Джей Ашър
13 причини защо (10)

Касета 4: страна Б

⏵

Бихте ли искали да притежавате способността да чувате мислите на другите? Разбира се. Всеки отговаря положително на този въпрос, докато не се замисли по-сериозно.

Например как бихте се чувствали, ако другите можеха да чуват вашите мисли? Ако можеха да чуят вашите мисли… сега?

Щяха да чуят объркване. Раздразнение. Дори известно количество гняв.

Ще чуят думите на едно мъртво момиче, които преминават през мозъка ми. Момиче, което по някаква причина обвинява мен за решението да сложи край на живота си.

Понякога имаме мисли, които дори сами не разбираме. Мисли, които даже не са верни — които не изразяват как наистина се чувстваме — но въпреки това преминават през главите ни просто, защото са интересни.

Нагласям поставката за салфетки така, че да виждам в излъсканата сребриста повърхност отражението на Тони. Той се обляга назад и избърсва ръцете си със салфетка.

Ако можехте да чуете мислите на хората, щяхте да сте запознати както с неща, които са верни, така и с такива, които минават през съзнанието просто случайно. И не бихте могли да отделите едните от другите. Това би ви побъркало. Кое е вярно? Кое не е? Милион идеи, но какво всъщност означават те?

Нямам представа какво си мисли Тони. Нито пък той — какво си мисля аз. Няма представа, че гласът в главата ми, гласът, който излиза от неговия уокмен, принадлежи на Хана Бейкър.

Ето това й харесвам на поезията. Колкото по-абстрактна е, толкова по-добре. Онези стихотворения, в които не сте сигурни за какво точно говори поетът. Може да предполагате, но не сте сигурни. Не на сто процента. Всяка дума, специално подбрана, може да има милион различни значения. Дали е заместител — символ — на друга идея? Дали се вмества в по-голяма, по-скрита, метафора?

Това е осмият човек, Хана. Щом става дума за поезия, значи не съм аз. Остават само още пет имена.

Мразех поезията, докато един човек не ми показа как да я ценя и да й се възхищавам. Каза ми да погледна на нея като на пъзел. От читателя зависи да дешифрира скрития код или думите, базирани на всичко, което знае за живота и емоциите.

Дали поетът използва червеното, за да символизира кръв? Гняв? Плътска страст? Или ръчната количка е червена просто защото в конкретния случай червено е звучало по-добре от черно?

Помня това. От часовете по английски. Имаше голяма дискусия за значението на червения цвят. Нямам представа до какво заключение стигнахме накрая.

Същият човек, който ме научи да обичам поезията, ме научи също така колко ценно е сам да можеш да пишеш. И, честна дума, няма по-добър начин да изследвате собствените си емоции от поезията.

Или аудиокасетите.

Ако сте ядосани, не е необходимо да описвате в стихотворението причината за вашия гняв. Но самото стихотворение трябва да е гневно. Така че давайте… напишете едно. Знам, че поне малко сте ми ядосани.

А когато свършите, разшифровайте написаното така, сякаш току-що сте го открили напечатано в някой учебник и не знаете нищо за неговия автор. Резултатите могат да бъдат удивителни… и плашещи. Но винаги е по-евтино от посещенията при психотерапевт.

Правех го известно време. Имам предвид писането на стихове, не посещенията при психотерапевт.

Може би един терапевт би ти помогнал, Хана.

Купих си тетрадка със спирала, за да записвам всичките си творения на едно място. Два дни от седмицата след часовете отивах в „Моне“ и написвах по едно-две стихотворения.

Първите ми няколко опита бяха малко нескопосни. В тях нямаше особена дълбочина или финес. Бяха доста директни. Но пък други се получиха доста добре. Поне аз така мисля.

После, без дори да се опитвам, запомних наизуст първото стихотворение от тетрадката. И независимо от това, колко упорито се опитвам, и до ден-днешен не мога да го изхвърля от съзнанието си. Ето го, за ваше удоволствие… или развлечение.

Ако любовта ми беше океан,

нямаше да остане никаква земя.

Ако любовта ми беше пустиня,

щяхте да виждате единствено пясък.

Ако любовта ми беше звезда —

късно вечер, само светлина.

Ако можеха да й поникнат крила,

щях да полетя.

Давайте. Смейте се. Но знаете, че ако го видите изписано на някоя картичка, ще си я купите.

