Джей Ашър
13 причини защо (13)

Касета 6: страна А

Тони изважда ключовете си от таблото. Нещо, за което да се държи, докато приказва.

— През цялото време, докато пътувахме, се опитвах да преценя как да ти го кажа. През цялото време, докато седяхме тук. Дори докато ти си повръщаше червата.

— Забеляза, че не повърнах в колата ти.

— Да — той се усмихва, поглежда към ключовете си. — Благодаря. Оценявам го.

Затварям вратата на колата. Стомахът ми почва да се успокоява.

— Тя дойде у нас — казва Тони. — Хана. И това беше моят шанс.

— За какво?

— Клей, всички сигнали бяха налице — казва той.

— Аз също имах своя шанс — отвръщам. Свалям слушалките и ги провесвам на коляното си. — На партито. Тя почна да се държи странно, когато се целунахме, и аз не разбрах защо. Това беше моят шанс.

В колата е тъмно. И тихо. Прозорците са плътно затворени и външният свят изглежда дълбоко заспал.

— Всички сме виновни — казва Тони. — Поне малко.

— Значи е дошла у вас — казвам.

— С колелото си. Онова, с което винаги идваше на училище.

— Синьото — казвам. — Чакай да позная. Работил си по колата.

Той се засмива.

— Кой би могъл да се сети, а? Но тя никога преди не беше идвала у дома, така че бях малко изненадан. Знаеш, че се държахме приятелски един към друг в училище, затова не се замислих особено много върху този факт. Но странното бе защо беше дошла.

— Защо?

Той поглежда през страничния прозорец и поема дълбоко въздух.

— Дойде да ми даде колелото си.

Думите увисват в пространството за смущаващо дълъг момент.

— Искаше да ми го даде — обяснява той. — Беше приключила с него. Когато я попитах каква е причината, тя просто сви рамене. Нямала такава. Но това беше знак. И аз го пропуснах.

Припомням си набързо признаците, изброени в онази листовка в училище.

— Раздаване на личните вещи.

Тони кимва.

— Каза, че съм бил единственият, за когото се сетила, който можел да има нужда от него. Каза, че понеже карам най-старата кола в училището, си помислила, че ако някога колата се повреди, може да имам нужда от резервен вариант.

— Но тази сладурана никога не се поврежда — казвам.

— Това нещо винаги е повредено — отвръща Тони. — Просто винаги се въртя покрай него и все оправям по нещо. Затова й казах, че не мога да приема колелото. Не и без да й дам нещо в замяна.

— Какво й даде?

— Никога няма да го забравя — казва той, обръща се и ме поглежда. — Очите й, Клей, те нито за миг не се отместиха встрани. Тя просто продължи да ме гледа право в очите и по едно време заплака. Просто ме гледаше втренчено, а сълзите се търкаляха по страните й. — Тони избърсва сълзите от собствените си очи, после прокарва длан над горната си устна. — Трябваше да направя нещо.

Всичките сигнали бяха на лице, през цялото време, за всеки, който желаеше да ги забележи.

— Какво поиска тя?

— Попита ме как правя записите си, онези, които слушам в колата — Тони обляга глава назад и дълбоко си поема дъх. — Казах й за касетофона на баща ми. — Млъква. — После тя ме попита дали имам нещо, с което се записват гласове.

— Господи.

— Като миниатюрен касетофон или нещо подобно. Нещо, което да не се налага да включва в контакт, а да може да разнася със себе си, докато обикаля насам-натам. А аз не я попитах защо й е. Казах й да ме почака да й донеса онова, което искаше.

— И си й го дал?

Той се обръща към мен, лицето му е напрегнато.

— Не знаех какво се кани да прави с него, Клей.

— Чакай, не те обвинявам, Тони. Но тя не обясни ли защо й е?

— Ако я бях попитал, мислиш ли, че щеше да ми каже?

Не. Когато е отишла до къщата на Тони, решението вече е било взето. Ако е искала някой да я спре, да я спаси от самата нея, аз бях там. На партито. И тя го знаеше. Поклащам глава.

— Нямаше да ти каже.

