Джей Ашър
13 причини защо (14)

Касета 6: страна Б

⏵

Извинявайте. Предполагам, че това, което казах, е странно. Защото не правя ли точно това самата аз? Да се самоотписвам?

Да. Всъщност да.

И това е, до което в крайна сметка се свежда всичко. До факта, че аз… отписвам… сама себе си.

Каквото и да съм казала до този момент, за когото и да съм говорила, всичко се връща обратно към мен, всичко завършва с мен.

Гласът й звучи спокойно. Приела е онова, което казва.

Преди партито на много пъти ми беше идвало да се предам. Не знам, може би някои хора просто са по-предразположени да мислят за това от другите. Защото всеки път, когато се е случвало нещо лошо, аз си мислех именно за това.

За това? Добре. Ще го кажа. Мислех си за самоубийство.

Гневът, обвинението, всичко се е изпарило. Решението е взето. За нея светът вече не е борба.

След всичко, за което разказвам в записите, след всяка отбелязана случка, аз си мислех за самоубийство. Обикновено това беше просто мимолетна мисъл.

Щеше ми се да умра.

Много пъти съм мислил върху тези думи. Но е трудно човек да ги произнесе на глас. А още по-страшно е да чувстваш, че може наистина да го мислиш.

Но понякога отивах по-натам и се питах как ли бих го направила. Пъхах се под завивките и се чудех дали вкъщи има нещо, което да използвам.

Пистолет? Не. Никога не сме разполагали с такъв. А и не знаех откъде мога да се снабдя.

Обесване? Какво бих могла да използвам? Къде бих го направила? Но дори и да знаех как и къде, така и не успявах да блокирам представата как някой ме намира — разлюляна — на сантиметри от пода.

Не можех да причиня това на мама и татко.

Как тогава са те открили? Чух толкова много слухове.

Превърна се в някаква извратена игра — да си представям как се самоубивам. А съществуват наистина откачени и творчески начини.

Нагълтала си се с хапчета. Това всички знаем. Някои твърдят, че си припаднала и си се удавила в пълната вана.

Стесних кръга до две неща. Ако исках хората да го вземат за инцидент, трябваше да излетя с колата си от шосето. Някъде, където шансовете за оцеляване са нулеви. В покрайнините на града е пълно с такива места. Вероятно съм минавала покрай всяко едно от тях поне дузина пъти през последните две седмици.

Някои казват, че си пуснала крана в банята, но си заспала на леглото, докато ваната се е пълнела. Майка ти и баща ти се върнали вкъщи, заварили банята наводнена и почнали да те викат. Но отговор не последвал.

Но пък съществуват тези касети.

Мога ли да съм сигурна, че вие, дванайсетте, ще пазите тайна? Че няма да кажете на родителите ми какво всъщност се е случило? Ще ги оставите ли да продължат да вярват, че е нещастна случайност, ако това е официалната версия, която циркулира наоколо?

Тя замълчава.

Не знам. Не съм сигурна.

Тя мисли, че може да кажем. Мисли, че ще отидем при приятелите си и ще изтърсим: „Искате ли да разберете една ужасна тайна?“.

Затова се спрях на най-безболезнения начин.

Хапчета.

Стомахът ми се преобръща, сякаш тялото ми иска да се освободи от всичко. Храна. Мисли. Емоции.

Но какви точно хапчета? И колко? Не съм сигурна. А нямам много време да реша, защото утре… Ще го направя.

Ау!

Сядам на бордюра на едно тъмно тихо кръстовище.

Вече няма да съм наоколо… утре.

В повечето къщи, разположени покрай свързващите се в тази точка четири пресечки, няма много признаци, че собствениците им са будни. Няколко прозореца примигват с бледосинкавата светлина от телевизора в мрака на нощта. Лампите над външните врати на една трета от тях светят. Но като изключим окосената трева или паркирана отпред кола, за останалите е трудно да се допусне, че изобщо са обитаеми.