Внезапна болка ме пронизва в гърдите.

Самата мисъл, че ще отида в „Моне“ да пиша стихотворения, правеше дните ми по-поносими. Ако се случеше нещо забавно, шокиращо или болезнено, си мислех, че от това ще излезе едно страхотно стихотворение.

През рамо виждам как Тони излиза през вратата. Което ми се струва странно.

Защо не спря да ми каже довиждане?

Предполагам, че за мен тези записи са форма на поетична терапия.

През прозореца наблюдавам как Тони влиза в колата си.

Докато ви разказвам тези истории, откривам определени неща. Неща за себе си, да, но също и за вас. За всички вас.

Включва фаровете.

И колкото повече приближаваме към края, толкова повече връзки откривам. Дълбоки връзки. Някои от онези, които вече ви разкрих, свързват едната история със следващата. За други изобщо не съм ви споменавала.

Когато Тони пали двигателя, мустангът потрепва. После колата бавно тръгва на заден.

Може пък вие да сте открили някои връзки, които аз не съм забелязала. Може би сте една стъпка пред поета.

Не, Хана, едва успявам да те следвам.

Когато произнеса последните си думи… е, вероятно не последните си думи, а последните думи за тези записи… ще имаме едно стегнато, добре свързано емоционално кълбо от думи.

С други думи, стихотворение.

Докато наблюдавам колата на Тони през прозореца, имам чувството, че пред очите ми се разиграва филм — мустангът бавно изчезва от екрана. Но фаровете не избледняват постепенно, което би трябвало да се случи, ако приятелят ми продължи да кара назад или обърне. Вместо това те просто изгасват. Сякаш са изключени.

Сега като се замисля, спрях да пиша в тетрадката си, когато престанах да изпитвам желание да продължавам да се самоопознавам.

Дали е там някъде и чака, седнал в колата? Защо?

Ако чуете песен, която ви разплаква, а повече не искате да проливате сълзи — просто преставате да я слушате. Но от себе си не можете да избягате. Не можете да решите повече да не се виждате. Не можете да решите да изключите звука в главата си.

⏸

Сега, когато фаровете на Тони са изгаснали, прозорците на заведението са просто ред черни стъкла. От време на време, когато покрай отдалечения край на паркинга премине някоя кола, тъничко светло снопче се плъзва от единия край на стъклата до другия. Но единственият постоянен източник на светлина, макар и далечен, се намира в горния десен ъгъл. Размазана розово-синя светлина. Крайчецът на неоновия надпис на „Крестмонт“, надничащ над покривите на всяка друга сграда наоколо.

Господи, какво не бих дал, за да върна отново онова лято! Беше толкова лесно да говоря с Хана, когато оставахме насаме. Да се смея заедно с нея. Но щом се появяваха други хора, ставах срамежлив. Отдръпвах се. Не знаех как да се държа.

В онази малка, подобна на аквариум лавка за билети единствената връзка с колегите ми беше един червен телефон. Нямаше бутони, само слушалка. Но винаги когато я вдигнех и отсреща чуех гласа на Хана, ме обземаше нервност. Все едно не се обаждах от няколко метра разстояние, а й звънях на домашния телефон.

— Трябват ми дребни за ресто — казвах.

— Пак ли? — отвръщаше тя. Но винаги с усмивка в гласа. И всеки път усещах как лицето ми пламва от срам. Защото истината бе, че се обаждах за ресто много по-често, когато тя беше на работа, отколкото когато я нямаше. Няколко минути по-късно на вратата ми се почукваше. Оправях ризата си и я пусках да влезе. Тя се промъкваше покрай мен с мъничка кутийка с монети в ръка — агонизиращо близо — за да ги размени срещу няколко банкноти. А понякога, когато нямаше клиенти, тя сядаше на стола ми и ми казваше да затворя вратата. С мъка удържах въображението си винаги когато това се случваше. Защото, макар да бяхме заобиколени от прозорци от трите си страни, подобно на атракция от някой карнавал, а тя казваше да затворя вратата само защото не биваше да я държим отворена, в тясното пространство можеше да се случи всичко.

Или поне на мен ми се искаше.