— Няколко дни по-късно — продължава той, — когато се прибрах от училище, на портата ни ме очакваше някакъв пакет. Отнесох го в стаята си и започнах да слушам касетите. Но все още не разбирах.

— Остави ли ти бележка или нещо от този род?

— Не. Само касетите. Но не виждах никакъв смисъл в това, защото същия ден Хана беше на училище, карахме третия час заедно.

— Какво?

— Така че когато се прибрах у дома и започнах да слушам касетите, ги превъртях много бързо. За да видя дали името ми се споменава в някоя от тях. Но го нямаше. Тогава разбрах, че ми е дала втория комплект касети. Намерих номера й в телефонния указател и позвъних, но никой не вдигна. После се обадих в магазина на родителите й. Попитах дали Хана е там и те ме попитаха има ли някакъв проблем, защото сигурно съм звучал като побъркан.

— Ти какво им каза?

— Обясних им, че нещо не е наред и че трябва веднага да я открият. Но не събрах кураж да им кажа защо — той поема рязко въздух. — На следващия ден тя не се появи в училище.

Искам да му кажа, че съжалявам, че мога да си представя какво му е било. Но когато си помисля как на следващия ден ще отида на училище, осъзнавам, че скоро ще разбера какво е чувството. Да видя героите от записите за първи път след прослушването на касетите.

— През онзи ден се прибрах рано у нас — казва той, — престорих се на болен. И трябва да призная, че ми трябваха няколко дни, за да се взема в ръце. Но когато се върнах, Джъстин Фоли изглеждаше много зле. После Алекс. И си помислих: добре, повечето от тези хора си го заслужават, затова ще постъпя както искаше тя и ще направя така, че всички да чуете какво е имала да ви казва.

— Но как успяваш да следиш развитието на нещата? — питам. — Как разбра, че касетите са вече у мен?

— Ти беше лесен случай — отвръща Тони. — Открадна уокмена ми, Клей.

И двамата се засмиваме. И чувството е хубаво. Облекчение. Като смях по време на погребение. Може би не в реда на нещата, но определено необходим.

— Но всички останали бяха малко по-хитри — продължава Тони. — Веднага след последния звънец хуквах към колата си и я паркирах възможно най-близо до двора на училището. Когато видех следващия от списъка, два дни след като предния човек беше чул записите, извиквах името му и му махах да приближи. На него или на нея.

— И после си ги питал дали са получили касетите?

— Не. Никой нямаше да си признае, нали? Затова, щом пристигнеха до колата ми, вдигах една касета и ги канех да влязат под претекст, че имам една песен, която искам да чуят. Всеки път, в зависимост от реакцията им, разбирах.

— И после си пускал някой от нейните записи?

— Не. Ако се случеше да не избягат, трябваше да съм подготвен за нещо, затова им пусках песен — обяснява той. — Случайна песен. Седяха там, където си ти, и се чудеха защо, по дяволите, им пускам точно тази песен. Но ако се окажех прав, очите им ставаха стъклени, сякаш се намираха на милион мили от мен.

— Но защо ти? — питам отново. — Защо е дала тези касети на теб?

— Не знам. Единственото разумно обяснение, което ми идва наум, е, че го е направила, защото аз й дадох рекордера. Мислила е, че и аз съм допринесъл с нещо към всичко това, затова ще продължа играта.

— Не присъстваш в историите, но все пак си част от всичко.

Той обръща лице към предното стъкло и стисва волана.

— Трябва да тръгвам.

— Не исках да кажа нищо лошо — казвам. — Честна дума.

— Знам. Но е късно. Баща ми ще почне да се чуди дали не съм закъсал някъде.

— Какво, не искаш отново да ти бърка под капака ли? — хващам дръжката на вратата и после, като се сещам за нещо, я пускам и изваждам телефона си. — Искам да ми направиш една услуга. Можеш ли да кажеш здрасти на майка ми?

— Разбира се.

Набирам номера й и тя веднага вдига.

— Клей?

— Здравей, мамо.

— Клей, къде си? — звучи обидено.

— Казах ти, че може да закъснея.

— Знам. Така беше. Просто се надявах досега да ми се обадиш.