Утре ще стана, ще се облека и ще отида до пощата. Там ще пусна пакет с касети, адресиран до Джъстин Фоли. След което няма да има връщане назад. Ще отида на училище, прекалено късно за първия час, и всички ще прекараме един последен ден заедно. Единствената разлика ще бъде, че аз ще знам, че ще е последен.

А вие — не.

Мога ли да си спомня? Мога ли да си я представя по коридорите през онзи последен ден? Искам да си спомня последния път, в който съм я видял.

А вие ще се държите с мен, както винаги сте се държали. Помните ли кое е последното нещо, което сте ми казали?

Аз не.

Последното, което сте ми сторили?

Усмихвам ти се. В това съм сигурен. Усмихвах ти се всеки път, когато те срещах след това парти, но ти никога не вдигна поглед към мен. Защото вече си била взела решение.

Ти знаеше, че стига да пожелаеш, можеш да ми се усмихнеш в отговор. Но нямаше как да го направиш. Не и след като искаше да приключиш с всичко.

А какво бе последното нещо, което съм казала на всеки един от вас? Защото, повярвайте ми, аз знаех, че това е последното, което ви казвам.

Нищо. На мен ми каза да изляза от стаята — и това беше всичко. След това винаги намираше начин да ме игнорираш.

Което ни отвежда до един от последните ми уикенди. Уикендът след инцидента. Уикендът, през който се състоя едно ново парти. Парти, на което аз не присъствах.

Да, все още бях наказана да не излизам от къщи. Но не това беше причината да не присъствам. Всъщност, ако исках да отида, щеше да е много по-лесно от предишния път, защото по това време пазех една къща. Приятел на баща ми беше извън града и аз наглеждах къщата му, хранех кучето му и изобщо внимавах да не стане нещо, понеже няколко къщи по-надолу щеше да има ученически купон с много музика и алкохол. И той наистина се състоя. Може би не беше толкова голям, колкото нашия, но определено в него не вземаха участие начинаещи.

Дори да си бях помислил, че може да си на въпросния купон, пак щях да си остана у дома.

От начина, по който ме пренебрегваше в училище, личеше, че и там ще бъде същото. А това беше теория, доказването на която щеше да ми се отрази твърде болезнено.

Чувала съм да казват, че след прекаляване с текила дори миризмата на този алкохол можел да те накара да повърнеш. И макар в действителност да не повърнах от това парти, самият факт, че бях наблизо — че го чувах — караше стомахът ми да се свива на топка.

Една седмица изобщо не беше достатъчна, за да превъзмогна емоциите от онова последно парти.

Кучето полудяваше, подскачаше с лай всеки път, когато някой минеше покрай прозореца. Прикляквах и му виках да се махне оттам, но се страхувах да отида да го прибера — страхувах се някой да не ме познае и да не ме повика по име.

Затова прибрах кучето в гаража, където можеше да си лае на воля.

Чакай, сега си спомням. Последният път, в който те видях.

Беше невъзможно да се изолирам от гърмящия звук на тонколоните. Но опитах. Минах тичешком през цялата къща, пуснах завесите и затворих всяка щора, която успях да намеря.

Помня последните думи, които си казахме.

После се скрих в спалнята и усилих звука на телевизора до дупка. Но макар че вече не можех да го чувам, усещах гърменето на тонколоните вътре в себе си.

Силно стиснах очи. Вече не гледах телевизия. Вече не бях в тази стая. Можех да мисля единствено за онази гардеробна, за това, как се криех в нея сред купчината дрехи. И отново започнах да се клатя напред-назад, напред-назад. И отново наоколо нямаше кой да ме чуе как плача.

В часа по английски при господин Портър забелязах, че чинът ти е празен. Но когато звънецът би и излязох в коридора, те видях там.

Накрая партито се разпадна. И след като всички за пореден път минаха покрай прозореца и кучето спря да лае, обиколих цялата къща и дръпнах обратно всички завеси.