Тези моменти, колкото и кратки и редки да бяха, ме караха да се чувствам специален. Хана Бейкър избираше да прекара свободните си моменти с мен. И тъй като бяхме на работа, никой не влагаше в това нищо особено. Никой не разбираше значението му за мен.

Но защо? Защо винаги когато някой ни видеше, се преструвах на безразличен? Работехме, в това ми се искаше да ги накарам да повярват. Не се сваляхме. Просто работехме.

Защо?

Защото Хана имаше репутация. Репутация, която ме плашеше.

Истината за пръв път излезе наяве преди няколко седмици, по време на едно парти, когато Хана застана точно пред мен. Невероятен момент, през който сякаш всичко започна да си идва на мястото.

Докато я гледах в очите, не можах да не й призная, че съжалявам. За това, че съм чакал прекалено дълго, преди да й кажа какво изпитвам към нея. В един кратък миг бях в състояние да го призная. На нея. На себе си. Но не бих могъл да повторя това признание отново. До настоящия момент.

Но сега е прекалено късно.

И именно поради това точно в този момент съм изпълнен с такава омраза. Към себе си. Заслужавам да съм в този списък. Защото ако не се бях страхувал толкова много от всички, можех да кажа на Хана, че тя не е безразлична на някого. И тя можеше още да е жива.

Отмествам поглед от неоновия надпис.

⏵

Понякога на път за вкъщи спирах в „Моне“ за чаша горещ шоколад. Там си почвах домашното. Или понякога четях. Но вече не пишех стихове.

Имах нужда да си почина… от себе си.

Махам ръка изпод брадичката си и я плъзвам назад към врата си. Най-долните ми кичури коса са мокри от пот.

Но аз обичах поезията. Тя ми липсваше. И един ден, седмици по-късно, реших да се върна към нея. Реших да използвам поезията, за да си осигуря щастие.

Щастливи стихотворения. Ярки и щастливи слънчеви стихове.

Щастливи, щастливи, щастливи. Като двете жени от рекламата на „Моне“.

Имаше един безплатен курс, наречен „Поезията: да обичаме живота“. Обещаваше да научи хората не само да обичат поезията, но и чрез поезията да обикнат повече себе си.

Запишете ме!

Д-7 на вашите карти. Залата в градската библиотека.

Прекалено тъмно е да отида до там сега.

Курсът по поезия започваше по същото време, когато биеше последният звънец в училище, затова хуквах натам и успявах да стигна почти навреме. Но дори и да закъснеех, всички изглеждаха щастливи, че съм отишла, за да им предоставя „гледната точка на една тийнейджърка“, както казваха.

Оглеждам се наоколо и установявам, че съм единственият останал в заведението. Няма да затворят още трийсет минути. И въпреки че вече нито ям, нито пия, мъжът зад тезгяха не ми е казал да си тръгвам. Така че ще остана.

Представете си десетина-дванайсет оранжеви стола, подредени в кръг, с настанени една срещу друга жени, щастливи като в реклама. Единственият проблем още от ден първи беше, че те всъщност не бяха щастливи. Който и да беше правил тази реклама, трябва да беше ползвал фотошоп, за да обработи намръщените им физиономии и повдигне увисналите ъгълчета на устните им.

Пишеха за смъртта. За дяволската природа на мъжете. За разрушението на — цитирам — „зеленикавосинкавата, нашарена с леки бели мазки орбита“.

Сериозно, така я описваха. Наричаха Земята „бременна газообразна чужденка, която има нужда от аборт“.

Още една причина, поради която мразя поезията. Кой казва „орбита“ вместо „кълбо“ или „сфера“?

„Разкрий се“, казваха. „Нека видим най-големите ти и най-тъмни дълбини.“

Най-големите ми и тъмни дълбини? Че да не сте ми личният гинеколог?

Хана.

Толкова пъти ми идеше да вдигна ръка и да попитам: „Хм, така, кога ще стигнем до щастливата част? Онази част, където ще се научим как да обичаме живота? Нали се сещате, «Поезията: да обичаме живота». Това пишеше в диплянката. Заради това съм тук“.

Накрая успях да изтърпя само три нива с тази поетична група. Но излезе ли нещо от това? Нещо добро?

Не.

Хм, чудя се.

Разбирате ли, в групата присъстваше още някой. Още един гимназист с тийнейджърска гледна точка, обожаван от по-възрастните поети. Кой беше той ли? Редакторът на нашия училищен вестник „Изгубени и намерени“.