— Извинявай. Но ще ми трябва още време. Може да ми се наложи да остана да пренощувам у Тони.

Тони, точно навреме:

— Здравейте, госпожо Дженсън.

Пита ме дали не съм пил.

— Мамо, не. Кълна се.

— Ами, добре. Това е за неговия проект по история, нали?

Трепвам. Толкова силно й се иска да вярва в обясненията ми. Всеки път, когато я лъжа, тя много иска да ми вярва.

— Вярвам ти, Клей.

Казвам й, че преди училище ще се отбия у дома, за да си взема нещата, после затварям.

— Къде ще ходиш? — пита ме Тони.

— Не знам. Вероятно ще се прибера у дома. Но не искам да се притеснява, ако не се върна.

Той врътва ключа, двигателят забръмчава и Тони пуска фаровете.

— Искаш ли да те откарам някъде?

Сграбчвам дръжката на вратата и кимвам към къщата.

— Това е мястото, на което се появявам аз в записите — казвам. — Но благодаря.

Очите му гледат право напред.

— Честно. Благодаря ти — повтарям. И като го казвам, имам предвид нещо повече от разходката с колата. Благодарен съм му за всичко. За начина, по който реагира, когато се пречупих и заплаках. За опита му да ме разсмее през най-ужасната нощ в живота ми.

Хубаво е да знам, че някой разбира онова, което чувам, онова, през което преминавам. По някакъв начин страхът ми от перспективата да продължа да слушам записите намалява.

Слизам и затварям вратата. Колата се отдалечава.

Пускам уокмена.

⏵

И така, обратно кът партито, всички. Но не се настанявайте прекалено удобно, тръгвате си само след минута.

На половин пресечка по-надолу мустангът на Тони спира на едно кръстовище, после завива наляво и отминава.

Ако времето е нишка, която свързва историите на всички ви, това парти ще е моментът, в който всичко се вплита в един общ възел. Този възел расте и расте, заплита се все повече и повече, привлича и другите ви истории към себе си.

Когато Джъстин и аз най-сетне прекъснахме това ужасно, болезнено втренчване един в друг, аз тръгнах надолу по коридора, обратно към партито. Всъщност, запрепъвах се надолу по коридора. Но не от алкохола. От всичко останало.

Сядам на бордюра, на няколко стъпки от мястото, където бях повърнал от колата на Тони. Ако човекът, който живее тук — защото нямам представа кой беше организирал партито — излезе и ме помоли да си тръгна, ще го направя с най-голямо удоволствие. Моля ви, изгонете ме.

Хванах се за пианото във всекидневната. После за пейката пред него. И седнах.

Исках да си тръгна, но къде щях да отида? Не можех да се прибера у нас. Не още.

А накъдето и да се запътех, как щях да стигна до там? Нямах достатъчно сили, за да ходя. Или поне си мислех, че нямам сили. Но истината е, че бях твърде слаба да опитам. Единственото, което знаех със сигурност, е, че искам да се махна оттам и повече да не мисля за нищо и за никого.

Тогава една ръка ме докосна по рамото. Леко стисване.

Джени Къртс.

Мажоретката от ученическия офис.

Джени, следващото е за теб.

Отпускам глава върху коленете си.

Джени ме попита дали искам да ме закара у дома и аз за малко да се изсмея. Толкова очевидно ли беше? Толкова ужасно ли изглеждах?

Хванах я под ръка и тя ми помогна да се изправя. Което беше приятно. Това, че позволих на някого да ми помогне. Излязохме през входната врата, подминавайки тълпата, нападала до портата или захапала цигари в двора.

Някъде по същото време аз съм се разкарвал из квартала, опитвайки се да разбера защо си бях тръгнал от партито. Да разбера, да осъзная какво точно се беше случило между мен и Хана.

Тротоарът беше влажен. Стъпалата ми, безчувствени и натежали, се тътреха по чакъла. Вслушвах се в потракването на всяко камъче и листо под нозете ми. Исках да ги чуя всичките. Исках шумът от тях да блокира музиката и гласовете, долитащи зад гърба ми.

