Михаил Филипов
Обсадата на Севастопол (74)

XXI

Канонадата все още продължаваше и от двете страни, но видимо отслабваше както откъм сушата, така и откъм морето. Сухопътните английски батареи все още мереха сили с нашите с променлив успех. Жестоко пострада само нашият трети бастион, който се намираше отляво до болничния квартал. Пространството между морската болница и доковия ров бе изрито от снаряди. Особено много снаряди падаха на големия площад до Корабния квартал. На северния край на този площад до землянката седяха офицери от Бутирския полк и наблюдаваха полета на снарядите.

— Нещо моят Федка се забави — каза един от офицерите, изпратил ординареца си Федка да донесе обяд. — Дали сиромаха не го е пернала някоя граната?

Но ординарецът скоро се появи на площада. Той вървеше подобно на граф Татишчев под град от снаряди, но мислеше не толкова за своя героизъм, колкото за канчето с чорба.

„Дано не го разлея — кахъреше се той. — Негово благородие е поканил другарите си на обяд и ще се сърди, ако го разлея… Ах, ти, кучетата да те ядат! За малко не ме закачи по ухото!“ — възмути се Фьодор, като чу зловещото бръмчене на снаряда.

Ето я най-сетне и землянката. Ординарецът все още накриво поглежда не падат ли снаряди, но тук вече е сравнително по-безопасно, тук снарядите или не достигат, или прелитат отгоре.

Ординарецът се приближи до групата офицери и постави на пейката огромна бака, от която струи пара и се носи мирис на кисело зеле. Като извърши своя подвиг, ординарецът се прекръсти и каза:

— Е, слава богу, не я разлях!

Междувременно на трети бастион се разигра страшна катастрофа. На бастиона паднаха няколко огромни бомби. Падането на първата свърши наистина доста комично. Тя се въртеше, страшно съскаше и се готвеше да избухне. Край нея се насъбраха матроси и внимателно се приближаваха, за да й изгасят фитила. На един матрос му омръзна да чака.

— Не се сърди, дебелано — каза той, като се обърна към бомбата, — никого няма да изплашиш, моята тъща е къде по-сърдита от тебе, пък пак не ме е страх…

С тези думи матросът заля фитила на бомбата с кал.

Но веднага след това нещата взеха трагически обрат. Командир на една от батареите бе лейтенант Попандопуло, син на командира на бастиона, капитан 2-ри ранг Попандопуло. Изведнъж съобщават на бащата, че синът му е смъртно ранен. Старецът приближава до сина си, който вече е в безсъзнание, целува го и го благославя, а сам се връща на мястото си още по-енергично от преди поема командуването, желаейки да отмъсти на убийците на сина си, само в гласа му се долавя лек трепет.

Но ето че пада граната, избухва, ранява и контузва в главата и самия капитан Попандопуло; командата се поема от младия моряк Евгений Лесли, всеобщ любимец. Корнилов възлагаше големи надежди на този капитан-лейтенант. По-малкият брат на Евгений, Иван^[1], по това време се намира край брат си. Този наивен, мил юноша, започнал служба със светли надежди за бъдещето, сега твърдо вярваше, че ние ще разгромим неприятеля докрай.

Идва и началникът на артилерията капитан Ергомишев да се съвещава с Евгений Лесли, без да се смущава от младостта му. Неочаквано още една огромна бомба връхлита бастиона и преди някой да се е опомнил, пробива барутния погреб. Страшен взрив разтърсва трети бастион. Ергомишев е контузен в главата и пада в безсъзнание. Иван Лесли търси брат си, но не го намира. Евгений го няма, изчезнал е безследно, тялото му е разкъсано на части и не е възможно да се намерят. Навсякъде са разхвърляни обезобразени трупове, виждат ги в рова между оръдията; купища ръце, крака, глави, откъснати от туловищата, се търкалят в безреда. Трети бастион безмълвствува. Иван Лесли и малцината, останали подобно на него невредими, опипват главите си, ръцете си, учудени, че са оцелели. Бастионът е превърнат в купчина боклук и камъни, почти всички оръдия са изкарани от строя.