Райън Шейвър.

Знаете за кого говоря. Също така съм сигурна, господин редактор, че нямате търпение да произнеса на глас името ви.

Добре тогава, Райън Шейвър. Истината ще те освободи.

Мотото на „Изгубени и намерени“.

От известно време си се досещал, Райън. Сигурна съм в това. При първото споменаване на поезията си разбрал, че този запис е за теб. Няма как иначе. Макар със сигурност да си си помислил, че не е възможно това да е причината да бъдеш споменат в тези касети. Че онова, което се случи, не е кой знае какво.

Стихотворението от училище. Господи, било е нейно.

Не забравяйте, че сътворявам една стегната, добре свързана емоционална топка.

Затварям очи и ги закривам с ръка. Стискам зъби, за да не изкрещя, мускулите на челюстите ми горят. Или за да не заплача. Не искам да го чете. Не искам да чуя онова стихотворение, произнесено от нейния глас.

Искате ли да чуете последното стихотворение, което написах, преди да се откажа от поезията? Преди да се откажа от поезията уж за добро?

Не?

Добре. Но вие и без това вече сте го чели. Много е популярно в училище.

Позволявам си да отпусна клепачите, челюстта си.

Стихотворението. Обсъдихме го в час по английски език. Четохме го на глас много пъти.

И Хана присъстваше на всичко това.

Някои от вас може да си го спомнят. Не дума по дума, но знаете какво имам предвид. Вестник „Изгубени и намерени“. Колекцията от материали на Райън, събирана в продължение на половин година — пръсната из целия двор.

Като пъхнато под чин любовно писмо, което получателят не е открил. Ако попадне в ръцете на Райън, той ще изтрие издайническите имена и ще го сканира, за да го използва в следващия брой.

Снимки, изпадали от тетрадки… и тях сканира.

Бележки от часовете по история, нашарени със заврънкулки от ръката на силно отегчен човек… и това минава през скенера.

Някой може да се чуди как Райън успява да намери толкова интересни материали. Дали изобщо ги намира? Или ги краде? Зададох му същия този въпрос след една от нашите поетични сбирки. И той ми се закле, че всичко, което печата, било намерено благодарение и единствено в резултат на чиста случайност.

Призна, че понякога хората пъхали материалите, които откривали, в шкафчето му. В тяхната достоверност не можел да се закълне на сто процента. Затова изтривал имената и телефонните номера. А по правило снимките не трябвало да са прекалено излагащи.

Събирал пет-шест страници с любопитен материал и отпечатвал петдесет броя. После ги пръсвал из случайни места в училище. Тоалетни. Съблекални. Пистите за бягане.

„Но никога на едно и също място“, призна ми. Смяташе, че хората трябва да попадат случайно на списанието му, посветено на случайно разкрити случки.

Но познайте какво? Моето стихотворение? Него той го открадна.

Издърпвам салфетка от поставката и прокарвам грапавата хартия през очите си.

Всяка седмица след сбирките по поезия двамата с Райън сядахме на стълбите на библиотеката и разговаряхме. Първата седмица просто се смеехме на стихотворенията, които другите бяха написали и прочели. На това колко депресиращо звучаха всички до едно.

„Този курс не трябваше ли да ни направи щастливи?“, попита ме той. Очевидно се беше записал по същата причина като мен.

Вдигам поглед. Мъжът зад тезгяха дърпа връзките на една тежка торба за боклук. Време е да затварят.

— Може ли чаша вода? — питам.

След втората седмица все така сядахме на онези стъпала, но вече четяхме своите стихове. Стихове, които бяхме писали през различни етапи от живота си.

Той ме поглежда право в очите, зачервени от търкането със салфетката.

Но само щастливи. Стихотворения, посветени на любовта към живота. Стихотворения, които никога не бихме прочели пред онази група от влюбени в депресията нещастници в залата.

И за разлика от истинските поети, ние обяснявахме произведенията си. Дума по дума.

На третата седмица поехме огромния риск да си разменим тетрадките, съдържащи всичките ни творения.

Той бута чаша с леденостудена вода пред мен. Върху плота не е останало нищо друго, с изключение на чашата и поставката за салфетки.