Аз продължавах да чувам музиката, дори след като се бях отдалечил на няколко пресечки оттам. Далечна. Приглушена. Имах чувството, че не мога да избягам достатъчно. И все още си спомням всички песни, които пускаха онази вечер.

Джени, ти нищо не каза. Не ми зададе никакви въпроси. И аз ти бях изключително благодарна. Може би и на теб са ти се случвали разни неща или пък си ставала свидетелка на разни неща по време на партита, които просто не би могла да обсъждаш. Поне не веднага. Което е донякъде добре, защото до този момент аз на никого не съм разказвала за всичко това. Всъщност… не… опитах се. Опитах се веднъж, но той не пожела да го чуе.

Това дванайсетата история ли е? Тринайсетата? Или нещо напълно различно? Дали не става дума за някое от имената, написани върху листа от тетрадка, за които няма да ни каже?

И така, Джени, ти ме поведе към своята кола. И въпреки че мислите ми бяха някъде другаде, а очите ми, фокусирани в празното пространство, аз чувствах ръката ти. Държеше моята с такава нежност, докато ме наместваше на предната седалка. Закопча колана ми, седна зад волана и потеглихме.

Не съм съвсем сигурна какво стана после. Не обръщах внимание, защото в твоята кола се чувствах на сигурно място. Въздухът вътре беше топъл и успокояващ. Чистачките се местеха бавно по стъклото и неусетно ме измъкнаха от мислите ми и ме върнаха в колата. Към действителността.

Дъждът не беше силен, но замазваше предното стъкло достатъчно, за да поддържа усещането, че се намирам в някакъв сън. А аз имах нужда от него. Той пречеше на света да стане прекалено реален твърде бързо.

И после… удар. Нищо не може да те върне към действителността толкова успешно, както една катастрофа.

Катастрофа? Още една? Две за една вечер? Как така не съм чул нищо за тази?

Предната гума от моята страна се удари в бордюра и се качи върху него. Някакъв дървен прът удари предния калник и се пречупи назад подобно на клечка за зъби.

Господи. Не.

Един пътен знак падна пред фаровете. Заклещи се под колата ти и ти изпищя и удари рязко спирачките. В страничното огледало видях искрите върху асфалта, причинени от рязкото спиране.

Добре, сега вече съм будна.

Седяхме неподвижни за момент, забили погледи навън през предното стъкло. Не си разменихме нито дума, нито поглед. Чистачките замазваха дъжда. Ръцете ми продължаваха да стискат колана, благодарни, че сме ударили само някакъв си пътен знак.

Произшествието със стареца. И момчето от нашето училище. Знаеше ли Хана? Знаеше ли, че е станало заради Джени?

Вратата ти се отвори и аз те проследих с поглед, докато излизаше и заобикаляше колата, видях как приклякаш между фаровете, за да огледаш по-добре пораженията. Прокара ръка по вдлъбнатината от удара, главата ти увисна. Не можех да разбера дали си пияна. Или плачеш?

Може би просто се смееше на лошия си късмет.

Знам къде ще отида. Нямам нужда от карта. Знам точно къде се намира следващата звездичка, затова се изправям и тръгвам.

Вдлъбнатината от удара не беше голяма. Не казвам, че на колата й е нямало нищо, но ти сигурно си изпитала известно облекчение. Можеше да е и по-лошо. Можеше да е много, много по-лошо. Например… можеше да удариш нещо друго.

Тя знае.

Нещо живо.

Каквато и да е била първоначалната ти мисъл, ти се изправи с отсъстващо изражение на лицето. Просто стоеше там, гледаше втренчено калника и поклащаше глава.

После улови погледа ми. Сигурна съм, че забелязах смръщване, макар то да продължи само секунда. Но то премина в усмивка. Последвана от свиване на рамене.

Какви бяха първите думи, които произнесе, когато се върна в колата?

— Е, това беше гадно.

После пъхна ключа в таблото и… аз те спрях. Не можех да ти позволя просто да си тръгнеш.

На кръстовището, където Тони беше завил наляво, аз завивам надясно. Остават още две пресечки, но зная, че е там. Стопът.

Ти затвори очи и каза:

— Хана, не съм пияна.

