но ти пак я дръпна, за да я затвориш. И се опита да обърнеш всичко на шега.

— Повярвай ми — каза, — тя няма да помръдне. Просто ще лежи като труп.

Какъв беше отговорът му? Какъв? Какъв беше аргументът му, който те накара да отстъпиш встрани и да го пуснеш да влезе? Помниш ли? Защото аз помня.

Нощната смяна.

Каза ти, че работи нощна смяна и трябва да си тръгне след няколко минути.

Няколко минути, толкова му трябвали с нея. „Така че просто се успокой и се дръпни.“

И това беше всичко, за да те убеди да го оставиш да отвори вратата.

Боже.

Колко жалко.

Не можех да повярвам. Твоят приятел явно също не можеше да повярва, защото когато отново хвана топката на вратата, той не се втурна вътре. Изчака да чуе протеста ти.

В този кратък миг — миг, в който ти не каза нищо — паднах на колене, зашеметена, покрила уста с ръце. С препъване се отправих към гардеробната, светлината откъм коридора изглеждаше размазана през сълзите ми. Когато се строполих в гардеробната, се приземих върху купчина якета, хвърлени на пода.

Щом вратата на спалнята се отвори, бутнах сгъваемата врата. И стиснах силно очи. Кръвта бучеше в ушите ми. Заклатих се напред-назад, напред-назад, удряйки чело в купчината якета. Но на фона на силната музика, раздрусваща къщата, никой не можеше да ме чуе.

„Просто се успокой“. Тези думи, беше ги казвал и преди. Казва ги винаги на хората, от които се възползва. На приятелките си. На момчетата. На който и да е.

Брайс. Той трябва да е. Човекът, влязъл в онази стая, беше Брайс Уокър.

На фона на гърмящата музика никой не можеше да го чуе как върви през стаята. Как напредва през стаята. Как се озовава на леглото. Как матракът изскърцва под тежестта на тялото ту. Никой не чува нищо.

Аз можех да го спра. Стига да можех да проговоря. Стига да можех да видя. Ако бях в състояние да измисля нещо, щях да отворя онази врата и да го спра.

Но не го направих. И няма значение какви са оправданията ми. Това, че мозъкът ми не функционираше, не е извинение. Нямам такова. Можех да го спра — край на историята. Но ми се струваше, че да предотвратя онова, което се случи, беше все едно да спра въртенето на Земята. Че нещата от твърде дълго се намираха извън контрол и каквото и да направех, вече едва ли имаше значение.

Не можех да понеса още емоции. Исках светът да спре… да свърши.

За Хана той наистина свърши. Но не и за Джесика. За нея той е продължил. И тогава Хана я е забила в земята с тези записи.

Не знам колко парчета се смениха, докато лежах така, заровила лице в онези якета. Ритъмът преминаваше от една песен в друга. След известно време почувствах гърлото си ужасно прегракнало. Болезнено и пламнало. Дали не бях крещяла?

Опрените ми на пода колене усещаха вибрациите при всяка стъпка в коридора. А когато в стаята също се чуха стъпки — няколко песни след като негодникът беше влязъл — облегнах гръб на вратата на гардеробната… и зачаках.

Зачаках вратата да се отвори. Да бъда измъкната от скривалището ми.

А после? Какво щеше да ми направи той после?

Колата на Тони спира. Предната гума охлузва бордюра. Не зная как бяхме стигнали до тук, но сега къщата е точно от другата страна на прозореца ми. Същата входна врата, през която бях влязъл, за да се включа в партито. Същата порта, през която си бях тръгнал. А вляво от портата — прозорец. Зад този прозорец — спалня и гардеробна със сгъваема врата, зад която беше изчезнала Хана в нощта, в която я бях целунал.

Но светлината от коридора проникна в стаята и в гардеробната и стъпките се отдалечиха. Всичко беше свършило. В края на краищата той не можеше да закъснее за работа, нали?