О! За това се искаше голям кураж. Поне що се отнасяше до мен — със сигурност. За теб също съм сигурна, Райън. През следващите два часа, докато слънцето залязваше, двамата седяхме на онези циментови стъпала и обръщахме страниците.

Почеркът му беше ужасен, затова на мен ми отне повече време, докато прочета стиховете му. Но бяха невероятни. Много по-задълбочени, от което и да е мое стихотворение.

Звучаха като истинска поезия. Професионална поезия.

Сигурна съм, че един ден хлапетата ще бъдат принудени да анализират стихотворенията на Райън, отпечатани върху страниците на някой учебник.

Докосвам студената чаша, обгръщам я с пръсти.

Аз, разбира се, нямах представа какво е искал да каже със стихотворенията си. Не съвсем. Но чувствах емоцията в тях. Бяха наистина прекрасни. И почти се засрамих от онова, което може би си беше помислил, докато е четял моята тетрадка. Защото докато аз четях неговата, осъзнах колко малко време бях посветила на работата върху своите стихове. Трябваше да се постарая да подбера по-подходящи думи. По-емоционални.

Но едно от стихотворенията ми го грабна. И той поиска да разбере повече за него… например кога го бях написала.

Но аз не му казах.

Не пия от водата. Гледам как една капка се плъзга надолу по чашата и се удря в пръста ми.

Бях го написала в същия онзи ден, в който група ученици се бяха вбесили, че някой се е осмелил да потърси помощ, тъй като замислял самоубийство. Спомняте ли си защо се бяха ядосали? Защото авторът на бележката не беше оставил името си.

Каква безчувственост.

Бележката беше анонимна. Също като стихотворението, появило се в „Изгубени и намерени“.

И така, Райън поиска да разбере защо съм написала стихотворението.

Точно в този случай, отвърнах му аз, стихотворението трябва да говори само за себе си. Но ме интересуваше да чуя тълкуването на Райън.

На пръв поглед, започна той, стихотворението било за приемането — приемането ми от моята майка. Нещо повече, търсела съм одобрението й. И съм искала определени хора — в този случай момче — да престанат да ме игнорират.

Момче?

Под дъното на чашата се образува лек вакуум, който бързо изчезва. Отпивам глътка и оставям кубче лед да попадне в устата ми.

Попитах го дали според него стихотворението няма по-дълбоко значение.

Задържам леда върху езика си. Много е студен, но искам да се стопи там.

Донякъде се шегувах. Мислех, че е разтълкувал стихотворението ми съвсем точно. Но исках да разбера какво би очаквал да чуе от учениците си един учител, ако им възложи същото това стихотворение за анализ. Защото учителите винаги се престарават.

Но ти го откри, Райън. Откри скритото значение. Намери онова, което дори самата аз не бях открила в собственото си произведение.

Стихотворението не било за майка ми, каза. Или за някое момче. Било за мен. Била съм написала писмо до себе си… скрито в стихотворение.

Потръпнах, когато ми каза това. Заех отбранителна позиция — дори се ядосах. Но ти беше прав. И аз се почувствах уплашена и тъжна от собствените си думи.

Каза ми, че съм го написала, защото съм се страхувала да се изправя лице в лице със себе си. И съм използвала майка си като извинение, обвинявайки я, че не ми се радва и не ме приема, а в същото време съм трябвало да казвам тези думи пред огледалото.

— А момчето? — попитах. — Какво въплъщава то?

Аз съм. О, Боже. Аз съм. Сега го разбирам.

Закривам уши. Не за да спра шума отвън. В заведението цари пълна тишина. Но искам да почувствам думите й, всички до една, докато ги произнася.

Докато изчаквах отговора ти, зарових в раницата си за салфетка. Знаех, че всеки момент може да се разрева.

Ти отвърна, че никое момче не ме е пренебрегвало така, както сама пренебрегвам себе си. Поне това мислеше, че казвам със стихотворението си. И заради това си ме разпитвал. Чувствал си, че е предизвикано от нещо далеч по-дълбоко, отколкото си можел да предположиш.

Е, Райън, прав беше. Наистина ставаше дума за нещо далеч, далеч по-дълбоко. Но щом си знаел това — или щом си мислел, че го знаеш — защо тогава открадна тетрадката ми? Защо напечата стихотворението ми — същото, което самият ти нарече „плашещо“ — в твоето списание „Изгубени и намерени“? Защо остави другите да го прочетат?