Но край трети бастион се намираха офицерите от четиридесет и първи флотски екипаж. Един от тях (женен за най-голямата дъщеря на генералша Минден) се хвърля напред и ободрява зашеметената прислуга. Пет човека се оправят с двете останали неповредени оръдия. Намиращата се наблизо батарея на Будишчев^[2] усилва стрелбата.

На Малахов курган работите вървят доста добре. Свещеник с епитрахил и кръст в ръката обикаля най-опасните места. Той благославя прислугата и това не малко въодушевява матросите.

С изстрел от кургана най-сетне е взривен и английският барутен погреб на същата оная батарея, където в началото се развяваше английското знаме. Английската батарея лека-полека стихва, като отговаря само с две оръдия. Лейтенант Лвов^[3] бърза с тази новина при умиращия Корнилов.

Корнилов дойде на себе си в превързочния пункт, причести се и помоли да изпратят шурея му, юнкера Новосилцев^[4] в Николаев, да предупреди жена му за опасната рана.

Донесоха носилка и Корнилов забеляза, че се затрудняват да го повдигнат, опасявайки се да не повредят раната. Раненият направи усилие и сам се обърна през раздробения крак в носилката. Пренесоха го в болницата. Освен доктор Павловски^[5] и фелдшерите, при Корнилов остана капитан-лейтенант Попов, наскоро пристигнал тук. Като видя в какво положение се намира Корнилов, Попов не издържа и заплака.

— Не плачете, Попов — каза Корнилов. — Моята рана не е толкова опасна, бог е милостив, аз ще преживея поражението на англичаните.

Корнилов явно се държеше, но разговорът го умори и той почувствува страшна болка, както му се стори не в раната, а в стомаха. Стиснал зъби, Корнилов застена и повика доктора.

— Докторе, дайте ми нещо успокоително за стомаха, гори ме, сякаш с нажежено желязо ме човъркат отвътре. Не, не мога повече… Не ми е по силите. Докторе, дайте ми нещо, каквото искате, само по-скоро!

Лекарят, като не знаеше какво да стори, даде на ранения няколко лъжички горещ чай.

— Струва ми се, малко ми поолекна — каза Корнилов.

Той хвана надвесилия се над него Попов с две ръце за главата.

— Кажете на всички: приятно е да се умира, когато съвестта ти е спокойна… Трябва да се спаси Севастопол и флотът — добави Корнилов в полуунес. Той отново дойде на себе си, когато в стаята нахълта контраадмирал Истомин, за когото бе помолил да изпратят.

— Как е при вас на кургана? — попита Корнилов. — А аз, както виждате… се каня да умирам…

— Нашите работи вървят добре, не мислете, че го казвам, за да ви успокоя — каза Истомин. — Бият ни, но и ние ги бием и се надявам на победа. А вие, Владимир Алексеевич, ще се поправите и тогава отново ще дойдете при нас, нали?!

— Не, там, там, при Михаил Петрович — каза Корнилов, намеквайки за покойния Лазарев.

— Благословете ме, Владимир Алексеевич — каза Истомин. — Отивам отново на бастиона.

Корнилов го благослови, Истомин се хвърли на врата му, разплака се и забърза към бастиона.

— Владимир Алексеевич — каза Попов, — няма ли да искате да изпратим в Николаев куриер при вашата съпруга, за да дойде тук?

Корнилов стисна ръката на Попов и каза:

— Нима не ме познавате? Смъртта за мен не е страшна. Аз не съм от хората, от които трябва да я крият. Предайте моята благословия на жена ми и на децата. Поклонете се на княза и кажете на генерал-адмирала, че оставям сираци… Докторе, за бога, дайте ми нещо, в стомаха ми гори непоносимо.

Докторът още преди това незабелязано бе налял в чая опиум.

— Няма ли да пийнете още малко чай? — попита той ранения.

Корнилов опита, позна вкуса на опиума и каза:

— Докторе, напразно го правите: аз не съм дете и не се страхувам от смъртта. Кажете направо какво да правя, за да прекарам няколко спокойни минути.

