Джей Ашър
13 причини защо (4)

Касета 1: страна Б

⏵

Добре дошъл отново и благодаря, че си останал да чуеш част втора.

Набутвам уокмена в джоба си и усилвам звука.

Щом слушаш това, значи се е случило едно от следните две неща:

А: Ти си Джъстин и след като си чул своята малка история, сега искаш да разбереш кой е следващият. Или Б: Ти си някой друг и чакаш да видиш дали следващият няма да си ти.

Е…

По челото ми избива пот.

Алекс Стендъл, твой ред е.

Една-единствена капка пот се плъзва по слепоочието ми и аз я изтривам.

Сигурна съм, че нямаш представа защо си включен в списъка, Алекс. Вероятно си мислиш, че си направил нещо добро, така ли е? Гласува за мен, когато се избираше най-хубавият задник сред редиците на първокурсничките. Как е възможно някой да е ядосан от това?

Слушай.

Сядам на бордюра, обувките ми са в канавката. От една пукнатина в цимента близо до петата ми стърчат няколко стръка трева. Въпреки че слънцето едва е започнало да се скрива зад върховете на покривите и дърветата, уличните лампи от двете страни на шосето светят.

Преди всичко, Алекс, ако мислиш, че се правя на идиотка — ако си мислиш, че съм някоя тъпа малка глупачка, която се впряга за най-дребното нещо и приема всичко твърде насериозно — никой не те кара да слушаш. Разбира се, аз те притискам с копието на тези касети, но на кой му пука, след като хората в целия град знаят какво си мислиш за задника ми, нали така?

В къщите от този квартал, както и в моята на няколко пресечки от тук, семействата привършват вечерята. Или зареждат съдомиялните. Или учениците започват домашните. За тези семейства вечерта е като всяка друга.

Мога да посоча цял списък с хора, на които ще им пука. Мога да посоча цял списък с хора, на които много ще им пука, ако тези записи излязат наяве.

Така че, да започваме. Става ли?

Свивам се напред, прегръщам краката си и отпускам чело на коленете си.

Спомням си, че течеше вторият час, когато списъкът ти се появи. Госпожа Стръм очевидно бе прекарала страхотен уикенд, защото не ни даде абсолютно никакви подготвителни упражнения. Накара ни да гледаме един от нейните пословично скучни документални филми. Не си спомням за какво беше. Но разказвачът имаше силно изразен британски акцент. Помня също, че човърках някакво старо парче от тиксо, залепено за чина ми, за да не заспя. За мен гласът на разказвача не беше нищо повече от фон.

Гласът на разказвача… и шепотът.

Когато вдигнах поглед, шепненето престана. Всички очи, забити в мен, се извърнаха встрани. Но аз видях листа, който се предаваше от ръка на ръка. Един-единствен лист, който вървеше надолу-нагоре по редиците. Накрая стигна до чина зад мен — чина на Джими Лонг — който проскърца, когато Джими се размърда на мястото си.

Всички, които сте били в час през въпросната сутрин, кажете ми: Джими тайничко поглеждаше над облегалката на стола ми, нали? Това е единственото, което можах да си представя, когато той прошепна: „Бас държа, че е“.

Стискам коленете си още по-силно. Тъпакът Джими.

Някой прошепна: „Голям си идиот, Тъпако“.

Извърнах се към него, но не бях в настроение да шепна. „Бас държиш за какво?“

Джими, който жадно поглъща всяко внимание, което му обръща което и да е момиче, се усмихна леко и сведе поглед към листа на чина си. Отново се разнесе шепотът, в който се споменаваше думата „идиот“ — този път повтаряна из цялата стая, сякаш никой не искаше и аз да разбера каква е шегата.

Когато за първи път видях този списък в час по история, в него прочетох няколко имена, които ми бяха непознати. Няколко нови ученички, които още не бях срещал или не бях сигурен, че правилно съм запомнил имената им. Но знаех името на Хана. И се засмях, когато го видях. Беше си изградила доста противоречива репутация за кратко време.

Едва сега разбирам, че репутацията й е започнала във въображението на Джъстин Фоли.