Е, аз не те обвиних, че си пияна, Джени. Но се чудех защо, по дяволите, не успя да задържиш колата върху шосето.

— Вали — добави ти.

И да, така беше. Валеше едва-едва.

Поисках да паркираш колата.

Ти ми каза да проявя малко здрав разум. Двете живеехме наблизо и щеше да караш по кварталните улички — сякаш това оправяше нещата.

Виждам го. Метален прът със закрепен за него стоп, светлоотразяващите му букви се виждат дори от мястото, на което се намирам в момента. Но през нощта на инцидента знакът е бил друг. Буквите не са били светлоотразяващи и стопът е бил закрепен на дървен прът.

— Хана, не се тревожи — каза ми ти. После се засмя. — И без това никой не обръща внимание на стоповете. Просто ги подминават. Значи сега, тъй като вече няма знак, преминаването, без да се спира, ще е легално. Разбираш ли? Хората ще са ти благодарни.

Отново ти казах да паркираш. Щяхме да помолим някой от партито да ни закара. А още на сутринта щях да те взема с моята кола и да те докарам до твоята.

Но ти отново опита:

— Хана, чуй ме.

— Паркирай. Моля те.

И тогава ти ми каза да слизам. Но аз не исках. Опитах се да те убедя. Беше извадила късмет, че е само знак. Исках да си представиш какво можеше да стане, ако те оставя да продължиш да караш. Но отново чух:

— Слизай.

Седях още дълго със затворени очи, заслушана в дъжда и скърцането на чистачките.

— Хана! Сли-зай!

Така че накрая слязох. Отворих вратата и стъпих навън. Но не затворих. Погледнах обратно към теб. А ти заби поглед през предното стъкло — през чистачките — стиснала силно волана.

Все още съм на една пресечка от мястото, но единственото нещо, върху което мога да се съсредоточа, е стопът право пред мен.

Попитах те дали мога да използвам телефона ти. Видях го, че лежи точно до уредбата.

— Защо? — попита ме ти.

Не съм сигурна защо ти казах истината, трябваше да излъжа.

— Трябва поне да кажем на някого за знака — обясних.

Ти продължаваше да гледаш право напред.

— Ще го проследят. Те могат да проследяват телефонни обаждания, Хана.

После запали колата и ми каза да затворя вратата.

Не го направих.

Ти обърна колата и аз трябваше да отскоча, за да не ме събори отворената врата.

На теб не ти пукаше, че металната табела стърже под колата ти. Когато разчисти пътя си, знакът се озова в краката ми, смачкан и нашарен със сребристи драскотини.

Двигателят изрева и аз схванах намека, отстъпих назад, върху бордюра. Ти се оттегли, оставяйки вратата да се затвори сама, и колкото повече се отдалечаваше, толкова повече увеличаваше скоростта… накрая изчезна.

Всъщност, ти се отърва от нещо много по-сериозно от събарянето на един пътен знак, Джени.

И отново, бих могла да го предотвратя… по някакъв начин.

Всички бихме могли да го предотвратим. Всички бихме могли да предотвратим по нещо. Клюките. Изнасилването.

Теб.

Трябва да имаше нещо, което бих могла да ти кажа. Най-малкото можех да ти взема ключовете. Или можех да се протегна и да ти открадна телефона, за да позвъня в полицията.

Всъщност, това беше единственото, което щеше да е от значение.

Защото ти се прибра у дома жива и невредима, Джени. Но не в това беше проблемът. Знакът беше повален — ето в кое беше проблемът.

Б-6 на вашите карти. На две пресечки от партито има един знак стоп. Но през онази вечер, през една част от онази вечер, този знак липсваше. И валеше. И някой се опитваше да достави пиците навреме. И някой друг, поел в обратната посока, зави.

Старецът.

На онзи ъгъл нямаше знак стоп. Не и през онази вечер. И един от тях, шофьорите, загина.

Никой не разбра кой е бутнал стопа. Нито ние. Нито полицията.

Но Джени е знаела. Също и Хана. И може би родителите на Джени, защото някой оправи калника й наистина много бързо.