Както и да му направят дисекция. И да му се подиграват.

Никога не бях загубвала това стихотворение, Райън. А ти никога не си го намирал, така че то не принадлежеше на колекцията ти.

Но именно в твоята колекция го откриха останалите. Именно там попаднаха случайно на него учителите, запътили се към класните стаи да преподават поезия. И стаи, пълни с ученици, му правеха дисекция и търсеха скритото му значение.

В нашия клас никой не го беше схванал правилно. Никой дори не се бе доближил до истината. Но си мислехме, че сме го разбрали. Включително господин Портър.

Знаете ли какво каза господин Портър, преди да раздаде стихотворението ми? Каза, че четенето на стихотворение, написано от анонимен автор от нашето училище, е като четенето на стихотворение, написано от мъртъв класик. Точно така — мъртъв класик. Защото не сме можели да попитаме нито един от двамата за истинското значение на творбата. После господин Портър изчака с надеждата някой да си признае авторството. Но както знаете, това така и не се случи. Сега вече знаете. А за онези от вас, които се нуждаят от припомняне, ето и самото стихотворение.

„Моята душа“ от Хана Бейкър

Срещам очите ти,

ти дори не ме виждаш.

Едва отговаряш,

когато прошепвам

„Здравей“.

Можем ли, приятелю,

да сме две сродни души?

Може би не.

Предполагам,

че никога няма

да разберем.

Мила мамо,

носила си ме в утробата си.

Сега не виждаш нищо,

освен дрехите, в които съм облечена.

Хората те питат

как съм.

Ти кимаш с усмивка.

Не спирай дотук.

Извади ме на показ под небето

и ме опознай,

вместо да ме виждаш само отвън.

Отмести тази маска от плът и кости

и виж мен,

и моята душа.

Сега вече

разбираш

защо.

Е, правилно ли ме разтълкуваха учителите? Прави ли бяха? Имали ли сте поне мъничка представа, че авторката съм аз?

Да, някои от вас знаеха. Райън трябва да беше казал на някого — горд, че част от колекцията му е влязла в учебния план. Но когато ме попитаха, отказах да потвърдя или да отрека. Което доста подразни някои от любопитните.

Други пък дори написаха пародии по моето стихотворение, четяха ми ги с надеждата да ме извадят от кожата ми.

Бях свидетел на това. Видях как две момичета от класа на господин Портър рецитират версия на стихотворението преди биенето на звънеца.

Всичко беше толкова глупаво и инфантилно… и жестоко.

Нямаха умора. Излизаха с по едно ново стихотворение всеки ден в продължение на цяла седмица. Хана положи огромни усилия да не им обръща внимание, правеше се, че чете, докато чакаше появата на господин Портър. Защото началото на часа е било нейното спасение.

Това не ви се струва кой знае какво, нали?

Не, за вас може би не е. Но от дълго време за мен училището не беше олицетворение на небесен рай. А след изпълненията ти с онези снимки, Тайлър, в дома си също не се чувствах сигурна и защитена. И изведнъж дори собствените ми мисли бяха изложени на показ и подигравки.

Един път в часа на господин Портър същите момичета дразнеха Хана. Тя вдигна очи и само за момент погледът й срещна моя. За секунда. Но тя разбра, че я гледам. И въпреки че никой друг не ни забеляза, аз отвърнах очи.

Така тя се оказа сама.

Много хубаво, Райън. Благодаря. Ти си истински поет.

⏹

Смъквам слушалките от ушите си и ги провесвам около врата си.

— Не знам какво ти е — казва мъжът зад тезгяха, — но няма да ти взема пари.

Той духва в една сламка и стисва двата й края.

Поклащам глава и бръквам в джоба си.

— Не, ще си платя.

Той продължава да си играе със сламката.

— Сериозно. Все пак става дума само за някакъв си млечен шейк. И както казах, не знам какво ти се е случило, нито знам как да ти помогна, но е повече от очевидно, че нещо в живота ти тотално се е прецакало, затова искам да си задържиш парите — очите му търсят моите и аз разбирам, че наистина мисли това, което казва.

Не зная какво да отвърна. Дори и да намеря точните думи, гърлото ми е толкова свито, че няма да успея да ги произнеса.

Така че кимам, грабвам раницата си и сменям касетката, докато вървя към вратата.