Вдигнах глава, за да мога да прочета заглавието на обърнатия лист: КЛАСЪТ НА ПЪРВОКУРСНИЦИТЕ — КОЯ Е ГОРЕЩА МАЦКА И КОЯ НЕ Е. Чинът проскърца отново, когато Джими се облегна назад и аз разбрах, че госпожа Стръм приближава, но трябваше да открия името си. Не ми пукаше защо съм в списъка. По онова време не мисля, че дори ме беше грижа в коя графа съм включена. Просто има нещо в това, всички да са съгласни по един въпрос — който засяга теб — нещо, което отваря вратичката на мрежата с пеперудки в стомаха ти. И докато госпожа Стръм вървеше между чиновете, готова да грабне списъка, преди да съм открила името си, пеперудките сякаш обезумяха.

Къде е името ми? Къде? Ето го!

По-късно през същия този ден, когато подминах Хана по коридора, хвърлих един поглед назад, докато тя се отдалечаваше. И трябваше да се съглася. Тя заслужено беше включена в онази категория.

Госпожа Стръм издърпа листа и аз се обърнах напред. След няколко минути събрах кураж да погледна и отправих очи към другия край на стаята. Както очаквах, Джесика Дейвис изглеждаше бясна.

Защо? Защото точно срещу моето име, но в другата графа, стоеше нейното.

Моливът й почукваше по тетрадката със скоростта на морзов предавател, лицето й пламтеше.

Единствената ми мисъл в онзи момент? Слава богу, че не знам морзовата азбука.

Истината е, че Джесика Дейвис е много по-красива от мен. Направете списък на всички части от тялото й и кръстчетата, с които ще отбележите превъзходството на нейното тяло над моето, ще изпъстрят листа от горе до долу.

Не съм съгласен, Хана. Изобщо.

Всеки знае, че номинацията за най-грозен задник в класа на първокурсниците е лъжа. Дори не може да бъде взета за преиначаване на истината. Но съм сигурна, че никой не го беше грижа защо Джесика се беше озовала в негативната графа на списъка ти, Алекс.

Освен теб… и мен… и самата Джесика — ставаме трима.

И, предполагам, че много повече от трима са на път да разберат това.

Може би някои хора смятат, че си прав, като си избрал мен. Аз не мисля така. Но нека го кажа по друг начин: не мисля, че моят задник — както го наричаш — беше решаващият фактор. Мисля, че решаващият фактор… беше отмъщението.

Изтръгвам стръкчетата трева от канавката и ставам да си вървя. Когато тръгвам, разтривам тревичките между пръстите си, докато не се посипват по земята.

Но този запис не е за твоята мотивация, Алекс.

Въпреки че се споменава и за нея. Този запис е за това, как хората се променят, когато видят името ми в един тъп списък. Този запис е за…

Пауза. Посягам към джоба на якето си и усилвам звука. Тя разгъва лист хартия. Приглажда го.

Така. Току-що огледах всяко име — всяка история — в тези касети. И познай какво. Всяко едно от нещата, за които говоря, можеше никога да не се случи, ако ти, Алекс, не беше вкарал името ми в онзи списък. Толкова е просто.

Трябваше ти име, което да поставиш срещу името на Дкесика. И тъй като всички в училище вече си бяха изградили изкривена представа за мен след малкия номер на Джъстин, аз бях идеалният избор, нали?

И снежната топка продължава да се търкаля. Благодаря, Джъстин.

Списъкът на Алекс беше просто майтап. Вярно, лош майтап. Но той нямаше представа, че ще я засегне по този начин. Не беше честно.

Ами аз? Какво съм направил пък аз? С какво, според Хана, съм я наранил? Защото нямам представа. И след като хората го чуят, какво ще си помислят, когато ме срещнат? Някои от тях, поне двама, знаят защо съм в списъка й. Дали им се струвам по-различен? Не, невъзможно. Защото името ми не би трябвало да е сред техните. Аз не би трябвало да съм споменат в тези записи. Сигурен съм. Не съм сторил нищо лошо!

За да си припомним малко нещата, този запис не е за причината, поради която си направил онова, което си направил, Алекс. Той е за последствията от твоите действия. И по-точно, за отражението им върху тен. Той е за онова, което не си планирал — неща, които не си можел да планираш.