Лекарят му даде капки, Корнилов ги изпи, малко се поуспокои и задряма. Изведнъж зад вратата се чу шум. Лейтенант Лвов дойде с вестта, че английската батарея е разбита и че сега англичаните стрелят само с две оръдия.

Попов заповяда да не пускат никого, за да не безпокоят умиращия, но Корнилов дойде на себе си и попита:

— Какво става там?

Като разбра каква е работата, умиращият събра последни сили и доста високо каза: „Ура! Ура!“ — и се унесе.

След няколко минути той издъхна.

Канонадата започна да отслабва и откъм сушата, и откъм морето. Неприятелският флот претърпя значителни загуби, без да ни нанесе голяма вреда. Френските батареи отдавна замлъкнаха, пък и английските почти се смълчаха след сполучливия изстрел от Малахов курган. Съюзниците се убедиха, че не е така лесно да се превземе Севастопол, както им се струваше.

Когато бомбардировката беше още в разгара си, на брега на пристанището се разигра една от ония многобройни трагедии, с които бе богат този ден.

Познатият ни офицер от ластовия екипаж, който тичаше от място на място, за да скрие малката си дъщеричка, съвсем си загуби ума.

Той няколко пъти се кри в различни мазета и подземия, но навсякъде му се струваше недостатъчно безопасно и на края реши да скрие дъщеря си на брега в пещерата между скалите. Офицерът хвана момиченцето за ръка и се затича с детето по Екатерининския площад, като се стараеше да прикрие дребосъчето от бръмчащите навред снаряди с тялото си. Изведнъж една огромна бомба избухна над главата на детето. Оглушен от звука на взрива, бащата отначало не можа да се опомни, после погледна — и видя в ръката си окървавената, откъсната детска ръчица: момиченцето беше изчезнало, или по-точно неговото раздробено на късчета телце бе разхвърляно по площада. Минаващият през площада мичман се втурна към бащата — той диво се озърташе, приближи до мичмана и с жалостен умолителен глас попита:

— Къде изчезна моето момиченце? Дайте ми го, аз ще го скрия в пещерата. Ще скрия моята малка дъщеричка, ще я заслоня, ще я защитя със собственото си тяло. Кажете ми къде е моето момиченце?

Очите му блестяха като на луд. Мичманът видя окървавената ръчица и макар да бе видял вече много страшни сцени, но тази го покърти и той побърза да отмине. Бащата се промъкна в пещерата, търсейки там своето момиченце; викаше го, наричаше го с най-нежни имена, после отново се върна на площада. Като стигна средата на площада, той вдигна още топлата ръчица към небето и започна да търси останките от телцето на детето, но нищо не намери, освен окървавено парче от бомбата, няколко къса месо и големи кървави петна.

Мръкна се. Канонадата съвсем се прекрати. И нашите, и съюзническите войски се заловиха да поправят повредите. У нас закипя работа и на бастиона, и в болницата. Жените и децата взеха участие в тази дейност. Севастополските дами и жени даваха вода на ранените, промиваха раните им, носеха бинтове, корпия, парцали, превързваха ги сами. На болницата бе издигнат флаг, но въпреки това съюзниците я обстрелваха през целия ден и ранените ги преместиха към северната окрайнина, в сградата на благородническото събрание. Хлапонина и Хомякова — последната бе жена на офицер от батареята на Хлапонин — служеха за пример на другите дами^[6].

Настъпи нощта — прохладна и необикновено тиха — поне така изглеждаше след дневната бомбардировка. От офицерите, цял ден прекарали на бастионите, едни спяха, други вечеряха, мнозина отново бързаха за своя бастион.

Към два часа през нощта всичко в Севастопол стихна, освен продължаващите и през нощта възстановителни работи на бастионите. И над тъмните води на пристанището на стръмния бряг още можеше да се види старият офицер, не мигнал през цялата нощ. Той ту се прокрадваше към пещерата, ту бродеше по площада, ту сядаше на стъпалата на каменната стълба и плачеше, сложил върху коленете си отдавна вече изстиналата детска ръчица.