Почти се сблъскахме. Но очите ти гледаха надолу и ти не разбра, че това съм аз. И двамата едновременно казахме: „Извинявай“.

След като бях прекарала толкова дълго време затворена вътре, реших да си поема глътка чист въздух. И може би на свой ред да се превърна в герой.

После ти погледна нагоре. Видя ме. И очите ти… Какво имаше в тях? Тъга? Болка? Заобиколи ме и се опита да отметнеш коса от лицето си. Ноктите ти бяха лакирани в тъмносиньо. Гледах как отминаваш по дългия коридор, а хората се блъскаха в мен. Но ми беше все едно.

Стоях там и гледах как изчезваш. Завинаги.

Още веднъж, всички. Д-4. Къщата на Кортни Кримсън. Мястото на партито.

Не, този запис не е за Кортни… макар тя да играе известна роля. Но Кортни няма представа какво ще кажа, защото си тръгна точно когато нещата бяха започнали да се заформят.

Обръщам се и тръгвам обратно на къщата на Кортни.

Планът ми беше просто да отида до там. Може би щях да попадна на някой, който се мъчи да пъхне ключа си в ключалката на колата и щях да му предложа да го откарам у тях.

Не отивам до къщата на Кортни. Отивам в парка „Айзенхауер“, сцената на първата целувка на Хана.

Но улицата беше празна. Всички си бяха отишли.

Или поне така изглеждаше.

И тогава някой ме повика.

Над високата дървена ограда отстрани на къщата надникна нечия глава. И чия беше тази глава? На Брайс Уокър.

Господи, не. Това може да свърши само по един-единствен начин. Ако някой е в състояние да вгорчи още повече живота на Хана, то това със сигурност е Брайс.

— Къде отиваш? — попита ме той.

Колко пъти съм го виждал в компанията на приятелките му — как сграбчва китките им и ги извива? Как се отнася с тях като с парче месо.

И при това — на публично място.

Тялото, раменете ми, всичко бе настроено да продължи да ходи, да подмине къщата. И наистина трябваше да продължа. Но лицето ми се извърна към него. Откъм неговата страна на оградата се вдигаше пара.

— Ела при нас — каза ми той. — Изтрезняваме.

И чия глава трябваше да изскочи до неговата? Тази на госпожица Кортни Кримсън.

Какво съвпадение. Тя беше онази, която ме използва за личен шофьор, за да стигне до едно парти. А ето че сега аз й се натрисам неканена, след края на нейното парти.

Тя бе онази, която ме заряза без компания. А ето ме сега пред нейната къща и тя няма къде да се скрие.

Не заради това си го направила, Хана. Не поради тази причина си се присъединила към тях. Знаела си, че това е възможно най-лошият избор. Знаела си го.

Но коя съм аз, че да продължавам да й се сърдя?

Ето защо си го направила. Искала си светът да се срути около теб. Искала си всичко да стане възможно най-черно. А Брайс, както добре си знаела, е можел да ти помогне в това начинание.

Той каза, че просто си почивате. После ти, Кортни, ти предложи да ме закараш у дома, без да знаеш, че „у дома“ бе само през две къщи. Звучеше толкова искрена, че чак ме изненада.

Дори се почувствах малко виновна.

Имах желание да ти простя, Кортни. Прощавам ти. Всъщност, прощавам почти на всеки един от вас. Но въпреки това трябва да ме изслушате. Въпреки това трябва да знаете.

Прекосих мократа трева и дръпнах резето на вратичката в дъсчената ограда. Леко я открехнах. А зад нея видях източника на парата… джакузи от секвоя. Дюзите не бяха отворени и единственият звук, който се чуваше, беше плискането на водата в стените на ваната. И във вас двамата.

Главите ви бяха отпуснати назад, почиваха върху ръба на джакузито. Очите ви — затворени. Леките усмивки върху лицата ви правеха водата и парата толкова привлекателни.