Господи, не мога да повярвам.

⏸

Първата червена звездичка. Старата къща на Хана. Ето я.

Не мога да повярвам.

Тази къща веднъж вече беше крайната ми цел. След едно парти. Сега в нея живее възрастна двойка. Една вечер, преди около месец, мъжът бе карал на няколко пресечки от тук, бе говорил по телефона с жена си, когато се беше сблъскал с друга кола.

Затварям очи и тръсвам глава, за да прогоня спомена. Не искам да го видя. Но не мога да избягам от него. Мъжът бе изпаднал в истерия. Плачеше. „Трябва да й се обадя! Трябва да се обадя на жена си!“

Телефонът му беше изчезнал някъде по време на сблъсъка. Опитахме се да се обадим на жената от моя телефон, но отсреща не спираше да дава заето. Тя бе прекалено объркана, прекалено уплашена, за да затвори. Искаше да остане на линия, на линията, на която бе говорила със съпруга си.

Мъжът каза, че имала проблеми със сърцето. Трябвало да разбере, че той е добре.

Обадих се на полицията от моя телефон и обещах на човека, че ще продължа с опитите да се свържа с жена му. Но той настоя да отида да й кажа. Трябвало да разбере, че той е добре. Къщата им не била далеч.

Беше се насъбрала малка тълпа, някои помагаха на пострадалия от другата кола. Беше от нашето училище. От по-горен клас. И беше в много по-тежко състояние от възрастния мъж. Извиках на неколцина от тях да се погрижат за моя човек, докато не пристигне линейката. После тръгнах, забързан към дома му, за да успокоя жена му. Но не знаех, че бързам към къщата, в която някога бе живяла Хана.

Същата къща.

Този път обаче вървя. Вървя по средата на шосето към „Ийст Флорал Каньон“, също като Джъстин и Зак, към мястото, където две улици се срещат в обърнато с главата надолу Т, точно както Хана го беше описала.

Завесите на издадения напред прозорец са спуснати. Но през лятото, преди началото на първата си година в гимназията, Хана е стояла там с Кат. Двете са гледали навън към мястото, на което се намирах сега, наблюдавали са как две момчета се задават по улицата. Как стъпват в мократа трева, как се подхлъзват и се препъват един в друг.

Продължавам да вървя, докато стигам канавката и притискам върховете на обувките си към тротоара. Стъпвам в тревата и застивам на място. Проста, елементарна стъпка. Не се подхлъзвам и не спирам да се питам дали ако Джъстин и Зак бяха стигнали до входната врата на Хана, няколко месеца по-късно тя нямаше да се влюби в Зак вместо в Джъстин? Дали Джъстин нямаше просто да бъде изтрит от картинката? Дали клюките някога щяха да започнат? Дали Хана още щеше да е жива?

⏵

Денят, в който се появи списъкът ти, не беше особено травмиращ. Оцелях. Знаех, че е шега. Хората, които виждах по коридорите и се скупчваха около онези, които имаха копия, също знаеха, че е шега. Една голяма, тлъста, весела шега.

Но какво се случва, когато някой каже, че имаш най-хубавия задник сред първокурсничките? Ами ще ти кажа, Алекс, защото иначе никога няма да узнаеш. Това дава на хората — на някои хора — зелена улица да се отнасят с теб така, сякаш не си нищо повече от въпросната част от тялото ти.

Искаш пример? Добре. В-З на картите ви. „Блу Спот Ликър“.

Наблизо е.

Нямам представа защо се казва така, но е само на около пресечка от първата ни къща. Отивах там винаги когато ми се доядеше нещо сладко. Което означава всеки ден, да.

Отвън „Блу Спот“ винаги ми беше изглеждало мръсно, но всъщност никога не бях влизал вътре.

В деветдесет и пет процента от случаите „Блу Спот“ беше празен. Само аз и мъжът зад касата.

Не мисля, че много хора знаят за съществуването му, защото магазинчето е миниатюрно и натикано между други два магазина. Те бяха затворени, откакто се бяхме преселили в квартала. Отвън „Блу Спот“ прилича на реклама на цигари и алкохол. А отвътре? Ами и отвътре е същото.