Какво стана после? Ами изтичах вън от стаята и хукнах по коридора. И там те видях. Седеше съвсем сам в една стая. Човекът, около който се върти целият този запис… Джъстин Фоли.

Стомахът ми се свива и аз отварям вратата на колата.

Приседнал на ръба на едно легло, на тъмно, ето къде беше.

Седеше, втренчен в тъмнината. А аз стоях в коридора като замръзнала, втренчена в теб.

Много вода беше изтекла от първата ни среща, Джъстин. От момента, в който те бях видяла да се подхлъзваш на тревата пред къщата на Кат. До моята първа целувка в долния край на една пързалка. Досега.

Първо, ти постави началото на цяла серия от събития, които съсипаха живота ми. Сега работеше върху съсипването на нейния.

Повръщам пред същата тази къща.

Стоя превит на две, главата ми виси над канавката.

В един момент се обърна към мен. Цветът на лицето ти… беше изчезнал. Изражението ти… празно. А очите ти изглеждаха толкова уморени.

Или може би онова, което видях в тях, беше болка?

— Остани така колкото искаш — казва ми Тони.

Не се притеснявай, мисля си, няма да повърна в колата ти.

Джъстин, скъпи, не обвинявам теб изцяло. Двамата сме заедно в кюпа. И двамата можехме да го предотвратим. Всеки един от нас. Можехме да я спасим. Признавам го пред вас. Пред всички вас. Онова момиче имаше двоен шанс. Но ние и двамата я предадохме.

Приятно ми е да усещам бриза върху лицето си, охлаждащ потта по челото и врата ми.

Така, защо този запис е за Джъстин? Ами другото момче? Не е ли стореното от него още по-лошо?

Да. Абсолютно. Но касетите трябва да бъдат предавани нататък.

А ако ги изпратя на него, ще спрат. Помислете си. Той е изнасилил момиче и би напуснал града в мига, в който разбере… ами… ако разбере, че знаем.

⏸

Все още превит на две вдишвам възможно най-дълбоко. После задържам дъха си.

И го изпускам.

Изправям се на седалката, държа вратата отворена за всеки случай.

— Защо ти? — питам. — Защо касетите са в теб? Какво си направил?

Подминава ни една кола и двамата я проследяваме с поглед, докато завива вляво две пресечки по-надолу. Минава минута, преди Тони да отговори:

— Нищо. И това е истината.

За пръв път от срещата ни в „При Роузи“ той ме поглежда в очите, докато говори. В очите му, на светлината на една лампа малко по-надолу, виждам сълзи.

— Довърши тази касета, Клей, и ще ти обясня всичко.

Не отвръщам.

— Дослушай я. Почти свършва — казва ми.

⏵

Какво мислиш сега за него, Джъстин? Мразиш ли го? Приятелят ти, който я изнасили, още ли е твой приятел?

Да, но защо?

Трябва да е отрицание. Това трябва да е. Наистина, той винаги е имал избухлив нрав. Вярно е, че използва и захвърля момичетата като мръсно бельо. Но на теб винаги ти е бил добър приятел. И колкото повече излизаш с него, толкова повече ти се струва, че е същият като преди, нали? А щом той се държи като същия човек, значи не може да е направил нещо нередно. Което означава, че ти също не си направил нищо нередно.

Страхотно! Това е страхотна новина, Джъстин. Защото ако той не е направил нищо лошо и ти не си направил нищо лошо, значи и аз не съм направила нищо лошо. Но нямаш представа колко много ти се ще да не бях проваляла живота на онова момиче.

Но го направих.

Е, поне й помогнах. Ти също.

Не, прав си, ти не я изнасили. Нито пък аз. Но ти… и аз… позволихме това да се случи.

Вината е наша.

⏹

— Край на историята — казвам. — Какво се е случило?

Измъквам шестата касета от джоба си и сменям онази, която е в уокмена.