Кортни извъртя глава в моята посока, без да отваря очи.

— По бельо сме — информира ме тя.

Изчаках една секунда. Дали трябва?

Не… но ще го направя.

Знаела си в какво се забъркваш, Хана.

Свалих си блузата, събух обувките, смъкнах джинсите си и изкачих дървените стъпала. И после? Потопих се във водата.

Усещането беше толкова отпускащо. Толкова успокояващо.

Напълних шепи с топла вода и я оставих да се оттече върху лицето ми. Избърсах я назад, към косата си. Затворих очи, тялото ми се плъзна надолу, главата ми се отпусна върху ръба.

Но едновременно с успокояващото докосване на водата ме завладя ужас. Не биваше да съм тук. Не вярвах на Кортни. Не вярвах на Брайс. Независимо какви бяха първоначалните им намерения, познавах и двамата достатъчно добре, за да не им вярвам.

И бях права… но с мен така или иначе беше свършено. Бях приключила с борбата. Отворих очи и погледнах към нощното небе. През парата целият свят изглеждаше като приказка.

Присвивам очи, докато ходя, искам да ги затворя напълно.

Не след дълго във водата стана неприятно да се седи. Прекалено горещо.

Когато отварям очи се надявам да установя, че съм се озовал пред парка. Не искам да виждам повече тези улици, по които съм вървял и по които е вървяла Хана в нощта на партито.

Но когато оттласнах гръб от стената на ваната и седнах, за да охладя горната част на тялото си, видях гърдите ми да прозират под мокрия сутиен.

Затова се плъзнах обратно надолу.

Брайс също се плъзна… бавно… по пейката, намираща се под водата. Рамото му опря в моето.

Кортни отвори очи, погледна ни, после отново ги затвори.

Удрям с юмрук по ръждясалата телена ограда. Затварям очи и плъзвам пръсти по грапавата повърхност на метала.

Думите на Брайс бяха нежни, очевидно се опитваше да ме настрои на романтична вълна.

— Хана Бейкър — промълви.

Всички знаят какъв си, Брайс. Всички знаят какво правиш. Но държа да отбележа, аз не предприех нищо, за да те спра. Попита ме дали съм се забавлявала на партито. Кортни прошепна, че не съм присъствала, но на теб изглежда не ти пукаше. Вместо това върховете на пръстите ти докоснаха външната страна на бедрото ми.

Отварям очи и отново удрям по оградата.

Стиснах челюсти и пръстите ти се отместиха.

— Приключи прекалено бързо — информира ме ти. И също толкова бързо пръстите ти се върнаха върху бедрото ми.

Държа се здраво за оградата и вървя напред. Когато отдръпвам пръсти, се порязвам.

Цялата ти ръка ляга върху бедрото ми. И когато не те спрях, ти я плъзна нагоре към корема ми. Палецът ти докосна долната част на сутиена ми, малкото ти пръстче се завря под ръба на бикините ми.

Извърнах глава настрани. И знам, че не се усмихвах.

Ти събра пръстите си и започна да описваш бавни кръгове по корема ми.

— Приятно е — каза.

Усетих как водата се разплисква и отворих очи за секунда. Кортни се отдалечаваше.

Още ли причини ти трябват, Кортни, за да те намразят всички?

— Помниш ли, когато беше в първи курс? — попита ме ти.

Пръстите ти се мушнаха под сутиена ми. Но ти не се нахвърли отгоре ми. Предполагам, че проверяваше докъде се простират границите. Палецът ти се плъзна под гърдите ми.

— Не беше ли в онзи списък? За най-хубав задник сред първокурсничките?

Брайс, ти със сигурност забеляза как челюстите ми се стягат. Видя сълзите ми. Нима подобно нещо те възбужда?

Брайс ли? Да. Възбужда го.

— Вярно е — каза.