Не познавах момчето от колата. Беше от по-горните класове. Когато видях снимката му във вестника, не го разпознах. Просто едно от многото лица в училище, които така и не опознах… и никога няма да опозная.

Не отидох и на погребението му. Да, може би трябваше, но не го направих. И сега е очевидно защо.

Тя не знаеше. Не и за мъжа в другата кола. Не знаеше, че е човекът от нейната къща. От старата й къща. И се радвам, че е така. По-рано през същата онази вечер го е наблюдавала как излиза от гаража си. Наблюдавала го е как отминава, без да я забележи.

Но някои от вас присъстваха на погребението му.

Отминава, за да върне една четка за зъби. Така ми каза жена му, докато, седнали на дивана й, чакахме полицията да го върне у дома. Карал е към другия край на града, за да върне четката за зъби на внучката си. Двамата с жена му я гледали, докато родителите й били на почивка, и тя случайно забравила четката си. Родителите на момиченцето казаха, че не е било нужно да се разкарва единствено заради това. Имали достатъчно резервни четки за зъби. „Но той е такъв“, каза ми жена му. „Такъв човек е.“

После пристигнаха полицаите.

За онези от вас, които отидохте, нека би опиша какво беше в училище в деня на неговото погребение. С една дума… беше тихо. Около една четвърт от учениците се освободиха за сутринта. Повечето от тях бяха от по-горните класове, разбира се. Но на онези от нас, които отидохме на училище, учителите дадоха да разберем, че дори да забравим да донесем извинителни бележки от родителите си, няма да получим отсъствия, в случай че искаме да присъстваме на погребението.

Господин Портър каза, че погребенията са част от оздравителния процес. Но аз силно се съмнявах в това. Не и за мен. Защото онази вечер на оня завой нямаше знак за спиране.

Някой го беше съборил. И някой друг… моя милост… би могла да го предотврати.

Двама офицери помогнаха на мъжа й да влезе. Тялото му трепереше. Жена му стана и отиде при него. Прегърна го и двамата заплакаха.

Когато си тръгнах, затваряйки вратата зад гърба си, последното, което видях, беше как двамата стоят по средата на дневната. И се прегръщат.

За да не пропускат материал онези от вас, които отидоха на погребението, през въпросния ден останалите не правихме нищо. Всички учители ни оставиха да правим каквото си искаме. Да пишем. Да четем.

Да мислим.

Какво правих аз? За пръв път се замислих за своето собствено погребение.

Все повече и повече, макар и в по-общ план, размишлявах за своята собствена смърт. Просто за смъртта като факт. Но през онзи ден, докато всички бяхте на погребението, започнах да мисля за своето.

Стигам до стопа. Посягам с върховете на пръстите си и докосвам студения метален прът.

Представях си как животът — в училище и извън него — продължава без мен. Но не можех да си представя моето погребение. Изобщо. Най-вече защото не можех да си представя кой ще дойде или какво ще се каже на него.

Нямах… нямам… никаква представа какво си мислите за мен.

И аз не зная какво си мислят другите за теб, Хана. Тъй като родителите ти не те погребаха в този град, когато разбрахме, никой не каза почти нищо по въпроса. Искам да кажа, аз бях там. Чувствахме го. Празния ти чин. Фактът, че няма да се върнеш. Но никой не знаеше откъде да започне. Никой не знаеше как да постави началото на един такъв разговор.

Минаха две седмици от партито. До момента ти, Джени, отлично се справяш със задачата да се криеш от мен. Предполагам, че е разбираемо. Иска ти се да забравиш какво сторихме — какво се беше случило с колата ти и с онзи пътен знак. Последиците.

Но никога няма да забравиш.

Може би не си имала представа какво мислят другите за теб, защото те самите не са знаели. Може би не си ни дала достатъчно материал, на който да се опрем, Хана. Ако не беше онова парти, никога нямаше да се срещна с истинското ти „аз“. Но по някаква необяснима причина, за което съм изключително благодарен, ти ми предостави този шанс. Колкото и кратка да беше, ти ми даде тази възможност. И на мен онази Хана, която срещнах вечерта на партито, ми хареса. Може би дори бих могъл да я обичам.

Но ти реши да не допуснеш това да се случи, Хана. Ти беше онази, която го реши.