Вървя по тротоара, минаващ пред старата къща на Хана. Една автомобилна алея се изкачва по лекия наклон, преди да изчезне под очукана дървена врата на гараж.

Пред тезгяха виси телена стойка с най-вкусните сладости. Или поне с моите любими сладки неща. И в мига, в който отворя вратата, мъжът зад касата отваря чекмеджето със звън още преди да съм си избрала десертче, защото знае, че никога не излизам, без да съм си купила поне едно.

Веднъж някой бе описал лицето на тъма зад касата като орех. И то наистина е такова! Вероятно от прекалено много цигари, но и име от рода на Уоли^[1] със сигурност не помага особено.

Откакто бе пристигнала в града, Хана идваше на училище със синьо колело. Почти си я представям. Ей там. С раница на гърба, плъзгаща се надолу по автомобилната алея. Предната гума завива и тя ме подминава, както съм застанал на тротоара. Гледам я как се движи по протежението на тротоара, задминава дървета, паркирани коли и къщи. Стоя и я гледам как изчезва.

Отново.

После бавно се обръщам и се отдалечавам.

Честна дума, пред всичките пъти, когато съм била в „Блу Спот“, не мисля, че съм чула Уоли да продума дори една думичка. Опитвам се да си спомня някое „здравей“ или „хей“, или дори приятелско сумтене. Но единственият звук, който го чух да издава, се дължеше на теб, Алекс.

Какъв приятел.

Алекс! Точно така. Вчера някой го бутна в коридора. Някой блъсна Алекс отгоре ми. Но кой?

Както всеки път, когато влязох, над вратата издрънча звънче. Дрън! — издрънка касата. Избрах си едно десертче от поставката, но не мога да кажа какво точно, понеже не си спомням.

Хванах Алекс да не падне. Попитах го дали е добре, но той се направи, че не ме чува, взе си раницата и забърза надолу по коридора. Замислих се дали не съм направил нещо, с което да го засегна, но не се сетих.

Ако исках, щях да ви кажа името на човека, който влезе в магазина, докато ровех в раницата си за пари. Него го помня. Но той е просто един от многото негодници, на които съм се натъквала през годините.

Не знам, може би трябва да ги разоблича всичките. Но що се отнася до твоята история, Алекс, неговото действие — неговото ужасно, отвратително действие — беше просто следствие от твоето.

Освен това той разполага с цяла страна от касета за себе си…

Трепнах. Какво се беше случило в онзи магазин заради списъка на Алекс?

Не, не искам да знам. И не искам да виждам Алекс.

Нито утре. Нито вдругиден. Не искам да виждам нито него, нито Джъстин. Нито оня дебел задник Джими Тъпака. Божичко, кой още е замесен в това?

Той отвори вратата на „Блу Спот“.

— Здрасти, Уоли! — рече. И го произнесе с арогантност, която звучеше напълно естествена от неговата уста. Можех да се закълна, че не за пръв път го казваше по този начин, все едно Уоли беше някакво по-нисше създание.

— А, Хана, здрасти — продължи. — Не те видях.

Споменах ли, че стоях точно пред тезгяха, видима за всеки в мига, в който отвореше вратата?

Леко му се усмихнах, намерих си парите и ги пуснах в сбръчканата ръка на Уоли. Уоли, доколкото мога да кажа, не му отвърна по никакъв начин. Не срещна погледа му, нито се усмихна — както обикновено поздравяваше мен.

Завивам зад един ъгъл, отдалечавам се от кварталните улици на път за „Блу Спот“.

Невероятно колко много може да се промени един град само след един завой. Къщите зад гърба ми не бяха големи или модерни. Средна ръка. Но напълно подходящи за онази част от града, която бавно се разпада с годините.

— Хей, Уоли, знаеш ли какво? — дъхът му идваше точно над рамото ми.

Бях оставила раницата си върху плота, докато я затварях. Очите на Уоли бяха фокусирани надолу, точно зад ръба на тезгяха, някъде около талията ми, и аз разбрах какво следва.

Една ръка ме шляпна отзад. И после:

— Най-хубавият задник сред първокурсничките, Уоли. Стои точно тук, в твоя магазин!