И тогава, просто ей така, аз се оставих на течението. Раменете ми увиснаха. Краката ми се разтвориха. Съвсем наясно бях какво правя. Нито веднъж не бях оправдала репутацията, която всички вие ми бяхте изградили. Нито веднъж. Въпреки че понякога ми беше трудно. Въпреки че понякога се усещах привлечена от някого, който искаше да излезе с мен единствено заради клюките, които беше чувал по мой адрес. Но винаги казвах „не“ на тези хора.

Винаги!

До тази вечер с Брайс.

Така че — поздравления, Брайс. Ти си избраникът! С теб оправдах репутацията си, позволих й да се слее с мен. Какво е усещането?

Чакай, не отговаряй на този въпрос. Нека първо да кажа следното: не бях привлечена от теб, Брайс. Никога не съм била. Всъщност, ти ме отвращаваше.

А аз ще ти сритам задника, негоднико. Кълна се.

Докосваше ме… но всъщност аз използвах теб. Имах нужда от теб, за да се откажа от себе си, напълно.

За всички, които слушат, нека е ясно. Не казах „не“, нито отблъснах ръцете му. Единственото, което сторих, бе да извърна глава, да стисна зъби и да преглътна сълзите си. И той го видя. Дори ми каза да се отпусна.

— Просто се отпусни. Всичко ще бъде наред.

Сякаш фактът, че го оставях да ме гали, щеше да реши всичките ми проблеми.

Но в крайна сметка аз не ти казах нито веднъж да се махаш… и ти остана.

Спря да описваш кръгове по корема ми. Вместо това започна да галиш нежно кръста ми. Малкото ти пръстче отново се плъзна под ръба на бельото ми, нагоре-надолу, от единия до другия край. Последва го друг пръст, избута малкото ти пръстче още по-надолу. Това беше всичко, което ти трябваше, Брайс. Започна да ме целуваш по раменете, по шията, пръстите ти се движеха нагоре-надолу. После продължи. Не спря дотам.

Съжалявам. Прекалено описателно ли звучи за някои от вас? Много лошо.

Когато ти свърши, Брайс, аз излязох от джакузито и се отдалечих на две къщи разстояние от теб. Нощта беше свършила. Аз бях свършена.

⏹

Свивам юмрук и го вдигам пред лицето си. През насълзените си клепачи виждам как кръвта се стича между пръстите ми. Кожата е дълбоко порязана на няколко места, разкъсана от ръждивата тел на оградата. Няма значение къде е следващото място, на което Хана иска да отида. Знам къде ще прекарам остатъка от нощта. Но първо трябва да почистя ръката си. Раната щипе, но ми премалява главно при гледката на собствената ми кръв.

Отправям се към най-близката бензиностанция. На две пресечки по-надолу е, няма да се отдалеча много. На няколко пъти изтръсквам ръката си, оставям тъмни капки кръв по тротоара.

Когато стигам до бензиностанцията, пъхам ранената си ръка в джоба и дръпвам стъклената врата на минимаркета. Намирам прозрачно шишенце чист спирт и малка кутийка с лейкопласт, оставям няколко долара на касата и искам ключа за тоалетната.

— Тоалетните са отзад — казва ми жената на касата.

Завъртам ключа в ключалката и отварям вратата с рамо. После изплаквам ръката си под струя студена вода и гледам как кръвта се стича в канала. Развъртам капачката на шишенцето със спирт и с едно рязко движение — защото ако мисля, няма да го направя — изливам цялото съдържание върху раната си. Тялото ми се стяга и аз изругавам на глас възможно най-силно и грубо. Имам чувството, че кожата ми се отлепя от мускулите. След няколко мига, които ми се струват дълги колкото час, най-сетне успявам отново да свия пръстите си. Със свободната си ръка и зъбите си залепям парче лейкопласт.

Връщам ключа и жената не казва нищо друго, освен „лека нощ“.

Когато излизам на тротоара, отново хуквам. Остава само една касета. Със син номер тринайсет в ъгъла.