От друга страна, ще трябва да мисля за това само още един ден.

Обръщам гръб на стопа и се отдалечавам.

Ако знаех, че на онзи завой ще се сблъскат две коли, щях да се върна тичешком на партито и веднага да повикам полицаите. Но изобщо не си представях, че това може да се случи. Изобщо. Затова тръгнах. Но не обратно към партито. Мислите ми препускаха хаотично. Не можех да разсъждавам трезво. Дори не можех да ходя, без да залитам.

Искам да погледна назад. Да хвърля поглед през рамо и да видя знака стоп с огромните светлоотразяващи букви, умоляващ Хана. Спри!

Но продължавам да гледам напред, отказвам да го възприема като нещо повече от онова, което е. Просто знак. Знак за спиране на ъгъла на една улица. Нищо повече.

Завивах ъгъл след ъгъл, без да имам представа къде отивам.

Двамата с теб сме вървели по тези улици, Хана. По различни маршрути, но по едно и също време. През една и съща вечер. Вървяхме по тези улици, за да се махнем. Аз от теб. Ти от партито. Но не просто от партито. От самата себе си. По едно време чух как изсвистяват гуми, обърнах се и видях как две коли се сблъскват.

Успях да стигна до една бензиностанция. С-7 на вашите карти. И използвах уличен телефон, за да се обадя в полицията. Докато чаках, осъзнах, че стискам слушалката с надеждата отсреща никой да не вдигне.

Исках да чакам. Исках телефонът да продължи да си звъни. Исках животът да си остане там… на пауза.

Повече не мога да следвам картата й. И няма да ходя до бензиностанцията.

Когато най-сетне някой вдигна, преглътнах сълзите, които мокреха устните ми и казах, че на ъгъла на „Тенгълуд“ и „Южна“…

Но жената ме прекъсна. Каза ми да се успокоя. Тогава разбрах колко силно плача. Какви усилия полагах, за да си поема дълбока глътка въздух.

Пресичам улицата и се отдалечавам още повече от къщата, в която се беше състояло партито.

През последните няколко седмици многократно се отклонявах от прекия път, за да избегна тази къща. Да избегна напомнянето, болката от единствената ми нощ с Хана Бейкър. Нямам желание да я виждам два пъти за една вечер.

Каза ми, че полицаите вече били извикани и пътували натам.

Премествам раницата пред гърдите си и изваждам картата.

Бях шокирана. Не можех да повярвам, че си се обадила в полицията, Джени.

Разгръщам я, за да й хвърля последен поглед.

Но не би трябвало да се шокирам. Защото, както се оказа, не ти им се беше обадила.

После я смачквам, правя я на топка с размера на юмрука ми.

На следващия ден, когато отидох на училище и всички възстановяваха събитията от предишната нощ — ето кога разбрах кой се е обадил. Но не, за да съобщи за съборен знак.

Пъхам картата дълбоко в един храст и отминавам.

А за катастрофа. Катастрофа вследствие на съборен пътен знак. Катастрофа, за която не знаех… до този момент.

Но през въпросната вечер, след като затворих слушалката, продължих още известно време да обикалям по улиците. Защото трябваше да спра да плача. Преди да се прибера у дома, трябваше да се успокоя. Ако родителите ми ме хванеха, докато се промъквам скришом с обляно в сълзи лице, щяха да ме затрупат с твърде много въпроси. Въпроси, на които не можеше да се даде отговор.

Това правя в момента. Стоя настрана. В нощта на партито не съм плакал, но сега едва се сдържам. И не мога да се прибера у дома.

Вървях, без да се замислям кой път да хвана. И ми беше хубаво, че усещам. Студа. Мъглата. В това беше преминал дъждът междувременно. В лека мъгла.

Вървях в продължение на часове, представяйки си как мъглата се сгъстява и ме поглъща цялата. Мисълта, че мога да изчезна ей така — просто така — ме правеше щастлива.

Но както знаете, това така и не се случи.

⏹

Отварям уокмена, за да обърна касетата. Вече съм почти накрая.

Господи. Изпускам дъха си и затварям очи.

Краят.