Доста са момчетата, които мога да си представя да правят това. Сарказмът. Арогантността.

Дали ме заболя? Не. Но това няма значение, нали? Защото въпросът е дали той имаше право да го направи? И отговорът, надявам се, е очевиден.

Блъснах ръката му с бързото движение, което всяко момиче би трябвало да усвои до съвършенство. И в този момент Уоли излезе от черупката си. В този момент Уоли възпроизведе звук. Устата му си остана затворена, а звукът не беше нищо повече от бързо цъкане с език, но този кратък звук бе изненадващ. Знаех, че вътрешно Уоли се е превърнал в кълбо от гняв.

Ето го и него. Неоновият надпис на „Блу Спот Ликър“.

⏸

На тази пресечка са останали отворени само два магазина: „Блу Спот Ликър“ и „Рестлес Видео“ срещу него. „Блу Спот“ изглежда също толкова мръсен, колкото и последния път, когато минах оттук. Дори рекламите на алкохол и цигари изглеждат същите. Като тапет на предния прозорец.

Когато отварям вратата, звънва медно звънче. Същото, което е чувала Хана, когато е идвала за своите десертчета. Вместо да я оставя да се затръшне зад мене, аз я задържам и бавно я притварям, като наблюдавам как отново бута звънчето.

— Мога ли да помогна?

Без да поглеждам, вече зная, че не е Уоли. Но защо съм разочарован? Не съм дошъл да видя Уоли.

Гласът отново пита, малко по-високо:

— Мога ли да помогна с нещо?

Не мога да се насиля да погледна към тезгяха. Не още. Не искам да си я представям как стои там.

В дъното на магазина, зад стена от стъклени врати, се виждат студените напитки. И въпреки че не съм жаден, тръгвам натам. Отварям едната врата и вземам оранжада — първата пластмасова бутилка, която докосвам. После отивам в предната част на магазина и вадя портфейла си.

Пред тезгяха виси телена стойка с десертчета. Онези, които Хана е харесвала.

Лявото ми око започва да играе.

— Това ли е всичко? — пита ме продавачът.

Слагам оранжадата на тезгяха и поглеждам надолу, разтърквайки окото си. Болката започва някъде над него, но се забива надълбоко. Зад веждата. Щипане, каквото никога преди не съм изпитвал.

— Зад тебе има още — казва продавачът. Явно си мисли, че гледам десертите.

Хващам един сникърс и го слагам до напитката. Вадя няколко долара на тезгяха и ги бутам към него.

Дзън!

Той ми връща няколко монети и аз забелязвам залепена за касата пластмасова табелка с изписано върху нея име.

— Той все още ли работи тук? — питам.

— Уоли ли? — продавачът изпуска въздух през носа си. — Дневна смяна.

Когато излизам, медното звънче издрънчава.

⏵

Метнах раницата си на рамо и вероятно прошепнах извинение, но когато го заобиколих, нарочно отбягнах погледа му.

Вратата беше пред мен, бях готова да изляза, когато той ме хвана за китката и ме завъртя към себе си.

Произнесе името ми и когато срещнах погледа му, шегата си беше отишла от него.

Дръпнах ръката си, но той здраво ме стискаше.

Неоновият надпис на „Рестлес Видео“ отсреща примигва накъсано.

Сега знам за кого говори Хана. Виждал съм изпълнението му с китката и преди. В такъв момент винаги ми идва да го сграбча за ризата и да го бутам, докато не пусне момичето да си върви. Но вместо това всеки път се преструвам, че не забелязвам.

А и какво бих могъл да направя?

После негодникът ме пусна и сложи ръка на рамото ми.

— Само си играя, Хана. Просто се отпусни.

Така. Да направим анализ на онова, което току-що се беше случило. Размишлявах през целия път до дома и може би именно поради това не си спомням какъв десерт си бях купила през онзи ден.

Сядам на очукания бордюр пред „Блу Спот“, оставям оранжадата до себе си и закрепям сникърса на коляното си. Не че ми се яде нещо сладко. Защо тогава го купих? Дали защото Хана беше имала навика да си купува сладки неща от там? И какво значение има това? Отидох до мястото, отбелязано с първата червена звездичка. И с втората. Не е необходимо да ходя навсякъде или да правя всичко, което казва тя.

Първо думите, после действията му.

Изявление номер едно: „Само си играя, Хана“.

Превод: задникът ти е моята играчка. Може да си въобразяваш, че имаш последната дума, когато се отнася до това, какво ще се случи с твоя задник, но грешиш. Или поне докато „само си играя“.

Хващам десертното блокче за единия му край, плъзгам го напред-назад по коляното си.

Изявление номер две: „Просто се отпусни“.

Превод: стига, Хана, само съм те докоснал, без да ми даваш сигнал, че го искаш. Ако от това ще ти стане по-добре, давай — можеш и ти да ме докоснеш, където си пожелаеш.

Сега нека да си поприказваме за действията му, а?

Действие номер едно: сграбчването на задника ми.

Интерпретация: нека се върна малко по-назад и отбележа, че това момче никога преди не ме беше сграбчвало за задника. Защо сега? Дънките ми не бяха нещо специално. Не бяха прекалено впити. Вярно, че талията им беше малко ниска, но той не ме хвана за кръста. Хвана ме за задника.

Започвам да разбирам. Започвам да виждам какво иска да каже Хана. И това отваря черна дупка дълбоко в стомаха ми.

Най-хубавите устни. Друга категория от списъка.

Алекс, да не би да казват, че списъкът ти му е дал право да ме хване за задника? Не. Казвам, че му е дал извинение. А извинението бе всичко, от което това момче се нуждаеше.

Не бях забелязвал устните на Анджела Ромеро, докато не излезе списъкът. Но когато това стана, направо бях запленен от тях. Когато я гледах как изнася речи в час, нямах ни най-малка представа какви думи излизат от устата й. Просто гледах как тези устни се движат нагоре-надолу. Изпадах в транс, когато произнасяше неща от рода на „хлъзгав склон“, при което иззад устните й се мярваше долната част от езика й.

Действие номер две: той ме сграбчи за китката, после сложи ръка на рамото ми.

Знаете ли, дори няма да тълкувам това. Само ще кажа защо ме ядоса. И преди ме бяха сграбчвали за задника — не беше голяма работа — но този път го бяха направили, защото някой друг беше написал името ми в един списък. А когато въпросният младеж видя, че се разстроих, извини ли ми се? Не. Вместо това стана агресивен. Най-снизходително ме посъветва да се отпусна. После сложи ръка на рамото ми, сякаш допирът му по някакъв начин щеше да ме успокои.

Един съвет. Ако докоснеш момиче, дори на шега, и тя те отблъсне, остави… я… на… мира. Не я пипай! Където и да е! Просто престани! Допирът ти не провокира нищо друго, освен отвращение.

Останалото от Анджела изобщо не беше толкова зашеметяващо като устните й. Не беше зле, просто не бе зашеметяващо.

Миналото лято в къщата на един приятел играхме на бутилка, след като една част от нас си признахме, че никога преди не го бяхме правили. Настоявах играта да продължи, докато най-накрая не завъртях бутилката така, че да спре с гърлото към Анджела. Или докато тя не завъртя бутилката към мен. Когато това стана, притиснах устни, агонизиращо бавно и прецизно, към нейните.

Съществуват извратени и объркани хора, Алекс — и може би аз самата съм от тях — но онова, което искам да кажа, е, че когато си правиш майтап с хората, трябва да поемеш отговорността, ако други хора намират извинение за действията си в шегата ти.

По-късно двамата с Анджела се натискахме на задната порта на къщата й. Просто не можех да се наситя на онези устни.

И всичко заради един списък.

Всъщност, това не е вярно. Ти не се пошегува с мен, нали така? Моето име беше в колоната с горещите мацки. Ти написа името на Джесика в графата с онези, които не бяха такива. Помайтапи се с нея. И ето къде нашата снежна топка започва да набира скорост.

Джесика, скъпа моя… твой ред е.

⏹

Отварям уокмена и изваждам първата касета. Следващата откривам в най-малкото джобче на раницата си. Онази, в ъгъла, на която е написан със синьо номер 3. Пъхам я вътре и затварям вратичката.